ИДЕЙНО-ОБРАЗЕН И ЕЗИКОВ СВЯТ

НА ЕДНА ЯВОРОВА ПОЕТИЧНА ТВОРБА

 

Публикувано в: Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. В. Търново, 2004, с. 298-305.

 

 

0. След Хр. Ботев, който пресътвори в безсмъртна поетическа плът бореца за свобода и ни даде художествен слух да чуваме “как ечат бури вековни, / как наญреждат дума по дума - / приказки за стари времена / и песни за нови теглила” (“До моето първо либе”), Пейо Яворов разви у нас като поетическо сетиво сърญцето, научи ни да съпреживяваме човешките страдания и извисяญвания – даде ни чувствени познания за душевните и физическите мъки и просветления на сирашкия “род селашки”, на заточениците, осъдени от “врага заклет”, на изгнаниците “клети, отломка нищожна / от винаги храбър народ мъченик”, на страдалната човешка душа, разпъваща се между “доброто и грехът”.

Вече цял век “попътни тихи ветрове” носят из поетическата шир един коญраб-призрак, кораба на Яворовите “Заточеници”и не дава на душите ни покой последната изповед-заклинание на четиридесетината мъченици на поробена Маญкеญдония: “Рушители на гнет вековен, /продаде ни предател клет; / служители на дълг синовен, / осъди ни врага заклет …/ А можахме, родино свидна, / ний можахме с докраен жар / да водим бой – съдба завидна! - / край твоя свят олтар.”

0.1. Яворов не е могъл да не напише това стихотворение, защото, макар и роญден в Чирпан, той се е чувствал синовно свързан с останалите в робство българи по Тракия и Македония, изживявал е борбите им за освобождение като своя лична участ и съдба.

Преди да се включи пряко с оръжие в ръка в македонското освободително движение, Яворов е негов най-пламенен литературен воин. Когато през 1902 г. за пръв път отива в Македония като четник, той вече е автор на “Заточеници”. Стиญхотворението е написано – по негово признание – в края на 1901 г. и е пубญлиญญкувано в кн. 1 на сп. Мисъл през 1902 г. под първоначалното му заглавие “Към Подрумкале”. Но то е предхождано от други поетични творби със сродна тематика в ранното му творчество. Още през 1895 г. Яворов пише стихотвоญреญнията “Напред” и “На родоските заточеници”, а по-късно и “Бежанци”.

0.2. Конкретният случай, послужил за фактическа основа на стихоญтворението “Заточеници”, е драматично събитие, разтърсило честните съвести на милиони хора в Европа и намерило отклик в душите на българите. След истоญриญческия атенญтат на “гемиджиите” в Солун през 1901 г., с който отчаяните поญборญници за свободна Македония искат да привлекат вниманието на света към оставените по силата на Берлинския договор под турска тирания македонски и тракийски бълญгари, турските власти арестуват около 40 видни македонски бълญгари, начело с Христо Матов, и на 6 юли ги подкарват оковани на заточение в Подрумкале (Мала Азия). На път към пристанището осъдените през сълзи пеели “Жив е той, жив е …” и там насъбралото се множество става свидетел на знаญмеญнателна сцеญна – когато колоната заточеници минава край френските пътници от акостирал на кея кораб, Димитър Матов вдига глава и на френски извиква “Да живее революцията! Да живее свободата! Да живее Франция!”. От своя страна разญвълญнуваните французи отвръщат “Да живее свободна Македония!”.

Събитието, живо описано от френската преса, дълбоко покъртва чувстญвиญтелญญната душа на поета и в края на годината се ражда великолепната елегия "Заญтоญченици". В нея историческият факт вече е получил емоционално-образна и идейญно-мисловна плът в друг свят – в художествения. На този паралелен на реญалญната действителност свят, творен от богоначалното човешко въображение, са подญвластни други пространства и времена, управляват го други закони – естеญтиญческите.

1. Художествената образност на стихотворението, родила се от завихญрени в изтънчената душа на талантливия поет силни чувства и големи идеи, носи всички белези на съвършенството – като се започне от композиционната посญтройญка и се стигне до музикално му звучение. Макрокомпозицията (общата поญстройка) на “Заточеници” е изградена от пет осемстишни строфи, разполоญжеญни в абсолютна симетричност спрямо идейния център на творбата – третата строญญфа. Микрокомпозицията (строежът на строфите и на стиховете) се отлиญчава с изящญна изчистеност на формите и пленителна ритмомелодическа оргаญниญзация, която е в единство с идейно-образното и емоционалното движеญние.

2. За силната въздейственост на творбата особено много допринася майсญторски използваният от автора образен паралелизъм – природният пейзаж не е просто декор на разиграващите се човешки съдби, той същевременно е друга тяхญна проекция. Пейзажът изцяло се сплита с тях, той е своеобразно космогоญничญно преобразувание на чувствената и мисловна енергия, излъчвана от сборญния лирически герой на елегията – отвежданите в заточение поборници за своญбодата на измъчена Македония. В паралел са измененията на природния пейзаж и реалният ход на човешките преживявания – драмата на отплуващите завинаги от родните брегове заточеници поетът проследява в границите на преломния отрязък природно време на денонощието – “от заник-слънце” до мига, в който “простира нощта крилото си”, и в реалното пространство, очертано между безญвъзвратно отдалечаващия се кораб и чезнещите “в мъгли далеко” “родни бреญгове”.

2.1. Първа строфа. Великолепният морски пейзаж, с който започва стихотворението, одуญхоญтворено пресъздаващ с ярка зрителна и слухова образญност притихналата след буря морска шир, по която “с попътни тихи ветрове” “се носи леко” коญрабът със заточениците, има изключително важна художестญвена роля. Той е не просญто материалност на реалното пространство, в което се разиграва човешката драма на заточениците, но и резонансна проекция на тази драма:

“От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни …

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове”

Трудно е да се обясни особената поетическа магика на този пейญзаж. Тя може да се дължи:

първо, на необикновената му щрихова опростеност, сведена до “морски шириญни”, “вълни”, “кораб”, “ветрове”;

второ, на изчистените му до крайност пространствено-действени проญявญлеญния: морските ширини “алеят” “от заник-слънце озарени”, яростните вълญни “поญчиญват” “в игра стихийна уморени”, корабът “се носи леко” от “попътни тихи ветрове”;

трето, на неповторимо образното му пресъздаване, постигнато с ярки епиญтети, представящи доведени до състояние качествени характеристики: “заญник-слънญце”, “озарени”,”стихийна”, “тихи”, сред тях и метафоричните “умоญрени”, “яросญтญни”, “попътни”;

четвърто, на чувствената му настройка и мелодичност, за които твърде много доญпринася умело използваната звукова живопис – всеки стих звучи със свой емоญциญонално-музикален мотив:

• в първия стих “от заник-слънце озарени” алитеญраญциญята на [н] създава усещане на романтична загадъчност;

• в следващите три стиха подборът на думи със специфично редуващи се широки и тесни гласни 11 : 14   [а - (6), о – (4), е – (2) : и – (11), у – (1), ъ – (2)] ни кара да чуваме премиญналите в състояния отзвучали действени прояви на морето и вълните (“алеят морски ширини; / в игра стихийна уморени, / почиват яростни вълни”);

• в петия и шестия стих асонансът на гласна [о], налична в пет от думите, поражда чувство за безвързвратност и емоционално-образно подготвя мотива за страданието (“и кораба се носи леко / с попътни тихи ветрове”).

пето, освен всичко това обаче несъмнено поетическото въздействие на наญчалญния пейзаж се крие и в неговата “втора проекция”, в това, че е пейзаญжен двойญник на човешките съдби – в него иносказателно присъства покъртителญната драญма на заточениците (уморени от играта на историята, след безплодни борби за освобождение на Македония, нейните поборници завинаги се прощават с родните брегове, озарени от заника на слънчевата си мечта да видят земята си свободна).

Последните два стиха на първата строфа видимо материализират и извежญдат на преден план същинския лиричен герой – заточениците, когато от изтерзаญниญте им души се откъсва възкликът “и чезнете в мъгли далеко / вий, родни бреญгоญве”.

Едва сега читателят осъзнава, че морският пейзаж е видян през очите на заточениците от палубата на кораба. Затова е в такава пълна хармония с тяхната лична съдба.

До този момент взорът на заточениците е насочен напред към неизвестญноญто бъдеще, към което ги отвежда корабът, но идва мигът, когато те обръщат очи наญзад – да запечатат за последно в спомените си стопяващия се в далечината роญден пейзаж – чезнещите “в мъгли далеко” “родни брегове”.

И оттук нататък стихотворението се превръща в затрогваща изповед на злоญщастната съдба – едно естествено продължение на внушаваните от морския пейзаж чувства и мисли. Затова и не случайно преходът синтактически се осъญщеญствява чрез съединителния съюз “и” в библейска му осмисленост: “и коญраба се носи леко …”, “ и чезнете в мъгли …”, “и вече нам за път обратен …”.

Пейзажът вече е маркирал границите на затвореното пространство, в което ще тече животът на заточениците: напред – “заник-слънце”, назад – чезнещите “в мъгли далеко” “родни брегове”. Настъпва мигът, когато съзнанието започва да осъзнава тази страшна истина.

2.2. Втора строфа. Тя въвежда раждащото се предчувствие за безญнаญдеждญност и обреченост. Полъхва съмнението дали някога ще “удари час” “за път обратен”, намерило най-точен израз в наречието “едва ли”. Неговата смисญлоญва натовареност с предполагаемост все още допуска като тлееща надежда и на друญгата възможност.

Третият и четвъртият стих подготвят крушението на тази загатната наญдежда и мотивират идеята за илюзорността на реалния свят:

“вода и суша – необятен,

в ограда е света за нас!”

Единствен опорен ориентир в този свят, населен със “сенки върволица / на споญмена един”, ще остане свидният образ на Родината, очертан в бленуваната й етญниญческа и географска цялост с Мизия, Тракия и Македония чрез три реки и три планини, които символизират и нейната историческа идентичност:

“А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

остават сенки върволица

            на споменът един.”

В художествено-изразен план тук особена роля играят задпоставените епитети “върволица” и “един”, които подсилват чувството за безнадеждност. Мисълта за родината изцяло е обсебила душевния свят на заточениците – тази идея намира образна плът в израза “сенки върволица”.

2.3. Трета строфа. В нея неудържимо накипялата в душите на заточеญниците стиญхия от тежки мисли и горки чувства се отприщва и тази строфа се превръща в емоญциญонален и идеен кратер на стихотворението. Тук изповедта стига връхната си точка – прозвучават като идеи и чувства най-горчивите разоญчарования и съжаญления, които може да познае борецът за свобода:

• предателството:                          “Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет”;

 

• несправедливата присъда:                     “служители на дълг синовен

осъди ни врага заклет …”;

 

• недоизпълнен синовен дълг:         “А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

 край твоя свят олтар”.

 

Намерени са необикновено силни словесно-образни изрази на тези разоญчаญрования, които прозвучават и като своеобразни заклинания. Две от тях са изграญдени на основата на нравствените антитези: борба ►◄ предателство, синовна служба ►◄ вража присъда. Заточениците осъзнават значимостта на житейญсญкия си подвиг. Те с гордост се самоопределят като “рушители на гнет вековен” и “служители  на дълг синовен”, но това още повече засилва душевญните им терญзаญния, защото стават жертви на “предател клет” и на “врага заклет”. Смисญлово и настройно изживяваните чувства се предават и внушават чрез епиญтеญтните анญтиญтези, изведени в краестишна римова позиция “вековен ►◄ синовен” “клет ► ◄ заклет”, като особено сполучливо авторът обиграва постญпоญзитивните едญноญкореญнни епитети “клет – заклет”, в чиито семантични пластове присъстват смислите ‘жалък’, ‘презрян’,  ‘прокълнат’, ‘изначален’.

Като контрапункт на тези разочарования идва прякото обръщение на затоญчеญниците към отечеството със сакралното “родино свидна”. Те дават израз на горญчивото си съжаление за несбъдналата се възможност за “съдба завидна” – да доведат борбата си докрай и да се жертват пред нейния “свят олтар”. Тук чуญдесно е използвана деликатната условност на минало несвършено време чрез двукратна употреба на глаголната форма “можахме” – веднъж със значение за алтернативна възможност и втори път със значение на уверена възможност: “а можахме …” – “ний можахме”. Сменена е и тоналността на епитетите – “свидна”, “завидна”, “докраен”, “свят”. Родината, борбата и личната съдба са ценностно осмислени от позициите на човека, обрекъл се на една велика идея – освобождението на своята родина:

“А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар”

Моментният полет на страдалните души към неосъществената мечта за “съдба завидна” внася кратко емоционално-образно разведряване в елегията. В идейно-художествен план то има ключова роля. Чрез него със страшна сила се внушава драматичният контраст между реалност и мечта.

2.4. Четвърта строфа. Това връщане към реалността езиково умело е наญправено с противоญпостаญвителния съюз “но”, изведен в началото на строфата. По съญщестญво той осмисля в плана на противоположността целия реален ход на събиญтията, а междуметието “уви” синкретично изразява горкия стон на душите в мига на безпощадната истина..

Ходът на реалното време става невероятно ускорен. Началото на строфата е наситено със задъхана динамичност  – в първите три стиха четири глагола предават неотвратимостта на съдбата. Корабът “не спира”, “лети, отнася ни …” – това са недовършените стонове на отчаяни души, погълнати сякаш от настъญпиญлата нощ, чийто метафоричен образ е въведен с глагола “простира”: “Проญстира / нощта крилото си”. Така реалното време стига своя предел – нощта – и тя се превръща във вечното време, отредено от съдбата на заточениците.

В мига, когато думите на отчаяние не стигат, когато душите на заточениญците отпадат от безсилие, идва умело подготвеният природен и психологиญчесญки мотив на нощта. Поетическият й образ е необикновено сполучญлив. Нощта насญтъпญва като последвало състояние на природното време и като олиญцетворена злоญщастна орис на заточениците. Тези две образни начала се слиญват в едно чрез одухотворената метафора “Простира / нощта крилото си” и чрез последвалите сетивно възприемаеми промени в пейзажния рисунък, видян и преживян от затоญчениците:

“и веч

едва се мяркат очертани

на тъмно-модър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.”

Сякаш злокобна гигантска птица се спуска, закрива слънцето и огромните й разперени криле покриват хоризонта. Картината е невероятно жива и впечатญляваща. Образът на безвъзвратно загубената родина завинаги ще остане запечаญтан в душите на заточениците с миражното видение от стопяващите се даญлеко в мрака върхове на планината Атон. Със съвършен езиков усет е постигната тази картина – последен географски символ на родината става плаญниญната Атон, която е “чутният Атон”, върховете й са “замислени великани”, които “едва се мяркат очертани” “на тъмно-модър небосклон”. Тук поетът е подญбрал извънญмерно силни по смисловите и експресивно-характеризиращите си възможности епиญтети в препозиция:

• архаизмът “чутният” внушава изведена от прастари дълбини историญчесญка памет;

• чудната метафора “замислени великани” осмисля съдбата на заточениญците като факт с вселенска значимост – и приญродата сякаш мъчително изживява тяхното страдание;

• великолепният сложен епитет “тъмно-модър”, вградил поетичната наญродญна дума “модър” ‘син’, доญофорญмя картината с ярка чувствено-сетивна обагญреност.

2.5. Пета строфа. Започнало с панорамен морски пейзаж, въвеждащ читателя в покъртиญтелญната житейска драма на заточениците, стихотворението завършва пряко с фиญналญния акорд на тази драма. Душевното състояние на затоญчеญниците не се описญва, а непосредствено се проявява в изповедта им във върญховния момент на раздялата с родината – в мига, когато “за сетен път” към своя “изгубен рай” заточениците отправят “угаснал взор” и простират “ръце в окови”, за да прошепнат с “горчива скръб” – “Прощавай, роден край!”.

Мъчителното безсилие и безпомощността на заточениците в този “сетен миг” езиково са разкрити чрез преходни глаголи, чиято действеност е “безпоญмощна” без глаголния обект и се материализира в него “обръщаме …угаснал взор”, “просญтиญраме ръце в окови”. Драматичната сила на мига е постигната с двукратна употреба на израза “за сетен път”. Обезсилените от мъка души наญмиญрат най-съкровени думи за отнетата им родина: “скъпи нам предели”, “нашиญят загубен рай”, за да се стигне до метафоричното емоционално обобญщение:

“Горчива скръб сърца ни трови. –

Прощавай, роден край!”

Поетът е подбрал епитети, които не само смислово, но и емоционално-ексญпреญсивно внушават чувствата на мъчително страдание по родината, на душевна покруса и безизходност: “сетен”, “горчива”, “накипели”, “угаснал”, “изгубен”, “скъпи”, “роден”.

Образът на родината, единствено владеещ мисловния, емоционалния  и образно-споменния свят на заточениците, намира калайдоскопично менящи се превъплъщения в техните видения. Той присъства във всяка строфа – вездесъщ и безкрайно различен като “сенки върволица” от “споменът един” за “родни брегове”, за “Вардар, Дунав и Марица / Балкана, Странджа и Пирин”, за родина “свидна”, за “свят олтар”, за “замислените великани / на чутният Атон”, за “скъпи нам предели”, за “изгубен рай”, за “роден край”. Ореол на светостта му е най-кървящата болка в душите на заточениците, изляла се в горчивото съжаญление:

“А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар.”

3. И в това е разковничето на магическата поетическа власт, която има стихоญтворението “Заточеници” над душите ни – чрез него българинът постига интуญитивно търсеното си единение с родината. Разлъчван от нея от повратни съдญбини и политически произволи, той винаги е опазвал духовния й образ в сърญцето си, за да я възкресява физически отново и отново във времето, отредено от истоญрията.