Хлебното зърно в етнокултурните представи на арменците

Източникът, от който черпим разсъжденията си в настоящото изследване, е книгата “Хлебоструй – арменски притчи за хляба, човека и земята”.[1] Тя съдържа авторизирани текстове, които вербализират резултатите от различни типове мислене - митологично, фолклорно, художествено-образно, лингвокреативно, репродуктивно. Текстовете са разнообразни по жанр и темпорални характеристики.

Етнокултурните представи на арменците за хлебното зърно са градени в течение на много векове под силното влияние на природната и социалната среда, в която този народ е живял. Арменският земеделец винаги е водил тежка и изнурителна борба с каменистата почва и природните бедствия. А историческото битие на арменския народ е било осакатявано “с безброй съсипни, кланета, робства и нашествия.”[2] Едва ли някой е давал по-точна и ярка характеристика на арменците от Пейо Яворов – “винаги храбър народ мъченик”. Именно храбростта да се живее и мъченичеството обуславят уникалното в етнокултурните представи на арменците за хлебното зърно.

В Армения се отглежда жито (пшеница), ечемик, просо и ръж. Най-голям престиж има житото. Според арменците то расте в родината им от дълбока древност. Неговата стародавност се подчертава настойчиво в разглежданите текстове. Говори се за “жито-прадядо” и “жито-правнучка”. Араратското жито е пък “прадядо на прадедите”. Твърди се, че Шорбулахското пшенично зърно е с пет хиляди години по-старо от Хеопсовата пирамида.

Да разберем смисъла на настойчивия акцент върху древността на арменското жито ни помага следното обяснение: “Това великолепно жито не е на шестдесет, а на четири хиляди и шестдесет години и не е начало, а продължение на сеизкото жито” (с. 123).[3] Двадесетина семейства от село Сез през 1915 година като по чудо се спасяват от кървавите изстъпления на турската войска и кюрдските орди. По-късно, през 1921 година, прокудените арменци се установяват да живеят във Вартениски район, където създават селището Норакерт (Новосъградено). Хората били взели със себе си своето четирихилядно житно зърно и с упорит труд в продължение на шестдесет години превърнали Норакерт в най-голямото зърнохранилище в басейна на Севан. Следователно подчертаването на възрастта на житото утвърждава древността на етничното землище и изконното право на арменския народ да живее в него.

Арменците одухотворяват житното зърно и му приписват някои човешки качества. Така например то може да се гневи, да говори. Дълго време житото е търсило контакт с човека, но той е оставал глух за неговия призивен глас. Първа открива житото и го посочва на хората като храна красивата девойка Ашора.

Митът за арменската богиня на хлебното зърно носи информация за древните земеделски общества, в които жената е имала преобладаваща роля при усвояване на растителността и ранното земеделие. Първооткривателската роля на Ашора се обуславя от нейния социален статус, от биологичните й особености и от възгледа за сходството между плодовитостта на земята и жената, за предназначението и на двете да зачеват и раждат. Този възглед е изразен много по-отчетливо в един друг текст от книгата, където се разказва как двама селяни – съпрузи – засяват разораната си нива. Жената гребе с шепи жито от чувала, сипва го в престилката на мъжа си и повтаря: “- Всяко зрънце в хиляди да се превърне”. Мъжът върви след съпругата си и хвърля семето с думите: “Мила моя ниво, бъди родовита като жена ми” (с. 105). Тук наблюдаваме отъждествяване на нивата (орната земя) с жената и на земеделската работа със зачеването. В текста е въплътена и идеята за свещения брак.

Образът на богинята Ашора олицетворява хлебното зърно. Основание за такова твърдение ни дава както нейната портретна характеристика, така и сюжетът на мита. Ашора е “гиздавелка с четири плитки – жълтоцветна, ръженоцветна, ечемиченоцветна и просоцветна.” (с. 7). Разгръщането на митологичния сюжет символизира процеса на засяване на хлебното зърно (хвърлянето на Ашора в дълбоката каменна бездна от съплеменниците й), престояване на зърното под земята за определен период от време (Ашора се е свила в огромната бездна на Масис), покълването на зърното и израстването му в житен клас (Ашора излиза от бездната само през лятото, за да превърне света в кехлибарена нива).

Отглеждането на хлебното зърно изисква неимоверно усилен труд, който за арменците има съдбовен характер. Спецификата на семантичното поле на труда се определя от семантемите “камък”, “саможертва”, “пот”.

Арменската богиня на майчинството, плодородието и успеха – Анахит – жертвала целостта на божественото си тяло, за да посочи на арменците истината за техния земеделски труд. Тя се лишила от едното си ходило и го хвърлила в Багреванд. Ходилото било каменно. И докато хората му се чудели, от челото на страдащата Анахит паднала капчица пот върху него, то се пропукало и от цепнатината се подали няколко едри житни класа. Мъдрецът Вруйо разчел символиката на станалото чудо така: “С пот трябва да оплодим нашите камънаци! С пот и върху камък може да се отгледа жито” (с. 12). Жестът на Анахит е не само послание, но и благослов за труда на арменските селяни.

Арменците наричат Анахит “майка-кърмилница”, “златна майка”, “златоръка”, което ни дава основание да идентифицираме богинята и като Житна майка, и като Земя-Майка, чиято плът е каменна, но хлебородна, ако децата й дадат потта си след усилена и саможертвена земеделска работа.

Едно от най-убедителните доказателства, че посланието и благослова на богинята Анахит е разбрано от арменците, откриваме в разказа за селянина Вахинак. Повествованието трансформира символичната жестовост на Анахит в посока на нейната конкретна референтна отнесеност. Така божественото чудо приема реалните измерения на ежедневен усилен земеделски труд. Вахинак от село Кънтеваз станал роб на трудолюбието си. Той воювал с камъка и го победил, като отгледал голямо количество пшеница, чиито класове били тежки и с едри зърна. По-късно, прокуден от злия княз, Вахинак заживял в цепнатината на една скала. Там, сред сивите канари, той отгледал богата реколта и събрал едри житни класове. Повече от очевидно е повторението на образно-семантичните доминанти от мита в разказа – “камък”, “скала”, “цепнатина”, “житни класове”. Образът на Вахинак може да се интерпретира като събирателен образ на арменските земеделци.

Арменците винаги са гледали на житото като на техен избавител. В едни случаи посредством него те са се откупвали и са опазвали своята свобода и чест от многобройните си врагове – нашественици и насилници. В други – са се спасявали от гибелен глад и немотия, причинени от развихрили се природни стихии. Преди да умре, гениалният арменски лекар от ХV век Армидовлат Амасяци завещал на своите съграждани житните си поля. 22 години след неговата смърт над град Амасия се изсипала унищожителна градушка. Само в нивите на Амирдовлат не паднало нито едно парче лед. Тогава хората разпределили оцелялото жито помежду си. В знак на почит към него те го обявили за свещено и му приписали апотропейна функция, след което всеки амасиячянин загребвал шепа жито и го хвърлял в хамбара си. Хората вярвали, че то ще ги опази от всякакви бедствия и стихии (с. 77). Характерното тук е, че светостта на житото се обвързва с човешката добродетелност, която по неведоми пътища може да активира природно чудо.

В трети случаи арменците обожествявали житото. Преди много години единствената пещера в планината Къмпет била превърната от хората в зърнохранилище, където те прибирали и съхранявали хлебното зърно за черни дни. Зададял ли се враг, селяните казвали: “- Над нас бдят два господа – единият на небето, другият – в пещерата на Къмпет”. (с. 106).

За арменците житото е символ на благополучие, плодородие, нравствена чистота, праведност, непорочност, любов между хората. Символните значения на суровото или вареното жито се актуализират в различните обичаи, обреди и ритуали.

В град Муш съществува хилядолетна традиция да се окачва над люлката на новороденото торбичка, напълнена с едра пшеница. Люлеейки детето, майка му го благославя: “Къщата ти да е пълна с жито. Животът ти, нивата ти да не знаят що е суша. Душата ти чиста да остане до дълбока старост, хората да те обичат като житото свято.” (с. 82).

Гениалният архитект Дърдат имал обичай да хвърля в основата на всяка новострояща се сграда по негов проект шепа пшеница като благослов за благодат и ситост.

В провинция Харк изплитали красив венец от житни стебла, боядисани в златисто, червено и синьо, който поставяли на главата на младоженеца по време на венчавката. Така те пожелавали на младата двойка хлебородие и родовитост.

По времето, когато Армения се е състояла от петнадесет малки, но единни области, в които се е говорело арменски, тържествата по посрещането на арменската Нова година започвали навсякъде едновременно. Хлебното зърно е било значим обреден компонент. В Цопк печали жито, изяждали част от него, а останалото хвърляли в реката или в близкото поточе като дар на бога на дъжда, за да превърне Новата година в житородна. В Ахцаник стопаните оформяли на богатата трапеза няколко купчинки жито, за да може богинята Анахит, която очаквали да им гостува, да хапне нещо и да възнагради праведния им труд с пълни хамбари. В Пайтакаран, няколко часа преди настъпването на Коледа, скривали наличния ечемик в обора, за да си помислел новогодишният бог, че хората нямали какво да ядат и следващата година да бъдела житородна. В Арцах поднасяли на трапезата в големи пахарки сварени житни зърна, които били два пъти по-едри от тези на суровото жито. По този начин хората давали знак на боговете, че очакват Новата година да бъде плодородна и житото им да е едро колкото свареното.

Арменците използват широко булгура като обредна храна. Освен на Нова година те го поднасят на рождени дни, сватби и помени. Твърдят, че вкусът му е ненадминат и че списъкът от двадесет хиляди арменски ястия започва с него. Определят го като божествен. Несъмнено е, че отношението на арменците към булгура се обуславя както от неговите хранително-вкусови качества, така и от възможността да продуцира повече символни значения. Едно от тези значения, според нас, има водеща роля, защото изразява идеята за целостта и единството на разпръснатите житни зърна, която кореспондира с изостреното чувство на арменците за целостта и единството на техния етнос, за съкровената връзка между живите и мъртвите.

В етнокултурните представи на арменците житото е субстанция с изключително въздействаща сила. То влияе по различни начини на хората. Когато Ашора открила житото, то очовечило говора й и така маркирало прехода от диво към питомно, от природа към култура. Според едно предание “езикът на арменците се развързал”, когато те започнали да ядат хляб от първото в света жито – араратското, което било кръглозърнесто, едро, без осили. Житото е придало и специфичния цвят на лицата на арменците с особената помощ на боговете. Върховният бог Арамазд изпраща на земята бога на слънцето и войната Вахакн и богинята на любовта и красотата Астхик с две торби пшеница за хората. В първата от тях житото било червенозърнесто и трябвало да се даде на мъжете, а във втората – белозърнесто и било предназначено за жените. Но опиянени от любов, Вахакн и Астхик забравили поръката на Арамазд, смесили житото от двете торби и го дали на всички. Затова днес и арменецът, и арменката са аленобузи и белокожи.

Житото дарява хората със здраве и дълъг живот. “Семената за посев са извор на дълголетие” – твърдят арменците от провинция Балаховит (с. 94). А Зкон от провинция Держан обяснява причината за животворната сила на пшеницата по следния начин: “Житото ни е особено. В него има и хляб, и мляко, и зеленчуци, и мед, с една дума – всичко необходимо за човека” (с. 96).

Арменският цар Артавазд поискал да узнае защо селяните от село Хопер не се разболяват до шестдесет години. Стогодишният Варкош, старейшината на селото, разкрил на царя тайната на издръжливостта и дълголетието на хоперчани. Той казал на Артавазд, че всеки от тях още в детските си години ядял ехи (или хехи). Така се наричали житните класове от недоузряла нива, събрани в букетче и опечени на огън.

Семантиката на ехито е амбивалентна. То се възприема не само като източник на витална сила, но и като житно зърно, лишено от плодовитост. През Х век в Арменска Киликия живял талантлив поет. Той бил потънал в дългове и тъй като не можел да ги изплати, жестоките кредитори му отнели сина. Поетът тръгнал да търси момчето си, като се заклел да не хапне хапка хляб, докато не го открие. Ядял само ехи, назовавано от килийските арменци “фрик”. Когато селяните питали мъжа как се казва, той им отговарял – Фрик. Мотивиращият признак на антропонимната номинация е “липса на родовитост”. Изтерзаният човек се смятал за изсъхнало семе, уподобявайки се на ехито. Така бил активиран метафоричния механизъм на именуване и избраното номинативно средство – личното име Фрик – станало знак на злощастната съдба на един баща (с. 110).

Възгледът за непрестанния кръговрат между растителното и човешкото ниво, за тъждеството на жизнената енергия, притежавана от житото и човека, са изразили и монасите от арменската Мъхитарска конгрегация на остров Сен Лазар във Венеция. През 1717 година Мъхитар Себастаци заедно със свои ученици стъпва на остров Сен Лазар с цел да основе духовна и културно-просветна конгрегация. Един от учениците на Мъхитар казва, че на този остров венецианците преди 200 години са откарвали прокажените и чумавите. Учителят предлага да засеят малка нива с пшеница, за да се убедят дали проклятието тегне все още над острова. И Мъхитар засял няколко шепи жито. Не след дълго се ражда едра и хубава пшеница. Тогава монасите заключават: “Вирее ли жито и човек може да вирее” (с. 85).

В друг текст хлебното зърно се свързва с идеята за смъртта като възстановителка на контакта с извора на всемирен живот.[4]

Древно предание разказва как хуните нападнали и превзели Арцах. Те пленили и няколко ученици на създателя на арменската азбука Месроб Мащоц. Сред тях била прекрасната госпожа Танухи, която предводителят на хуните решил да направи своя наложница. Красивата арменка не можела да допусне подобно нещо и се самоубила. От пролятата й кръв полето светело цяла нощ. Хунският пълководец бил поразен от чудото и заедно с войните си приел християнството. След като научил за случилото се, царят на хуните наредил военачалникът да бъде обезглавен. Синовете на пълководеца, Мовсес и Еранос, успели да избягат. Не след дълго обаче царската войска ги настигнала и заловила навръх планината. Младите мъже били обезглавени, а телата им поставени на пирамида от житни и ечемичени снопове (също като тизапайт) и изгорени. Арцахчани смятат, че в земята, на мястото, където били изгорени Мовсес и Еранос, и до днес има пшеничени и ечемичени зърна. Ето защо жените, които ходят на поклонение на върха на планината, наречен Тизапайт, ровят в пръстта, за да намерят някое зърно. Те са убедени, че ако открият житно зрънце ще родят момче, а ако зрънцето е ечемичено, ще се сдобият с момиче.

Наративът отразява в легендарен план религиозно-езическото схващане за реинтегрирането на хората във всемирната матка, затова, че те отново достигат равнището на семе, стават отново зародиши.[5] Смъртта на живите форми се оказва само прикрит и временен начин на съществуване.[6]

Що се отнася до половата диференциация, осъществена с разграничаването на житното от ечемиченото зърно, тя показва ясно, че в ценностната скала на земеделските общества по-високото място е било отредено на момчето.

Без да се впускаме в подробности, ще си позволим още една констатация. Ако възприемем хунския пълководец и синовете му като мъченици на християнската вяра, то несъмнено хлебното зърно е символ на тази вяра.

Въздействащата сила на житото е насочена не само към човека. То дарява вечен живот на дървото.

Край село Цав расте най-красивата чинарова гора в Армения. Навремето цар Дарий много я харесал и поискал и в Персия да има такава гора. Но взетите издънки не се хващали в персийската земя. Разгневен, цар Дарий заповядал гората да бъде изсечена. Заповедта му била изпълнена. След няколко години гората се раззеленила отново. Персийците пак я изсекли и тя пак израснала. Един от най-учените мъже на цар Дарий му обяснил чудото така: “ – Под тези чинари арменците са засели жито. А дърво, вкоренило се в почва, засята с жито, никога не умира. Каквото и да правиш, то все отнякъде подава филизи и се раззеленява” (с. 22).

Човекът, житото и дървото влизат в разнообразни отношения помежду си.

Един от текстовете разказва за огромен чинар, който расте край село Съхторашен и е на две хиляди години. Изпод корените му блика изворът Дънчру. Знаменателно е сходството между тази реалност и изобразеното в Библията Дърво на живота. За съхторашенци чинарът е свещено дърво. Той им е Господът. По жътвено време те почиват на обяд под сянката му и наквасват устата си с леденостудена вода от извора. Съществува поверие, че ако тогава някой жътвар не отиде при дървото, половината от житото, което той е ожънал, ще се орони. Поверието предполага най-малко три интерпретации. Първо. Според някои вярвания дървото (а също така и изворът) е носител на жизнена субстанция. Когато човек се доближи до него, то му оказва обновително и укрепващо въздействие. Предпазва го от лоши духове и неблагополучие. Ето защо жътвар, който след усилен труд не отиде при чинара, се лишава от неговото благотворно влияние и от защитата му срещу зли сили. Второ. Отиването при чинара може да се разглежда като своеобразен жест на почит от страна на жътваря към мощта на дървото и на растителността изобщо. Когато почитта не се засвидетелства в определено време, силата на житото отслабва и част от него се оронва. Трето. С идването при чинара човек навлиза в свещената зона на божественото. Мястото около чинара с извора символизира дома Господен, където жътварят засвидетелства упованието си на Бога и приема божията милост и благодат. Жътвар, който през обедната си почивка не отиде при чинара, се лишава от божието благоволение, защото в Свещеното писание е казано: “Да бъде милостта ти над нас, Господи, според както ти се уповаваме” (Псалтир, Псалм 32, 22).

В някои случаи дървото се осмисля и емоционално преживява от арменците като субстанция с изключителна духовна и културно-историческа стойност. При попадането на хората в екстремна ситуация ценностното им отношение към дървото се противопоставя на техния инстинкт за самосъхранение и на прагматичното им отношение към житото като храна, в резултата на което се разкрива нравствената сила и устойчивост на арменския дух.

През 1579 година гладът измъчвал жителите на село Парди. До селото имало тополова гора, от която идвало името му – Парди (Топола). Тази гора била светилището на хората. Един ден пристигнал някакъв княз и поискал от селяните да му разрешат да отсече десет тополи, за които щял да им даде толкова жито, колкото им било необходимо до следващата реколта. Пардичани предпочели да гладуват и не позволили на княза да умъртви божествените им тополи, защото за тях те били не просто дървета, а свещена връзка с прадедите, история, гордост и смисъл на живота им.

За големия арменски баснописец Вартан Айгеци, живял през ХІІІ век, духовният глад бил много по-мъчителен и страшен от физическия глад. Богат княз предложил на баснописеца да купи всичките му басни, като за всяка от тях му плащал по седем камилски товара жито. Вартан му отказал: “С твоето жито – обърнал се той към княза – мога само да заситя корема си, но ако се лиша от басните си, не бих заситил духовния си глас цели хиляда години” (с. 67)

Арменците не са скъпили своето жито, когато е трябвало да откупуват с него ръкописите и книгите си, заграбени от враговете им. Арменски княз дал триста тридесет и шест хиляди камилски товара пшеница на водача на селджукските орди Елакуз, за да спаси само един от ръкописите на Мовсес Хоренаци (с. 63).

В езиковото съзнание на арменците духовността, писмеността, културната и националната им идентичност се свързват с житото и хляба. Тяхното лингвокреативно мислене е създало прекрасна метафора, която изразява тази връзка. Срв.: “Арменецът си остава арменец в цял свят благодарение на азбуката си, която е житото на духовния му хляб”(с. 115).

В някои от наблюдаваните текстове житото функционира като знак, който разкрива важни черти от духовния и нравствен облик на арменците.

Житният клас (или зелена клонка) в човката на завръщащ се на 9 март щъркел е знак за арменския селянин, че годината ще бъде плодородна и щедра. Необходимо е да се уточни, че знаковата структура се изгражда от щъркела и растителния елемент. Денотативното съдържание на знака и неговият конотативен ореол отразяват особеностите на фолклорното мислене на арменците.

И в българския фолклор има народни приказки, в които щъркелите се превръщат в хора, и хората в щъркели.[7] Но в арменския текст основните персонажи са безмилостният тиранин и насилствено прокудените от родната си земя и обречени на сигурна смърт арменски селяни. В основата на сюжета следователно лежи събитие, което е типично за социално-историческото битие на арменците. Превръщането на земеделците в щъркели е чудотворен акт и начин за спасението им от гибел.

Ежегодният полет на щъркелите очертава траекторията на голямата обич и привързаност на арменците към родината, размерът и величието на тяхното страдание. Той символизира прокудата и неотменното завръщане на страдалците в родните огнища. Това завръщане е белязано със знака на плодородието и щедростта, на щастието, радостта и гостоприемството, защото посредством него се постига единството и целостта на етничната общност и се усилва нейната жизнена енергия. Щъркелите утвърждават с поведението си значимостта на тежкия и изнурителен земеделски труд в живота на арменския селянин. В продължение на няколко месеца те не докосват отгледаните с много труд и пот жито, плодове, зеленчуци.

Житото може да бъде знак, който показва пътя към родния дом. Победеният и пленен от враговете си Торком, когато напускал пределите на страната заедно с целия си род, пръскал вляво и вдясно от себе си по шепа жито. След няколко месеца Торком и хората му били освободени, като враговете им мислели, че те няма да намерят пътя към родното място. Но посятото жито било поникнало и избуяло. То се превърнало в сигурен пътепоказател за завръщащите се у дома. Оттогава арменците имат обичай при принудителни изселвания и заточения да пръскат жито край пътя.

Арменското жито притежава свойството да държи будна паметта за родния дом и да осъществява непрекъсната духовна връзка на арменците с него, когато те са далече от родината си. Княз Базуни, живял през ІІ век в областта Корджайк, бил изпратен от баща си да учи в Александрия. Младежът взел със себе си пет шепи арменско жито. Той останал в Александрия пет години и всяка година изяждал по шепа жито, за да не забравя пътя към родния дом.

Известно е, че земеделският труд е обред.[8] Арменците, подобно на много други земеделски народи, извършват някои ритуални жестове, които по своята същност са жертвоприношения. За да спасят реколтата от стихии и беди, арменските езичници украсявали статуята на своята майка-кърмилница, богинята Анахит, с първите ожънати класове. При сушаво лято всички селяни от провинция Дадик, в областта Ацхник, цял един ден не пият вода, за да могат опърлените от силното слънце ниви да добият сили и да издържат на сушата. В началото на жътвата край река Арацани, провинция Апахуник, жътварят избира най-едрия житен клас от първата ръкойка, оронва го в дланите си и хвърля зрънцата във водата с думите: “ – Нека вечно текат водите ти! Опитай, да ти е сладка първата шепа благодат, с която ме дари” (с. 42). Едва след това той започва да жъне. Селяните от областта Мок, провинция Мюс Ишайр, когато жънели, оставяли по няколко неожънати житни класа в края на нивата. С това жертвоприношение пред птиците те осигурявали защитата на посевите от унищожителните набези на скакалците.

Арменците са свързвали житородието с магическата сила на словото. Крикор, цар на Сюник, именувал дъщеря си с личното име Цорени (Житно), за да не секва житното изобилие в царството му. След време той заповядал на скулптори да изваят Цорени в малки статуетки, които наслагали край нивите. По този начин царят обожествил своята дъщеря.

Друг текст разказва за младия бог на житото, който бил известно време сред хората. Той се казвал Гор. Изграденият словесен портрет на младежа ни насочва недвусмислено към неговата божественост. Лицето на Гор било “жълто като жито”, перчемът му бил от “златисти къдрици”, а очите му – “огнени като тонир”. Златистожълтият цвят е символ на соларните божества, на боговете на житото и на огъня, на издръжливостта и на мъжкото начало. Ето защо идентифицирането на Гор като човешко същество е разколебано: “Сякаш не бил отроче на хората, а на нивите” (с. 24). Младежът имал и необикновена мощ. Той сам се борел срещу ятата скакалци, нападнали нивата на беден селянин. При суша носел вода със стомни и пръскал житните класове. Когато имало градушка, изправял тялото си срещу небето – тогава ледените топчета се превръщали в дъжд и напоявали земята. Действията и постъпките на Гор дават основание на повествователя да го определи като “един вид бог – защитник на арменските ниви”.

Божествеността на Гор се утвърждава още и от: а) движението му в пространството по вертикалата – той отива в планината, на най-високия й връх, за да убие гладното чудовище, заплашващо да погълне нивите на хората; б) обещанието му да се върне след двадесет и един дена (числото 21 е метафизично, три пъти свято число[9]); в) оставането му навръх планината и вярата на селяните, че там той все още се бори с чудовището; г) именуването на планината и на двадесет и първия ден от месеца в арменския календар с личното име Гор; д) съчинената песен за него от хората, с която те го зоват да се върне при тях.

В легендата за Гор арменските земеделци са изразили дълбоката си вяра, че над техните ниви постоянно бди млад и всеотдаен бог-защитник.

Направените аналитични наблюдения и интерпретации ни дават възможност не само да осмислим по-задълбочено етнокултурните представи на арменците за хлебното зърно, но и да разширим познанието си за техния етнически образ.

---

[1] Хлебоструй. Арменски притчи за хляба, човека и земята. Съставил и авторизирал Хайк Хачатрян. “Армен Тур”, Пловдив, 1996.

[2] Стаматов В. Познаваме ли се достатъчно? – В: Българи и арменци. Заедно през вековете. С., 2001, с. 23.

[3] Тук и по-нататък в скоби посочваме страницата, на която се намира цитираният текст.

[4] Елиаде М. Земята, жената и плодородието. Изследване на историята на религиите. – В: Философия, 1994, кн. 6, с. 39.

[5] Елиаде М. Трактат по история на религиите. С., 1995, с. 339.

[6] Елиаде М. Земята, жената и плодородието. Изследване на историята на религиите. - В: Философия, 1994, кн. 6, с. 38.

[7] Български фолклорни приказки. Каталог. Съст. Даскалова-Перковска Л. Д. Добрева, Й. Коцева, Е. Мицева, С., 1994, № 425, № 449.

[8] Елиаде М. Трактат по история на религиите. С., 1995, с. 370.

[9] Приор Ж. Универсалните символи. С., 1993, с. 134.