МИСЛОВНОРЕЧЕВАТА ДЕЙНОСТ НА МИХАИЛ АРНАУДОВ КАТО БЪЛГАРСКИ УЧЕН ХУМАНИТАРИСТ

Мисловноречевата дейност на Михаил Арнаудов като български учен хуманитарист

Дълголетен и плодотворен е пътят на Михаил Арнаудов в науката. Когато обглеждаме в хронологичен ред неговите публикации[1], те ни респектират както със своето количество, така и с жанровото и тематичното си многообразие. Научното творчество на академик Арнаудов е красноречиво свидетелство не само за пословичното трудолюбие на видния ни учен, но и за неговия неугасващ през годините стремеж към мисловноречева самореализация. Арнаудов се изявява в най-различни жанрове на научния стил – матуритетна работа, дисертационни трудове, монографии, студии, статии, научни доклади и съобщения, рецензии, отзиви, бележки, обзори, литературни портрети, очерци, предговори. По този начин той дава своя съществен принос в жанровото и езиково-стилистичното развитие и обогатяване на българската научна реч.

Следва да се отбележи още преводаческата и редакторската дейност на Михаил Арнаудов. Той превежда от немски, английски, френски, руски и унгарски и редактира периодични издания, сборници, отделни трудове. Освен това Арнаудов е автор и на девет разказа, които публикува в периодичния печат под псевдонимите П. Фабрициус, Петер Фабрициус и Пиер Фабрициус.

Написаното от Михаил Арнаудов е в областта на литературознанието, фолклора, етнографията, езикознанието, културологията, историята, социологията, народопсихологията, образованието, театъра, книгоиздаването, музикалния живот, политиката, военното дело, художествената литература. И все пак, научните усилия и дирения на Арнаудов са насочени в три основни направления – Български и сравнителен фолклор, Българско възраждане (история и култура) и Литературна наука (обща и българска)[2], – в които той прави най-значимите си научни приноси. Тази ориентация на учения и дългогодишната му и всеотдайна изследователска дейност не са случайни.

Известно е, че Михаил Арнаудов е открит за българската наука от професор Иван Шишманов. Мъдър и прозорлив човек, Шишманов е видял у младия Арнаудов бъдещия ревностен служител в храма на науката, който професорът, заедно със свои съмишленици, търпеливо и далновидно е съграждал в България.

Професор Шишманов е гледал на Михаил Арнаудов като на свой следовник. В едно писмо до него той пише: “... Трябва ли да Ви кажа, че от всички мои ученици Вие ми станахте скоро най-мил... Може би симпатиите ми да бяха предизвикани и от общността на научните ни интереси, - от Вашата любов за етнографията, фолклора и сравнителната литературна история! Нищо не съединява две души тъй тесно като тъждествеността на умствените занятия, - Както и да е, знам,че когато заминахте за Липиска, макар и по моите съвети, аз усетих една празнина около себе си. След смъртта на Матов аз бях останал сирак... В тоя нов период, който заживях след смъртта на Матов, аз имах обаче едно силно нравственно удовлетворение, то е да видя, че неговите и моите идеи няма да отидат залудо и че се нареждат млади сили, способни да ни заместят и надминат един ден. Кого мисля на първо място тук, Вие знаете, па съм Ви го казвал и неведнъж, преди да заминете за Липиска. – Това съзнание, че положеният от нас труд няма да остане без полза, се усилваше след всеки мой разговор с Вас, особено като виждах как систематично Вие залягахте да си дотъкмите туй, що Ви липсваше или бяхте закъснели да си усвоите. Полека-лека интересът ми за Вас взе характер на една искрена, другарска наклонност. Струваше ми се, че във Вас ми се ражда един млад бъдещ сътрудник и от туй гледище моите чувства ми диктуваха да Ви не изпущам от очи и да направя всичко, да Ви привържа към себе си.”[3] Арнаудов действително следва заветите на своя учител с обич и преданост през целия си живот.

Показателно е, че професор Шишманов работи в трите научни направления, за които стана вече дума и към който той, както видяхме, насочва внимателно любознателния младеж с безспорна дарба на изследовател в сферата на хуманитаристиката. Можем да допуснем, че с примера и уроците си Иван Шишманов е моделирал целенасочено, в конкретния случай и изобщо, личността на българския учен хуманитарист. Защото ако проектираме посочените научни направления върху личностите на двамата колоси в нашата наука, проекцията получава номинативно следния израз: българин – гражданин – европеец. Оформилото се триединство се утвърждава като личностна характеристика на Михаил Арнаудов, обуславяща нравствено-хуманната позиция, която той заема спрямо народа и родината си, обществото и човека, спрямо Европа. Триединството дава и онова самочувствие на творческата индивидуалност на Арнаудов, благодарение на което тя споделя свободно себе си в плуралистичното пространство на европейската култура. Ето защо една от отличителните черти на мисловноречевата дейност на академик Арнаудов е нейната подчертана диалогичност. Тя се постига по различни начини, включително и чрез интензивно цитиране.

“Психология на литературното творчество” е трудът, който ни дава най-ярка представа за Арнаудов като цитиращ автор в интересуващия ни аспект. Многото цитати в тази монография са преки и косвени, те се различават по обем, езиков код и типа на прототекста, от който са взети. Посредством тях Михаил Арнаудов изгражда полифонично текстово пространство, в което се чуват много гласове, изразяващи различни смислово-ценностни позиции и оценки. В научния разговор са въвлечени литературоведи, езиковеди, естетици, психолози, лекари, историци, философи, социолози, писатели, поети, художници, композитори, математици. Те са с различна национална принадлежност – българи, французи, англичани, германци, руснаци, гърци, италианци, норвежци, австрийци, румънци, швейцарци. Техните гледни точки влизат в различни логико-семантични отношения помежду си – на тъждество, потвърждение, отрицание, съпоставяне, противопоставяне, аналогия, допълване, подобие, оспорване, възражение, изключване, опровержение. “Своето”, авторовото, слово е равноправно и равнопоставено на “чуждото” слово. От такава комуникативно-прагматична позиция Арнаудов се включва активно в диалога, който много често преминава в полилог, без да се стъписва от авторитети. Той коментира другите мнения, схващания и теории, съгласява се с тях, потвърждава истинността им, възприема ги, за да обоснове и разясни собствените си концепции. И обратно – оспорва ги, подлага ги на добре аргументирана критика, опровергава ги, но винаги като спазва научната етика и проявявайки търпимост към гледните точки на другите. Така мисловноречевата дейност на Михаил Арнаудов демонстрира субективността на българския език и онази култура на речево общуване, която междукултурната комуникация изисква.

Академик Арнаудов е екстравертен мисловен тип, т.е. той ориентира интелектуалната си дейност както по обективни факти, така и по определени идеи.[4] Срв.: “...исках да изграждам винаги моето голямо верую върху реални факти и върху мнения или теории, които намирах в книгите на най-добрите автори”.[5] Този тип когнитивна активност и културният контекст, в които той се реализира, образоваността и ерудицията на Арнаудов обуславят неговата ориентация на учен към използването на три основни изследователски метода – емпиричния, културно-историческия и сравнителния. Общата насоченост на мисловния процес играе активна роля в изграждането на широката фактологична основа на научното изложение в трудовете на Михаил Арнаудов, както и при пораждането на пространни исторически прегледи и критични обзори на теории, схващания, мнения, изследвания.

Арнаудов не е учен революционер, който генерира нови теории. Той е по-скоро реформатор в науката, учен просветител и будител на своя народ, който се стреми “да издигне престижа на българската култура, като я приобщи към самите европейски течения в хуманитарните науки”.[6] Неговият ум се отличава с широта и дълбочина, с последователност и гъвкавост, със самостоятелност и критичност. Тези индивидуално-психологически качества заедно със социокултурните нагласи и езиковата компетентност на Арнаудов оказват съществено влияние върху стила на неговото научно мислене, а така също и върху стила на изразяване на мисловността му.

По-горе обърнахме внимание върху някои особености на критическия подход, прилаган от Михаил Арнаудов. Ще продължим с констатацията, че критичността на научното мислене на Арнаудов свидетелства за неговия постоянен стремеж към истината. Концептът “истина” е един от най-важните компоненти, изграждащи ядрото на ценностната система на учения, който заявява: “Навсякъде съм прилагал методи и концепции, в които съм догонвал едно строго реалистично и закономерно разбиране на нещата. Скъпял съм само за истината и за справедливостта, което не изключва, разбира се, някои субективни преценки и неоправдани илюзии, от едно друго критическо гледище. Но което честно съм мислил и силно чувствувал, не съм утаявал ни най-малко.”[7] Тези думи показват, че критичността е знак за самостоятелността и творческия характер на научното мислене на Арнаудов за това, че критичното отношение към вижданията на другите е преди всичко израз на морала и нравствеността на личността. Михаил Арнаудов е реалист в науката, който не робува на предпоставени идеи. Той критикува винаги от позициите на здравия разум, като се опира на колкото се може повече факти, както и на най-новите научни постижения. Именно от тези позиции, запазвайки свободата на мисълта си, идеологическата й необремененост, Арнаудов полемизира, приема и утвърждава, отрича и отхвърля, коригира и допълва теории, мнения и схващания. Неговото здравомислие отразява светлата страна на прагматизма на българина. Критиката на Арнаудов е компетентна и адмиративна. Той познава в детайли теоретичните постановки и виждания, които критикува. Затова съумява да се ориентира бързо в съответната проблемна ситуация, след което да разкрие и обоснове последователно неистинността на тезиси, твърдения и теоретични постановки; недостатъчността на основанията, неубедителността на аргументите и / или непрецизно осъществените доказателстава. Характерно за Михаил Арнаудов е, че когато критикува чуждата мисъл, той посочва и силните, и слабите й страни; изтъква допуснатите грешки, но отбелязва и ценното, до което е достигнал съответният субект на познанието. Срв.: “Несъмнено така доктринерски не може да бъде схваната задачата на изкуството. Хебел прави грешка, като издига до норма на творчеството своя личен идеал за едно типично изображение на нещата. Но той е прав, като указва на един от възможните способи за възсъздаване на света и хората, като сочи на онези по-широки перспективи, които могат да бъдат разкрити в областта на идеите или на образите и настроенията чрез характерни специални случаи. Тъкмо в това се състои дейността на онзи род въображение, което можем да наречем “символическо въображение” или което води към един “символичен реализъм”; “Трябва да се признае: в тези идеи на Хердер има много мъгла и грешки и те не решават ни най-малко голямата проблема. Тяхното значение лежи по-скоро в отрицанието, отколкото в положително дадените решения. Но все пак те насочват изследването в една посока, където същината на поетическия стил можеше да се намери по-правилно; те повдигат именно въпроса за силата на словото, за енергията на думите, взети не като мъртви знаци за нагледи, а като нещо живо за душата. При художественото създаване и при репродукцията се касае главно за “проникване”, а не за “картини”: ето нещо ново и съществено. Но че между чисто психологическата енергия на внушението и енергията (дейността) като предмет на изображението няма нищо общо, това Хердер не можеше да схване с достатъчно ясновидство”.[8]

Мисленето на академик Арнаудов е задълбочено, то обхваща изследваните обекти, явления и процеси в тяхната многоаспектност, стремейки се към изчерпателност при обособяването и характеристиката на признаците и свойствата им. Въпреки дълбочината, широтата и сложността на авторовата мисъл научните текстове се възприемат без особени затруднения. Нещо повече – те се отличават с висока степен на четивност[9], която се обуславя от следните по-важни фактори.

Първо. Арнаудов никога не сяда да пише, без да си е изяснил подробно същността на обекта на изследване и без да е набелязал плана, по който ще построи текстовото цяло. Пред Искра Арнаудова той споделя: “Предварително ми е ясен целият план на книгата и това, което не е напълно установено, то се отнася само до по-голямото или по-малкото богатство на съдържанието по глави. Обикновено става нужда от разширението на една глава, ако обилният материал не може да бъде вместен изцяло в нея.”[10] Ученият изгражда композицията на всеки свой текст, независимо какъв е той по жанр и колко е обемен, с комуникативно-прагматичната цел да постигне прегледност, системност и яснота на изложението.[11] Осъществяването на тази цел става по различни начини, но най-вече посредством силната разчлененост на текстовото пространство в съдържателен и формално-структурен план и с интензивното акумулиране на информация, на езикови и текстови единици.

Второ. Една от доминиращите семантични стратегии в текстопораждащия процес у Арнаудов е : “да бъда ясен”. “Най-важното за мен – твърди ученият – е винаги да ми бъде ясно, да няма мъгла ни в главата, ни в израза ми. Всяка рефлексия, за да бъде схваната правилно и ясно от читателя, трябва да намери един конкретен израз”.[12] Посочената стратегия се реализира на логико-смисловото равнище на текстовете чрез семантичните ходове “обяснение”, “разяснение”, “пояснение”, “уточнение”, “конкретизиране”, “допълване на информацията”, “подчертаване на съобщеното”.

Авторовата мисловност се изразява предимно с усложнени изречения – прости, сложни съчинени и сложни съставни – и посредством сложни съставни изречения с повече подчинени – съподчинени (еднородни и разнородни) и/или последователно подчинени изречения. Усложняването на различните типове предикативни единици става и чрез множество еднородни, обособени и присъединени части, причастни и деепричастни конструкции, вметнати думи и изрази. Широко се употребяват изречения, които съдържат съчетания от няколко вида усложнения. Срв.: “В противоположност на приказката сказанието се отличава със своето тясно отношение към дадено място и време; с по-установена форма на разказа, въпреки неизбежни някои колебания и промени; с ограничения на разказа около определен случай в живота, около някое тайнствено историческо лице или явление в природата; с липсата на живи багри и драматични епизоди; и със субективната си достоверност”[13]; “В други случаи самият реален повод, който създава нуждата да се говори, да се изнамира, се превръща в поетически мотив и тогава интересът, личното отношение, е още по-явно”[14]; “Неизбежната “тъмнота”, когато тя не е търсена и когато се касае за истинска гномична поезия, може да се дължи – както е случаят при La jeune Parque на Пол Валери напр. – било на трудности в самия сюжет (анализа на сложни душевни състояния, именно промени на една съвест в течение на една нощ само), било на строги, самоналожени изисквания към метрика, синтакса, речник и пластика на израза, за да се задоволи класическата просодия, било на дълга работа над текста (цели четири години при онази поема!), за да се улучи във всяко отношение поетическият тон, съобразен с предмета”.[15]

В научните текстове на Михаил Арнаудов се срещат много често различни по вид периодни структури с разнообразни смислово-синтактични отношения между съставящите ги части. Един характерен пример: “Обърнал възторжен поглед към образите на Данте, Калдерон, Расин, Сервантес, Шекспир, чиито сенки би желал да срещне на онзи свят, за да им изкаже благодарността си за толкова красота и толкова величие в произведенията им; прекарал дълго в обществото на философи и мемоаристи като Паскал, Босюе, Лабрюйер, Ларошфуко, Волтер, Монтескьо, Русо и др.; едни от които му вдъхват безпределна почит, а други известна антипатия поради характера си или опасната си проповед; сродил се отблизо с корифеите на романтизма в Германия, Франция и Англия, с Гьоте, Хайне, Шатобриан, Юго, Вини, Мюсе, Байрон, Шели и толкова техни съвременници, въвели новия лиризъм и новото чувство за природата; запознат основно и с руската литература до Жуковски, и с руската народна поезия, която го възхищава с наивната си прелест и го кара да обикне простия селянин, Пушкин ни дава отново най-убедително доказателство за това, как силно влияе националната и универсалната култура върху възможностите за развитие на един оригинален дух и колко необходимо е да се усвоят и техниката на изкуството, и смисълът на историята, за да се постигне пълна индивидуална нота в изкуството, за да се оформи един дух, който разкривайки самия себе си и своите разбирания на света, предава ни в типични образи като Прометей, Дон Кихот, Хамлет, Фауст, Чайлд Харолд, Евгений Онегин, дълбоката същност на народната душа и общочовешките домогвания за познание, правда и щастие”.[16] Посочените дотук примери, както и останалите подобни употреби, показват, че Арнаудов има предпочитания към изграждането на компактни синтактични конструкции, в които мисловният процес се осъществява като единна сложна мисъл. Тези конструкции се възприемат смислово по-лесно от читателя. Ефективността на тяхната рецепция се увеличава и от ритъма на фразата, на паралелно разгръщащите се синтактични структури. Възприемащият изпитва и определено естетическо чувство от създадената симетрия между отделните синтактични единици, от хармоничността на изграденото цяло.

За да постигне по-голяма убедителност на научното изложение, Михаил Арнаудов обосновава, доказва или илюстрира изказаните твърдения и формулираните тезиси с разгърната аргументация и изобилие от примери, пояснителни конструкции и уточнения. По този начин се повишава и информативността на текстовете, тяхната познавателна стойност. Следователно усложненият синтаксис на академик Арнаудов е синтаксис на натрупването на познание за българите и изобщо за човека като субект на културата.

Трето. Арнаудов използва различни начини и средства, за да влезе в диалог със своя читател, да скъси дистанцията между него и себе си и да го въвлече в научния разговор като комуникативен партньор, съпричастен към създаването на мисълта. Той употребява въпросно-отговорни единства, множество парентези, позовавания и препратки, реторични въпроси; извършва ретроспекция или проспекция към определени части на текста, отправя различни апели към адресата.

Михаил Арнаудов оптимизира възприемането на глобалната структура на научните си текстове, като изгражда смислоакумулиращите ядра: “Тематичен анонс”, “Поставяне на проблем (или проблеми)”, “Делене на основно понятие”, “Изказване на твърдение”. Тези ядра се наблюдават на различни места в съответното текстово цяло, но най-често те се срещат в начална позиция. Ето как започва например статията “Литературната критика. Общ характер, пътища и методи”: “Когато говорим за литературната критика, за нейните принципи и нейното значение, ние трябва да се спрем на три главни въпроса:

Какво представя собствено тази критика? Какъв е нейният основен характер, нейното истинско естество?

2. Отговаря ли тя на определената историческа или съвременна необходимост, т.е. свързана ли е тя с някаква реална нужда на литературния живот и намира ли оправдание като особен род творчество?

3. Какви пътища, какви методи са били открити за критиката в течение на нейното развитие и особено в ХІХ в. като епоха, която вижда най-пълен разцвет на този вид литература?”[17]

Вниманието на читателя се ангажира и регулира още и с вербализиране на комуникативното намерение на автора, с указване на пътя за по-нататъшното развитие на изложението, с отчетливото тематично разчленяване на текста, посредством експлицирането на авторовите текстови илокуции, със заглавията на главите и параграфите.[18]

Задълбоченото смислово възприемане на текстовете се обуславя и от начина, по който Михаил Арнаудов осъществява анализационната процедура. Тя се разгръща винаги от простото към сложното, от низшето към висшето, от конкретното към абстрактното и обратно – от абстрактното към конкретното, от единичните анализи към по-широките синтези.

Когато Арнаудов разкрива същността на дадени обекти, явления или факти, той използва най-често сравнението, съпоставянето, аналогията, противопоставянето. Това от една страна, говори за асоциативността на неговото мислене, а от друга – показва, че за учения тези ментални действия са най-надеждни, когато трябва да се активизира мисловната дейност на читателя, за да може той да разбере по-задълбочено общите и специфични признаци на нещата. Срв.: “Тъкмо там е разликата между символ и алегория, че докато символът дава простор на въображението и кара душата да се отеква с настроения, образи и мисли, които се движат по сродни пътища, без да са ограничени от точно определени представи, алегорията оказва на едно твърде тясно значение на образа и се свежда често към персонификация на абстрактни идеи”; “Формално погледнато, както показва и самият термин “концепция”, който първоначално има чисто физиологическо значение, тук се касае за едно духовно зачатие, за възникване на едно живо цяло, което напомня еволюцията на организма от зародиш до първо вътрешно разчленяване. Аналогията е твърде близка и неведнъж тя е била подчертавана от художници и изследователи”[19]; “Да избере (критикът – заб. моя Р. Р.) сполучливо тази средна линия между зачитане на личността и зачитане на обективната истина е за него тъкмо тъй дълг, както и за общественика, който участвува в борбата на мнения, застъпвани от разни лагери. Обаче ако общественикът се поддава в по-голяма степен на страсти и пристрастия, понеже изживява своята склонност за дела от практически характер, критикът, боравейки с идеали, с духовни ценности, може да си наложи известна въздържаност и да не прекрачва рамките на една справедливост, която тачи морала и правата на човека”.[20]

Четвърто. Стилът на мислене и изразяване на Михаил Арнаудов е синкретичен – в него се сливат органично научността и художествеността.[21] Ученият съчетава строгата логичност на изложение с емоционалността и експресивността, за да изрази по-ярко и по-категорично субективно-оценъчното си отношение към описваните явления, за да придаде на съдържанието на научните си текстове по-достъпна форма, за да може читателят да възприеме по-лесно научната информация и да я осмисли по-бързо. Средствата и похватите, които Арнаудов използва за езиково-речевата реализация на емоционалността и експресивността, са разнообразни и се отнасят до различни равнища на езиковата система. Това са емоционално-оценъчни лексеми, фразеологизми (някои от които авторът обиграва), възклицателни изречения, различни видове повторения, паралелни конструкции, градации, изреждания; метафори, метонимии, сравнения, перифрази, антитези, антономазии, хиперболи. Срв.: “И все пак този реалист, тъй яростен в трудолюбието си, не може да се сравни откъм чувствителност за неиздържан рисунък или небрежен израз с наследника си в повествователното изкуство, автора на Г-жа Бовари и на Саламбо.”; “Просто удивително е как Данте, който споделя толкова богословски, философски и социално-политически идеи на средните векове и който заема от своите предходници темата на едно пътуване до онзи свят с всичките й легендарно-апокрифни и есхатологични подробности, съумява да прояви една изключителна оригиналност като психолог – реалист, като портретист на най-разнообразни индивидуалности”; “Хебел не е от онези, които обичат да наливат ново вино в стари мехове; ...; И ето, заспал цял свят, отдадено всичко живо на покой, той жадува да протегне волно членове, да отпусне морни клепки. Но сметката е направена без магьосника”; “Каква тънкота и амплитуда на наблюденията му!”; “Но какъв сърцевед и философ е Волфрам!”; “Ако Флобер преписва до десет пъти Госпожа Бовари, Паскал в ХVІІ век преработва до петнадесет пъти някои от своите Provinciales, Расин се мъчи цели две години над своята Федра”; “Тази своеобразна активност е дрямала в царството на несъзнателното и сега, когато това е в хармония с една узряла художествена концепция, тя изпъква в съзнанието, за да се почувствува от субекта като властница на мисълта му, на инициативата му”; “Действително, зает с една идея, която е станала предмет на вътрешното внимание, поетът ослепява и оглушава за външни възприятия”;[22] “Големият славянски народ на север се слиса при мисълта, че е стоял безучастен зрител пред тези жертви на отмъщението, на суровите инстинкти и на мохамеданския фанатизъм, дадени от малкия му брат на Балканите”; “Но зоиловците са доста разпространена навред раса: било защото злото в живота и посредственото в литературата са доста разпространени, било защото несполучливите писатели не могат да простят на щастливите си конкуренти за собствения си неуспех”.[23]

Характерно за Арнаудов е съчетаването на паралелните конструкции с други стилистични похвати, например с антитезата. Срв.: “Знаем ли нещо, имаме ли ясна представа за него, чувствуваме ли го, преживяваме ли го, ние говорим за факти на съзнанието. Не знаем ли това, което можем да подозираме като вътрешно богатство, нямаме ли ясна представа за него, не го ли чувстваме и преживяваме като нещо деятелно, ние говорим за “несъзнателни” явления за душата”.[24]

И още нещо отличително за научния стил на академик Арнаудов. Ученият използва в текстовете си много рядко тясноспециални термини. Той е против външната “ученост” на речта и е за демократизация и популяризиране на езика на науката.

Михаил Арнаудов показва завидно владеене на българския език. Различните равнища на неговата езикова компетентност получават широка речева изразеност. Той използва езиковите средства и явления в тяхната максимална вариантност с цел да означи и най-тънките нюанси на своята богата и сложна мисъл. Така например в неговите текстове едни от най-често срещаните, като градивни елементи на разнообразните типове сложни изречения, са подчинените условни предикативни единици. Арнаудов употребява и същински, и обобщено-условни изречения[25], които изгражда със съюзите ако, да, когато, щом, като, докато или със съюза–частица ли. Синтактично-смисловите отношения, изразявани посредством тези изречения са многообразни: съпоставителни, противопоставителни, съотносителни, условно-следствени, условно-отстъпителни; за разяснение, фактичност, допускане, изключване, градуалност, изразяване на гледна точка.

Очевидна е обичта на Михаил Арнаудов към родния език, който със своята история, с неизчерпаемите си формално-структурни, съдържателни и стилистични ресурси му дава възможност да мисли като българин, гражданин и европеец, да се себеизрази като субект на познанието, насочил поглед към миналото, настоящето и бъдещото на българската нация.

Всеки един от многобройните научни текстове на Арнаудов е конкретна пулсация на големия му духовен и интелектуален потенциал. Тези текстове разкриват специфичните черти на мисловноречевата дейност на видния ни учен, която го характеризира като носител и изразител на най-доброто в манталитета и интелекта на нашия народ. Едновременно с това те представят ярко националните ни стериотипи за структуриране на мисълта.

В повърхнинната и дълбинната структура на написаното от Михаил Арнаудов можем да разчетем неговата речева идея за основните пътища, по които следва да се развива българската хуманитаристика.

[1] Гечева Кр. Михаил Арнаудов. Биобиблиография. С., 2000.

[2] Виж библиографията в: Проф. М. Арнаудов. Творци на Българското възраждане. С., 1940.

[3] Цитирано по: Арнаудова И. Михаил Арнаудов. Човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика. С., 1977, с. 30–31.

[4] Юнг К. Психологически типове. С., 1995, с. 399.

[5] Арнаудова И. Цит. съч., с. 124.

[8] Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С., 1978, съответно с. 310 и с. 567.

[9] Показателни са думите на Фани Попова-Мутафова: “Мнозина са писали и още много тепърва ще пишат за големия учен, за вдъхновения литературовед, чиито академични творби се четат като роман, с увлечението, с което четем мемоарните записки на Захари Стоянов. – Вж. Попова-Мутафова, Ф. “Спомен за проф. Михаил Арнаудов (Из непубликувана мемоарна книга на Фани Попова-Мутафова) – В: Език и литература, 1998, кн. 5-6, с. 152.

[10] Арнаудова И. Цит. съч., с. 117.

[11] “Да постигна по-широки синтези и да дам композиции, които разполагат материала в систематична прегледност при съответния начин на излагане, задоволителен и за един по-изискан литературен вкус, бе един съществен постулат на научната ми съвест” – изповядва Арнаудов. Виж: Арнаудова И. Цит. съч., с. 116.

[12] Арнаудова И. Цит. съч., с. 116.

[13] Арнаудов М. Очерци по българския фолклор. Том втори. С., 1969, с. 158.

[14] Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С., 1978, съответно с. 353, с. 435.

[16] Арнаудов М. Личности и проблеми в европейската литература. С., 1967, с. 19.

[18] “Съчинение с твърде малък брой заглавия на отделните части – споделя Арнаудов – ми се вижда винаги недостатъчно оформено за мисълта, въображението и вкуса на читателя”. Виж: Арнаудова И. Цит. съч., с. 117.

[19] Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С., 1978, съответно с. 321, с. 438.

[20] Арнаудов М. Личности и проблеми в европейската литература. С., 1967, с. 296.

[21] Интересно е признанието на Михаил Арнаудов: “Оттук и волята или вкусът ми за мярка и форма на изложението. Безредието, хаотичното като противоположност на прегледното и ясното е нетърпимо за мен. Издържаната композиционно и стилово книга трябва да има не само научна убедителност, но и някаква художествена стойност”. Виж: Арнаудова И. Цит. съч., с. 118.

[22] Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С. 1978, съответно с. 528, с. 310, с. 377, с. 106, с. 302, с. 533, с. 375.

[23] Арнаудов М. Личности и проблеми в европейската литература. С., 1967, съответно с. 272, с. 295.

[24] Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С., 1978, с. 338.

[25] По-подробно за условните изречения виж: Георгиев Ст. Сложно съставно изречение с подчинено обстоятелствено за условие. Трудове на ВПИ “Братя Кирил и Методий”. Том VІ и VІІ. Част І–ІІ, 1968/1969; 1969/1970). С., 1970.