Хлябът в патриархалното всекидневие на бъзовчани

Хората от село Бъзовец нямат представа от къде и как се е появил хлябът. Според тях обаче за да се появи той на трапезата, е задължително човек да работи много и упорито. “Хлябът иска пот” – подчерта баба Веселина Личева. Това разбиране изразява осъзнаването на хляба като продукт, получен в резултат на човешкия труд, посредством който природата се преобразува в култура. Казаното от възрастната жена може да се възприеме като отглас на думите в библията, с които Господ се обръща към Адам: ”с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет” (Битие, гл. 13, 19).

В своето ежедневие бъзовчани са си приготвяли хляб от пшенично, царевично, ръжено или соево брашно. С най-добри вкусови качества се отличавал пшеничният хляб. При неговото замесване жените са добавяли понякога към брашното малко парен малай, сварени картофи или сварен салкъмов цвят. Твърди се, че така хлябът ставал много мек и вкусен. “Като втаса и като се надуе хлябът, става мекичко като пумантара. Много вкусен, у-у-у ... Много вкусен хляб” – спомня си баба Веселина Личева.

Бъзовчани правели често и хляб от царевично брашно, който наричали “малайчета”, “малайчето”, “малайник” и по-рядко – “малаен хляб”. От малая се забърквала с топла вода гъста каша, която се поставяла в тавичка. За да не залепне кашата, тавичката се намазвала предварително с някаква мазнина или пък се натривала с цепната глава лук. Така приготвен, малайникът се слагал в пещта да се опече.

През военните и сушави години селяните от Бъзовец са яли и соев хляб, който бил “степан, склисан такъв”. В по-гладни години жените в някои семейства са замесвали хляб от сварени и намачкани картофи, малко царевично брашно и още по-малко пшенично брашно. Гинка Янкова си спомня думите на своята майка, с които тя определила веднъж качеството на този хляб: ”Хлябът днеска стана също като кучешника!” А “кучешник” или “кучник” бил хлябът, който се приготвял специално за кучетата и котките. За съжаление, информаторите не можаха да кажат “рецептата”, по която се е правел. “Хлебното” разграничение между човек и животно говори за високата аксиологична натовареност на хляба в етнокултурното съзнание на бъзовчани. “Не че е грехота да се храни животното с хляб – твърди Николинка Донева, - но от друга гледна точка, е кощунство, защото хлябът е едно ценно богатство”.

Разказаното от информаторите показва, че хлябът е бил неотменен спътник на хората от село Бъзовец в изпълнения им с превратности житейски пъти знак на техните екзистенциални проблеми.

По-старите поколения бъзовчани са почитали високо хляба. Те са го сакрализирали и затова са налагали редица забрани,свързани с него. Пред хляба не можело да се говорят лоши думи, да се ругае или да се псува. Забранено било хората да се карат и обиждат, когато той се печал в пещта или е бил на масата. Никога към хляба не се посягало с мръсни ръце. Ако хората били на нивата, преди да започнат да ядат, те си измивали ръцете с вода от бъчонка или от някакъв друг съд. При липса на вода ръцете се изтривали със стиска трева или с пръст.

Съществувала е забрана хлябът да се меси и пече от бременна жена, жена в месечно неразположение, лехуса или от жена, която предната вечер е общувала полово с мъж. Такива жени се смятали за “нечисти”.

В повечето семейства хлябът се приготвял за цяла седмица и се съхранявал на чисто място, защитено от мишки, насекоми и други вредители. За да се запази по-дълго време мек, той се покривал с домашно изтъкана от лен и кълчища покривка,която била оцветена или само в сини краски, или нашарена с повече цветове. Това по-грубо платно със специално предназначение селяните наричали “месал” или “трапезник”.

Бъзовчани се хранели на синия – ниска, кръгла маса с по-малки или по-големи размери. Мъжете сядали на трикраки столчета, като първи заемал мястото си най-възрастният от тях. Жените сядали “на коляно”. След това хлябът се поставял в средата на синията, но никога с горната кора надолу, защото можело да се случи нещо лошо на някого от семейството. Най-възрастният мъж вземал хляба, вдигал го нагоре, после го разчупвал и раздавал. По-късно хлябът започнал да се реже с нож на по-големи или на по-малки патари. Вярвало се, че който реже хляба в дома, той остарява по-рано от тези, които не го режат. По време на хранене царяло мълчание. Никой не трябвало да става от синията и след това да се връща отново. Гинка Янкова си спомня следното обяснение на своя дядо: “Ако започнеш два пъти да ядеш, ще умре майка ти, да си яла, да не си ставала”. Забранено било хлябът да се подхвърля на друг човек. Той се подавал от ръка на ръка. “Не даваш хляба на куче, булка, дай го с ръката си” – наставлявал свекърът на баба Веселина Личева. Ако хапка хляб паднела на пода, тя се вдигала веднага, издухвала се и се поставяла отново на синията, за да бъде изядена. Хапката никога не се изхвърляла.

Не се допускало здрав човек да яде хляб, лежейки. Не се разрешавало роненето на трохи на масата или на пода. Те не можели да се тъпчат с крака, да се метат с метла и да се изхвърлят извън дома, а също така да се изгарят в огнището или в печката. Вярвало се, че нарушаването на тези забрани обрича къщата на безхлебие.

Строго се забранявало на децата да си играят с хляба. Затова те нямали право на достъп до него. През деня, ако много огладнеели, малчуганите получавали по филийка, която отрязвала или баба им, или майка им. Децата били задължавани да си изяждат всички залъчета, в противен случай “циганчето щяло да ги навали” и те нямало да пораснат и да станат силни.

Никога не се отказвал хляб, поискан на заем от съселянин, а също така – на чужд човек, който бил гладен, или на просяк. Недопустимо обаче било хлябът да се дава през прозореца или през прага, за да не си отиде той от къщата. “Хлябът праг навън не прекрачва” – казвали старите хора. “Даже не дават да стъпиш на прага..., - споделя баба Веселина Личева – трябва да излезеш навънка и от там да даваш”.

Бъзовчани вярвали, че хлябът има душа. Това се вижда от начина, по който те постъпвали с него, след като го извадели от пещта. Жените постилали месал и върху него нареждали горещите хлябове, които после покривали с друг месал. Така хлябът се оставял “да си поеме душицата, да си почине”.

Хлябът се използвал и за лечение. “Заболявам много сериозно от бронхопневмония – разказва Гинка Янкова. – В селото ни няма лекар. Идва от Батишница доктор Водев – запомнила съм името му. Много сърдит, че са ме държали дълго време в такова състояние. Майка ми подписа някакъв протокол, за да ми постави той специална инжекция. Би ми доктора инжекцията в здравната служба, но поръча на майка ми: “Ще си отидеш вкъщи, ще замесиш хляб и когато извадиш част от него, както момичето е в леглото, ще го наложиш с горещия хляб”. Майка ми така и направи. Изпотявам се – вир вода ставам. Майка цялата ме преоблича, вади от другия хляб, който си стои в пещта, за да е горещ, втори, трети път и по този начин беше изкарано навън, не мога да кажа колко количество вода. С хляба. Няма да забравя. Доктор Водев така ми спаси живота – с горещ хляб.”

Николинка Донева е запомнила от майка си следния начин за лечение чрез хляб: “Майка ми приготвяше нещо като попарка от топло мляко и парчета хляб – “дробени” му викахме ние, защото се дроби на къшеи. После вземаше накиснатите в млякото залъчета и ги поставяше върху раната – порезна, прободна рана, замърсена рана. След това слагаше върху тях марля ли, кърпа ли, не си спомням. Това престояваше върху болното място през цялата нощ и сутринта като станех, като махнех превръзката върху сместа от хляб и мляко, виждах как е излязла всичката мръсотия и кръв. И постепенно раната заздравява, зараства...”

В заключение ще обърнем внимание на един колкото интересен, толкова и показателен случай. Хората от новия дом на баба Веселина Личева, в който тя влязла преди много години като снаха, не били виждали хляб. До тогава те си приготвяли и ядели само пити. Когато младата жена замесила и опекла първия хляб, свекърът й се разплакал и рекъл: “Ей, булка, живи бяхме да видим хляб!”

В радостните сълзи на този бъзовчанин се отразява целият патриархален космос на българина, в който хлебопреклонението блести с ярка светлина.

Информатори:

Веселина Иванова Личева, родена 1921 г.

Николинка Минчева Донева, родена 1935 г.

Гинка Йорданова Янкова, родена 1942 г.