СТРОИТЕЛИ И СТРОИТЕЛСТВО НА НОВОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК

 

 

Съдържание

 

 Предисловие

І. Наречията в езика на Троянския дамаскин

1. Троянският дамаскин откъм най-общата му характеристика

2. Наречия от чужд произход

3.1. Наречия, останали извън книжовния речник

3.2. Домашни наречия, утвърдили се в книжовния речник

3.3. Вариантност на наречията

3.4. Степенуване на наречията

ІІ. Приносът на котленските книжовници в строителството на новобъл­гарския книжовен език

1. Котел и котленци

2. Книжовен живот, книжовни и обществени дейци

3. Книжовни традиции в Котел

4. Типологична общност в книжовния език на практиката на котлен­ски­те книжовници

4.1. Фонетични особености

4.2. Морфологични особености

4.2.1. Именна система

4.2.2. Глаголна система

4.3. Изводи

ІІІ. Ролята на Софроний Врачански в изграждането на новобългарския кни­жовен език

1. Софроний като знакова личност на Българското възраждане

2. Формиране и развитие на езиковите възгледи у Софроний

3. Старо и ново народно градиво в езика на Софроний

3.1. Правописно-графически особености

3.2. Фонетически особености

3.3. Морфологически особености

3.3.1. Именна система

3.3.2. Глаголна система

3.3.3. Неизменяеми класове думи

4. Основни изводи

ІV. Лексиката на две Софрониеви съчинения

І. Домашна лексика

§ 1. Съществителни имена

1. Съществителни за лица

2. Съществителни за животни и птици

3. Съществителни за растения и плодове

4. Съществителни за места, обекти и селища

5. Съществителни за материални предмети

6. Съществителни за отвлечени предмети

7. Сложни съществителни

8. Обобщени изводи

§ 2. Прилагателни имена

1. Прости прилагателни

1.1. Качествени прилагателни

1.2. Относителни прилагателни

2. Сложни прилагателни

3. Обобщени изводи

§ 3. Глаголи

1. Глаголи, образувани с наставки

2. Глаголи, образувани с представки

2.1. Прости глаголи

2.2. Сложни глаголи

3. Обобщения и изводи

ІІ. Чужда лексика

§ 4. Турски заемки

1. Съществителни имена

1.1. От сферата на административното обслужване

1.1.1. Собствени имена на селища

1.1.2. Нарицателни имена, названия на административни звена

1.2.3. Нарицателни имена, названия на понятия от военно­органи­заци­он­но естество

1.2.4. Нарицателни имена, названия на административни длъжностни лица

1.2.5. Нарицателни имена, названия на административни документи

1.2.6. Нарицателни имена, названия на други административни понятия

1.2. От сферата на социални живот

1.2.1. Собствени лични и фамилни имена на лица

1.2.2. Нарицателни имена за лица според различни техни признаци

1.2.3. Нарицателни имена за животни

1.2.4. Нарицателни имена за обекти

1.2.5. Нарицателни имена за материални предмети

1.2.6. Нарицателни имена за отвлечени понятия

2. Прилагателни имена

3. Глаголи

4. Наречия

§ 5. Гръцки заемки

1. Съществителни имена

1.1. Названия на лица

1.2. Названия на животни

1.3. Названия на обекти

1.4. Названия на материални предмети

1.5. Названия на отвлечени понятия

2. Глаголи

3. Други части на речта

4. Обобщения и изводи

§ 6. Заемки от други езици

1. Латински думи

2. Румънски думи

3. Еврейски думи

4. Заемки от други европейски езици

V. Словник на лексиката в езика на “Митология Синтипа Философа” и в “Житие и страдания грешнаго Софрония” по части на речта

1. Съществителни имена (нарицателни)

2. Прилагателни имена

3. Числителни имена

4. Местоимения

5. Глаголи

6. Наречия

7. Предлози

8. Съюзи

9. Частици

10. Междуметия

VІ. Гаврил Кръстевич в историята на новобългарския книжовен език

1. Личностна и обществена съдба

1.1. Родно място и учение

1.2. Обществена дейност и съдба

1.3. Книжовно дело

2. Задачи на изследването

3. Изграждане и развитие на филологически интереси

3.1. Формиране на духовни интереси

3.2. Кроежи за духовна и обществена реализация

3.3. За какво свидетелстват парижките писма на Г. Кръстевич?

4. Схващания за характера и основата на книжовния език

4.1. Ранни свидетелства за формиране на книжовноезикови възгледи

4.2. Умерен славянобългарист

5. Написване на “Писма за някои си мъчности на българското право­пи­са­ние”

6. Основни филологически идеи в “Писма за някои си мъчности на бъл­гар­ското право­пи­са­ние”

7. Теоретически възгледи за устройването на книжовноезиковите систе­ми и езиковата практика на Г. Кръстевич

7.1. Възгледи и езикова практика в областта на графиката и правописа

7.2. Възгледи и езикова практика в областта на фонетиката

7.3. Възгледи и езикова практика в областта на морфологията

8. Обобщение

VІІ. Д-р Васил Берон като строител на новобългарския книжовен език

1. Актуални въпроси на книжовноезиковото строителство през втората половина на ХІХ век

2. Личност и житейски път

2.1. Книжовна дейност

2.2. Обект на изследването

2.3. Състояние на езиковия въпрос в началото на третата четвърт на ХІХ век

3. Фонетико-правописни въпроси и особености на Бероновия език

4. Морфологични особености в езика на д-р В. Берон

4.1.Определени форми при имената

4.2. Падежи

4.3. Форми за множествено число

4.4. Степени за сравнение

4.5. Местоимения

4.6. Глаголи

5. Речникови особености

5.1. Общокултурна лексика и терминология

5.2. Терминологична лексика

VІІІ. Участието на Сава Доброплодни в строителството на новобългар­ския книжовен език

1. Житейски път и роля във възрожденските културни процеси

2. Книжовноезикови възгледи

3. Графични и фонетични особености

3.1. Графични особености

3.2. Фонетични особености

4. Морфологични особености

4.1. Именна система

4.2. Глаголна система

5. Речникови особености

5.1. Заета лексика

5.2. Домашна лексика

6. Синтактични особености

7. Обобщение и изводи

 

 

 

Предисловие

 

Изключително превратната хиляда и триста годишната история на бъл­гарската държава, седемстотин години от които преминават в условията на чуждо владичество, е орис и на книжовния български език, чиято хиляда и стогодишна история е толкова величава и драматична, колкото и историята на българския народ и на неговата държава.

Ако живата българска реч през всичките тези векове реално живее чрез многообразните си местни говори (диалекти), то книжовният език в хилядо­лет­ната си история се представя в два структурно-хронологични облика старобъл­гарски книжовен език и новобългарски книжовен език.

Известно е, че старобългарският книжовен език е със синтетична грама­тична система, каквато е и граматичната система на говоримия български език в средата на ІХ в., когато става изграждането на книжовната му форма. Уско­реното еволюиране на говоримия език към аналитизъм в следващите няколко века го превръщат в края на ХІV  и началото на ХV век в напълно аналитичен език. През тези векове българите губят на два пъти държавната си и културната си независимост – първият път за близо два века, а вторият път за почти пет столетия. При тези условия книжовната форма на българския език не е могла да изживее такова естествено развитие, което да я приведе в съответствие с настъпилите изменения в граматичния строй на живата българска реч, още повече, че самата спецификата на книжовния език като стабилна и консер­ва­тивна система налага следване на установените и узаконените от традицията норми.

При отсъствието на държавност и пълноценен централизиран културен живот от ХV век насетне до ХІХ век с различна интензивност протичат мъчи­телни процеси на създаване на нова книжовна форма на българския език, осно­ваваща се на живата новобългарска народна реч, в която да се вгради насле­деното от предходната книжовноезикова традиция. Самобитен стадий в тези процеси се представя от езика на почти тривековниия феномен на дамскин­ската книжнина. Езикът на българските дамаскини от ХVІІ в. насетне полага здравата новобългарска основа на новия книжовен език, чието интензивно изграждане като единно национално книжовноезиково средство основно про­ти­ча през епо­хата на Възраждането.

Предлаганата книга съдържа изследвания на важни процеси в кни­жов­но­ези­ко­вото строителство от предвъзрожденската и възрожденската епоха и на при­носите на едни от най-заслужилите строители на новобългарския книжо­вен език. Те са само страници от голямата многовековна история на бъл­гар­ския кни­жо­вен език. Прочитът на тези страници  би укрепил самочувствието ни на на­род, чийто език е един от най-старите културни езици в Европа.

 

3. Март 2002 г.

 

 

І. Наречията в езика на Троянския дамаскин

 

1. Троянският дамаскин откъм най-общата му езикова характерис­тика

Като клас неизменяеми думи, които означават “признак на действие, на друг признак или предмет” [Граматика: 387], наречията са сравнително добре за­с­тъпени в езика на Троянския дамаскин.

Обобщената констатация на Б. Велчева за езика на новобългарските да­маскини, че “новите езикови черти са прокарани в най-голяма за времето си степен последователно и съзнателно, а влиянието на старата традиция, което е несъмнено, е възприето, в по-голямата част от случаите, също така съзнателно, като целта на книжовниците не е била да архаизират езика, а да го обогатят и в известна степен, особено що се отнася до правописа, да го нормализират” [Вел­чева: 165], изцяло се потвърждава от езика на Троянския дамаскин, включи­тел­но и от подбора и употребата на наречията. Над 300-те наречия, които намираме в този ценен книжовен паметник от ХVІІ в. [Иванова:], обхващат почти изцяло домашен лексикален материал – главно от живия народен език и отчасти от старата книжовноезикова традиция.

2. Наречия от чужд произход

Чуждоезикови заемки са само три наречия. Едното от тях – амùн ‘исти­на, така да бъде’ – има книжен характер, възприема се с християнската богослу­жебна терминология от гръцки, в който пък е от еврейска заемка. Също така от гръцки е дошло и наречието легомà (лекомà) ‘като че ли, сякаш’ (от гр. легщмЬ ‘казване’) [Речник: 343]. То несъмнено е народна заемка, защото и до днес се сре­ща в някои диалекти [Филипова-Байрова: 118; Маждраков: 508], но в книжовния речник не се установява. Третото наречие е турцизмът арт̀ъкь ‘в повече, излишно’ (тур. artık), който не прониква в книжовния речник, макар че е познат на разговорната реч със стилистически снижено значение.

3. Наречия от домашен произход

Преписан в някой от книжовните центрове на Източна България, Троян­ският дамаскин се отнася към Средногорския новобългарски превод на Дамас­кин-Студитовото “Съкровище”- основателно този превод се локализира в някое от подбалканските селища – Копривщица, Панагюрище, Сопот, Етрополе [Пет­ка­нова-Тотева: 62]. В езиково отношение той носи най-характерните черти на източнобългарския тип диалекти [Цонев: 238].

Съзнателният стремеж на неиз­вестните преводачи на словата да си слу­жат последователно с живата народна реч намира определен израз и в подбора на наречията, които отразяват адвер­бал­ната система на източнобъл­гарските го­во­ри и в основната си част са влезли в лексикалния състав на новобългарския книжовен език.

3.1. Наречия, останали извън книжовния речник

Онази част от наречията, които не влизат днес в книжовния речник, мо­гат, макар и твърде условно, да се подразделят на три групи.

а) Наречия от стар книжовен произход, незапазени в народния език. Една група съставят стари на­ре­чия с книжовен произход, които не се запазват в народния език или претър­пя­ват в него съществени структурни и семантични изменения.. Тук могат да се отнесат наречията: вь вэ‘ки ‘навеки’ (стб. въ вэкъ), вь ùстину ‘наистина, вярно’ (стб. въ истин©), дèсную ‘отдясно’, до кон’ць ‘до­край’ (стб. до коньца), èднакь ‘още’ (стб. ¬днако), мнw‘жищь ‘много пъти’ (стб. мьно­жице«), начелэ‘ ‘отнача­ло’, непрэлòжно ‘неотменно’ (чрксл. непрэложно), wздè ‘оттук’ (чрксл. wтъ здэ), пàче ‘вече, повече’ (стб. паче), подòбно ‘трябва, нужно’ (стб. подобъно), по конèць ‘от начало до край’, послэ‘дь, послэ‘ди ‘по-късно, по-после’ (стб. послэдь, послэди), почтò ‘след като’ (стб. почьто), поч̀ьс­т­но, поч̀ьстнэ ‘почтено’ (стб. почьстно), пр/и/сно ‘вечно, винаги’ (стб. присно), прэз’мэ‘ра ‘прекомерно’, толùко ‘толкова’ (стб. толико), тэлèснэ ‘телесно’ (стб. тэлеснэ).

б) Стари книжовни наречия, запазени в народния език. Втората група стари наречия са опазени и в народния език [Маждраков: 398-512; РРОДД:], напр.: бòлэ ‘по-добре’ (стб. бол¬), все ‘изцяло’ (стб. въсе), до вэ‘ка ‘докрай, до живот’ (стб. до вэка), кàко ‘откакто’ (стб. како), кàмо ‘накъде’ (стб. камо), крàсно ‘хубаво’ (стб. красьно), нàпрасно ‘ненадейно’ (стб. напрасьно), на №‘трэ ‘на дру­гия ден’ (стб. на №тре), § вэ‘ка ‘окрай време’ (стб. оть вэка), очивэстно ‘явно, оче­видно’ (стб. очивэстно), посèмь, посега ‘отсега нататък’ (стб. по семь), прес­ку‘пь ‘общо, вкупом ’, сàмь/о/ ‘насам’, съдэ ‘всякъде’ (стб. сьде), тàмо ‘там’ (стб. тамо), токò, тукò ‘само’ (стб. токо), яко ‘много’ (стб. яко).

в) Народни наречия, невлезли в книжовния речник. В трета група могат да се отделят народните наречия, които не намират прием в книжовния речник, като: давнò ‘дано’, донàпокон ‘по-после, по-късно’, до пòль ‘до поло­вина’, дру‘гочь, дру‘гощь, друщь ‘други път, някога’, за мнwго, з̀ыма ‘студено’, ùзневаркы ‘ненадейно’, л̀ъжно, мàло мнwго, мэ‘сто ‘наместо’, на врьхь ‘отгоре’, на д̀ъно, на кр/ъ/стно, на лъж©, нàпоконь ‘после’, наспòреть, ‘според, редом’, наспрòтивь ‘според’, на/о/утр/ь/ны ‘на следващата утрин’, незазòрно ‘честно, достойно’, нù за щò ‘за нищо и никакво’, нù wт щò ‘какво да е’, понàпоконь ‘по-после’, сè ‘винаги’, п̀ътно ‘редно, прилично’, скòрничко ‘бързичко’, скр̀ышома ‘скришом’, №‘кривом ‘по погрешен път’, хвàлно. Тук могат да се отнесат и фор­мите хубеве и хубе на наречието хубаво.

Една част от тези наречия по-късно се откриват в езика на Софроний Вра­­чански*, напр. вь вэ‘ки, вь и‘стину, ка‘ко, ка‘мо, на‘поконь, на‘прасно, на №‘тре, посе‘га, послэ‘дь, пь‘тно, туко‘, то‘лико.

3. 2. Домашни наречия, утвърдили се в книжовния речник

Всички останали наречия, съставляващи повече от 75%, влизат по-късно в речниковата система на новобългарския книжовен език. Една значителна част от тях са наследени от старобългарски, други имат по-късен произход. Във вре­ме, когато народният книжовник решително изоставя старата книжовна норма и започва за книжовни цели да си служи с живия разговорен език, сво­бодното използване на стари книжовни и по-нови народни наречия съвсем закономерно води до значителната им вариантност.

3.3. Вариантност на наречията

Преписвачът, който трябва да е и съставител на сборника, подбира слова­та от разни източници с различни преводачи, но не се чувства задължен да уед­на­квява съществуващите лексикални, словообразувателни, фонетични и дру­ги раз­личия, защото в тях се оглежда живото разнообразие на народния език. За­то­ва едни и същи наречия например се употребяват в различни форми.

а) Словообразувателни варианти. Едни от тези форми могат да се раз­глеждат като словообразувателни варианти, тъй като се различават по образу­ващия ги формант. По словообразувателните им наставки се наблюдават девет ви­да вариантни двойки:

• с наставки -а и -и (-ы): досегà 117 и досегù 68, нùкога 115 и нùкогы, нэ‘кога 347 и нэ‘когы 216, wтсегà 21 и wтсег̀ы, сэкога 216 и сэ‘когы 6;

• с наставки -о и -э: безумно 330 и безумнэ 330, д//хòвно 273 и д//хòвнэ 228, нàскоро 26 и нàскорэ 212, wтдалèко 350 и wтдалèче 88, пòчьст­но 117 и пòчьстнэ 113, стрàшно 35 и стрàшнэ 34, ч̀юдно 34 и ч̀юднэ 34;

• с наставки -ом и -у: пò редом 196 и по рèду 194;

• с наставки -ва и -зи: тогàва 44 и тогàзи 44;

• с наставки -с и -ска: днесь 16 и днèска 16, нощèсь 164 и нощèска 128;

• с наставки -ом и -ома: скр̀ышом 18 и скр̀ышома 13;

• с наставки и -ка: вънь 36 и в̀ънка 82, wтв̀ънь 125 и wтв̀ънка 35;

• с наставки -ø и -ва: тòлко 131 и тòлкова 202;

• с наставки  -ø и -и: назàдь 32 и назàди 62, послэ‘дь 75 и послэ‘ди 190, пэшь 113 и пэши 113.

б) Фонетични варианти. Други от наречията имат формални различия, дължащи се на едни или други звукови промени, което дава основание да бъдат разглеждани като фонетични варианти.

• В едни случаи се редуват съгласни в началото (длъбòко 186 и глъбò­ко196), в средата (легомà 93 и лекомà 307) или в края (дру‘гочь 26 и дру‘гощь 131).

• В други случаи редуването засяга гласен от корена (т̀ъмно 186 и тèмно 192, токò и тукò 148).

• В трети случаи фонетичните варианти са резултат от опростяване на звуковата форма при изговор. Това опростяване може да засегне началото (ведн̀ъшь 22 и едн̀ъшь 97, вь мэсто 150 и мэ‘сто 150, где 91 и де 332, гдèто 290 и дèто 52) средата (догдè 216 и додè 99, дру‘гощь 131 и дру‘щь 138, wтдàвна 296 и одàвна 108, надвеч/е/рь 201 и навеч/е/рь 220, нèгде 67 и нèйде 13, посèм сегà 294 и посèга 84, wтгдè 69 и wтдè 19, тогùва 71 и то㶑‘а 11) или края (докогà 56 и докò 234, wтдалèче 88 и wтдалèчь 197, тàмо 12 и там 80, сэ‘кога 49 и сэ‘когь 226, хубаве 265 и хубе 13).

в) Правописни варианти. При трета група наречия различията са само от правописно естество, поради което трябва да се разглеждат като правописни варианти, напр. бòле 67 и бòлэ 170, гòре 105 и гòрэ 86, едн̀ъщь 97 и едн©‘щь 18, къдè 20 и кадэ 203, нàпрасно 36 и нàпрасьно 15, на №‘тре 38, на №‘трэ 164 и наутрэ 95, пр̀ьвень 35 и пр̀ьвэнь 204.

3.4. Степенуване на наречията

Някои наречия, както това е и в съвременната книжовна норма имат спо­соб­ността да образуват степенувани форми. В дамаскините намираме изпол­звана частица по при такива форми, напр.: пò далèко 63, пò длъбòко 197, пò дòлу 332, пò блùзу 67, пò тв̀ърдэ 120, пò мнw‘го 179, пò бòлэ 170, пò добрэ 170, пò далèче 54 и др.

 

 

Библиография:

 

Велчева:          Велчева Б., Показателни местоимения и наречия в новобъл­гарските паметници от ХVІІ и ХVІІІ в. – Известия на Института за български език, кн. 10, С., 1964.

Граматика:      Граматика на съвременния български книжовен език. Т.2. Мор­фология. С., БАН, 1983.

Иванова:         Иванова А. Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. С., 1967.

Маждраков     Маждраков Тр., Обстоятелствени думи (наречия) в българ­с­ки­­те народни говори. – Известия на Семинара по славянска филология при Уни­верситета в София, кн. 4, С., 1921.

Петканова-Тотева:     Петканова-Тотева Д., Дамаскините в българската ли­те­ра­тура. С., 1965.

РРОДД:          Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. С., 1974.

Речник:           Български етимологичен речник. Т. 3, С., 1984.

Филипова-Байрова: Филипова-Байрова М., Гръцки заемки в съвре­мен­ния бъл­гарски език. С., 1969.

Цонев:             Цонев Б., История на българский език. Обща част. Т.1. (Второ по­смърт­но издание по редакцията на проф. д-р Ст. Младенов и доц. К. Мирчев). С., 1941.

 

 

 

ІІ. Приносът на котленските книжовници в строителството на новобългарския книжовен език

 

1.      Котел и котленци

 През Възраждането Котел бил сред икономически процъфтяващите бъл­гар­ски села, издигнало се до “най-богатото селище в Бал­кана” [Арнаудов: 149], а котленци, освен че били стопански предпри­емчиви и трудолюбиви бъл­гари, се отличавали и с будно народностно съзнание, с горд и свободолюбив дух, с по-издигнати духовни интереси. Тук книжовната дей­ност столетия наред не е прекъсвала – преписвали се и се подвързвали чер­ковни и свет­ски ръко­писни съчинения. Приписки в стари ръкописи говорят, че от ХІV век на­сетне в Котел и близките до него селища Жеравна, Тича и Градец с кни­жов­на дейност се занимават духовни и светски лица като поп Дехо, поп Люц­кан, поп Тодор, поп Милко, Драгота Граматик, Тодор Люцкан, Добри поп Георгиев, Димо Греш­­ният и др. Трябва да се съгласим със заключението на Б. Ст. Ангелов, че “познатите сега вести дават достатъчно основание определено да се говори за Котленска книжовна школа, за добре изразено книжовно среди­ще със свои представители и облик” [Ангелов: 60].

2. Книжовен живот, книжовни и обществени дейци

За основател на Котленската книжовна школа се сочи поп Милко от ХVІІІ век Тя се харак­те­ризира със свои калиграфски навици в написването и офор­мянето на ръкописа, с определени предпочитания в орнаментировката, а по вся­ка вероятност и със следването на определена езикова традиция. Тук се пре­пис­ват и подвързват ча­со­слови, еван­гелия, требници, минеи, сборници със смесено съдържание, да­мас­кини, истори­чески съчинения [Ангелов: 64-65].

Още навремето В. Априлов признава, че котленци са “повече от всички дру­­ги българи склонни към просвещение” и че “срещащите се днес тук-там об­ра­зовани българи са повечето от Котел и околността му” [Априлов: 53]. Зато­ва никак не е случаен фактът, че именно Котел дава на Българското въз­раждане не само най-много дейци, но от него излизат и едни от най-големите му личности ка­то Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Стефан Богориди, Ата­нас Бого­риди, Неофит Хилендарски (Бозвели), Георги С. Раковски, д-р Петър Берон, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Атанас Гранитски, д-р Васил Берон, Стефан Изворски и др. [Киселков: 32-33; Жечев: 28-46, 135-140, 280-295; Караджова: 41 - 105]. Едни от тях оглавяват борбите за църковна независимост и за национално самоопре­деление, други отдават силите си за духовно и културно издигане и развитие на нацията, но и едните, и другите играят важна роля в строителството на наци­о­налния книжовен език.

3. Книжовноезикови традиции в Котел

Книжовният ни език, такъв ка­къв­­то той постепенно се оформя като нор­ма­тивна система (отчасти през пър­ва­та, но главно през втората половина на ХІХ век) до голяма степен дължи уста­но­вения си облик на книжовници, излезли от Котел - Софроний Врачански, Не­офит Хилендарски (Бозвели), Георги С. Раков­ски, д-р Петър Берон, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Атанас Гранит­ски, д-р Васил Берон, Стефан Изворски. Знаменателно е, че с изключение отчас­ти на Раковски всички те спо­делят еднакви или близки по дух езикостро­ителни възгледи.

Първият от тях  - Софроний Врачански, - като тръгва от дамаскинарската ези­­кова традиция, развива по-нататък в демократичен дух заложените в Паи­сиевия език принципи на езиково строителство. Още през 80-те години на ХVІІІ век той вече е усвоил и си служи с книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включ­ваща и родния му диалект. Показателно е, че тя не се покрива изцяло с кот­лен­ския говор, не следва например една от отличителните му фонетични осо­бе­нос­ти – преход на палаталните [т’], [д’] в [к’], [г’], по силата на която думи като дете братя, пет и под. котленци изговарят във вид [г’ете], [брак’а], [пек’] [Стой­ков1968: 70-71; Петров: 205-207]. В езика на Софроний те имат фонетич­ните форми, с които такива думи се установяват в книжовния език, напр.  М - братя 17,  дэте 34, п­ть 54. Същото характеризира езика и на по-къс­ни­­те кот­лен­ски книжовници, напр. у д-р П. Берон – брат·­ 117,  дэте 76, п­ть 79; у д-р В. Берон – Г: дэте 14, гроздье 23, ц©фт« 64 и т. н. Всички те се при­държат към книжовна езикова форма на българския език, единна не само по диа­лектната си основа, но и по най-съществените си нормативни характе­рис­ти­ки, което говори за определена приемственост.

4. Типологична общност на книжовния език в практиката на кот­лен­ските книжовници

Общите черти на езика на котленските книжовници не могат да се обяснят само с това, че са родени и израсли в Котел (Ан. Кипи­лов­ски например не е ро­ден в Котел, но там из­раст­ва). Когато разглежда езика на то­зи книжовник, Р. Русинов търси обяснение за типологичната близост между езика на Кипиловски и езика на д-р П. Берон в това, че и двамата “са формирали своите езикови въз­гледи и езикова практика под въздействието на едни и същи фактори, в това, че и двамата започват книжовната си дейност като дейци на брашовския просве­тен и културен цен­тър” [Русинов: 540]. Допус­кането му, че сред образованите бъл­гари в Буку­рещ и Брашов, произхож­дащи от Източна България, навярно са съще­­ству­вали в начален стадий на формиране говори от градски тип, у чиито носители вече са били нивелирани някои от чертите на тра­диционните говори [Русинов: 541], трябва да се приеме като напълно осно­вателно. Но факт е, че така­ва типоло­гична близост съществува между езикови възгледи и езикова прак­­тика на всич­ки книжовници, излезли от Котел в раз­лич­но време и работили на различни места, показва, че усвояването на тези възгле­ди и тази практика в най-общ вид трябва да се отнесе към времето, което те прекарват в родното си място.

Може да се предполага, че още през ученическите си години в Котел те са усвоявали книжовноезиковата практика, оформила се тук под влиянието на Кот­ленската книжовна школа, а по-късно, според езиковата си интуиция и нада­реност, спо­ред възгледите и филологическата си подготвеност, всеки един от тях в раз­лична степен е успявал да намери най-правили нормативни решения. В това ще ни убеди дори един най-общ преглед на типологичните черти, с които се харак­теризира техният език на фонетично и морфологично равнище.

4.1. Фонетични особености

На фонетично равнище особеностите на езика, с който котленските кни­жов­ници си служат в писмената си практика, в повечето случаи отразяват явле­ния, които постепенно намират място в книжов­ната фонетична система в този вид, в който те ги използват.

4.1а. Акцентни норми. Преди всичко, те утвърждават източнобъл­гарс­ки­те акцентни нор­ми в изговора на думите. За това свидетелства практиката на Софроний Вра­чански, д-р П. Берон и Ан. Кипиловски да се отбелязва ударе­нието, напр. у Софроний – М: §и’де да оре’ 40а, варе’но 40а, женà 46, вратà’ 23, добро’ 23, поги’на 50, главà’ 11а и т. н.; у  П. Берон – На едно’ мага’ре №мра‡зна да но’си дарвà’, и заради’ това’ заб­’гна  § господà’рь-тъ си 53.

4.1б. Рефлекси на старобългарските гласни [©, «, ъ, ь]. На второ място, с различна последователност, поради изпитвано вли­яние на черковносла­вян­с­ката писмена норма, думите се представят в източ­нобългарския им вид по отношение рефлексите на старобългарските гласни [©, «, ъ, ь]. Графичното отбелязване на гласна [ъ] е различно, в слу­чаите, когато превъзмогва черковно­славянската писмена норма, Софроний Вра­чански например пише гласния с букви ь, а, ­ (М: гьрне’ 25а, мо’макь 29а, же’нскµ­ кабаха’ть 64а; Ж: распа’ди 362, дь’ска 361а, лажи’ца 359а), д-р П. Берон и Ан. Кипи­ловски възприемат отбе­ляз­ва­нето му с букви а, ­  със или без надредни знаци  (  ‡ ,  Ђ  ) в зависимост от уда­ре­­нието (Берон – копа’­тъ пра‡сь 106; Ки­пи­ловски – синаЂтъ 17, wбаЂрнали 7), Г. Раковски, Г. Кръстевич, С. Изворски на ети­мологично основание го бележат с ©, ъ, ь (Раковски – дьрво 2, р©це 36, вътрэ 35; Извор­ски – ск©пъ, българи, пълны, но си служи и с буква асладакъ, сасъ), д-р В. Бе­рон въвежда единно отбелязване с © (Г: м©дръ 24, в©лкъ 92, с©рдце 31).

4.1в. Краесловна група от шумов и сонорен съгласен. Трета фонетична особеност е представяне на консонантна група от шу­мов и сонорен съгласен в краесловие без вметнат [ъ] звук – под влияние на черковнославянския писмен образец (Софроний – М: му’дрь 33а, добрь 19; д-р П. Берон – мудрь 71, добръ 80; д-р В. Берон – Г: мисль 10, рэклъ 161, одръ 96 и т. н.).

4.1г. Консонатнтни групи [ър], [ъл]. Всички котленски книжовници след­ват източнобългарската произ­носителна норма с подвижност на [ъ] спрямо сонорния съгласен в групи [ър], [ъл], наследници на старите сонанти (Соф­роний все още трудно преодо­ля­ва старата писмена норма, но наред с форми като Ж: бо’рза­ 357, до’лга 36а, скорбь 362 се използват и народните – зака’рпи М-37, стрь’мна Ж-359а  и др.; д-р П. Берон – гарне51, гранче’рскµи сынъ 69; д-р В. Берон – Л: г©рци 193, гр©цки 194; Г: д©рж« 93, др©жте 93; Г. Кръстевич – И: вьрнемъ и врьщанiе 303, вьрху 283, врьхня-та 409;  Г. Раковски: вьрбови 7, Врьб­ница 7). По този начин те пра­вят твърде много за формирането на книжов­ната норма.

4.1д. Ятов преглас. Определен принос трябва да се признае на котлен­ските книжовници и за установяването на ятовия преглас като книжовна норма. Всички те по­следователно отбелязват ятовия гласен с э, но зад традици­он­ната писмена фор­ма стои североизточния двояк фонетичен изговор. Никак не е случайно, че имен­но котленски книжовници Г. Кръстевич и д-р В. Берон пър­ви в грама­тичната ни литература въвеждат правилата на ятовия преглас [Стой­ков 1947-1948: 32; Венедиктов: 215]. Пръв описанието на фонетичните условия за пре­гласения и непрегласения изговор на наследниците на старата ятова гласна прави Гаврил Кръстевич. Още през 1844 г. в своите филологически писма до Райно Попович, публикувани през 1859 г. под заглавие “За някои си мъчности на българското правописание”, той формулира правилата за преглас на [э]. Не­пре­гласеният изговор на э Кръстевич свързва с едновременното нали­чие на две фо­нетични условия – “кога има ударен­iето отгорэ си, и въ слэду­ющiя-тъ слогъ на слово-то прис©ствова  една отъ гласны-ты ъ, а, о, у, ©, произноси ся като я, напр. хлябъ, мяра …” [Кръстевич, ФП - І, с. 14]. След него д-р В. Берон също говори за двуликата природа на э (Г, с. ХІІ). Не бива да се съмняваме, че и за предходните книжовници от Котел зад ятовата буква се крие живото произ­но­шение, характерно за говорите от централната балканска област (напр. Соф­ро­ний пише – Ж: трэ’бува 356 и тре’бува 358, смэ’­ 361 и сме’ими 361, цэлу’на 359 и целу’на 357). В същото време почти всички използват котленската форма на отри­цателния глагол нема, немамъ (д-р П. Берон – не’ма 47; Кръстевич – И: нема 307, нематъ 324; д-р В. Берон пише нэма, но се среща и нема Г- ХІІ). Софроний си служи с неконтрахиралата форма не имамь: да знаи d ка’ко не и’ма да т­’ №чи’ни влEка сщенникь 354).

4.1е. Неударен вокализъм. В езика на котленските книжовници се наблю­дава и еднакво отноше­ние към типичната за родния им говор пълна редукция на неударените гласни, особено на [е] и [о] [Петров: 197-200]. За всички е характерен стре­ме­жът не­ударените гласни да се предават в нередуциран вид, дори въпреки усиле­ните опити в граматическата литература през втората поло­вина на ХІХ век да се наложи източнобългарската редукция [Венедиктов: 232-235]. Но в същото време диалектният навик да се редуцира повече или по-малко оставя следи в езика на всеки от тях (напр. у Софроний – М: да’духь 37, бли’зу 13; Ж: фате’ти го 354а, не сме’имь 361; у д-р П. Берон – ка’жишь 48, риве’ 53, ма‡рзиль-атъ 128; у д-р В. Берон – Г: п©ри 12, наред с пари 4, гр©дина 25, но и градин©© 164, можи 21, ужен« 43).

4.1ж. Консонантна палаталност. Като важен принос във фонетичното из­граж­дане на книжовния език може да се разглежда и единната практика на кот­ленските книжовници по отношение на палаталността. Те си служат по­следователно със североизточ­ния диалектен тип новобългарска мекост при съгласните, осъществяваща се пред гласни от задния локален ред [а, ъ, о, у], и в значителна степен подпо­магат да се изработи днешната книжовна норма.

С оглед на протичащите езикостроителни процеси във връзка с консонан­т­ната мекост особено важни позиции, в които те утвърждават мекостта, са две:

пред окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. за сегашно време при глаголите от ІІ и част от І спрежение, т. нареч. палатални окончания (напр. у Софроний – М: засп­’ 29, изва’д­ 60, чу’­ть 65; у д-р П. Берон – да позна­тъ 42, пра’в­тъ 53, да №пра’в­ 4; у д-р В. Берон – Г: люб« 91, мислятъ 94; у Раковски – относ«ть с­ 21, допълн«ть 1; у Кръстевич – ФП: помол« І–2, мисл« І-2, вар«тъ І-38 и т. н.);

• при членуване на имената, които възстановяват стара мекост на край­ния съгласен (у Софроний – М: пу’т­ 29а, гпTдар­U 22а; у д-р П. Берон – мучи’тель-атъ 47, ласка’тель-атъ 47; у Кръстевич – ФП: конь-тъ ІІ-2, сънь-тъ ІІ-14; у д-р В. Берон – Г: кра«-тъ 7, бо«-тъ 172 и т. н.).

Освен при тези случаи, които днес влизат като основни съставки на кни­жов­ната произносителна норма, котленските книжовници си служат с меки съгласни под влияние на котленското произношение и в други случаи – пред съгласни и в краесловие, пред гласен [е]. Д-р В. Берон например мотивира писането на крайните ерове така: “за да изразятъ и опредэлятъ точно тв©рдо-то, или мэгко-то произношенiе на предня-та им безгласна буква” [Г-ІХ]. Очевидно краесловната палаталност, която е характерна за котленския диалект [Петров: 208], се проявява в традиционното изписване на думи като (у Софроний – Ж: конь 361, день 354; у д-р П. Берон – соль 91, непрi­’тель 45; у д-р В. Берон – Г: гра­динарь 164, день 165; у Раковски – тривонь 49, п©ть 51 и т. н.). Същото се отна­ся и за мекост на съгласните в останалите две позиции (напр. у д-р П. Берон – гос­по­да’рька-та 52, посте’лька 129; у д-р В. Берон – Г: лекарька 13, костилька 11; у Ра­­ков­ски – понедельникъ 4, зачеванье 4; у Г. Кръстевич – ФП: чюденье І-34 и т. н.).

Във връзка с палаталността трябва да се посочи още една повлияна от чис­то филологически съображения особеност, която обаче характеризира езика само на част от котленските книжовници, – употреба на небните съгласни [ж, ч, ш] като меки. Г. Раковски, Г. Кръстевич и д-р В. Берон, без да са много после­до­­­ва­телни, пишат след тях букви я, ю,  « (Кръстевич – ФП: чястица ІІ-12, чястъ ІІ-2, но в езика на “История Блъгарска” той се отказва от тази си прак­ти­ка; Раковски – нарич«тъ 5, Тич« 20, овч­ри 25; д-р В. Берон – Л: чюдо 15, жялость 150 и др.). Тази особеност, както е известно, се възприема от Пловдив­ската книжовноезикова школа.

4.1з. Рефлекс на стб. [­]. И накрая ще отбележим, че за котленските кни­жов­ници рефлексът на стб. малка носовка [­] несъмнено е новобългарският гласен [е], независимо от това, че под влияние на старата писмена норма в пове­чето случаи се пише ­ или я (напр. у Софроний – М: з­’т­ 54а, дес­’тое 68а, но също и вре’ме 13, деве’тое 68а; у д-р П. Берон – де’с­тъ 64, им­на’ 3; у Г. Кръстевич – ФП: время І-2, пять ІV-29, но в по-ранните му книжовни изяви в личните му писма П-1841: петь шесть 166, врэме 167 и др.; у д-р В. Берон – Г: имя 11, десятъ 26, время 46, но и десетъ 7, петъ 26 и т. н.).

Специално заслужава да се отбележи фонетико-правописната форма, в ко­я­то котленските книжовници използват кратките винителни местоимения. 

• У Софроний откриваме три техни форми – черковнославянските м­, т­, с­ (Ж: да м­ wже’н­U 353а, т­ мо’л­U 358, скрих с­ 360), източнобългарските, при­съ­щи и на котленския говор – ма, та, са (ѕу’ваше ма 23, верза са 13а), западно­българските – ме, те, се (М: мо’лим те 28а; Ж: №бо­a се 361а);

Д-р П. Берон и Ан. Кипиловски употребяват източнобългарските фор­ми ма, та (П. Берон – нито като дои‡де та №гадихъ, нито ма е грижа акw сэдишь 54), а за възвратното лично местоимения формата е черковнославянска с­ (П. Берон – да с­ па’з­тъ да с­ загроз­‡тъ 64, ра’дувамъ с­ 64);

Г. Кръстевич отначало в личната си кореспонденция си служи с фор­мите ма, та, са, а по-късно прибягва и до форми ме, те, се (П-1835: ма повика 105, да та дамъ 105; П-1841: да се радвамъ 167, ме научи 167), за да възприеме накрая последователното им представяне във вид мя, тя, ся (ФП: види ся І-22, мя подканяше, щ© ся потрудiа І-2). Такива са те и С. Изворски (да с­ №чимъ, да с­ красимъ, бр. 54);

• Единствен д-р В. Берон се отказва да следва непоследователната, а в по­вечето случаи и консервативна практика на своите земляци. Той възприема фор­мите ме, те, се като изхожда от филологически съображения, а именно, че но­во­български застъпник на стб. [­] е гласен [е] (Г: мене ме, тебе те 33, себе се 34).

Следователно в този случай котленските книжовници не са единни по чисто филологически съображения. Най-прозорлив се показва д-р В. Берон, кой­то утвърждава кратките винителни местоимения в тяхната западнобългарска фонетична форма, възприета по-късно от Марин-Дриновата книжовноезикова школа, а благодарение на нея те се налагат и като книжовна норма.

4.2. Морфологични особености

Прегледа на морфологичните типологич­ни черти ще започнем с отбеляз­ване на единния подход, който имат котлен­ски­те книжовници към една същест­вена фонетико-морфологична черта на родния си говор “С изключение на ня­колко имена за лица, в чиято основа лежи именителната старобългарска форма на а, при имената от ж. р. в традиционния котленски говор във всички други се е генерализирал винителен падеж и затова те се изговарят на ъ /а/ или ’е: мумà, жинà, бащà, но аг̀ъ, снъх̀ъ, лèл’е, дъщир’è и др.” [Петров: 209].

Всички котленски книжовници следват изговор и писане на такива форми с а, както това е в повечето български говори.

• Тази практика без колебание е прокарана от Софроний (М: невэ’ста 31а, ба’ба 35, во’л­та 31а, мо’лбата 10а);

Д-р П. Берон, Ан. Кипиловски и С. Изворски също я възприемат и се стремят да я спазват, но в някои случаи отстъпват от нея (напр. у Берон наред с ка‡ща-та 71, ра’бота 70, крµ’на 71, молба’ 71, се откриват и форми зима‡-та 51, храна‡ 124, т­гота‡-та 143);

Г. Кръстевич, Г. Раковски и д-р В. Берон използват и двете форми, но вече с падежно разграничение – именителна форма на а, косвена форма на © (напр. у Раковски – Подирь тэхъ е Зорница 21, за зорница казв©тъ …22; В. Берон – Г: Моя жена има … аз имамъ едн© добр© жен© 54.

Следователно, като цяло може да се твърди, че котленските книжовници имат определени заслуги за възприемането на днешната норма във връзка с фор­мата на съществителните имена от ж. р.

Приели народния език за основа, върху която градят книжовноезиковата си практика, котленските книжовници остават верни на неговите най-същест­вени морфологични и синтактични особености.

4.2.1. Именна система. В областта на именната система котленските кни­жов­ници споделят много близки разбирания и прокарват езикови решения, кои­то или напълно съвпадат, или са много близки.

 4.2.1а. Аналитизъм при имената. Преди всичко, те възприемат на­родния анали­ти­зъм в именната система. Традицията започва от Софроний Вра­чански [Ниче­ва: 236-245], особено силно показателни са в това отношение ръкописните му творби от “Втори Видински сборник” от 1802 г., и преминава през езика на д-р П. Берон, Ан. Кипиловски, Неофит Хилендарски (Бозвели), Г. Кръстевич,   д-р В. Берон, А. Гранитски, С. Изворски, тя е характерна дори за езика на Г. Ра­ковски [Георгиев: 184], независимо от усилията му, продик­тува­ни от патри­о­ти­ко-романтични подбуди, да възкресява мъртви падежни упот­реби.

Остатъците от форми за винителен и дателен падеж, главно при имената за лица, имат своето оправдание във факта, че такива падежни употреби са били още живи в народния език. Някои от книжовниците, като напр. Г. Кръстевич,   д-р В. Берон, дори теоретически обосновават становището на В. Априлов, че “ези­кът ни има само един падеж”, но както вече посочихме, възприемат писме­но разграничение на именителна и косвена форма при някои категории имена. Освен при съществителните от ж. р. ед. ч. и при останалите имена от ж. р. в ед. ч., а също така и при формите за мн. ч. на съществителните, прилагател­ните и т. н. от м. р. с именително окончание , а косвено окончание . Из­вест­но е, че тази особеност се кодифицира от Пловдивската книжовноезикова шко­ла. У кот­ленските книжовници това чисто филологическо решение отчасти се основава на по-горе отбелязаната фонетико-морфологична черта, която се спо­де­ля и от други източнобългарски говори.

4.2.1б. Членни форми. Утвърждаването на аналитизма при имената от кот­­­­ленските книжовници е пряко свързано с възприемане и утвърждаване на но­во­българските членувани форми, и то в онзи вид, в който ги познава днешната книжовна норма.

Софроний Врачански, макар все още сдържано от днешна гледна точ­ка, си служи свободно с новобългарските членувани форми на имената. Същест­ви­телните от м. р. при него имат определителен член през котленския период от дейността му член -ъ /-ът, отбелязван графически във вид -а /-ать / -­, -­ть, а през врачанско-видинския и букурещкия период започва да си служи и с о-членувани форми, свойствени предимно на западнобългарските говори, напр. М- гнэвать 48 и гнэво 19а, града и градо 56, гопTдар­U 22. Прилагателните се чле­ну­ват с член , писан -µа, µ­ / -ы­ (М- женскµа 27, женскµ­ 64а, млады­ 24а). За множествено число основен е член -те, появяващ се и в котленския си реду­ци­ран вариант -ти (М- руцэте 38а, кожите 20, ногтети 15, сладките 33).

Д-р П. Берон и Ан. Кипиловски вече редовно използват членувани фор­ми, като имената от м. р. ед. ч. имат общ член [-ът], писан във вид -атъ, -а‡тъ /-аЂтъ (Беронбуту’ш-атъ 62, оре’л-атъ 53, день-а‡тъ 52, вто’ры-атъ 8, еди’н-атъ 81), а за множествено число за м. р. и ж. р членът е [-те], отбелязван във вид -тэ (от­на­чало Кипиловски си служи и с член -ти), напр. Берон – завистни’цы-тэ 49, №че­­ни’цы-тэ 48, скри’ты-тэ 48; Кипиловски – синове’-тэ СЦ-55, синове’ти СЦ-56 и др.

• Във второто си филологическо писмо Г. Кръстевич теоретично обосно­вава правото на определените форми да съществуват в книжовния език и нуж­дата от тях в него, но в съгласие с приетото от него разграничение на имени­телни и косвени падежни различия при имената въвежда такива разграничения и в членните морфеми – за ж. р. ед. ч. -та / -т© (азбук©© І-8, буква-та І-12), за м. р. мн. ч. -ти / -ты (грьци-ти І-4, градовы-ты І-3). За м. р. ед. ч. членът е [-ът], писан във вид -тъ (языкъ-тъ І-3, края-тъ І-9).

Д-р В. Берон твърдо се обявява за член -тэ в мн. ч. (Г: жени-тэ 37, чле­но­ве-тэ, простит-тэ и т.н.), но приема падежните разграничения при име­ната от ж. р. -та / -т© (Г: жена-та 162 и жен©© 163, третья-та но втор©© 108). Същевременно за прилагателните, причастията и местоименията в м. р. смята, че ролята на определени форми трябва да се признае на старите дълги форми (Г: бащинiй ми домь 15; Л: общiй бэлягъ 55).

Г. Раковски единствен от котленци отхвърля новобългарските членни форми и им отрича правото на съществуване в новия книжовен език, но езико­вата му практика показва, че не винаги успява успешно да преодолея говорния си навик да членува (напр. прьстие-то, лэс© т© 34, тэсто то 37, верига та 33, м©шкы ты VІ и др.

Би могло с пълно основание да се твърди, че съвременната книжовна нор­ма по отношение на вида и употребата на членуваните форми до голяма степен е постигната с усилията на котленските книжовници, въпреки отбелязаните своеобразия при някои от тях.

4.2.1в. Други новобългарски морфологични особености при имената. Без подробно да проследяваме ролята на котленските книжовници за формиране на книжовния морфологичен облик на имената, ще споменем, че всички те определено допринасят за утвърждаване:

• на множествените форми с окончание -ове при едносричните същест­вителни от м. р. (още у Софроний това окончание е основно при тях, напр. М: градове 56а, дождове 40; Ж: поQовыте 355а, страхове 357а и пр.);

• на бройната множествена форма при съществителните от м. р. с окон­чание (напр. у Софроний – Ж: два ката 357, два мTца 357а);

• на народните форми за степенуване с частици по- и най- (у Софроний – М: позрэлите и посладките смокины 33; у д-р П. Берон – по добрэ 88, най сетнэ 86, по старъ, по страшна 67 и т. н.);

• на новобългарската местоименна система от източнобългарски диа­лектен тип и преди всичко на третоличните местоимения той, тя, то, те (тэ).

4.2.2. Глаголна система. Еднакви или близ­ки са типологичните харак­те­рис­тики в езика на котленските книжовници и в областта на глаголната система. И в тази област те имат определени заслуги за утвърждаването на основните гла­голни норми в книжовния ни език.

4.2.2а. Инфинитивни форми. Преди всичко те напълно отхвърлят мърт­вите инфинитивни фор­ми (те са много редки още в езика на Софрониевия “Не­делник” [Ничева: 12], а в ръкописните му съчинения са единични изклю­чения). Дори Раковски, който подлага езика си на съзнателна целенасочена ар­ха­изация, само в редки случаи прибягва до инфинитивни форми.

4.2.2б. Глаголни спрежения. На второ място, котленци изцяло си служат с новобългарското спре­жение на глаголите за отделните времена, като мно­го дейно участват във формирането на днешната книжовна норма.

Г. Кръстевич пръв в българската граматика обосновава трите ново­бъл­гарски спрежения на глаголите и прави успешен опит за подялбата им по раз­реди в сегашно и в минало свършено време [Кръстевич, ФП - ІV, с. 6 - 9].

4.2.2в. Форми за бъдеще време. Специално заслужава да се подчертаят един­­ните усилия на котленските книжовници за устройването на модела за бъде­ще време с частица ще.

• Ако Софроний наред с частица ще образува форми за бъдеще време и с други средства – със спрегаем глагол ща, хоча, с частица к­ [Вътов: 423-433; Вътов 2001: 99 - 110], то от д-р П. Берон насетне котленските книжовници са единни по облика на футурния модел – използват бъдещи форми само от източ­но­български образци, по модела с частица ще или със спомагателен глагол ща (щ©).

• В езика на д-р П. Берон днешните книжовни форми с частица ще вече имат статута на последователно спазвана норма. С тях си служат още Неофит Хилендарски, Ан. Кипиловски, А. Гранитски, Г. Кръстевич, Г. Раковски, д-р В. Берон, С. Изворски. Някои от книжовниците освен тези форми употребяват и другите форми, в които участва спрегаем спомагателен глагол щ© (Кръстевич – И: щ© ти каж© 293, щ©тъ да гы видятъ 326; Раковски – щэмъ с­ постара 29, щэмъ говори 29, щ© с­ хвьрл­ 18; д-р В. Берон – щ© го уб« 104, щ© умр© 162).

4.2.2г. Палатализиращ тип окончания в сег. време. С езиковата прак­тика на котленските книжовници трябва да се свърже до голяма степен и днеш­ната норма на т. нареч. палатален тип окончания в сегашно време, в този смисъл, че тези книжовници създават здрава традиция в тяхното използване (напр. Софроний – М: испЄ 60, навы­ 39, вард­ть 25, извад­ть 63; д-р П. Берон – зна­ 10, жела­тъ 11, вад­тъ  11 и т.н.).

4.2.2д. Преизказно наклонение. Освен това в езика на котленските кни­жов­ници значителна книжовна обработеност получават така характерните за народния език форми за преизказване при представяне на несвидетелски по ха­рак­тер действия и събития (Софроний – М: Ду’мать цЃрю зараD еди’нь торго’вецьА № еди’нь день изл­’заль пово’нь на торго’вщина сво­’ и поише’ль на едиO гра’дь, и пра’тиль слуга’та сво’­ на пазаR … 21; д-р В. Берон – Г: Единъ селянинъ като видэлъ че стари-тэ хора си гуждали очила кога-то ще чит©тъ, изреклъ да иде въ градъ-тъ и да си купи очила. Като дошелъ въ градъ-тъ отишелъ при единъ очило-продавецъ. Онъ му гудилъ едни очила на носъ-тъ. Селянинъ-тъ зелъ тутакси едн© книг© и като « разг©рналъ рек©лъ: очилата не с© добри 161).

4.3. Изводи

Направеният преглед на най-съществените общи или близки черти от фо­не­тично и морфологично естество в езика на котленските книжов­ници под­крепя предположението, че в езиковата си практика те изхождат от единни възгледи за диалектната основа, характера и чертите на изграждания книжовен език, че съществува видима приемственост и съгласуваност в уси­лия­та им за устано­вяването на най-важните му:

а) фонетични особености като:

• [ъ]-рефлекс на стб. ©, ъ, ь;

• групи [ър, ъл] с подвижен вокал [ъ];

• двояк изговор на стария ят э като [’а] или [е] съобразно фонетичните условия;

• нередуциран изговор на гласни [а, о, е] в неударена позиция;

позиционна ограниченост на палаталността при съгласните в нейния из­точнобългарски диалектен тип;

• новобългарски [е]-рефлекс на стб. ­.

б) морфологични черти като:

• аналитичен строй в именната и глаголната система;

• определени форми при имената с членни морфеми от един и същи тип, които стават книжовна норма [-ъ / -ът] и [-те];

• окончание -ове за мн. ч. при едносричните съществително от м. р.;

• новобългарска бройна форма с окончание -а;

• източнобългарската народна местоименна система и по-специално тре­то­лични местоимения той, тя, то, те;

• съвременно спрежение на глаголите за отделните времена и в частност за сегашно време и за бъдеще време с частица ще;

преизказно наклонение.

Всичко това дава основание в историята на новобългарския книжовен език да се говори за котленски принос в езиковото ни строителство и да се търсят и разкрият неговите цялостни измерения в строителните процеси.

 

 

 

Библиография:

 

Ангелов:         Ангелов Б. Ст., Съвременници на Паисий. Т.ІІ. С., 1964.

Априлов:        Априлов В., Денница новоболгарского образования. Одесса, 1841.

Арнаудов:       Арнаудов М., Творци на Българското възраждане. Т. І. Първи въз­рож­денци. С., 1969.

Венедиктов:   Венедиктов Г., Из истории современного болгарского литера­тур­ного язы­ка. С., 1981.

Вътов:             Вътов В., Образуване и изразяване на бъдеще време в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори Видински сбор­ник” на С. Врачан­ски. – В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Т. І. Истори­чески развой на българския език. С., 1983.

Вътов 2001:    Вътов В., Езикът на Софроний Врачански. Библиотека Филология № 10. В. Търново, 2001.

Георгиев:        Георгиев Ст., Езикът на Г. С. Раковски като обект на лингвис­тич­ната наука. – В: Помагало по история на новобългарския кни­жо­вен език. Възрожден­ски период. С., 1979.

Жечев:            Жечев Т., Българският Великден или страстите български. С., 1976.

Караджова:     Караджова Д., Котленският книжовен център през ХVІІІ век. Пловдив, 1994.

Киселков:       Киселков В., Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963.

Кръстевич:     Кръстьович Г., Писма за нэкои си м©чности на българското пра­во­писа­нiе. Цариград, 1859.

Ничева:           Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на бъл­гар­ския език. С., 1962.

Петров:           Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семи­нара по славянска филология. Кн. ІІІ. С., 1911.

Русинов:         Русинов Р. Преводаческото дело на А. С. Кипиловски  и бъл­гар­ския кни­жовен език. (С приложение “Из историята на думата речник”). – Трудове на ВТУ. Т. 11, 1973 / 1974. Кн. І. С., 1975.

Стойков 1968: Стойков Ст. Българска диалектология. С., 1968.

Стойков 1947-1948: Стойков Ст. Ятовият преглас в новобългарския книжовен език. – Год. на СУ, ИФФ. Т. 44, 1947 - 1948 г. № 4.

 

 

Използвани източници

 

1. Софроний Врачански:

М: “Митология Синтипа Философа” от “Втори Видински сборник”, 1802.

Ж: Житие и страдания грешнаго Софрония. – Софроний Врачанский. Жизнеописание. Издание подготовили Н. М. Дылевский, А. Н. Робинсон. Л., 1976.

2. д-р Петър Берон.

Буквар с различни поучения (Рибен буквар). Стъкмил проф. д-р Ст. Стойков. С., 1974.

3. д-р Васил Берон:

Г: Първа българско-френска граматика с едно изложение за българското правописание. Букурещ, 1859.

Л: Логика. Виена, 1861.

4. Ст. Изворски:

Познание заради возрождението на Болгарската книжнина от А-Б. – Цари­градски вестник, № 54, 1844;

Не ставало стихове на българский язикъ. – Цариградски вестник, № 361, 1858.

5. Ан. Стоянович- Кипиловски:

СЦ: Священное цветообрание или сто и четире священи истории, избрани из ветхиат и новиат завет …. Будин, 1825;

КИВИ: Кратко начертание на всеобщата история. Будин, 1836.

6. Г. Кръстевич:

ФП: Писма за нэкои си м©чности на българското право­писа­нiе. Цари­град, 1859.

И: История Блъгарска, ч.І, т.І. Цариград, 1869;

П: Лични писма на Г. Крлстевич. – В: Балабанов М. Д. Гаврил Кръстевич (народен деец, книжовник, съдия, управител). С., 1914.

7. Г. С. Раковски:

Показалец или ръководство как да се изисквът и издирят най стари чьрти нашего бита, языка …. Ч. І. Одесса, 1850.

 

 

ІІІ. Ролята на Софроний Врачански в изграждането на новобългарския книжовен език

 

1. Софроний като знакова личност на Българското възраждане

Времето и историята отреждат завидна съдба на котленеца Стойко Вла­диславов. Знаков е земният му път, изминат под различни имена – Стойко Вла­диславов, Стойко йерей, поп Стойко, йеромонах Серафим, епископ Серафим [Киселков: 37-90], - за да остане в благодарната памет на народа си като най-популярната и духовна лич­ност на Българското възраждане под името Соф­ро­ний Врачански. Това е пътят на българина като събирателен образ през сино­ри­те между две епохи  – между Средно­вековието и Възраждането, пътят му през усоите на политическото и духовно примиренчество до броженията на наци­онал­ния дух, които скоро ще го отведат до преддверието на национал-револю­ционната епоха.

Софроний Врачански е не само най-значимия църковен, обществен и кни­­жовен деец на Българското възраждане през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век (1739 г. – 1813 г.), но и най-заслужилият от първо­стро­ите­лите на новобългарския книжовен език. Минал през езиковите университети на дамаскините, той дълбоко осъзнава необходимостта от нова книжовна форма на българския език, в която да е заложена живата говорима реч и да е осъществена кръвна приемственост с езиковата традиция на книжовното минало – със сред­новековното  домашно книжовноезиково наследство и с черковносла­вян­ско­то (приемано от него като автентично старобългарско). Ето защо в книжовната си дейност Софроний решително се насочва към използването на техните възмож­ности при изграждането на новия книжовен език, затова в езика му намираме разумно съчетана домашна книжовноезикова традиция, дамаски­нарска езикова практика и жива народна реч.

Този подход, оказал се изключително плодотворен, му позволява да се домогне до решения, които по-нататък изиграват много плодотворно въздей­ст­вие върху процесите на книжовноезиково строителство у нас. Благодарение на този подход новобългарският книжовен език в крайна сметка става пре­родено естествено продължение на старата книжовно традиция в новите усло­вия и в същото време възприема преобразения обликов характер и живата енер­гия на говоримата народна реч.

2. Формиране и развитие на езиковите възгледи у Софроний

Израстването на Софроний Врачански като книжовник и езиков стро­и­тел минава през три периода – котленски, врачанско-видински и буку­рещки.

2.1. Котленски период. Периодът се представя от ранните съчинения на Софро­ний Врачански: Препис на Паисиевата история от 1765 г.,  Котленски да­мас­кин от 1765 г., Първи, Втори, Трети часословец от 1768 г. и по-късно, Же­рав­ненски сборник, Втори препис на Паисиевата история от 1781 г., Архи­ерейски слу­жебник от 1794 г. Освен тях Д. Караджова изнася данни за още осем цялостни или частични ръкописи на Софроний от този период [Караджова: 59 - 75].

През това време основно се изграждат възгледите на Софроний (тогава все още под светското си име Стойко Владиславов или Стойко йерей) за кни­жов­ния език. Преписваческата му работа го среща още в самото начало с двете кни­­жовни форми на българския език по това време – черковнославянската и прос­­то­­народната дамаскинарска. За езиковото му изграждане от решаващо зна­чение се оказват преписите на новобългарски дамаскини и смесени сбор­ници, въз­­ник­нали в централната балканска област. Те са написани на език, който представя най-същностните черти на диалектите от тая част на българс­ките земи, без обаче да се покрива изцяло с който и да е от тях [Русинов 1975: 578]. Именно като преписвач той е имал възможност многократно да се убеж­дава, че популяр­ността на дамаскинските сборници сред народа се дължи преди всичко на достъпния им жив народен език.

В началото на 80-те години на ХVІІІ век Стойко Владиславов вече е усвоил книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включваща и родния му говор. Макар в нея да се съдържат чертите на котленския диалект, тя не се покрива изцяло с него – не споделя например типичния котленски изговор на меки [т’], [д’] като [к’],  [г’] [Стойков 1968: 76], не съвпада обаче напълно и с езика  Кот­лен­ския дамас­кин – различия има например в областта на фонетичните и мор­фо­логичните явления.

За чертите на Софрониевия книжовен език през този период съдим по Втория препис на Паисиевата история от 1781 г., който по същество е цялостна езикова преработка в духа на онези разбирания за книжовния език, които Соф­роний е имал по това време [Жерев:  128].

2.2. Врачанско-видински период. Той обхваща времето от 1794 г. до 1803 г., когато Софроний поема Врачанската епархия. От това време са завър­шените през 1802 г. два обемисти сборника, известни като Първи видински сбор­ник и Втори видински сборник. В езика на поместените в тях съчинения се на­блю­­дават някои нови явления, които говорят за настъпило развитие във въз­гледите на Софроний за основата на книжовния език и за облика на някои важ­ни морфологични норми.

До този момент житейските пътища са водили Стойко Владиславов в из­точно­българските области – в “Житието” му се споменават Шумен, Търново, Осман пазар (Омуртаг), Карнобат, Сливен, Ямбол, Анхиало, Арбанаси и др. Сега последвало продължително пребиваване в Северозападна България. То му позволило да опознае и западния тип български говори. Ратувайки за общо­наро­ден книжовен език, той стига до разбирането, че в неговата основа трябва да за­легнат повече диалекти, че трябва да се опира на по-широко представена народ­ностна база. Ето защо през този период в езика му навлизат особености и черти от западните диалекти, които той целенасочено прокарва. По такъв начин на прак­тика Софроний става най-ранният изразител на разби­рането за полиди­а­лектна основа на новия книжовен език, застъпвано по-късно и от други видни негови строители.

2.3. Букурещки период. След напускането на Врачанската епархия Соф­­ро­ний се установява в Букурещ. Тук той няма възможност с живо слово да слу­жи на народа си, затова се отдава на книжовна дейност и създава нова по­редица съчинения: Неделно поучение и катехизис на православната вяра (1803-1805 г.), Изпове­дание на православната вяра (Книга за трите религии – хрис­тиянство, юдейство и мохамеданство) от 1805 г., Житие и Страдания грешнаго Софрония (1805 г.), Кириакодромион (Неделник) – единствената му печатна книга (1806 г.) и Гражданское позорище (1809 г.).

Съчиненията от този период са много важни за историята на българ­ската литература и на книжовния ни език – от това време е единственото му изцяло оригинално художествено произведение и единствената отпечатана книга.  В езика му през този период се наблюдава ново развитие – проличава опре­делена тенденция към книжовна обработеност със средствата и възмож­ностите на старата книжовна норма – черковнославянската.

3. Старо и новобългарско народно градиво в езика на Софроний

Като се основаваме на езиков материал от Софрониеви съчинения от три­те периода ще представим най-същностните особености на книжовния му език в техните изменения и в развитието им през трите периода. В този преглед се опираме на данни от езика на:

• І период – Втори препис на Паисиевата исто­рия от 1781 г. (И);

• ІІ период – Митология Синтипа Философа от Втори Видин­ски сбор­ник, 1802 г. (М);

• ІІІ период – Кириакодромион, сиреч Неделник, 1806 г. (Н) и Житие и страдания грешнаго Софрония, 1805 г. (Ж).

3.1. Правописно-графически особености

На графично и фонетично равнище Софрониевият език е най-силно утеж­­­нен от традиционни състояния, особеност, която всъщност характеризира езиковата практика на възрожденските книжовници дълго време и след Софро­ний.

Правописно-графическите навици на Софроний определено го свързват с Котленската книжовна преписваческа школа, основана от поп Милко Кот­лен­ски [Ангелов: 60, 64; Караджова: 147 - 169], при който Стойко учи като още като дете, а и по-късно навярно усвоява калиграфски, графически, правописни, пре­писвачески, илюс­тра­торски и подвързвачески умения, които талантливо до­раз­вива и се изявява като най-ярък представител на тази школа.

Софрониевият почерк се отличава с особена плавност и изящество, с подчертан стремеж към хармонично съчетаване на удебелени и изтънени линии, които правят писмото му не само красиво и четливо по форма, но и доставят същинска естетическа наслада за окото. Ръкописите му са оформени с много вкус, с умело съчетаване на разнообразни украси (винетки, плетеници, орнамен­ти, оцветени заглавни букви, думи, подзаглавия), подвързани са в старателно изработени кожени подвързии.

Софроний Врачански си служи с традиционната за дамаскините азбука от среднобългарски едноеров тип, силно повлияна и от черковнославянската графична практика. В нея се наброяват до 41 букви. Кои са най-типичните гра­фико-фонетични характеристики на тази буквена система?

На първо място трябва да се посочи нейният традиционен характер – отразява особеностите на черковнославянската писмена реч, в която:

 • едни от старобългарските букви (©, «) са изоставени поради отсъст­вие в нея на означаваните от тях звукове;

 • други от старобългарските букви (э, ­) са запазени с изменена зву­кова стойност;

• трети от тези букви у Софроний по примера на дамаскинарите са въз­приети като означители на един и същи звук (и, ы, i) или с едни и същи букви се означават различни звукове (а, ­, ь).

На второ място като важна особеност може да се смята липсата на единен способ за означаване на типичния новобългарски звук [ъ].

Конкретизирани, тези характеристики могат да се представят в следния вид:

а) Използване на дублиращи се графеми за едни и същи звукове:

• за [и] – и, ы, i, v;

• за [о] – о, w;

• за [у] – у, №;

• за [ъ] – ъ, ь, а, ­;

• за [а] – а, э, ­, я;

• за [е] – е, ¬, э;

• за [з] – з, s.

б) Запазване на специфични букви във формата на заети от гръцки думи: пси ѕ, кси ї, тета ‹, ижица v, напр.: М – испеде’ѕа ‘изучи’ 11, wреїсь ‘апетит’ 41, кала’»а ‘кошница’ 41; Ж – Па’vла 357, Іѕvланти 362а.

в) Писане на краен непроизнасян ер в думите, завършващи на съгла­сен – Софроний си служи само с малък ер ь, но в Неделника използва и  го­ле­мия ер ъ, както вътре в думите, така и в краесловие.

г) Буква э се пише обикновено на етимологичното й място, но реално­то й звуково съответствие е двояко – [’а] или [е] според фонетичните законо­мер­ности в централните балкански говори. За това свидетелстват форми като Ж – вэнча’­ 357, цэлу’на 359 и целу’на 357, ви’дэха 358 и ви’д­ха 353а, бэхь 354 и б­хь 357.

д) Буква ­ се използва, от една страна, с нейната черковнославянска фо­не­тична стойност [’а, йа] (напр. вс­’ко­ М-18а, пл­’ва Ж-360), а от друга страна, с нея се предава и новобългарският звук [ъ] след меки съгласни или зву­ко­съчетание [йъ] (напр. Ж - да №год­’ 354а, да №бi’­ть 353, ко’н­ 357).

е) Буквите а и ь също поемат допълнителни означителни стойности покрай основните си – гласен [а] и край на дума, завършваща на съгласен звук. Поради отсъствие на съответна буква в черковнославянската азбука новобългар­ският звук [ъ] освен с буква ­ още се означава и с букви а, ь, напр. М – мо’макь 29а, гь’рне 25а; Ж – распа’ди 362, wбь’рна 357.

ж) По примера на дамаскинската писмена практика Софроний редовно си служи с буква џ за представяне на специфичния африкативен съгласен в думи от турски произход, напр. Ж – бостанџи’ баши 356а, џеле’пи 353.

3.2. Фонетически особености

На фонетично равнище Софрониевият език свидетелства за началото на ония процеси, които постепенно ще доведат до съобразяване на книжовната норма с живия изговор. Макар и все още не особено уверено, в редица случаи новобългарското звучение разчупва книжовно утвърденото в дотогавашната писмена практика фонетично представяне на думите.

Когато се съди за фонетичните характеристики на езика на книжовници от възрожденската епоха, поначало съществуват големи трудности от обичай­ните традиционни писмени форми на думите да се извлекат техните реални звукови първообрази, такива каквито те са звучали в речта на книжовника и каквито са били във вътрешната му реч при изписването на привичната писмена форма, към която книжовникът е привикнал. Изговорно-писмената раздвоеност на книжовника, при отсъствието на общоприета утвърдена нова писмена норма, естествено създава условия книжовникът да проявява колебания в писмената си реч и да прокарва в писмен вид в някои случаи реалния изговор на думата. Именно по такива случаи можем да съдим за фонетичната реалност на текста.

Въпреки че изговорните форми на думите в Софрониевия език са обле­чени в традиционната им черковнославянска писмена форма, в езика му могат да се наблюдават отразени и някои от най-важните новобългарски фонетични черти. Това състояние се запазва във всички негови творби, независимо от периода на създаването им и от жанровото и тематичното им съдържание.

3.2.1. Рефлекси на стб. гласни [©, ъ, ь]. Рефлексите на трите специ­фични старобългарски гласни основно са черковнославянски [у, о, е].

а) На мястото на стб. голяма носова гласна [©] се открива черковно­славянския й застъпник в коренната част на думите, но в глаголните окончания обикновено стои новобългарският й [ъ] заместител, отбелязван с букви а или ­ (при предходна мекост), напр.: И – разсудихь 11, мудрость 28 (но могать 106, зна­ть 106); М – мудрь 33а, му’жески 61 (но скажа 20, стор­ 27); Н – путь 199, мука 138 (но ми’сл­ть 77а, №бi’­ть 47); Ж – ру’ку 360, су’дiа 353а (но да м­ №мертв­ть 359, да чета 361).

През букурещкия период зачестява употребата на рефлекс [у] и в гла­гол­ните окончания, напр. Н – да бу’дуть 28, расту’ть 88, да по’и‡ду 174; Ж – да вл­’­зуть 359, погребу’ть 359 и др.

б) Рефлексите на старобългарските ерови гласни [ъ, ь] в думите най-често са черковнославянски и се предават с гласните [о, е], напр.: И – во’зрасть 64, вопро’сы 38, левь 28, темни’ца 71, гре’ците 44; М – вонь 23, ведно’шь 43, каковь 15, верхь 15, держа 32а; Н – молчали 255, сожали’шь 41а, кровь 253, тве’рдо 53, сме’рти 133а; Ж – скорбь 362, востанах 361а, верба’та 357, де’рзость 361а и др.

Въпреки че и народни думи Софроний подвежда под черковносла­вян­ския писмен образец (напр. М – го’рнето 51а, го’рлото 74, вонь 64а и др.), не са редки случаите, когато тези думи запазват реалния си произносителен вид при писменото им представяне, като звукът [ъ] се предава с букви ь, ъ, а, напр. И – натъ’кнали 33, воздъ’хнал 37, къ’сичка 47, важе 47; М – льжи 34, гь’рне 25а, жь’нать 39а, ка’рпицата 25а; Н – погъ’лна 210, дъ’ските 17, жалти’ци 109, ва’рна с­ 47;  Ж- wбь’рна 357, вь’же 357, поть’на 361, ка’рџалiите 359.

3.2.2. Рефлекси на старобългарските сонанти. Старобългарските срич­котворни р и л имат преимуществено черковнославянските им рефлекси в зву­ковите форми на думите ор, ро, ол / ер, ел,  напр. И – пе’рвыи‡ 15, бо’лгари 31; М – борзина’та 20, держа 32а; Н – кровника 53, ме’ртвость 183а; Ж – скорбь 362, верба’ 357. В същото време обаче живото произношение, с което си служи книжовникът, избива и в писмената форма на някои думи и то е свойственото за централните балкански говори с подвижност на гласен [ъ] спрямо сонора според фонетич­ните условия, напр.: вь’рнал с­ И-57, возва’рни М-17а, зака’рпи М-37, фъ’рка Н-256а, излъ’галъ Н-236, фа’рли го Ж-357, wбь’рна Ж-357.

3.2.3. Рефлекс на стб. малка носовка [­]. На мястото на старобъл­гар­ската предна носова гласна [­] в думите стои черковнославянският й застъпник [’а], отбелязван с буква ­, но във врачанско-видинския период е обичайно да се срещне и новобългарският й [е] рефлекс, напр.: И – кл­’тва 28, и’м­ 47; М – дес­’тое 68а, з­’т­ 54а, но и и’ме 18а, деве’тое 68а; Н – вре’м­ 70а, кл­’тва 59, но и вре’ме 41а; Ж – три’дес­ть 355а, п­ть 356 и др.

Тази изговорно-писмена раздвоеност у книжовника особено видимо се проявява при формите на винителните клитични местоимения, които имат три фонетични облика:

• черковнославянски м­, т­, с­, напр.: М – ри’тна м­ 26, да т­ нау’ча 14а; Н – да с­ стопи’ 6а,  да с­ отво’р­тъ 6а; Ж – ни’що м­ не вреди’ 356а, т­ хра’ниме 355а;

 • източнобългарски  ма, та, са, свойствен и на котленския говор, напр.:  М – ѕу’ваше ма 23; Ж – прiе’ ма 360;

• и присъщите най-вече на западнобългарските говори форми ме, те, се, напр.: М – мо’лим те 28а Ж – пи’таха ме 353а.

За силната конкуренция между различните форми говори и съот­но­шението черковнославянските и новобългарските форми - в езика на “Мито­логията” то е 167 черковнославянски форми срещу 350 новобългарски форми, а в “Житието” съотношението е 190 : 141.

3.2.4. Рефлекси на стб. э. Макар да подвежда живия изговор на думите с наследници на стб. ятова гласна [э] под традиционния писмен облик със запа­зено буквено означение э на етимологичното място, примери като Ж – трэ’бува 356 и тре’бува 358, смэ’­ 361 и сме’ими 361, вэнча’­ 357а и венча’­ 354, цэлу’на 369 и целу’на 357, от една страна, и от друга, като пл­’ва 360, гол­’мь 357, н­’кого 362, сви­­детелстват за двоякия рефлекси на старата ятова гласна, каквито са те в из­точ­нобългарските говори, включително и в родния говор на Софроний.

3.2.5. Ясен и редуциран изговор на гласните. През всички периоди на книжовната си дейност Софроний основно се стреми да запази непроменен из­го­вора на глас­ните вън от ударение, от една страна, под влияние на примера в предходната книжовна традиция, от друга страна, поради осъз­на­ваната ограни­ченост на реду­ци­рания изговор, като свойствен само за част от бъл­гарските говори. Диа­лект­ният му навик да редуцира обаче намира отражение в немалко повлияни от произношението форми, като най-често това са редукции на [е] в [и] и на [о] в [у], напр. М – да’духь 37, згуди’ль 26, пла’чи 30, мо’жишь 30; Ж – глуба’ 356, Сли’винь 358, моско’вица 354 и др.

Дори и се вземат предвид тези отстъпления от непроменения изговор на гласните вън от ударение, може определено да се твърди че с цялостната си езикова практика Софроний решително подкрепя непроменения им изговор, за­ве­щавайки на книжовниците след него пример, който най-далновидните от тях следват и в крайна сметка този изговор се налага като произносителна и пис­мена норма.

3.3. Морфологични особености

На морфологично равнище борбата между старо книжовно и новобъл­гар­ско езиково градиво се проявява в граматическите категории на думите от различните класове. За морфологическите характеристики на Софрониевия език най-рано може да се съди по направените промени в преписа на Паисиевата история през 1781 г. Като съпоставя езиково двата Софрониеви преписа на Исто­рия славяноболгарская от 1765 г. и от 1881 г., С. Жерев  стига до заклю­че­ние, че морфологичният строй на езика в преписа от 1781 г. “следва почти изцяло новобългарския език, с известни отклонения по посока на черковно­сла­вянската езикова норма” (Жерев: 125). Тази констатация със същата сила се отнася и за езика на останалите Софрониеви творби, но ако през кот­ленския и вра­чанско-видинския период тези отклонения са твърде слабо про­явени, в съчиненията от букурещкия период те се засилват и прерастват в тенденция, която го родее с Паисий.

3.3.1. Именна система. В областта на именната система, ръководен от принципа да пише на разбираем, достъпен народен език, без да бъде той прос­то­речие, Софроний още в котленския период възприема аналитичния строй на народния език с най-типичните му особености.

а) Съществителни имена. При съществителните имена още през този първи период Софроний почти напълно изоставя формите за творителен, дате­лен и местен падеж, които Паисий е използвал. Като чужди на народната реч в преписа от 1781 г. Софроний ги представя аналитично – с основната форма на името и предлог. Аналитично са представени в повечето случаи и формите за родителен и винителен падеж, като последователно се употребяват само роди­телно-вини­телните форми в служба на общ косвен падеж по примера на народ­ния език. Примери: тв. п. – молиль бога сас слезы 52 (вм. сь слезами); дат. п.пратиль писмо до Тривелi­ крал­ 25 (вм. Тривелiю кралю); мест. п. – было на небето знаменiе 34 (вм. на небеси); род. п. - § тiе п­ть царове 21 (вм. пэть цареи‡); вин. п. – та му натыкнали главата на вила (вм. главу его на вилу) [Примерите са взети от Жерев: 125-128].

• В “Митология Синтипа Философа”, съчинение от втория период, се на­блю­дава същият стремеж към последователен аналитизъм. Анализът на синте­тичните форми при съществителните имена например показва, че с падежни форми са употребени едва 66 от общо 530 съществителни, като при 39 от тях (имена на лица от м. р.) е използвана обща родително-винителна форма, при­съща на говоримата народна реч в източните български области, напр. без­чи’нника 36, бол­’рина 56, кра’дника 38а и т. н. Единични са случаите на винителни форми при имена от ж. р., като по’лзу 10а, си’лу 25. Ако се вземе предвид, че на на­родната реч по времето на Софроний в една или в друга степен познава дателни форми в ролята на непряк обект, каквито Софроний е употребил от 13 съще­ст­ви­телни (бо’гу 39а, до’му 54 и др.), би могло да се твърди, че даже със синте­тич­ните си форми неговият език не излиза вън от синтагматичните норми на гово­ри­мата народна реч.

• През третия период Софроний по-често прибягва до падежни употреби. Проличава видим стремеж към книжовна обработка чрез черковнославянската синтетична норма, застъпени са всички падежи, без обаче да има системност и последователност, напр.: Н - род. п. – п­’ть муже’и‡ 68, безъ ми’лости 48; дат. п. – а’зь е’смь свэ’тъ мi’ру 99, да воззове’мъ милости’вому бо’гу 58; вин. п.по вэ’ру ва’шу 98, во’ду жи’ву 67а; тв. п.да воспл­’щимъ рука’ми 58, ме’чемъ изсэче’мъ 38а; мест. п.на еди’ное мэ’стэ 78, w овца’хъ мои’хъ 19 [Примерите са взети от Ничева: 26-41].

Въпреки обаче че падежните употреби са чести, и тук водеща и опреде­ляща си остава новобългарската аналитична практика [Вътов 2001: 28 - 50].

б) Прилагателни имена. Ако при съществителните към архаизиране Софроний прибягва само в произведенията от последния период, при прилага­телните имена влиянието на черковнославянската морфологична норма се открива по-осезателно и в трите периода.

Още в преписа на Паисиевата история от 1781 г. например при прила­гателните имена равностойно се използват двете им форми – и новобългарската, и черковнославянската дълга форма. Това състояние се запазва във всички по-късни съчинения непроменено. Наблюденията и анализът обаче показват, че тук не бива да се говори за колебание, а по-скоро за съзна­телно приложение на двете форми по примера на дамаскините с цел да се постигне по-голяма книжов­ност. Обичайно е двете форми да се преплитат и редуват в непосред­ствено съседство, напр.: М – И спроти’ та’­ мэ’рка гол­’мо разли’чие и’ма, между’ добра’ жена’ и между’ sла’­, а’нџа добра’ жена’ подо’бна е на мно’го це’нень и избра’нь ка’мень 37а.

Картината на падежните употреби е както при съществителните.

• Степените за сравнение са преимуществено от новобългарски тип, обра­зувани са аналитично с препозитивни частици по- и наи‡-, като първата най-чес­то се пише слято, а втората – разделно ( в “Неделника” и двете са представе­ни полуразделно).

в) Определени форми. Особено важна черта в морфологичната харак­те­ристика на новобългарския народен език, както е известно, са определените форми при имената, образувани със задпоставен определителен член. Докато Па­исий в езика на своята история не възприема тази типична черта на народния език, Софроний свободно, но в същото време умерено и предпазливо от съвре­менно гледище, си служи с членувани форми.

• Във втория препис на Паисиевата история, където членуването е за­стъ­­пено не винаги последователно, членовете са от източнобългарски тип, свой­ст­вени и на котленския говор [Петров: 210]: при съществителните в ед. ч. чле­нът за м. р. е [-ъ, -ът], отбелязван с -а, ­, -ать, -­ть, за ж. р. -та, за ср. -то, а в мн. ч. -те; при прилагателните в ед. ч. членът е – за м. р. -iа, -I­, за ж. р. -та, за ср. р. -то, за мн. ч. -те.

• През врачанско-видинския период членуваните форми не само засил­ват своето присъствие и участие в езика на Софроний, но и се разнообразяват по вид под влияние на западнобългарските говори. В “Митология” например от около 4000 словоформи при съществителните имена над 840 са членувани, т. е. вся­ка пета форма. За м. р. успоредно с ъ-член, отбе­лязван  във вид -а, ­, -ать,    -­ть, тук се използва и о-член, писан във вид -о, -у, -ю.

• В изследването си за езика на “Неделника” К. Ничева също отбелязва такива членувани форми, като посочва, че е трудно да се определи под влияние на кои говори Софроний започва да си служи с о-член, но допуска това да е станало под влияние на съседните на Котел о-говори в Жеравна и Медвен [Ничева: 24].

• Несъмнено Софроний е познавал практиката на о-членуваните фор­ми в тези диалекти, но фактът че той започва да си служи с тях едва през втория период, когато работи в западните области и опознава врачанския диалект, в който членът е -о, дава основание да се приеме, че те са израз на настъпило раз­ви­тие във възгледите му за диалектната основа на книжовния език. В “Мито­ло­гията” например срещу ъ-членувани форми от 27 съществителни вече стоят о-членувани форми от 45 съществителни, напр. гнэва’ть 49 и гнэво’ 19а, града’ 56 и градо’ 56, свэта’ 43 и свэто’ 51, торго’вица 21 и торго’вицу, 56, кн­’зю 54а и т. н.

• В “Неделника” и в “Житието” определените форми се образуват със съ­щите членни морфеми, но там вече по-често се въздържа от членуване.

г) Местоимения. Значително усложнена е картината при местоиме­ни­ята. Тук съжителстват новобългарски и черковнославянски местоимения, анали­тични и падежни форми, местоимения от източнобългарски и от западно­български тип. Може да се констатира, че се използва предимно новобъл­гар­ска­та местоименна система от източнобългарски диалектен тип (азь, тi­, то, то­, н­кои‡, ма, та и т. н.), но когато западнобългарските местоимения имат под­кре­­пата на стария книжовен образец, Софроний им дава път (онь, оны, нихь, них­нии‡), обаче в редица случаи формите на местоименията се подвеждат по ста­рия книжовен образец (тому’, тогw’, твоего’, на’шему и т. н. ). В същото време се срещат и употреби на стари книжовни местоимения или на отделни форми (сiе, весь, са’мыи‡, коли’ко). Все пак в крайна сметка определящи са народните местои­мения и техните форми, в чието утвърждаване Софроний има несъмнен принос [Вътов 1987: 43 - 74; Вътов 2001: 53 - 86].

3.3.2. Глаголна система. В областта на глаголната система Софро­ни­евият език също така основно следва говоримата народна реч.

а) Инфинитивни форми. В преписа на Паисиевата история от 1781 г. инфинитивните форми на глаголите изцяло са заменени с да-конструкции или са представени описателно. В “Митологията” не се среща нито една употреба на пълния инфинитив, а в “Неделника”, където има тенденция към езикова архаи­за­ция, инфинитивните форми са твърде редки. В “Житието” инфинитив е упо­тре­бен само веднъж.

Разпределението на глаголите по спрежения напълно се покрива със съв­ре­менното състояние. В парадигмите за отделните глаголни времена се на­блю­дава различна последователност в следването на новобългарското спре­жение [Вътов 1985: 175-185].

б) Сегашно време. Сегашно време има определено новобългарски ха­рак­тер, като рядко присъствие на форми по черковнославянски образец се на­блю­дава в съчине­нията от третия период, но и тук те са допълнителна наслойка, основни си оста­ват новобългарските форми. В “Митология” и в “Житието” на­при­мер от 150 глагола, употребени с форми за 1 л. ед. ч., едва 13 имат и облици по черковнославянски образец. Примери: М – наде’­ са 26, да №бы’­ 49а, №бы’ешь 20, жь’нать 39а, но и прiи’ду 63; Н – да ви’д­тъ 227, мы’сл­тъ 77а, да №чи’нимъ 40, да попла’чишь 41а, но също и теку’тъ 107, есть 24а, оживл­’етъ 68; Ж – испа’т­ 353а, да м­ №же’н­т 353а, бо’р­ть с­ 353, но също и наде’ю с­ 367а, да ти принесу’ть 355, приведу’ть 355 и др.

• Важно е да се подчертае, че във всички свои съчинения Софроний ут­вър­ждава т. нар. палатални окончания в 1 л. ед. и в 3 л. мн. ч. при глаголите от ІІ и част от І спр. и тъмни окончания за същите лица, приведените примири показват това.

• Освен това през втория и третия период сред новобъл­гарските форми се появяват и окончания -мь, -ме за 1 л. ед. и 1 л. мн. ч., напр. М – какво’то гле’дамь и чу’емь 63, мэ’риме 60а, па’лиме 56а; Ж – наче’нах да №’чимь 353,  и пону’диша ме ...  да собире’м 353 и др.

в) Бъдеще време. Особено интересен и богат материал за развитието на Софрониевите разбирания за книжовния език се съдържат във формите за бъдеще време, които изцяло са новобългарски по тип, но с голямо моделно раз­но­образие [Вътов 1983: 423 – 433; Вътов 2001: 99 - 110]. След като Софроний получава възможност да опознае и западнобъл­гарски говори, той съзнателно започва да прокарва в езика си особе­ности и от тези говори, давайки израз на разбирането си, че новобъл­гарския книжовен език трябва да бъде единен за всички българи в цялото бъл­гарско езиково землище и поради това трябва да се изгражда на по-широка диалектна основа

През първия период той използва форми за бъдеще време с частица ще (със или без междинен съюз да). В “Митологията” обаче начините за образуване на бъдеще време стават много по-разнообразни. Тук вече Софроний прибягва до всички познати му от различни диалекти възможности за образуване на бъдещи форми. Най-общо с източните говори могат да се свържат такива форми като:

• с частица ще + (да) – ще па’т­ 33, ще м­ №да’в­ть 64;

• с частица ща – ща го посэка’ть 42а;

• със спомагателен глагол ща + сег. време на спрегаемия глаголща сове’рша 35, не щешь да го на’и‡дешь 20а;

• със спомагателен глагол ща + съкратен инфинитивне щем хорати’ 13.

С образци от западните говори се обясняват бъдещите форми, образу­вани:

• със спомагателен глагол хоча (хочу) + да + сегашно време на спрега­емия глагол (видински диалектен модел) – хоча да ти дамь 61, хочу да с­ §реку 63;

• с частица к­ + да + сегашно време на спрегаемия глагол (врачански модел) – к­ да пра’вишь 35;

Смесен тип начини за образуване на бъдеще време са изпробвани в два модела:

• между врачанския и видинския модел – частица к­ + хочу + да + спрегнат глагол в сегашно време: Му’жу мои‡ днеT що’ к­ да пра’вишь 45;

• между източнобългарски и западнобългарски модел – частица ще + хочу (хоча) + да + спрегнат глагол в сегашно време, напр. ще хоче да №мре 50а, ще хо’чемь да яде’мь 40.

С най-много примери е застъпено бъдеще време с частица ще, но фор­мите с хоча (хочу) сериозно им съперничат.

В “Неделника” картината на съотношението между източни и западни по тип форми е изменено – предпочитат се формите с хоча (хочу) и с частица к­, а в “Житието” бъдеще време е само с хоча (хочу).

г) Минало свършено време. Ако в езика на “Митологията” формите за това време са изцяло новобългарски (с изключение само на една), то в езика на “Житието” редом с новобългарските форми често се появяват и черковносла­вянски при 3 л. мн. ч. – срещу 91 форми с новобългарското окончание -ха стоят 40 форми с черковнославянското окончание -ша, напр. то’и‡ чаЎT прiидо’ша н­’кои евре’и и пи’таха ме за’що ви’кашь 253а.

д) Минало несвършено време. Конкуренцията между стари и нови форми се проявява особено ярко при това време – еднакво се използват и двата типа форми, като в отделни случаи превес дори имат формите, съвпадащи с чер­ков­но­славянския имперфектен образец, напр.: М – желэ’­хь 62а, надэ’­хь са 15 и оре’хь 45а, №зе’хь 62; Ж – ми’сл­хь  358, и’д­ше 357а и и’деше 361, сэд­’ше 354а и  сэде’ше 354.

е) Наклонения. Изцяло новобългарски облиците за отделните накло­нения. Софроний умело прибягва до новобългарските преизказни форми, макар те да не са стабилизирани функционално. Известно отклонение към ста­ра­та нор­ма се откриват при повелително наклонение от типа на радуи‡ са и совэтуи‡ М-68а.

3.3.3. Неизменяеми класове думи. Неизменяемите класове думи не пра­вят изключение от очертаната дотук картина на съотношение между старо кни­жовно и ново народно градиво в езика на Софроний. Ако се опрем на данни от езика “Митологията” и на “Житието”, можем да изведем следното най-общо състояние при отделните класове:

а) при наречията, които в основната си маса по състав, образуване, граматически особености и значения са новобългарски, Софроний също не се отказва от възможностите на книжовната традиция – прибягва например и до стари книжовни наречия като М – ведно  67а, ка’ко 60, напра’сно 22а, вовэ’ки 67; Ж – за№’тра 360 [Вътов 2001: 127 - 134];

б) при предлозите от общо 34 използвани в двете съчинения само някол­ко – кь, w, посрэде, противо, ради – могат да се свържат със стари книжовни влияния, всички останали по форма и употреби са новобългарски [Вътов 1986: 11-23; Вътов 2001: 134 - 150];

в) при съюзите от общо 72-та използвани съюзни средства в двете съ­чи­нения само десетина (докле, сиречь, како, туко като, дабы, обаче и др. под.) са от стар книжовен произход, всички останали идват от живата народна реч и имат своето утвърдено място в днешната книжовна норма [Вътов 2001: 150-169].

4. Основни изводи

Направеният преглед на Софрониевата книжовно­езикова дейност поз­во­лява да се направят няколко основни извода.

Първо, със Софроний Врачански започва изключително плодотворното участие на книжовници от Котленското книжовно средище в изграждането на националния книжовен език през Възраждането. Големият дял на централните балкански говори в неговата основа до голяма степен се предопределя от тях­ната дейност.

Второ, възгледите на Софроний за основата и характера на книжовния език са дълбоко демократични, те имат корените си в езиковите принципи на дамаскинарите и са тяхно по-нататъшно, оплодено от Паисиевия дух развитие в националната епоха.

Трето, книжовният език на Софроний Врачански има за основа говори­мата народна реч от централната балканска област, той е продължение и разви­тие на вече създадената от дамаскинарите от тази област обобщена народ­на норма. Като съзнава общонародната значимост на книжовния език, Софроний на­сочва усилията си на езиков строител в две главни насоки:

 • през врачанско-видинския период – към разширяване на народно­диа­лектната му основа чрез привличане на черти и особености в него и от западно­българските говори (по този начин Софроний става пръв изразител на идеята за полидиалектен характер на книжовния език);

• през букурещкия период – към книжовната му обработка чрез сред­ствата и възможностите на старата писмена и езикова норма – черковносла­вян­ската (по този начин Софроний извежда като принцип на езиковото строи­тел­ство идеята за приемственост между старата и новата книжовна форма на бъл­гарския език).

Четвърто, конкретните приноси на Софроний в изграждането на ново­българския книжовен език могат да се търсят на всички езикови равнища – фо­не­тично, морфологично, лексикално, синтактично, стилистично.

 

 

Библиография:

 

Ангелов:         Ангелов Б. Ст., Милко Котленски. – В: Съвременници на Паисий, т. ІІ. С., 1964.

Вътов 1983:    Вътов В., Образуване и изразяване на бъдеще време в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сбор­ник” на Софроний Врачански. – В: Първи международен конгрес по българис­тика, София, 23 май – 3 юни 1981. Доклади. т. 1. Исторически развой на българския език. БАН, С., 1983.

Вътов 1985:    Вътов В., Глаголните времена и наклонения в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сборник” на Соф­роний Врачански. – Годишник на СУ “Кл. Охридски”, Факул­тет по славянски филологии. Проблеми на българистиката и славистиката, т. 74, 3, 1980, С., 1985.

Вътов 1986:    Вътов В., Предлозите в езика на Софрониевите ръкописни съчи­нения. – Език и литература, 1986, кн. 3.

Вътов 1987:    Вътов В., Местоименията в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сборник” на Софроний Врачански. – Трудове на ВТУ “Кирил и Методий”, т. ХХ, кн. 2, Филологически факултет. Езикознание. С., 1987.

Вътов 2001:    Вътов В., Езикът на Софроний Врачански. Библиотека Фило­ло­гия. Езикознание № 10. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2001.

Жерев:            Жерев Ст., Езикът на Софрониевия препис на “История славя­но­болгарская” от 1781 г. в сравнение с първия (1765). – Български език, г. ХІХ, 1959, кн. 2.

Караджова:     Караджова Д., Котленският книжовен център през ХVІІІ век. Плодвив, 1994.

Киселков:       Киселков В., Сл. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963.

Ничева:           Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на бъл­гарския книжовен език. С., 1965.

Петров:           Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІІІ, С., 1911.

Русинов 1975: Русинов Р., Ранната книжовна дейност на Софроний Вра­чански и нейното значение за изграждането на съвременния български книжо­вен език. (По случай 160 години от смъртта му) – Български език, г. ХХV, 1975.

Стойков 1968: Стойков Ст., Българска диалектология. Второ поправено изда­ние, С., 1968, с. 76.

 

 

 

ІV. Лексиката на две Софрониеви съчинения

(“Митология Синтипа Философа” и “Житие и страдания грешнаго Софрония”)

 

В началните стадии на изграждане новобългарския книжовен език има два главни източника на речниковото си градиво – от една страна, народният език в неговото диалектно многообразие и единство, от друга страна, старата книжовна лексика, съхранена в домашната средновековна книжнина и в черков­но­славянски. По този начин естествено и в най-пълна мяра се осъществява историческата приемственост между лексикалните системи на стария и новия книжовен език. От тези два могъщи извора черпи лексикален материал и Софро­ний Врачански. Следователно по източник речникът на неговия език исто­ри­чески се разслоява  на два пласта. Единият се състои от народни лекси­кални единици, дошли направо от живия народен език или от езика на народ­ната книжнина (дамаскини, смесени сборници), другият се представя от кни­жов­ни речникови средства, усвоени от домашната средновековна книжнина, от черковнославянски книжовни съчинения или използувани по примера на дамаскинарите.

От гледна точка на произхода им речниковите единици от единия и от другия пласт са от два типа: домашни и заети, разглеждани откъм словообра­зуване, се представят като непроизводни и производни.

При представяне на лексиката, използвана от Софроний в езика на “Ми­то­­логията” и “Житието”, възприемаме подход, при който тя се характери­зира обобщено от горните три аспекта по части на речта.

 

 

І. Домашна лексика

 

Домашната лексика, в която влизат народни и книжовни по източник думи, е основна в езика на Софроний – в “Митологията” от около 1700-те упо­требени думи над 1550 са домашни по произход, а в “Житието” такъв харак­тер имат 1140 от общо 1400-те думи.

 

§ 1. Съществителни имена

 

Съществителните имена са една от основните групи думи в езика на две­те съчинения – на тях се пада почти една трета от общата лексика, по около 600 единици във всяка творба.

Като названия на граматически предмети, най-обобщено те могат да се подразделят на шест тематични групи:

• за лица;

 • за животни и птици;

• за растения и плодове;

• за места и обекти;

• за материални предмети;

• за отвлечени понятия.

1.      Съществителни за лица

1.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните съществителни за лица в преобладаващата си част са дошли в езика на Софроний от живия наро­ден език. Това, че някои от тях се явяват в черковнославянския им правописно-фонетичен вид, несъмнено се дъл­жи на авторовия писмен навик. Тук се отнасят роднински и други по-общи наз­ва­ния на лица от трите рода: М и Ж – ба’ба 37, 355*, богь 48, 354, *брать 17, 358а, дще’р­ 27, 356а, дэ’те 66, 357а, жена’ 48, 356а, кн­зь ’1. владетел; 2. кмет’ 54а, 353а, ма’’’терь 43, 356а, мужь 17, 357, невэ’’’ста 36, 357а, сiрома’’’хь 23, 360, сынь 26, 355а, слу’га 23, 362, ча’’’до 36, 353, человэкь 27, 354; М – во’’’лхва ’разбойник, крадец’ 38а, во’’’и‡нь 22, *гость 51а, *з­ть 26а, *тесть 27а; Ж – вои‡во’да 362а, *грекь 354, душы 359а, стрыи‡ ’чичо’ 353, *господь 358а, рабь 357, че’’’л­дь 360, ю’’’ноша 353а. В исторически план някои от тези съществителни са производни, но от гледна точка на книжовноезиковото строителство този факт не е от съществено зна­чение, затова не ги отделяме.

С книжовни източници могат да се свържат съществителни като во’’’инь, во’’’лхва; *господь, ма’’’терь, кн­зь, въпреки че и те навярно са имали употреба в народ­ния речник. Някои като *з­ть, мужь, *тесть и др. очевидно са народни думи, чиято форма е повлияна от черковнославянския писмен образец.

1.2. Производни съществителни. Производните съществителни за лица в зависимост от рода им са образувани с различни наставки.

1.2.1. Съществителни за лица мъже. Производните съществи­тел­ни за ли­ца мъже са по­лу­че­ни с наставки: -акь [-ък], -арь, -ачь, -ець, -Є /-я, -инь, -ика,  -/н/икъ, -тель.

а) Наставка -арь. Наставка -арь в народния език е силно продуктивна, при­­бавя се към основа на непроизводно съществително, като новополученото име е за лице-деятел, предметът на чиято дейност се представя от изходната основа. Осемте съществителни с тази наставка в езика на Софроний: М – госпо­да’рь 44, *градина’рь 27а, *жатва’рь 39а, кожаха’рь 20, *порта’рь 64; Ж – *говеда’рь 361, друга’рь 357, wвчарь 356 почти изцяло са преминали в книжовния речник. Из­клю­­чение прави само порта’рь.

В “Неделника” не са употре­бени *говеда’рь, *жат­ва’рь, кожаха’рь, *парта’рь [Ничева: 82-83].

В езика на Й. Кърчовски се срещат господа’рь, друга’рь, wвча’рь  [Цойнска 1980: 13].

б) Наставка -ець. Наставката е еднакво присъща на старото книжовно и на народното словообразуване. С нея се получават имена, които характеризират лицето по занятие, отличително качество или друг признак.  Свързва се главно с основи на глаголи или прилагателни, открива се общо в 10 съществителни, като в някои случаи има редуциран вариант -иць.

По книжовен път са дошли лесте’ць ’лъжец, измамник’ 57, младе’нець 61а. Въпреки че са познати на народния речник, съществителните оте’ць 48а, 353 и торго’виць (торго’виць, терго’вець) 56, 59, 355, 362а също могат да се при­емат за книжовни. Първото от тях в езика на Софроний се употребява в две значения: 1. ’баща’ – wста’наa без± оЃца и без± ма’теR Ж-353; 2. ’свещеник ’ – Е’то оЃче то’лкова дни’ и’ма ка’ко т­ ка’ниN за арх¶ере’а Ж-358. Народната дума баща в тези две творби не се открива, затова пък в “Езопови басни” тя се използва успоред­но с отець.

Останалите съществителни имат за първоизточник народния речник: М и Ж – чужди’нець ’чужденец’ 44, 357; Ж – *моско’виць 354, *не’миць 355, слэпе’ць 356а, *ста’рець 356, №б¶’и‡ца 356а. Съществителните *моско’виць и *неми’ць са на­род­ни названия и Софроний ги използва като наименования с обобщаващ харак­тер – със значение ’съответен народ’: Ж – наче’на ту’рчина вои‡ска’ бата’лiа и саT мос­ко’вица и саT не’мица 355. Съществителното *ста’рець по всяка вероятност тряб­ва да се свърже със значение ’старейшина’: Ж – Позова’ паша’ четы’ри ста’рцы при себэ’, и едиO § ниa бэ’хь а’зь 354 – пише Софроний, а сам той по онова време е едва 29 годишен.

По-голямата част от съществителните на -ець се намират и в езика на “Не­­­делника” – липсват само *моско’виць, *не’миць, слэпе’ць [Ничева: 86]. Й. Кър­човски си слу­жи с младе’нець, оте’ць, слэпе’ць, ста’рець, торго’вець (у него *тръ­го’вець) [Цойнска 1980: 12-13].

В съвременния български книжовен език не е възприето същест­вител­ното  *лесте’ць, а съществителните московец, немец, старец в значенията, с кои­то ги познава Софрониевият език, са остарели.

в) Наставка -инь (-анинь, -­нинь). Наставката е народно словооб­разу­ва­тел­­­но сред­ство. Освен за образуване на домашни съществителни за лица мъже, с тази наставка в народния език словообразувателно и морфологично се адапти­рат чужди заемки, за да се подчертае значението за лица [Кювлиева: 91]. Както показва езикът на Софроний, в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. турцизмите в народния език не са изцяло и последователно обхванати от тази адаптация. Една част от тях, които по-късно в народния език се използват в побългарен с нас­тавка -инь вид, у Софроний са без нея, напр.  Ж – има’мь ’духовно лице’ 361а, *каи‡мака’нь ’око­лий­ски управител’ 362а, каса’пь 353, чау’шь 354 и др.

• Едни съществителни на -инь характеризират лицата според народност­ния им произход: М – перс¶а’нинь 10а; Ж – тата’ринь 360, *ту’рчинь 358а, *цы’га­нинь 356, а по всяка вероятност и употребените в множествена форма арнау’ты 356, евре’и 353а.

• Други съществителни характеризират лицата според местопроизхода им: М – *гражда’нинь 57; Ж – *врача’нинь 358а, *плеви­’нинь 359, се’л­нинь 359а. Тук може да се отнесе и го’ст­нинь 46а, 356а.

• Трети съществителни назовават лицето по религиозен признак: М и Ж – *хрiстiа’нинь 46, 360; Ж – *ага’ренинь 354, *гiаву’ринь 357а.

• Четвърти представят лицето по соци­ален или професионален признак: М и Ж – бол­’ринь ’богат човек; първенец’ 56, 362, господи’нь ’господар’ 24, 358, хайду’тинь 39, 359;  М – *бака’линь 25а, *џела’тинь ’палач’ 48; Ж – ая’нинь ’помощ­ник на областния началник – валията’ 358а,  *сiи’зинь ’коняр’ 360.

• По други видове признаци са характеризирани лицата в съществи­тел­ните: М – курва’ринь 36, *душма’нинь 26; Ж – *манзи’линь ’уволнен човек’ 356.

В случаите, когато Софроний си е послужил само с множествената фор­ма на заети съществителни, е невъзможно да се определи дали те са му били известни в побългарената им форма, или в непобългарената, напр. Ж – яни’чары 353, пехлива’ны 353, панду’ры 358а и др. Може да се предположи, че по времето на Софроний в много случаи са се използвали и двете форми – към такова до­пус­кане навеждат примерите като: Ж – Гiаву’рь: ско’ро сеги’ прiиди’ на вэ’ру на’шу ... 357а и ... да вэнче’иd ты’ мо­’та жена’ саT  гiаву’рина 357а.

Общи и за “Неделника” са съществителните: *ага’ренинь, бол­’ринь, *евре’­инь, господи’нь, го’ст­нинь, курва’ринь, се’л­нинь, хаи‡ду’тинь, *хрiстiа’нинь [Ничева: 88]. Част от тях използва и Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 14].

Като изключим турските заемки, едни от които – ая’нинь, *гiаву’ринь, *сiи’­зинь, манзи’линь – не са се задържали дълго в книжовната практика, а други  – *бака’линь, *душма’нинь,  *џела’тинь – днес имат стилистически снижено значение и са допустими в разговорния стил, останалите съществителни продължават съ­ществуването си в книжовния речник.

г) Наставка -¶­ / -¶а. Наставката се съдържа в домашното съществително су’дiа Ж-354а, но в същото време тя се използва в народния език за словообра­зувателно и морфологично побългаряване на заети съществителни – производни или непро­из­водни в съответния език.

На такова побългаряване например са подложени турцизмите с чуждите наставки -џ¶’- и -ч¶’-  [Кювлиева: 90] М – хамамџ¶’­ ’собственик на баня’; Ж – *бег­лик­ч¶’­ ’събирач на данък беглик’ 361, *зулумџ¶’­ ’злосторник’ 360, *конакч¶’а ’кой­­то отсяда в конак’ 359а, харач¶’а ’събирач на данък харач’ 353а, ясакч¶’а ’ли­чен пазач, телохранител’ 361 и др., а също така и заемки като: М – *би’нь баш¶’­ ’висш началник’ 63а, *комш¶’­ 45; Ж – *дел¶’­ ’луд, необуздан човек’ 360, кад¶’а ’съдия’ 354а, карџал¶’а 362 и др. Всички те днес се отнасят към остарялата лексика.

д) Наставка -(н)икь. Тя е дейно словообразувателно средство в старо­бъл­­­гарски, но в същото време е характерна и за народното словообразуване. Съще­ствителни с нея Софроний широко използва в “Неделника” и тук те са зна­чи­телна група – общо 21 на брой.

С изключение на три съществителни (М – wсужде’нникь ’престъпник’ 20, совэ’тникь 39; Ж – *моле’бникь ’молител’ 358) всички останали се откриват в речника на Н. Ге­ров, но формата на част от тях показва, че в езика на Софроний те са повли­яни или са дошли от книжовни източници. Такива са: М – безчи’нникь ’без­срам­ник’ 34а, досто’и‡никь ’достоен човек’ 39а, згово’рникь ’доверено лице, съветник’ 15а, *кра’д­никь ’крадец’ 39, *крамо’лникь ’свадлив човек’ 68, *любо’вникь 22, наслэ’д­никь 47а, незна’и‡никь ’неук, необразован човек’ 53, помо’щникь 49, пу’тникь 44, *сро’д­никь 36а, *су’дникь ’съдия’ 58. За съществителното *су’дникь К. Ничева до­пуска, че е възможно да бъде авторско словообразуване [Ничева: 84]. По-вероятно е обаче то да е било познато на Софроний от народния език (у Н. Геров –  с©д­накь, с©д­никь), но е използвано в черковнославянска фонетична редакция, тъй ка­то из­ход­ното съществително у автора има книжовен облик – су’дь 28, 361а.

За ав­тор­ско словообразуване могат да се мислят съществителните *кра’д­никь, досто’­и­‡никь, незна’и‡никь. В “Житието” намираме следните съществи­телни на -никь: *до’лж­нникь 355, *духо’вникь 355, *затво’рникь 355а, св­ще’нникь 356, *№че­ни’кь 355а. Първото съществително под форма длъжникь е дадено в речника на Геров със зна­чение ’който взел на заем, та дължи’. Същото значение то има и в “Неделника”: А со №’мь сво’и‡ мы’сл­тъ ка’ко да наси’луютъ до’лжники сво’и 77а. В “Житието” обаче значението му е друго – ’който дава на заем, та му дължат, кредитор’: ... до’лжнницы м­ не §ста’в­ха и’скаха си пары’те 355.

От посочените съществителни в “Неделника” не са употребени: бе’зчин­никь, досто’и‡никь, *затво’рникь, *крамо’лникь, *любо’вникь, незна’йникь, *кра’дникь [Ни­­чева: 83 - 86], а Й. Кърчовски пък си служи с: *до’лжникь, духо’вникь, *любо’в­никь, наслэ’дникь, пу’т­никь, св­ще’нникь, *№чени’кь [Цойнска 1980: 10 - 11].

В речника на книжовния ни език продължават съществуването си по-голя­мата част от тези съществителни – длъжник, духовник, затворник, любов­ник, наследник, помощник, пътник, свещеник, сродник, съветник, съдник, ученик.

е) Наставка -тель. Старият книжовен словобразувателен тип с наставка   -тель, който в “Неделника” е силно застъпен, тук се представя от три същест­ви­телни: М – *пр¶­’тель 61, №чи’тель 49; Ж – *мучи’тель 355а. Те са дадени в речника на Геров, което говори, че са били познати на народния език. Има ги в “Недел­ника” [Ничева: 80] и у Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 11 - 12], използва ги и съв­ре­менният книжовен език.

ж) Наставка -ачь.  Характерната за народното словообразуване наставка тук е застъ­пена с едно съществително ора’чь 44а, 354.

з) Наставки -акь, -ика. Непродуктивните наставки -акь [-ък], -ика, съдър­жащи се в същест­вителните мо’макь М-31 и влади’ка 65, 361а ’висше духовно лице; господар’, се посочват за пълнота на изложението, защото и двете съще­ст­вителни са днес в книжовния речник.

1.2.2. Съществителни за лица жени. За лица жени са използвани произ­вод­ни съществителни, образу­вани с наставки: -а, -ва, -ин­, -ица, -ка, -на, -ота,       -ои‡ка. Количествено те са малка гру­па, като в “Житието” са само две. Някои от наставките са застъпени с по ед­но съществително.

а) Наставка -ица. Наставката се свързва с основи на прилагателни. С нея са получени съществителните: М – подво’дница ’сводница’ 31, сро’дница ’35а, стари’ца 32. В “Неделника” нито едно от тях не се среща, а Й. Кърчовски си слу­жи само със сро’дница. [Цойнска 1980: 15]. Днес не се пази единствено същест­ви­телното подвод­ница, на негово място се е утвърдило съществителното сводница.

б) Наставка -ин­. Присъединявана към именни основи, наставката се съдържа в две съществителни: М – *сiроты’н­ 68а и слуги’н­ 56, които липсват в “Неделника” и у Й. Кърчовска [Цойнска 1980: 16]. Дошли от народния език, те се пазят и днес в книжовния речник.

в) Наставка -ка. Прибавя към изходни съществителни за лица мъже. Откриваме я в две съществителни, дошли от народния речник: М – *господа’рка 44а и комш¶’йка 30, като второто е получено от турска заемка. В “Неделника” и у Й. Кърчовски не са използвани. Днес и двете се пазят, но комшийка има разго­ворен характер.

г) Наставки -а, -ва, -на, -ои‡ка, -ота. С останалите пет наставки е образу­ва­но по едно съществително: М и Ж – дэво’и‡ка 26, 356; М – супру’га 40, ку’рва 22а; Ж – стры’на 353, си’рота 30а. У Кърчовски намираме две от тях – дэво’и‡ка и си’рота [Цойнска 1980: 16].

1.2.3. Съществителни за лице от среден род. За лице среден род се среща едно производно съществително, получено с наставка -че, имаща умали­телно-гальовно значение: М – люби’миче 14а.

2.      Съществителни за животни и птици

Като наименования за животни и птици са използвани около 30 същест­вителни, от които 7 са заемки от турски и гръцки, затова ще бъдат разгледани при чуждата лексика.

2.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните наименования на животни и птици са дошли от народния речник. Тук се отнасят: М и Ж – конь 26, 361а, свин­’ 33, 355; М – *бо’лка 61, го’лубь 41, sвэрь 29, sм¶’­ 34, мага’ры 24, *мска 38, му’ли 38а, ры’ба 20, п¾е 33а; Ж – воль 356а, *w’вень 355а, *о’вца 355а, *за’екь 354а. Всъщност съществителните *w’вень и *о’вца са стари производни. В кни­жов­ния речник днес не е прието единствено съществителното *мска.

2.2. Производни съществителни. Производните съществителни от тази гру­па са образувани с нас­тав­ки: -ица, -ка, -никь, -но. По източник всички са народ­­ни. С наставка -ица са три съществителни: М – голуби’ца 40, л­си’ца / леси’ца 64, пти’ца 51а; -ка се съдържа в две съществителни: М – коко’шка 40а и ку’чка 30;   -но се открива в родовото название животно М-52; с -никь е получено народното название на товарен кон – *тва’рникь Ж-359.

Всички съществителни от тази група са дадени в речника на Геров (по­след­ното под форма товарникъ) и са утвърдени в книжовния език, изключение прави *тва’рникь.

3.      Съществителни за растения и плодове

Броят на тази група съществителни в езика на разглежданите съчинения е ограничен. По източник всички са народни.

3.1. Непроизводните са: М и Ж – го’ра 24, 354а, дрэ’во 56, 357, жи’то 48, 360, *о’рехь / w’рехь 55, 360а, трэ’ва 13а, 357; Ж – бу’р­нь 357а, верба’ 357, ичими’кь 360, сэ’но 360. Исторически погледнато съществителното ичими’кь съдържа сло­во­образувателна наставка, но сега се представя като непроизводно.

3.2. Производните съществителни са получени с наставки: -арь, -¶е, -ин­. Те са  едва четири:

• с -арь е съществителното шума’рь ’шумак’ М-42, познато в народния език;

• -¶е се съдържа в две имена би’л¶е М-33 и sе’л¶е Ж-360а, които също могат да се съдържат в народния речник;

• с -ин­ е образувано съществителното смоки’н­ М-33.

С изключение на съществителното шума’рь, всички останали съществи­телни от групата са утвърдени в книжовния език, като биле има стилистична специализираност.

4.      Съществителни за места, обекти и селища

Съществителните от тази тематична група се представят от собствени имена и нарицателни.

4.1. Собствени съществителни имена. Собствените имена на места, обекти и селища са твърде богато застъпени в “Житието” – по-голямата част от тях са прости по състав, но има и ред съставни имена. Без да се впускаме в лингвистичен анализ, ще ги пред­ставим, за да се добие по-пълна  представа за лексикалния състав на Софрони­евия език.

Неспокойният живот на С. Врачански го води в различни краища на поробените от турците земи – по българските селища, в същинска Турция, във Влашко. За това говорят и названията като: Болгар¶’а 353, Вла’шко 355 (Вла’шка­ земл­’ 354а), Ту’рско 361а (*Туре’цка­ земл­’ 354а), Анато’лiа 359 (Анато’лска­ стра’на 353). Освен това се среща и народното название на Русия – Москов¶’а 361а.

От българските селища, посещавани от Софроний или свързани с опис­вани събития, се споменават: Арбана’си 357а, Бе’лковца (Берковица) 362, Брани’ца (с. Бреница, Врачанско) 358а, Ва’рна 354а, Ви’динь 358а, Вра’ца 358, Га’брову 359а, Казанли’кь 355а, Карноба’ть 356, Кори’тень 355а, Карабонарь 357а, Коинла’ри (с. Койнаре, Плевенско) 358а, Ко’стень 357, Ко’тель 353, Ломь 360, Нико’поль 361а, Wсма’нь паза’рь (Омуртаг) 354а, Пле’вень 361, Ра’хову (Оряхово) 359а, Русчу’кь (Русе) 359, Свэщовь 359а, Сvгмень 357а, Сили’стра 354а, Сли’вень 355, Те’рнову 360а, Те’тевень 359а, Фандакл¶’й (с. Тетово, Ямболско) 355а, Шу’мень 353а, Шiхла’ри (с. Росица) 356а, Я’мболь 355.

Тук могат още да се изброят и названия на области и манастири: Ах¶о’л­ска­ епархiа 356а, Ви’динскiа кадили’кь 358а, Вра’чанскiа кадили’кь 358а, Карноба’тскiа кадили’кь 357, Ф¶липпи’нска­ стра’на (Пловдивска област) 355а, Карлю’ковскiа монасты’рь 360, Черепи’шь монасты’рь 360, Божигробскiа мето’хь 360а.

От селищата и обектите извън българските земи се упоменават: *Адри­ано’поль 355а, Ца’риградь 353 с предградието му Юскудари’ (Скутаре) 353 и с наз­ва­нието на част от султанския дворец Яли’ К¶wшкю’ 353, Бокоре’щь 362, Брашо’вь 362, Г¶ургю’вь 361а, Зи’мничи 361а, Кра¶w’ву 362, Мачи’нь, Марку’ца монасты’рь 361а, Св­та­ гора 354а.

От реките се срещат названията на: *Ду’навь 354а, И’скре рэ’ка 361.

В “Митологията“ се открива едно собствено название от този род – Пе’рсi­ 10а.

4.2. Непроизводни нарицателни съществителни. Съществителните наз­ва­ния на места и обекти, които от съвременна гледна точка се представят ка­то непроизводни, са: М и Ж – градь 53, 360а, домь 57, 356, земл­’ 25, 359, мэсто 38, 361а, ни­’ва 17а, 357, рэ’ка 20, 361, се’ло 44, 358, стра’на 54, 361, хи’жа 66, 356а; М – кла’денець 24, *море’ 61, *небе’ 24а, я’ма 24; Ж – *доль 359а, по’ле 357а, путь 27, 354а, *холмь 359а.

4.3. Производни нарицателни съществителни. Производните същест­вителни от тази група са образувани с настав­ки: -¶а, -ина, -ица, -ище, -ка, -ница, -ра. Едно е получено с представка: М – *и’з­ворь 60.

С наставка -ница са образувани три съществителни, от които едното въз­хожда в основата си към чужда заемка: М – *бака’лница 25а, водени’ца / вод­ни’ца 64, 19, го’стинница ’хан, място за пренощуване’ 38; -ра се съдържа в две названия: Ж – коша’ра 359 и пеще’ра 359а. Останалите наставки са представени с по едно съществително: с -¶а е побългарена турската заемка чарш¶’а Ж-360; с -ина е съще­ст­вителното *гради’на Ж-353а; с -ица е *№’лица Ж-354; с -ищеживе’­лище ’обиталище’ Ж-362а, а с -ка е твърде характерното за Софрониевия език съще­ст­вително затво’рка ’затвор’ Ж-353а, което идва от видинския диалект.

От изброените производни съществителни Й. Кърчовски използва някол­ко - водени’ца, *гради’на, *коша’ра  [Цойнска 1980: 17].

В книжовния речник днес не се откриват две - живе’лище и затво’рка, а *ба­ка’л­ница и чарш¶а имат място в разго­ворния стил. От непроизводните само хижа, което у Софроний има значение ’къща, дом’, днес е утвърдено с друго значение.

5.      Съществителни за материални предмети

5.1. Непроизводни съществителни. Броят на непроизводните съще­стви­телни от тази твърде широка тема­тична група е значителен. Тук влизат наи­менования на предмети от при­родата, от бита, на метали, облекло, части на човешкото тяло и др.

Почти всички, използувани от Софроний названия на материални пред­мети, имат източника си в народния език, но една част от тях са в черковно­славянски правописно-фонетичен вид.

От домашен произход непроизводни (или представящи се днес като не­производни) са съществителните:

• М и Ж – бра’шно 30, 358а, вещь 54, 354, во’да 19, 359, *вра’та 28, 360, гла’ва 34, 362а, дрэ’ха 37, 359а, кни’га 16а, 362а, лице’ 17, 357, *но’га 41, 356, око’ 58, 357, *ра’мо 21а, 362а, снэгь 40, 359а, *стэ’на 12, 360а, №’ста 30, 355, хлэбь 30, 360, а също така и съществителните с черковнославянски фо­не­­тични черти – дождь 19, 361, огнь 42, 359, ру’ка 66а, 361а, сердце 61, 355, *сле’за 38, 354а;

• М – *бр­зна’ ’бразда’ 45, варь 12, желэ’зо 46, *жи’ла 33, sвэзда’ 37а, зла’то 57, квась 21а, клонь’ 38а, *кожа 20, кость 47, *лу’на 69, *мадо’ 39, медь 41, мле’ко 66, мре’жа 57а, но’гать 15, ножь 45, *нось 45, о’бразь 41, пе’пель 43а, пещь 36а, *прахь 43а, ра’на 21а, раше’то 25а, *ри’за 15, рогь 19, роса’ 31, са’б¶а 34, сре’бро 59, столь 48а, те’сто 27а, тэ’ло 28, №’хо 42, хр­ло’па 39, ядь ’отрова’, язы’кь1  ’орган в устата’; тук са още съществителните плуралия тантум – везни’ 60, *га’щи 46а, кл­’щи 64, а също така една група съществителни с черковнославянски фоне­тични черти – *го’рло 47, *го’рне (но и гь’рне) 25а, *зубь 64, кровь 15, одрь 31, пе’рсть 26, *слонце 68;

• Ж – *вери’га 356, вь’же 357, дь’ска 361а, *бра’да 354, ключь 353а, коль 356, кола’ 362а, качу’ла 361, *колэ’но 357, ко’п¶е 354, кор¶’то 361, ла’д¶а 361, *л­кь 360, лэдь 361а, пл­’ва 360, *скуть 357, *ча’ша 357а, шаль 360, *юзда’ 357а, съществителните плуралия тантум – вла’сы 355, *пл­’щи 357 и с черковносла­вянска фонетика – *кресть 350. Тук условно може да се отнесе и съществителното пу’шка 357.

5.2. Производни съществителни. Те са образувани с наставки: -ба, -да,   -ень, -ець, -ина, -ица, -¶е, -¶а, -ка, -ло, -мо, -на, -н¶е, -че.

а) Наставка -ень. Тя е словообразувателно средство в три съществи­телни: М – *гре’бень 54, ка’мень 37а, пе’рстень 17. В последното се откриват черков­но­сла­вянски фонетични черти. Съществителните са общи за черковнославянски и народния език. Пазят се и днес в книжовния речник, но формата камен е сти­лис­тически ограничена.

б) Наставка -ець. Застъпена е в три съществителни: М – сно’пыць ’сноп­че’ 32а и Ж – *прозо’риць 354. Под влияние на котленската редукция гласният [е] от наставката е потъмнен в [и].

в) Наставка -ина.  Прибавя към изходно съществително, с нея са полу­че­ни съществителните: М и Ж  сади’на 21, 360, Ж – *верши’на 359 в значение ’клон, върхар’ и рого’зина ’рогозка’ 359. И трите съществителни са народни, като последното е присъщо на котленския говор, а останалите две са възприети в книжовния речник.

г) Наставка -ица. Съдържа се в съществителните: М – *возгла’вница 35а, ба’ница 41; Ж – *жалти’ца 55, 353а, лажи’ца 359а, пани’ца 61, 359а, дошли от народ­ния език, но първото е повлияно фонетично от черковнославянската фонетика. Всички са днес книжовни единици.

д) Наставка -¶­ -¶а. Използва в народния език за морфологично и словооб­разувателно побългаряване на заети от турски език съществителни: М и Ж – кес¶’а / кес¶’­ 53, 361а; Ж – буирунт¶’а ’позволително’ 361а, *кап¶’а ’врата’ 360, манзил¶’а ’уволнителен документ’ 356, рак¶’а 357а. Пише се по-често във вид -¶а. От тези съще­ствителни днес само две имат употреба – кесия и ракия.

е) Наставка -ка. С наставка -ка са образувани две народни същест­вител­ни: М – *wпа’шка / *опа’шка 64 и сть’пка 17а, които са запазени и днес.

ж) Наставка -ло. Наставката се открива в две съществителни: М – ма’сло 21а и wгледа’ло 19, които са народни и са запазени в книжовния език.

з) Наставки -ба, -да, -¶е, -на, -мо, -н¶2, -че. С останалите наставки са образ­ува­ни по едно съществително:

• с -баго’зба М-21;

• с -даwде’жда 67, 358, то може да се свърже с книжовни източници – Софроний по-често го употребява в значение ’ритуална дреха’, като в другите случаи предпочита съществителното дрэ’ха, харак­терно за народния език;

• с -¶е е книжовният синоним на го’збая’ст¶е 31, 355, пред­по­читан от Софроний;

• с -мо е пи’смо – 68, 359а;

• с -на е образувано съще­ствителното *№’стна 31;

• с -н¶е¶аде’н¶е 45, 360а;

• с -че, която има умалително значение, е съществителното прозо’рче / про­зо’рчи 63а.

Една част от съществителните названия на материални предмети *жал­ти’ца, кес¶’а, ма’сло, wгледа’ло, wпа’шка, пи’смо, рого’зина, стъ’пка са използвани и от Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 16].

6.      Съществителни за отвлечени предмети

Тематичната група е най-богата както сред непроизводните, така и сред производните.

6.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните съществителни за отвлечена предметност в основната си част имат за източник народния език. С него могат да се свържат: М и Ж – ве’черь 38, 360, вре’ме 20, 358, глась 15, 360, гнэвь 34, 357, гри’жа 54, 362, грэхь 40а, 357а, день 21, 353, зи’ма 40, 356, и’ме (но и и’м­) 18а, 358, крамола’ 36а, 354а, нощь 38, 359а, пекь 40, 355а, плачь 54а, 360а, по’лза 64а, 355, пость 43, 360, рабо’та 37, 356, речь и р­чь 39, 361, свэть 47а, 357а, срамь 41, 355а, сто’ка 59, 353а, страхь 41, 362а, трудь 47, 356а, №мь 53а, 360а; М – бэсь ’нечиста сила’ 46, вол­ 41а, дарь 67, ду’ма 43, екь 24а, жадь 27, *игра’ 61а, ловь 24, плодь 10а, сила 53, слухь 48а, тварь ’товар’ 56, цэна 61; Ж – бэда’ 356а, викь 360а, вэра 357а, гладь 358а, есень 359, w’бэдь 358, срэ’да ’сряда’ 354, студь 358.

Черковнославянски фоне­тични черти имат във формата си: М и Ж – путь ’кратност’ 63а, 357, скорбь 57, 359а, смерть 49, 356а, совэть 40, 359а, судь 26, 362а; М – голчь 24а, сонь 41; Ж – вредь 354а, долгь 362а, лесть 361а, че’тверть 357а. Книжовен източник може да се предполага също така и за други съществителни като: М и Ж – wбы’чай / обы’чай 50а, 354, чась 41, 359а, чинь 49а, 358а, язы’кь2 ’реч’ 62, 353; М – ба’сень ’разказ, предание’ 63, *мы’сл­ 17, ху’ла 43, че’сть ’съдба’ 65; Ж – 358, дэло 354а, лэ’то ’година’ 359а, №’жась 357а, часть 355а, *чи’сло 355.

Към групата на непро­извод­ните ще отнесем и съществителното любовь М-39а, получено от роди­телна форма на стб. любь.

6.2. Производни съществителни. Производните съществителни за от­вле­чени предмети в основната си част са образувани посредством наставки, а една немногобройна група са полу­чени с представки.

Застъпени са следните словообразувателни типове: -ба, -да, -¶е, -ина, -ица, -¶­, -ка, -н¶е, -окь [-ък], -ость /-есть, -ота, -ство, -тва, - ть, -щина.

а) Наставка -ба. С наставка -ба  от глаголни основи са получени 6 съще­ствителни: М и Ж – мо’лба ’1. молба; 2. молитва’ 24а, 360, сва’дба 27, 357; М – кра’жба 67, па’губа ’гибел, бедствие’ 55; Ж – жа’лба 356, потрэ’ба 358. За книжовни по източник могат да се смятат само па’губа и потрэ’ба, останалите са народни и се пазят в книжовния речник. От тези съществителни в “Неделника” намираме мо’лба и потрэ’ба [Ничева: 104] а Й. Кърчовски си служи с жа’лба, кра’жба, сва’дба [Цойнска 1980: 20].

б) Наставка -да. Наставка -да се съдържа в няколко съществителни: М и Ж – наде’жда 11а, 353, ну’жда ’страдание; беда; принуда’ 51, 362а; М – пра’вда 16 (непра’вда 68). Всички са утвърдени в книжовния речник днес, но има друго значение.

в) Наставка -¶е. Словообразувателният тип с наставка -¶е възхожда към старобъл­гарс­ката наставка -ые/ -и¬ за образуване на абстрактни съществителни. Съществи­телните имена с тази наставка в езика на Софроний имат отвлечено значение, което в изходната си основа се опира на прилагателно или същест­вително. За народния език типът не е присъщ, но под влияние на старобъл­гарс­ката и черковнославянската книжнина имена с наставка -¶е са проникнали в на­ро­дния речник, за това свидетелства използването им в езика на дамас­кините [Ба­бов: 178 - 181], както и отбелязването на една част от тях в речника на Н. Геров (напр. безвэрие, бездъждие, беззаконие, безобразие, безплодие, благочестие и др.).

Употребените от Софроний съществителни с наставка -¶е по характер са чер­ковнославянски, но една част от тях той е могъл да познава от езика на дамаскините или от народния език. Едни от тези съществителни като: М – безо­бра’з¶е 68, наси’л¶е 15, разли’ч¶е 37а, согла’с¶е 40; Ж – изоби’л¶е 358а, *здра’в¶е 353а се утвърждават в книжовния език без особени изменения в значението си, но естествено с неутрализиране на черковнославянските фонетични особености. Друга част от тях не се запазват: М – безгла’с¶е ’мълчание’ 49, держа’в¶е 52, навэ’т¶е ’коварство, клевета’ 44а, полу’ч¶е ’съдба, щастие’ 12а, предобы’т¶е ’печалба’ 61а. Без наставка -¶е днес е съществителното нра’в¶е М-68а. Повтарят се с употребени в “Неделника” имена само разли’ч¶е и согла’с¶е [Ничева: 102].

г) Наставка -ина /-ин­. С наставка -ина /-ин­ са образувани отвлечени съществителни главно от основи на прилагателни за качество: М и Ж – *пра’вина ’истина’ 55а, 356а; М – борзина 20, горчиви’на 39а, добрина’ 11а, *sлына’ 41а, и’стина 29, лукавина’ 44, мvр¶зливина’ 67, сердитина’ 48, толстина’ 28, чистина’ ’чистота’ 16а. От основи на съществителни са получени: М и Ж – годи’на 67, 355, полови’на 59, 356, дружи’на 68, 354, милосты’н­ 43, 358а. В “Неделника” от тях се среща само пра’вина [Ничева: 96].

Като словообразувателно средство наставката е позната и на книжовното и на народното словообразуване – в речника на Геров не са посочени само лука­вина’ и мvр¶зливина’, а днес не са запазени само мvр¶зливина’, пра’вина, чистина’.

д) Наставка -ица. С наставка -ица са получени две съществителни: Ж – *се’дмица 360а и треса’вица ’болест треска’ 357а. Последното днес е диалектно.

е) Наставка -¶­ (-¶а, -ы­). Наставката се съдържа в едно домашно по про­изход съще­ствително с¶ромаш¶’а Ж-353а, но с нея са образувани още няколко имена от чужди заемки: М – д¶аволы’­ ’хитрина’ 41, маи‡стор¶’­ (маи‡стор¶’а) ’изкус­на  хитрост’ 19; Ж – бата’л¶а ’война’ 354, мартор¶’а ’свидетелство’ 354, №рд¶’а ’вой­ска’359а.

В книжовния речник намират място сиромашия, дяволия, майсто­рия, но се изпол­зват в разговорния стил. В “Неделника” от тези същест­вителни са употребени мартор¶’а, майстор¶’а, с¶ромаш¶’а [Ничева: 104].

ж) Наставка -ка. С наставка -ка са образувани няколко съществителни от глаголни осно­ви: М – грэ’шка 52, згово’рка ’уговорка, договореност’ 11а, мэ’рка 37а, *при’казка ’празна дума, измислица’ 67; Ж – оста’вка 362а.

Словообразу­вател­ният тип е продуктивен в народния език, но съществи­тел­ните згово’рка и оста’вка навярно са Софрониево словообразувание. Второто от тях – оста’вка – е употребено успо­редно със заемките паре’тись 362а и манзил¶’а 356, постепенно то, заедно с остана­лите съществителни от тази група, се въз­при­ема и утвърждава в книжовния речник, но згово’рка не се задържа, а при’казка в това си значение има място в разговорния стил. В “Неделника” е упо­требено само грэ’шка [Ничева: 104], а у Кърчовски освен него намираме и *при’казка [Цойнска 1980: 20].

з) Наставка -н¶е. Отглаголните съществителни с наставка -н¶е представля­ват особен интерес в историята на новобългарския книжовен език, тъй като те се утвър­ждават в него под влияние на по-стари книжовни образци и получават широко разпространение и употреба.

Наставката с пряк наследник на старобългарския словообразувателен тип –нь¬ / -ни¬ [Калдиева: 205 - 210] В народния речник се е наложил съкра­теният вариант на настав­ката -не, като съществителни с пълната форма -ние са били поз­нати дотолкова, докол­кото книжовни старобългарски и черковносла­вянски обра­­зу­вания са получили разпространение и утвърждаване чрез богослу­жението и книжнината.

Една обикновена съпоставка на отглаголни съществителни на -не и на -ние в речника на Н. Геров показва, че срещу стотиците съществителни с нас­тавка -не (-н¶е) с начални звукове [б] и [в], като : бабичясван¶е, баботен¶е, бабуван¶е, бавен¶е, бакан¶е, бан¶ан¶е, вдлъб¶ан¶е, вдухван¶е и мн. др., стоят едва 17 съществи­телни с -ниебдэние, безчиние, благовещение, благодарение, благовение, богослужение, видэние, винопоение и др.

Отглаголните съществителни с наставка -ние, както се вижда и от напра­ве­ната съпоставка, са трайно свързани с книжовната езикова практика. От ста­ро­българската книжнина те съвсем естествено имат продължение в черков­но­славянски, а от него се възприемат в руски. Изследванията показват, че те са обичайно речниково градиво и в дамаскинарската книжнина, и в книжнината изобщо на ХVІІ и ХVІІІ в. [Шимански: 75 – 85; Иванова: 247 – 394; Бабов: 178 - 181], богато са представени и в езика на Паисиевата история [Георгиева: 524 - 525], където народните форми на -не са едва 4. Още по-определено е отно­ше­ни­ето на С. Врачански към книжовния и народния вариант на слово­обра­зува­тел­ния тип.  Както посочва К. Ничева, в “Неделника” отглагол­ни­те същест­вителни на -н¶е са “най-многобройната група сред отвлечените съществител­ни” [Ничева: 103 - 104], докато съществителни с варианта -не той не използва.

Съвсем очевидно е, че първите строители на новобългарския книжовен език решително възприемат книжовния вариант на разглеждания словообра­зувателен тип при отглаголните съществителни, като по него образуват имена не само от глаголи с книжовен характер, но и от народни глаголи.

В езика на разглежданите две съчинения отглаголните съществителни -н¶е също са най-многобройната група имена с отвлечено значение – в “Мито­логията” са употребени 78, а в “Житието” 40 такива съществителни, докато с на­род­­ната наставка -не не се открива нито един пример. Една част от тези съще­ствителни навярно са имали разпространение и в народния език под влиянието на богослужението и в черковнославянската книжнина, напр. някои като: М – видэ’н¶е, жела’н¶е, исцэле’н¶е, наказа’н¶е, намере’н¶е, наси’л¶е, wбэща’н¶е и др., които са посочени в речника на Геров.

• По-голямата част от съществителните са образувани от глаголни осно­ви с книжовен характер, което дава основание да се предполага, че са дошли в езика на Софроний от черковнославянската книжнина или пък от други кни­жовни източници: М и Ж – дарова’н¶е 53, 358, моле’н¶е 37а, 356а, наказа’н¶е 64а, 355, намэре’н¶е 31а, почте’н¶е 11, 362, пр¶лежа’н¶е 53, 353, проше’н¶е 24, 362а, поуче’н¶е 10а, 356а, смуще’’н¶е ’смут’ 39, 360а, №коре’н¶е 60а, 355а, №сумне’’н¶е 42, 357, №че’’н¶е 65, 356; М – вэде’’н¶е ’знание’ 68, возмуще’н¶е 36а, дерзнове’н¶е 39, дэ­’’н¶е 66, заповэ’’дан¶е 14а, изволе’’н¶е ’съгласие’ 23а, изрече’’н¶е ’уговорка’ 39а, имэ’’н¶е ’богатство, състо­яние’ 60, исцэле’’н¶е 36, молча’’н¶е 48, муче’’н¶е 64а, начерта’н¶е 12а, wбэща’’н¶е 35, wсужде’’н¶е 40а, поврэжде’’н¶е 14а, повэле’’н¶е 14а, показа’н¶е 20, послуша’н¶е 62, приключе’’н¶е ’завършване’ 17а, *прозна­’н¶е 67а, прокаже’н¶е ’проказа’ 68, разгорэ’н¶е 30а, размы­шле’н¶е 32, раска­’н¶е 40, рожде’н¶е 65, сказа’н¶е 10а, смэте’н¶е (смете’н¶е, смите’н¶е) ’смут, объркване’ 38, 37, сплете’н¶е ’сплетня’ 36а, смэше’ние ’полово сношение’ 31, тща’н¶е ’усърдие’ 53, №дивле’н¶е 27, №краше’’н¶е 15, *№правле’’н¶е ’излизане от запле­тени поло­жения’ 26, №твержде’’н¶е 11а, №хищре’’н¶е ’изхитряне’ 44а; Ж – *возда­’’н¶е ’отплата, въздаване’ 362а, воздвиже’н¶е ’издигане’ 358, воскресе’н¶е 359а, писа’н¶е 362, *попуще’’н¶е  ’промисъл’ 358а, разлуче’н¶е 357а, служе’н¶е 358, согрэше’н¶е 355, сожале’н¶е 354, №чрежде’н¶е ’угощение’ 358, чте’н¶е 353.

• Друга по-малка част са образувани от глаголи, присъщи на народния език, от които в него трябва да са се използвали живи отглаголни форми на -не: М и Ж – живе’н¶е ‘живот’ 11, 354, заколен¶’е 49, 355, слугуван¶’е 36а, 358; М – №бые’н¶е 50, бл­ска’н¶е 19, ви’дэн¶е 15а, грабле’н¶е 68а, да’ван¶е 59а, жела’н¶е 47, зе’ман¶е 57, зговоре’н¶е 15а, испита’н¶е 48, ласка’ние 26а, ль’щен¶е ‘лъжа, измама’ 31а,  *ма’хан¶е 53а, педе’п¾ван¶е 14, порача’н¶е 49, прода’ван¶е 57, сверше’н¶е 62, сказова’н¶е 17а, тра’жан¶е 20а, №давле’н¶е ‘удавяне’ 47, №мре’н¶е 64а; Ж – ба’­н¶е 355, б¶’ен¶е 356, бо’рен¶е 353, ви’кан¶е 360а, исплате’н¶е 354, wбэще’н¶е 356, позволе’н¶е 355, почива’н¶е 362а, сто­’н¶е 362а, №гожде’н¶е 354а, цэлова’н¶е 360а.

Съвсем определено проличава, че Софроний съзнателно избягва народ­ните отглаголни съществителни на -не, които той последователно замества с книжовните им съответствия. По-друго отношение към тях се наблюдава едва у книжовниците след него – Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 19], К. Пейчинович, д-р П. Берон [Русинов: 38 - 62],  които в ред случаи си служат и с народните форми, но истинското уравновесяване на двата вида отглаголни съществителни настъп­ва едва през втората половина на ХІХ век.

Ако проследим съдбата на използваните от Софроний отглаголни съще­ст­вителни на -н¶е в книжовния ни речник днес, ще се очертаят няколко резул­тата.

• Най-голяма е групата на съществителните, които са се запазили без особени промени в значението си, като повлияните от черковнославянски фор­ми са побългарени: възмущение, възкресение, дръзновение, деяние, желание, знание, имание, изцеление, мълчание, мъчение, наказание, намерение, начерта­ние, обещание, повеление, позволение, поръчение, послушание, поучение, при­ле­жание, размишление, разкаяние, рождение, сказание, смешение, смущение, съгре­шение, удивление, съжаление, съмнение, укорение, украшение, утвържде­ние, учение.

• Втората група включва отглаголни съществителни, които са запазени, но с променено значение: изречение, изпитание, показание, приключение, укоре­ние, управление, учреждение.

• Трета група съставят съществителните, които са утвърдени днес в на­родния им словообразувателен вариант на -не: баяне, биене, бляскане, борене, вземане, виждане, викане, въздъхване, грабване, даване, даруване, живеене, закол­ване, заповядване, изплащане, сговаряне, ласкаене, махане, молене, обес­ване, оскърбяване, осъждане, писане, повреждане, почиване, продаване, разгаряне, свършване, слугуване, служене, стоене, убиване, удавяне, умиране, царуване, четене.

• В четвърта група могат да се отделят вече остарели в книжовния речник отглаголни съществителни като: воздвижен¶е, заколен¶е, почтен¶е, прокажен¶е, проше­н¶е, разлучен¶е.

• Пета група образуват такива съществителни, които не са се наложили в книжовния речник или са отдавна отпаднали от него: вэден¶е, изволен¶е, льщен¶е, педеп¾ан¶е ‘възпитаване, учене’, *попущен¶е, почтен¶е, *прозна­н¶е, сказован¶е, случен¶е, сметен¶е, сплетен¶е, тражен¶е, тщан¶е, №гожден¶е, №сомнен¶е, №хищрен¶е.

и) Наставка [-ък].  У Софроний наставката се явява в писмен вид като   -окь, -акь, -кь и се открива в няколко съществителни: Ж – пе’токь 354, пи’сакь 360а, *тро’­шакь ‘разноски, разход’ 359, четве’рткь 357а. С *тро’шакь намираме у Геров, но то не се налага в книжовния речник, докато останалите три са негови състав­ки.

к) Наставка -ость (-есть). Наставката се използва в книжовното словооб­разуване за получаване на отвлечени съществителни за качества от основи на прилагателни имена, съществителни с нея обаче са прониквали и в народния речник. Навярно част от съществителните с тази наставка, които Софроний е използвал, са били познати на народния език: бо’лесть 64, 355, мла’дость 62, 355, ра’дость 13, 356а; М – лю’тость 30, сла’дость 21; Ж – лудость 355, кро’тость 355, проти’вность 361а, а другите са дошли по чисто книжовен път: М и Ж – му’дрость 12, 362а; М – крэ’пость ‘сила, издържливост’ 39, прему’дрость 65, ре’вность 30а, ‘силно желание’ 30а, слове’сность 61а; Ж – де’рзость 361а, те’мность 361. В “Недел­ника”, където групата е обширна” не се срещат само някои като: бо’лесть, де’р­зость, мла’дость, ра’дость, слове’сность [Ничева: 93 - 95].

Както посочва и К. Ничева, към словообразувателния тип е подведена и гръцката заемка ско’пость ‘1. изкусно умение, кроеж; 2. положение, състояние, ред’ М - 41, 62.

Днес почти всички са в книжовния речник, изключение правят само те’мность и крэ’пость (в значението на Софроний).

л) Наставка -ота. Наставката се свързва с основи на прилагателни. Петте съществи­телни с нея трябва да се свържат предимно с книжовни източници: М и Ж – тэснота’ ‘притеснение, страдание’ 52, 355; М – красота’ 16, острота’ ‘съобра­зи­­телност’ 55а, темнота’ 38а; Ж – тегота’ ‘тегло, мъка’ 356а. Някои от тези съще­ст­вителни положително са били познати на народа – за това свидетелства и речникът на Н. Геров – но с преките си значения, напр. тэснота’нэман¶е доста мэсто, колкото трэбва’, острота ‘качество, свойство на острина’. Съществи­тел­ните красота и темнота, както отбелязват К. Ничева [Ничева: 97] и Р. Цойнска [Цойн­ска 1980: 23 - 24], не могат с положителност да се идентифицират по из­точник. У Геров е посочено тьмота, което говори, че съществителното е познато в народния речник, но Софроний го използва в черковнославянския му фоне­ти­чен вид. В “Неделника” не се открива само острота’ [Ничева: 97],  а днес единст­вено тэснота’ не е утвърдено със значението, в което го използва Софро­ний.

м) Наставка -ство (-ество). Тя е старо книжовно словообразувателно сред­­­­­ство – в стб. -ьство. Използваните с нея абстрактни съществителни  слово­обра­­­­зувателно са свързани с основи на прилагателни, съществителни или гла­голи. С тях се назовават опредметени качества, свойства, прояви или състо­яния. Те са много характерен книжовен тип съществителни, но са проникнали и в народния език – едни още в старобългарската епоха, а други по-късно чрез чер­ковносла­вянската книжнина. Речникът на Н. Геров определено свидетелства за това. Ето защо не е възможно еднозначно и категорично да се определи (как­то всъщност и при много от останалите случаи) откъде Софроний е усвоил едно или друго съществително. Все пак едни от тези съществителни като: М – дру’жество ‘прия­тел­ство, дружба’ 68, е’стество ‘същност, природа’ 65, мно’жество 47, му’жество 33а, содру’жество ‘приятелство’ 37а, оте’чество 44, №чи’телство 53; Ж – арх¶ере’и‡ство 358, епv’тропство 355, невэ’жество 362а, рождество 358, св­ще’нство 358 – навярно трябва да се свържат с книжовни източници, докато други: М – без­сра’мство 17, господа’р­ство 51, курва’рство ‘блудство’ 25а, лука’вство 23, лэни’вство 17а, пони’рство / *прони’р­ство ‘лукавост, хитрост’ 43, 23а, с¶рома’шество 54а, ца’рство 20; Ж – пр¶­’телство 361а, сро’дство 354а – биха могли да се мислят като известни на автора от народ­ния език, въпреки че някои от тях не са посочени в речника на Геров – лэни’в­ство, пони’рство / *прони’рство, с¶рома’шество, сро’дство, а други от първата група – арiере’и‡ство, е’стество, му’жество, оте’чество, рождество са регис­три­ра­ни. Индиви­дуално образование е навярно съществителното прекурва’рство М-16а.

От тези съществителни в “Неделника” не се срещат: архiере’и‡ство, господа’р­ство, дру’жество, епv’тропство, мно’жество, невэ’жество, *пони’рство / *порни’рство, пр¶­’тел­ство, прекурва’рство, св­ще’нство, №чи’телство, ца’рство [Ничева: 97 - 101].

С изключение на *пони’рство и прекурва’рство, всички останали в една или друга степен и днес се използват в книжовния език, но при някои се предпочи­тат съществителни на -не: безсра’мие, съдружие. Всъщност съществителните дру­жес­тво и съдружество днес имат други значения, а архиерейство, епитроп­ство, свещенство имат ограничена употреба като църковна лексика.

н) Наставка -тва. С наставка -тва са две съществителни: М – жа’тва 39а и кл­’тва 11, с които се означава опредметено действие или неговия резултат. В “Неделник” не са отбелязани, а Кърчовски си служи с едно от тях – кл­’тва [Цойнска 1980: 21]. И двете днес се пазят.

о) Наставка -ть. С наставка -ть са получени съществителните: М – *на’­пасть ‘беда, злина’ 60а, тре’петь 30а; Ж – живо’ть 359а, нена’висть 361, по’честь 360а, пазещи се и днес. Почти всички използва и Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 20].

п) Наставка -щина. Народната словообразувателна наставка -щи­на е пред­­ставена с две съществителни: М – лука’вщина 63а и торго’вщина ‘търговия’ 53, второто е отбелязано и в “Неделника” [Ничева: 105], но в книжовния речник се пази само лука’вщина.

р) Транспозиционни образувания. Отделно могат да се отбележат от­вле­чените съществителни, получени чрез транспозиция на прилагателни и наре­чия: М-Ж – добро’ 37, 356а, sло 51, 361а, ни’що 40, 360а, н­’що / н­’что 45, 362а, 353а. Като такива могат да се раз­глеж­дат и съществителните Ж – вече’рн­ ‘вечер­на служба’ 354, №’трен­ ‘утринна служба’ 354.

Неясен случай е съществителното шум­’щь: Ж – ...ви’каме не се чу’ва § рэ’чны­ шум­щь 361.

с) Редеривационни образувания. За означаване на опредметено дей­ствие са използвани и отглаголни съществителни с нулева наставка, получени чрез отхвърляне на глаголния суфикс: М – зго’ворь ‘1. уговорка, съглашение; 2. съвет’ 59, 58а, зало’гь ‘облог’ 57а, wбза’логь 59а, *о’брокь ‘клетва, заричане’ 32, §вэ’ть 60, 360, §’говорь 51, по’мысль 35, по’хоть 22, пре’лесть ‘измама’ 68, прили’ка 31; Ж – восхо’дь ‘изкачване’ 359а, нисхо’дь ‘слизане, спускане’ 359а, похвала 357а.  Със същото значение до нас са дошли следните от тях: отговор, помисъл, похот, прилика, похвала,  с изменени значения – възход, прелест, а остарели са оброк и ответ. Характеризирани  по източник тези съществителни са предимно кни­жов­ни.

В съществителните от тази група представките воз-, за-, на-, wб-, §-, по-, пре-, при-, раз-, с-, - идват от мотивиращите ги глаголи: во’зрасть М-62, за’логь М-57, за’повэдь М-14а, наро’дь Ж-354а, *нава’да ‘обвинение, клевета’ М-37, *на’пасть ‘беда, злина’ М-60а, wбза’логь М-59а, §вэ’ть 60, §’говорь М-51, потрэ’ба ‘нужда’ Ж-358, похва’ла Ж-357а, по’честь Ж-360а, пре’лесть ‘измама, лъжа’ М-68, причи’на 43, 359а, прили’ка М-31, ра’зумь М-65, зго’ворь М-59, №’редь ‘снаряжение, при­на­длежност’ Ж-362.

7.      Сложни съществителни

Сложните нарицателни съществителни са 24 на брой, малко повече от 2.5% и за разлика от “Неделника” [Ничева: 123 - 131]  групата им е сравнително малобройна. В нея не  включваме турски наименования като бюлю’кь баши’ Ж-362, №рта’ чау’шь Ж-355а.

По произход, с изключение на три – митолог¶’а М-10, ф¶лосо’ф¶а М-65 и ф¶ло­со’фь 67, 358а, – всички останали са домашни, представят две тематични групи – за лица и за отвлечени предмети.

7.1. Названия на лица. Сложните названия на лица са образувани с нас­тавки -арь, -ець (-иць), -никь, -ница, -тель. С наставка -ець са три съществителни: М- sвэ’здобро’и‡ць 67, sвэ’здосло’вець 67, мно’гозна’и‡ць 56; с останалите наставки по едно: -арь: домугоспода’рь М-44; -никь: sлоче’стникь М-47; -ница: sлоче’стница М-54а; -тель *соноразсуди’тель ‘съногадател’ М-41.

7.2. Названия на отвлечена предметност. Сложните съществителни с отвлечено значение, които са повече на брой, са оформени с наставки -¶а, -¶е, -н¶е, -тель:

• с наставка -¶а са заемките от гръцки митолог¶’а и ф¶лосо’ф¶а;

• с -¶е са басносло’в¶е 14а, благополу’чие М-50, благоутро’б¶е 68, 355, sвэздослов¶е ‘астрономия’ М-50, sлополу’ч¶е М-67а, многолэ’тств¶е ‘дълголетие’ Ж-362а, остроу’м¶е Ж-353, цэлому’др¶е 16а;

• с наставка -н¶е са благо­даре’н¶е ‘благодарност’ М-62а, колэ’нопре­клоне’н¶е М-17а, любопрэ’н¶е ‘разногласие, раздор’ М-68, многоуче’н¶е М-52а;

• с нас­тав­ка -тель е оформено едно съществи­телно с отвлечено значение от тази група: добродэ’тель М-53.

Разглеждани откъм компонентния състав, сложните съществителни по­каз­ват и се характеризират със следните особености:

• компонентите им са свързани със съединителен гласен -о- (-у-);

• като първи компоненти  участват: наречията благо- (3), sло- (3), много- (3), добро- (1), остро- (1), цэло- (1); съществителните sвэздо- (3), дому- (1), колэно- (1), соно- (1); глаголната основа любо- (1), съответстваща на гръцката ф¶ло- (2); освен това и чуждите съставки басно- (1), мито- (1);

• с еднакъв втори компонент са 4 съществителни -получ¶е (2), -слов¶е (2), останалите втори компоненти се явяват по веднъж: -дарен¶е, -преклонен¶е, -прэн¶е, учен¶е; -лэтств¶е, -мудр¶е, -ум¶е, -утроб¶е, -брои‡ць, -знаи‡ць; -честникь, -честница; -господарь; -дэтель; а при гръцките заемки: -лог¶а, -соф¶а, -софь.

Посрещат се с употребени в “Неделника” сложни съществителни след­ни­те четири: благоутро’б¶е ‘милосърдие’, добродэ’тель, sвэздобро’и‡ць, sлополу’ч¶е  [Ни­чева: 124 - 131]. Почти половината от сложните съществителни продължават съществуването си и днес: благодарение, благополучие, добродетел, злополучие, злочестник, зло­чест­ница, митология, остроумие, философия, философ, цело­мъдрие.

По източник използваните от Софроний сложни съществителни се отна­сят към книжовния пласт в лексиката му, но някои от тях навярно са имали разпространение и в народния език (sвэздобро’и‡ць, sлоче’стникь, sлоче’стница, остро­у’мие), за авторско образование може да се смята сложното съществително много­уче’н¶е.

8. Обобщени изводи

Като обобщение на направения анализ върху състава, източниците и сло­во­образувателните типове при съществителните имена може да се каже след­ното:

• Софроний си е послужил с над 870 нарицателни съществителни, от които 155 са общи за езика на двете творби. По произход основната част от тях са домашни – над 640 (близо 73%).

• Непроизводните съществителни, които са 239, по източник почти изця­ло са свързани с народния език, но някои са подведени по черковно­сла­вянски фонетичен образец или могат да се свържат с книжовен източник, такива общо са 44.

• По тематични групи разпределението на непроизводните съществител­ни има следния вид: за материални предмети – 89 имена, за отвлечени предмети – 80, за лица – 28, за места и обекти – 17, за животни и птици – 15, за растения и плодове – 10.

• Производните прости нарицателни съществителни по тематични групи се разпределят така: за отвлечени предмети – близо 230 имена, за лица – 94, за материални предмети – 30, за места и обекти – 11, за животни и птици – 7, за растения и плодове – 4. За словообразуването им са използвани суфиксация, префиксация, транспозиция и редеривация.

• В суфиксалното образуване участват общо 34 наставки: -а (лица), -акь [-ък] (лица), -арь (лица, растения), -ба (матер. предм., отвл. предм.), -ва (лица), -да (матер. предм., отвл. предм.), -ень (матер. предм.), -ець (лица, матер. предм.), -¶е (раст., матер. предм., отвл. предм.), -ика (лица), -ина /-ин (раст., места, отвл. предм.), -инь (-анинь, -­нинь) (лица), -ица (лица, животни, места, матер. предм., отвл. предм.), -ище (места), -¶­ /-¶а (лица, матер. предм., отвл. предм.), -ка (лица, животни, места, матер. предм., отвл. предм.), -ло (матер. предм.), -мо (матер. предм.), -на (лица, матер. предм.), -н¶е (отвл. предм., матер. предм.), -(н)икь (лица, животни), -ница (места), -но (животни), -ои‡ка (лица), -окь [-ък] (отвл. предм.), -ость /-есть (отвл. предм.), -ра (места), -ство (отвл. предм.), -тва (отвл.), -тель (лица), -ть (отвл. предм.), -че (лица, матер. предм.), -щина (отвл. предм.).

• С най-много съществителни са представени словообразувателните типове: -н¶е – с 93, -инь (-анинь, -­нинь) – с 24, -ство – с 23, -(н)икь – с 22, -¶­ /-¶а – с 22, -¶е – с 15, -ица – с 14, -ець – с 13, -ка – с 12 и т. н.

• В групата на съществителните за лица най-активни са словообра­зува­телните типове, които са свойствени на народния език и са наследени от старо­български: -инь /-анинь, -­нинь – с 24 примера, -(н)икь – с 21 примера, -арь – с 8 примера. По-ярко изразеният книжовен тип с наставка -тель е застъпен едва с 3 съще­ствителни, докато в “Неделника” той, заедно с -(н)икь, е най-многоброен [Ни­чева: 91]. Обяснението трябва да се търси в характера и съдържанието на повествованието в двете съчинения. Активно се проявява и ролята на нас­тавките -инь, -¶­ /-¶а като средство за морфологично и словообразувателно адап­тиране на заети от турски съществителни (характерно за народния език явле­ние), но процесът не е доведен докрай.

• В групата на отвлечените съществителни най-многобройни и дейни са книжовните словообразувателни типове: -н¶е с 92 примера, -ство – с 23 примера, -ость /-есть – с 15 примера, -¶е – с 12 примера. По този начин още първите строи­тели на новия книжовен език привличат старата книжовна лексика с отвлечено значение, за да попълнят новия книжовен речник с наименования за отвлечени понятия, за които в народния език липсват означители. Трябва да се отбележи, че в Софрониевия език активно участват и отвлечени съществителни с нулева наставка, предимно от стар книжовен произход.

Народните средства за образуване на отвлечени съществителни са по-слабо използвани – по словообразувателните типове с наставки -ина, /-ин­, -ка, -¶­ /-¶а, -щина общо са 28 съществителни.

• Съществителните от останалите тематични групи – за растения и пло­дове, за материални предмети и за места и обекти – са почти изцяло народни, което показва, че първите строители на новобългарския книжовен език прибяг­ват към книжовни лексикални източници в случаите, когато народният език не е развил в речниковата си система съответен означител.

• На Софрониевия език като словообразувателни начини са познати още транс­позицията и редеривацията.

• Словообразувателният начин композиция  в сравнение с “Неделника” е далеко по-слабо застъпен. Броят на сложните съществителни е ограничен, в основната си част по източник те са книжовни.

 

§ 2. Прилагателни имена

 

Непроизводните прилагателни имена почти изцяло са от домашен про­изход. Във формата на една част от тях има черковнославянски черти, а за други е допустимо да са дошли по книжовен път: М и Ж – *борзь 47, 357, *вели’кь ‘голям’ 63, 358, *весь ‘цял’ 52, 358а, дру’г¶и‡ 44, 359а, *ма’лыи‡ 43, 361, мно’г¶и‡ 37а, 358, *скупь 66а, 362а; М – sла’тыи‡ 32а, sлыи‡ 42, *ле’гк¶и‡ 62, *ме’ртовь 39, мудрь 33а, *твердь 42, толсть 28; Ж – *ве’тх¶и‡ 361а, *до’лг¶и‡ 360, о’бщыи‡ 360а, св­’тыи‡ 360а.

За останалите, въпреки наличие на книжовни черти във формата на някои от тях, може да се допусне, че са познати на Софроний от народния език: М и Ж – *голь 23, 360а, гол­’мь 29, 357, гото’вь 67, 358, добрь 23, 359а, дру’г¶и‡ 44, 359а, *дэ’сныи‡ 50, 362а, живь 63, 357а, лудь 44а, 355, лю’тыи‡ 15а, 358, младь 30, 353а, прость 57а, 354, самь 41, 360а, свэре’п¶и‡ 16а, 354, старь 46а, 362а, чисть 16а, 358, чуждь 35, 359а; М – бэль 68, дивь 24, *драгь 11а, *зрэль 33, мокрь 19,