СТРОИТЕЛИ И СТРОИТЕЛСТВО НА НОВОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Съдържание

Предисловие

І. Наречията в езика на Троянския дамаскин

1. Троянският дамаскин откъм най-общата му характеристика

2. Наречия от чужд произход

3.1. Наречия, останали извън книжовния речник

3.2. Домашни наречия, утвърдили се в книжовния речник

3.3. Вариантност на наречията

3.4. Степенуване на наречията

ІІ. Приносът на котленските книжовници в строителството на новобългарския книжовен език

1. Котел и котленци

2. Книжовен живот, книжовни и обществени дейци

3. Книжовни традиции в Котел

4. Типологична общност в книжовния език на практиката на котленските книжовници

4.1. Фонетични особености

4.2. Морфологични особености

4.2.1. Именна система

4.2.2. Глаголна система

4.3. Изводи

ІІІ. Ролята на Софроний Врачански в изграждането на новобългарския книжовен език

1. Софроний като знакова личност на Българското възраждане

2. Формиране и развитие на езиковите възгледи у Софроний

3. Старо и ново народно градиво в езика на Софроний

3.1. Правописно-графически особености

3.2. Фонетически особености

3.3. Морфологически особености

3.3.1. Именна система

3.3.2. Глаголна система

3.3.3. Неизменяеми класове думи

4. Основни изводи

ІV. Лексиката на две Софрониеви съчинения

І. Домашна лексика

§ 1. Съществителни имена

1. Съществителни за лица

2. Съществителни за животни и птици

3. Съществителни за растения и плодове

4. Съществителни за места, обекти и селища

5. Съществителни за материални предмети

6. Съществителни за отвлечени предмети

7. Сложни съществителни

8. Обобщени изводи

§ 2. Прилагателни имена

1. Прости прилагателни

1.1. Качествени прилагателни

1.2. Относителни прилагателни

2. Сложни прилагателни

3. Обобщени изводи

§ 3. Глаголи

1. Глаголи, образувани с наставки

2. Глаголи, образувани с представки

2.1. Прости глаголи

2.2. Сложни глаголи

3. Обобщения и изводи

ІІ. Чужда лексика

§ 4. Турски заемки

1. Съществителни имена

1.1. От сферата на административното обслужване

1.1.1. Собствени имена на селища

1.1.2. Нарицателни имена, названия на административни звена

1.2.3. Нарицателни имена, названия на понятия от военноорганизационно естество

1.2.4. Нарицателни имена, названия на административни длъжностни лица

1.2.5. Нарицателни имена, названия на административни документи

1.2.6. Нарицателни имена, названия на други административни понятия

1.2. От сферата на социални живот

1.2.1. Собствени лични и фамилни имена на лица

1.2.2. Нарицателни имена за лица според различни техни признаци

1.2.3. Нарицателни имена за животни

1.2.4. Нарицателни имена за обекти

1.2.5. Нарицателни имена за материални предмети

1.2.6. Нарицателни имена за отвлечени понятия

2. Прилагателни имена

3. Глаголи

4. Наречия

§ 5. Гръцки заемки

1. Съществителни имена

1.1. Названия на лица

1.2. Названия на животни

1.3. Названия на обекти

1.4. Названия на материални предмети

1.5. Названия на отвлечени понятия

2. Глаголи

3. Други части на речта

4. Обобщения и изводи

§ 6. Заемки от други езици

1. Латински думи

2. Румънски думи

3. Еврейски думи

4. Заемки от други европейски езици

V. Словник на лексиката в езика на “Митология Синтипа Философа” и в “Житие и страдания грешнаго Софрония” по части на речта

1. Съществителни имена (нарицателни)

2. Прилагателни имена

3. Числителни имена

4. Местоимения

5. Глаголи

6. Наречия

7. Предлози

8. Съюзи

9. Частици

10. Междуметия

VІ. Гаврил Кръстевич в историята на новобългарския книжовен език

1. Личностна и обществена съдба

1.1. Родно място и учение

1.2. Обществена дейност и съдба

1.3. Книжовно дело

2. Задачи на изследването

3. Изграждане и развитие на филологически интереси

3.1. Формиране на духовни интереси

3.2. Кроежи за духовна и обществена реализация

3.3. За какво свидетелстват парижките писма на Г. Кръстевич?

4. Схващания за характера и основата на книжовния език

4.1. Ранни свидетелства за формиране на книжовноезикови възгледи

4.2. Умерен славянобългарист

5. Написване на “Писма за някои си мъчности на българското правописание”

6. Основни филологически идеи в “Писма за някои си мъчности на българското правописание”

7. Теоретически възгледи за устройването на книжовноезиковите системи и езиковата практика на Г. Кръстевич

7.1. Възгледи и езикова практика в областта на графиката и правописа

7.2. Възгледи и езикова практика в областта на фонетиката

7.3. Възгледи и езикова практика в областта на морфологията

8. Обобщение

VІІ. Д-р Васил Берон като строител на новобългарския книжовен език

1. Актуални въпроси на книжовноезиковото строителство през втората половина на ХІХ век

2. Личност и житейски път

2.1. Книжовна дейност

2.2. Обект на изследването

2.3. Състояние на езиковия въпрос в началото на третата четвърт на ХІХ век

3. Фонетико-правописни въпроси и особености на Бероновия език

4. Морфологични особености в езика на д-р В. Берон

4.1.Определени форми при имената

4.2. Падежи

4.3. Форми за множествено число

4.4. Степени за сравнение

4.5. Местоимения

4.6. Глаголи

5. Речникови особености

5.1. Общокултурна лексика и терминология

5.2. Терминологична лексика

VІІІ. Участието на Сава Доброплодни в строителството на новобългарския книжовен език

1. Житейски път и роля във възрожденските културни процеси

2. Книжовноезикови възгледи

3. Графични и фонетични особености

3.1. Графични особености

3.2. Фонетични особености

4. Морфологични особености

4.1. Именна система

4.2. Глаголна система

5. Речникови особености

5.1. Заета лексика

5.2. Домашна лексика

6. Синтактични особености

7. Обобщение и изводи

Предисловие

Изключително превратната хиляда и триста годишната история на българската държава, седемстотин години от които преминават в условията на чуждо владичество, е орис и на книжовния български език, чиято хиляда и стогодишна история е толкова величава и драматична, колкото и историята на българския народ и на неговата държава.

Ако живата българска реч през всичките тези векове реално живее чрез многообразните си местни говори (диалекти), то книжовният език в хилядолетната си история се представя в два структурно-хронологични облика старобългарски книжовен език и новобългарски книжовен език.

Известно е, че старобългарският книжовен език е със синтетична граматична система, каквато е и граматичната система на говоримия български език в средата на ІХ в., когато става изграждането на книжовната му форма. Ускореното еволюиране на говоримия език към аналитизъм в следващите няколко века го превръщат в края на ХІV и началото на ХV век в напълно аналитичен език. През тези векове българите губят на два пъти държавната си и културната си независимост – първият път за близо два века, а вторият път за почти пет столетия. При тези условия книжовната форма на българския език не е могла да изживее такова естествено развитие, което да я приведе в съответствие с настъпилите изменения в граматичния строй на живата българска реч, още повече, че самата спецификата на книжовния език като стабилна и консервативна система налага следване на установените и узаконените от традицията норми.

При отсъствието на държавност и пълноценен централизиран културен живот от ХV век насетне до ХІХ век с различна интензивност протичат мъчителни процеси на създаване на нова книжовна форма на българския език, основаваща се на живата новобългарска народна реч, в която да се вгради наследеното от предходната книжовноезикова традиция. Самобитен стадий в тези процеси се представя от езика на почти тривековниия феномен на дамскинската книжнина. Езикът на българските дамаскини от ХVІІ в. насетне полага здравата новобългарска основа на новия книжовен език, чието интензивно изграждане като единно национално книжовноезиково средство основно протича през епохата на Възраждането.

Предлаганата книга съдържа изследвания на важни процеси в книжовноезиковото строителство от предвъзрожденската и възрожденската епоха и на приносите на едни от най-заслужилите строители на новобългарския книжовен език. Те са само страници от голямата многовековна история на българския книжовен език. Прочитът на тези страници би укрепил самочувствието ни на народ, чийто език е един от най-старите културни езици в Европа.

3. Март 2002 г.

І. Наречията в езика на Троянския дамаскин

1. Троянският дамаскин откъм най-общата му езикова характеристика

Като клас неизменяеми думи, които означават “признак на действие, на друг признак или предмет” [Граматика: 387], наречията са сравнително добре застъпени в езика на Троянския дамаскин.

Обобщената констатация на Б. Велчева за езика на новобългарските дамаскини, че “новите езикови черти са прокарани в най-голяма за времето си степен последователно и съзнателно, а влиянието на старата традиция, което е несъмнено, е възприето, в по-голямата част от случаите, също така съзнателно, като целта на книжовниците не е била да архаизират езика, а да го обогатят и в известна степен, особено що се отнася до правописа, да го нормализират” [Велчева: 165], изцяло се потвърждава от езика на Троянския дамаскин, включително и от подбора и употребата на наречията. Над 300-те наречия, които намираме в този ценен книжовен паметник от ХVІІ в. [Иванова:], обхващат почти изцяло домашен лексикален материал – главно от живия народен език и отчасти от старата книжовноезикова традиция.

2. Наречия от чужд произход

Чуждоезикови заемки са само три наречия. Едното от тях – амùн ‘истина, така да бъде’ – има книжен характер, възприема се с християнската богослужебна терминология от гръцки, в който пък е от еврейска заемка. Също така от гръцки е дошло и наречието легомà (лекомà) ‘като че ли, сякаш’ (от гр. легщмЬ ‘казване’) [Речник: 343]. То несъмнено е народна заемка, защото и до днес се среща в някои диалекти [Филипова-Байрова: 118; Маждраков: 508], но в книжовния речник не се установява. Третото наречие е турцизмът арт̀ъкь ‘в повече, излишно’ (тур. artık), който не прониква в книжовния речник, макар че е познат на разговорната реч със стилистически снижено значение.

3. Наречия от домашен произход

Преписан в някой от книжовните центрове на Източна България, Троянският дамаскин се отнася към Средногорския новобългарски превод на Дамаскин-Студитовото “Съкровище”- основателно този превод се локализира в някое от подбалканските селища – Копривщица, Панагюрище, Сопот, Етрополе [Петканова-Тотева: 62]. В езиково отношение той носи най-характерните черти на източнобългарския тип диалекти [Цонев: 238].

Съзнателният стремеж на неизвестните преводачи на словата да си служат последователно с живата народна реч намира определен израз и в подбора на наречията, които отразяват адвербалната система на източнобългарските говори и в основната си част са влезли в лексикалния състав на новобългарския книжовен език.

3.1. Наречия, останали извън книжовния речник

Онази част от наречията, които не влизат днес в книжовния речник, могат, макар и твърде условно, да се подразделят на три групи.

а) Наречия от стар книжовен произход, незапазени в народния език. Една група съставят стари наречия с книжовен произход, които не се запазват в народния език или претърпяват в него съществени структурни и семантични изменения.. Тук могат да се отнесат наречията: вь вэ‘ки ‘навеки’ (стб. въ вэкъ), вь ùстину ‘наистина, вярно’ (стб. въ истин©), дèсную ‘отдясно’, до кон’ць ‘докрай’ (стб. до коньца), èднакь ‘още’ (стб. ¬днако), мнw‘жищь ‘много пъти’ (стб. мьножице«), начелэ‘ ‘отначало’, непрэлòжно ‘неотменно’ (чрксл. непрэложно), wздè ‘оттук’ (чрксл. wтъ здэ), пàче ‘вече, повече’ (стб. паче), подòбно ‘трябва, нужно’ (стб. подобъно), по конèць ‘от начало до край’, послэ‘дь, послэ‘ди ‘по-късно, по-после’ (стб. послэдь, послэди), почтò ‘след като’ (стб. почьто), поч̀ьстно, поч̀ьстнэ ‘почтено’ (стб. почьстно), пр/и/сно ‘вечно, винаги’ (стб. присно), прэз’мэ‘ра ‘прекомерно’, толùко ‘толкова’ (стб. толико), тэлèснэ ‘телесно’ (стб. тэлеснэ).

б) Стари книжовни наречия, запазени в народния език. Втората група стари наречия са опазени и в народния език [Маждраков: 398-512; РРОДД:], напр.: бòлэ ‘по-добре’ (стб. бол¬), все ‘изцяло’ (стб. въсе), до вэ‘ка ‘докрай, до живот’ (стб. до вэка), кàко ‘откакто’ (стб. како), кàмо ‘накъде’ (стб. камо), крàсно ‘хубаво’ (стб. красьно), нàпрасно ‘ненадейно’ (стб. напрасьно), на №‘трэ ‘на другия ден’ (стб. на №тре), § вэ‘ка ‘окрай време’ (стб. оть вэка), очивэ‘стно ‘явно, очевидно’ (стб. очивэстно), посèмь, посега ‘отсега нататък’ (стб. по семь), преску‘пь ‘общо, вкупом ’, сàмь/о/ ‘насам’, съдэ‘ ‘всякъде’ (стб. сьде), тàмо ‘там’ (стб. тамо), токò, тукò ‘само’ (стб. токо), яко ‘много’ (стб. яко).

в) Народни наречия, невлезли в книжовния речник. В трета група могат да се отделят народните наречия, които не намират прием в книжовния речник, като: давнò ‘дано’, донàпокон ‘по-после, по-късно’, до пòль ‘до половина’, дру‘гочь, дру‘гощь, друщь ‘други път, някога’, за мнw‘го, з̀ыма ‘студено’, ùзневаркы ‘ненадейно’, л̀ъжно, мàло мнw‘го, мэ‘сто ‘наместо’, на врьхь ‘отгоре’, на д̀ъно, на кр/ъ/стно, на лъж©‘, нàпоконь ‘после’, наспòреть, ‘според, редом’, наспрòтивь ‘според’, на/о/утр/ь/ны ‘на следващата утрин’, незазòрно ‘честно, достойно’, нù за щò ‘за нищо и никакво’, нù wт щò ‘какво да е’, понàпоконь ‘по-после’, сè ‘винаги’, п̀ътно ‘редно, прилично’, скòрничко ‘бързичко’, скр̀ышома ‘скришом’, №‘кривом ‘по погрешен път’, хвàлно. Тук могат да се отнесат и формите ху‘беве и ху‘бе на наречието ху‘баво.

Една част от тези наречия по-късно се откриват в езика на Софроний Врачански*, напр. вь вэ‘ки, вь и‘стину, ка‘ко, ка‘мо, на‘поконь, на‘прасно, на №‘тре, посе‘га, послэ‘дь, пь‘тно, туко‘, то‘лико.

3. 2. Домашни наречия, утвърдили се в книжовния речник

Всички останали наречия, съставляващи повече от 75%, влизат по-късно в речниковата система на новобългарския книжовен език. Една значителна част от тях са наследени от старобългарски, други имат по-късен произход. Във време, когато народният книжовник решително изоставя старата книжовна норма и започва за книжовни цели да си служи с живия разговорен език, свободното използване на стари книжовни и по-нови народни наречия съвсем закономерно води до значителната им вариантност.

3.3. Вариантност на наречията

Преписвачът, който трябва да е и съставител на сборника, подбира словата от разни източници с различни преводачи, но не се чувства задължен да уеднаквява съществуващите лексикални, словообразувателни, фонетични и други различия, защото в тях се оглежда живото разнообразие на народния език. Затова едни и същи наречия например се употребяват в различни форми.

а) Словообразувателни варианти. Едни от тези форми могат да се разглеждат като словообразувателни варианти, тъй като се различават по образуващия ги формант. По словообразувателните им наставки се наблюдават девет вида вариантни двойки:

• с наставки -а и -и (-ы): досегà 117 и досегù 68, нùкога 115 и нùкогы, нэ‘кога 347 и нэ‘когы 216, wтсегà 21 и wтсег̀ы, сэ‘кога 216 и сэ‘когы 6;

• с наставки -о и -э: безу‘мно 330 и безу‘мнэ 330, д/№/хòвно 273 и д/№/хòвнэ 228, нàскоро 26 и нàскорэ 212, wтдалèко 350 и wтдалèче 88, пòчьстно 117 и пòчьстнэ 113, стрàшно 35 и стрàшнэ 34, ч̀юдно 34 и ч̀юднэ 34;

• с наставки -ом и -у: пò редом 196 и по рèду 194;

• с наставки -ва и -зи: тогàва 44 и тогàзи 44;

• с наставки -с и -ска: днесь 16 и днèска 16, нощèсь 164 и нощèска 128;

• с наставки -ом и -ома: скр̀ышом 18 и скр̀ышома 13;

• с наставки -ø и -ка: вънь 36 и в̀ънка 82, wтв̀ънь 125 и wтв̀ънка 35;

• с наставки -ø и -ва: тòлко 131 и тòлкова 202;

• с наставки -ø и -и: назàдь 32 и назàди 62, послэ‘дь 75 и послэ‘ди 190, пэшь 113 и пэ‘ши 113.

б) Фонетични варианти. Други от наречията имат формални различия, дължащи се на едни или други звукови промени, което дава основание да бъдат разглеждани като фонетични варианти.

• В едни случаи се редуват съгласни в началото (длъбòко 186 и глъбòко196), в средата (легомà 93 и лекомà 307) или в края (дру‘гочь 26 и дру‘гощь 131).

• В други случаи редуването засяга гласен от корена (т̀ъмно 186 и тèмно 192, токò и тукò 148).

• В трети случаи фонетичните варианти са резултат от опростяване на звуковата форма при изговор. Това опростяване може да засегне началото (ведн̀ъшь 22 и едн̀ъшь 97, вь мэ‘сто 150 и мэ‘сто 150, где 91 и де 332, гдèто 290 и дèто 52) средата (догдè 216 и додè 99, дру‘гощь 131 и дру‘щь 138, wтдàвна 296 и одàвна 108, надвеч/е/рь 201 и навеч/е/рь 220, нèгде 67 и нèйде 13, посèм сегà 294 и посèга 84, wтгдè 69 и wтдè 19, тогùва 71 и то㶑‘а 11) или края (докогà 56 и докò 234, wтдалèче 88 и wтдалèчь 197, тàмо 12 и там 80, сэ‘кога 49 и сэ‘когь 226, ху‘баве 265 и ху‘бе 13).

в) Правописни варианти. При трета група наречия различията са само от правописно естество, поради което трябва да се разглеждат като правописни варианти, напр. бòле 67 и бòлэ 170, гòре 105 и гòрэ 86, едн̀ъщь 97 и едн©‘щь 18, къдè 20 и кадэ‘ 203, нàпрасно 36 и нàпрасьно 15, на №‘тре 38, на №‘трэ 164 и нау‘трэ 95, пр̀ьвень 35 и пр̀ьвэнь 204.

3.4. Степенуване на наречията

Някои наречия, както това е и в съвременната книжовна норма имат способността да образуват степенувани форми. В дамаскините намираме използвана частица по при такива форми, напр.: пò далèко 63, пò длъбòко 197, пò дòлу 332, пò блùзу 67, пò тв̀ърдэ 120, пò мнw‘го 179, пò бòлэ 170, пò добрэ‘ 170, пò далèче 54 и др.

Библиография:

Велчева: Велчева Б., Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от ХVІІ и ХVІІІ в. – Известия на Института за български език, кн. 10, С., 1964.

Граматика: Граматика на съвременния български книжовен език. Т.2. Морфология. С., БАН, 1983.

Иванова: Иванова А. Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. С., 1967.

Маждраков Маждраков Тр., Обстоятелствени думи (наречия) в българските народни говори. – Известия на Семинара по славянска филология при Университета в София, кн. 4, С., 1921.

Петканова-Тотева: Петканова-Тотева Д., Дамаскините в българската литература. С., 1965.

РРОДД: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. С., 1974.

Речник: Български етимологичен речник. Т. 3, С., 1984.

Филипова-Байрова: Филипова-Байрова М., Гръцки заемки в съвременния български език. С., 1969.

Цонев: Цонев Б., История на българский език. Обща част. Т.1. (Второ посмъртно издание по редакцията на проф. д-р Ст. Младенов и доц. К. Мирчев). С., 1941.

ІІ. Приносът на котленските книжовници в строителството на новобългарския книжовен език

1. Котел и котленци

През Възраждането Котел бил сред икономически процъфтяващите български села, издигнало се до “най-богатото селище в Балкана” [Арнаудов: 149], а котленци, освен че били стопански предприемчиви и трудолюбиви българи, се отличавали и с будно народностно съзнание, с горд и свободолюбив дух, с по-издигнати духовни интереси. Тук книжовната дейност столетия наред не е прекъсвала – преписвали се и се подвързвали черковни и светски ръкописни съчинения. Приписки в стари ръкописи говорят, че от ХІV век насетне в Котел и близките до него селища Жеравна, Тича и Градец с книжовна дейност се занимават духовни и светски лица като поп Дехо, поп Люцкан, поп Тодор, поп Милко, Драгота Граматик, Тодор Люцкан, Добри поп Георгиев, Димо Грешният и др. Трябва да се съгласим със заключението на Б. Ст. Ангелов, че “познатите сега вести дават достатъчно основание определено да се говори за Котленска книжовна школа, за добре изразено книжовно средище със свои представители и облик” [Ангелов: 60].

2. Книжовен живот, книжовни и обществени дейци

За основател на Котленската книжовна школа се сочи поп Милко от ХVІІІ век Тя се характеризира със свои калиграфски навици в написването и оформянето на ръкописа, с определени предпочитания в орнаментировката, а по всяка вероятност и със следването на определена езикова традиция. Тук се преписват и подвързват часослови, евангелия, требници, минеи, сборници със смесено съдържание, дамаскини, исторически съчинения [Ангелов: 64-65].

Още навремето В. Априлов признава, че котленци са “повече от всички други българи склонни към просвещение” и че “срещащите се днес тук-там образовани българи са повечето от Котел и околността му” [Априлов: 53]. Затова никак не е случаен фактът, че именно Котел дава на Българското възраждане не само най-много дейци, но от него излизат и едни от най-големите му личности като Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Стефан Богориди, Атанас Богориди, Неофит Хилендарски (Бозвели), Георги С. Раковски, д-р Петър Берон, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Атанас Гранитски, д-р Васил Берон, Стефан Изворски и др. [Киселков: 32-33; Жечев: 28-46, 135-140, 280-295; Караджова: 41 - 105]. Едни от тях оглавяват борбите за църковна независимост и за национално самоопределение, други отдават силите си за духовно и културно издигане и развитие на нацията, но и едните, и другите играят важна роля в строителството на националния книжовен език.

3. Книжовноезикови традиции в Котел

Книжовният ни език, такъв какъвто той постепенно се оформя като нормативна система (отчасти през първата, но главно през втората половина на ХІХ век) до голяма степен дължи установения си облик на книжовници, излезли от Котел - Софроний Врачански, Неофит Хилендарски (Бозвели), Георги С. Раковски, д-р Петър Берон, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Атанас Гранитски, д-р Васил Берон, Стефан Изворски. Знаменателно е, че с изключение отчасти на Раковски всички те споделят еднакви или близки по дух езикостроителни възгледи.

Първият от тях - Софроний Врачански, - като тръгва от дамаскинарската езикова традиция, развива по-нататък в демократичен дух заложените в Паисиевия език принципи на езиково строителство. Още през 80-те години на ХVІІІ век той вече е усвоил и си служи с книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включваща и родния му диалект. Показателно е, че тя не се покрива изцяло с котленския говор, не следва например една от отличителните му фонетични особености – преход на палаталните [т’], [д’] в [к’], [г’], по силата на която думи като дете братя, пет и под. котленци изговарят във вид [г’ете], [брак’а], [пек’] [Стойков1968: 70-71; Петров: 205-207]. В езика на Софроний те имат фонетичните форми, с които такива думи се установяват в книжовния език, напр. М - братя 17, дэте 34, пть 54. Същото характеризира езика и на по-късните котленски книжовници, напр. у д-р П. Берон – брат· 117, дэте 76, пть 79; у д-р В. Берон – Г: дэте 14, гроздье 23, ц©фт« 64 и т. н. Всички те се придържат към книжовна езикова форма на българския език, единна не само по диалектната си основа, но и по най-съществените си нормативни характеристики, което говори за определена приемственост.

4. Типологична общност на книжовния език в практиката на котленските книжовници

Общите черти на езика на котленските книжовници не могат да се обяснят само с това, че са родени и израсли в Котел (Ан. Кипиловски например не е роден в Котел, но там израства). Когато разглежда езика на този книжовник, Р. Русинов търси обяснение за типологичната близост между езика на Кипиловски и езика на д-р П. Берон в това, че и двамата “са формирали своите езикови възгледи и езикова практика под въздействието на едни и същи фактори, в това, че и двамата започват книжовната си дейност като дейци на брашовския просветен и културен център” [Русинов: 540]. Допускането му, че сред образованите българи в Букурещ и Брашов, произхождащи от Източна България, навярно са съществували в начален стадий на формиране говори от градски тип, у чиито носители вече са били нивелирани някои от чертите на традиционните говори [Русинов: 541], трябва да се приеме като напълно основателно. Но факт е, че такава типологична близост съществува между езикови възгледи и езикова практика на всички книжовници, излезли от Котел в различно време и работили на различни места, показва, че усвояването на тези възгледи и тази практика в най-общ вид трябва да се отнесе към времето, което те прекарват в родното си място.

Може да се предполага, че още през ученическите си години в Котел те са усвоявали книжовноезиковата практика, оформила се тук под влиянието на Котленската книжовна школа, а по-късно, според езиковата си интуиция и надареност, според възгледите и филологическата си подготвеност, всеки един от тях в различна степен е успявал да намери най-правили нормативни решения. В това ще ни убеди дори един най-общ преглед на типологичните черти, с които се характеризира техният език на фонетично и морфологично равнище.

4.1. Фонетични особености

На фонетично равнище особеностите на езика, с който котленските книжовници си служат в писмената си практика, в повечето случаи отразяват явления, които постепенно намират място в книжовната фонетична система в този вид, в който те ги използват.

4.1а. Акцентни норми. Преди всичко, те утвърждават източнобългарските акцентни норми в изговора на думите. За това свидетелства практиката на Софроний Врачански, д-р П. Берон и Ан. Кипиловски да се отбелязва ударението, напр. у Софроний – М: §и’де да оре’ 40а, варе’но 40а, женà’ 46, вратà’ 23, добро’ 23, поги’на 50, главà’ 11а и т. н.; у П. Берон – На едно’ мага’ре №мра‡зна да но’си дарвà’, и заради’ това’ заб’гна § господà’рь-тъ си 53.

4.1б. Рефлекси на старобългарските гласни [©, «, ъ, ь]. На второ място, с различна последователност, поради изпитвано влияние на черковнославянската писмена норма, думите се представят в източнобългарския им вид по отношение рефлексите на старобългарските гласни [©, «, ъ, ь]. Графичното отбелязване на гласна [ъ] е различно, в случаите, когато превъзмогва черковнославянската писмена норма, Софроний Врачански например пише гласния с букви ь, а, (М: гьрне’ 25а, мо’макь 29а, же’нскµ кабаха’ть 64а; Ж: распа’ди 362, дь’ска 361а, лажи’ца 359а), д-р П. Берон и Ан. Кипиловски възприемат отбелязването му с букви а, със или без надредни знаци ( ‡ , Ђ ) в зависимост от ударението (Берон – копа’тъ пра‡сь 106; Кипиловски – синаЂтъ 17, wбаЂрнали 7), Г. Раковски, Г. Кръстевич, С. Изворски на етимологично основание го бележат с ©, ъ, ь (Раковски – дьрво 2, р©це 36, вътрэ 35; Изворски – ск©пъ, българи, пълны, но си служи и с буква а – сладакъ, сасъ), д-р В. Берон въвежда единно отбелязване с © (Г: м©дръ 24, в©лкъ 92, с©рдце 31).

4.1в. Краесловна група от шумов и сонорен съгласен. Трета фонетична особеност е представяне на консонантна група от шумов и сонорен съгласен в краесловие без вметнат [ъ] звук – под влияние на черковнославянския писмен образец (Софроний – М: му’дрь 33а, добрь 19; д-р П. Берон – мудрь 71, добръ 80; д-р В. Берон – Г: мисль 10, рэклъ 161, одръ 96 и т. н.).

4.1г. Консонатнтни групи [ър], [ъл]. Всички котленски книжовници следват източнобългарската произносителна норма с подвижност на [ъ] спрямо сонорния съгласен в групи [ър], [ъл], наследници на старите сонанти (Софроний все още трудно преодолява старата писмена норма, но наред с форми като Ж: бо’рза 357, до’лга 36а, скорбь 362 се използват и народните – зака’рпи М-37, стрь’мна Ж-359а и др.; д-р П. Берон – гарне’ 51, гранче’рскµи сынъ 69; д-р В. Берон – Л: г©рци 193, гр©цки 194; Г: д©рж« 93, др©жте 93; Г. Кръстевич – И: вьрнемъ и врьщанiе 303, вьрху 283, врьхня-та 409; Г. Раковски: вьрбови 7, Врьбница 7). По този начин те правят твърде много за формирането на книжовната норма.

4.1д. Ятов преглас. Определен принос трябва да се признае на котленските книжовници и за установяването на ятовия преглас като книжовна норма. Всички те последователно отбелязват ятовия гласен с э, но зад традиционната писмена форма стои североизточния двояк фонетичен изговор. Никак не е случайно, че именно котленски книжовници Г. Кръстевич и д-р В. Берон първи в граматичната ни литература въвеждат правилата на ятовия преглас [Стойков 1947-1948: 32; Венедиктов: 215]. Пръв описанието на фонетичните условия за прегласения и непрегласения изговор на наследниците на старата ятова гласна прави Гаврил Кръстевич. Още през 1844 г. в своите филологически писма до Райно Попович, публикувани през 1859 г. под заглавие “За някои си мъчности на българското правописание”, той формулира правилата за преглас на [э]. Непрегласеният изговор на э Кръстевич свързва с едновременното наличие на две фонетични условия – “кога има ударенiето отгорэ си, и въ слэдующiя-тъ слогъ на слово-то прис©ствова една отъ гласны-ты ъ, а, о, у, ©, произноси ся като я, напр. хлябъ, мяра …” [Кръстевич, ФП - І, с. 14]. След него д-р В. Берон също говори за двуликата природа на э (Г, с. ХІІ). Не бива да се съмняваме, че и за предходните книжовници от Котел зад ятовата буква се крие живото произношение, характерно за говорите от централната балканска област (напр. Софроний пише – Ж: трэ’бува 356 и тре’бува 358, смэ’ 361 и сме’ими 361, цэлу’на 359 и целу’на 357). В същото време почти всички използват котленската форма на отрицателния глагол нема, немамъ (д-р П. Берон – не’ма 47; Кръстевич – И: нема 307, нематъ 324; д-р В. Берон пише нэма, но се среща и нема Г- ХІІ). Софроний си служи с неконтрахиралата форма не имамь (Ж: да знаи d ка’ко не и’ма да т’ №чи’ни влEка сщенникь 354).

4.1е. Неударен вокализъм. В езика на котленските книжовници се наблюдава и еднакво отношение към типичната за родния им говор пълна редукция на неударените гласни, особено на [е] и [о] [Петров: 197-200]. За всички е характерен стремежът неударените гласни да се предават в нередуциран вид, дори въпреки усилените опити в граматическата литература през втората половина на ХІХ век да се наложи източнобългарската редукция [Венедиктов: 232-235]. Но в същото време диалектният навик да се редуцира повече или по-малко оставя следи в езика на всеки от тях (напр. у Софроний – М: да’духь 37, бли’зу 13; Ж: фате’ти го 354а, не сме’имь 361; у д-р П. Берон – ка’жишь 48, риве’ 53, ма‡рзиль-атъ 128; у д-р В. Берон – Г: п©ри 12, наред с пари 4, гр©дина 25, но и градин©-т© 164, можи 21, ужен« 43).

4.1ж. Консонантна палаталност. Като важен принос във фонетичното изграждане на книжовния език може да се разглежда и единната практика на котленските книжовници по отношение на палаталността. Те си служат последователно със североизточния диалектен тип новобългарска мекост при съгласните, осъществяваща се пред гласни от задния локален ред [а, ъ, о, у], и в значителна степен подпомагат да се изработи днешната книжовна норма.

С оглед на протичащите езикостроителни процеси във връзка с консонантната мекост особено важни позиции, в които те утвърждават мекостта, са две:

• пред окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. за сегашно време при глаголите от ІІ и част от І спрежение, т. нареч. палатални окончания (напр. у Софроний – М: засп’ 29, изва’д 60, чу’ть 65; у д-р П. Берон – да познатъ 42, пра’втъ 53, да №пра’в 4; у д-р В. Берон – Г: люб« 91, мислятъ 94; у Раковски – относ«ть с 21, допълн«ть 1; у Кръстевич – ФП: помол« І–2, мисл« І-2, вар«тъ І-38 и т. н.);

• при членуване на имената, които възстановяват стара мекост на крайния съгласен (у Софроний – М: пу’т 29а, гпTдарU 22а; у д-р П. Берон – мучи’тель-атъ 47, ласка’тель-атъ 47; у Кръстевич – ФП: конь-тъ ІІ-2, сънь-тъ ІІ-14; у д-р В. Берон – Г: кра«-тъ 7, бо«-тъ 172 и т. н.).

Освен при тези случаи, които днес влизат като основни съставки на книжовната произносителна норма, котленските книжовници си служат с меки съгласни под влияние на котленското произношение и в други случаи – пред съгласни и в краесловие, пред гласен [е]. Д-р В. Берон например мотивира писането на крайните ерове така: “за да изразятъ и опредэлятъ точно тв©рдо-то, или мэгко-то произношенiе на предня-та им безгласна буква” [Г-ІХ]. Очевидно краесловната палаталност, която е характерна за котленския диалект [Петров: 208], се проявява в традиционното изписване на думи като (у Софроний – Ж: конь 361, день 354; у д-р П. Берон – соль 91, непрi’тель 45; у д-р В. Берон – Г: градинарь 164, день 165; у Раковски – тривонь 49, п©ть 51 и т. н.). Същото се отнася и за мекост на съгласните в останалите две позиции (напр. у д-р П. Берон – господа’рька-та 52, посте’лька 129; у д-р В. Берон – Г: лекарька 13, костилька 11; у Раковски – понедельникъ 4, зачеванье 4; у Г. Кръстевич – ФП: чюденье І-34 и т. н.).

Във връзка с палаталността трябва да се посочи още една повлияна от чисто филологически съображения особеност, която обаче характеризира езика само на част от котленските книжовници, – употреба на небните съгласни [ж, ч, ш] като меки. Г. Раковски, Г. Кръстевич и д-р В. Берон, без да са много последователни, пишат след тях букви я, ю, « (Кръстевич – ФП: чястица ІІ-12, чястъ ІІ-2, но в езика на “История Блъгарска” той се отказва от тази си практика; Раковски – нарич«тъ 5, Тич« 20, овчри 25; д-р В. Берон – Л: чюдо 15, жялость 150 и др.). Тази особеност, както е известно, се възприема от Пловдивската книжовноезикова школа.

4.1з. Рефлекс на стб. []. И накрая ще отбележим, че за котленските книжовници рефлексът на стб. малка носовка [] несъмнено е новобългарският гласен [е], независимо от това, че под влияние на старата писмена норма в повечето случаи се пише или я (напр. у Софроний – М: з’т 54а, дес’тое 68а, но също и вре’ме 13, деве’тое 68а; у д-р П. Берон – де’стъ 64, имна’ 3; у Г. Кръстевич – ФП: время І-2, пять ІV-29, но в по-ранните му книжовни изяви в личните му писма П-1841: петь шесть 166, врэме 167 и др.; у д-р В. Берон – Г: имя 11, десятъ 26, время 46, но и десетъ 7, петъ 26 и т. н.).

Специално заслужава да се отбележи фонетико-правописната форма, в която котленските книжовници използват кратките винителни местоимения.

• У Софроний откриваме три техни форми – черковнославянските м, т, с (Ж: да м wже’нU 353а, т мо’лU 358, скрих с 360), източнобългарските, присъщи и на котленския говор – ма, та, са (ѕу’ваше ма 23, верза са 13а), западнобългарските – ме, те, се (М: мо’лим те 28а; Ж: №боa се 361а);

• Д-р П. Берон и Ан. Кипиловски употребяват източнобългарските форми ма, та (П. Берон – нито като дои‡де та №гадихъ, нито ма е грижа акw сэдишь 54), а за възвратното лично местоимения формата е черковнославянска с (П. Берон – да с па’зтъ да с загроз‡тъ 64, ра’дувамъ с 64);

• Г. Кръстевич отначало в личната си кореспонденция си служи с формите ма, та, са, а по-късно прибягва и до форми ме, те, се (П-1835: ма повика 105, да та дамъ 105; П-1841: да се радвамъ 167, ме научи 167), за да възприеме накрая последователното им представяне във вид мя, тя, ся (ФП: види ся І-22, мя подканяше, щ© ся потрудiа І-2). Такива са те и С. Изворски (да с №чимъ, да с красимъ, бр. 54);

• Единствен д-р В. Берон се отказва да следва непоследователната, а в повечето случаи и консервативна практика на своите земляци. Той възприема формите ме, те, се като изхожда от филологически съображения, а именно, че новобългарски застъпник на стб. [] е гласен [е] (Г: мене ме, тебе те 33, себе се 34).

Следователно в този случай котленските книжовници не са единни по чисто филологически съображения. Най-прозорлив се показва д-р В. Берон, който утвърждава кратките винителни местоимения в тяхната западнобългарска фонетична форма, възприета по-късно от Марин-Дриновата книжовноезикова школа, а благодарение на нея те се налагат и като книжовна норма.

4.2. Морфологични особености

Прегледа на морфологичните типологични черти ще започнем с отбелязване на единния подход, който имат котленските книжовници към една съществена фонетико-морфологична черта на родния си говор “С изключение на няколко имена за лица, в чиято основа лежи именителната старобългарска форма на а, при имената от ж. р. в традиционния котленски говор във всички други се е генерализирал винителен падеж и затова те се изговарят на ъ /а/ или ’е: мумà, жинà, бащà, но аг̀ъ, снъх̀ъ, лèл’е, дъщир’è и др.” [Петров: 209].

Всички котленски книжовници следват изговор и писане на такива форми с а, както това е в повечето български говори.

• Тази практика без колебание е прокарана от Софроний (М: невэ’ста 31а, ба’ба 35, во’лта 31а, мо’лбата 10а);

• Д-р П. Берон, Ан. Кипиловски и С. Изворски също я възприемат и се стремят да я спазват, но в някои случаи отстъпват от нея (напр. у Берон наред с ка‡ща-та 71, ра’бота 70, крµ’на 71, молба’ 71, се откриват и форми зима‡-та 51, храна‡ 124, тгота‡-та 143);

• Г. Кръстевич, Г. Раковски и д-р В. Берон използват и двете форми, но вече с падежно разграничение – именителна форма на а, косвена форма на © (напр. у Раковски – Подирь тэхъ е Зорница 21, за зорница казв©тъ …22; В. Берон – Г: Моя жена има … аз имамъ едн© добр© жен© 54.

Следователно, като цяло може да се твърди, че котленските книжовници имат определени заслуги за възприемането на днешната норма във връзка с формата на съществителните имена от ж. р.

Приели народния език за основа, върху която градят книжовноезиковата си практика, котленските книжовници остават верни на неговите най-съществени морфологични и синтактични особености.

4.2.1. Именна система. В областта на именната система котленските книжовници споделят много близки разбирания и прокарват езикови решения, които или напълно съвпадат, или са много близки.

4.2.1а. Аналитизъм при имената. Преди всичко, те възприемат народния аналитизъм в именната система. Традицията започва от Софроний Врачански [Ничева: 236-245], особено силно показателни са в това отношение ръкописните му творби от “Втори Видински сборник” от 1802 г., и преминава през езика на д-р П. Берон, Ан. Кипиловски, Неофит Хилендарски (Бозвели), Г. Кръстевич, д-р В. Берон, А. Гранитски, С. Изворски, тя е характерна дори за езика на Г. Раковски [Георгиев: 184], независимо от усилията му, продиктувани от патриотико-романтични подбуди, да възкресява мъртви падежни употреби.

Остатъците от форми за винителен и дателен падеж, главно при имената за лица, имат своето оправдание във факта, че такива падежни употреби са били още живи в народния език. Някои от книжовниците, като напр. Г. Кръстевич, д-р В. Берон, дори теоретически обосновават становището на В. Априлов, че “езикът ни има само един падеж”, но както вече посочихме, възприемат писмено разграничение на именителна и косвена форма при някои категории имена. Освен при съществителните от ж. р. ед. ч. и при останалите имена от ж. р. в ед. ч., а също така и при формите за мн. ч. на съществителните, прилагателните и т. н. от м. р. с именително окончание -и, а косвено окончание -ы. Известно е, че тази особеност се кодифицира от Пловдивската книжовноезикова школа. У котленските книжовници това чисто филологическо решение отчасти се основава на по-горе отбелязаната фонетико-морфологична черта, която се споделя и от други източнобългарски говори.

4.2.1б. Членни форми. Утвърждаването на аналитизма при имената от котленските книжовници е пряко свързано с възприемане и утвърждаване на новобългарските членувани форми, и то в онзи вид, в който ги познава днешната книжовна норма.

• Софроний Врачански, макар все още сдържано от днешна гледна точка, си служи свободно с новобългарските членувани форми на имената. Съществителните от м. р. при него имат определителен член през котленския период от дейността му член -ъ /-ът, отбелязван графически във вид -а /-ать / -, -ть, а през врачанско-видинския и букурещкия период започва да си служи и с о-членувани форми, свойствени предимно на западнобългарските говори, напр. М- гнэвать 48 и гнэво 19а, града и градо 56, гопTдарU 22. Прилагателните се членуват с член -ъ, писан -µа, µ / -ы (М- женскµа 27, женскµ 64а, млады 24а). За множествено число основен е член -те, появяващ се и в котленския си редуциран вариант -ти (М- руцэте 38а, кожите 20, ногтети 15, сладките 33).

• Д-р П. Берон и Ан. Кипиловски вече редовно използват членувани форми, като имената от м. р. ед. ч. имат общ член [-ът], писан във вид -атъ, -а‡тъ /-аЂтъ (Берон – буту’ш-атъ 62, оре’л-атъ 53, день-а‡тъ 52, вто’ры-атъ 8, еди’н-атъ 81), а за множествено число за м. р. и ж. р членът е [-те], отбелязван във вид -тэ (отначало Кипиловски си служи и с член -ти), напр. Берон – завистни’цы-тэ 49, №чени’цы-тэ 48, скри’ты-тэ 48; Кипиловски – синове’-тэ СЦ-55, синове’ти СЦ-56 и др.

• Във второто си филологическо писмо Г. Кръстевич теоретично обосновава правото на определените форми да съществуват в книжовния език и нуждата от тях в него, но в съгласие с приетото от него разграничение на именителни и косвени падежни различия при имената въвежда такива разграничения и в членните морфеми – за ж. р. ед. ч. -та / -т© (азбук©-т© І-8, буква-та І-12), за м. р. мн. ч. -ти / -ты (грьци-ти І-4, градовы-ты І-3). За м. р. ед. ч. членът е [-ът], писан във вид -тъ (языкъ-тъ І-3, края-тъ І-9).

• Д-р В. Берон твърдо се обявява за член -тэ в мн. ч. (Г: жени-тэ 37, членове-тэ, простит-тэ и т.н.), но приема падежните разграничения при имената от ж. р. -та / -т© (Г: жена-та 162 и жен©-т© 163, третья-та но втор©-т© 108). Същевременно за прилагателните, причастията и местоименията в м. р. смята, че ролята на определени форми трябва да се признае на старите дълги форми (Г: бащинiй ми домь 15; Л: общiй бэлягъ 55).

• Г. Раковски единствен от котленци отхвърля новобългарските членни форми и им отрича правото на съществуване в новия книжовен език, но езиковата му практика показва, че не винаги успява успешно да преодолея говорния си навик да членува (напр. прьстие-то, лэс© т© 34, тэсто то 37, верига та 33, м©шкы ты VІ и др.

Би могло с пълно основание да се твърди, че съвременната книжовна норма по отношение на вида и употребата на членуваните форми до голяма степен е постигната с усилията на котленските книжовници, въпреки отбелязаните своеобразия при някои от тях.

4.2.1в. Други новобългарски морфологични особености при имената. Без подробно да проследяваме ролята на котленските книжовници за формиране на книжовния морфологичен облик на имената, ще споменем, че всички те определено допринасят за утвърждаване:

• на множествените форми с окончание -ове при едносричните съществителни от м. р. (още у Софроний това окончание е основно при тях, напр. М: градове 56а, дождове 40; Ж: поQовыте 355а, страхове 357а и пр.);

• на бройната множествена форма при съществителните от м. р. с окончание -а (напр. у Софроний – Ж: два ката 357, два мTца 357а);

• на народните форми за степенуване с частици по- и най- (у Софроний – М: позрэлите и посладките смокины 33; у д-р П. Берон – по добрэ 88, най сетнэ 86, по старъ, по страшна 67 и т. н.);

• на новобългарската местоименна система от източнобългарски диалектен тип и преди всичко на третоличните местоимения той, тя, то, те (тэ).

4.2.2. Глаголна система. Еднакви или близки са типологичните характеристики в езика на котленските книжовници и в областта на глаголната система. И в тази област те имат определени заслуги за утвърждаването на основните глаголни норми в книжовния ни език.

4.2.2а. Инфинитивни форми. Преди всичко те напълно отхвърлят мъртвите инфинитивни форми (те са много редки още в езика на Софрониевия “Неделник” [Ничева: 12], а в ръкописните му съчинения са единични изключения). Дори Раковски, който подлага езика си на съзнателна целенасочена архаизация, само в редки случаи прибягва до инфинитивни форми.

4.2.2б. Глаголни спрежения. На второ място, котленци изцяло си служат с новобългарското спрежение на глаголите за отделните времена, като много дейно участват във формирането на днешната книжовна норма.

• Г. Кръстевич пръв в българската граматика обосновава трите новобългарски спрежения на глаголите и прави успешен опит за подялбата им по разреди в сегашно и в минало свършено време [Кръстевич, ФП - ІV, с. 6 - 9].

4.2.2в. Форми за бъдеще време. Специално заслужава да се подчертаят единните усилия на котленските книжовници за устройването на модела за бъдеще време с частица ще.

• Ако Софроний наред с частица ще образува форми за бъдеще време и с други средства – със спрегаем глагол ща, хоча, с частица к [Вътов: 423-433; Вътов 2001: 99 - 110], то от д-р П. Берон насетне котленските книжовници са единни по облика на футурния модел – използват бъдещи форми само от източнобългарски образци, по модела с частица ще или със спомагателен глагол ща (щ©).

• В езика на д-р П. Берон днешните книжовни форми с частица ще вече имат статута на последователно спазвана норма. С тях си служат още Неофит Хилендарски, Ан. Кипиловски, А. Гранитски, Г. Кръстевич, Г. Раковски, д-р В. Берон, С. Изворски. Някои от книжовниците освен тези форми употребяват и другите форми, в които участва спрегаем спомагателен глагол щ© (Кръстевич – И: щ© ти каж© 293, щ©тъ да гы видятъ 326; Раковски – щэмъ с постара 29, щэмъ говори 29, щ© с хвьрл 18; д-р В. Берон – щ© го уб« 104, щ© умр© 162).

4.2.2г. Палатализиращ тип окончания в сег. време. С езиковата практика на котленските книжовници трябва да се свърже до голяма степен и днешната норма на т. нареч. палатален тип окончания в сегашно време, в този смисъл, че тези книжовници създават здрава традиция в тяхното използване (напр. Софроний – М: испЄ 60, навы 39, вардть 25, извадть 63; д-р П. Берон – зна 10, желатъ 11, вадтъ 11 и т.н.).

4.2.2д. Преизказно наклонение. Освен това в езика на котленските книжовници значителна книжовна обработеност получават така характерните за народния език форми за преизказване при представяне на несвидетелски по характер действия и събития (Софроний – М: Ду’мать цЃрю зараD еди’нь торго’вець … А № еди’нь день изл’заль пово’нь на торго’вщина сво’ и поише’ль на едиO гра’дь, и пра’тиль слуга’та сво’ на пазаR … 21; д-р В. Берон – Г: Единъ селянинъ като видэлъ че стари-тэ хора си гуждали очила кога-то ще чит©тъ, изреклъ да иде въ градъ-тъ и да си купи очила. Като дошелъ въ градъ-тъ отишелъ при единъ очило-продавецъ. Онъ му гудилъ едни очила на носъ-тъ. Селянинъ-тъ зелъ тутакси едн© книг© и като « разг©рналъ рек©лъ: очилата не с© добри 161).

4.3. Изводи

Направеният преглед на най-съществените общи или близки черти от фонетично и морфологично естество в езика на котленските книжовници подкрепя предположението, че в езиковата си практика те изхождат от единни възгледи за диалектната основа, характера и чертите на изграждания книжовен език, че съществува видима приемственост и съгласуваност в усилията им за установяването на най-важните му:

а) фонетични особености като:

• [ъ]-рефлекс на стб. ©, ъ, ь;

• групи [ър, ъл] с подвижен вокал [ъ];

• двояк изговор на стария ят э като [’а] или [е] съобразно фонетичните условия;

• нередуциран изговор на гласни [а, о, е] в неударена позиция;

• позиционна ограниченост на палаталността при съгласните в нейния източнобългарски диалектен тип;

• новобългарски [е]-рефлекс на стб. .

б) морфологични черти като:

• аналитичен строй в именната и глаголната система;

• определени форми при имената с членни морфеми от един и същи тип, които стават книжовна норма [-ъ / -ът] и [-те];

• окончание -ове за мн. ч. при едносричните съществително от м. р.;

• новобългарска бройна форма с окончание -а;

• източнобългарската народна местоименна система и по-специално третолични местоимения той, тя, то, те;

• съвременно спрежение на глаголите за отделните времена и в частност за сегашно време и за бъдеще време с частица ще;

• преизказно наклонение.

Всичко това дава основание в историята на новобългарския книжовен език да се говори за котленски принос в езиковото ни строителство и да се търсят и разкрият неговите цялостни измерения в строителните процеси.

Библиография:

Ангелов: Ангелов Б. Ст., Съвременници на Паисий. Т.ІІ. С., 1964.

Априлов: Априлов В., Денница новоболгарского образования. Одесса, 1841.

Арнаудов: Арнаудов М., Творци на Българското възраждане. Т. І. Първи възрожденци. С., 1969.

Венедиктов: Венедиктов Г., Из истории современного болгарского литературного языка. С., 1981.

Вътов: Вътов В., Образуване и изразяване на бъдеще време в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори Видински сборник” на С. Врачански. – В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Т. І. Исторически развой на българския език. С., 1983.

Вътов 2001: Вътов В., Езикът на Софроний Врачански. Библиотека Филология № 10. В. Търново, 2001.

Георгиев: Георгиев Ст., Езикът на Г. С. Раковски като обект на лингвистичната наука. – В: Помагало по история на новобългарския книжовен език. Възрожденски период. С., 1979.

Жечев: Жечев Т., Българският Великден или страстите български. С., 1976.

Караджова: Караджова Д., Котленският книжовен център през ХVІІІ век. Пловдив, 1994.

Киселков: Киселков В., Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963.

Кръстевич: Кръстьович Г., Писма за нэкои си м©чности на българското правописанiе. Цариград, 1859.

Ничева: Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския език. С., 1962.

Петров: Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология. Кн. ІІІ. С., 1911.

Русинов: Русинов Р. Преводаческото дело на А. С. Кипиловски и българския книжовен език. (С приложение “Из историята на думата речник”). – Трудове на ВТУ. Т. 11, 1973 / 1974. Кн. І. С., 1975.

Стойков 1968: Стойков Ст. Българска диалектология. С., 1968.

Стойков 1947-1948: Стойков Ст. Ятовият преглас в новобългарския книжовен език. – Год. на СУ, ИФФ. Т. 44, 1947 - 1948 г. № 4.

Използвани източници

1. Софроний Врачански:

М: “Митология Синтипа Философа” от “Втори Видински сборник”, 1802.

Ж: Житие и страдания грешнаго Софрония. – Софроний Врачанский. Жизнеописание. Издание подготовили Н. М. Дылевский, А. Н. Робинсон. Л., 1976.

2. д-р Петър Берон.

Буквар с различни поучения (Рибен буквар). Стъкмил проф. д-р Ст. Стойков. С., 1974.

3. д-р Васил Берон:

Г: Първа българско-френска граматика с едно изложение за българското правописание. Букурещ, 1859.

Л: Логика. Виена, 1861.

4. Ст. Изворски:

Познание заради возрождението на Болгарската книжнина от А-Б. – Цариградски вестник, № 54, 1844;

Не ставало стихове на българский язикъ. – Цариградски вестник, № 361, 1858.

5. Ан. Стоянович- Кипиловски:

СЦ: Священное цветообрание или сто и четире священи истории, избрани из ветхиат и новиат завет …. Будин, 1825;

КИВИ: Кратко начертание на всеобщата история. Будин, 1836.

6. Г. Кръстевич:

ФП: Писма за нэкои си м©чности на българското правописанiе. Цариград, 1859.

И: История Блъгарска, ч.І, т.І. Цариград, 1869;

П: Лични писма на Г. Крлстевич. – В: Балабанов М. Д. Гаврил Кръстевич (народен деец, книжовник, съдия, управител). С., 1914.

7. Г. С. Раковски:

Показалец или ръководство как да се изисквът и издирят най стари чьрти нашего бита, языка …. Ч. І. Одесса, 1850.

ІІІ. Ролята на Софроний Врачански в изграждането на новобългарския книжовен език

1. Софроний като знакова личност на Българското възраждане

Времето и историята отреждат завидна съдба на котленеца Стойко Владиславов. Знаков е земният му път, изминат под различни имена – Стойко Владиславов, Стойко йерей, поп Стойко, йеромонах Серафим, епископ Серафим [Киселков: 37-90], - за да остане в благодарната памет на народа си като най-популярната и духовна личност на Българското възраждане под името Софроний Врачански. Това е пътят на българина като събирателен образ през синорите между две епохи – между Средновековието и Възраждането, пътят му през усоите на политическото и духовно примиренчество до броженията на националния дух, които скоро ще го отведат до преддверието на национал-революционната епоха.

Софроний Врачански е не само най-значимия църковен, обществен и книжовен деец на Българското възраждане през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век (1739 г. – 1813 г.), но и най-заслужилият от първостроителите на новобългарския книжовен език. Минал през езиковите университети на дамаскините, той дълбоко осъзнава необходимостта от нова книжовна форма на българския език, в която да е заложена живата говорима реч и да е осъществена кръвна приемственост с езиковата традиция на книжовното минало – със средновековното домашно книжовноезиково наследство и с черковнославянското (приемано от него като автентично старобългарско). Ето защо в книжовната си дейност Софроний решително се насочва към използването на техните възможности при изграждането на новия книжовен език, затова в езика му намираме разумно съчетана домашна книжовноезикова традиция, дамаскинарска езикова практика и жива народна реч.

Този подход, оказал се изключително плодотворен, му позволява да се домогне до решения, които по-нататък изиграват много плодотворно въздействие върху процесите на книжовноезиково строителство у нас. Благодарение на този подход новобългарският книжовен език в крайна сметка става преродено естествено продължение на старата книжовно традиция в новите условия и в същото време възприема преобразения обликов характер и живата енергия на говоримата народна реч.

2. Формиране и развитие на езиковите възгледи у Софроний

Израстването на Софроний Врачански като книжовник и езиков строител минава през три периода – котленски, врачанско-видински и букурещки.

2.1. Котленски период. Периодът се представя от ранните съчинения на Софроний Врачански: Препис на Паисиевата история от 1765 г., Котленски дамаскин от 1765 г., Първи, Втори, Трети часословец от 1768 г. и по-късно, Жеравненски сборник, Втори препис на Паисиевата история от 1781 г., Архиерейски служебник от 1794 г. Освен тях Д. Караджова изнася данни за още осем цялостни или частични ръкописи на Софроний от този период [Караджова: 59 - 75].

През това време основно се изграждат възгледите на Софроний (тогава все още под светското си име Стойко Владиславов или Стойко йерей) за книжовния език. Преписваческата му работа го среща още в самото начало с двете книжовни форми на българския език по това време – черковнославянската и простонародната дамаскинарска. За езиковото му изграждане от решаващо значение се оказват преписите на новобългарски дамаскини и смесени сборници, възникнали в централната балканска област. Те са написани на език, който представя най-същностните черти на диалектите от тая част на българските земи, без обаче да се покрива изцяло с който и да е от тях [Русинов 1975: 578]. Именно като преписвач той е имал възможност многократно да се убеждава, че популярността на дамаскинските сборници сред народа се дължи преди всичко на достъпния им жив народен език.

В началото на 80-те години на ХVІІІ век Стойко Владиславов вече е усвоил книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включваща и родния му говор. Макар в нея да се съдържат чертите на котленския диалект, тя не се покрива изцяло с него – не споделя например типичния котленски изговор на меки [т’], [д’] като [к’], [г’] [Стойков 1968: 76], не съвпада обаче напълно и с езика Котленския дамаскин – различия има например в областта на фонетичните и морфологичните явления.

За чертите на Софрониевия книжовен език през този период съдим по Втория препис на Паисиевата история от 1781 г., който по същество е цялостна езикова преработка в духа на онези разбирания за книжовния език, които Софроний е имал по това време [Жерев: 128].

2.2. Врачанско-видински период. Той обхваща времето от 1794 г. до 1803 г., когато Софроний поема Врачанската епархия. От това време са завършените през 1802 г. два обемисти сборника, известни като Първи видински сборник и Втори видински сборник. В езика на поместените в тях съчинения се наблюдават някои нови явления, които говорят за настъпило развитие във възгледите на Софроний за основата на книжовния език и за облика на някои важни морфологични норми.

До този момент житейските пътища са водили Стойко Владиславов в източнобългарските области – в “Житието” му се споменават Шумен, Търново, Осман пазар (Омуртаг), Карнобат, Сливен, Ямбол, Анхиало, Арбанаси и др. Сега последвало продължително пребиваване в Северозападна България. То му позволило да опознае и западния тип български говори. Ратувайки за общонароден книжовен език, той стига до разбирането, че в неговата основа трябва да залегнат повече диалекти, че трябва да се опира на по-широко представена народностна база. Ето защо през този период в езика му навлизат особености и черти от западните диалекти, които той целенасочено прокарва. По такъв начин на практика Софроний става най-ранният изразител на разбирането за полидиалектна основа на новия книжовен език, застъпвано по-късно и от други видни негови строители.

2.3. Букурещки период. След напускането на Врачанската епархия Софроний се установява в Букурещ. Тук той няма възможност с живо слово да служи на народа си, затова се отдава на книжовна дейност и създава нова поредица съчинения: Неделно поучение и катехизис на православната вяра (1803-1805 г.), Изповедание на православната вяра (Книга за трите религии – християнство, юдейство и мохамеданство) от 1805 г., Житие и Страдания грешнаго Софрония (1805 г.), Кириакодромион (Неделник) – единствената му печатна книга (1806 г.) и Гражданское позорище (1809 г.).

Съчиненията от този период са много важни за историята на българската литература и на книжовния ни език – от това време е единственото му изцяло оригинално художествено произведение и единствената отпечатана книга. В езика му през този период се наблюдава ново развитие – проличава определена тенденция към книжовна обработеност със средствата и възможностите на старата книжовна норма – черковнославянската.

3. Старо и новобългарско народно градиво в езика на Софроний

Като се основаваме на езиков материал от Софрониеви съчинения от трите периода ще представим най-същностните особености на книжовния му език в техните изменения и в развитието им през трите периода. В този преглед се опираме на данни от езика на:

• І период – Втори препис на Паисиевата история от 1781 г. (И);

• ІІ период – Митология Синтипа Философа от Втори Видински сборник, 1802 г. (М);

• ІІІ период – Кириакодромион, сиреч Неделник, 1806 г. (Н) и Житие и страдания грешнаго Софрония, 1805 г. (Ж).

3.1. Правописно-графически особености

На графично и фонетично равнище Софрониевият език е най-силно утежнен от традиционни състояния, особеност, която всъщност характеризира езиковата практика на възрожденските книжовници дълго време и след Софроний.

Правописно-графическите навици на Софроний определено го свързват с Котленската книжовна преписваческа школа, основана от поп Милко Котленски [Ангелов: 60, 64; Караджова: 147 - 169], при който Стойко учи като още като дете, а и по-късно навярно усвоява калиграфски, графически, правописни, преписвачески, илюстраторски и подвързвачески умения, които талантливо доразвива и се изявява като най-ярък представител на тази школа.

Софрониевият почерк се отличава с особена плавност и изящество, с подчертан стремеж към хармонично съчетаване на удебелени и изтънени линии, които правят писмото му не само красиво и четливо по форма, но и доставят същинска естетическа наслада за окото. Ръкописите му са оформени с много вкус, с умело съчетаване на разнообразни украси (винетки, плетеници, орнаменти, оцветени заглавни букви, думи, подзаглавия), подвързани са в старателно изработени кожени подвързии.

Софроний Врачански си служи с традиционната за дамаскините азбука от среднобългарски едноеров тип, силно повлияна и от черковнославянската графична практика. В нея се наброяват до 41 букви. Кои са най-типичните графико-фонетични характеристики на тази буквена система?

На първо място трябва да се посочи нейният традиционен характер – отразява особеностите на черковнославянската писмена реч, в която:

• едни от старобългарските букви (©, «) са изоставени поради отсъствие в нея на означаваните от тях звукове;

• други от старобългарските букви (э, ) са запазени с изменена звукова стойност;

• трети от тези букви у Софроний по примера на дамаскинарите са възприети като означители на един и същи звук (и, ы, i) или с едни и същи букви се означават различни звукове (а, , ь).

На второ място като важна особеност може да се смята липсата на единен способ за означаване на типичния новобългарски звук [ъ].

Конкретизирани, тези характеристики могат да се представят в следния вид:

а) Използване на дублиращи се графеми за едни и същи звукове:

• за [и] – и, ы, i, v;

• за [о] – о, w;

• за [у] – у, №;

• за [ъ] – ъ, ь, а, ;

• за [а] – а, э, , я;

• за [е] – е, ¬, э;

• за [з] – з, s.

б) Запазване на специфични букви във формата на заети от гръцки думи: пси ѕ, кси ї, тета ‹, ижица v, напр.: М – испеде’ѕа ‘изучи’ 11, wреїсь ‘апетит’ 41, кала’»а ‘кошница’ 41; Ж – Па’vла 357, Іѕvланти 362а.

в) Писане на краен непроизнасян ер в думите, завършващи на съгласен – Софроний си служи само с малък ер ь, но в Неделника използва и големия ер ъ, както вътре в думите, така и в краесловие.

г) Буква э се пише обикновено на етимологичното й място, но реалното й звуково съответствие е двояко – [’а] или [е] според фонетичните закономерности в централните балкански говори. За това свидетелстват форми като Ж – вэнча’ 357, цэлу’на 359 и целу’на 357, ви’дэха 358 и ви’дха 353а, бэхь 354 и бхь 357.

д) Буква се използва, от една страна, с нейната черковнославянска фонетична стойност [’а, йа] (напр. вс’ко М-18а, пл’ва Ж-360), а от друга страна, с нея се предава и новобългарският звук [ъ] след меки съгласни или звукосъчетание [йъ] (напр. Ж - да №год’ 354а, да №бi’ть 353, ко’н 357).

е) Буквите а и ь също поемат допълнителни означителни стойности покрай основните си – гласен [а] и край на дума, завършваща на съгласен звук. Поради отсъствие на съответна буква в черковнославянската азбука новобългарският звук [ъ] освен с буква още се означава и с букви а, ь, напр. М – мо’макь 29а, гь’рне 25а; Ж – распа’ди 362, wбь’рна 357.

ж) По примера на дамаскинската писмена практика Софроний редовно си служи с буква џ за представяне на специфичния африкативен съгласен в думи от турски произход, напр. Ж – бостанџи’ баши 356а, џеле’пи 353.

3.2. Фонетически особености

На фонетично равнище Софрониевият език свидетелства за началото на ония процеси, които постепенно ще доведат до съобразяване на книжовната норма с живия изговор. Макар и все още не особено уверено, в редица случаи новобългарското звучение разчупва книжовно утвърденото в дотогавашната писмена практика фонетично представяне на думите.

Когато се съди за фонетичните характеристики на езика на книжовници от възрожденската епоха, поначало съществуват големи трудности от обичайните традиционни писмени форми на думите да се извлекат техните реални звукови първообрази, такива каквито те са звучали в речта на книжовника и каквито са били във вътрешната му реч при изписването на привичната писмена форма, към която книжовникът е привикнал. Изговорно-писмената раздвоеност на книжовника, при отсъствието на общоприета утвърдена нова писмена норма, естествено създава условия книжовникът да проявява колебания в писмената си реч и да прокарва в писмен вид в някои случаи реалния изговор на думата. Именно по такива случаи можем да съдим за фонетичната реалност на текста.

Въпреки че изговорните форми на думите в Софрониевия език са облечени в традиционната им черковнославянска писмена форма, в езика му могат да се наблюдават отразени и някои от най-важните новобългарски фонетични черти. Това състояние се запазва във всички негови творби, независимо от периода на създаването им и от жанровото и тематичното им съдържание.

3.2.1. Рефлекси на стб. гласни [©, ъ, ь]. Рефлексите на трите специфични старобългарски гласни основно са черковнославянски [у, о, е].

а) На мястото на стб. голяма носова гласна [©] се открива черковнославянския й застъпник в коренната част на думите, но в глаголните окончания обикновено стои новобългарският й [ъ] заместител, отбелязван с букви а или (при предходна мекост), напр.: И – разсудихь 11, мудрость 28 (но могать 106, знать 106); М – мудрь 33а, му’жески 61 (но скажа 20, стор 27); Н – путь 199, мука 138 (но ми’слть 77а, №бi’ть 47); Ж – ру’ку 360, су’дiа 353а (но да м №мертвть 359, да чета 361).

През букурещкия период зачестява употребата на рефлекс [у] и в глаголните окончания, напр. Н – да бу’дуть 28, расту’ть 88, да по’и‡ду 174; Ж – да вл’зуть 359, погребу’ть 359 и др.

б) Рефлексите на старобългарските ерови гласни [ъ, ь] в думите най-често са черковнославянски и се предават с гласните [о, е], напр.: И – во’зрасть 64, вопро’сы 38, левь 28, темни’ца 71, гре’ците 44; М – вонь 23, ведно’шь 43, каковь 15, верхь 15, держа 32а; Н – молчали 255, сожали’шь 41а, кровь 253, тве’рдо 53, сме’рти 133а; Ж – скорбь 362, востанах 361а, верба’та 357, де’рзость 361а и др.

Въпреки че и народни думи Софроний подвежда под черковнославянския писмен образец (напр. М – го’рнето 51а, го’рлото 74, вонь 64а и др.), не са редки случаите, когато тези думи запазват реалния си произносителен вид при писменото им представяне, като звукът [ъ] се предава с букви ь, ъ, а, напр. И – натъ’кнали 33, воздъ’хнал 37, къ’сичка 47, важе 47; М – льжи 34, гь’рне 25а, жь’нать 39а, ка’рпицата 25а; Н – погъ’лна 210, дъ’ските 17, жалти’ци 109, ва’рна с 47; Ж- wбь’рна 357, вь’же 357, поть’на 361, ка’рџалiите 359.

3.2.2. Рефлекси на старобългарските сонанти. Старобългарските сричкотворни р и л имат преимуществено черковнославянските им рефлекси в звуковите форми на думите ор, ро, ол / ер, ел, напр. И – пе’рвыи‡ 15, бо’лгари 31; М – борзина’та 20, держа 32а; Н – кровника 53, ме’ртвость 183а; Ж – скорбь 362, верба’ 357. В същото време обаче живото произношение, с което си служи книжовникът, избива и в писмената форма на някои думи и то е свойственото за централните балкански говори с подвижност на гласен [ъ] спрямо сонора според фонетичните условия, напр.: вь’рнал с И-57, возва’рни М-17а, зака’рпи М-37, фъ’рка Н-256а, излъ’галъ Н-236, фа’рли го Ж-357, wбь’рна Ж-357.

3.2.3. Рефлекс на стб. малка носовка []. На мястото на старобългарската предна носова гласна [] в думите стои черковнославянският й застъпник [’а], отбелязван с буква , но във врачанско-видинския период е обичайно да се срещне и новобългарският й [е] рефлекс, напр.: И – кл’тва 28, и’м 47; М – дес’тое 68а, з’т 54а, но и и’ме 18а, деве’тое 68а; Н – вре’м 70а, кл’тва 59, но и вре’ме 41а; Ж – три’десть 355а, пть 356 и др.

Тази изговорно-писмена раздвоеност у книжовника особено видимо се проявява при формите на винителните клитични местоимения, които имат три фонетични облика:

• черковнославянски м, т, с, напр.: М – ри’тна м 26, да т нау’ча 14а; Н – да с стопи’ 6а, да с отво’ртъ 6а; Ж – ни’що м не вреди’ 356а, т хра’ниме 355а;

• източнобългарски ма, та, са, свойствен и на котленския говор, напр.: М – ѕу’ваше ма 23; Ж – прiе’ ма 360;

• и присъщите най-вече на западнобългарските говори форми ме, те, се, напр.: М – мо’лим те 28а Ж – пи’таха ме 353а.

За силната конкуренция между различните форми говори и съотношението черковнославянските и новобългарските форми - в езика на “Митологията” то е 167 черковнославянски форми срещу 350 новобългарски форми, а в “Житието” съотношението е 190 : 141.

3.2.4. Рефлекси на стб. э. Макар да подвежда живия изговор на думите с наследници на стб. ятова гласна [э] под традиционния писмен облик със запазено буквено означение э на етимологичното място, примери като Ж – трэ’бува 356 и тре’бува 358, смэ’ 361 и сме’ими 361, вэнча’ 357а и венча’ 354, цэлу’на 369 и целу’на 357, от една страна, и от друга, като пл’ва 360, гол’мь 357, н’кого 362, свидетелстват за двоякия рефлекси на старата ятова гласна, каквито са те в източнобългарските говори, включително и в родния говор на Софроний.

3.2.5. Ясен и редуциран изговор на гласните. През всички периоди на книжовната си дейност Софроний основно се стреми да запази непроменен изговора на гласните вън от ударение, от една страна, под влияние на примера в предходната книжовна традиция, от друга страна, поради осъзнаваната ограниченост на редуцирания изговор, като свойствен само за част от българските говори. Диалектният му навик да редуцира обаче намира отражение в немалко повлияни от произношението форми, като най-често това са редукции на [е] в [и] и на [о] в [у], напр. М – да’духь 37, згуди’ль 26, пла’чи 30, мо’жишь 30; Ж – глуба’ 356, Сли’винь 358, моско’вица 354 и др.

Дори и се вземат предвид тези отстъпления от непроменения изговор на гласните вън от ударение, може определено да се твърди че с цялостната си езикова практика Софроний решително подкрепя непроменения им изговор, завещавайки на книжовниците след него пример, който най-далновидните от тях следват и в крайна сметка този изговор се налага като произносителна и писмена норма.

3.3. Морфологични особености

На морфологично равнище борбата между старо книжовно и новобългарско езиково градиво се проявява в граматическите категории на думите от различните класове. За морфологическите характеристики на Софрониевия език най-рано може да се съди по направените промени в преписа на Паисиевата история през 1781 г. Като съпоставя езиково двата Софрониеви преписа на История славяноболгарская от 1765 г. и от 1881 г., С. Жерев стига до заключение, че морфологичният строй на езика в преписа от 1781 г. “следва почти изцяло новобългарския език, с известни отклонения по посока на черковнославянската езикова норма” (Жерев: 125). Тази констатация със същата сила се отнася и за езика на останалите Софрониеви творби, но ако през котленския и врачанско-видинския период тези отклонения са твърде слабо проявени, в съчиненията от букурещкия период те се засилват и прерастват в тенденция, която го родее с Паисий.

3.3.1. Именна система. В областта на именната система, ръководен от принципа да пише на разбираем, достъпен народен език, без да бъде той просторечие, Софроний още в котленския период възприема аналитичния строй на народния език с най-типичните му особености.

а) Съществителни имена. При съществителните имена още през този първи период Софроний почти напълно изоставя формите за творителен, дателен и местен падеж, които Паисий е използвал. Като чужди на народната реч в преписа от 1781 г. Софроний ги представя аналитично – с основната форма на името и предлог. Аналитично са представени в повечето случаи и формите за родителен и винителен падеж, като последователно се употребяват само родително-винителните форми в служба на общ косвен падеж по примера на народния език. Примери: тв. п. – молиль бога сас слезы 52 (вм. сь слезами); дат. п. – пратиль писмо до Тривелi крал 25 (вм. Тривелiю кралю); мест. п. – было на небето знаменiе 34 (вм. на небеси); род. п. - § тiе пть царове 21 (вм. пэть цареи‡); вин. п. – та му натыкнали главата на вила (вм. главу его на вилу) [Примерите са взети от Жерев: 125-128].

• В “Митология Синтипа Философа”, съчинение от втория период, се наблюдава същият стремеж към последователен аналитизъм. Анализът на синтетичните форми при съществителните имена например показва, че с падежни форми са употребени едва 66 от общо 530 съществителни, като при 39 от тях (имена на лица от м. р.) е използвана обща родително-винителна форма, присъща на говоримата народна реч в източните български области, напр. безчи’нника 36, бол’рина 56, кра’дника 38а и т. н. Единични са случаите на винителни форми при имена от ж. р., като по’лзу 10а, си’лу 25. Ако се вземе предвид, че на народната реч по времето на Софроний в една или в друга степен познава дателни форми в ролята на непряк обект, каквито Софроний е употребил от 13 съществителни (бо’гу 39а, до’му 54 и др.), би могло да се твърди, че даже със синтетичните си форми неговият език не излиза вън от синтагматичните норми на говоримата народна реч.

• През третия период Софроний по-често прибягва до падежни употреби. Проличава видим стремеж към книжовна обработка чрез черковнославянската синтетична норма, застъпени са всички падежи, без обаче да има системност и последователност, напр.: Н - род. п. – п’ть муже’и‡ 68, безъ ми’лости 48; дат. п. – а’зь е’смь свэ’тъ мi’ру 99, да воззове’мъ милости’вому бо’гу 58; вин. п. – по вэ’ру ва’шу 98, во’ду жи’ву 67а; тв. п. – да воспл’щимъ рука’ми 58, ме’чемъ изсэче’мъ 38а; мест. п. – на еди’ное мэ’стэ 78, w овца’хъ мои’хъ 19 [Примерите са взети от Ничева: 26-41].

Въпреки обаче че падежните употреби са чести, и тук водеща и определяща си остава новобългарската аналитична практика [Вътов 2001: 28 - 50].

б) Прилагателни имена. Ако при съществителните към архаизиране Софроний прибягва само в произведенията от последния период, при прилагателните имена влиянието на черковнославянската морфологична норма се открива по-осезателно и в трите периода.

Още в преписа на Паисиевата история от 1781 г. например при прилагателните имена равностойно се използват двете им форми – и новобългарската, и черковнославянската дълга форма. Това състояние се запазва във всички по-късни съчинения непроменено. Наблюденията и анализът обаче показват, че тук не бива да се говори за колебание, а по-скоро за съзнателно приложение на двете форми по примера на дамаскините с цел да се постигне по-голяма книжовност. Обичайно е двете форми да се преплитат и редуват в непосредствено съседство, напр.: М – И спроти’ та’ мэ’рка гол’мо разли’чие и’ма, между’ добра’ жена’ и между’ sла’, а’нџа добра’ жена’ подо’бна е на мно’го це’нень и избра’нь ка’мень 37а.

Картината на падежните употреби е както при съществителните.

• Степените за сравнение са преимуществено от новобългарски тип, образувани са аналитично с препозитивни частици по- и наи‡-, като първата най-често се пише слято, а втората – разделно ( в “Неделника” и двете са представени полуразделно).

в) Определени форми. Особено важна черта в морфологичната характеристика на новобългарския народен език, както е известно, са определените форми при имената, образувани със задпоставен определителен член. Докато Паисий в езика на своята история не възприема тази типична черта на народния език, Софроний свободно, но в същото време умерено и предпазливо от съвременно гледище, си служи с членувани форми.

• Във втория препис на Паисиевата история, където членуването е застъпено не винаги последователно, членовете са от източнобългарски тип, свойствени и на котленския говор [Петров: 210]: при съществителните в ед. ч. членът за м. р. е [-ъ, -ът], отбелязван с -а, , -ать, -ть, за ж. р. -та, за ср. -то, а в мн. ч. -те; при прилагателните в ед. ч. членът е – за м. р. -iа, -I, за ж. р. -та, за ср. р. -то, за мн. ч. -те.

• През врачанско-видинския период членуваните форми не само засилват своето присъствие и участие в езика на Софроний, но и се разнообразяват по вид под влияние на западнобългарските говори. В “Митология” например от около 4000 словоформи при съществителните имена над 840 са членувани, т. е. всяка пета форма. За м. р. успоредно с ъ-член, отбелязван във вид -а, , -ать, -ть, тук се използва и о-член, писан във вид -о, -у, -ю.

• В изследването си за езика на “Неделника” К. Ничева също отбелязва такива членувани форми, като посочва, че е трудно да се определи под влияние на кои говори Софроний започва да си служи с о-член, но допуска това да е станало под влияние на съседните на Котел о-говори в Жеравна и Медвен [Ничева: 24].

• Несъмнено Софроний е познавал практиката на о-членуваните форми в тези диалекти, но фактът че той започва да си служи с тях едва през втория период, когато работи в западните области и опознава врачанския диалект, в който членът е -о, дава основание да се приеме, че те са израз на настъпило развитие във възгледите му за диалектната основа на книжовния език. В “Митологията” например срещу ъ-членувани форми от 27 съществителни вече стоят о-членувани форми от 45 съществителни, напр. гнэва’ть 49 и гнэво’ 19а, града’ 56 и градо’ 56, свэта’ 43 и свэто’ 51, торго’вица 21 и торго’вицу, 56, кн’зю 54а и т. н.

• В “Неделника” и в “Житието” определените форми се образуват със същите членни морфеми, но там вече по-често се въздържа от членуване.

г) Местоимения. Значително усложнена е картината при местоименията. Тук съжителстват новобългарски и черковнославянски местоимения, аналитични и падежни форми, местоимения от източнобългарски и от западнобългарски тип. Може да се констатира, че се използва предимно новобългарската местоименна система от източнобългарски диалектен тип (азь, тi, то, то, нкои‡, ма, та и т. н.), но когато западнобългарските местоимения имат подкрепата на стария книжовен образец, Софроний им дава път (онь, оны, нихь, нихнии‡), обаче в редица случаи формите на местоименията се подвеждат по стария книжовен образец (тому’, тогw’, твоего’, на’шему и т. н. ). В същото време се срещат и употреби на стари книжовни местоимения или на отделни форми (сiе, весь, са’мыи‡, коли’ко). Все пак в крайна сметка определящи са народните местоимения и техните форми, в чието утвърждаване Софроний има несъмнен принос [Вътов 1987: 43 - 74; Вътов 2001: 53 - 86].

3.3.2. Глаголна система. В областта на глаголната система Софрониевият език също така основно следва говоримата народна реч.

а) Инфинитивни форми. В преписа на Паисиевата история от 1781 г. инфинитивните форми на глаголите изцяло са заменени с да-конструкции или са представени описателно. В “Митологията” не се среща нито една употреба на пълния инфинитив, а в “Неделника”, където има тенденция към езикова архаизация, инфинитивните форми са твърде редки. В “Житието” инфинитив е употребен само веднъж.

Разпределението на глаголите по спрежения напълно се покрива със съвременното състояние. В парадигмите за отделните глаголни времена се наблюдава различна последователност в следването на новобългарското спрежение [Вътов 1985: 175-185].

б) Сегашно време. Сегашно време има определено новобългарски характер, като рядко присъствие на форми по черковнославянски образец се наблюдава в съчиненията от третия период, но и тук те са допълнителна наслойка, основни си остават новобългарските форми. В “Митология” и в “Житието” например от 150 глагола, употребени с форми за 1 л. ед. ч., едва 13 имат и облици по черковнославянски образец. Примери: М – наде’ са 26, да №бы’ 49а, №бы’ешь 20, жь’нать 39а, но и прiи’ду 63; Н – да ви’дтъ 227, мы’слтъ 77а, да №чи’нимъ 40, да попла’чишь 41а, но също и теку’тъ 107, есть 24а, оживл’етъ 68; Ж – испа’т 353а, да м №же’нт 353а, бо’рть с 353, но също и наде’ю с 367а, да ти принесу’ть 355, приведу’ть 355 и др.

• Важно е да се подчертае, че във всички свои съчинения Софроний утвърждава т. нар. палатални окончания в 1 л. ед. и в 3 л. мн. ч. при глаголите от ІІ и част от І спр. и тъмни окончания за същите лица, приведените примири показват това.

• Освен това през втория и третия период сред новобългарските форми се появяват и окончания -мь, -ме за 1 л. ед. и 1 л. мн. ч., напр. М – какво’то гле’дамь и чу’емь 63, мэ’риме 60а, па’лиме 56а; Ж – наче’нах да №’чимь 353, и пону’диша ме ... да собире’м 353 и др.

в) Бъдеще време. Особено интересен и богат материал за развитието на Софрониевите разбирания за книжовния език се съдържат във формите за бъдеще време, които изцяло са новобългарски по тип, но с голямо моделно разнообразие [Вътов 1983: 423 – 433; Вътов 2001: 99 - 110]. След като Софроний получава възможност да опознае и западнобългарски говори, той съзнателно започва да прокарва в езика си особености и от тези говори, давайки израз на разбирането си, че новобългарския книжовен език трябва да бъде единен за всички българи в цялото българско езиково землище и поради това трябва да се изгражда на по-широка диалектна основа

През първия период той използва форми за бъдеще време с частица ще (със или без междинен съюз да). В “Митологията” обаче начините за образуване на бъдеще време стават много по-разнообразни. Тук вече Софроний прибягва до всички познати му от различни диалекти възможности за образуване на бъдещи форми. Най-общо с източните говори могат да се свържат такива форми като:

• с частица ще + (да) – ще па’т 33, ще м №да’вть 64;

• с частица ща – ща го посэка’ть 42а;

• със спомагателен глагол ща + сег. време на спрегаемия глагол – ща сове’рша 35, не щешь да го на’и‡дешь 20а;

• със спомагателен глагол ща + съкратен инфинитив – не щем хорати’ 13.

С образци от западните говори се обясняват бъдещите форми, образувани:

• със спомагателен глагол хоча (хочу) + да + сегашно време на спрегаемия глагол (видински диалектен модел) – хоча да ти дамь 61, хочу да с §реку 63;

• с частица к + да + сегашно време на спрегаемия глагол (врачански модел) – к да пра’вишь 35;

Смесен тип начини за образуване на бъдеще време са изпробвани в два модела:

• между врачанския и видинския модел – частица к + хочу + да + спрегнат глагол в сегашно време: Му’жу мои‡ днеT що’ к да пра’вишь 45;

• между източнобългарски и западнобългарски модел – частица ще + хочу (хоча) + да + спрегнат глагол в сегашно време, напр. ще хоче да №мре 50а, ще хо’чемь да яде’мь 40.

С най-много примери е застъпено бъдеще време с частица ще, но формите с хоча (хочу) сериозно им съперничат.

В “Неделника” картината на съотношението между източни и западни по тип форми е изменено – предпочитат се формите с хоча (хочу) и с частица к, а в “Житието” бъдеще време е само с хоча (хочу).

г) Минало свършено време. Ако в езика на “Митологията” формите за това време са изцяло новобългарски (с изключение само на една), то в езика на “Житието” редом с новобългарските форми често се появяват и черковнославянски при 3 л. мн. ч. – срещу 91 форми с новобългарското окончание -ха стоят 40 форми с черковнославянското окончание -ша, напр. то’и‡ чаЎT прiидо’ша н’кои евре’и и пи’таха ме за’що ви’кашь 253а.

д) Минало несвършено време. Конкуренцията между стари и нови форми се проявява особено ярко при това време – еднакво се използват и двата типа форми, като в отделни случаи превес дори имат формите, съвпадащи с черковнославянския имперфектен образец, напр.: М – желэ’хь 62а, надэ’хь са 15 и оре’хь 45а, №зе’хь 62; Ж – ми’слхь 358, и’дше 357а и и’деше 361, сэд’ше 354а и сэде’ше 354.

е) Наклонения. Изцяло новобългарски облиците за отделните наклонения. Софроний умело прибягва до новобългарските преизказни форми, макар те да не са стабилизирани функционално. Известно отклонение към старата норма се откриват при повелително наклонение от типа на радуи‡ са и совэтуи‡ М-68а.

3.3.3. Неизменяеми класове думи. Неизменяемите класове думи не правят изключение от очертаната дотук картина на съотношение между старо книжовно и ново народно градиво в езика на Софроний. Ако се опрем на данни от езика “Митологията” и на “Житието”, можем да изведем следното най-общо състояние при отделните класове:

а) при наречията, които в основната си маса по състав, образуване, граматически особености и значения са новобългарски, Софроний също не се отказва от възможностите на книжовната традиция – прибягва например и до стари книжовни наречия като М – ведно 67а, ка’ко 60, напра’сно 22а, вовэ’ки 67; Ж – за№’тра 360 [Вътов 2001: 127 - 134];

б) при предлозите от общо 34 използвани в двете съчинения само няколко – кь, w, посрэде, противо, ради – могат да се свържат със стари книжовни влияния, всички останали по форма и употреби са новобългарски [Вътов 1986: 11-23; Вътов 2001: 134 - 150];

в) при съюзите от общо 72-та използвани съюзни средства в двете съчинения само десетина (докле, сиречь, како, туко като, дабы, обаче и др. под.) са от стар книжовен произход, всички останали идват от живата народна реч и имат своето утвърдено място в днешната книжовна норма [Вътов 2001: 150-169].

4. Основни изводи

Направеният преглед на Софрониевата книжовноезикова дейност позволява да се направят няколко основни извода.

Първо, със Софроний Врачански започва изключително плодотворното участие на книжовници от Котленското книжовно средище в изграждането на националния книжовен език през Възраждането. Големият дял на централните балкански говори в неговата основа до голяма степен се предопределя от тяхната дейност.

Второ, възгледите на Софроний за основата и характера на книжовния език са дълбоко демократични, те имат корените си в езиковите принципи на дамаскинарите и са тяхно по-нататъшно, оплодено от Паисиевия дух развитие в националната епоха.

Трето, книжовният език на Софроний Врачански има за основа говоримата народна реч от централната балканска област, той е продължение и развитие на вече създадената от дамаскинарите от тази област обобщена народна норма. Като съзнава общонародната значимост на книжовния език, Софроний насочва усилията си на езиков строител в две главни насоки:

• през врачанско-видинския период – към разширяване на народнодиалектната му основа чрез привличане на черти и особености в него и от западнобългарските говори (по този начин Софроний става пръв изразител на идеята за полидиалектен характер на книжовния език);

• през букурещкия период – към книжовната му обработка чрез средствата и възможностите на старата писмена и езикова норма – черковнославянската (по този начин Софроний извежда като принцип на езиковото строителство идеята за приемственост между старата и новата книжовна форма на българския език).

Четвърто, конкретните приноси на Софроний в изграждането на новобългарския книжовен език могат да се търсят на всички езикови равнища – фонетично, морфологично, лексикално, синтактично, стилистично.

Библиография:

Ангелов: Ангелов Б. Ст., Милко Котленски. – В: Съвременници на Паисий, т. ІІ. С., 1964.

Вътов 1983: Вътов В., Образуване и изразяване на бъдеще време в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сборник” на Софроний Врачански. – В: Първи международен конгрес по българистика, София, 23 май – 3 юни 1981. Доклади. т. 1. Исторически развой на българския език. БАН, С., 1983.

Вътов 1985: Вътов В., Глаголните времена и наклонения в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сборник” на Софроний Врачански. – Годишник на СУ “Кл. Охридски”, Факултет по славянски филологии. Проблеми на българистиката и славистиката, т. 74, 3, 1980, С., 1985.

Вътов 1986: Вътов В., Предлозите в езика на Софрониевите ръкописни съчинения. – Език и литература, 1986, кн. 3.

Вътов 1987: Вътов В., Местоименията в преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори видински сборник” на Софроний Врачански. – Трудове на ВТУ “Кирил и Методий”, т. ХХ, кн. 2, Филологически факултет. Езикознание. С., 1987.

Вътов 2001: Вътов В., Езикът на Софроний Врачански. Библиотека Филология. Езикознание № 10. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2001.

Жерев: Жерев Ст., Езикът на Софрониевия препис на “История славяноболгарская” от 1781 г. в сравнение с първия (1765). – Български език, г. ХІХ, 1959, кн. 2.

Караджова: Караджова Д., Котленският книжовен център през ХVІІІ век. Плодвив, 1994.

Киселков: Киселков В., Сл. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963.

Ничева: Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език. С., 1965.

Петров: Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІІІ, С., 1911.

Русинов 1975: Русинов Р., Ранната книжовна дейност на Софроний Врачански и нейното значение за изграждането на съвременния български книжовен език. (По случай 160 години от смъртта му) – Български език, г. ХХV, 1975.

Стойков 1968: Стойков Ст., Българска диалектология. Второ поправено издание, С., 1968, с. 76.

ІV. Лексиката на две Софрониеви съчинения

(“Митология Синтипа Философа” и “Житие и страдания грешнаго Софрония”)

В началните стадии на изграждане новобългарския книжовен език има два главни източника на речниковото си градиво – от една страна, народният език в неговото диалектно многообразие и единство, от друга страна, старата книжовна лексика, съхранена в домашната средновековна книжнина и в черковнославянски. По този начин естествено и в най-пълна мяра се осъществява историческата приемственост между лексикалните системи на стария и новия книжовен език. От тези два могъщи извора черпи лексикален материал и Софроний Врачански. Следователно по източник речникът на неговия език исторически се разслоява на два пласта. Единият се състои от народни лексикални единици, дошли направо от живия народен език или от езика на народната книжнина (дамаскини, смесени сборници), другият се представя от книжовни речникови средства, усвоени от домашната средновековна книжнина, от черковнославянски книжовни съчинения или използувани по примера на дамаскинарите.

От гледна точка на произхода им речниковите единици от единия и от другия пласт са от два типа: домашни и заети, разглеждани откъм словообразуване, се представят като непроизводни и производни.

При представяне на лексиката, използвана от Софроний в езика на “Митологията” и “Житието”, възприемаме подход, при който тя се характеризира обобщено от горните три аспекта по части на речта.

І. Домашна лексика

Домашната лексика, в която влизат народни и книжовни по източник думи, е основна в езика на Софроний – в “Митологията” от около 1700-те употребени думи над 1550 са домашни по произход, а в “Житието” такъв характер имат 1140 от общо 1400-те думи.

§ 1. Съществителни имена

Съществителните имена са една от основните групи думи в езика на двете съчинения – на тях се пада почти една трета от общата лексика, по около 600 единици във всяка творба.

Като названия на граматически предмети, най-обобщено те могат да се подразделят на шест тематични групи:

• за лица;

• за животни и птици;

• за растения и плодове;

• за места и обекти;

• за материални предмети;

• за отвлечени понятия.

1. Съществителни за лица

1.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните съществителни за лица в преобладаващата си част са дошли в езика на Софроний от живия народен език. Това, че някои от тях се явяват в черковнославянския им правописно-фонетичен вид, несъмнено се дължи на авторовия писмен навик. Тук се отнасят роднински и други по-общи названия на лица от трите рода: М и Ж – ба’ба 37, 355*, богь 48, 354, *брать 17, 358а, дще’р 27, 356а, дэ’те 66, 357а, жена’ 48, 356а, кнзь ’1. владетел; 2. кмет’ 54а, 353а, ма’’’терь 43, 356а, мужь 17, 357, невэ’’’ста 36, 357а, сiрома’’’хь 23, 360, сынь 26, 355а, слу’га 23, 362, ча’’’до 36, 353, человэкь 27, 354; М – во’’’лхва ’разбойник, крадец’ 38а, во’’’и‡нь 22, *гость 51а, *зть 26а, *тесть 27а; Ж – вои‡во’да 362а, *грекь 354, душы 359а, стрыи‡ ’чичо’ 353, *господь 358а, рабь 357, че’’’лдь 360, ю’’’ноша 353а. В исторически план някои от тези съществителни са производни, но от гледна точка на книжовноезиковото строителство този факт не е от съществено значение, затова не ги отделяме.

С книжовни източници могат да се свържат съществителни като во’’’инь, во’’’лхва; *господь, ма’’’терь, кнзь, въпреки че и те навярно са имали употреба в народния речник. Някои като *зть, мужь, *тесть и др. очевидно са народни думи, чиято форма е повлияна от черковнославянския писмен образец.

1.2. Производни съществителни. Производните съществителни за лица в зависимост от рода им са образувани с различни наставки.

1.2.1. Съществителни за лица мъже. Производните съществителни за лица мъже са получени с наставки: -акь [-ък], -арь, -ачь, -ець, -Є /-я, -инь, -ика, -/н/икъ, -тель.

а) Наставка -арь. Наставка -арь в народния език е силно продуктивна, прибавя се към основа на непроизводно съществително, като новополученото име е за лице-деятел, предметът на чиято дейност се представя от изходната основа. Осемте съществителни с тази наставка в езика на Софроний: М – господа’рь 44, *градина’рь 27а, *жатва’рь 39а, кожаха’рь 20, *порта’рь 64; Ж – *говеда’рь 361, друга’рь 357, wвчарь 356 почти изцяло са преминали в книжовния речник. Изключение прави само порта’рь.

В “Неделника” не са употребени *говеда’рь, *жатва’рь, кожаха’рь, *парта’рь [Ничева: 82-83].

В езика на Й. Кърчовски се срещат господа’рь, друга’рь, wвча’рь [Цойнска 1980: 13].

б) Наставка -ець. Наставката е еднакво присъща на старото книжовно и на народното словообразуване. С нея се получават имена, които характеризират лицето по занятие, отличително качество или друг признак. Свързва се главно с основи на глаголи или прилагателни, открива се общо в 10 съществителни, като в някои случаи има редуциран вариант -иць.

По книжовен път са дошли лесте’ць ’лъжец, измамник’ 57, младе’нець 61а. Въпреки че са познати на народния речник, съществителните оте’ць 48а, 353 и торго’виць (торго’виць, терго’вець) 56, 59, 355, 362а също могат да се приемат за книжовни. Първото от тях в езика на Софроний се употребява в две значения: 1. ’баща’ – wста’наa без± оЃца и без± ма’теR Ж-353; 2. ’свещеник ’ – Е’то оЃче то’лкова дни’ и’ма ка’ко т ка’ниN за арх¶ере’а Ж-358. Народната дума баща в тези две творби не се открива, затова пък в “Езопови басни” тя се използва успоредно с отець.

Останалите съществителни имат за първоизточник народния речник: М и Ж – чужди’нець ’чужденец’ 44, 357; Ж – *моско’виць 354, *не’миць 355, слэпе’ць 356а, *ста’рець 356, №б¶’и‡ца 356а. Съществителните *моско’виць и *неми’ць са народни названия и Софроний ги използва като наименования с обобщаващ характер – със значение ’съответен народ’: Ж – наче’на ту’рчина вои‡ска’ бата’лiа и саT моско’вица и саT не’мица 355. Съществителното *ста’рець по всяка вероятност трябва да се свърже със значение ’старейшина’: Ж – Позова’ паша’ четы’ри ста’рцы при себэ’, и едиO § ниa бэ’хь а’зь 354 – пише Софроний, а сам той по онова време е едва 29 годишен.

По-голямата част от съществителните на -ець се намират и в езика на “Неделника” – липсват само *моско’виць, *не’миць, слэпе’ць [Ничева: 86]. Й. Кърчовски си служи с младе’нець, оте’ць, слэпе’ць, ста’рець, торго’вець (у него *тръго’вець) [Цойнска 1980: 12-13].

В съвременния български книжовен език не е възприето съществителното *лесте’ць, а съществителните московец, немец, старец в значенията, с които ги познава Софрониевият език, са остарели.

в) Наставка -инь (-анинь, -нинь). Наставката е народно словообразувателно средство. Освен за образуване на домашни съществителни за лица мъже, с тази наставка в народния език словообразувателно и морфологично се адаптират чужди заемки, за да се подчертае значението за лица [Кювлиева: 91]. Както показва езикът на Софроний, в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. турцизмите в народния език не са изцяло и последователно обхванати от тази адаптация. Една част от тях, които по-късно в народния език се използват в побългарен с наставка -инь вид, у Софроний са без нея, напр. Ж – има’мь ’духовно лице’ 361а, *каи‡мака’нь ’околийски управител’ 362а, каса’пь 353, чау’шь 354 и др.

• Едни съществителни на -инь характеризират лицата според народностния им произход: М – перс¶а’нинь 10а; Ж – тата’ринь 360, *ту’рчинь 358а, *цы’ганинь 356, а по всяка вероятност и употребените в множествена форма арнау’ты 356, евре’и 353а.

• Други съществителни характеризират лицата според местопроизхода им: М – *гражда’нинь 57; Ж – *врача’нинь 358а, *плеви’нинь 359, се’лнинь 359а. Тук може да се отнесе и го’стнинь 46а, 356а.

• Трети съществителни назовават лицето по религиозен признак: М и Ж – *хрiстiа’нинь 46, 360; Ж – *ага’ренинь 354, *гiаву’ринь 357а.

• Четвърти представят лицето по социален или професионален признак: М и Ж – бол’ринь ’богат човек; първенец’ 56, 362, господи’нь ’господар’ 24, 358, хайду’тинь 39, 359; М – *бака’линь 25а, *џела’тинь ’палач’ 48; Ж – ая’нинь ’помощник на областния началник – валията’ 358а, *сiи’зинь ’коняр’ 360.

• По други видове признаци са характеризирани лицата в съществителните: М – курва’ринь 36, *душма’нинь 26; Ж – *манзи’линь ’уволнен човек’ 356.

В случаите, когато Софроний си е послужил само с множествената форма на заети съществителни, е невъзможно да се определи дали те са му били известни в побългарената им форма, или в непобългарената, напр. Ж – яни’чары 353, пехлива’ны 353, панду’ры 358а и др. Може да се предположи, че по времето на Софроний в много случаи са се използвали и двете форми – към такова допускане навеждат примерите като: Ж – Гiаву’рь: ско’ро сеги’ прiиди’ на вэ’ру на’шу ... 357а и ... да вэнче’иd ты’ мо’та жена’ саT гiаву’рина 357а.

Общи и за “Неделника” са съществителните: *ага’ренинь, бол’ринь, *евре’инь, господи’нь, го’стнинь, курва’ринь, се’лнинь, хаи‡ду’тинь, *хрiстiа’нинь [Ничева: 88]. Част от тях използва и Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 14].

Като изключим турските заемки, едни от които – ая’нинь, *гiаву’ринь, *сiи’зинь, манзи’линь – не са се задържали дълго в книжовната практика, а други – *бака’линь, *душма’нинь, *џела’тинь – днес имат стилистически снижено значение и са допустими в разговорния стил, останалите съществителни продължават съществуването си в книжовния речник.

г) Наставка -¶ / -¶а. Наставката се съдържа в домашното съществително су’дiа Ж-354а, но в същото време тя се използва в народния език за словообразувателно и морфологично побългаряване на заети съществителни – производни или непроизводни в съответния език.

На такова побългаряване например са подложени турцизмите с чуждите наставки -џ¶’- и -ч¶’- [Кювлиева: 90] М – хамамџ¶’ ’собственик на баня’; Ж – *бегликч¶’ ’събирач на данък беглик’ 361, *зулумџ¶’ ’злосторник’ 360, *конакч¶’а ’който отсяда в конак’ 359а, харач¶’а ’събирач на данък харач’ 353а, ясакч¶’а ’личен пазач, телохранител’ 361 и др., а също така и заемки като: М – *би’нь баш¶’ ’висш началник’ 63а, *комш¶’ 45; Ж – *дел¶’ ’луд, необуздан човек’ 360, кад¶’а ’съдия’ 354а, карџал¶’а 362 и др. Всички те днес се отнасят към остарялата лексика.

д) Наставка -(н)икь. Тя е дейно словообразувателно средство в старобългарски, но в същото време е характерна и за народното словообразуване. Съществителни с нея Софроний широко използва в “Неделника” и тук те са значителна група – общо 21 на брой.

С изключение на три съществителни (М – wсужде’нникь ’престъпник’ 20, совэ’тникь 39; Ж – *моле’бникь ’молител’ 358) всички останали се откриват в речника на Н. Геров, но формата на част от тях показва, че в езика на Софроний те са повлияни или са дошли от книжовни източници. Такива са: М – безчи’нникь ’безсрамник’ 34а, досто’и‡никь ’достоен човек’ 39а, згово’рникь ’доверено лице, съветник’ 15а, *кра’дникь ’крадец’ 39, *крамо’лникь ’свадлив човек’ 68, *любо’вникь 22, наслэ’дникь 47а, незна’и‡никь ’неук, необразован човек’ 53, помо’щникь 49, пу’тникь 44, *сро’дникь 36а, *су’дникь ’съдия’ 58. За съществителното *су’дникь К. Ничева допуска, че е възможно да бъде авторско словообразуване [Ничева: 84]. По-вероятно е обаче то да е било познато на Софроний от народния език (у Н. Геров – с©днакь, с©дникь), но е използвано в черковнославянска фонетична редакция, тъй като изходното съществително у автора има книжовен облик – су’дь 28, 361а.

За авторско словообразуване могат да се мислят съществителните *кра’дникь, досто’и‡никь, незна’и‡никь. В “Житието” намираме следните съществителни на -никь: *до’лжнникь 355, *духо’вникь 355, *затво’рникь 355а, свще’нникь 356, *№чени’кь 355а. Първото съществително под форма длъжникь е дадено в речника на Геров със значение ’който взел на заем, та дължи’. Същото значение то има и в “Неделника”: А со №’мь сво’и‡ мы’слтъ ка’ко да наси’луютъ до’лжники сво’и 77а. В “Житието” обаче значението му е друго – ’който дава на заем, та му дължат, кредитор’: ... до’лжнницы м не §ста’вха и’скаха си пары’те 355.

От посочените съществителни в “Неделника” не са употребени: бе’зчинникь, досто’и‡никь, *затво’рникь, *крамо’лникь, *любо’вникь, незна’йникь, *кра’дникь [Ничева: 83 - 86], а Й. Кърчовски пък си служи с: *до’лжникь, духо’вникь, *любо’вникь, наслэ’дникь, пу’тникь, свще’нникь, *№чени’кь [Цойнска 1980: 10 - 11].

В речника на книжовния ни език продължават съществуването си по-голямата част от тези съществителни – длъжник, духовник, затворник, любовник, наследник, помощник, пътник, свещеник, сродник, съветник, съдник, ученик.

е) Наставка -тель. Старият книжовен словобразувателен тип с наставка -тель, който в “Неделника” е силно застъпен, тук се представя от три съществителни: М – *пр¶’тель 61, №чи’тель 49; Ж – *мучи’тель 355а. Те са дадени в речника на Геров, което говори, че са били познати на народния език. Има ги в “Неделника” [Ничева: 80] и у Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 11 - 12], използва ги и съвременният книжовен език.

ж) Наставка -ачь. Характерната за народното словообразуване наставка тук е застъпена с едно съществително ора’чь 44а, 354.

з) Наставки -акь, -ика. Непродуктивните наставки -акь [-ък], -ика, съдържащи се в съществителните мо’макь М-31 и влади’ка 65, 361а ’висше духовно лице; господар’, се посочват за пълнота на изложението, защото и двете съществителни са днес в книжовния речник.

1.2.2. Съществителни за лица жени. За лица жени са използвани производни съществителни, образувани с наставки: -а, -ва, -ин, -ица, -ка, -на, -ота, -ои‡ка. Количествено те са малка група, като в “Житието” са само две. Някои от наставките са застъпени с по едно съществително.

а) Наставка -ица. Наставката се свързва с основи на прилагателни. С нея са получени съществителните: М – подво’дница ’сводница’ 31, сро’дница ’35а, стари’ца 32. В “Неделника” нито едно от тях не се среща, а Й. Кърчовски си служи само със сро’дница. [Цойнска 1980: 15]. Днес не се пази единствено съществителното подводница, на негово място се е утвърдило съществителното сводница.

б) Наставка -ин. Присъединявана към именни основи, наставката се съдържа в две съществителни: М – *сiроты’н 68а и слуги’н 56, които липсват в “Неделника” и у Й. Кърчовска [Цойнска 1980: 16]. Дошли от народния език, те се пазят и днес в книжовния речник.

в) Наставка -ка. Прибавя към изходни съществителни за лица мъже. Откриваме я в две съществителни, дошли от народния речник: М – *господа’рка 44а и комш¶’йка 30, като второто е получено от турска заемка. В “Неделника” и у Й. Кърчовски не са използвани. Днес и двете се пазят, но комшийка има разговорен характер.

г) Наставки -а, -ва, -на, -ои‡ка, -ота. С останалите пет наставки е образувано по едно съществително: М и Ж – дэво’и‡ка 26, 356; М – супру’га 40, ку’рва 22а; Ж – стры’на 353, си’рота 30а. У Кърчовски намираме две от тях – дэво’и‡ка и си’рота [Цойнска 1980: 16].

1.2.3. Съществителни за лице от среден род. За лице среден род се среща едно производно съществително, получено с наставка -че, имаща умалително-гальовно значение: М – люби’миче 14а.

2. Съществителни за животни и птици

Като наименования за животни и птици са използвани около 30 съществителни, от които 7 са заемки от турски и гръцки, затова ще бъдат разгледани при чуждата лексика.

2.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните наименования на животни и птици са дошли от народния речник. Тук се отнасят: М и Ж – конь 26, 361а, свин’ 33, 355; М – *бо’лка 61, го’лубь 41, sвэрь 29, sм¶’ 34, мага’ры 24, *мска 38, му’ли 38а, ры’ба 20, п¾е 33а; Ж – воль 356а, *w’вень 355а, *о’вца 355а, *за’екь 354а. Всъщност съществителните *w’вень и *о’вца са стари производни. В книжовния речник днес не е прието единствено съществителното *мска.

2.2. Производни съществителни. Производните съществителни от тази група са образувани с наставки: -ица, -ка, -никь, -но. По източник всички са народни. С наставка -ица са три съществителни: М – голуби’ца 40, лси’ца / леси’ца 64, пти’ца 51а; -ка се съдържа в две съществителни: М – коко’шка 40а и ку’чка 30; -но се открива в родовото название животно М-52; с -никь е получено народното название на товарен кон – *тва’рникь Ж-359.

Всички съществителни от тази група са дадени в речника на Геров (последното под форма товарникъ) и са утвърдени в книжовния език, изключение прави *тва’рникь.

3. Съществителни за растения и плодове

Броят на тази група съществителни в езика на разглежданите съчинения е ограничен. По източник всички са народни.

3.1. Непроизводните са: М и Ж – го’ра 24, 354а, дрэ’во 56, 357, жи’то 48, 360, *о’рехь / w’рехь 55, 360а, трэ’ва 13а, 357; Ж – бу’рнь 357а, верба’ 357, ичими’кь 360, сэ’но 360. Исторически погледнато съществителното ичими’кь съдържа словообразувателна наставка, но сега се представя като непроизводно.

3.2. Производните съществителни са получени с наставки: -арь, -¶е, -ин. Те са едва четири:

• с -арь е съществителното шума’рь ’шумак’ М-42, познато в народния език;

• -¶е се съдържа в две имена би’л¶е М-33 и sе’л¶е Ж-360а, които също могат да се съдържат в народния речник;

• с -ин е образувано съществителното смоки’н М-33.

С изключение на съществителното шума’рь, всички останали съществителни от групата са утвърдени в книжовния език, като биле има стилистична специализираност.

4. Съществителни за места, обекти и селища

Съществителните от тази тематична група се представят от собствени имена и нарицателни.

4.1. Собствени съществителни имена. Собствените имена на места, обекти и селища са твърде богато застъпени в “Житието” – по-голямата част от тях са прости по състав, но има и ред съставни имена. Без да се впускаме в лингвистичен анализ, ще ги представим, за да се добие по-пълна представа за лексикалния състав на Софрониевия език.

Неспокойният живот на С. Врачански го води в различни краища на поробените от турците земи – по българските селища, в същинска Турция, във Влашко. За това говорят и названията като: Болгар¶’а 353, Вла’шко 355 (Вла’шка земл’ 354а), Ту’рско 361а (*Туре’цка земл’ 354а), Анато’лiа 359 (Анато’лска стра’на 353). Освен това се среща и народното название на Русия – Москов¶’а 361а.

От българските селища, посещавани от Софроний или свързани с описвани събития, се споменават: Арбана’си 357а, Бе’лковца (Берковица) 362, Брани’ца (с. Бреница, Врачанско) 358а, Ва’рна 354а, Ви’динь 358а, Вра’ца 358, Га’брову 359а, Казанли’кь 355а, Карноба’ть 356, Кори’тень 355а, Карабонарь 357а, Коинла’ри (с. Койнаре, Плевенско) 358а, Ко’стень 357, Ко’тель 353, Ломь 360, Нико’поль 361а, Wсма’нь паза’рь (Омуртаг) 354а, Пле’вень 361, Ра’хову (Оряхово) 359а, Русчу’кь (Русе) 359, Свэщовь 359а, Сvгмень 357а, Сили’стра 354а, Сли’вень 355, Те’рнову 360а, Те’тевень 359а, Фандакл¶’й (с. Тетово, Ямболско) 355а, Шу’мень 353а, Шiхла’ри (с. Росица) 356а, Я’мболь 355.

Тук могат още да се изброят и названия на области и манастири: Ах¶о’лска епархiа 356а, Ви’динскiа кадили’кь 358а, Вра’чанскiа кадили’кь 358а, Карноба’тскiа кадили’кь 357, Ф¶липпи’нска стра’на (Пловдивска област) 355а, Карлю’ковскiа монасты’рь 360, Черепи’шь монасты’рь 360, Божигробскiа мето’хь 360а.

От селищата и обектите извън българските земи се упоменават: *Адриано’поль 355а, Ца’риградь 353 с предградието му Юскудари’ (Скутаре) 353 и с названието на част от султанския дворец Яли’ К¶wшкю’ 353, Бокоре’щь 362, Брашо’вь 362, Г¶ургю’вь 361а, Зи’мничи 361а, Кра¶w’ву 362, Мачи’нь, Марку’ца монасты’рь 361а, Свта гора 354а.

От реките се срещат названията на: *Ду’навь 354а, И’скре рэ’ка 361.

В “Митологията“ се открива едно собствено название от този род – Пе’рсi 10а.

4.2. Непроизводни нарицателни съществителни. Съществителните названия на места и обекти, които от съвременна гледна точка се представят като непроизводни, са: М и Ж – градь 53, 360а, домь 57, 356, земл’ 25, 359, мэсто 38, 361а, ни’ва 17а, 357, рэ’ка 20, 361, се’ло 44, 358, стра’на 54, 361, хи’жа 66, 356а; М – кла’денець 24, *море’ 61, *небе’ 24а, я’ма 24; Ж – *доль 359а, по’ле 357а, путь 27, 354а, *холмь 359а.

4.3. Производни нарицателни съществителни. Производните съществителни от тази група са образувани с наставки: -¶а, -ина, -ица, -ище, -ка, -ница, -ра. Едно е получено с представка: М – *и’зворь 60.

С наставка -ница са образувани три съществителни, от които едното възхожда в основата си към чужда заемка: М – *бака’лница 25а, водени’ца / водни’ца 64, 19, го’стинница ’хан, място за пренощуване’ 38; -ра се съдържа в две названия: Ж – коша’ра 359 и пеще’ра 359а. Останалите наставки са представени с по едно съществително: с -¶а е побългарена турската заемка чарш¶’а Ж-360; с -ина е съществителното *гради’на Ж-353а; с -ица е *№’лица Ж-354; с -ище – живе’лище ’обиталище’ Ж-362а, а с -ка е твърде характерното за Софрониевия език съществително затво’рка ’затвор’ Ж-353а, което идва от видинския диалект.

От изброените производни съществителни Й. Кърчовски използва няколко - водени’ца, *гради’на, *коша’ра [Цойнска 1980: 17].

В книжовния речник днес не се откриват две - живе’лище и затво’рка, а *бака’лница и чарш¶а имат място в разговорния стил. От непроизводните само хижа, което у Софроний има значение ’къща, дом’, днес е утвърдено с друго значение.

5. Съществителни за материални предмети

5.1. Непроизводни съществителни. Броят на непроизводните съществителни от тази твърде широка тематична група е значителен. Тук влизат наименования на предмети от природата, от бита, на метали, облекло, части на човешкото тяло и др.

Почти всички, използувани от Софроний названия на материални предмети, имат източника си в народния език, но една част от тях са в черковнославянски правописно-фонетичен вид.

От домашен произход непроизводни (или представящи се днес като непроизводни) са съществителните:

• М и Ж – бра’шно 30, 358а, вещь 54, 354, во’да 19, 359, *вра’та 28, 360, гла’ва 34, 362а, дрэ’ха 37, 359а, кни’га 16а, 362а, лице’ 17, 357, *но’га 41, 356, око’ 58, 357, *ра’мо 21а, 362а, снэгь 40, 359а, *стэ’на 12, 360а, №’ста 30, 355, хлэбь 30, 360, а също така и съществителните с черковнославянски фонетични черти – дождь 19, 361, огнь 42, 359, ру’ка 66а, 361а, сердце 61, 355, *сле’за 38, 354а;

• М – *брзна’ ’бразда’ 45, варь 12, желэ’зо 46, *жи’ла 33, sвэзда’ 37а, зла’то 57, квась 21а, клонь’ 38а, *кожа 20, кость 47, *лу’на 69, *мадо’ 39, медь 41, мле’ко 66, мре’жа 57а, но’гать 15, ножь 45, *нось 45, о’бразь 41, пе’пель 43а, пещь 36а, *прахь 43а, ра’на 21а, раше’то 25а, *ри’за 15, рогь 19, роса’ 31, са’б¶а 34, сре’бро 59, столь 48а, те’сто 27а, тэ’ло 28, №’хо 42, хрло’па 39, ядь ’отрова’, язы’кь₁ ’орган в устата’; тук са още съществителните плуралия тантум – везни’ 60, *га’щи 46а, кл’щи 64, а също така една група съществителни с черковнославянски фонетични черти – *го’рло 47, *го’рне (но и гь’рне) 25а, *зубь 64, кровь 15, одрь 31, пе’рсть 26, *слонце 68;

• Ж – *вери’га 356, вь’же 357, дь’ска 361а, *бра’да 354, ключь 353а, коль 356, кола’ 362а, качу’ла 361, *колэ’но 357, ко’п¶е 354, кор¶’то 361, ла’д¶а 361, *лкь 360, лэдь 361а, пл’ва 360, *скуть 357, *ча’ша 357а, шаль 360, *юзда’ 357а, съществителните плуралия тантум – вла’сы 355, *пл’щи 357 и с черковнославянска фонетика – *кресть 350. Тук условно може да се отнесе и съществителното пу’шка 357.

5.2. Производни съществителни. Те са образувани с наставки: -ба, -да, -ень, -ець, -ина, -ица, -¶е, -¶а, -ка, -ло, -мо, -на, -н¶е, -че.

а) Наставка -ень. Тя е словообразувателно средство в три съществителни: М – *гре’бень 54, ка’мень 37а, пе’рстень 17. В последното се откриват черковнославянски фонетични черти. Съществителните са общи за черковнославянски и народния език. Пазят се и днес в книжовния речник, но формата камен е стилистически ограничена.

б) Наставка -ець. Застъпена е в три съществителни: М – сно’пыць ’снопче’ 32а и Ж – *прозо’риць 354. Под влияние на котленската редукция гласният [е] от наставката е потъмнен в [и].

в) Наставка -ина. Прибавя към изходно съществително, с нея са получени съществителните: М и Ж – сади’на 21, 360, Ж – *верши’на 359 в значение ’клон, върхар’ и рого’зина ’рогозка’ 359. И трите съществителни са народни, като последното е присъщо на котленския говор, а останалите две са възприети в книжовния речник.

г) Наставка -ица. Съдържа се в съществителните: М – *возгла’вница 35а, ба’ница 41; Ж – *жалти’ца 55, 353а, лажи’ца 359а, пани’ца 61, 359а, дошли от народния език, но първото е повлияно фонетично от черковнославянската фонетика. Всички са днес книжовни единици.

д) Наставка -¶ -¶а. Използва в народния език за морфологично и словообразувателно побългаряване на заети от турски език съществителни: М и Ж – кес¶’а / кес¶’ 53, 361а; Ж – буирунт¶’а ’позволително’ 361а, *кап¶’а ’врата’ 360, манзил¶’а ’уволнителен документ’ 356, рак¶’а 357а. Пише се по-често във вид -¶а. От тези съществителни днес само две имат употреба – кесия и ракия.

е) Наставка -ка. С наставка -ка са образувани две народни съществителни: М – *wпа’шка / *опа’шка 64 и сть’пка 17а, които са запазени и днес.

ж) Наставка -ло. Наставката се открива в две съществителни: М – ма’сло 21а и wгледа’ло 19, които са народни и са запазени в книжовния език.

з) Наставки -ба, -да, -¶е, -на, -мо, -н¶2, -че. С останалите наставки са образувани по едно съществително:

• с -ба – го’зба М-21;

• с -да – wде’жда 67, 358, то може да се свърже с книжовни източници – Софроний по-често го употребява в значение ’ритуална дреха’, като в другите случаи предпочита съществителното дрэ’ха, характерно за народния език;

• с -¶е е книжовният синоним на го’зба – я’ст¶е 31, 355, предпочитан от Софроний;

• с -мо е пи’смо – 68, 359а;

• с -на е образувано съществителното *№’стна 31;

• с -н¶е – ¶аде’н¶е 45, 360а;

• с -че, която има умалително значение, е съществителното прозо’рче / прозо’рчи 63а.

Една част от съществителните названия на материални предмети *жалти’ца, кес¶’а, ма’сло, wгледа’ло, wпа’шка, пи’смо, рого’зина, стъ’пка са използвани и от Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 16].

6. Съществителни за отвлечени предмети

Тематичната група е най-богата както сред непроизводните, така и сред производните.

6.1. Непроизводни съществителни. Непроизводните съществителни за отвлечена предметност в основната си част имат за източник народния език. С него могат да се свържат: М и Ж – ве’черь 38, 360, вре’ме 20, 358, глась 15, 360, гнэвь 34, 357, гри’жа 54, 362, грэхь 40а, 357а, день 21, 353, зи’ма 40, 356, и’ме (но и и’м) 18а, 358, крамола’ 36а, 354а, нощь 38, 359а, пекь 40, 355а, плачь 54а, 360а, по’лза 64а, 355, пость 43, 360, рабо’та 37, 356, речь и рчь 39, 361, свэть 47а, 357а, срамь 41, 355а, сто’ка 59, 353а, страхь 41, 362а, трудь 47, 356а, №мь 53а, 360а; М – бэсь ’нечиста сила’ 46, вол 41а, дарь 67, ду’ма 43, екь 24а, жадь 27, *игра’ 61а, ловь 24, плодь 10а, сила 53, слухь 48а, тварь ’товар’ 56, цэна 61; Ж – бэда’ 356а, викь 360а, вэра 357а, гладь 358а, есень 359, w’бэдь 358, срэ’да ’сряда’ 354, студь 358.

Черковнославянски фонетични черти имат във формата си: М и Ж – путь ’кратност’ 63а, 357, скорбь 57, 359а, смерть 49, 356а, совэть 40, 359а, судь 26, 362а; М – голчь 24а, сонь 41; Ж – вредь 354а, долгь 362а, лесть 361а, че’тверть 357а. Книжовен източник може да се предполага също така и за други съществителни като: М и Ж – wбы’чай / обы’чай 50а, 354, чась 41, 359а, чинь 49а, 358а, язы’кь₂ ’реч’ 62, 353; М – ба’сень ’разказ, предание’ 63, *мы’сл 17, ху’ла 43, че’сть ’съдба’ 65; Ж – 358, дэло 354а, лэ’то ’година’ 359а, №’жась 357а, часть 355а, *чи’сло 355.

Към групата на непроизводните ще отнесем и съществителното любовь М-39а, получено от родителна форма на стб. любь.

6.2. Производни съществителни. Производните съществителни за отвлечени предмети в основната си част са образувани посредством наставки, а една немногобройна група са получени с представки.

Застъпени са следните словообразувателни типове: -ба, -да, -¶е, -ина, -ица, -¶, -ка, -н¶е, -окь [-ък], -ость /-есть, -ота, -ство, -тва, - ть, -щина.

а) Наставка -ба. С наставка -ба от глаголни основи са получени 6 съществителни: М и Ж – мо’лба ’1. молба; 2. молитва’ 24а, 360, сва’дба 27, 357; М – кра’жба 67, па’губа ’гибел, бедствие’ 55; Ж – жа’лба 356, потрэ’ба 358. За книжовни по източник могат да се смятат само па’губа и потрэ’ба, останалите са народни и се пазят в книжовния речник. От тези съществителни в “Неделника” намираме мо’лба и потрэ’ба [Ничева: 104] а Й. Кърчовски си служи с жа’лба, кра’жба, сва’дба [Цойнска 1980: 20].

б) Наставка -да. Наставка -да се съдържа в няколко съществителни: М и Ж – наде’жда 11а, 353, ну’жда ’страдание; беда; принуда’ 51, 362а; М – пра’вда 16 (непра’вда 68). Всички са утвърдени в книжовния речник днес, но има друго значение.

в) Наставка -¶е. Словообразувателният тип с наставка -¶е възхожда към старобългарската наставка -ые/ -и¬ за образуване на абстрактни съществителни. Съществителните имена с тази наставка в езика на Софроний имат отвлечено значение, което в изходната си основа се опира на прилагателно или съществително. За народния език типът не е присъщ, но под влияние на старобългарската и черковнославянската книжнина имена с наставка -¶е са проникнали в народния речник, за това свидетелства използването им в езика на дамаскините [Бабов: 178 - 181], както и отбелязването на една част от тях в речника на Н. Геров (напр. безвэрие, бездъждие, беззаконие, безобразие, безплодие, благочестие и др.).

Употребените от Софроний съществителни с наставка -¶е по характер са черковнославянски, но една част от тях той е могъл да познава от езика на дамаскините или от народния език. Едни от тези съществителни като: М – безобра’з¶е 68, наси’л¶е 15, разли’ч¶е 37а, согла’с¶е 40; Ж – из’оби’л¶е 358а, *здра’в¶е 353а се утвърждават в книжовния език без особени изменения в значението си, но естествено с неутрализиране на черковнославянските фонетични особености. Друга част от тях не се запазват: М – безгла’с¶е ’мълчание’ 49, держа’в¶е 52, навэ’т¶е ’коварство, клевета’ 44а, полу’ч¶е ’съдба, щастие’ 12а, предобы’т¶е ’печалба’ 61а. Без наставка -¶е днес е съществителното нра’в¶е М-68а. Повтарят се с употребени в “Неделника” имена само разли’ч¶е и согла’с¶е [Ничева: 102].

г) Наставка -ина /-ин. С наставка -ина /-ин са образувани отвлечени съществителни главно от основи на прилагателни за качество: М и Ж – *пра’вина ’истина’ 55а, 356а; М – борзина 20, горчиви’на 39а, добрина’ 11а, *sлына’ 41а, и’стина 29, лукавина’ 44, мvр¶зливина’ 67, сердитина’ 48, толстина’ 28, чистина’ ’чистота’ 16а. От основи на съществителни са получени: М и Ж – годи’на 67, 355, полови’на 59, 356, дружи’на 68, 354, милосты’н 43, 358а. В “Неделника” от тях се среща само пра’вина [Ничева: 96].

Като словообразувателно средство наставката е позната и на книжовното и на народното словообразуване – в речника на Геров не са посочени само лукавина’ и мvр¶зливина’, а днес не са запазени само мvр¶зливина’, пра’вина, чистина’.

д) Наставка -ица. С наставка -ица са получени две съществителни: Ж – *се’дмица 360а и треса’вица ’болест треска’ 357а. Последното днес е диалектно.

е) Наставка -¶ (-¶а, -ы). Наставката се съдържа в едно домашно по произход съществително с¶ромаш¶’а Ж-353а, но с нея са образувани още няколко имена от чужди заемки: М – д¶аволы’ ’хитрина’ 41, маи‡стор¶’ (маи‡стор¶’а) ’изкусна хитрост’ 19; Ж – бата’л¶а ’война’ 354, мартор¶’а ’свидетелство’ 354, №рд¶’а ’войска’359а.

В книжовния речник намират място сиромашия, дяволия, майстория, но се използват в разговорния стил. В “Неделника” от тези съществителни са употребени мартор¶’а, майстор¶’а, с¶ромаш¶’а [Ничева: 104].

ж) Наставка -ка. С наставка -ка са образувани няколко съществителни от глаголни основи: М – грэ’шка 52, згово’рка ’уговорка, договореност’ 11а, мэ’рка 37а, *при’казка ’празна дума, измислица’ 67; Ж – оста’вка 362а.

Словообразувателният тип е продуктивен в народния език, но съществителните згово’рка и оста’вка навярно са Софрониево словообразувание. Второто от тях – оста’вка – е употребено успоредно със заемките паре’тись 362а и манзил¶’а 356, постепенно то, заедно с останалите съществителни от тази група, се възприема и утвърждава в книжовния речник, но згово’рка не се задържа, а при’казка в това си значение има място в разговорния стил. В “Неделника” е употребено само грэ’шка [Ничева: 104], а у Кърчовски освен него намираме и *при’казка [Цойнска 1980: 20].

з) Наставка -н¶е. Отглаголните съществителни с наставка -н¶е представляват особен интерес в историята на новобългарския книжовен език, тъй като те се утвърждават в него под влияние на по-стари книжовни образци и получават широко разпространение и употреба.

Наставката с пряк наследник на старобългарския словообразувателен тип –нь¬ / -ни¬ [Калдиева: 205 - 210] В народния речник се е наложил съкратеният вариант на наставката -не, като съществителни с пълната форма -ние са били познати дотолкова, доколкото книжовни старобългарски и черковнославянски образувания са получили разпространение и утвърждаване чрез богослужението и книжнината.

Една обикновена съпоставка на отглаголни съществителни на -не и на -ние в речника на Н. Геров показва, че срещу стотиците съществителни с наставка -не (-н¶е) с начални звукове [б] и [в], като : бабичясван¶е, баботен¶е, бабуван¶е, бавен¶е, бакан¶е, бан¶ан¶е, вдлъб¶ан¶е, вдухван¶е и мн. др., стоят едва 17 съществителни с -ние – бдэние, безчиние, благовещение, благодарение, благовение, богослужение, видэние, винопоение и др.

Отглаголните съществителни с наставка -ние, както се вижда и от направената съпоставка, са трайно свързани с книжовната езикова практика. От старобългарската книжнина те съвсем естествено имат продължение в черковнославянски, а от него се възприемат в руски. Изследванията показват, че те са обичайно речниково градиво и в дамаскинарската книжнина, и в книжнината изобщо на ХVІІ и ХVІІІ в. [Шимански: 75 – 85; Иванова: 247 – 394; Бабов: 178 - 181], богато са представени и в езика на Паисиевата история [Георгиева: 524 - 525], където народните форми на -не са едва 4. Още по-определено е отношението на С. Врачански към книжовния и народния вариант на словообразувателния тип. Както посочва К. Ничева, в “Неделника” отглаголните съществителни на -н¶е са “най-многобройната група сред отвлечените съществителни” [Ничева: 103 - 104], докато съществителни с варианта -не той не използва.

Съвсем очевидно е, че първите строители на новобългарския книжовен език решително възприемат книжовния вариант на разглеждания словообразувателен тип при отглаголните съществителни, като по него образуват имена не само от глаголи с книжовен характер, но и от народни глаголи.

В езика на разглежданите две съчинения отглаголните съществителни -н¶е също са най-многобройната група имена с отвлечено значение – в “Митологията” са употребени 78, а в “Житието” 40 такива съществителни, докато с народната наставка -не не се открива нито един пример. Една част от тези съществителни навярно са имали разпространение и в народния език под влиянието на богослужението и в черковнославянската книжнина, напр. някои като: М – видэ’н¶е, жела’н¶е, исцэле’н¶е, наказа’н¶е, намере’н¶е, наси’л¶е, wбэща’н¶е и др., които са посочени в речника на Геров.

• По-голямата част от съществителните са образувани от глаголни основи с книжовен характер, което дава основание да се предполага, че са дошли в езика на Софроний от черковнославянската книжнина или пък от други книжовни източници: М и Ж – дарова’н¶е 53, 358, моле’н¶е 37а, 356а, наказа’н¶е 64а, 355, намэре’н¶е 31а, почте’н¶е 11, 362, пр¶лежа’н¶е 53, 353, проше’н¶е 24, 362а, поуче’н¶е 10а, 356а, смуще’’н¶е ’смут’ 39, 360а, №коре’н¶е 60а, 355а, №сумне’’н¶е 42, 357, №че’’н¶е 65, 356; М – вэде’’н¶е ’знание’ 68, возмуще’н¶е 36а, дерзнове’н¶е 39, дэ’’н¶е 66, заповэ’’дан¶е 14а, изволе’’н¶е ’съгласие’ 23а, изрече’’н¶е ’уговорка’ 39а, имэ’’н¶е ’богатство, състояние’ 60, исцэле’’н¶е 36, молча’’н¶е 48, муче’’н¶е 64а, начерта’н¶е 12а, wбэща’’н¶е 35, wсужде’’н¶е 40а, поврэжде’’н¶е 14а, повэле’’н¶е 14а, показа’н¶е 20, послуша’н¶е 62, приключе’’н¶е ’завършване’ 17а, *прозна’н¶е 67а, прокаже’н¶е ’проказа’ 68, разгорэ’н¶е 30а, размышле’н¶е 32, раска’н¶е 40, рожде’н¶е 65, сказа’н¶е 10а, смэте’н¶е (смете’н¶е, смите’н¶е) ’смут, объркване’ 38, 37, сплете’н¶е ’сплетня’ 36а, смэше’ние ’полово сношение’ 31, тща’н¶е ’усърдие’ 53, №дивле’н¶е 27, №краше’’н¶е 15, *№правле’’н¶е ’излизане от заплетени положения’ 26, №твержде’’н¶е 11а, №хищре’’н¶е ’изхитряне’ 44а; Ж – *возда’’н¶е ’отплата, въздаване’ 362а, воздвиже’н¶е ’издигане’ 358, воскресе’н¶е 359а, писа’н¶е 362, *попуще’’н¶е ’промисъл’ 358а, разлуче’н¶е 357а, служе’н¶е 358, согрэше’н¶е 355, сожале’н¶е 354, №чрежде’н¶е ’угощение’ 358, чте’н¶е 353.

• Друга по-малка част са образувани от глаголи, присъщи на народния език, от които в него трябва да са се използвали живи отглаголни форми на -не: М и Ж – живе’н¶е ‘живот’ 11, 354, заколен¶’е 49, 355, слугуван¶’е 36а, 358; М – №бые’н¶е 50, блска’н¶е 19, ви’дэн¶е 15а, грабле’н¶е 68а, да’ван¶е 59а, жела’н¶е 47, зе’ман¶е 57, зговоре’н¶е 15а, испита’н¶е 48, ласка’ние 26а, ль’щен¶е ‘лъжа, измама’ 31а, *ма’хан¶е 53а, педе’п¾ван¶е 14, порача’н¶е 49, прода’ван¶е 57, сверше’н¶е 62, сказова’н¶е 17а, тра’жан¶е 20а, №давле’н¶е ‘удавяне’ 47, №мре’н¶е 64а; Ж – ба’н¶е 355, б¶’ен¶е 356, бо’рен¶е 353, ви’кан¶е 360а, исплате’н¶е 354, wбэще’н¶е 356, позволе’н¶е 355, почива’н¶е 362а, сто’н¶е 362а, №гожде’н¶е 354а, цэлова’н¶е 360а.

Съвсем определено проличава, че Софроний съзнателно избягва народните отглаголни съществителни на -не, които той последователно замества с книжовните им съответствия. По-друго отношение към тях се наблюдава едва у книжовниците след него – Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 19], К. Пейчинович, д-р П. Берон [Русинов: 38 - 62], които в ред случаи си служат и с народните форми, но истинското уравновесяване на двата вида отглаголни съществителни настъпва едва през втората половина на ХІХ век.

Ако проследим съдбата на използваните от Софроний отглаголни съществителни на -н¶е в книжовния ни речник днес, ще се очертаят няколко резултата.

• Най-голяма е групата на съществителните, които са се запазили без особени промени в значението си, като повлияните от черковнославянски форми са побългарени: възмущение, възкресение, дръзновение, деяние, желание, знание, имание, изцеление, мълчание, мъчение, наказание, намерение, начертание, обещание, повеление, позволение, поръчение, послушание, поучение, прилежание, размишление, разкаяние, рождение, сказание, смешение, смущение, съгрешение, удивление, съжаление, съмнение, укорение, украшение, утвърждение, учение.

• Втората група включва отглаголни съществителни, които са запазени, но с променено значение: изречение, изпитание, показание, приключение, укорение, управление, учреждение.

• Трета група съставят съществителните, които са утвърдени днес в народния им словообразувателен вариант на -не: баяне, биене, бляскане, борене, вземане, виждане, викане, въздъхване, грабване, даване, даруване, живеене, заколване, заповядване, изплащане, сговаряне, ласкаене, махане, молене, обесване, оскърбяване, осъждане, писане, повреждане, почиване, продаване, разгаряне, свършване, слугуване, служене, стоене, убиване, удавяне, умиране, царуване, четене.

• В четвърта група могат да се отделят вече остарели в книжовния речник отглаголни съществителни като: воздвижен¶е, заколен¶е, почтен¶е, прокажен¶е, прошен¶е, разлучен¶е.

• Пета група образуват такива съществителни, които не са се наложили в книжовния речник или са отдавна отпаднали от него: вэден¶е, изволен¶е, льщен¶е, педеп¾ан¶е ‘възпитаване, учене’, *попущен¶е, почтен¶е, *прознан¶е, сказован¶е, случен¶е, сметен¶е, сплетен¶е, тражен¶е, тщан¶е, №гожден¶е, №сомнен¶е, №хищрен¶е.

и) Наставка [-ък]. У Софроний наставката се явява в писмен вид като -окь, -акь, -кь и се открива в няколко съществителни: Ж – пе’токь 354, пи’сакь 360а, *тро’шакь ‘разноски, разход’ 359, четве’рткь 357а. С *тро’шакь намираме у Геров, но то не се налага в книжовния речник, докато останалите три са негови съставки.

к) Наставка -ость (-есть). Наставката се използва в книжовното словообразуване за получаване на отвлечени съществителни за качества от основи на прилагателни имена, съществителни с нея обаче са прониквали и в народния речник. Навярно част от съществителните с тази наставка, които Софроний е използвал, са били познати на народния език: бо’лесть 64, 355, мла’дость 62, 355, ра’дость 13, 356а; М – лю’тость 30, сла’дость 21; Ж – лудость 355, кро’тость 355, проти’вность 361а, а другите са дошли по чисто книжовен път: М и Ж – му’дрость 12, 362а; М – крэ’пость ‘сила, издържливост’ 39, прему’дрость 65, ре’вность 30а, ‘силно желание’ 30а, слове’сность 61а; Ж – де’рзость 361а, те’мность 361. В “Неделника”, където групата е обширна” не се срещат само някои като: бо’лесть, де’рзость, мла’дость, ра’дость, слове’сность [Ничева: 93 - 95].

Както посочва и К. Ничева, към словообразувателния тип е подведена и гръцката заемка ско’пость ‘1. изкусно умение, кроеж; 2. положение, състояние, ред’ М - 41, 62.

Днес почти всички са в книжовния речник, изключение правят само те’мность и крэ’пость (в значението на Софроний).

л) Наставка -ота. Наставката се свързва с основи на прилагателни. Петте съществителни с нея трябва да се свържат предимно с книжовни източници: М и Ж – тэснота’ ‘притеснение, страдание’ 52, 355; М – красота’ 16, острота’ ‘съобразителност’ 55а, темнота’ 38а; Ж – тегота’ ‘тегло, мъка’ 356а. Някои от тези съществителни положително са били познати на народа – за това свидетелства и речникът на Н. Геров – но с преките си значения, напр. тэснота’ ‘нэман¶е доста мэсто, колкото трэбва’, острота ‘качество, свойство на острина’. Съществителните красота и темнота, както отбелязват К. Ничева [Ничева: 97] и Р. Цойнска [Цойнска 1980: 23 - 24], не могат с положителност да се идентифицират по източник. У Геров е посочено тьмота, което говори, че съществителното е познато в народния речник, но Софроний го използва в черковнославянския му фонетичен вид. В “Неделника” не се открива само острота’ [Ничева: 97], а днес единствено тэснота’ не е утвърдено със значението, в което го използва Софроний.

м) Наставка -ство (-ество). Тя е старо книжовно словообразувателно средство – в стб. -ьство. Използваните с нея абстрактни съществителни словообразувателно са свързани с основи на прилагателни, съществителни или глаголи. С тях се назовават опредметени качества, свойства, прояви или състояния. Те са много характерен книжовен тип съществителни, но са проникнали и в народния език – едни още в старобългарската епоха, а други по-късно чрез черковнославянската книжнина. Речникът на Н. Геров определено свидетелства за това. Ето защо не е възможно еднозначно и категорично да се определи (както всъщност и при много от останалите случаи) откъде Софроний е усвоил едно или друго съществително. Все пак едни от тези съществителни като: М – дру’жество ‘приятелство, дружба’ 68, е’стество ‘същност, природа’ 65, мно’жество 47, му’жество 33а, содру’жество ‘приятелство’ 37а, оте’чество 44, №чи’телство 53; Ж – арх¶ере’и‡ство 358, епv’тропство 355, невэ’жество 362а, рождество 358, свще’нство 358 – навярно трябва да се свържат с книжовни източници, докато други: М – безсра’мство 17, господа’рство 51, курва’рство ‘блудство’ 25а, лука’вство 23, лэни’вство 17а, пони’рство / *прони’рство ‘лукавост, хитрост’ 43, 23а, с¶рома’шество 54а, ца’рство 20; Ж – пр¶’телство 361а, сро’дство 354а – биха могли да се мислят като известни на автора от народния език, въпреки че някои от тях не са посочени в речника на Геров – лэни’вство, пони’рство / *прони’рство, с¶рома’шество, сро’дство, а други от първата група – арiере’и‡ство, е’стество, му’жество, оте’чество, рождество са регистрирани. Индивидуално образование е навярно съществителното прекурва’рство М-16а.

От тези съществителни в “Неделника” не се срещат: архiере’и‡ство, господа’рство, дру’жество, епv’тропство, мно’жество, невэ’жество, *пони’рство / *порни’рство, пр¶’телство, прекурва’рство, свще’нство, №чи’телство, ца’рство [Ничева: 97 - 101].

С изключение на *пони’рство и прекурва’рство, всички останали в една или друга степен и днес се използват в книжовния език, но при някои се предпочитат съществителни на -не: безсра’мие, съдружие. Всъщност съществителните дружество и съдружество днес имат други значения, а архиерейство, епитропство, свещенство имат ограничена употреба като църковна лексика.

н) Наставка -тва. С наставка -тва са две съществителни: М – жа’тва 39а и кл’тва 11, с които се означава опредметено действие или неговия резултат. В “Неделник” не са отбелязани, а Кърчовски си служи с едно от тях – кл’тва [Цойнска 1980: 21]. И двете днес се пазят.

о) Наставка -ть. С наставка -ть са получени съществителните: М – *на’пасть ‘беда, злина’ 60а, тре’петь 30а; Ж – живо’ть 359а, нена’висть 361, по’честь 360а, пазещи се и днес. Почти всички използва и Й. Кърчовски [Цойнска 1980: 20].

п) Наставка -щина. Народната словообразувателна наставка -щина е представена с две съществителни: М – лука’вщина 63а и торго’вщина ‘търговия’ 53, второто е отбелязано и в “Неделника” [Ничева: 105], но в книжовния речник се пази само лука’вщина.

р) Транспозиционни образувания. Отделно могат да се отбележат отвлечените съществителни, получени чрез транспозиция на прилагателни и наречия: М-Ж – добро’ 37, 356а, sло 51, 361а, ни’що 40, 360а, н’що / н’что 45, 362а, 353а. Като такива могат да се разглеждат и съществителните Ж – вече’рн ‘вечерна служба’ 354, №’трен ‘утринна служба’ 354.

Неясен случай е съществителното шум’щь: Ж – ...ви’каме не се чу’ва § рэ’чны шумщь 361.

с) Редеривационни образувания. За означаване на опредметено действие са използвани и отглаголни съществителни с нулева наставка, получени чрез отхвърляне на глаголния суфикс: М – зго’ворь ‘1. уговорка, съглашение; 2. съвет’ 59, 58а, зало’гь ‘облог’ 57а, wбза’логь 59а, *о’брокь ‘клетва, заричане’ 32, §вэ’ть 60, 360, §’говорь 51, по’мысль 35, по’хоть 22, пре’лесть ‘измама’ 68, прили’ка 31; Ж – восхо’дь ‘изкачване’ 359а, нисхо’дь ‘слизане, спускане’ 359а, похвала 357а. Със същото значение до нас са дошли следните от тях: отговор, помисъл, похот, прилика, похвала, с изменени значения – възход, прелест, а остарели са оброк и ответ. Характеризирани по източник тези съществителни са предимно книжовни.

В съществителните от тази група представките воз-, за-, на-, wб-, §-, по-, пре-, при-, раз-, с-, №- идват от мотивиращите ги глаголи: во’зрасть М-62, за’логь М-57, за’повэдь М-14а, наро’дь Ж-354а, *нава’да ‘обвинение, клевета’ М-37, *на’пасть ‘беда, злина’ М-60а, wбза’логь М-59а, §вэ’ть 60, §’говорь М-51, потрэ’ба ‘нужда’ Ж-358, похва’ла Ж-357а, по’честь Ж-360а, пре’лесть ‘измама, лъжа’ М-68, причи’на 43, 359а, прили’ка М-31, ра’зумь М-65, зго’ворь М-59, №’редь ‘снаряжение, принадлежност’ Ж-362.

7. Сложни съществителни

Сложните нарицателни съществителни са 24 на брой, малко повече от 2.5% и за разлика от “Неделника” [Ничева: 123 - 131] групата им е сравнително малобройна. В нея не включваме турски наименования като бюлю’кь баши’ Ж-362, №рта’ чау’шь Ж-355а.

По произход, с изключение на три – митолог¶’а М-10, ф¶лосо’ф¶а М-65 и ф¶лосо’фь 67, 358а, – всички останали са домашни, представят две тематични групи – за лица и за отвлечени предмети.

7.1. Названия на лица. Сложните названия на лица са образувани с наставки -арь, -ець (-иць), -никь, -ница, -тель. С наставка -ець са три съществителни: М- sвэ’здобро’и‡ць 67, sвэ’здосло’вець 67, мно’гозна’и‡ць 56; с останалите наставки по едно: -арь: домугоспода’рь М-44; -никь: sлоче’стникь М-47; -ница: sлоче’стница М-54а; -тель *соноразсуди’тель ‘съногадател’ М-41.

7.2. Названия на отвлечена предметност. Сложните съществителни с отвлечено значение, които са повече на брой, са оформени с наставки -¶а, -¶е, -н¶е, -тель:

• с наставка -¶а са заемките от гръцки митолог¶’а и ф¶лосо’ф¶а;

• с -¶е са басносло’в¶е 14а, благополу’чие М-50, благоутро’б¶е 68, 355, sвэздослов¶е ‘астрономия’ М-50, sлополу’ч¶е М-67а, многолэ’тств¶е ‘дълголетие’ Ж-362а, остроу’м¶е Ж-353, цэлому’др¶е 16а;

• с наставка -н¶е са благодаре’н¶е ‘благодарност’ М-62а, колэ’нопреклоне’н¶е М-17а, любопрэ’н¶е ‘разногласие, раздор’ М-68, многоуче’н¶е М-52а;

• с наставка -тель е оформено едно съществително с отвлечено значение от тази група: добродэ’тель М-53.

Разглеждани откъм компонентния състав, сложните съществителни показват и се характеризират със следните особености:

• компонентите им са свързани със съединителен гласен -о- (-у-);

• като първи компоненти участват: наречията благо- (3), sло- (3), много- (3), добро- (1), остро- (1), цэло- (1); съществителните sвэздо- (3), дому- (1), колэно- (1), соно- (1); глаголната основа любо- (1), съответстваща на гръцката ф¶ло- (2); освен това и чуждите съставки басно- (1), мито- (1);

• с еднакъв втори компонент са 4 съществителни -получ¶е (2), -слов¶е (2), останалите втори компоненти се явяват по веднъж: -дарен¶е, -преклонен¶е, -прэн¶е, учен¶е; -лэтств¶е, -мудр¶е, -ум¶е, -утроб¶е, -брои‡ць, -знаи‡ць; -честникь, -честница; -господарь; -дэтель; а при гръцките заемки: -лог¶а, -соф¶а, -софь.

Посрещат се с употребени в “Неделника” сложни съществителни следните четири: благоутро’б¶е ‘милосърдие’, добродэ’тель, sвэздобро’и‡ць, sлополу’ч¶е [Ничева: 124 - 131]. Почти половината от сложните съществителни продължават съществуването си и днес: благодарение, благополучие, добродетел, злополучие, злочестник, злочестница, митология, остроумие, философия, философ, целомъдрие.

По източник използваните от Софроний сложни съществителни се отнасят към книжовния пласт в лексиката му, но някои от тях навярно са имали разпространение и в народния език (sвэздобро’и‡ць, sлоче’стникь, sлоче’стница, остроу’мие), за авторско образование може да се смята сложното съществително многоуче’н¶е.

8. Обобщени изводи

Като обобщение на направения анализ върху състава, източниците и словообразувателните типове при съществителните имена може да се каже следното:

• Софроний си е послужил с над 870 нарицателни съществителни, от които 155 са общи за езика на двете творби. По произход основната част от тях са домашни – над 640 (близо 73%).

• Непроизводните съществителни, които са 239, по източник почти изцяло са свързани с народния език, но някои са подведени по черковнославянски фонетичен образец или могат да се свържат с книжовен източник, такива общо са 44.

• По тематични групи разпределението на непроизводните съществителни има следния вид: за материални предмети – 89 имена, за отвлечени предмети – 80, за лица – 28, за места и обекти – 17, за животни и птици – 15, за растения и плодове – 10.

• Производните прости нарицателни съществителни по тематични групи се разпределят така: за отвлечени предмети – близо 230 имена, за лица – 94, за материални предмети – 30, за места и обекти – 11, за животни и птици – 7, за растения и плодове – 4. За словообразуването им са използвани суфиксация, префиксация, транспозиция и редеривация.

• В суфиксалното образуване участват общо 34 наставки: -а (лица), -акь [-ък] (лица), -арь (лица, растения), -ба (матер. предм., отвл. предм.), -ва (лица), -да (матер. предм., отвл. предм.), -ень (матер. предм.), -ець (лица, матер. предм.), -¶е (раст., матер. предм., отвл. предм.), -ика (лица), -ина /-ин (раст., места, отвл. предм.), -инь (-анинь, -нинь) (лица), -ица (лица, животни, места, матер. предм., отвл. предм.), -ище (места), -¶ /-¶а (лица, матер. предм., отвл. предм.), -ка (лица, животни, места, матер. предм., отвл. предм.), -ло (матер. предм.), -мо (матер. предм.), -на (лица, матер. предм.), -н¶е (отвл. предм., матер. предм.), -(н)икь (лица, животни), -ница (места), -но (животни), -ои‡ка (лица), -окь [-ък] (отвл. предм.), -ость /-есть (отвл. предм.), -ра (места), -ство (отвл. предм.), -тва (отвл.), -тель (лица), -ть (отвл. предм.), -че (лица, матер. предм.), -щина (отвл. предм.).

• С най-много съществителни са представени словообразувателните типове: -н¶е – с 93, -инь (-анинь, -нинь) – с 24, -ство – с 23, -(н)икь – с 22, -¶ /-¶а – с 22, -¶е – с 15, -ица – с 14, -ець – с 13, -ка – с 12 и т. н.

• В групата на съществителните за лица най-активни са словообразувателните типове, които са свойствени на народния език и са наследени от старобългарски: -инь /-анинь, -нинь – с 24 примера, -(н)икь – с 21 примера, -арь – с 8 примера. По-ярко изразеният книжовен тип с наставка -тель е застъпен едва с 3 съществителни, докато в “Неделника” той, заедно с -(н)икь, е най-многоброен [Ничева: 91]. Обяснението трябва да се търси в характера и съдържанието на повествованието в двете съчинения. Активно се проявява и ролята на наставките -инь, -¶ /-¶а като средство за морфологично и словообразувателно адаптиране на заети от турски съществителни (характерно за народния език явление), но процесът не е доведен докрай.

• В групата на отвлечените съществителни най-многобройни и дейни са книжовните словообразувателни типове: -н¶е с 92 примера, -ство – с 23 примера, -ость /-есть – с 15 примера, -¶е – с 12 примера. По този начин още първите строители на новия книжовен език привличат старата книжовна лексика с отвлечено значение, за да попълнят новия книжовен речник с наименования за отвлечени понятия, за които в народния език липсват означители. Трябва да се отбележи, че в Софрониевия език активно участват и отвлечени съществителни с нулева наставка, предимно от стар книжовен произход.

Народните средства за образуване на отвлечени съществителни са по-слабо използвани – по словообразувателните типове с наставки -ина, /-ин, -ка, -¶ /-¶а, -щина общо са 28 съществителни.

• Съществителните от останалите тематични групи – за растения и плодове, за материални предмети и за места и обекти – са почти изцяло народни, което показва, че първите строители на новобългарския книжовен език прибягват към книжовни лексикални източници в случаите, когато народният език не е развил в речниковата си система съответен означител.

• На Софрониевия език като словообразувателни начини са познати още транспозицията и редеривацията.

• Словообразувателният начин композиция в сравнение с “Неделника” е далеко по-слабо застъпен. Броят на сложните съществителни е ограничен, в основната си част по източник те са книжовни.

§ 2. Прилагателни имена

Непроизводните прилагателни имена почти изцяло са от домашен произход. Във формата на една част от тях има черковнославянски черти, а за други е допустимо да са дошли по книжовен път: М и Ж – *борзь 47, 357, *вели’кь ‘голям’ 63, 358, *весь ‘цял’ 52, 358а, дру’г¶и‡ 44, 359а, *ма’лыи‡ 43, 361, мно’г¶и‡ 37а, 358, *скупь 66а, 362а; М – sла’тыи‡ 32а, sлыи‡ 42, *ле’гк¶и‡ 62, *ме’ртовь 39, мудрь 33а, *твердь 42, толсть 28; Ж – *ве’тх¶и‡ 361а, *до’лг¶и‡ 360, о’бщыи‡ 360а, св’тыи‡ 360а.

За останалите, въпреки наличие на книжовни черти във формата на някои от тях, може да се допусне, че са познати на Софроний от народния език: М и Ж – *голь 23, 360а, гол’мь 29, 357, гото’вь 67, 358, добрь 23, 359а, дру’г¶и‡ 44, 359а, *дэ’сныи‡ 50, 362а, живь 63, 357а, лудь 44а, 355, лю’тыи‡ 15а, 358, младь 30, 353а, прость 57а, 354, самь 41, 360а, свэре’п¶и‡ 16а, 354, старь 46а, 362а, чисть 16а, 358, чуждь 35, 359а; М – бэль 68, дивь 24, *драгь 11а, *зрэль 33, мокрь 19, но’выи‡ 12, пра’выи‡ 55а, *русь 61, слэпь 60а, *сьщь 30, топль 30; Ж – бось 356, *лошь 360, *слабь 360а. Тук ще отнесем и старото производно прилагателно свэ’тлыи‡ 354а.

От всички изброени тук прилагателни днес не се пазят само две – * весь и мно’г¶и‡.

Производните прилагателни са образувани предимно с наставки, а една част и с представки.

По словообразувателната си основа те се представят като прости и като сложни, а според значението си – като качествени или като относителни.

1. Прости прилагателни

1.1. Качествени прилагателни. Качествените прилагателни са образувани с наставки: -авь /-кавь, -ань, -ень /-евень, -ивь, -ить, -окь₁, -окь₂ [-ък], -телень, -сть.

а) Наставка -ень (-ныи‡). Тя е основно словообразувателно средство, с което са получени по-голямата част от качествените прилагателни. При едни тя е свързана с основи на съществителни с отвлечено значение, а при други, които са адиективизирани минали страдателни причастия, е приложена към глаголни основи.

• По фонетични особености и по сфера на функциониране почти половината от прилагателните с тази наставка могат да се отнесат към книжовния лексикален пласт в Софрониевия език: М и Ж – до’лжень 16а, 353а, кра’сень ‘красив’ 31, 353а, *любе’зныи‡ ‘обичан’ 61, 356а, немо’щень 14а, 353, неу’чень 53, 354, *ну’ждни‡ ‘принудителен’ 47, 356а, пови’нень ‘виновен’ 40а, 353а, *сме’ртныи‡ 52а, 357а, *тэ’сныи‡ ‘притеснен, мъчителен’ 13а, 353а; М – *беззако’нныи‡ ‘престъпен’ 43, *безмо’лвень 43а, *безмэ’стень ‘неприличен’ 66, *безнра’вныи‡ 42а, безсти’дныи‡ ‘безсрамен’ 15, *безче’стныи‡ 10а, безчи’нныи‡ ‘непристоен, неприличен’ 42, *ви’день ‘избран, личен’ 67, *вожделе’ныи‡ ‘очакван, мечтан’ 67а, возмо’жень ‘който е в състояние, в сила да се справи’ 26, гро’зныи‡ ‘страшен’ 15, ди’вныи‡ ‘чуден’ 42, *извэ’стныи‡ ‘действителен’ 11а, *испе’рныи‡ ‘първоначален’ 67а, *ле’стныи‡ ‘измамен, коварен’ 24, *ло’жень ‘лъжлив’ 67, мы’сленыи‡ 62, мощень ‘силен’ 14а, *мре’сныи‡ 48а, му’дростень 69а, *му’жественыи‡ 37а, ненадэ’ждныи‡ ‘обезсърчителен’ 55, *неподо’бныи‡ ‘неприличен’ 69, непра’здна ‘бременна’ 27а, неприли’чныи‡ 49, *нескве’рень ‘неопетнен, чист’ 29а, ни’жныи‡ ‘долен’ 47а, §вэ’тныи‡ ‘отговорен’ 60а, §лу’чень 16а, *поче’стныи‡ ‘честен, почтен’ 44а, почте’нныи‡ 53, пра’ведень 16а, *преле’стень ‘лъжлив, измамен’ 23а, *прил’гныи‡ ‘сгоден, подходящ’ 22, *принужде’нь 67а, *скве’рныи‡ ‘нечист’ 47а, ско’рбень 14, сме’тень ‘объркан, смутен’ 13, соверше’нь 62, *созда’день 52, стра’нныи‡ 47, №пустоше’н¶и‡ 28а, №томле’нь ‘уморен, обезсилен’ 52, *ху’лныи‡ 58, *чу’дныи‡ 66; Ж – *вре’менныи‡ ‘преходен’ 362а, досто’инь 358, *изр’дныи‡ 360, *моле’бныи‡ ‘молителен’ 361а, *недосто’и‡ныи‡ 362а, *неду’жныи‡ ‘болен’ 355, *некни’жныи‡ ‘неграмотен, неук’ 354, непови’нныи‡ ‘невинен’ 355, *приско’рбень 353а, *си’рныи‡ ‘бял’ 360, сла’вень 361а, *смуще’нныи‡ 358, *стра’стныи‡ ‘мъчителен’ 360а, *те’мень 359а, №’чень 361а, *че’стень 358.

• За останалите прилагателни с тази наставка може да се предполога, че по източник са свързани с народния речник: М и Ж – безу’мень 44а, 354, поле’зныи‡ 58а, 362а, разне’сенныи‡ ‘разпилян’ 62, 358, стра’шныи‡ 51, 354а; М – безгла’сень 40, *безгрэ’шень 42а, безлука’вень 57а, *безсра’мныи‡ 49, бэ’сень 16, вку’сень 21а, *вэ’рень 48а, *вэ’чень 47а, гла’вныи‡ 68, *гну’сныи‡ 67а, гнэ’вень 14, ди’вныи‡ 42, и’стинныи‡ 48а, *изгоре’нь 37, иску’сень 53, кова’рень 58а, *ку’пинь 21, ли’чень ‘красив’ 39а, наква’сень 19, непосто’нный 31а, непрода’день 57, непросте’нь 33, *нерабо’тень 17а, нера’зумень 53, *нечу’нь 43а, *wкрова’влень 34, §во’рень 63, *§дэле’нь 52, *отро’вныи‡ 32а, *подо’бень 37а, *по’лень 57, *похва’лень 67а, *пра’жень 46, *пр¶’тень 52а, *прото’чень 33, ра’вень 26а, ра’достень 48а, *разли’чныи‡ 22, *размэ’синь 41, ра’зумень 33а, *ро’дныи‡ 30а, си’лень 60, сра’мный 28, *№го’день 65, №’мень 33, №пла’шень 38а, №си’лень ‘насилен’ 52; Ж – бо’лень 358, *бэ’дныи‡ 357, грэ’шныи‡ 353, затво’рень 359а, зеле’нь 360, *заду’шныи‡ 360, ми’рень 355, wбле’чень 360а, послэ’дныи‡ 362, пра’здень 357а, прово’динь 354, *проти’вныи‡ 355, *потре’бныи‡ 354, свобо’день 362а, *стрь’мень 359а, №граде’нь 360а, №ра’неныи‡ 357а.

От изнесените тук прилагателни днес не се пазят около тридесетина: *безмэ’стень, безсти’дныи‡, безчи’нныи‡, *испе’рвыи‡, кра’сень, *ле’стныи‡, *ло’жень, *моле’бныи‡, *му’дростень, *неду’жныи‡, *некни’жныи‡, *неподо’бныи‡, непови’нень, непра’здна, *нескве’рень, *ни’жныи‡, пови’нень, *прил’гныи‡, *си’рныи‡, сме’тень, смуще’нныи‡, №томлень.

С други значения се използват днес: нужен, любезен, прелестен, страстен, тесен.

б) Наставка -евень. Тя е разширен вариант на наставка -ень, открива се в две прилагателни: *душе’вныи‡ Ж-356а и плаче’вныи‡ М-15, които се пазят и днес.

в) Наставката -ань. Тя се съдържа в минали страдателни причастия, използвани като прилагателни: *испеде’¾ань, ‘изучен, възпитан’ М-11а, нака’зань ‘наставен, обучен’ Ж-362а, неиспеде’ѕань ‘неизучен, невъзпитан’ М-53, *wбэща’нныи‡ М-12, *wѕу’вань М-36, wка’нныи‡ М-28а, §бра’нь Ж-355, п¶а’нь Ж-357а, пра’їань ‘научен, възпитан’ Ж-360а.

г) Наставка -авь / -кавь. Получените с наставка -авь / -кавь прилагателни са предимно народни по източник: М и Ж – глу’павь 68а, 353а; М – *жалти’кавь 59, *черни’кавь 60; Ж – *чу’мавый 353. Книжовно влияние може да се предполага при лука’вь 60а и *прелука’вый 42, от които първото използва и Кърчовски [Цойнска 1980: 29]. Днес не се пази само *прелука’вый.

д) Наставка -ивь / -ливь. Наставката се свързва с основи на съществителни, прилагателни и по-рядко на глаголи: М и Ж – *немилости’выи‡ 42а, 356; М – *льжли’вь и ложли’вь 67, 25, *нечести’вь 68а, от гръцки заемки – мvр¶зли’вь 59, понирли’выи‡ / *пронирли’выи‡ ‘хитър, коварен’ 42а, 42а; Ж – *бозли’вь 354а, *гордели’вь 353а, завистли’вь 354а, wпорли’вь ‘опак, заядлив’ 361а. От глаголна основа е молчали’вь М.14.

Може да се приеме, че всички са били познати на народния език, у Кърчовски се срещат три от тях – гордели’вь, завистли’вь и льжли’вь [Цойнска 1980: 29]. Днес не се пазят само wпорли’вь и понирли’вь / *пронирли’вь.

е) Наставка -ить. От глаголни основи са получени прилагателните с наставка -ить: М – серди’ть 14, скрить 23а, на Кърчовски е познато първото от тях [Цойнска 1980: 30]. И двете се пазят днес.

ж) Наставка -окь_1. Тя е използвана в прилагателните: Ж – высо’кь 359а и глубо’кь 360, от които второто е книжовно и не се задържа в речника, защото на негово място се утвърждава народното прилагателно дълбок.

з) Наставка -окь₂ / -к¶и‡. Наставката е наследник на старобългарския суфикс -ъкъ / -ькъ, с нея са получени прилагателните: М и Ж – крэ’покь ‘силен’ 66а, 360а, те’шк¶и‡ 62, 362а; М –*горк¶и‡ ‘горчив’ 42а, *кро’тость 21а, *ма’локь 61а, сла’докь 21а, *тенокь 14; Ж – *же’шк¶и‡ ‘горещ’ 355а, *жа’рк¶и‡ 355а, *кра’тк¶и‡ ‘къс’ 356а. У Кърчовски от тях намираме три: *кро’токь, крэ’покь, сла’докь [Цойнска 1980: 30]. Под черковнославянски фонетичен вид тук са приведени и народни прилагателни. Всички се пазят и днес, разбира се, с неутрализирани черковнославянски черти.

и) Наставка -телень. Тя има книжовен характер и по състав е сложна (състои се от суфиксално свързване -тел + -ен). Прилагателните: М – сумни’телень 51 и *№кори’телень 18 очевидно са книжовни по източник и се пазят и днес, но третото прилагателно *wстави’телныи‡ ‘уволнителен’ 362а е по всяка вероятност авторово словообразувание, което по-късно не намира място в книжовния речник.

к) Наставка -сть. Наставката се открива в прилагателното *ко’рмсть ‘коремест’ М-27а, което трябва да се свърже с народния речник, във вид коремест то е запазено и днес.

л) Префиксални образувания. Освен с наставки, в езика на двете творби са използвани и качествените прилагателни, образувани или съдържащи представки.

Само с префиксация са получени няколко прилагателни като: М – *предо’брыи‡ 31, прему’дрь 51, *проклтыи‡ 20; Ж – *недо’брыи‡ 357а.

Прилагателните, които в словообразувателната си структура съдържат наставка и представка, по начин на образуване не са единни.

Прилагателните с представка без- са образувани от предложни съчетания (предлог без + съществително име + наставка -ен), за да се означи липса на качество, свойство, напр.: М – безгла’сень 41, безгрэ’шень 42а, *беззако’нныи‡ 43, безлука’вень 57а, *безмо’лвень 43а, *безмэ’стень 66 и др.

Прилагателните с представка не- са получени от производни прилагателни с наставки -ивь, -ень, за да се означи антонимично качество, свойство: М и Ж – *немилости’выи‡ 42а, 356, немо’щень 14а, 353, неу’чень 53, 354 и т. н.

1.2. Относителни прилагателни. Те са значително по-малка група. Образувани са с наставки: -ень, -и, -инь, -овь/ -евь, -ск¶, -шень.

а) Наставка -ень. С наставка -ень са образувани относителни прилагателни за веществен и друг произход: М и Ж – *желэ’зныи‡ 45а, 353а, *кни’жныи‡ 10а, 353, *рэ’чныи‡ 20, 361; М – держа’вныи‡ 62а, *живо’тныи‡ 52, *wбэ’дныи‡ 35, *ру’чныи‡ 19, *серде’чныи‡ 39, *слове’сныи‡ 52, *со’лнечныи‡ 40; Ж – дожде’вень 359, *домо’вныи‡ ‘домашен’ 353а, *зи’мныи‡ 360, поче’чуиныи‡ ‘бъбречен’ 355, *приро’день 354, пу’шечныи‡ ‘който е на пушка’ 357, *тэле’сень 356, *церковныи‡ 360а, *ка’менныи‡ 360а. Не се задържат в книжовния речник *домо’вныи‡, *живо’тныи‡, поче’чуиныи‡, пу’шечныи‡. С малки изключения, по източник тези прилагателни са народни.

б) Наставка -и. Наставката е наследник на старобългарския суфикс -ии, открива се в две прилагателни: М и Ж – *бо’ж¶и‡ 47, 358; М – лси’чи / леси’чи 64. Те са стари образования, присъщи на народния език, които и днес се използват, тъй като словообразуватлния тип е пеминал в книжовния език.

в) Наставка -инь. Народен произход имат и притежателните прилагателни с наставка -инь: М – *ба’бинь 36, *ба’щинь 26, *же’нинь 37; Ж – *стры’инь ‘чичов’ 353а. Днес не се използва в книжовния език само последното.

г) Наставка -овь (-евь, -ювь). Наставката участва в изграждането на прилагателни за индивидуална принадлежност. Прибавя се към:

• собствени имена: М – Сvнт¶’повь 11а; Ж – *Кованџ¶’ювыи‡ 357, *Хр¶стовь 358;

• нарицателни имена за лица: М – таба’ковыи‡ ‘който принадлежи на кожар’ 63а, *ф¶лосо’фь 19а, ца’ревь 39; Ж – пашо’вь 362, *кн’зювь 54а, *№чи’телювь 49;

• нарицателни имена за животни: М – асла’новь ‘лъвов’ 17а, *папага’ловь 19.

Наставката е силно продуктивна и днес с посочения кръг основи.

д) Наставка -ск¶. Най-много отонсителни прилагателни са образувани с наставка -ск¶, наследник на старобългарския суфикс -ьск-. С нея са оформени прилагателни за обща, за родова принадлежност и отнесеност. Свързана е с основи на нарицателни съществителни и със собствени имена на селища.

• От основи на нарицателни имена са получени: М и Ж – му’жеск¶и‡ 61, 353, ф¶лосо’фск¶и‡ 66а, 353, ца’рск¶и‡ 26а, 359; М – *асла’нск¶и‡ 39а, *граммати’ческ¶и‡ 10а, д¶а’волск¶и‡ 40а, *до’кторски 36, *дэти’нск¶и‡ 65а, *еп¶ст¶ми’ческ¶и‡ ‘научен’ 62, *же’нск¶и‡ 61, *sвэ’рск¶и‡ 42а, ко’нск¶и‡ 16а, *лси’ческ¶и‡ 63а, *маг¶’и‡ск¶и‡ 36, *мо’рск¶и‡ 59а, *пепе’рск¶и‡ 30, *пло’тск¶и‡ 16а, *слове’нск¶и‡ 52, *№чи’телск¶и‡ 61а, ф¶’лск¶и‡ ‘слонски’ 41, ф¶лосо’фск¶и‡ 11а, *хеане’тск¶и‡ ‘проклет’ 53а, *худо’жническ¶и‡ ‘научен’ 52а, человэ’ческ¶и‡ 18; Ж – *арнау’тск¶и‡ 354а, *арх¶ере’и‡ск¶и‡ 360а, *султанск¶и‡ 354а, *бе’и‡ск¶и‡ 362а, *бостанџ¶’и‡ск¶и‡ 356, *ва’рварск¶и‡ 362а, *вези¶рск¶и‡ 356, *евре’и‡ск¶и‡ 353а, кади’нск¶и‡ 360а, карџал¶и‡ск¶и‡ 362, *монасты’рск¶и‡ 358, *wфча’рск¶и‡ 359, *пазва’нск¶и‡ 358, пазванџ¶’и‡ск¶и‡ 362, *по’пск¶и‡ 356, се’лск¶и‡ 354а, *хаи‡ду’тск¶и‡ 362а, *ха’нски, *харач¶’и‡ск¶и‡ 353а, *христ¶’нск¶и‡ 356, *џеле’пск¶и‡ 353.

• От основи на собствени имена са получени: Ж – *ах¶ло’йск¶и‡ 356, *анадо’лск¶и‡ 353, *болга¶рск¶и‡ 362а, верби’шк¶и‡ 354, ви’динск¶и‡ 362, *вла’шк¶и‡ 357, вра’чанск¶и‡ 358а, гре’ческ¶и‡ 353, *карлю’ковск¶и‡ 360, карноба’тск¶и‡ 357, *моско’вск¶и‡ 361а, *соф¶’йск¶и‡ 359, *те’рновск¶и‡ 359а, туре’цк¶и‡ 354а, №гровлах¶’и‡ск¶и‡ 362, *ф¶липп¶’нск¶и‡ 355а; М – перс¶’и‡ск¶и‡.

Наставка -ск¶ се свързва както с домашни именни основи, така и с основи на заети имена. По-голямата част от представените прилагателни с нея са книжовни днес. Наставката е силно продуктивен словообразувателен тип в съвременния книжовен език.

е) Наставка -шень. Прилагателните с наставка -шень са получени от основи на наречия: М и Ж – та’мошенныи‡ 54, 355а; М – *вну’трешень 22а, *внэ’шень 10а, *во’нкашень 43; Ж – тогда’шныи‡ 358. Носят белезите на книжовни средства и с изключение на последното, останалите продължават съществуването си и днес.

2. Сложни прилагателни

В сравнение с “Неделника” [Ничева: 131 - 137] тук броят на сложните прилагателни е неголям – едва 34. С малки изключения те имат книжовен източник. По структура на основата си са двукоренни. Само две имат многокоренен състав: *бэлочерночервенови’день М-61 и *русобэлочерночервенови’день М-59. И двете са по игрословен народен модел и днес са познати на народния език.

Свързването на коренните морфеми в основата става със съединителна морфема – обикновено [о], в отделни случаи [е] и [и]. Само в един пример свързването е без такава морфема – *птгодишень М-55а.

Като първи компоненти срещаме наречията: благо- (6), добро- (2), досто- (1), sло- (4), криво- (1), лестно- (1), много- (3), ревностно- (1), №добо- ‘лесно’ (1), цэло- (1); а също така и съществителните: бог- (1), нощ- (1), смерт- (1), сон- (1); прилагателните божи- (1), бэл- (2), рус- (1), червен- (2); числителните едно- (1), пт- (2).

а) Наставка -ень. Най-голяма е групата на сложните прилагателни, образувани с наставка -ень – общо 28 примера: М – благода’рень 36а, *благополу’чень 67а, неблагополу’чныи‡ 46, *благоуха’нень 56а, *богопроизве’деныи‡ ‘богопомазан’ 63, *доброли’чень ‘краснолик’ 16, доброразу’мень ‘благоразумен’ 53, *достопохва’лень ‘достоен за похвала’ 68а, единоро’день 47а, *sлонра’вныи‡ 42, sлосерде’чень 15а, *sлоско’постныи‡ 22, sлоче’стныи‡ 46, *лестнора’зумныи‡ 68, многогла’вень 37а, многоо’бразень 37а, многоцэ’нень 37а, *птгоди’шень 55а, *ревностно’образныи‡ ‘себелюбив’ 68а, смертоно’сныи‡ 14а, цэлому’дрень 16а, а също и трите многокоренни прилагателни: Ж – *благоговэ’и‡ныи‡ 354а, *благонакло’неныи‡ ‘благосклонен’ 362а, *благо№тробныи‡ ‘милосърден’ 355.

Нормална употреба в книжовния език днес имат: благодарен, благополучен, благоуханен, злонамерен, злосърдечен, злочестен, многоглав, многообразен, неблагополучен, петгодишен, смъртоносен, целомъдрен.

б) Наставка -телень. С тази наставка са оформени три сложни прилагателни: М – нощеварди’телныи‡ 38а, *соноразсуди’телныи‡ ‘сънотълкувателен’ 41, №добоwбраща’телныи‡ ‘лесноподвижен’ 62, които не се възприемат в книжовния език по-късно.

в) Наставка -ск¶. С наставката от сложна именна основа е получено прилагателното *божигро’бск¶и‡ Ж-360а.

г) Безсуфиксални прилагателни. Две сложни прилагателни са образувани без словобразувателна наставка. Едното е изградено от наречие и глаголен корен – кривогле’дь М-60, а другото от наречие и прилагателно – *многосвэтлыи‡ 37а. Запазено е само първото от тях.

3. Обобщени изводи

От изнесения материал и направения анализ могат да се изведат следните обобщения:

• От близо 380-те прилагателни, с които си е послужил Софроний 45 са общи за езика и на двете съчинения.

• Групата на производните прилагателни е сравнително неголяма – съставя се от 49 имена, които в преобладаващата си част трябва да се отнесат към народния език по източник.

• Сред производните прилагателни основни са простите прилагателни, които са образувани главно суфиксално, префиксалното и префиксално-суфиксалното словообразуване при тях е по-слабо застъпено.

• Суфиксалното производство е осъществено с наставки: -авь/-кавь (кач.), -ань (кач.), -ень /-евень (кач., отн.), -и (отн.), -ивь (кач.), -инь (отн.), -ить (кач.), -овь/-евь (отн.), -окь₁ (кач.), -окь₂ [-ък] (кач.), -ск¶ (отн.), -телень (кач.), -шень (отн.), -сть (кач.). Те са представени и в езика на Кърчовски [Цойнска 1980: 34] (без -сть). От наставките, с които са образувани относителните прилагателни, в “Неделника” не се намира само -шень [Ничева: 107]. Всички наставки днес влизат в словообразувателния инвентар на книжовния език при прилагателните (наставки -окь₂ – в нейния новобългарски вид -ък).

• Половината от производните прилагателни се падат на наставка -ень – общо 156 образования. Тя и днес е основно средство на словопроизводство при прилагателните. На второ място по продуктивност е наставка -ск¶ с 62 примера. Следват -овь /-евь с 12 примера, -ивь и -окь₂ с по 10 примера и т. н.

• Префиксално словобразуване е реализирано главно с представки без- и не-.

• Сложните прилагателни са 34 на брой и съставляват 10% от производните. Отношенията между коренните съставки в словообразувателните им основи са от подчинителен тип с морфемно свързване. Оформянето им с наставки -ень, -ск¶, -телень. Без наставка са само две сложни прилагателни.

• По източник на проникване в езика на Софроний преобладаващата част от простите прилагателни са свързани с народния език, докато сложните са предимно книжовни.

• Оценявани според жизнеността им, голямата част от прилагателните, с които си служи Софроний, продължават съществуването си като книжовно средство и днес.

§ 3. Глаголи

Непроизводните глаголи (или тези, които сега се представят като непроизводни) са близо една седма от всички използвани от Софроний глаголи.

• От І спрежение това са такива като: М и Ж – *б¶ 36, 358а, бу’да 20, 362, *ва’рна са 31а, 353а, *ве’ржа 47, 362, дамь 58, 360, *жела’ 62, 362а, *жь’на 39а, 357, зна’ 39а, 357, зна’ / знамь 54, 33а, 356, ида 45, 357а, и’ща 31, 360а, ми’на 37, 361, мо’га 29, 355, пи’ша 44, 354, реку’ 55а, 357, смэ’ 17а, 361, ста’на 27а, 361а, хо’ча / хо’чу 37, 353а, чу’мь 22, 359, ща 26, 361, ямь 46, 361; М – *боза’ 66, *брежа’ ‘пазя’ 32, *гре’ 40, *дерза’ 20, *ка’жа 18а, *ма’ са 13а, мы 28, *wре’мь 45, *пас’ 40, *п¶’ 21, сму’ча 34, *сэ’ 40а, *тека’ ‘тичам’ 20, *ха’п 34; Ж – *ба 355, че’та / че’ту 361, 354.

• От ІІ спрежение могат да се посочат: М и Ж – *бол 64, 362, *бо’р са 23а, 353а, *бо’ са 22, 362а, *вард 32, 354а, ви’д 32, 354а, ви’д 35, 359, *выс 63, 357а, го’н 23, 354а, держа’ 32, 357, *ка’н 49, 358, *ку’п 45, 355, *лежа’ 34, 355, лю’б 57а, 354, мы’сл 34а, 358, *молча’ 14а, 3757а, *мн 41, 360а, нос 35, 360а, *па’з 38, 355а, пра’т 13, 361а, сто’р 37, 357а, сто’ 15а, 353, *сэд’ 39, 355, род’ с 65а, 353, *те’гл 58, 356, тра’жа 12а, 355, *трепе’р 24а, 357а, *№’ча / №’чимь 61а, 353, *фа’т 64, 360, хо’д 31а, 361а, *хра’н 52, 359а, *чи’н 29, 361, *’зд 38а, 359а, *яв’ са 50, 353; М – *ва’д 64а, *вали’ 19, *варт’ 19, *гнус’ са 21, *гор’ 42, *да’в са 47, *да’в 34, *ма’мр 45, *ме’с 21а, *мэ’р 60а, *ну’д са 68, *па’л 56а, па’т 30а, *пра’в 45, *про’с 29а, *сп 31, ту’р 21а, *фа’рл 42, *хва’л 46а; Ж – *го’тв 354, *сви’р 353а, *слу’жа 356, *терп’ 356а, *хва’т 355, *цэл’ ‘лекувам’ 355.

• Към ІІІ спрежение се отнасят няколко такива глагола като: М и Ж – гле’дамь 41, 359, и’мамь 63, 355, и’скамь 61, 360, *па’дамь 33, 360, пи’тамь 21а, 358, *пу’щамь 66, 355; М – *ка’рамь 61, ча’камь 27; Ж – фа’рлмь 357.

Такъв е и спомагателният глагол есмь/смь 36, 362а.

Почти всички непроизводни глаголи по източника си са народни. Само при няколко от тях се наблюдават черковнославянски фонетични черти (напр. держа’, бу’да, ве’ржа, *молча’ и др.) или могат да се свържат с книжовни източници: *брежа’ ‘пазя’, *дерза’, *и’ща, *мн ‘мисля; струва ми се’, *ну’д са ‘мъча се, принуждавам се’, *тека’ ‘тичам, бягам’.

С изключение на десетина глагола, между които са: *брежа’, *и’щ , *мн, на’йда, *ну’д, *тека’, тра’жа, *фа’т / хва’т, хо’ча / хо’чу, *чи’н – стари книжовни или диалектни, – всички останали са живи в речника на книжовния ни език и днес.

Производните глаголи се изчисляват със стотици. Едни от тях са образувани само с наставки, други едновременна употреба на наставки и представки, а трети – най-много – са получени от други глаголи с помощта на различни представки.

1. Глаголи, образувани с наставки

Производните глаголи, в чието производство участват само наставки или едновременно наставки и представки, са относително неголяма група, особено ако се отделят имперфективациите – образуването на несвършени по вид глаголи от свършени с наставки -а-/--, -в- с разширените й варианти -ав-/-в-, -ув-.

Суфиксалното словообразуване е осъществено с наставки: -а-, -е-, -и-, -н-, -с-, -ству-, -ув-.

а) Наставка -а-. С наставка -а- са образувани малко на брой глаголи от І и ІІІ спрежение от основи на съществителни и прилагателни: М и Ж *бэ’гамь 66, 360, ви’камь 46, 353а, ду’мамь 57, 359, *ли’ѕамь 11, 354, *слу’шамь 43, 358; М – *бо’рзамь 42; Ж – *исповэ’дамь с 354; от І спрежение са – М и Ж – *wбэща’ са 60, 358; Ж – *вэнча’ / *венча’ 357, 357а. Всички тези глаголи имат свое място в книжовния речник днес, но думам и липсвам са ограничени по употреба в разговорния стил.

б) Наставка -е-. С наставка -е- са получени няколко глагола от основи на прилагателни: М и Ж – *№здраве’ 21а, 355; М – *живе’ 25, *закосне’ 53, *№цэле’ ‘запустея’ 17а; Ж – *задолжне’ 356. От съществителни са получени: разуме’ 62а, 354 и *болре’ са ‘живея богато, държа се като богаташ’ 68. Днес не се употребява последният глагол, а оцелея се пази в народния език.

в) Наставка -и-. Глаголите с наставка -и- са най-богато представената група производни глаголи от именни основи. Наставката се свързва с основи на съществителни, прилагателни, наречия, местоимения.

• От основи на съществителни: М и Ж – *вред’ 40, 356а, *заклю’ча /*закли’ча 38, 353а, рабо’т 17а, 353а, су’д са 58, 362а, *тру’д с 35, 362а, хорат’ ‘говоря’ 49, 361а, *чу’д с 46а, 355; М – *вразум’ 31а, *гост’ 44а, гри’жа са 36а, *забран’ 23, *запеча’т 53а, *изобраз’ 12, *кайрат’ са ‘мъча се, правя усилие’ 17, *клевет’ 43а, *ку’рв 32, *наси’л 61, *wбезчест’ 15а, *wбсрамот 15, преобраз’ са 27, скорб’ 36а, *ско’ча 34, *сла’в 62а и др.; Ж – *wsлоб’ 356а, *wму’жа са 357.

• От основи на прилагателни: М и Ж – *№мертв’ 26, 356а, разгорд’ са 62, 361а; М – *весел’ с 21, *wжив’ 34, *§чужд’ с 15а, поздрав’ 66, *№тверд’ 13а, *№крова’в 15; Ж – *пу’ст 361, *свт’ ‘правя да е свято’ 359, *№щедр’ 362а.

• От наречия и местоимения: *приближа’ 17а, 362; М – *№далеча’ 27 / *§далеча’ са 24; Ж – *№сво’ 355а.

Както се вижда от приведените примери, наставката се свързва предимно с домашни по произход основи, но се срещат и глаголи, получени от заети основи – *кайрат’ са, *№кедер’, хорат’.

Трудно е да се определи категорично дали даден глагол е книжовен по източник, или е бил използван и в народния език, но едно е несъмнено, че основната част от тези глаголи са били активно речниково средство в народния език. Само за някои глаголи може да се допусне книжовен път на проникване в езика на Софроний, напр.: *сла’в, су’д са, *№смерт и др. под.

Малко са глаголите, които не се задържат по-късно в книжовния речник, като: *кайрат’ са, *wбсрамот’, разгорд’ са, *№кедер’, *№тверд’, *№тэсн ‘насиля’, *№щедр’, хорат’.

г) Наставка -н-. Тя се прибавя към глаголни основи и служи за образуване на глаголи от свършен вид, чието значение придобива семантичен елемент ‘еднократност’. Броят на такива глаголи в езика на Софроний е значителен – само в “Митологията” те са над 45, затова тук ще посочим само някои примери: М – *ви’кна 54, возди’гна 67а, *воздо’хна 30, *восэ’дна / *вьсэ’дна 38, 41, *гра’бна 51, *доте’гна 66, *ле’гна 44 и др.; Ж – *вди’гна са 357, *пу’кна 357а, *свэ’тна 361, *сэ’дна 357а и др.

Почти всички глаголи с тази наставка продължават съществуването си и днес.

д) Наставка -с-. Наставката е от гръцки произход. В различни варианти -с-, -ис-, -исв-, /-дисв-, -ос- (-осв-), резултат на едни или други разширения, тя участва в производството на глаголи, образувани от гръцки и турски заемки като: М и Ж – *аре’самь 57, 360а, *аџ¶ди’самь ‘пожаля, съжаля’ 47а, 362, *дофта’самь 43, 357а, *конди’самь ‘отседна на конак’ 57, 356, кортоли’самь ‘избавя, спася’ 16, 362; М – *аџ¶ди’свамь ‘пожалвам, съжалявам’ 35а, *инт¶кам¶’самь ‘отмъстя’ 26, *коланди’свамь ‘използвам, служа си’ 51, *кортоли’вамь с ‘избавям се, спасявам се’ 64, *фир’самь ‘давам фира’ 40; Ж – *арго’свамь ‘налагам възбрана на свещеник да изпълнява църковна служба’ 354, *аре’свамь 354, *басти’свамь ‘притисна, нападна’ 362, *балди’свамь ‘припадна’ 355а, *афоре’самь ‘прокълна, отлъча от църквата’ 357а, *кеверни’самь ‘изкарвам прехраната си’ 353а, *хиротони’самь ‘ръкоположа’ 358, *чакти’самь ‘запъна ударника на кремъклия пушка’ 357а. Всъщност глаголите, съдържащи разширена с -в- наставка, са видови образувания за несвършен вид.

Дошли в езика на Софроний от народния език, голяма част от тия глаголи не се задържат за постоянно в книжовната практика. Днес пълноценна употреба има само харесам / харесвам, а някои като бастисвам, баялдисвам, дофтасвам, кортолисам, чактисам (с ново значение) все още са на разположение в разговорния стил със стилистически снижено значение.

е) Наставка -ству-. Тя е всъщност суфиксално образувание, което се съдържа в два книжовни по източник глагола: * благода’рствую М-48 и *здра’вствую Ж-362а.

ж) Наставка -ув-. Тя се свързва с основа на съществително или прилагателно. С нея са получени такива несвършени по вид глаголи от ІІІ спрежение като: М и Ж – вэру’вамь 43, 362а, *¾у’вамь 46а, 357, М – *нощу’вамь 38, *совэ’тувамь 64а, *торгувамь 56; Ж – *зиму’вамь 355, *попу’вамь 356а, *слугу’вамь 358, *цэлу’вамь 359. Всички са намерили място в книжовния речник, като при два – вярвам и съветвам – наставката е съкратена.

з) Видообразуващи наставки -а- /--, -в-. Видообразуващите наставки -а- / --, -в- с техните разширения -ав-, -в-, -ув- са широко застъпени в използваните от Софроний несвършени по вид глаголи, получени от свършени.

• С наставка -а- /-- са: М и Ж – *дохо’ждамь 20а, 354а, *wбика’лмь 64а, 359а, *§хо’ждамь 27, 359, *пола’гамь 60а, 358, *посэ’чамь 48, 355, *пу’щамь 66, 355, *соби’рамь 42, 361, *собла’чамь 42, 361а, *№зе’мамь 21, 355; М – *вла’змь 63, *зави’дмь 68а, *заво’дмь 31, *изби’рамь 38а, *изла’змь 14а, *наста’вмь 55а, *нафа’рлмь 45, *нахо’ждамь 19, *подка’нмь 16а, *пости’ламь 31, *пофа’щамь 17, *превозна’смь 67, *пр¶е’мамь 11, *прино’смь 20а, *разди’рамь 32а, *спу’щамь 33, *торка’лмь са 25, *№ми’рамь 47; Ж – *вра’щамь с 357, *wб’зе’мамь 354, *wби’рамь 359а, *wбра’щамь 360а, §пу’щамь 356, *§ри’чамь с 358, *прихо’ждамь 355, *прово’ждамь 359, раздэ’лмь 357а, сва’лмь 357, *смы’слемь са ‘досещам се’ 354а, №пра’влмь 353, фа’рлмь 357. Малка част от тях днес не са в книжовния речник – *нава’ждамь, *нахо’ждамь, *§хо’ждамь, *прихо’ждамь, *смы’слмь са, №зе’мамь, повечето от тях днес са диалектни.

• С неразширения вариант на наставка -в- са глаголите от несвършен вид: М и Ж – бы’вамь 61а, 357а, *да’вамь 55, 357, *wбэща’вамь 11а, 358а, *позна’вамь 67, 361а, *ста’нвамь 26а, 362а, *№бы’вамь 42, 360, *чу’вамь 22, 359; М – возда’вамь 68а, закли’нвамь с 32а, *заста’нвамь 34а, *педе’¾вамь ‘възпитавам, обучавам’ 66, *повэ’нвамь 68а, *пока’звамь с 25, *пости’гвамь 59а, *преда’вамь 62, *проду’мвамь 22а, *разсы’пвамь 19а, *№ку’свамь 21, *№чи’нвамь 41а; Ж – испи’твамь 353а, *наби’вамь 356а, *wста’нвамь 360а, *§ри’твамь 353, пода’вамь 354. Само няколко от тях сега не се намират в книжовния речник: закли’нвамь с, *заста’нвамь, *№ку’свамь, *№чи’нвамь.

• С разширения вариант на наставката -ав- /-в- са глаголите: М и Ж – *призова’вамь 32, 356а, *№кор’вамь 44а, 359а; М – вруча’вамь ‘препоръчвам’ 68а, *исэл’дамь 64, *назова’вамь са 18, *wгорча’вамь с 32, повел’вамь 57а, *поуча’вамь 68а, *преобраз’вамь с 26а, *разгова’рмь са 50, *разум’вамь 61а, *смуща’вамь са, 17, *№гост’вамь 47, *№клон’вамь 66; Ж – глуб’вамь 354, *защит’вамь 354, *извын’вамь с 353, *wскорб’вамь 356а, *подклон’вамь ‘скланям’ 356а, покор’вамь 354, *поноща’вамь ‘хуля, оскърбявам’ 355а, *приклон’вамь са 355а, *№страша’вамь 356, явл’вамь са 361. Не се задържат в книжовния речник само няколко от тези глаголи: *вруча’вамь, *подклон’вамь, *поноша’вамь, *разум’вамь, *№клон’вамь, *№страща’вамь, които по източник могат да се отнесат към книжовните заимствания.

• Разширеният вариант -ув- се съдържа в такива несвършени глаголи като: М и Ж – *промину’вамь 68а, 354, *сказу’вамь 30а, 362а; М – казу’вамь 67а, *купу’вамь 21а, *наси’лувамь 68а, *педе’п¾увачь 66, *пока’зувамь с 32а, *помну’вамь 46, *стру’вамь 29а; Ж – *мину’вамь 354, *§сэ’кнувамь 353, *препи’сувамь 353а. Едни от тези глаголи са отпаднали от книжовния речник – *помну’вамь, *промину’вамь, *сказу’вамь, *§сэ’кнувамь, други са се запазили непроменени – купувам, струвам, а трети са с другите варианти на наставка -в- – казвам, минавам, насилвам, преписвам.

2. Глаголи, образувани с представки

2.1. Прости глаголи

Основната част от глаголите в езика на Софроний са с представки. Едни са образувани само с представки от други глаголи, втори са получени с едновременно използване на представка и наставка от именни основи, при трети представката не е пряко словообразувателно средство, а само е налице в структурата на глаголната основа (напр. при глаголите от несвършен вид с наставки -а-, -в- с представка е образуван изходният глагол от свършен вид). За пълнота на примерите обаче ще представяме и тях, защото в много случаи изходният глагол не е употребен.

В словообразувателната структура на производните глаголи участват представките: в-, воз-, до-, за-, из-, на-, над-, w- (wб-), §-, по-, под-, пре-, при-, про-, раз-, с-, №-. Глаголи с повече от една представка рядко се използват.

а) Представка в- (вь-, во-). Десетина глагола с тази представка показват, че тя придава на действията им осмисляния като:

• ‘насоченост навътре’: М и Ж – вле’за 24а, 360; М – *впи’ша 58, *вразум’ 32а; Ж – *внида’ ‘вляза, изпадна в някакво състояние’ 357а;

• ‘реализация по повърхност’: *влека’ М-60а, *вьсэ’дна Ж-357а;

• ‘насоченост нагоре’: М и Ж – *воста’на 31, 359; М – *вдамь ‘надам’ 47; Ж – *всад’ ‘кача’ 355а.

По източник глаголите трябва да се свържат с книжовния пласт лексика на Софрониевия език. В книжовния речник влиза по-късно само част от тях: вляза, вразумя, влека, въседна.

б) Представка воз- (вьз-). Придава на действията в образуваните с нея глаголи допълнителни отсенки като:

• ‘засиленост в проявленията им, рязкост’: М – *возбран’ 42, *возвесел’ са 55а, *воздышамь 28а, *воздо’хна 30; Ж – возлю’б 356а;

• ‘обратна насоченост’: М и Ж – *возда’мь 34а, 354а; М – *возва’рна 17а, *возму’ 27, *возсыла’ ‘отпращам’ 62а; Ж – *возкрес’ 360, *вьзва’рна са 358а;

• ‘насоченост нагоре’: М и Ж – возл’за ‘изкача се’ 33, 359а; М – возди’гна 67а (*возды’гамь 68).

По източник глаголите са книжовни, сега са запазени само: въздишам, въздъхна, възкреся и взема, като наставката е побългарена.

в) Представка до-. Придава на глаголното действие семантичен елемент ‘достигане до определена цел, резултат’: М и Ж – до’и‡да 36, 359а, *доте’гна 62, 356, *дофта’самь 43, 357а ‘дойда неочаквано’, дохо’д 51, 360 (*дохо’ждамь 20а, 354а); М – *докача’ ‘обидя, засегна’ 62а, *донеса’ 56; Ж – добы’ са ‘добера се’ 359а.

Глаголите са от народния речник, използват се и днес в книжовния език.

г) Представка за-. Привнася допълнителни значения като:

• ‘началност, започване’: М и Ж – *запа’л 56, 358а, *зама’ са 66а, 360а; Ж – *заче’на с ‘започна се’ 358;

• ‘доведеност докрай, завършеност’: М и Ж – *забора’в 37, 356, *заклена’ са 27, 357а, (закли’нвамь с 32а), заклю’ча / *закли’ча 38, 353а, *запра’ 59а, 355а, *затво’р 66, 355; М – *зави’дмь 68, *загу’б 27, *зада’в 52, *зака’рп 37, *зако’л 26, *занеса’ 56, *запеча’т 53а, *заста’нвамь ‘принуждавам’ 34а, *зату’л 63а, *затр¶’ ‘погубя’ 24; Ж – *заведа’ 359а (заво’дмь 31), *завы’ 360, *задолжне’ 355, *заме’рзна 361а, *запре’гна 357а, *запрэт’ 355, *защит’вамь 354;

• ‘преминаване в ново състояние’: М и Ж – *зара’двамь са 12а, 360; М – засп’ 29.

В диалектния речник днес са: *заче’на с, *закли’ча, *забора’в, *запре’гна ‘насоча оръжие’.

Не са възприети и книжовните по източник *запрет’ и *заста’нвамь.

д) Представка из- (ис-). Свързва се със значения:

• ‘доведеност докрай, завършеност’: М и Ж – *изгор’ 42, 359а, *изль’жа 30а, 359, *изсо’хна 40, 357а, *из’мь 41, 360, испи’ша 44, 362а, исп¶’ 60, 357а, исплат’ 11, 353а (*испла’щамь 353а), *испо’лн₁ 20а, 359; М – *изби’рамь 38а, *избле’вамь ‘повърна, изплюя’ 52, *извол’ ‘съглася се; позволя’ 65, *изди’р 28, *изма’жа 12, *изму’др ‘измисля’ 19, *измы’ 22, *испеде’¾амь ‘възпитавам, обуча’ 11, *испо’лн₂ ‘осъществя’ 60, *истреб’ 64, *исцел’ (*исцэле’, *исцэл’вамь 21а, 64) 60; Ж – *изгабо’самь ‘излъжа’ 362а, *изго’тв с ‘подготвя се’ 354, *изле’ с 356, *измо’л 356, *изму’ча 353;

• ‘премисляне и довеждане докрай’: М и Ж – изпи’тамь ‘проверя’ 14 (*испи’тамь 32), *изба’в ‘спася’ 24а, *изби’рамь 38а, *изобраз’ 12, *исправ’ ‘направя’ 60; Ж – *испи’твамь 353а, исправи’ти ‘поправя’ 362а;

• ‘насоченост навън’: М и Ж – изва’д 60, 361а (*изва’ждамь 354), изл’за 30а, 360а (*изла’змь 14а); М – *изреку’ 68а, *изсы’п 25а, *изфа’рл 39а, *изв’ 32; Ж – *извын’вамь с 353, *изго’н 358а, *изида’ 355а, ‘изляза’, *изско’ча 355;

• ‘многообектен обхват’: М и Ж – *измре’мь 53, 360; Ж – *изб¶’ 362, *изда’нимь са 361, *изразб¶’ 360.

Не са се задържали само черковнославянизмите *изво’л, *изида’, *изго’тв, исправи’ти и народните глаголи *изгабо’самь, *испеде’ѕамь, а *изму’др е стилистически ограничен в разговорния стил.

е) Представка на-. Представката внася в значенията на образуваните с нея глаголи семантични отсенки като:

• ‘цялостност, пълнота на реализацията’: М и Ж – *нава’д ‘наклеветя’ 23 (*нава’ждамь 354), наго’тв са ‘приготвя се’ 51, 358, надэ’ са 26, 354а, *нака’рамь 22, 361, *намы’сл 16, 359, *напо’лн 40, 359, *напра’в 41, 361а, нау’ча 58, 356; М – *наго’тв ‘сготвя’ 31, *наки’т 32, *напи’ша 44, *напу’ста 17, *наси’л 61 (*наси’лувамь 68а), *насы’п 13, насы’т с 56, *насть’п 41, нахо’ждамь 19, *нахра’н 44; Ж – *наб¶’ 356а (*наби’вамь 356), *нагово’р са 355а, *намэ’ст с 354, *натова’р 353а;

• ‘насоченост към обект’: М – *назовава’ са 53 (*назовава’мь са 18), *наста’вмь ‘поучавам’ 55а; Ж – *нари’чамь са 357;

• ‘началност’: М и Ж – *наста’на 40, 361, наче’на (са) 58а, 353; М – *нака’н са 29а; Ж – *напа’дна 355;

• ‘частичност’: М – *нама’хамь ‘помахам’ 54, нами’на 40а, *нафа’рлмь 45.

Въпреки че през миналия век са били обичайни в книжовната практика, днес една част от тези глаголи не са в книжовния речник: *надэ’ са, *нава’ждамь, наго’тв са, на’и‡да, *нама’хамь, нахо’ждамь, наче’на.

ж) Представка над-. Представката осъществява две значения:

• ‘превишаване’: М – надве’ 26, надвы’ 39;

• ‘частичност’: *надни’кна Ж-360а.

И двата глагола се пазят.

з) Представка w- (wб-, wби-). Представя се в три варианта и придава на глаголното действие различни доуточнения:

• ‘насоченост около’ М и Ж – wбикол’ 64а, 358а (*wбыка’лмь 63а), *wба’рна 23, wбь’рна са 357 (*wбра’щамь 360а), *wблэка’ 36а, 358;

• ‘завършеност’: М и Ж – *wста’в 60, 353а, wста’на 57, 353 (*wста’нвамь 360а), *§вор 62, 353а; М – *wбезчест 15а, *wбзало’жа са 57а, *wбсрамот 15, *wбэ’с 54, *wстрига’ 64а; Ж – *wб’зе’мамь 354, *wби’рамь 350а, *wблада’ 359, *wпла’ча 359а;

• ‘доведеност до състояние’: М и Ж – *wже’н 28а (№же’н 357), *wскорб са 35а (*wскорб’вамь 356а); М – wгорча’ са 35а (*wгорча’вамь с 32), *wжадне’ 27, *wжив’ 34, *§егча’ 62, *wху’л са 29; Ж – *wsлоб’ 356а, *wму’жа са 357.

В този си вид само глаголът *wбсрамот днес не се използва.

и) Представка §-. Тази представка се свързва със следните значения:

• ‘отдалечаване’: М и Ж – *§и’да 41, 357а, (§хо’ждамь 27, 359); М – *§ва’рна са ‘страня, избягвам’ 17а, §далеча’ са 24, §дэл’ 68; Ж – *§ри’твамь 353;

• ‘доведеност докрай’: М и Ж – *§сэка’ 37а, 355а, (*§сэ’кнувамь 353); М – *§кра’дна 58, *§мст’ 27а, §рэ’жа 45, §хра’н 10а, *§чужд с 15а; Ж – *§кь’самь с 359, *§плат с 359, §пу’ст 356 (*§пу’щамь 356), §ча’ себэ 355;

• ‘връщане’: М и Ж – §гово’р 37, 355, §реку’с 63 (*§ри’чамь с 358); М – *§кр¶’ 41.

Сега само §хо’ждамь не се използва в книжовния речник.

к) Представка по-. С нея са образувани не само най-много глаголи, но и реализира най-много допълнителни отсенки като:

• ‘осъществяване на действието върху повърхност’: М и Ж – *повлека’ 61, 357а, *покр¶’ 41, 359, *поло’жа 39а, 360 (*пола’гамь 60а, 358); М – *пости’ламь 31;

• ‘началност’: М и Ж – побэ’гна 62, 360а, *повэру’вамь 23а, 357, по’и‡да 18, 354, попи’тамь 36а, 357, *потека’ 16, 358а; М – пои’ща ‘поискам’ 66а, *полю’б 29, *поте’че ‘започна да тече’ 15; Ж – *подигна с 361а, *пое’ма 353, *поче’на са 362;

• ‘доведеност докрай’: М и Ж – побэда’ 24а, 354а, *подар’ 42а, 362а, *помо’гна 61а, 357а (пома’гамь 61а, 358а), *посад’ ‘поставя’ 61а, 356а, послу’шамь ‘възприема даден съвет’ 30, 362а, пости’гна 358 (*пости’гвамь 59а), *посэка’ 23 (*посэ’чамь 48, 355), *потреса’ са 15, 360а, *поха’рча 32а, 359; М – *побэсне 46, *поги’на 50, *погу’б 10а, полуде’ 29а, *пора’чамь 50, *посра’м 65, *посрэ’щна 34, почта’ 53; Ж – поб¶’ю 353а, *погреба’ 359, полу’ча 362а, помремь 361а, *потьна 361а, *пощад 357;

• ‘частичност, отслабеност’: М и Ж – пода’мь 14а, 362а, (пода’вамь 354), позна’ 67, 361 (*позна’вамь (с) 67, 361а, *помо’л 24а, 356а, *помысл 55а, 360, *посъда’ 44, 362, *потерп’ 29, 355; М – *повред’ 68а, *повэ’нвамь 68а, *погле’дна 14а, пожа’л 54а, *поздрав’ 66, *поизл’за 29а, пои’скам 53а, пока’жа 52а, (*пока’звамь с 25, *показу’вамь с 32а), *пома’хамь 39, помена’ 46 (*помну’вамь 46), *попро’с 35, *послу’шамь ‘слухово възприемам’ 53, *потру’д с 15а, *поуча’вамь 68а, *пофа’щамь 17, *похорат’ 35а, *поча’камь 42а; Ж – *повди’гна са 358, *поле’гна 356, *поwсла’б 359, *поми’на 355а, *послу’жа 356, по№далеча’ 355а;

• ‘наложителност’: М и Ж – *повел’ и *повеле’ 20, 361 (повел’вамь 57), *позова’ 34, 361, *пону’д 61, 354а (*поноша’вамь 355а);

• ‘засилена степен на проявление’: М и Ж – *почу’д са 55а, 358, *подив’ с 31а, 357а, *потрепе’р 29, 355; М – *поче’рн 64а; Ж – *поквар’ 354а, *поклон с 362а, *покор’вамь с 354, *поплэн’ 354а, *пораз ‘разбия’ 362, *постра’двамь 357а, *поте’л ‘изстрадам’ 353а, *потреса’ са 360а.

Една част от тези глаголи, имащи народен или книжовен източник, днес не се използват в книжовния речник: *повел’, *позова’, по’и‡да, пои‡ща, *полю’б, *поми’на ‘измина’, *пону’д ‘принудя’, *поплэн’ ‘ограбя’ 354, *пораз’ 362, *попро’с, посад’ ‘поставя’, *пости’гвамь, *потека’ ‘побягна’, *похорат’ ‘поприказвам’, *поче’на са ‘започна се’.

л) Представка под-. Наставката придава на глаголното действие смислови доуточнения като:

• ‘наложителност’: М – *подка’нмь 16а; Ж – *побера’ ‘подкарам, взема насила’ 360, *поде’ма 356а;

• ‘частичност, отслабена степен’: М – *подсме’ с 19а, *подхла’зна са 24; Ж – *подклон’вамь с ‘подчинявам се’ 361.

Днес не се пазят *подсме’ с и *подклон’вамь с.

м) Представка пре-. Представката придава на действията във оформените с нея глаголи следните допълнителни характеристики:

• ‘засилена степен на проявление’: М – *превзыда 52а, *превозна’смь 67, *превозхо’д 58а;

• ‘интензивност, рязкост’: М и Ж – *пресэка’ са 355 (*присэка’ М-60, 356); М – *преко’л 39; Ж – *претимне’ 361;

• ‘завършеност’: М – *прего’рна 40, *преду’мамь 30, *претерп’ 64а; Ж – *преста’в с ‘умра’ 353, *преста’на ‘прекратя’ 353;

• ‘преодоляване на нещо’: М и Ж – *преда’мь 42, 355 (*преда’вамь 62), *преми’на 66а, 359; М – *преобраз са 27 (*преобраз’вамь са 26а), *преоба’рна са ‘превъплътя се’ 30а, *преступа’ю 32; Ж – *преплу’вамь 361;

• ‘повторност’ М – присе’ 30, *прекр¶’ 19; Ж – *пребро’ 355, *препи’сувамь 353а.

Днес не се използват *превозхо’д, *превзыда’ ‘превиша’, *преко’л ‘пробода’, *престав с.

н) Представка пред-. С нея са образувани само два глагола, в които наставката реализира значение ‘предхождане’: М – *предста’на 13 (предста’в 11) и предсто’ ‘погрижа се предварително’ 49. И двата не се пазят.

о) Представка при- (пр¶-). Представката се свързва с допълнителни значения:

• ‘насоченост към нещо’: М и Ж – приближа’ 17а, 362, призова’ 15 (*призовава’мь 32, 356а), *пр¶и’ду 62, 353а, *принеса’ 45, 355; М – *приведа’ 28а, *прили’чамь 63, прино’смь 20а; Ж – *привлека’ 360, *присту’п 356а;

• ‘отслабена степен на проявление’: М и Ж – *приви’камь 45а, 357; Ж – *прида’в 357а, *припа’дна ‘коленича пред някого’ 355а, *приклон’вамь с ‘съгласявам се ’ 355а;

• ‘завършеност’: М и Ж – *пр¶е’ма 12, 357а (*пр¶е’мамь 11, *пр¶е’мна 53), *прихо’д 18а (*прихо’ждамь 355); М – *призе’ма са ‘поведа се’ 29, *прилу’ча ‘случа се’ 16; Ж – *прифта’самь ‘дойда набързо’ 360а.

В книжовния речник днес не се пазят *приведа’ ‘доведа’, *призе’ма са, *приклон’вамь с, *прилу’ча са, *прифта’самь, *прихо’д, *прихо’ждамь.

п) Представка про-. Привнася в значението на глаголите допълнителни отсенки като:

• ‘проникване през нещо’: М и Ж – *промину’вамь ‘преживявам, минавам дните си’ 68а, 354; М – *прогор’ 35, *прони’кна 28а; Ж – проб¶’ 361а;

• ‘завършеност’: М и Ж – *прово’д 12а, (*прово’ждамь 359), прода’мь 12, 355а (*прода’вамь 56, 355а), *проми’на са 41, 353, *прочета’ 13а, 362а; М – проклна’ 30а, *промысл 32, *промэн’ 50а, *прораст’ ‘отгледам’ 10а, *простра’ 62а;

• ‘частичност’: М – *проду’мамь 13, 355а (*проду’мвамь 22а); Ж – прохо’д с ‘разходя се’ 362;

• ‘изпреварване’: М – *прорека’ ‘предскажа’ 67.

Не се използват само *проми’на, *промы’сл, *прораст’, всички останали днес се пазят.

р) Представка раз- (рас-). Представката придава на глаголното действие смислови нюанси като:

• ‘завършеност’: М и Ж – *разбера’ 32, 358, *разва’рна ‘върна’ 15а, 361, разгорд’ са ‘възгордея се’ 62, 361а, *раздера’ 15, 356, (*разди’рамь 32а), *разкь’самь 15, 357, *разуме’ 62а, 354 (*разум’вамь 61а); М – разгнев’ с 49, *разгор’ са 30 (*разгор’вамь са 50), *разрэ’жа 64а, *разсе’рд с 55а, *раска’ са 29; Ж – *раскопа’ 359а;

• ‘разнонасоченост’: М и Ж – разда’мь 41а (*разда’вамь 354), *разнеса’ ‘похарча’ 60, 355, *разсы’п 19а, 359а; М – *разлу’ча с 17, *разму’т 48а; Ж – *разбэ’гамь с 362а, *разгра’б 359а, *раздэ’лмь 357а, *разпа’д 362;

• ‘възобновеност’: М – *разбу’д са 41, *разве’рза 46, *разду’мамь 16, разсо’мва са 38 (разсо’мне са 63); Ж – *разболе’ с 355.

В книжовния речник днес не се пазят: *разва’рна, *разду’мамь, разгорд’ са.

с) Представка с- (со-). Представката се открива и в асимилиран вид като з-. В глаголното действие внася смислови елементи:

• ‘завършеност’: М и Ж – *све’рша 26а, 362, ска’жа 20, 356, (*сказу’вамь 30а, 362а), *скр¶’ 63, 360а, *сло’жа 15а, 353а, *слу’ча са 28, 354а; М – смета’ с ‘объркам се, смутя се’ 63, *смир’ 36, *сове’рша 27, *спече’л 68а, *сплета’ ‘скроя, измисля’ 41, *згово’р са 61, *згне’в 45, *згрэша’ 59, *згуд’ 26; Ж – *смы’слмь са 354а, *совзе’ма 357а, *сохран’ 359, *сполу’ча 357а, *строша’ 360а, *згрэ’ с 359а,

• ‘насоченост към едно място’: М и Ж – смэ’с са 49, 359, *собера’ 361 (*соби’рамь 42, 361а), *стека’ са 47, 356а; М – *смита’ 39, *соглас’ са 50, *сти’сна 39; Ж – *све’ржа 361а;

• ‘насоченост надолу’: М – *спу’ст 33, (*спу’щамь 33), *стова’р 56; Ж – *свал 359, *сл’за 359а.

В използваните от Софроний значения на книжовния речник днес не са познати само глаголите *сплета’ и *смета’ с.

т) Представка №-. С представката са образувани значително количество глаголи, в значенията на които тя привнася: смислови отсенки като:

• ‘завършеност, доведеност докрай’: М и Ж – №б¶’ 50, 357 (*№б¶’вамь 42, 360а), *№зе’ма 57, 361а (*№зе’мамь 21, 355, *№зе’мна 38а, *№взе’ма 60а), *№да’в са 361а, №пра’в 16а (№пра’вмь 353а), *№фа’т 52, 353, №чи’н 45, 361а, (*№чи’нвамь 41а); М – *№ва’рд 51, *№га’д 17, *№гнус 22, *№гост 51 (*№гост’вамь 47), *№да’в ‘задуша’ 64, *№далеча’ 27, *№дера’ 15, *№зна’ 28, *№кедер’ ‘огорча, оскърбя’ 12а, *№ква’с с 40, *№клон’вамь са 66, *№крас’ 32, *№крова’в 15, *№ку’свамь 21, *№лов’ 24, *№ма’л 40, *№мегча’ 62а, *№ме’с 21а, *№мо’кр с 40, *№мы’ с 53, №пече’мь 45а, №плод’ 62, *№ползу’ са 34, №пра’здн 45, *№рабо’т 18, *№разум’ 68а, *№тверд’ 13а, *№цэле’ 17а; Ж – *№быкол’ 354, *№бэ’с 357, *№год’ 354а, *№глуб’ 357, *№должа’ с 355, *№досто’ са 356, *№сво’ ‘присвоя’ 355а, *№токм’ са 354а;

• ‘засиленост’: М и Ж – *№бо’ с 63, 361, *№кор’вамь 44а, 355а; М – *№горча’ са 13а, *№дивл’ с 35а, *№мра’з 15; Ж – *№плэн’, *№страша’вамь 356, *№щедр’ 362а;

• ‘доведеност до състояние’: М и Ж – *№здраве’ 21а, 355, *№мертв’ 25, 356а, *№мра’ 44, 359 (*№мирамь 47); М – *№крот са 48, *№мор’ 34, *№се’т 66а, *№смерт’ 43, *№тесн’ 61; Ж – *№же’н са 357а.

Една немалка част от тези глаголи сега не се употребяват (*№фа’т, №чи’н, *№кедер’, *№рабо’т, *№плэн’, *№щедр’, №тесн’) или се използват с други представки в-, на-, за-, въз-, по- (*№зе’ма (взема), *№ку’свамь (вкусвам), *№разум’ (вразумя), *№мо’кр (намокря), *№ква’с (наквася), *№должа’ (задължа), *№страша’вамь (застрашавам), *№ползу’ с (възползвам се), №гнус (погнуся се). При трета група представката стои вместо представката о- (*№дера’, *№цэле’, *№быкол’, *№бэ’с, *№же’н и др.).

С повечето представки глаголи се срещат рядко в Софрониевия език. Ето такива примери: М – *wбезчест’ 15а, *превозна’смь 67, *превозхо’д 58а, *преwба’рна са 30а, *снапра’в 41а, *№прему’др са 65; Ж – *ненави’д 354, *повди’гна 358, *поwсла’б са 359, *по№далеча’ 355а, по№здраве’ 359а, *разкь’самь 357, сподоби’ти 362. От тях само два днес не се използват – *снапра’в и *№прему’др са.

2.2. Сложни глаголи

Сложните глаголи не са характерни за езика на “Митологията” и “Житието” [Ничева: 137]. Могат да се посочат само три: М – *благодар’ 50, благода’рствую 48; Ж – *рукополо’жа 358. Първите два с първи компонент наречие, а третото – със съществително. Днес продължават съществуването си два от тях – благодаря и ръкоположа, но последният е църковен термин.

3. Обобщения и изводи

Наблюденията и анализът на глаголната лексика откъм състав, източници и словообразуване дават основание за следните обобщени изводи:

• Количествено глаголите са особено богато представени – с над 750 единици, от които 212 са общи за езика и на двете произведения.

• Групата на непроизводните глаголи е сравнително неголяма – в нея влизат една седма от всички глаголи. По произход всички те са домашни, а по източник – народни, като изключенията не са много.

• Производните глаголи, чийто състав наброява над 600 лексеми, включват и заемки от турски и гръцки произход, но те са ограничени по брой – общо 25.

• Сложните глаголи не са характерни – отбелязани са само три глагола с двукоренна основа.

• Словообразувателно производните глаголи са получени чрез суфиксация, префиксация или чрез суфиксация и префиксация едновременно.

• Суфиксалното им производство е осъществено с наставки: -а-, -е-, -н-, -с-, -ству-, -ув-, които се свързват главно с именни или глаголни основи, рядко с основи на наречия или местоимения.

Както словообразуващите наставки (без -ству-), така и формообразуващите (-а-/--, -в-/-ав-, -в-, -ув-) са изцяло новобългарско словообразувателно и формообразувателно градиво.

• По-голямата част от производните глаголи съдържат представки или са получени чрез префиксация. Използвани са представките: в-, воз-, до-, за-, из-, на-, над-, w- (wб-), §-, по-, под-, пре-, при-, про-, раз-, с-, №-, които участват и в съвременното книжовно словопроизводство на глаголи (представка воз- у Софроний е фонетично повлияна от черковнославянски).

Глаголите с повече представки са малко.

• Анализът на представките откъм участие във формирането на производните глаголи по значение показва, че привнасяните от тях допълнителни отсенки не се отличават забележимо от днес познатите ни в книжовния език. Най-активни са предстваките по-, №-, на-, из- и др., както това е и сега в книжовния речник, но у Софроний представка №- е с по-широка употреба за сметка на други представки, напр. на о-.

• Характеризирани откъм източника им, производните глаголи са предимно народни. Ако при именната лексика по-определено се откроява книжовен пласт, то при глаголите книжовните заимствания се губят в огромната маса народни глаголи и е трудно (а навярно и невъзможно) да се говори за книжовен пласт. Очевидно, народният език, съхранил голямото глаголно богатство на старобългарски, е бил в състояние да предложи на новобългарския книжовен език в почти всички случаи нужната му глаголна лексика. За това броят на неутвърдените в по-късно стабилизиралата се книжовна система глаголи, с които си е послужил Софроний, е ограничен. Едни от тях днес се представят като народноразговорни или диалектни, а други (по-малко) – като черковнославянизми.

ІІ. Чужда лексика

В количествено отношение лексиката от чужд произход в езика на двете Софрониеви съчинения е сравнително малко. В “Митологията” чуждите думи са по-малко от 140, а в “Житието” те са около 260. Основната част от тях са турски и гръцки заемки, използвани в живия народен език по онова време. По книжовен път в първата повест от езика на гръцкия преводен първоизточник в Софрониевия превод са дошли тридесетина заемки като *архо’нть ‘висше длъжностно лице’, *мiмь ‘шут’, ри’торь ‘оратор’, генера’ль, дука’то и др., в “Житието” такъв характер имат също така някои гръцки заемки, свързани с понятия от религиозната сфера.

§ 4. Турски заемки

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в народния език са се използвали много турски заемки [Мирчев 1952: 127], приспособени към неговото словообразуване и словоизменение. Сам Софроний свидетелства в послеслова към “Първи видински сборник”: “… болгарскiи‡ народь в та времена вь турецкiи‡ земли навикли еста выше турецкаго языка бесэдовати, а своегw языка погубили § иновэрныхь насилi”. Като моли за прошка за своите читатели, ако е допуснал погрешности и слабости в езика на превода си, Софроний посочва, че съзнателно е прибягвал до турски думи в някои случаи: “понеже не можеть бо исполнити болгарскiи‡ языкь вс слова и нарэчеи‡ словенскаго языка. Тогw ради положих и смэсих нколико нарэчеи‡ и § турецскаго языка”. Там, където може да мине без турската дума, той я замества с домашна – народна или книжовна. Така в езика на “Митологията” турцизмите са едва 67. В “Житието” обаче Софроний по-често си служи с реалии от битовия и обществения живот, за които българите са използвали турските им названия – тук, на първо място, са собствените имена на лица, селища, обекти; на второ място, са названията на понятия от обществено-административен характер и др. Ето защо и броят на турцизмите е значително по-голям – около 150 думи.

Като пристъпваме към разглеждане на турските заемки, ще трябва да отбележим, че нерядко турският език е бил посредник, чрез който проникват в български думи от други езици – гръцки, италиански и др. Те ще бъдат разгледани отделно. Освен това, една част от турските думи имат арабско или персийско потекло, т. е. и в турски те са чужди заемки. С оглед обаче на нашата задача ние само ще отбелязваме това потекло без да отиваме по-нататък в етимологията им и без да ги отделяме в самостойни групи.

Ако проследим разпределението на турските заемки по части на речта, ще видим, че най-голяма е групата на съществителните, което е напълно естествено, като се има предвид, че на тях се пада най-важният и най-активният дял от езиковите номинации в обществената практика на човека. С много малко примери са представени другите части на речта – глаголи, прилагателни, наречия, съюзи.

1. Съществителни имена

Съществителните имена от турски произход тематично се отнасят към две най-общи сфери на обществения живот – административно обслужване и социален живот и взаимоотношения.

1.1. От сферата на административното обслужване

Съществителните имена, назоваващи понятия от областта на административния живот, организация и обслужване, могат да се обособят в шест тематични групи – за селища, за административни звена, за военна организация, за административни длъжностни лица, за административни документи, за други административни термини.

1.1.1. Собствени имена на селища. Първата тематична група включва имената на селища. В едни случаи това са същинските турски названия на упоменавани селища, в други – потурчените им наименования.

а) От множеството селища, упоменати в “Житието”, една част са с турски имена или са представени с потурчена форма на името. Такива са:

• Казанли’кь <Kazanlık>. Названието е получено от специфичния географски терен – градът е разположен в котловина тур. kazan: … онь ста’нваше да пои’де камто’ Казанли’кь 355а.

• Карабонарь <Karabunar> букв. ‘черен кладенец’, днешното селище Грудово. Тук Софроний престоява една година като свещеник: … пои’доa на КарабонаR и сэдa та’мо една’ годи’на 357а.

• Карноба’ть <karin – ovà; ovà ‘поле, равнина’>. Тук Софроний прекарва година като свещеник и преживява драматични дни след връщането на Сербезоолу като бостанджибашия: … и пои’дохь на А’хiолска епарх¶’а, и о’нь ме прi’ саT ра’дость, и да’де ми енор¶’а двана’десU се’ла саT Карноба’ть ве’дно 356а.

• Коинла’ри <Koynlar>, сегашното селище Койнаре, Плевенско. По време на скитническия си живот като врачански владика Софроний на няколко пъти минава през селото и го споменава в “Житието” си: И та’кw поидо’хме до се’ло Коинла’ри що е по’ль пу’ть до Вра’ца 358а.

• Wсма’нь Паза’рь <Osman Pazar>, днес гр. Омуртаг. Тук Софроний преживява няколко сдтрашни дни в затвора заедно с още двама котленци като заложници на село Котел при изплащането на наложена от пашата глоба от 10 кесии жълтици: Не се поми’на мно’го вре’ме ста’на една’ крамола’ между’ аги’те на Wсма’нь ПазаR ко’и‡ да бу’де ая’нинO 354а.

• Русчу’кь <Rusçuk>, гр. Русе. Названието е в турцизираната му форма. Градът се споменава многократно във връзка с водените войни и събитията в Дунавската равнина: Вь лэ’то, 1798: па’кь с повди’гна вои‡ска’ ца’рска ве’рхь Пазва’нть wулу’ мно’жество мно’гое почто’ бе’ше wблада’ль до Русчу’кь и до Ва’рна 359.

• Фандакл¶’и <Pandaklı>, днешното село Теново. Упоменава се във връзка с препродажбата на овните в дома на поп Стойко. Край това село става свадата между овчарите, изпратени да закарат стадото до Адрианопол: И като’ пои’шле до Фандакл¶’и сва’дили с та’мо помежду’ си wвча’рете и №би’ли едногw’ § ни’хь 355а.

• *Фiли’бе <Filibe>, турското наименование на гр. Пловдив. Споменава се в прозвищното име на един от кърджалийските предводители Кара Мостафа от Пловдив: А дру’гiи‡ карџал¶’а Фiли’бели Кара’ Моста’фа, онь басти’са нощеN Гюрџи’ па’ша 362.

• Шiхла’ры <Şihları>, сегашното село Раклица, Бургаско. От това село е местният султан Ахмед Геряй, от когото Софроний жестоко си изпатил, затова че венчал за българин любената от него българска девойка: И’маше № мо’ енор¶’а едно’ се’ло на и’ме Шiхла’ры, и та’мо сэд’ше султаO на и’ме Ахме’ть Гер’и‡ 356а.

• Ямболь <Yanbolu от гр. ДйЬмрплйт>*. Тук поп Стойко ходи да търси доктори за нервното си заболяване: … ходиa да тра’жа до’кторы по СливиO по Ямболь … 355.

б) Тук ще отнесем и наименованията на административни области и други селищни части, като:

• Анато’лiа <Anadolu от гр. Bнбфпл[ > ’Анадола – азиатската част на Турция’. Названието се използва на няколко пъти в “Житието”: Повди’гна са капетаO па’ша § ЦЃриграD саT то’лкова то’пове, е прехва’лныи‡ Кара’ ОсмаO wулу § Анато’лiа 359. На другите места се говори за Анато’лска стра’на 353.

• Оуру’мь ели <Urum> ‘Румелия’ … и вси аiа’ны § Оуру’мь ели’ 359.

• Юскудари’ <Üsküdar> ‘Скутари – предградие на Цариград’: … пои’скахме саT о’ны ла’дiи‡ да преми’неN на Юскудари’ … 353.

• Яли’ кiwшкю’ <Yalı köşk> ‘султански дворец по онова време’. Край този султански дворец младият Стойко и другарят му преживяват смъртен страх от бостанджиите: пои‡до’хме и ста’нахме между’ црTкiи‡ по’рта и между’ Яли’ кiwшкю’ що’ бэ’ха та’мо ве’рзани црTките ла’дiи‡ 353.

1.1.2. Нарицателни имена, названия на административни звена. Втората тематична група сред имената административната сфера обхваща названия на различни административни звена като:

• вели’ть <vilâet от ар.>. Съществителното е използвано в две значения: 1. ‘област, роден край, отечество’: М – И §чужди’ с § сво’ велiU, и хо’дше § мэ’сто на мэ’сто 43а; 2. ‘живеещите в съответната административна област - вилаета’: Ж - … султа’ну Верби’шкiи‡ положи’ едногw’ ая’нина а велi’то гw не’ ще 354а.

В първото значение заемката се употребява наред със старото книжовно домашно съществително отечество в същия контекст: М - … и §чужди’л са § оте’чество свое’ и хо’ди по вси’те се’ла 44. Така чрез обичайния за народния език турцизъм по негово време Софроний въвежда и активизира старата книжовна дума.

• дивань (везирскiа дивань) <divanelik от ар.> ‘Висш държавен съвет’. Като свещеник и книжовник поп Стойко се откроявал сред останалите духовници в Котел със способностите си, затова на него били доверявани отговорни задачи – той съчинявал например изложенията до Везирския съвет по най-важните общоселски дела: … то’лкова послужиa а’зь на все’ се’лскiи‡ рабо’ти, коли’ко кра’ты излазиa на вези’рскiа диваO зараD се’лска по’мощь 356.

• кадили’кь <kadılık> ‘административна област, обслужвана от един кадия (съдия)’. В “Житието” се споменават например Ви’динскiа кадили’кь 358а, Карноба’тскiи‡ кадили’кь 357.

• *касаба’ <kasaba от ар.> ‘град’: … исполниха вси села и касабы 359. По-често обаче Софроний си служи с домашното съществително градь, което единствено се използва в “Митологията”: Ж - … чу’ с из градо’ смуще’нiе гол’мое … карџал¶’ите доишле’ краи‡ градо’ и и’скаU да вле’заU № градо’ 360а.

• махала <mahalle> ‘обособена по различни признаци част от селище’: Ж - … и бэ’гат камто’ ту’рска крэ’пка махала 360а.

1.1.3. Нарицателни имена, названия на понятия от военноорганизационно естество. Към тази тематична група се отнасят две подгрупи названия – на военни части и операции и на лица, имащи отношение към военното дело.

а) Имена на военни части и операции:

• *баи‡ра’кь <bayrak> ‘войскова дружина’: По’слэ прiдо’ша № Вра’ца десU баи‡ра’ци арнау’ты 359а.

• *бюлю’кь <bölük> ‘рота’: А Пазванџ¶’а и’маше при себэ карџал¶’ите що’ бэ’ха на три’ бюлю’ка 363.

• маисере’ <muhasara> ‘обсада’. Заемката се среща на няколко пъти в “Житието” при описанието на военните действия както по време на руско-турските войни, така и при операциите срещу Пазвантоглу: … и держа’ха Ви’диO мно’го вре’ме на маисере’ 359.

• №рд¶’а <hurda> ‘армия, орда’: … и №зе’ на маи’сере Шу’меO що бе’ше вези’р Мююсу’нь wулу’ саT №рд¶’ата ту’рецка 354а. В същото време Софроний си служи и с домашното съществително вои‡ска, но то има по-общо значение: … Пл’са па’ша побэ’гна где’ о’чи вид’ша, и приве’доша § вои‡ска’та му на Ви’диO до хiл’да ду’шы 362.

• №рта’ <orta> ‘полк’. Съществителното самостоятелно не е употребено, среща се само в състава на сложното наименование - №рта’ чау’шь 355а.

б) Имена на лица, имащи отношение към военното дело:

• *би’нь баш¶’ <bin başi> ‘хилядник, дружинен командир’: М – И спроти’ т¶’ рэ’чи като’ чю цЃрь § жена’та погле’дна на генера’лыте и на би’нь баш¶и’те сво’и и ре’че имь …63. Морфологичната адаптация към групата на съществителните имена от м. р. с окончание -а (баща, слуга и пр.) се постига с окончание -¶.

• бюлю’кь ба’ши <bölük başi> ‘ротен командир’: Ж – И дру’гiи‡ бюлю’кь ба’ши бе’ше Гуша’ницали Хали’ль 362. Съществителното не е адаптирано морфологически.

• карџал¶’а <kırcalı> ‘бунтовник, разбойник’. Кърджалиите се присъединяват към Видинския владетел Пазвантоглу и активно участват в боевете срещу султанските войски, но в същото време подлагат на масови грабежи мирното население. Ето защо това наименование често се появява на страниците на “Житието”: И наи‡ по’слэ саT пазва’нское позволе’нiе ми’наха карџл¶’ите на Вла’шко и изгори’ха Краiw’ву и села … 362.

• каса’пь баши’ <kasap başı> ‘главен доставчик на месо в турската армия’: И като’ ви’де ка’ко с №должи’хме мно’го о’нь пои’де на №рд¶’ата и ста’на граммат¶’кь на каса’пь баши’ 355.

• *пандурь <pandur от унг.> ‘страж от пограничните части на Пазвантоглу’: … доишле’ на се’ло Брани’ца до: 400: панду’ры пазва’нски … 358а. Филипова- Байрова приема гръцки произход за съществителното (рбндэспт) [Филипова-Байрова: 135]. Пандури са се наричали унгарските войници от ХVІ и ХVІІІ в., служили в унгарската армия. В Османската империя пандурите са били въоръжени пазачи християни, но в “Житието” така са наречени войниците от пограничните части на обявилия се във Видин за независим владетел Пазвантоглу. Можем да приемем думата, най-рано засвидетелствана в езика на Софроний, за турцизъм, макр всъщност да е дошла в български чрез турски.

• паша <paşa> ‘титла на висши турски военни и граждански сановници; генерал’. Съществителното е използвано и в двете съчинения: Ж - … и зиму’ваше Ісу’фь паша’ везиR на Русчу’кь … 355; М - … какво’то совэ’товаU и ду’мать тво’ите паш¶’е и би’нь баш¶’и‡, гото’ва е’смь да претерп’ … 63а. В “Митологията” Софроний си служи и с латинската заемка *генераль.

• яничарь <yeniçeri> ‘воин от специалните отбрани войски, попълвани чрез принудително отнемане на християнски деца и юноши с добри физически данни’. С яничарите Софроний се сблъсква още при първото си посещение в Цариград: … като’ са ва’рнахме наза’дь фа’тиха ны та’мо що’ ва’рдха яни’чарыте и’скаха да №б¶’ть наT 353.

1.1.4. Нарицателни имена, названия на административни длъжностни лица. Към тази тематична група могат да се отнесат:

• ая’нинь <âyan> ‘областен управител’: Не се поми’на мно’го вре’ме ста’на една’ крамола’ между’ аги’те на Wсма’нь пазаR ко’и‡ да бу’де ая’ниO … 354а. В “Житието” на няколко пъти се упоменават такива длъжностни лица.

• *бегликч¶ <beglikçi> ‘събирач на данъка беглик’. При нахлуването на пазванските обирници в Плевен Софроний търси спасение при бегликчията Константин чорбаджи: … тоги’ва и’маше та’мо бегликчi’и к¶R коOстаOтиO саTЎ бостанџ¶’и 361.

• *бостанџ¶’ <bostancı> ‘стражар, полицай’. Едни от най-горчивите си и страшни дни Софроний преживява при сблъсъка си с бостнджиите: № еди’нь де’нь прiи’доша на се’ло на’ши двадесU бостанџ¶’и‡, да пи’таU ко’и‡ прода’ль т¶’ о’вцы 355.

• бостанџи баши <bostancı başı> ‘полицейски старши’: Ж – По т¶’ дни’ изише’ль бы’ль § Андрiано’полы бостанџи’ баши’ да па’зи клису’рыU … 355.

• *вал¶ <vali от ар.> ‘управител на вилает’. Съществителното се среща веднъж в “Житието” като съставка в името на един от турските паши: Оуру’мь ели’ валиси’ Мостафа’ паша’ 35а.

• везирь <vezir> ‘висш държавен сановник, пръв след султана’: Ж – По’слэ изва’ди каса’пь баши’ фермаO § вези’ра 356.

• имамь <imam от ар.> ‘висше духовно лице в мохамеданската религия’: Ж - … по’слэ чу’хме ка’ко и’ди № Нiко’полы Дiаву’рь има’мь и №бо’х се … 361. Тук съществителното е съставка в прозвището на един от предводителите на кърджалиите.

• кад¶’а <kadı от ар.> ‘духовно лице у мюсюлманите, което изпълнява служба на светски съдия’: Ж - ... слу’чи са та’мо и кад¶’а и чау’ша и су’баша 354а. Софроний използва и домашното название су’дiа: Ж - … и прiдо’ша должни’цыU стры’инiи саT су’дiа ту’рецкiи‡ да препису’ват домо’вны ве’щи 353а. В “Митологията” се използва само домашната дума.

• *каи‡мака’нь <kaymakam от ар.> ‘околийски управител’: Ж - … та’ но’щь побэ’гна каи‡мака’ну § Краiw’ву 362а.

• *киха’ <kâhya от ар.> ‘служител, доверено лице на владетеля’: Ж - … да ми изва’ди § паша’та или § киха’та му едно’ тескере’ пи’смо 361а.

• сiлихтарь <silâhdar> ‘придворно звание в султанския дворец’. В “Житието” съществителното се среща като съставка към името на един от пашите – сiлiхтаR ХюсеиO паша 360, чиито войски през 1796 г. зимуват във Влашко.

• *су’башь <subaşı> ‘административно-полицейски чиновник’: Ж - …бэ’гаха ту’рцы дэлi’и § №рд¶’ата собла’чаха села’та и су’башите wби’раха 359а.

• султа’нь <sultan от ар.> ‘местен владетел от благородно потекло’ – именно с това значение се използва съществителното, което буквално означава ‘монарх, владетел на империя’. За това значение Софроний си служи със съществителното царь: Ж - …ала изле’зе ре’чь, ка’ко са нагово’рили саЎT Пазванџ¶’а, султа’ну да ста’не цЃрь, а Пазванџ¶’а везиR 361а. С тази титла Софроний именува Шихларския владетел Ахмед Геряй, потомък на кримска ханска фамилия: И’маше № мо’ енор¶’а едно’ се’ло на и’ме Шiхла’ры, и та’мо сэд’ше султаO на и’ме Ахме’ть Гер’и‡ 356а.

• татарь агаси <tatar ağası> ‘началник на куриерите’. При него Софроний се укрива, когато във врачанската му епископия се настаняват петнайсет арнаути, които той трябва да храни и да им слугува: Ж – Побэ’гнах при татаR аЃаси, азь саTЎ зеле’нь калпа’кь … 360.

• №рта’ чау’шь <orta çavuş> букв. ‘полкови офицер’, но у Софроний – ‘полицейски пристав’>: Ж – пра’ти №рта’ чау’шу да пи’та бостанџи’ баши’ …355а.

• харач¶’а <haraçı> ‘събирач на данъка харач, с който били облагани всички мъже немюсюлмани’. При първото ходене в Цариград Стойко е затворен от местни содомити под предлог, че харачийската му квитанция не е в ред, затова се налага да плати отново: Ж - … и пода’доша ма’ло пари’ на харач¶’а и свободи’ша ме § о’ны содомыти 353а.

• чау’шь <çavuş> ‘въоръжен турски пазач’: Ж – Прiи’де едиO чау’шь що сэд’ше вс’коги на се’ло прово’диO бе’ше § вези’р зараD да защит’ва се’лото § вои‡ска’та 354.

1.1.5. Нарицателни имена, названия на административни документи. Названията на различни административни документи могат да се отделят в пета тематична група, в която влизат:

• буирунт¶’а <buyrultu> ‘писмена правителствена заповед’. След като епархията му фактически минава под контрола на Видинския владетел Пазвантоглу, Софроний се нуждаел от специално негово разрешително, за да събира мирия: Ж - … потре’бно е’сть да се №зе’ме буирунт¶’а § ви’динскiа па’ша, и та’кw да соби’рам мiр¶’а, а а’зь са’мь без митрополiа и без епTЎкпи буирунт¶’а не е возмо’жно да №зе’ма 361а.

• ила’мь <ilam от ар.> ‘съдебно решение, присъда’. Софроний съобщава, че бостанджибашията Сербезолу всячески се мъчел да получи такова съдебно решение: … хо’чеше да м №зе’ме ила’мь да м №б¶’и‡ 356а.

• манзил¶’а <mazuliyet от ар.> ‘уволнителна заповед’: Ж – Ала’ докле’ да поиде на Андрiанопо’ли о’нь прiи’де му манзилi’а … 356. Със същото или близко значение се използват още две съществителни – гръцката заемка паре’тись и домашното съществително оста’вка: … и помоли’ с на бе’ да м изва’ди § сv’нодь паре’тиT сиреc wста’вка да бу’ду свобо’ден § та’ епарх¶’а … 362а. В продължението на същото изречение намираме и трето означение на същото понятие – писа’нiе wстави’телное: … и прине’се ми писа’ние wстави’телное 363а.

• тескере’ <testere> ‘пътен лист; настанителен документ’. Съществителното се използва с различни значения: Ж – И а’зь по wбыча’ю раздаваa тескери’ за кона’цы 354; … да ми изва’ди § паша’та или § киха’та му едно’ тескере’ писмо’ да поида да собира’ мiрi’ата 361а.

• ферма’нь <ferman от перс.> ‘султанско постановление’, тук Софроний използва съществителното и в значение ‘везирска заповед, разпореждане’: Ж - … тоги’ва на то’и‡ де’нь пр¶и’де фермаO пакь бостанџи’ баши да бу’де 356; По’сле изва’ди каса’пь баши’ ферма’нь § вези’ра, и изва’ди wвче’рете … 356.

1.1.6. Нарицателни имена, названия на други административни понятия. В шеста сборна тематична група отделяме названия на такива административни понятия, като:

• бегли’кь <beglik> ‘данък за овце и кози’: Ж - …прiишли’ бэ’ха да №зе’маU о’вцы за бегли’кь по wбыча’ю … 361.

• мiр¶’а <miria, miriye> ‘църковен налог, изплащан на държавата’: Ж - … и що’ собраa едва’м с §платиa мiр¶’та и фаи‡да’ … 359.

Към тази група може да се отнесе и отвлеченото съществително:

• аянли’кь <âynlık> ‘служба на аянин, аянство’: Ж – Деспо’ти не е возмо’жно да прiи’деd сеги’ № Пле’веO почто’ с б¶’ть вну’тре Топу’зь wулу’, и Налба’нть wулу’ за аянли’кь, ко’и‡ да бу’де ая’ниO 358.

1.2. От сферата на социалния живот и взаимоотношения

Съществителните, назоваващи понятия от областта на социалния живот и социалните взаимоотношения, също могат да се обособят на няколко тематични групи – собствени имена на лица, нарицателни имена на лица, имена на животни, имена на предмети, имена на обекти, имена на отвлечени понятия.

1.2.1. Собствени лични имена и фамилни имена на лица. Такива турски думи се срещат само в езика на “Житието”.

Пристъпвайки към представянето на тази група турцизми, ще отбележим няколко съществени съображения.

Първо, собствените лични и фамилни имена, употребени в “Житието”, са имена на Софрониеви съвременници – турци (или потурчени християни). Само в един случай с турско фамилно име е назован българин – чорбаджията Юва’нь чорбаџи’ що’ са призоваBше Кованџи’ wулу’ 356а.

Второ, лицата, имащи някаква титла, са представени със съответната титла към името: ага’, беи‡, вези’рь, назари’, паша, сiлiхта’рь, чорбаџи’.

Трето, фамилните имена, имащи в основната си част основа на прозвище, са образувани с типичната наставка wулу’, която Софроний пише по примера на турската писмена практика разделно: Кара’ WсмаO wулу’, Пазваџи’ wулу’, Топу’зь wулу’ и т .н.

Четвърто, в редица случаи вместо с фамилното му име лицето се назовава с прозвището, с което е било известно: Џезаерли’ Хаса’нь (Алжиреца), Фiлебили’ Кара’ Мостафа’ (Пловдивчанина Черния Мустафа), Оуру’мь ели’ валиси’ Мостафа’ паша’ (Румелийският валия Мустафа паша) и др. под., или с посочване на селището: Беки’рь паша’ § Сили’стра, Кара’ WсмаO § Анато’лiа и др.

Тъй като историческите лица, включително и носещите турски имена, подробно са представени във вече цитираните бележки към руското и българското издание на Софрониевото “Житие”, едното под редакцията на Н. М. Дилевски, А. Н. Робинсон, другото представено от Н. Дилевски, тук ще се задоволим само с посочване на техните имена:

а) Имена на турски военачалници:

• От първата война (1768 – 1775): Џезаерли’ Хаса’нь паша, от когото поп Стойко преживява смъртен страх в Котел; вези’р Мююсу’нь wулу’, обсаден в Шумен през 1775 г.

• От втората война (1787 – 1791) са упоменати: Ісу’фь паша’ вези’рь; Беки’рь паша’ § Сили’стра, който идва в Осман пазар, за да разреши конфликта между местните аги и Върбишкия султан по въпроса за определянето на нов аянин.

• Предводители на султанските войски срещу разбунтувалия се Видински владетел Пазвантоглу по време на трите обсадни кампании. От кампанията през 1796 г. – Оуру’мь ели’ валиси’ Моста’фа паша’. От кампанията през 1798 г.: Капета’нь паша’ § Цариградь; Кара’ Осма’нь wулу’ § Анато’лiа; сiлiхта’рь Хусеи’нь паша’, опожарил Габрово; Ісу’фь паша’, зимувал във Враца; Алю’ паша’; Гюрџи’ паша’; Дiаву’рь има’мь. От кампанията през 1800 – 1803 г.: Муру’зь бе’и‡ букуре’щкiи‡ изь Вла’шко; Пл’са паша’, отседнал в Плевен; Ибраи’ль назари; Аиди’нь паша’.

• От страна на Видинските бунтовнически войски: предводителят им Пазва’нть wулу’ (Пазванџи’ wулу’) и агите, командващи кърджалийските бюлюци – Мана’фь Ибрахи’мь; Фiли’бели Кара’ Моста’фа; Гоша’ницали (Гуша’ницали) Хали’ль.

б) Имена на други турски първенци: изгонените от Пазванджиолу видински аги – Ге’нчь ага’ и Хамамџи’ wулу’, плевенските аги Топу’зь wулу’ и Налба’нт wулу’, които се бият за аянлик, главният прекупвач и доставчик на месо за турската армия Исла’мь ага’, бостанджибашията Сербе’зь wулу’, от когото поп Стойко толкова много пострадва, местният султан от Шихлари – Ахме’ть Гер’и‡, против чиято воля поп Стойко венчава Кованджиевата дъщеря.

1.2.2. Нарицателни имена за лица според различни техни признаци. Втората тематична група включва названия на лица по различни признаци – народност, професии и поминък, социално положение, вътрешни и външни качества и отношения.

а) По народностен признак. По народностен признак именуват лицата следните съществителни:

• *арнау’тинь <arna(v)ut от гр.> ‘албанец’: Ж - … и поло’жиша нас № желэ’зныи‡ вери’ги при дру’гiи‡ затво’рницы що и’маше до два’дест и п’ть ту’рцы, хрTтiа’ны, цыга’ни, ала пове’че арнау’ты … 356.

• гiаву’рь (*гiавуринь) <găvur, giavur> ‘немохамеданин’. Съществителното се среща в непобългарена и побългарена с наставка -инь форма: Ж – Гiаву’рь: ско’ро сеги’ прiиди’ на вэ’ру на’шу 357а, … да вэнча’иd ты’ мо’та жена’ саT гiаву’рина 357а.

• кади’на <kadın> ‘туркиня’: Ж – И гле’даaме кади’ни и хрTтiа’нскiи‡ же’ны вс’ко но’си саT себэ’ изр’дны ве’щи свое’ и бэ’гаU камто’ ту’рска крэ’пка махал@ 360а.

• №ру’кь <yürük> ‘човек от полудиво пастирско племе в Мала Азия’: Ж – То’и‡ де’нь наби’ на ко’ль едного’ №ру’ка на мэ’сто мене’, що бе’ше о’нь №б¶’и‡ца 356а.

б) По поминък и професии. По тези два признака характеризират лица съществителните:

• *бака’линь <bakkal от ар.> ‘търговец на стоки за домашни нужди’: М – Еди’нь члЃвкь пра’ти жена’та сво’ на пазаR, да ку’пи за едно’ дука’тP ори’сь, и като’ §и’де о’на жена’ на бака’лина … а бака’лина ре’че на жена’та … 25-25а. Турското безродово съществително е адаптирано по род и е подчертано значението му за лице чрез народната наставка -инь [Кювлиева 1980: 91].

• каса’пь <kasap> ‘месар’: Ж - .. да собиреN що и’маше да №зе’ма о’нь пари’ § каса’пыте по џеле’пское обыча’и‡ 353.

• мубаширь <mübaşir от ар.> ‘доверено лице, пратеник’: Ж – О’нь прати’ пазва’нска тескер’ за мене’ саT мубашиR да м №зе’ме да пои’да на Ви’динь 361а.

• папась <papaz от гр.> ‘поп, свещеник’: Ж – прiиди’ папаT зовеU т паша’та 354а.

• *пехлива’нь <pehlivan> ‘борец’: Ж - … гле’даме на едно’ мэ’сто наро’дь мно’го и двои’ца пехлива’ны бо’рт с 353. Множествената форма и при тоя случай не позволява да се съди за наличието на наставка -инь.

• *сiи’зинь <seyis> ‘коняр’: Ж - … и №зеa вь ру’ку камчи’кь и подбраa напреD сiи’зину … 360. Съществителното е употребено в епизода, когато Софроний се измъква от Враца преоблечен като татарин.

• таба’кь <tabak от ар.> ‘кожар’: М – Една’ леси’ца и’мала wбыча’и‡ та вс’ко но’щь вла’зла № едно’ кале’ § едно’ прозо’рчи що было’ на едногw’ таба’ка на до’ма му бли’зу 63а. Веднъж Софроний използва и домашното съществително кожахарь: И’маше еди’нь кожахаR, та мы’ше ко’жи на рэ’ката 20, но турската заемка е била широко употребявана в народния език, затова присъствието й в езика на превода е съвсем оправдано.

• хамамџi’ <hamamcı от ар.> ‘баняджия, съдържател на баня’. Съществителното се появява веднъж в “Митологията” – в началото на едно от показанията: И’маше еди’нь црTЎкiи‡ сы’нь и № еди’нь де’нь хо’чеше да и’ди да си мы’и‡ тэ’лото на ба’н … и като’ го ви’дэ хамамџ¶’ тако’вь аџiди’са го и wскорби’ с … 28-28а. Във всички останали случаи Софроний прибягва до образуваното с турската наставка -џ¶’ съществително за лице мъж от съществителното бан - ба’нџi (ба’нџiа), което се открива в 6 употреби: Тоги’ва и црђTкiа сы’нь №зе’ жена’та § ба’нџiа и всю’ но’щь смэше’нiе чи’нше саT¡ не’ 28а. Навярно и двете думи са се използвали в народния език с известен превес на турската заемка, затова след като в началото на разказа въвежда с нея понятието, по-нататък Софроний утвърждава названието с производното съществително от старата дума бан.

• язаџи’ <yazacı> ‘писар’. Когато се укрива при чорбаджи Константин в Плевен, където за по-сигурно са настанени и двама кърджалии, Софроний се представя под чуждо име – като писаря Стоян: Ж - … и а’зь сэд’х ме’жду тэ’хь вла’шка качу’ла и’маa на гла’ву мою’, зов’ха ме iазаџи’ Сто’нь 361. За същото понятие на друго място в “Житието” е използвана гръцката заемка грамматикь – синът му става граммат¶’кь на каса’пь баши’ 355.

• ясакчi’а <yasakcı> ‘личен пазач, телохранител’. За да си подсигури известна защита по несигурните и опасни пътища по него време, Софроний често наема лична охрана, защото като епископ (и’ме мое’ гол’мо, влDка 361) е бил примамлива плячка за турските разбойници: Ж – ще’ ми с да по’ида на Вра’ца, ала’ не смэ’ да №зе’ма ту’рчиO iасакч¶’а, да не ска’жи н’кому по во’нь 361.

• *џанба’зинь <cambaz от перс.> ‘нечестен препродавач’: М - … варди са добре’ § т¶’ члЃвцы, що’ са № кале’то гражда’ны, почто’ са вси’ кова’рны, и ле’стцы, и мно’го џанба’зы на зе’манiе и на прода’ванiе 57. За наличието на наставка -инь тук само може да се допуска, тъй като съществителното е употребено с форма за множествено число.

• *џела’тинь <cellât от ар.> ‘палач’: М – И то’и‡ чаTЎ прати’ еди’нь вои‡нь да не посэ’ча џела’тина сы’на цЃрева 48.

• *џеле’пь <celep от ар.> ‘прекупвач на добитък за клане’. И това съществително се среща само с форма за множествено число, което не позволява да се твърди, че е било познато на Софроний с побългарената му форма: Ж – Зна’ ре’коa ка’ко прода’де каса’пь баши’ на дво’ица џеле’пы iw’ще о’вцы … 356.

в) По социален признак. По социален признак характеризират лицата наименования като:

• ага’ <ağa> ‘господар; почтена титла, представяща положение на властващ над други’. С тази титла са се именували турски първенци от средна ръка, напр. Ге’нчь ага’ 358а, Исла’мь ага’ 356 и др. От това съществително веднъж се появява и народното производно наименование агаша’ри (и по’слэ поло’жихме о’ны агаша’ри и измо’лиха наT слэ’дь п’ть дни’ 356), в чието значение се съдържа известен пренебрежителен оттенък, т. е. ‘които се правят, мислят за аги’.

• беи‡ <bey, beğ от ар.> ‘почетна титла, давана на висши сановници’: Ж – Муру’зь бе’и‡ 362, Е’ѕvланти бе’ 362 и др.

• ефе’нди <efendi от гр.> ‘господин’: Ж – Ефе’нди н¶’и‡ есмы’ ра’ … 354а. Интересно е да се посочи, че със същото значение Софроний употребява още две съществителни – господи’нь и кvрь, едното е домашно, другото – гръцка заемка. В езика на “Митологията” се откриват само последните две. Турцизмът ефенди се появява само при обръщение към турчин.

• *манзи’лiнь <mazulü от ар.> ‘уволнен’: Ж - … и § глуба’ о’на №зе’ полови’на § босанџи’ баши’ манзи’лiну 356.

• назари’ <nazarı от ар.> звание, букв. ‘надзирател’: Ж – ИбраиM назари’ 362.

• *пашалi’а <paşalı> ‘човек на пашата, пашов човек’: Ж – по вси’ касабы’ наw’колу и’маше паши’ по села’та пашал¶’и хо’дха повы’ше да се хра’нт и да собла’чаU села’та 360.

• ра’ <raya от ар.> ‘покорни поданици; немюсюлмански поданици’. Съществителното се използва и с двете значения: Ж – Ефе’нди н¶’и‡ е’смы ра’ вс’коги бозли’вы е’смы като’ за’и‡цы 354; Гiаву’рь, иди’ ско’ро и пиши’, да ги не соби’рать § ра’та сеги’, ами’ да ги №зе’мать § н’когw торго’вца … 356.

• хаџи <hacı> ‘поклонник, който е посетил свещените места според християнската или християнската религия’ Съществителното е своеобразна обществена титла към името: хаџ Вла’сiю 355а.

• *хаи‡ду’кь (*хаи‡ду’тинь) <haydut от унг.>. Първата форма за Софроний има значение ‘разбойник, нападащ и грабещ хората по пътищата’: Ж - … хочеша да побiють наT хайдуци на путь 353а. Втората форма се използва за назоваване на Видинските бунтовници и трябва да се свърже със значение ‘метежник, бунтовник’: Ж - … и сказа’ ми, ка’ко прiи’шле пазва’нскiи‡ хаи‡ду’ты ко’лко две’ х¶’лды 360а. Но това разграничение не всякога може да се види, защото в “Митологията” съществителното хаи‡ду’тинь се осмисля в значение ‘разбойник, крадец’: Е’то е то’и‡ вои’стину хаи‡ду’тиO, що’ вле’зе та’ но’щь № пала’тыU мо’и и §кра’дна м wде’ждата 67а.

• *чорбаџi’а <çorbacı> ‘богаташ’. Налице е в езика на “Житието” – прилага се към името или се използва самостойно: Юва’нь чорбаџи’ 356а, … и чу’ле н’кои первэ’ишiи‡ чорбаџ¶’и‡ ка’ко хо’чу да по’иду, позова’ша ме и ре’коша … 353а.

• чофада’рь <çuhadar> ‘слуга’: Ж – Тоги’ва и’маше та’мо бегликч¶’и кvR коOстаOтиO саTЎ чофадаR саTЎ бостанџ¶’и … 361. В останалите случаи (и в “Житието”, и в “Митологията”) Софроний си служи с домашното съществително слу’га. Очевидно слугите, придружаващи бегликчията, са се наричали с турското им название.

г) По вътрешни и външни качества, отношения и постъпки. На тези признаци се основават названията:

• дел¶’ (дэл¶’) <deli baş> ‘луд, буен, необуздан човек’, така Софроний нарича султанските войници, които са вършели немалко произволи над българското население: Ж - … дофта’саха в’ечеро кь’сно на Гюрџи’ паша’ дил¶’ите изразбы’ха вра’та прiи’доша и до на’ше кона’кь 360.

• *душма’нинь <düşman> ‘враг, зложелател’. Съществителното е използвано в “Митологията”: … и като душма’ни сво’и хо’че да №мра’зи наTЎ 15а. Множествената му форма не позволява с увереност да се твърди за наличието на адаптираща наставка -инь.

• џуџе <cüce> ‘човек с уродлив физически вид, който обича да се надсмива и подиграва с другите; шут’. Съществителното е налице в “Митологията” и е употребено като пояснение, направено в полето, на гръцката заемка омiмось (явяваща се по-нататък и под формите мiмь, мiмось). Очевидно гръцката дума е била книжна, Софроний не е намерил подходящ домашен изразител на нейното значение, затова се е наложило да бъде пояснено нейното значение с познатия в народния език турцизъм џуџе, който не е точен еквивалент на гръцката дума. Не можем да съдим и за неговата родова отнесеност, тъй като съществителното е само страничен пояснител.

• *зулумџ¶’ <zulümcı от ар.> ‘човек, който върши насилие’. Така в “Житието” са наречени султанските войници: … ала’ ми прiи’де на №’мь ка’ко е на Вра’ца Ісу’фь паша’, а на Ло’мь Гюрџи’ паша’, а на Вла’шко насрэ’що Ломь сiлхтаR ХюсеиO паша’, що са на’и‡ ло’шы зулумџ¶’и ами’ ако’ поми’наU на Пле’веO ка’мо а’зь да бэ’гам 360.

• *комшi <komşu> ‘съсед’. Намираме го в “Митологията”: И като’ со’мна на №’тре прiи’доха комш¶’ите 46. От същата основа с домашна наставка –ка е образувано и наименованието лице жена – комш¶’и‡ка: Чу’и‡те комш¶’и‡ и вы’ комш¶’и‡ке 45а.

• *конакч¶’а <konakcı> ‘човек, който остава на конак’: Ж – Но’щеN прiи’доша конакч¶’и и а’зь като’ чуa воста’наa та’ но’щь на w’смь часа’ да бэ’гаN § Вра’ца 359а.

• wрта’кь <ortak> ‘съдружник’. Съществителното се среща и в двете повести: М – Где’ на’ше wрта’кь що’ го пра’тихме до тебэ’ 64; Ж - … и пону’диша ме до’лжницы и wрта’цы не’говыи‡ … 353. Съществителното е преминало към групата на имената от м. р. без адаптиращ го суфикс, тъй като формално завършва на съгласен.

• пезве’нкь <pezevenk от перс.> ‘мръсник, сводник’. Ругателна и оскърбителна дума, с която турците си служат в обръщенията си към българите в описваните от Софроний епизоди в “Житието”: … ско’ро иде’те №бэ’сете тогw’ пезве’нка 356, Не зна’иd ли пезве’нкь 356.

• №дали’кь <odalık> ‘наложница’. Открива се в езика на “Митологията”. От примерите може да се съди, че съществителното не е било заемка в народния език, но значението му е било познато. Софроний го използва с наставка -ликь, вариант на -лъкь (вариант, който се среща и при други турцизми), без съществителното да е приведено формално във форма за ж. р., което личи от определенията към него: Та’ бэ’сныи‡ №дали’кь разумэ’ ка’ко са раска’ цЃрь …32а, Ду’мы прелука’выи‡ и рабо’та на та’ пронирли’ва жена’ и №дали’кь ца’ревь, що ги снапра’ви 41а.

Освен собствените лични и фамилни имена, които никога не са били съставки на българския речник, в книжовния речник не са намерили място и турските народни заемки: конакчия, мубашир, манзилин, папаз, пашалия, табак, сеизин, язаджия, ясакчия, урук и някои други. Всички останали в различна степен са познати на книжовния речник, но предимно със стилистически снижено и специализирано разговорно значение.

1.2.3. Нарицателни имена за животни. Трета тематична група съставят имената на животни. Такива се срещат само в езика на “Митологията”. Навярно в народния език по времето на Софроний старите български названия львь (левь), слонь са били сериозно изместени от турските им наименования, защото само те се употребяват в превода. Още при д-р П. Берон обаче мястото на българските названия е затвърдено – в Рибния буквар съществителното слонь е употребено 4 пъти, а филь 2 пъти, аслань не е използвано, но прилагателното аслански се явява на два пъти.

• асла’нь <arslan> ‘лъв’: дэ’тето твое’ из’де асла’нь на пу’ть като’ §хо’ждахме 26а-27.

• *маи‡мунь (*маiмунь) <maymun> ‘маймуна’: А № еди’нь де’нь ви’дэ свин’та едного’ маи‡му’на чи возле’зе на смок¶’нта и яде’ше смоки’ни 33. У Софроний съществителното е от м. р., докато днес то е от ж. р.

• *фiль <fil от ар.>: Та’ но’щь ви’дэхь со’нь, ка’ко бэ’хь вьсэ’днала на едного’ ф¶’л 41.

• v’дрань <eyder, eyderha от перс.> ‘змей, ламя’: А sла’ жена’ поDобна е на sвэ’рь мно’гоо’бразень, и многогла’вень, какво’то о’ного sв’ра що са зове’ v’дрань 38а. Заемката не е оставила следи, със същото значение се е наложила гръцката заемка ламя, използвана от Софроний.

1.2.4. Нарицателни имена за обекти. Четвърта тематична група съставят съществителните, именуващи обекти – места, постройки:

• док’нь (*дукнь) <dükkan от ар.> ‘магазин’: М – и като’ §хо’ждаше гле’да тро’ица члЃвцы за’едно сэд’ть на еди’нь док’нь 57. Трябва да се посочи, че пак в “Митологията” Софроний прибягва и до запазилото се в съвременния книжовен речник съществително *бакалница, образувано от турската основа bakkal с домашния суфикс -ница: …вле’зь вну’тре № бака’лницата да ти да’мь 25а. И в този случай проличава умението на автора, служейки си с народните изразни средства, да се намесва като езиков строител за внедряването на домашно градиво.

• кале’ <kale> ‘крепост’: М – И §иде’ на една’ по’рта на кале’то §вну’тре и ле’гна и стори’ са ка’ко е №мр’ла … 64. Утвърдилото се по-късно домашно название крепост на Софроний е познато с черковнославянското (и старобългарско) значение ‘сила, твърдост, издръжливост’. В народния език старобългарското название твръдь е било явно избледняло в народната памет, изместено от турската заемка кале.

• кiо’шкь <köşĸ от перс.> ‘издигната част на чардака в старите къщи, където се приемали гости’: Ж - … паша’та сэди’ го’рэ на кiо’шка 354а. Освен това съществителното се явява в наименованието на султанския дворец в Цариград – Яли’ кiwшкю’ 353.

• кона’кь <konak> ‘къща за нощуване, за отсядане’: Ж - … прiи’доша и на на’ше кона’кь, но не и’маше та’мо мэ’сто за коне’ та не аре’саха 360а.

• паза’рь <pazar> ‘място, дето се продава и купува’: М – А’зь §и’дохь на пазаR да ку’п ори’сь 26. В “Житието” съществителното се съдържа в наименованието на селище – Wсма’нь паза’рь 354а.

• ске’л <iskele от ит.> ‘пристанище, кей’: Ж - … и пои’дохме на ске’лта да проми’неN саTЎ ла’дiа 353. Думата е дошла чрез турски, макар да има италиански произход.

• №да’ (уда’) <oda> ‘стая’: М - … зане’се № та’ №да’, где’то спи’ 19; Ж - … а уда’ и’маше то’кмо една’ …35а.

• хань <han от перс.> ‘странноприемница’: Ж – Совэ’тоша ме н’кои члЃвцы да пои’ду № еди’нь ха’нь що е №градеO крэ’пко каменOую стэ’ною 360а. От омонимното съществително хань в значение ‘владетел’ е използвано прилагателно на -скi – ха’нска дщер’ 356а.

• харемь <harem от ар.> ‘стая, отделена за жените в турски дом; женско отделение в дома’: Ж – И скриa с № едиO туре’цкiи‡ хареN 360а.

• чарш¶’а <çarşı от перс.> ‘търговска улица, пазарна част на град’: Ж – Бэ’ха вели’кiи‡ по’сти а № ту’рчина не и’маше ни’що за яде’нiе, чарш¶’а заклю’чена 360а.

По-дълбоко и трайно в речника на книжовния ни език се внедряват съществителни като бакалница, пазар, хан. Други като дюкян, кьошк, харем, чаршия, макар да са му познати, имат рядка употреба в разговорната реч.

1.2.5. Нарицателни имена за материални предмети. Пета тематична група са съществителните имена за материални предмети – облекло, изделия, предмети от бита:

• *дулама’ <dolama> ‘дълга вълнена дреха с ръкави’: - Моли’ му са да ти’ продаде’ дулама’та, що’ но’си о’нь 35. За означаване на същото понятие в останалите случаи, поради отсъствие на български еквивалент, Софроний прибягва към родовото название дрэха. В изречението, което следва приведения пример, героят поисква да закупи дрехата така: Мо’л т почто’ и’мамь намэре’нiе да и’да дале’ко на пу’ть, ами да ми продаде’шь та’ дрэ’ха да но’с … 35. Съществителното и днес се използва в народния език за назоваване на посочения вид дреха.

• калпа’кь <kalpak> ‘островръха кожена шапка’: Ж – Побэ’гнаa при татаR агаси’, а’зь саTЎ зеле’нь калпа’кь 360

• камчи’кь < къпч. qamšiq> ‘пръчка с привързан на нея ремък’: Ж – и №зеa вь ру’ку камчи’кь, и подбраa напреD сiи’зину 360.

• *капiа < kapı > ‘врата’: Ж - … и като’ пашо’вь тата’ринь бо’рзо изл’зоa из кап¶’ата 360. За означаване на същото понятие Софроний си служи с още две съществителни – домашното вра’та и латинската заемка по’рта, като спазва известна диференциация. С турцизма се назовават входните градски врати, а с по’рта – дворна врата, а с домашното название – врата на стая.

• катра’нь <katran от ар.> ‘гъста мазна течност, получавана от каменни въглища’: М - … и лицэ‘то и‡ да поче‘рнU саTЎ катраO 64а. Друго название понятието няма и днес в книжовния ни речник.

• кафе’сь <kafes от ар.> ‘клетка за птици’: М - … и та’ пти’ца держа’ше о’ны члЃвкь № кафе’сь 18. Наред със старото му първично значение съществителното днес се използва и с други значения.

• *кепе’нкь <kepenk> ‘дъсчен капак на прозорец’: М - … и wста’ви го во’нь на кепе’нка 25а. Въпреки че в книжовния език думата е вече остаряла, тя се използва все още в битовата реч.

• *кес¶’ <kese> ‘кожена торбичка за носене на пари’. В “Митологията” съществителното се използва именно с това значение: … ту’ри си вс’кои‡ члЃвкь жалти’цыте сво’и № кес¶’та сво’ 53. В “Житието” думата е осмислена като количествена мярка за пари – една кесия се равнява на 500 гроша: … натова’риха м епарх¶’ата ску’па за петдесU и п’ть кес¶’и 362а. Съществителното представя един от редките случаи, когато турската заемка със завършек -е се приобщава родово към ж. р., а не към ср. р.

• пара’ / пари’ <para от перс.> ‘парична монета’ и ‘платежно средство’: Ж - … два’десU пари’ бе’ше една’ ока’ бра’шно 358а, … дэца’та го’ли сэдаU на рого’зина, и а’зь пари’ не и’маa да имь ку’п дрэ’хи 359а. Множествената форма в значение ‘платежно средство’ днес е обичайна речникова единица в речника.

• рак¶’а <rakı> ‘домашно приготвено силно алкохолно питие от плодове чрез изваряване’: Ж - … испиa три’ четы’ри ча’шы лю’та рак¶’а 357а. И днес думата е обичайна единица в речника.

• сенџ¶’рь <zincir от перс.> ‘верига’: М - … и комш¶’и‡те му ве’рзаха ру’цэте и нозэ’те саTЎ желэ’зныи‡ сенџи’рь 45а. Съществителното се налага в книжовния ни език, като домашното название на същото понятие верига стб. верига стеснява значението си.

• сюнгерь <sünger от гр.> ‘гъба за изтриване от меко шупливо морско вещество’: М – iw’ще wбэ’си еди’нь наква’сень мо’крь сюнгеR наD глава’та му и ка’пше и теча’ше вода’ на не’го 19. Днес също се пази.

• *тепеџ¶’кь <tepecik> ‘приклад на пушка’: Ж - … и №да’ри м саTЎ тепеџи’ку два’ пу’ти по пл’щима мои’ма 357. Не се задържа дълго в книжовния речник.

• тефте’рь <tefter от гр. дй5фесй> ‘тетрадка’: М - Ала слу’шаи‡ да ви’димь и’машь ли и та’ напи’сана на тво’ тефте’рь 44а.

• *топь <top> ‘оръдие’: Ж - … повди’гна са капетаN паша’ § ЦариграD саTЎ то’лкова вои‡ска’, и саTЎ то’лкова то’пове 359. Съществителното се запазва дълго време в книжовния речник, но днес вече това му значението е стилистически снижено.

• топу’сь <topuz > ‘тояга с удебелен край, боздуган’: Ж – не и’ма ли топу’сь да б¶’и‡ 355а.

• шаль <şal от перс.> ‘ивица плат за навиване около врата или главата’. Когато бяга от Враца, спасявайки се от арнаутите, Софроний се преоблича като арнаутин: … а азь завиa гла’ву мо’ю саTЎ шаM и №зеa вь ру’ку камчи’кь, и подбраa напреD сiи’зину 360.

• юла’рь <ylar> ‘оглавник на кон; юзда’: Ж - … и те’глше м саTЎ юла’р наго’рэ 357, … и №зе’ § мо’ ко’нь юла’р що бе’ше два’ ка’та 357.

1.2.6. Нарицателни имена за отвлечени понятия. Последната шеста тематична група се състои от названия на отвлечени понятия. В народния език през ХVІІІ и началните десетилетия на ХІХ в. са били използвани значително количество заети турски съществителни за назоваване на отвлечени понятия [Рускова: 6 – 70; Вранска: 220 - 222]. Ето защо съвсем обяснимо и нормално е тяхното наличие в Софрониевия език. Групата е многобройна – включва 25 заемки, но само една-две от тях могат да се открият в нормална употреба днес. Процесът на пейоризация [Стайнова: 183 - 186] силно е засегнал останалата част от тях, доколкото са се опазили в стилистически снижена употреба в разговорния език.

• баiра’мь <bayram> ‘празник’. Съществителното е съставка на сложно наименование корбань баiрамь ‘празник с жертвоприношение при мюсюлманите’, срещано в “Житието”. Седемстотинте отбрани овни, които са препродадени в дома на поп Стойко, биват предадени от хаджи Власьо и Матей на човек, който е трябвало: да по’иде на Андрiано’полы да ги прода’ва на корбаO баiра’ма ту’рецкiи‡ 355а.

• борчь <borç> ‘дълг’. Съществителното се среща на няколко пъти в езика на “Житието”, но Софроний отдава предпочитание на книжовния му еквивалент долгь: … ни’то смь да’ль осмьдесU кесi’и … не е возможно да излза на глава саTЎ та епархiа и саTЎ то долгь 362а.

• вааллаги бiаллаги <vallâh-billâh> ‘с бога и в името на бога’ – турска клетва, която поп Стойко бива принуден под дулото на пушката да произнесе, когато се заклева на Шихларския султан да раздели венчаната от него българска девойка от българския момък: Ж – И а’зь щ’о да сто’р § страa сме’ртныи‡ заклa с и рекоa: ваала’ги биалла’ги раздэ’лN ги 357а. Изразът не е имал никакво отношение към българския речник. Тук отбелязваме просто като факт в езика на “Житието”, носещ духа на времето.

• зана’ть <zanaat от ар.> ‘професия’: Тоги’ва ме №зе’ стры’и‡ мо’ на мэ’сто сы’на, почто’ не и’маше ча’да, и преда’де м на зана’ть 353. Съществителното и днес има своето място в речника.

• зарарь <zarar от ар.> ‘вреда, пакост, беля’. В “Житието” се осмисля именно с това значение: А сы’нь мо’и‡ поиде’ № Вла’шко и №зе’ сви’нiи, и по н’ко причи’на сто’ри зараR, 1400 гроd 355. В “Митологията” значението е близко, но включва още ‘неприятност’: Ако’ м кортоли’саd § то’ нанадежDныи‡ пидеR и зараR, а’зь да ти да’мь едно’ дука’то 55.

• кабаха’ть <kabahat от ар.> ‘вина, провинение’. Среща се и в двете съчинения: М – И а’зь кат’о си зна’ кабаха’ту, и грэ’шката мо’ исповэ’дую, и една’ ду’ма не имаN да кр¶’ 63; Ж - … и като’ м преда’доша ста’рцыте без кабахаU на бостанџи’ баши’ … 356. Домашен еквивалент на тази турска заемка е съществителното грэ’шка, имащо в езика на Софроний второ значение ‘вина, провинение: М - … гото’ва е’смь да претерп’ дру’гое муче’нiе спроти’ грэ’шката мо’ 64а.

• казе’пь <gazep от ар.> ‘гняв’. Среща се само в “Митологията”: … не е подо’бно на му’драго и на ра’зумнаго члЃвка да и’ма же’нскi кабаха’ть себе’пь на гол’мое муче’нiе и на гол’мь казе’пь 64а. Съществителното е отбелязано от Н. Геров като неизменяемо прилагателно, но у Софроний то функционира като съществително. За същото значение Софроний предпочита домашната дума гнэвь: И цЃрь като’ чю таквиT рэ’чи § фiлосо’фа №кроти’ с гнэво’ 26. В “Житието” се използва само това съществително.

• каи‡ре’ть <gayret от ар.> ‘търпение’. На три пъти заемката се появява в “Митологията”: … за шеT мTцы саTЎ гол’ь каи‡ре’ть вс’ що ми сказу’ваха №че’нi разум’хь го саTЎ по’мощ бжi и научи’х го 62. Но на Софроний е известен и книжовният изразител на същото значение терпе’ннiе – тя се открива в превода на “Езопови басни”: Ами’ да понесе’шь вс’ саTЎ терпе’нiе 107а. В “Митологията” обаче той е предпочел по-обичайната за народния език по това време турска дума.

• *кать <kat> 1. ‘за количествено измерение’: М - … и моли’ му са и да’де му два’ ка’та, и три’ ка’та цэна’ § това’ що са сто’ше цэна’ на мvрiзли’вое дрэ’во 61; 2 ‘слой’: Ж - … и №зе § мо конь юлар що беше два ката 357. Значенията са познати на народния език. Н. Геров привежда пример от народна песен: Колкото е болна оть болесть / два ката гори за вод©. Пэс. Със значението ‘кратност’ в езика на Софроний се използват и домашните съществителни путь и крать: М – Еди’нь пу’ть коги’ бу’де н’кои‡ wсужде’нникь и прили’чень за сме’рть, а ты’ да го не №бы’ешь тои‡ чаTЎ 20; Ж - … коли’ко кра’ты пищо’ли изва’ждаха на мене’ 354. От тях крать има определено книжовен характер, докато путь, макар и явяващо се в черковнославянска форма, е новобългарско явление, което намира място в книжовния речник.

• кидерь <keder от ар.> ‘нещастие, беда, грижа’. Среща се само в “Митологията”: … да са проми’не то’ со’нь на’мь безь кидеR 41 Заемката не се налага в книжовния ни речник, но по-късно към нея прибягват и други писатели, напр. Т. Влайков. Сам Софроний веднъж се послужва с нея, в “Житието” например същото значение се представя от домашното съществително ну’жда: … таки’ва ну’жды и сме’ртныи‡ стра’хове проми’наa 357а.

• корба’нь <kurban от ар.> ‘жертвоприношение’. Съществително се явява в наименованието на един от важните мюсюлмански религиозни празници – корба’нь баiра’ма 355а.

• крь <kâr> ‘печалба’. Среща се на два пъти в “Митологията”: Та’кw о’ныи‡ члЃвкь като’ пора’ча на папага’ло и §и’де по сво’и‡ к’рь 18а. И днес в разговорната реч, макар и със стилистически снижено значение, заемката се използва.

• маси’ль <mayasıl> вид болест ‘хемороиди ’. В “Житието”, когато описва страданията си в Османпазарската тъмница, Софроний споменава и за измъчващата го болест: Ами’ що поте’глиa № затворкаU и’мамь неду’гь поче’чуиныи‡ сиреc маси’ль тоги’ва § проти’вное я’стiе 355. В народния език болестта и днес се назовава с турската заемка.

• ока’ <okka от ар.> ‘стара мярка за тежина 1283 гр.’: Ж - … два’дест пари’ бе’ше една’ ока’ бра’шно 358а.

• пишманли’кь <pişmanlık от перс.> ‘разкайване, съжаление за нещо извършено’: М - … по’сле ще са разкаиd, но без по’лза ще бу’де тво’ пишманли’кь 29а. Трябва да се посочи, че Софроний само веднъж се възползва от турската заемка, а в останалите два случая предпочита книжовното отглаголно съществително раска’нiе. Като обичайна за народния език дума, авторът използва турската заемка, но по-нататък въвежда домашния й заместител: М – А о’на лукава’ и sлонра’вна жена’ като’ чю ца’ревото раска’нiе ка’ко не хо’че да №бы’и‡ сЃна своегw’, дои‡де’ па’кь … 23а.

Освен това, необходимо е да отбележим, че турските думи с наставки -lik, -lık в езика на Софроний имат наставки -ликь, -лукь, докато по-късно в книжовния език се налага предимно фонетичният вариант -лък [Кювлиева 1980: 92-93]. Такива съществителни тус са още резилли’кь, №ртакли’кь, харашли’кь и хаи‡дутлу’кь, на които по-нататък ще се спрем.

• резилли’кь <rezilik> ‘срам, излагане’: М - … и хо’чеше да м №чи’ни гол’мь сра’мь и гол’мь резилли’кь 28. Турцизмът се появява само веднъж, тай като Софроний основно си служи с домашната дума срамь в езика и на двете съчинения, но стремеейки се да следва живата говорна практика на своето време, той внася и турската дума в речта на героинята.

• себе’пь <sebep от ар.> ‘причина’. Знаменателно е, че в “Митологията” турцизмът се среща 26 пъти, но в “Житието” не се появява: М – ме’не са мни’ ка’ко е на не’говота №бiе’нiе себе’пь Сvнтi’па №чи’тель егw’ 50.

В езика на преводната повест домашната дума причи’на има 7 употреби, затова пък в “Житието” се използва само тя. Може да се предполага, че в края на ХVІІІ в. и в началото на ХІХ в. турцизмът себе’пь се е бил настанил здраво в народния речник, докато домашната дума причи’на се е пазела в книжовните паметници. Но от началото на ХІХ в. в процеса на разширяващата се и засилваща се тенденция за ограничаване на турцизмите тя все по.често се явява на мястото на себе’пь – така например в езика на Бероновия “Рибен буквар” съотношението е вече в нейна полза – себе’пь е употребена 3 пъти, а причи’на – 6 пъти. Към средата на ХІХ в. процесът на изместването е почти приключил.

• сикле’ть <sıulımak> ‘притеснение, мъка’. Към заемката Софроний прибягва веднъж в “Митологията”: И пону’ди го и №тэсни’ го мно’го и гол’мь сикле’ть му да’де 61. В “Житието” се предпочита книжовното съществително тэснота’: … ами’ м фа’ти една’ тэснота’ серде’чна, и не мо’жаa да сэд’ на едно’ мэ’сто 355. Турцизмът не се установява в книжовния речник, но в разговорния език и днес е познат във вид съклет.

• си’рм <sermaye от перс.> ‘готова пара, капитал’: Ж - … а а’зь не и’махь една’ пара’ гото’ва си’рм 353а. Турцизмът е бил широко разпространен в народния език, във вид сермия го посочва Н. Геров, а във вид сирмия го използва и П. Р. Славейков [РРОДД: 455]. Но в книжовния речник заемката не се налага.

• №ртакли’кь <ortaklık> ‘съдружничество’. Заемката се открива веднъж в “Митологията”: И’маше цЃрю тро’ица торго’вцы, що и’маха №ртакли’кь еди’нь саTЎ дру’гiи‡ 53. В книжовния речник тя не прониква, въпреки че в народния език е била добре позната.

• фаи‡да’ <fayda от ар.> ‘лихва’. С това значение заемката е употребена в “Житието”: … ни’то смь №зе’ль една’ пара’, ни’то смь да’ль мiрi’а, ни фаи‡да’ за тi’ пари’, та са ста’нали бо’рчь вы’ше § осмьде’ст кесi’и 362а.

• хабе’рь <haber от ар.> ‘известие, вест’: М – По’слэ на дэво’и‡каU оЃць е臇 пра’тиль хабеR на о’негw цЃр 26-26а. Обичайно за народния език, това съществително естествено намира място в езика на Софроний, но в “Житието” той вече предпочита да си служи само с книжовния му домашен еквивалент вэсть: прiи’де вэ’сть 359а, ни’ко вэ’сть 355а. В разговорния език и днес турцизмът има свое място, макар и със стилистически снижено значение.

• хаи‡дутлу’кь <haydutlik> ‘разбойничество’: М - … слэдь трина’десть годи’ни ще наче’не да №чи’ни кра’жба и хаи‡дутлу’кь 67. С наставка -лък заемката и днес е в речниковия инвентар на разговорния език.

• харашли’кь <harçlıĸ от ар.> ‘пари за обикновени всекидневни разходи’: Ж - … и азь ка’кво да сто’р харашли’кь ми не wста’на 361а. В разговорния език днес съществителното е познато във вид харчлък.

• харчь <harç от ар.> ‘парични разноски, разход’: Ж – Попадi’а леже’ бо’лна ше’сть мTЎцы, и преста’ви с, напа’дна ни и дру’га ха’рчь 355. За разлика от днешното родово състояние на съществителното, използвано в разговорния език, у Софроний то е от ж. р., докато днес е от м. р.

Преценени откъм тяхното място днес в книжовния речник, турските заемки от тази тематична група, доколкото се пазят, имат място предимно в разговорния език и то със стилистически снижено значение, напр. борч, зарар, кяр, маясъл, съклет, файда, хабер, хайдутлък, харчлък, харч. По-широка употреба може да се посочи единствено при съществителното занаят.

2. Прилагателни имена

Броят на заимстваните от турски език прилагателни имена в езика на “Митологията” и “Житието” е малък. Те са едва три – всички неизменяеми.

• баши’ <baş> ‘главен, старши’. Прилагателното се явява при названия на лица по чин: Ж – бюлю’кь баши’ 362, бостанџи’ баши’ 355а, каса’пь баши’ 355.

• кабахатл¶’а <kabahatlı> ‘виновен’: М – ... да бу’дэ Сvнт¶’пова гла’ва §сэ’чена, като’ кабахатл¶’а 11а. Прилагателното е с побългарена наставка -л¶а [Кювлиева 1980: 121], употребено е веднъж, открива се и в езика на “Езопови басни”, но в “Житието” е прибягнал до домашното книжовно прилагателно пови’нень: ... зна’ше ка’ко не с’мь а’зь пови’нень 353а. Заслужава да се отбележи, че в “Рибния буквар” П. Берон по-късно използва черковнославянско-руското прилагателно винова’тыи‡ като заместител на турцизма кабахатл¶’а: Ни’то ты’ си винова’тыи‡ (кабахатл¶’) та с ка’рамы ни’то а’зь … 56. Днес в речниците прилагателното се сочи като остаряло.

• кара’ <kara> ‘черен’. Среща се като съставка на фамилното име: Ж – Кара’ Wсма’нь wулу’ § Анато’л¶а 359. В такава роля то и днес се среща.

С домашни словообразувателни средства – с наставки -ск¶, -овь – са образувани множество прилагателни от турски основи, но те не могат да се разглеждат като заемки, напр.: М – *асла’нск¶и‡, *асла’новь, таба’ковыи‡, ф¶’лск¶и‡, *хеане’тски ‘проклет’; Ж – *беи‡ск¶и‡, *бостанџ¶’и‡, *вези’рск¶и‡ и т. н.

3. Глаголи

Глаголната лексика от турски произход е много по-малко застъпена в Софрониевия език от заемките съществителни имена, което е всъщност обща закономерност в разпределението на турцизмите в книжовния ни език [Мирчев: 120].

По-голямата част от глаголните заемки са от ІІІ спрежение и са съответни турски глаголни основи посредством наставка -с- и нейните варианти -ис-, -исв-, -дис-, -дисв-, -с-. Само няколко глаголи са получени от съответните турски основи с наставка -и- и се отнасят към І спрежение.

Заетата турска глаголна лексика се представя от следните думи:

• *аџ¶ди’самь и *аџ¶ди’свамь <от тур. acımak> ‘пожаля, съжаля’.

Първата форма се среща и в двете повести. В “Митологията” глаголът има няколко употреби: То’и‡ коги’ сна своегw’ №бы’ шо’ му бе’ше единоро’день, ами’ наT ли ще да аџ¶ди’са 47а. Но в “Житието” глаголът се извежда в полето като пояснение на книжовната домашна дума със същото значение *№щедр - и о’нь ме №щедри’ (аџ¶ди’са), и помо’ли с на бе’ да м изва’ди § сv’нодь паре’тиT си’реc wста’вка 362а.

Втората форма се явява само в “Митологията”: ... и §и’де при не’, гдето бе’ше та’ невэ’ста, и пе’рво сто’ри себэ’ ка’ко аџ¶ди’сва, и вто’ро е ре’че ... 35а.

Глаголът е бил добре познат в народния език не само по времето на Софроний, но и по-късно. Може да се открие и в езика на по-късни книжовници като Д. Войников, Ил. Блъсков [РРОДД: 13], намираме го и в речника на Н. Геров, но в книжовния речник той не се задържа и налага.

• *басти’самь <от тур. basmak> ‘нападна’: Ж – ... онь басти’са нощеN Гюрџи’ паша’, и №зе’ му все №’редь ... 32. Среща се и по-късно в езика на ред писатели, но днес в книжовния речник той е остарял.

• *балди’самь <от тур. bayılmak> ‘припадна’: Ж – Хаџ Вла’с¶а като’ бе’ще постаR па’дна на земл’та балди’са 355а. Днес се пази в разговорния стил.

*инт¶ками’самь <от ар.-тур. intikam> ‘отмъстя’: М – w црю, ако’ не хо’чеd да ми §мсти’шь (инт¶ками’сашь) § сна своегw’, да знаи‡ d ка’ко саT¡ то’ но’жь ща’ зако’л себэ’ си 26. Глаголът е употребен като пояснител на §мсти’шь, написан е в полето. Очевидно Софроний е преценил, че за неподготвения читател книжовният глагол §мст се нуждае от разяснение чрез по-позната в народния език дума. По-нататък книжовният глагол е използван още 5 пъти. Турската заемка не оставя следи в книжовния речник, липсва и у Н. Геров.

• *каи‡рат’ са / *каи‡рт’ са <от ар.-тур. gayret> ‘мъча се правя усилие’: М – ... не мо’жи ни’що да пр¶е’мне § това’ безсра’мство то’кмо са труды’ мно’го и каи‡рати’ са напра’здно 17. В народния език глаголът е познат със значение ‘търпя, понасям’, но днес не е присъщ на книжовния речник.

• *коланди’свамь <от тур. kullanmak> ‘използвам, служа си’: М – ... и § то’ стра’хь коланди’сваше маи‡стор¶’а поско’ро да №бы’и‡ дэ’тето 51. Заемката е била обичайна за народния речник, и днес може да се открие в народния език, но не е приета в книжовния речников инвентар.

• *конди’самь <от тур. konmak> ‘отседна, спра се на стан, на нощувка’. Използва се в езика и на двете повести: М – И о’ны торго’виць вле’зе вну’тре в кале’то и §и’де та конди’са № н’ко ба’ба № до’мь е’ 57, Ж – ... и поидо’хме до КоритеO се’ло, и та’мо конди’саша ... 355а. Заемката има продължително битуване в книжовната практика през ХІХ в. като дума, присъща на народния речник, но от много десетилетия тя вече е излязла от употреба или ако все още се използва, то се явява със стилистически снижено значение.

• кортоли’самь и *кортоли’свамь с <от тур. kortulmak> ‘избавя се, спася се’: М – А’зь да и’да днеT¡ при цр, и да коRтолисаN сна егw’ § сме’рть 16, Кога’ члвка бол’ть зу’быте, да ту’ри лси’чи зу’бы ве’рху сво’ите зу’бы, и то’и‡ чаT¡ са кортоли’сва § т бо’лесть 64; Ж – ... и гле’даa едиO чаT¡ поско’ро да се кортоли’саN § та’мо 362. Със стилистически снижено значение заемката е все още позната на разговорния стил.

• *№кедер’ / *№кидер’ са <от ар.-тур. keder> ‘огорча, помрача, оскърбя (се)’. Среща се два пъти в “Митологията”: ... мно’го ще са №кедери’ на дэ’тето живе’н¶ето му 12а. В речника на Н. Геров глаголът не е даден, което говори, че е бил слабо застъпен в народния език. Това предположение се подсилва и от факта, че всички останали случаи за същото значение Софроний използва домашните глаголи wгорча’ са (*wгорча’вамь с), wскорб’ с (*wскорб’вамь с) – повече от 20 употреби.

• *фир’самь <от гр.-тур. fira> ‘дам фира, намалея поради изпарение’: М – Ала’ слнцето като’ гре’ше та’мо № ду’пката, мно’го изсо’хна житоU и фир’са 40. Глаголът все още се пази, но е по-обичаен за разговорния стил.

• *чакти’самь <от тур. çakmak> ‘запъна ударника на кремъклия оръжие’: Ж – И султа’ну като’ и’дше слэ’дь мене’ и ¾у’ваше м чакти’с пищо’ль №за’д ми, ала’ не фа’ти о’гнь 357а. В това си значение заемката продължително време през миналия век се среща в езика на книжовниците, но днес глаголът има преосмислено в разговорния език значение ‘досетя се’.

4. Наречия

Макар и не така често, в Софрониевия език понякога се явяват турски заемки и сред наречията. Някои от тях се използват в народния език или в разговорния стил на книжовния език. Повечето от тях се откриват в езика на “Митологията” – четири такива заемки, докато в “Житието” наречията турцизми са само две.

• а’нџа <ancak> ‘тъкмо, именно, само’: М – А’нџа, мо’лю те послу’щаи‡ да ти ска’жа едно’ показа’н¶е 34а. Наречието е характерно за народния език, среща се по-късно и в езика на други книжовници като Ил. Блъсков, Ив. Вазов и др. [РРОДД: 18], но не се налага като книжовна единица.

• бари’мь <bari от перс.> ‘поне’: М – ... и не зна’и‡ d това’ бари’мь и’стина лы и‡ що’ о’на ду’ма 29. Днес се използва в разговорния стил на книжовния език.

• бе’лки и бе’лкимь <belki от перс.> ‘може би’: М – Ду’маи‡те вы’ на сна моегw’ почто’ бе’лки са бо’и § мене’ и не хо’че да хорати’ саT¡ мене’ 13а. И двете си форми по-късно то се употребява от книжовниците. Днес е налице в книжовния речник, но има предимно разговорен характер.

• му’тлакь <mutlak от ар.> ‘непременно’: М – Ала’ то’и‡ чаT¡ изле’зе пово’нь това’ ца’рское безнра’вное, и безлвчное, и немлTти’вое, и sвэ’рское повеле’н¶е му’тлакь да №быи‡ сна своего’ 42а. Познато и разпространено в народния език, наречието се среща и в езика на по-късни творци, напр. у Ст. Л. Костов, А. Каралийчев [РРОДД: 267], но в книжовния език все пак то не се утвърждава.

• хе’ли <hele> ‘добре че’: Ж – ... калу’геры побэ’гнали монасты’р затво’реO и не зна’иN где’ са хе’ли са слу’чи едиO поQ на пу’ть се’лниO та ги зна’ль 359а. Днес има разговорен характер.

• хичь <hiç от перс.> ‘в края на краищата, съвсем’: Ж – ... а ефенди, хи’чь вэ’ра саT¡ пу’шка бы’ва ли 357а. Пази се и днес в книжовния речник.

5. Съюзи

Турски произход имат само два от съюзите, с които си служи Софроний в разглежданите повести. Те са:

• ама’ <amma от ар.>: М – ... и § мно’го ско’рбь ще’ и да №мре’шь, ама’ ко’ по’лза тебэ’ тоги’ва 34а. Съюзът се използва в книжовния език и днес, но носи разговорен стилистичен оттенък.

• хемь <hem от перс.> ‘и при това, освен това’: М – § прему’дрите маи‡стор¶и‡ не wста’виa ни’що да не бы’хь научи’ль сна твоего’, хе’мь и не е возмо’жно да на’и‡дешь по мудрэ’и‡шаго ... § сна своего’ ... 52. И този съюз днес се отличава с разговорен стилистичен оттенък в книжовния речник.

Прегледът на турските заемки в езика на Софрониевите повести “Митология Синтипа Философа” и “Житие и страдания грешнаго Софрония” показва, че С. Врачански е прибягвал до турцизми само тогава, когато турската дума е била обичайна за народния език, като в ред случаи тя се използва редом с по-слабо познато домашно книжовно съответствие.

По-голямата част от тези думи по силата на широко и силно разгърналата се още от втората четвърт на ХІХ в. насетне тенденция за прочистване на книжовния речник от турцизми по-голямата част от турските заемки, които намираме в езика на Софроний, отпадат от книжовна употреба или пък се запазват като народно изразно средство, използвано със стилистически снижено значение. Малка част продължават съществуването си като пълноценни книжовни единици, други са засегнати от процеса на пейоризация, трети са с ограничена употреба само в разговорната реч.

§ 5. Гръцки заемки

Гръцките лексикални заемки са значително по-малко от турските. В “Митологията” техният брой не надхвърля 60 единици, а в “Житието” не са повече от 80. За разлика обаче от турските заемки, които изцяло идват от живия народен речник по онова време, по-голямата част от гърцизмите са проникнали под влияние на книжовни източници – в “Митологията” остават под влияние на превеждания текст, а в “Житието” се настаняват твърде много черковнославянски термини, имащи гръцка първооснова.

И при тях най-голяма е групата на съществителните, след които следват глаголите, а на останалите части на речта се падат по един-два примера.

1. Съществителни имена

Съществителните от гръцки произход се отнасят към две големи сфери – религия и социален живот. Това са наименования за лица, за животни, за обекти, за материални предмети и за отвлечени понятия.

1.1. Названия за лица

Съществителните за лица, дошли от гръцки, се представят от лични собствени и фамилни имена, от една страна, и от нарицателни имена, от друга.

1.1.1. Собствени лични и фамилни имена. Това са имена на лица, с които Софроний влиза във взаимоотношения като свещеник и епископ и които по един или друг повод се упоменават в “Житието”. Освен това, към тях трябва да се отнесат и имената на герои от повестта “Митология”. Според това какви лица именуват те могат да се представят в няколко подгрупи.

а) Имена на духовни лица. Към първата подгрупа могат да се отнесат имената на духовни лица:

• кvR Гедеw’нь – Шуменски (Преславски) епископ, ръкоположил Стойко Владиславов в свещенически сан, а по-късно виновник за немалко горчиви страдания на поп Стойко;

• Доси‹е’и‡, члвкь ста’рь лэта’ми №’чень и вь му’дрости нака’заO (362а) – Угровлахийски митрополит, приел сърдечно и топло Софроний след напускането на Врачанската епархия;

• гTдинь митрополиU – беше на и’м МаU‹еи‡ (358) – Търновски митрополит, ръкоположил Софроний в епископски сан;

• кvр Сераф¶’мь (358) – болният и престарял Врачански епископ, чието място заема Софроний;

• самият Софронии‡ – Врачански епископ.

С по-низши духовни чинове са лицата:

• кvр Григор¶а – Търновски протосингел, съобщил на Софроний за намерението на Търновския митрополит да го предложи за епископ;

• калугерът Калл¶никь (361а) – бивш игумен на Влашкия манастир Маркуца, преминал на служба у Пазвантоглу и накрая заел Видинския епископски и митрополитски престол, от когото Софроний три години страда във Видин, където насилствено е задържан;

•кvр ‹еwDс¶а – Търновски архидякон, дощъл в Софрониевия дом, за да получи окончателния му отговор по направеното му предложение да бъде ръкоположен за епископ.

б) Имена на християнски светци. Втора подгрупа съставят имената на християнски светци, на чийто имена са наречени различни църковни празници: *свтыи‡ Димитрь (361), свтыи‡ Лазарь (360а) <през гр. от евр.>, *свтыи‡ Николаи‡ (361), *свтыи‡ Паuль и *свтыи‡ Петрь (357), Хр¶стось (360а). По дните, носещи имената на тези светци, в “Житието” са ориентирани различни събития от личния живот на Софроний.

в) Имена на светски лица. Трета подгрупа са имената на светски лица. В “Житието” това са:

• КоOстаOтиO вои‡вода I¾vланти – владетел на Угровлашкото княжество (362а),

• КоOстаOтиO чорбаџи (361) <през гр. от лат.> – дошъл в Плевен да събира беглик, в чийто конак Софроний се укрива от кърджалиите;

• Костаки Караџе (362) – Крайовски каймакамин, приел радушно Софроний;

• Мар¶ (353) <през гр. от евр.> – рано починалата майка на Стойко Владиславов;

• котленският чорбаджия МаU‹еи‡ <през гр. от евр.>, който заедно с хаджи Власьо купува в Софрониевия дом седемстотинте отбрани овни от касапбаши (355а);

• Михаль Вода (362) – бей на Крайова.

В “Митологията” това са имената на герои: Кvро, М¶ху <през гр. от евр.>: (Имаше единь царь на Перс¶ на име Кvро 10а, ... вско нощь дохождаше нкои‡ на име М¶ху 18а). Към тях можем да отнесем и името на главния герой – Сvнт¶па Ф¶лософь.

По-голямата част от тези имена са били възприети от българите още в далечното минало и те са неотменима съставка на именния ни фонд и днес, напр.: Григор, Димитър, Константин, Лазар, Мария, Матей, Михаил, Николай, Павел, Петър и др.

1.1.2. Нарицателни имена за лица. Заетите от гръцки нарицателни имена на лица могат да се представят в две подгрупи.

а) Имена по религиозен или религиозноерархичен признак. Първата подгупа включва имена на лица по религиозен и религиозноерархичен признак:

• *ага’рнинь <Bгбсзн{т> ‘мохамеданин, турчин’: Ж – Като’ повле’коха о’ны лю’тыи‡ и сверэ’п¶и‡ ага’рене, какво’ ли sло’ не сто’риха по хрT¡¶а’ны 354. Навлязло в книжовния речник още през старобългарската епоха, съществителното получава разпространение и в народния език, но днес е вече остаряло.

• *апостоль <Bрьуфплпт> ‘всеки един от 12-те учиници на Христос’: Ж – вь день стых апTль Петра’ и Па’uла 357. Съществителното развива и нови значения по-късно. Пази се днес.

• арх¶д¶а’конь <BсчйдйЬкпнпт> ‘старши, главен дякон’: Ж – ... пр¶и’де № до’мь наd арх¶д¶а’коO кvр ‹еwDс¶а ... 358.

• арх¶ере’и‡ <Bсчйесеэт> ‘първосвещеник – висш духовен сан’ – със същите значения в “Житието” са използвани още: владика, епископь, а понякога и деспоти: ... № т¶ дни’ хо’че да пр¶и’де влDко на’шь ... и вь тре’т¶ день пр¶и’де арх¶ере’ ... 354.

• деспо’ти <деурьфзт> букв. ‘игумен’, но у Софроний се използва като синоним на владика, епископ: ... и като’ са ми’наха три’ годи’ни пода’де ми духо’внику позволеO ала’ деспо’ти м не да’ваше ... 355а. Когато плевенските попове пресрещат Софроний пред Плевен, те му казват: Деспо’ти не е возмо’жно да пр¶и’деd сеги’ № Пле’веO почто’ с б¶’ть вну’тре Топу’зь wулу’, и Налба’нть wулу’ за аянли’кь 358а.

• *евре’инь <Uвсбфпт> ‘представител на семитски народ’: Ж – ... пр¶и’доша н’кои евре’и 353а.

• епископь <TрЯукпрпт> ‘висш духовен сан’: Ж – Ты’ wстави’ монасты’р почтw’ н¶’и‡ хо’чеN да т №чи’ним вра’чанск¶и‡ епT¡кпь 358.

• епv’тропь <TрЯфспрпт> ‘църковен настоятел’: Ж – ... поидоa № до’мь епv’тропа моегw’ 360а.

• vгу’мень <^гпэменпт> ‘управител на манастир’: Ж – И’маше едиO калу’геR на и’ме Калл¶никь № Вла’шко на Марку’ца монастыR vгу’мень 361а.

• *vконо’мь <пrкпньмпт> ‘духовно лице, управляващо стопанската дейност’: Ж – ... пону’ди м да м №чи’ни епv’тропь vконо’му ... 354а.

• калу’герь <кбльгеспт> ‘монах’: Ж – ... калу’геры побэ’гнали монасты’р затво’реO ... 359а.

• митрополить <мзфспрплЯфзт> ‘висш духовен сан, духовно лице, което управлява епархия’: Ж – ... сега’ м пра’ти гT¡ди’нь митрополиO (бе’ше на и’м МаU‹еи‡)… 358.

• *патр¶а’рхь <рбфсйЬсчзт> ‘духовно лице, глава на църквата’: ... докле’ му принесе’ позво’лен¶е § патр¶а’рха да го №чи’ни ви’динск¶и‡ влD¡ка 361а.

• попь <рбрAт> ‘свещеник’: Ж – ... пр¶и’де едиO поQ да ме’ цэлу’ва ру’ка 359.

• попад¶’а <рбрбдЯб> ‘жена на поп’: Ж – Слэ’дь н’кои де’нь разболе’ с и попод¶’а леже’ бо’лна ше’сть мT¡цы 355.

• протосv’ггель <рсщфпуэгкеллпт> ‘началник на епископска или митрополитска канцелария’: Ж – ... и и’маше арх¶ере’и‡ протосv’ггел гре’ка не№’ченнаго некни’жнаго ... 354.

• *христ¶а’нинь <чсйуфйбньт> ‘последовател на християнската религия’. Използвано е в двете повести: М – ГTпда’ры хрT¡т¶а’ны, ¶w’ще го держи’то’и‡ де’монь 46; Ж – ... поидо’х № едногw’хрTт¶а’нина ... 360. Заемката е от старобългарската епоха, морфологически и словообразувателно е адаптирана посредством наставка -инь, подчертаваща значението за лице. Жива е и днес в книжовния речник.

С изключение на деспоти, всички останали съществителни от подгрупата и днес се използват като църковни термини.

б) Имена на лица по светски професионален признак. Втората подгрупа се състои от наименования на лица по светски професионален признак. Тук влизат:

• *архо’нть <Fсчщн> ‘военачалник’: Ж – ... и вси’ архо’нти пр¶’ха та’ ду’ма ка’ко е №го’дна 65. За употребата на съществителното в такова разширено значение може да се съди по това, че лицата, които в другите случаи Софроний нарича кнзове, бинь баш¶и, генерали, в приведения пример обощено са назовани архонти [Алексиева: 126]. Очевидно заемката е употребена под влияние на превеждания текст, в който стои бсчьнфзт. Софроний не е намерил подходяща домашна дума заместител и е използвал гръцката. Като книжовен архаизъм заемката по-късно се среща и в езика на други писатели – В. Друмев, А. Каралийчев [РРОДД: 20].

• граммат¶’кь <гсбммбфйкьт> ‘писар’: Ж – А сы’нь мо’и ... ста’на граммат¶кь на каса’пь баши’ 355. За същото значение у Софроний се среща и турцизмът язаџи’.

• *да’скаль <дЬукблпт> ‘учител’: М – Почто’ що са ми’наха о’ны три’ годи’ни, що’ сэде’ ты на да’скала да са’ №’чишь, и не можи’ да са’ научи’шь ни’що 61а. Съществителното е било познато и използвано в народния език, но Софроний само веднъж си е послужил с него в “Митологията” – във всички останали 37 случая той е предпочел черковнославянската дума №чи’тель. В книжовния речник днес гръцката заемка се явява със стилистически снижено значение.

• кvрь <кэсйпт> ‘господин’: Ж – кvр Сераф¶’мь 358, кvр Константин 361. За същото значение още се използват: господи’нь и ефе’нди.

• м¶’мось и м¶’мь и ом¶’мось <мЯмпт>. Буквалното значение на заемката е ‘изпълнител на пантомима; артист’, но Софроний я използва в по-обобщено значение ‘който обича да се подиграва и присмива на другите’: М – т¶’ м¶’мы и’мать едного’ лука’ваго №чи’тел, що превосхо’ди вси’ м¶’мы на лука’вство 58а. Съществителното е книжовна заемка и се явява в три варианта, като вариантът м¶’мь е опит за морфологичното му побългаряване. Софроний очевидно не е намерил в народната лексика равностойна дума, затова при употребата на варианта ом¶’мось в маргинална бележка пояснява думата с турцизма џуџе’: Ала’ о’ны ом¶’мось (џуџе’) като’ бе’ше чЃлвкь кова’рень наDвы торго’вца таго’ 57а. Вариантът мим с основните си значения днес влиза в пласта на културната ликсика, с която си служим в книжовния език.

• ри’торь <сЮфщс> ‘оратор’: М – За’що вс’к¶и‡ чЃлвкь какво’то ду’ма гпTЎдство му като’ е прему’дрь, и ри’торь, и №чи’тель, и ф¶лосо’фь а ль’жи камто’ и’стината спроти’ това’ 51. Съществителното е употребено е под влияние на първоизточника, било е познато на образованите българи, намираме го в два случая по-късно и у П. Берон, но в книжовния език то не се налага.

• *тремпе’т <фспхрЭфб> музик. ‘тръба’. Съществителното не е много ясно по етимология, но очевидно е свързано с музикалния инструмент тръба. Тук е употребено в значение ‘глашатай, викач’: М – И две’ тремпе’та да и’даU саTЎ не’, еди’нь напре’дь, дру’г¶и‡ №за’ди, и да ви’каU саTЎ гол’мь глаTЎ ... 64а. В “Езопови басни” Софроний отново си служи с това съществително, но вече с наставка -џ¶: Тремпе’таџ¶и‡, си’реc свире’ць. Единь тремпе’таџ¶и‡ като’ б¶’еши тремп¶’т и соби’раше вои‡ска’та да са бы’ть, фати’ха го ... 112. Пояснението показва, че Софроний има предвид ‘барабанчик’.

• ф¶лосо’фь <5хльуп5пт> ‘мъдрец’. Явява се и в двете повести, като особено много употреби има в “Митологията” – към 130 пъти: М – И’маше цЃрь едного’ мудрэ’и‡шего совэ’тника фило’софа 26а; Ж – ... а о’ны хрTЎт¶а’ны катw’ не чу’ле § дру’г¶и‡ арх¶ере’а та’ковое по на’шему язы’ку поуче’н¶е, и’маха ми като’ едногw’ ф¶ло’софа 358а. Проникнало е по книжовен път още в старобългарската епоха и като елемент от международната културна лексика е налице в съвременния книжовен език. У Софроний има двояко ударение – ф¶ло’софь и ф¶лосо’фь.

В книжовния речник от тези съществителни свое място днес имат само две – философ и граматик, но последното с друго значение.

1.2. Названия за животни

От гръцки са заимствани само няколко названия за животни в езика на “Митологията”:

• лу’пось <лпэрзт> ‘ястреб’: ... случи’ с то’и‡ чаTЎ та са’ спусти’ §горэ’ една пти’ца що ’ зова’ть лу’пось 51а.

Имената на животни в “Митологията” и в “Езопови басни” показват, че Софроний се стреми да си служи с народните названия. Обяснението за използването на гърцизма лу’пось, който не е бил употребяван в народния речник, очевидно трябва да се търси в затруднението на преводача да преведе гръцката дума, поради което я оставя непреведена.

• ла’м¶ <лЬмйб> ‘митично същество, което под образ на жена или на змей отвлича хора и ги изяжда’: ... и гле’да дэво’и‡ката като’ ла’м¶ ... 24а. Проникнало в народната митология, названието остава трайно в книжовния речник.

В книжовния речник днес се пази само ламя.

1.3. Названия на обекти

От една страна, тук влизат собствени имена на селища, упоменати в “Житието” като Андр¶ано’поли 356, село Сv’гмень 357а, на райони като а’х¶олска епарх¶’а 356а.

От друга страна, гръцки произход имат и някои нарицателни имена за места, области, постройки, учреждения:

• академ¶’а <ўкбдЮмейб> ‘висше училище’. Когато Софроний след отказа си от епархията си пристига в Букурещ, тук се учат неговите внуци: Ж – ... и поидо’хь на Бокорещ при дэца’та, почто’ та’мо чет’ха епvст¶м¶’а на бе’и‡ската академ¶’а 362а. Това е може би първата книжовна употреба на гръцката заемка, утвърдила се по-късно здраво в книжовния речник.

• енор¶’а <TнпсЯб> ‘селища, обслужвани от един свещеник’: Ж – И’маше № мо’ енор¶’а едно’ се’ло на и’ме Ш¶хла’ры ... 356а.

• епарх¶’а <TрбсчЯб> ‘област, управлявана от един владика (митрополит или епископ)’: Ж – И повди’гнаa с да по’ида на епарх¶’а мо’ декеN на, гЃ¶ 358.

• епископ¶’а <TрйукпреЯб> ‘седалище на епископ’: Ж – И пр¶и’дохь на епTск¶’а мо’, ала и та’ не е подо’лу § затво’рка 358а.

• кел¶’а <келлЯ(пн) от лат.> ‘стая на калугер’: Ж – да’де ме кел¶’ да сэд’ та’мо при не’гw ... 362а.

• мето’хь <меффьчйпн> ‘клон на манастир в населено място’: Ж – Испе’рвеO не бы’ло епTЎп¶’а, ами’ бы’ло мето’a цЃрко’вн¶и‡ за калу’гери да па’даU та’мо 360.

• митропол¶’а <мзфсьрплй(т)> ‘канцелария на митрополит’: Ж – И призова’ ме на митропол¶’ата и да’де ми кел¶’а да сэд’ та’мо при не’гw 362а.

• монасты’рь <мбнбуфЮсй> ‘монашеска обител’: Ж – ... коли’ко ли кра’ты па’даa на пу’тю докле’ по’идеN на Черепиd монасты’рь ... 359а.

• панаи’рь <рбнбгэсй> ‘голям традиционен пазар, провеждан веднъж в годината’: Ж – ... бе’ше т¶’ дни’ на КарнобаU пана’иR 356а.

• сv’нодь <уэнпдпт> ‘висша църковна управа’: Ж – ... апарх¶’ата с разсы’па села’ не wста’наха изгори’ха ги карџал¶’ите и пазва’нските хаи‡дуты, чЃлвцы са раз’бэ’гоха по Вла’шко, и по дру’г¶и‡ стра’ны, а сv’нодь не вэру’ва и’щи все’ ра’вно 362а.

Днес тези заемки са познати на книжовния речник, но употребата на повечето от тях е ограничена.

1.4. Названия на материални предмети

Гръцките заемки от тази група са десетина. Тук се отнасят:

• арме’а <Eсмз> ‘кисело зеле’: Ж – Но и’маше ма’ло sе’л¶е арме’а а дру’го ни’що 360а. В народния речник съществителното и днес се използва.

• за’харь <жЬчбсз от инд.> ‘бяло сладко вещество, добивано от тръстика или цвекло’: М - … ако’ хо’чеd да ти даN ори’сь ала’ и за’хаR да ти даN, вле’зь вну’тре № бака’лницата да ти да’мь 25а. Софроний не си служи с турското название на това понятие шекерь, посочено от Н. Геров, което дава основание да се мисли, че гръцката заемка е била добре затвърдена в народния език. Само с нея си служи и д-р П. Берон в “Рибния буквар” (с. 92, 94). Това допринася за нейното бързо възприемане и налагане в книжовния речник.

• кала’»а <кЬлб2б> ‘голяма кошница’: М - … и wста’виха то’кмо ба’ницата № кала’»а покри’то 41. Гърцизмът навярно се дължи на трудности в превода, едва ли думата е имала разпространение в народния език. По-вероятно е Софроний да не е знаел нейното значение и да я оставил непреведена.

• ма’ргарить и маргарита’рiа <мбсгбсЯфзт> ‘бисер, перла’: М - … о’нь ще пои’щи сребро’, жалти’цы, или’ маргарита’рiа 59а, … и да №зе’м една’ пани’ца по’лна що хо’чу, или’ зла’то, или ма’ргариU 57. Заемката е позната на народния речник и се използва в народното поетично творчество, но днес се пази само като поетична дума.

• мартор¶’а <мбсфхсЯA> ‘вид документ - свидетелство’: Ж - … №зе’хь мартор¶’а и изго’твиa с все’ потре’бна 354. За да бъде ръкоположен за свещеник Стойко Владиславов представя свидетелство за изповед – мартор¶’а.

• ори’сь <|сэжб> ‘ситни бели зърна на житно растение, което вирее във вода’: М - §и’де о’на жена’ на бака’лина и да’де дука’тото да №зе’ме ори’сь 25а. Названието е използвано в народния език още по Софрониево време, поради което съвсем естествено думата преминава и в книжовния речник.

• wкто’ихь <|кфюечпт> ‘църковна служебна книга с песнопения на осем гласа, осмогласие’: Ж - … наче’наa да №’чиN по гре’ческiи‡ язы’кь и изу’чихь wкто’ихь 358. Октоихът е бил и учебна книга в тогавашното килийно училище, изучаването му започвало след приключването на часослова.

• ѕалты’рь <шблфЮс> ‘една от книгите на библията, съдържаща псалмите на Давид’: Ж - … ка’ко наче’наa ѕалтыR, прiи’де вэ’сть ка’ко са преста’виль оЃць мо’и‡ на ЦЃригра’дь 353. Като учебна книга псалтирът следвал след октоиха.

• фа’ланга <5Ьлбггпт> ‘дървен уред, с който са стягали краката наказания при нанасяне на удари с пръчки върху стъпалата’: Ж – и пове’ле су’дiа да м б¶’ть на фа’ланга 353а.

• харт¶’а <чбсфЯпн> ‘разписка, документ’: Ж – тои‡ чаTЎ ме фа’тиша да м испи’тваU зараD харач¶’и‡ска харт¶’а, и наи‡до’ша харт¶’а мо’ недобра’ 353а.

В книжовния речник са останали захар, маргарит, ориз, октоих, псалтир, хартия.

1.5. Названия на отвлечени понятия

С гръцки заемки съществителни имена за отвлечена предметност Софроний си служи предимно в езика на “Митологията”. Повече от половината са се утвърдили в книжовния речник. Такива са:

• *астроном¶’ <BуфспнмЯб> ‘наука за небесните тела’: М – да гле’даN и да тра’жа за тебэ’ и за твое’ полу’чiе § рожде’нiе твое’ на астроном¶’та 12а. Съществителното е от състава на международната културна лексика.

• афоресмо’ <B5псйумьт> ‘отлъчване от църквата, проклятие’: Ж - … и § това’ извадо’ша ве’рхь афоресмо’ ка’ко не’смь скри’ль н’что, и пои’дохь на Шу’меO до влDката да №пра’вN себэ’ 353а. По настояване на кредиторите Стойко Владиславов бил отлъчен от църквата по обвинение, че укрил покъщнината на починалия си чичо.

• де’монь <дбЯмщн> ‘нечиста сила, зъл дух; бяс’: М – То’и‡ члЃвкь де’монь и’ма 45а. Съществителното е свързано с религиозния мироглед и навлиза в книжовните паметници още през старобългарската епоха, а от тях и в живата народна реч.

• дiав’оль <дйЬвплпт> ‘зла сила, нечист дух’: Ж – Ала’ дiа’воль що е вс’коги що е’ на до’бро завистли’вь повди’гна архiере’ и понуди’ м да м’ №чи’ни епv’тропь vконо’му 354а. Заемката също е от старобългарско време.

• дiавол¶’ <дйбвплЯб> ‘измама, хитрост’: М – хо’ди § мэ’сто на мэ’сто зараD да научи’ на жены’те sла’та рабо’та и дiавол¶’та 43а. Съществителното е добре познато в народния речник, но успоредно с него Софроний си служи и с книжовния му еквивалент лукавина’: М – и ду’маше ка’ко не wста’на ни една’ лукавина’ же’нска да не напи’ши 44. В книжовния език днес си използват и двете думи, като заемката остава повече присъща на разговорния стил. Освен това няма пълно изравняване на значенията им.

• епvстiм¶’а <TрйуфЮмз> ‘наука’: Ж – И поидо’хь на Бокореd при дэца’та, почто’ та’мо чет’ха епvст¶м¶’а на бе’и‡ската академ¶’а 36а. Употребявано и от други възрожденски книжовници, съществителното не се възприема в книжовния речник.

• iстор¶’а <sуфпсйб> ‘случка, разказ’ М – … и изма’за саTЎ бэ’ль ва’рь, и що хо’чеше да м №’чи, все’ го iстори’са и испи’са по стэны’те и вс’ко iстор¶’а §дэли саTЎ пи’смо 68. Заемката има книжовен характер, по-късно с обогатено значение я използва и д-р П. Берон в “Рибния буквар” (с. 58, 84). Като единица от международната културна лексика днес съществителното има широка употреба с различни значения.

• лiтург¶’а <лейфпхсгЯб> ‘главна черковна служба’: Ж - … зараD о’ное ба’нiе запрэти’ м духо’внику три’ годи’ни да не слу’жа лiтург¶’а 355-355а. Като църковен термин и днес се използва.

• маг¶’а <мЬгйб> ‘заклинание за свръхестествено въздействие; зло вълшебство’: М - … напра’ви н’кои‡ маг¶’а, та затова’ ста’на та’ рабо’та на тебэ’ 36. Свързано с религиозните представи, съществителното навлиза в народния език още в далечното минало, запазва се и в книжовния речник, развивайки и нови преносни значения.

• мvрiзма <мэсйумб> ‘изпарение с приятно или неприятно усещане’: М – мно’го мvрiзма’ и’ма № то’ гра’д сеги’ блЃго№ханна § мvрiзли’вое дрэ’во 56а. Няма съмнение, че думата е народна, срещаме я и в Бероновия “Рибен буквар” (с. 83). На българска почва с наставка -ына от основата на производното прилагателно мvрiзливь е получено съществителното мvрiзлiвына’: … и прода’де та’ wде’жда цЃрка и ку’пи ви’дна мvрiзлiвына’ 67. Първото съществително е обичайна съставка на книжовния речник, докато второто няма книжовна употреба.

• мi»олог¶а <мх2плпгЯб> ‘съвкупност от митове, от предания’: Мi»ологiа Сvнтiпа Фiлософа 10. Заемката е употребена само в заглавието на преводна повест, върху страниците стои черковнославянското название баснословие, днес се пази заемката.

• w’реїись <Ђсеойт> ‘апетит, охота за ядене’: Затова’ ты’ w чЃлвче я’ждь саTЎ w’реїис (саTЎ ищах). И о’нь тоi чаTЎ из’де та’ пи’та 41. Думата е употребена в реплика на героиня, която поднася на мъжа си пита, наподобяваща слонски образ. Гръцкото съществително е транслитерирано, но преценил, че за читателя то си остава непонятно, Софроний го пояснява в полето с познатия в народния език турцизъм ищах. Заемката днес не се пази, а и през Възраждането не я откриваме в употреба от друг книжовник.

• педеѕванiе <от гр. рбйдеЯщ> ‘възпитание, обучение’: М - … и § мно’гое тэ’сное и ну’ждное педепѕва’нiе, що педе’пѕа фiло’софь дэ’тето бы та’ ве’щь 14. Съществителното е получено на домашна почва от познатия на народния език зает глагол педеѕвамь с наставка -нiе. Отглаголното съществително има твърде широка употреба през Възраждането, но в книжовния речник не се налага трайно.

• пидерь <рЭдз> ‘принуда’: Ако’ м кортоли’саd § то’ ненаде’жDныи‡ пидеR и зараR, а’зь да ти’ да’мь едно’ дука’то 55. Заемката не се среща у по-късни автори и не оставя следи в книжовния речник, явно преводачът се е затруднил да намери подходящата домашна дума и е оставил гръцката, като само я транслитерирал.

• *пони’рство, *порни’рство <рпнесЯA> ‘хитрост, коварство, лукавство’: М – Заради’ едного’ члЃвка що’ тра’жиль и и’скаль да с на№чи’ на свэта’ дiавол¶’и‡те и пони’рството же’нское 43. Заемката е книжовна, позната на черковнославянския речник, но в новобългарския книжовен език не се внедрява.

• риторика’ <…зфпсйкЮ> ‘красноречие’: М – w цЃрю не е возоFно да са’ наи‡де’ да превзы’де сЃна твоегw’, на епiстiми’ческое №че’нiе, ни’то на фiлософ¶’а, ни’то на риторика’ 53-53а. Проникнала по книжовен път, като елемент на международната книжовна лексика думата е в книжовния речник днес, но е възприета с ударение на предпоследната сричка ритòрика.

• ско’пость <укьрпт>. Подведена формално по образеца на отвлечените съществителни с наставка -ость [Ничева: 95 - 96], заемката е използвана с две значения: 1. ‘кроеж, ловка измислица’: М - … и наче’на да мы’сли саTЎ какоB ско’пость мо’жи да затр¶’и‡ тогw’ мла’даго сЃна ца’рева 15; 2. ‘ред, положение’: М - … а’зь цЃрю на та’кова ско’пость бэ’хь тогиT и на во’зраст и на ра’зумь и не можи’хь да №пло’д ни’що 61-61. Заемката идва от народния речник, използват я по-късно и други творци, напр. Ил. Блъсков [РРОДД: 459], приведена е в речника на Н. Геров, но в книжовния език трайно не се настанява.

• трапе’за <фсЬрежб>. Съществителното е използвано в две значения: 1. ‘софра, наредена за ядене’: М – И то’и‡ чаTЎ прiи’де и сэ’дна саTЎ дру’гите члЃвцы на трапе’зата 44, Ж – И на вс’кiи‡ деO да бу’ду на трапе’за не’гова 362а; 2. ‘угощение’: М – И на№’тре еди’нь члЃвкь №чи’ни трапе’за гол’ма и призова’ мно’го члЃвцы 44, Ж - № то’ де’нь вили’ка ра’дость ста’на № митро’поли, и № до’мь наd трапе’за и №чрежде’нiе вели’кое 358. Съществителното е дошло от народния език, чрез езиковата практика на възрожденските книжовници се утвърждава в книжовния речник и с двете си значения.

• *фарма’кь <5Ьсмбкпн> ‘отрова’: М – Sм¶’та сте’гна лу’пось, и №томле’нь § ну’жда, и №си’лень си’лно, и спроти’ та’ тэснота’ избле’ва си фарма’кю 52. Речникът на Н. Геров сочи заемката като народна, за същото свидетелства и М. Филипова-Байрова [Филипова-Байрова: 166]. Софроний обаче само веднъж прибягва до нея, в останалите четири случая за същото понятие той си служи с домашната дума ядь, напр. М – и избле’ва си ядо’ sм¶’та 52. Заемката не оставя следи в книжовния речник.

• фiлософ¶’а <5йлпуп5Яб> ‘наука за най-общите и важни закони в развитието на природата, обществото и мисленето’: М – Хо’чу да ти да’мь сы’на моегw’ да го испеде’пцашь на фiлософ¶’а 11. Съществителното се отнася към ранните културни заемки в старобългарски, които естествено преминават и в новобългарския език като съставка на международната културна лексика.

• хората’ <чщсбфЬ> ‘слово, дума, приказка’: М – Та’кw и бол’рыU цЃреви ду’маха на дэ’тето саTЎ сла’дки хорати’ 13а, Ж – и не смэ’хь да проду’мамь н’що хорати’ 362. Съществителното е познато на Софроний от народния език, по-късно го намираме в езика на д-р П. Берон, с него си служат и такива писатели като Ив. Вазов, Т. Г. Влайков, К. Петканов [РРОДД: 548], но в книжовния речник не се утвърждава.

Като се изключат собствените имена, всички останали гръцки съществителни в езика на Софроний по източник на заимстване могат да се разделят на две групи:

а) По книжовен път са дошли 45 от тях, а именно *ага’рнинь, академ¶’а, *апостоль, архiд¶’аконь, архiере’и‡, *архо’нть, *астроном¶’, афоресмо’, граммат¶’кь, де’монь, деспо’ти, енор¶’а, епарх¶’а, епи’скопь, епископ¶’а, епvстiм¶’а, епv’тропь, iстор¶’а, кала’»а, лiтург¶’а, лу’пось, мартор¶’а, м¶’мось, 춻олог¶’а, митрополить, митропол¶’а, wкто’ихь, wре’їись, паре’тись, *патрiа’рхь, пидерь, протосv’ггель, ри’торь, риторика’, сv’нодь, *тремпе’, фiлософь, фiлософ¶а, ѕалтырь, vгу’мень, *vконо’мь. От тях в книжовния речник не са се наложили или вече не се използват следните: *ага’рнинь, *архо’нть, афоресмо’, деспо’ти, епvстiм¶’а, кала’»а, лу’пось, мартор¶’а, м¶’мось, wре’їись, паре’тись, *тремпе’, *фарма’кь.

б) От речника на народния език, в който са били получили известно разпространение и употреба, са дошли гърцизмите арме’а, *да’скаль, дiа’воль, дiаволы’, *евре’инь, за’харь, калу’герь, кел¶’а, кирь, ла’мiа, маг¶’а, монасты’рь, ма’ргарить, мето’хь, мvрiзма, ори’сь, панаи’рь, попь, попад¶’а, ско’пость, трапе’за, *христiа’нинь, фа’ланга, *фарма’кь, харт¶’а, хората’. Вън от речника на книжовния език днес се намират арме’а, *да’скаль, кирь, фаланга’, ско’пость, *фарма’кь, хората’.

2. Глаголи

Глаголната лексика от гръцки произход в Софрониевия език се представя от 14 глагола, почти всички добре познати на народния език. Анализът им показва, че с изключение на два глагола всички останали съдържат наставка -с-, която след Л. Милетич [Милетич: 447 - 448] и М. Филипова-Байрова [Филипова-Байрова: 42 - 45] сочи като отличителна черта на значителна част от гръцките заемки. Използвани са следните глаголи:

• *арго’свамь <от гр. Bсгьт> ‘налагам възбрана на свещеник да прави църковни служби’: Ж – … а о’ны м нава’ждаха на архiере’а, и коли’ко м кра’ты арго’сва, и ненави’дэше м 354. Глаголът се възприема в книжовния речник през ХІХ век, но днес е вече остарял.

Словообразувателното и морфологично адаптиране и асимилиране на по-голямата част от заетите глаголи се постига чрез наставки -а-, -ва-, чрез които те се отнасят към глаголите от ІІІ новобългарско спрежение.

• *ареса’мь и *аресва’мь <от гр. BсЭущ> ‘нрави ми се, допада ми’. Свършеният вид *аресамь се открива в езика и на двете повести, докато несвършеният глагол *аресвамь се появява само в “Житието”: М – и що аресаd да ти да’мь § не’го една’ пани’ца по’лна 57; Ж – Прiи’доша и на на’ше кона’кь, но не и’маше та’мо мэ’сто за коне’ та не аре’саха 360а, … а о’ны не аре’сваха кана’цыте сво’и 354. Фонетичният вид на глагола говори, че Софроний го използва в народното му звучене. Същият вид той има и в езика на П. Берон [Цойнска 1968: 540], съвременната му форма с начална съгласна [х] се налага по-късно.

• *афоре’самь <от гр. B5псЭущ> ‘отлъча от църквата, прокълна’: Ж – Ефе’нди що трэ’бва да ги раздэ’л, о’нь то’кмо да ги афоре’са, тi’ са’ма хо’че да побэ’гне § негw’ 357а. Днес глаголът е в пасивната лексика като специализиран религиозен термин.

• *дофта’самь <от гр. 5фЬущ> ‘пристигна набързо, неочаквано’: М – и о’ны слу’га като’ бе’ше скри’ть, напра’сно дофта’са на же’ната му’жь е’и‡ 22а; Ж - … дофта’сахме на Пле’веO на заду’шна суббw’та 360. Глаголът е типична народна дума, чието словообразувателно моделиране е протекло на българска почва, като гръцката глаголна основа е дооформена с представка до- и наставка -а-. Представен е в речника на Н. Геров, но не се налага в книжовния речник. Днес се използва в разговорния език.

• испеде’ѕамь и *испедепцамь <от гр. редЭшщ> ‘изуча нещо добре, овладея нещо както трябва’: М – Хо’чу да ти да’мь сы’на моегw’ за ше’сть мTЎцы да го испеде’пѕашь на фiлософ¶’а … А’зь гото’вь е’смь w ца’рю за ше’сть мTЎцы да го испеде’ѕамь соверше’нно на вс’ №че’нi фiлосо’фска 11. Глаголът съдържа домашните словобразувателни средства представка ис- (из-) и наставка -а-, производен е от глагола педе’ѕамь / педе’пѕамь, от който има още и производен педе’пѕувамь, със значение ‘възпитам, изуча’: М - … а’зь това’ мо’е дэ’те ще го педе’ѕамь на та’ковыи‡ чи’нь и дэ’нiе, ка’ко ни’коги да не №чи’ни та’кова безмэ’стна рабо’та 66.

Добре познати и широко използвани в народния език, тези глаголи се срещат по-късно и в езика на ред книжовници като Р. Попович, Ил. Блъсков и др. [РРОДД: 542], но в книжовния речник не се задържат дълго.

• *iсторисамь <от гр. sуфпсЭущ> ‘изобразя, представя нагледно’: М - … и изма’за саTЎ бэ’ль ва’рь, и що хо’чеше да м №’чи, все’ го iстори’са и испи’са по стены’те и вс’ка iстор¶’а §дэли’ саTЎ пи’смо 68. Заемката е книжовна, липсва в речника на Н. Геров и не е оставила следи в езиковата практика на други книжовници.

• кеверни’самь са <от гр. кхвесн™> ‘прехраня се, преживея’: Ж - … и намы’слиa да wста’в и до’мь и же’ну да по’иду до’лу по села’та да рабо’т да са кеверни’саN 353. Заемката идва от народния език, позната е и на други по-късни творци, напр. на П. Р. Славейков [РРОДД: 204], но не се възприема в книжовния речник.

• *кердо’самь <от гр. кесдЭущ> ‘спечеля, видя полза’: М – … и мно’го ще кердо’сашь и ще прiдоб¶’ешь мно’го имэ’нiе саTЎ та’ ско’пость 59. Глаголът е много стара народна заемка, бил е твърде обичаен за народния език, за което говори използването му в народните песни [РРОДД: 202] и представянето му в речника на Н. Геров, но не се налага в книжовния речник, въпреки че с него по-късно си служат и други книжовници.

• *ли’ѕамь <от гр. леЯшщ> ‘отсъствам, няма ме’: Ж - §кь’са с тва’рнику ко’нь наd № та’ но’щь и ли’ѕа ми за две’ста гроd н’що 359. Дошъл от народния език, където е образуван на гръцка основа, глаголът има широка употреба в книжовния език и днес.

• *сапика’самь <от гр. Bрйк@ущ> ‘видя, съгледам’: М – И като’ гле’даше дэ’тето и сапика’са го добре’ по о’бразу и по во’зрасть егw’ и по лице’то и позна’ го 67. В народния език глаголът е широко използван, среща се и в езика на писатели като Ив Вазов, Й. Йовков [РРОДД: 441], но в книжовния речник не се възприема.

• *хиротони’самь <от гр. чейспфпн[ущ> ‘ръкоположа в духовен сан’: Ж - № та’ wде’жда wбл’коша ме’не като’ м хiротони’саша на архiере’и‡ство 358. Редом с него Софроний използва и домашното му книжовно съответствие – калкираното сложно съществително *рукополо’жа: … да бу’деd гото’вь за в недэ’лю да т рукополо’жимь на архiере’и‡ство 358. В книжовния речник се възприема калкираното съществително.

• *хари’жа <от гр. чбсЯжщ> ‘подаря’: М - … поха’рчи мно’го жалти’цы му’жь е’ та и напра’ви зла’ты дрэ’хи и хари’за и ги 32а; Ж – И помо’ли с ма’теR егw’ да м хари’жи мене’ не’и‡ 356а. Глаголът и днес се използва в народния език, в разговорната реч той също е обичайно явление.

• *хорат’ <от гр. чщсбфеэщ> ‘говоря, приказвам’: М - … а’зь еди’нь мTЎць не щеN хорати’ саTЎ ца’р 13; Ж - … не знаN що хорати’ха саTЎ Пазванџ¶’а 361а. В Митологията се прибягва и до производния глагол похорат’: и похорати’ ма’ло саTЎ не’ 35а. Глаголът е навлязъл дълбоко в народния речник, като по-често се среща с наставка -ува-, в какъвто вид го употребява и д-р П. Берон, докато Н. Геров отбелязва и двете му форми. В книжовния език обаче глаголът не намира прием.

3. Други части на речта

Гръцките заемки сред останалите части на речта са единични.

3.1. Прилагателни. Сред прилагателните намираме единствено заемката *праїань <от гр. рсAойт> ‘опитен, обигран, научен’: Ж – И та’мошнiи‡ члЃвцы не са то’лкова пра’їани да имаU архiере’а на по’честь 360а. Среща се в езика и на други възрожденски книжовници, напр. у Р. Попович [РРОДД: 378], но не се налага в книжовната практика.

Сред производните прилагателни, получени от гръцки основи с помощта на домашни наставки -скi, -ливь, намираме такива като *епистiми’ческiи‡ ‘научен’, *мvрiзли’вь, *понирли’выи‡ ‘хитър, коварен’, фiлосо’фскiи‡ и др.

3.2. Числителни. Заслужава да се отбележи, че Софроний се служи с новобългарското числително от гръцки произход хiл’да <нгр. чйлйЬдб> вместо със старобългарското и черковнославянско тысща: Ж – хiл’да гроd 355.

3.3. Съюзи.С гръцки произход може да се свърже съюзът макар <от гр. мбкÜсй> ‘въпреки, при все че’: М – Ала’ макаR и да и’мать ра’вное согла’сiе, а’нџа добра’ жена’ поDбна е на многоцэ’неO и избраO ка’мень 37а. Представен е в речника на Н. Геров, което говори, че Софроний го познава от живата народна реч. Заемката влиза в книжовния речни.

4. Обобщение и изводи

В обобщение на изнесения лексикален материал с гръцки произход в езика на двете Софрониеви съчинения могат да се направят няколко по-важни изводи.

Първо, думите с гръцки произход са количествено по-малка група в сравнение с турската лексика. Докато турските думи обаче са изцяло свързани с живата говорна практика на времето, една не малка част от гръцките заемки идват по книжовен път, защото са означават понятия из областта на културната сфера.

Второ, сред книжовните заемки:

• едни имат началото си в старобългарската епоха и днес са съставна част на книжовната културна лексика, напр. академия, астрономия, демон, история, магия, митология, риторика, философия, философ, християнин;

• други са също така стари заемки, свързани с християнската културна терминология, напр. апостол, архидякон, архиерей, енория, епархия, епископ, епископия, игумен, калугер, килия, манастир, метох, митрополит, митрополия, патриарх, поп, попадия, протосингел, синод;

• трети от тях са употребени предимно под влияние на превеждания текст в “Митологията”, напр. архант, историсам, калата, лупос, мим(ос), орексис, ритор, тремпе.

Трето, по-късната съдба на гръцките заемки, познати на Софроний от народния език, е различна:

• една група от тях днес са пълноценни книжовни единици, напр. захар, липсвам, миризма, ориз, панаир, трапеза, харизвам, харесам, хартия;

• втора група са ограничени по употреба в разговорната реч, напр. даскал, дофтасам, дяволия, макар, харижа и др;

• трета група са изоставени или употребата им е ограничена в народната или в диалектната реч, напр. педепсвам, кердосам, сапикасвам, скопост, хората, хоратя, харно, пидер и др.

§ 6. Заемки от други езици

Заемките от други неславянски езици у Софроний има дотолкова, доколкото те са били внедрени в народния речник м резултат на историческите условия. Една немалка част от тях са придошли в българския език чрез посредничеството на гръцки.

1. Латински думи

Те са най-значителната група сред тази лексика. Към групата се отнасят:

а) Названия на месеците – за тях съдим по упоменаването им в “Житието”:

• януарь - на една’ wфча’рска коша’ра сэдa ва януаR мTЎца два’десU дни 359);

• февруарь – и прiидо’ша н’кои члЃвцы по феBруаR мTЎца 360;

• марта - § ма’рта до сЃта тро’ица сэдa ми’рно 356а;

• ма’iа – а но’щь ма’ла по ма’iа мTЎца 361;

• iу’нiа – на мTЎць iу’нiа воста’наa да по’ида на Пле’веO 358а;

• iу’лiа – бе’ше мTЎць iу’лiа, 23: де’нь 355а;

• а’vгусть – по а’вvгусть мTЎца поидо’хь на епарх¶’а мо’ 359а;

• септемврiа – рукополо’жиха ме на сЃщенство вь лэ’то: 1762: мTЎць септеN, на, аЌ, де’нь вь недэ’лю 358;

• wктомврiа – по мTЎць wкто’мврiа прiи’доша пле’внны да ми №земаU 358а-359;

• декемврiа – но’щь до’лга по декеN мTЎца 360.

б) Названия на лица:

• *генера’ль <generalis> ‘висш военачалник’: М – И спроти’ т¶’ рэ’чи като’ чю цЃрь § жена’та погле’дна на генера’лыте и би’нь баш¶’и‡те сво’и‡, и ре’че имь 63. В стремежа си да превежда на достъпен народен език, Софроний само веднъж прибягва до непозната на простия читател дума, в останалите случаи той си служи с обичайния за народния език неин еквивалент – с турцизма паша’: Та’кw и а’зь sлоче’стна сеги’ w цЃрю, какво’то совэ’туваU и ду’мать тво’ите паш¶’е и би’нь баш¶’и‡, гото’ва е’смь да претерп’ 64а. В “Житието” по силата на официалната турска военна и административна терминология се явява само турцизмът. По-късно латинската заемка, проникнала по книжовен път, изцяло измества турското название и се утвърждава в книжовния речник като съставка на международната културна лексика в него.

• до’кторь <doctor> ‘лекар’. Езикът на двете повести познава тази заемка: М – и’скаше до’ктора да исцэли’ 21а; Ж – хо’диa да тра’жа до’кторы по Сли’виO по Я’мболь 355. Можем да смятаме съществителното като дошло в езика на Софроний по книжовен път, тъй като в народната реч по негово време се е използвал турцизмът хекимин, заменен от П. Берон в “Рибния буквар” с домашното название целител: какво‘то е между цели‘тель атъ (хеки‘мин-атъ) и бо‘лннҐ-атъ (с. 45). Латинската заемка обаче взема връх още през Възраждането и се утвърждава в книжовния речник.

• капитань / капетань <capitan> ‘лице със съответен военен чин’. У Софроний съществителното се явява като означение на заемана военна длъжност – капитаO паша ‘върховен командващ военния флот на Турция’: Ж – И прiи’де ми пи’смо … ка’ко №бi’ль капитаO паша’ Алю’ па’шу на Ра’хову 359а. По-късно в книжовния език съществителното се утвърждава като название на военен чин и на лице със съответния чин.

• ма’и‡сторь <magister през гр.> ‘опитен, изкусен занаятчия’: М – о’нь ми да’де една’ дрэ’ха та да да’мь на н’кого ма’и‡стора да и зака’рпи изгоре’нотP мэ’сто а’ко е возмо’жно 37. Преминало през гръцки в народния език, съществителното е било обичайна дума в тогавашната реч, откъдето идва и в езика на Софроний, а по-късно се утвърждава и в книжовния речник.

• царь <caesar стб. цэсэрь>. Съществителното има употреба и в двете съчинения, като в “Житието” с него се именува турският султан: М – ка’ко е до’лжень ца’рь да держи’ и да №пра’в црTЎтво свое’ 16а; Ж – и §го’рэ и’маше высо’кiи‡ пала’ты, не зна’им ала’ мо’жаше да бу’де и са’мыи‡ ца’рь та’мо 353. На домашна почва от съществителното са образувани още: ца’рствiе 49, ца’рство 16а, прилагателните ца’ревь 14, ца’рскiи‡ 54.

в) Названия на обекти. Освен собствените имена, наследени от далечното минало, като Ж – Искре рэка 361, Дунава 359, Никополь 361, тук се отнасят и нарицателните съществителни:

• *клису’ра <clausūra през гр.> ‘планинска теснина’: Ж – Тоги’ва № на’шеи‡ се’ло сэд’ше арнау’тска паша’ ва’рдше клису’рата да не бэ’га ту’рска вои‡ска’ 354а. Чрез новогръцки съществителното се възприема в народния език, откъдето идва у Софроний, а по-късно се утвърждава и в книжовния речник.

• *пала’ть <palatum> ‘дворец’: М – И §и’де вну’тре црTЎките пала’ти 66а; Ж - … а везиR повеле’ да му разсы’пU пала’ты 361а. Съществителното идва още от старобългарско време и се пази в книжовния речник.

• по’рта <porta> ‘широка здрава врата на двор откъм улицата’: М – Не мо’жи да на’и‡де ни една’ по’рта §во’рина 63а; Ж - … и строши’ли по’рты и вра’та и № на’ше метоa конди’сали 360а. Съществителното се пази в книжовния речник, но употребата му е по-рядка.

г) Названия на отвлечени понятия. Такива в езика на Софроний почти няма, ако не броим отвлеченото съществително маи‡стор¶’а (маи‡стор¶’) ‘изкусно умение, изкусно скроена постъпка за измамване на някого’, което от латински чрез гръцкото <мбйуфпсЯб> намира разпространение в народния език: М - … а’зь пакь саTЎ маи‡стор¶’а, саTЎ лука’вое сплете’нiе ща ги №чи’н пакь да №чи’нть любо’вь помежду’ себе’ 36а. С това значение съществителното днес не се използва в книжовния език, но като речникова единица то е запазено в него.

2. Румънски думи

Те са малка група собствени имена на селища (обекти) в “Житието”, част от които са всъщност порумънчени: Бокорещь 362, Гiургювь 359а, Зимничи 361а, Краiwву 262, Мачинь 356, Маркуца 361а.

3. Еврейски заемки

Трета също така малка група думи имат еврейски произход. Това са всъщност 2 думи от “Житието”:

• *па’сха ‘великден’ – на са’мы па’сху слу’жиa лiтург¶’ю 360а;

• суббо’та – дофта’сахме на Пле’веO на заду’шна суббо’та 360;

И двете имат днес място в книжовния речник, като пасха е с по-рядка употреба.

4. Заемки от други европейски езици

Това са думи, които идват от други европейски езици, основно от италиански, чрез посредничеството на гръцки или турски език. Такива са:

• батал¶’а <фр. bataille> ‘сражение, битка’: Ж – Вь лэ’то: 1768: наче’на са вои‡ска’ батал¶’а ту’рчина саTЎ моско’вица 354. Заемката е книжовна, не се задържа дълго в активния книжовен речник.

• дукато’ <ит. ducato през гр.> ‘венецианска златна монета’: М - … да ку’пи за едно’ дука’тP ори’сь 25. Днес съществителното е в пласта остаряла лексика.

•кару’ца <ит. carrozza чрез гр.> ‘кола, запрягана с коне’: Ж – Вь цЃрква все саTЎ кару’ца ходa 362. Заемката е народна, влиза в книжовния речник.

• *папагаль и папагалонь <ит. pappagallo през гр.> ‘тропическа птица, която приучават да произнася човешки думи’: М - … члЃвкь н’кои‡ и’маше една’ пти’ца, що ду’маше члЃвчскiи‡ язы’кь, що са назова’ва папага’лонь 18. При първото въвеждане на наименованието, както се вижда от примера, Софроний го запазва непроменено по форма. Следващите употреби обаче са с побългарена форма *папагаль, която се и утвърждава в книжовния речник. Съществителното е дошло по книжовен път и Софроний е един от първите, които му прокарват път през Възраждането.

• пищо’ль <ит. pistoie чрез тур. piştov> ‘пищов’: Ж - … коли’ко кра’ты пищо’ли изва’ждаха на мене’ да м №б¶’ть 354. Съществителното е остаряло.

Анализът на лексиката от чужд произход в езика на Софрониевите две ръкописни творби показва, че още в етапа на началното изграждане първите строители на новобългарския книжовен език са имали съзнание за необходимостта от прочистване на книжовния речник от проникнали и установили се в народната реч в условията на многовековното турско владичество турски думи и същевременно за въвеждане на думи от други езици за понятия, за които в народния език няма утвърдени названия.

Библиография:

Алексиева: Алексиева А., Преводните повести и романи от гръцки през първата половина на ХІХ в (до Кримската война). - Studia Balcanica, кн. 8. Балкански културни и литературни връзки. БАН, С., 1974.

Бабов: Бабов К., Езикът на дамаскините и въпросът на черковнославянското и руско влияние върху българския книжовен език. – Славистични изследвания, С., 1968.

Вранска: Вранска Цв. Турските наименования на отвлечени понятия в езика на българския фолклор. – Известия на Института за български език, кн. ІІ, С., 1952.

Георгиева: Георгиева Е., Някои словообразувателни типове в езика на Паисиевата “Славянобългарска история”. – Български език, 1962, кн. 6.

Иванова: Иванова А., Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. С., 1957.

Калдиева: Калдиева Ст., Наставката -ние като словообразувателен елемент. – Известия на Института за български език, кн. ХІХ, С., 1970.

Кювлиева 1980: Кювлиева В., Морфологична адаптация и асимилация на турските заемки – съществителни и прилагателни – в българския език. – Въпроси на съвременния български език и неговата история. Известия на Института за български език, кн. ХХІV, С., 1980.

Милетич: Милетич Л., Д-р Франц Миклошич и славянската филология. – Сборник за народни умотворения, V, 1891.

Мирчев: Мирчев К., За съдбата на турцизмите в българския език. – Известия на Института за български език, кн. ІІ, С. 1952.

Ничева: Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език, С., 1965.

РРОДД: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. Съставители Ст. Илчев, А. Иванова, А. Димова, М. Павлова. Под ред. на Ст. Илчев, С., 1974.

Русинов 1974: Русинов Р., Езикът на Бероновия “Рибен буквар” в светлината на тогавашната говорна и книжовна практика. – Списание на Българската академия на науките, 1974, кн. 1.

Рускова: Рускова М. П. Турецкие заимстмомания в болгарских письменных памятниках ХVІІІ века. – Советская тюркология, 1973, кн. 2.

Стайнова: Стайнова М., За пейоризацията на турцизмите в българския език. – Български език, 1964, кн. 2.

Филипова-Байрова: Филипова-Байрова М., Гръцки заемки в съвременния български език. С., 1969.

Цойнска 1968: Цойнска Р., Думи от гръцки произход в “Рибния буквар” на П. Берон. – Известия на Института за български език, кн. ХVІ, СV, 1968.

Цойнска 1980: Цойнска Р., Към характеристиката на лексиката и устойчивите съчетания на съвременния български книжовен език в началото на ХІХ в. (върху материал от съчиненията на Йоаким Кърчовски). – Въпроси на съвременния български език и неговата история. Известия на Института за български език, кн. ХХІV, С. 1980.

Шимански: Szymánski T., Słowotworstwo rzeczownika w bułgarskich tekstach XVII-XVIII wieku. – Prace komisic słowianoznawstwa. Nr 15. Wrosław – Waržawa-Kraków, 1968.

V. Словник

на лексиката в езика на “Митология Синтипа Философа” и в “Житие и страдания грешнаго Софрония” по части на речта*

І. Съществителни имена (нарицателни)

А

1. ага’ 355а

2. *агаре’нинь 354

3. аiа’нинь 358а

4. аiанли’кь 358а

5. академ¶’а 362а

6. *апо’столь 357

7. арме’а 360а

8. *арнау’тинь 356

9. архiдiа’конь 358

10. архiе’реи‡ 358

11. архiере’и‡ство 358

12. *а’рхонть 65

13. асла’нь 18

14. *астроном¶’ 12а

15. афоресмо’ 353а

16. а’vгусть 359а

Б

17. ба’ба 37, 355

18. *баи‡ра’кь 359а

19. *баи‡ра’мь 355а

20. *бака’линь 25а

21. *бака’лница 25а

22. ба’ница 41

23. ба’н 28

24. ба’нџi 29

25. ба’сень 63

26. басносло’вiе 14а

27. бата’лiа 354

28. ба’нiе 355

29. *бегликч¶’ 361

30. бе’гликь 361

31. беи‡ 362

32. безгла’сiе 49

33. безобра’зiе 68

34. безсра’мство 17

35. безчи’нникь 34а

36. бiе’нiе 33

37. би’лiе 33

38. *би’ньбаш¶’ 63а

39. благодаре’нiе 62а

40. благоролу’чiе 50

41. благоутро’бiе 63, 355

42. блска’нiе 19

43. богь 48, 354

44. бо’лесть 64, 355

45. *бо’лха 61

46. *бол’ринь 58, 362

47. боре’нiе 353

48. *борзина’ 20

49. борчь 362а

50. бостанџи’ баши’ 355а

51. *бостанџ¶’ 361

52. *бра’да 3564

53. *брать 17, 358

54. бра’шно 30, 358а

55. *брзна’ 45

56. буирунт¶‘а 361а

57. бу’рнь 357а

58. бюлю’кь 362

59. бюлю’кь баши’ 362

60. бэ’да 356

61. бэсь 46

В

62. *вал¶’ 359

63. варе’но 40а

64. варь 12

65. вези’рь 355

66. везни’ 61

67. велi’ть 43а, 354а

68. верба’ 357

69. *вери’га 356

70. *верши’на 359

71. вече’рн 354

72. ве’черь 38, 360

73. вече’р 31

74. вещь 54, 354

75. в¶но’ 360

76. видэ’нiе 15а

77. ви’канiе 360а

78. викь 360а

79. *влади’ка 65, 361а

80. вла’сы 355

81. во’да 19, 359

82. водени’ца (водни’ца) 64, 19

83. *возгла’вница 35а

84. *возда’нiе 362а

85. воздвиже’нiе 358

86. возмуще’нiе 36а

87. во’зрасть 62

88. вои‡во’да 362а

89. во’инь 22

90. вои‡ска’ 355

91. во’лхва 38а

92. во’л 41а

93. воскресе’нiе 359а

94. восхо’дь 359а

95. *вра’та 28, 360

96. *врача’нинь 358а

97. вредь 354а

98. вре’ме (вре’м) 21, 358

99. вь’же 357

100. вэде’нiе 68

101. вэ’ра 357а

102. вэсть 353

Г

103. *га’щи 46а

104. *генера’ль 63

105. гiаву’рь (гiаву’ринь) 357а

106. гла’ва 34, 362а

107. гладь 358а

108. глась 15, 360а

109. глуба’ 356

110. гнэвь 34, 357

111. *говеда’рь 361

112. годи’на 57, 355

113. го’зба 21

114. голуби’ца 40

115. го’лубь 41

116. голчь 24а

117. го’ра 24, 354а

118. *го’рло 47

119. *го’рне (гь’рне) 25а

120. горчивина’ 39а

121. *господарка 44а

122. господа’рь 44

123. *господинь 24, 358

124. *господь 358

125. го’стинница 38

126. *гость 51а

127. го’стнинь 46а, 356а

128. грабле’нiе 68а

129. *гради’на 353а

130. *градина’рь 27а

131. градь¹ 53, 360а

132. градь² 360а

133. *гражда’нинь 57

134. граммати’кь 355

135. *гре’бень 54

136. *грекь 354

137. гри’жа 54, 362

138. громь 20

139. *грошь 355

140. грэхь 40а, 358а

141. грэ’шка 52а

Д

142. да’ванiе 59а

143. дарова’нiе 53, 358

144. дарь 57

145. *да’скаль 61а

146. *деке’мврiи‡ 360

147. *дел¶’ (дэл¶’) 360

148. де’монь 39

149. день 21, 353

150. держа’вiе 52

151. дерзнове’нiе 39

152. де’рзость 361а

153. деспо’ти 355а

154. дiа’воль 354а

155. дiаволы’ 41

156. дива’нь 356

157. добрина’ 11а

158. добро’ 37, 356а

159. добродэ’тель 53

160. дождь 19, 361

161. до’кторь 36, 360

162. *до’лжникь 355

163. долгь 362а

164. *доль 359а

165. домугоспода’рь 44

166. домь 57, 356

167. досто’и‡никь 39а

168. друга’рь 357

169. другь 68

170. дру’жество 68

171. дружи’на 68, 354а

172. дрэ’ва 42, 360

173. дрэ’во 56, 357

174. дрэ’ха 37, 359а

175. дука’то 55

176. *дук’нь (док’нь) 35, 57а

177. *дулама’ 35

178. ду’ма 43

179. ду’пка 40

180. *духо’вникь 355

181. ду’ша 61а

182. *душма’нинь 26

183. ду’шы 359а

184. дщер’ 27, 356а

185. дь’ска 361а

186. дэво’и‡ка 26, 356а

187. *дэло 354а

188. дэте’ 66, 357а

189. дэ’нiе 66

Е

190. *евре’инь 353а

191. екь 24а

192. енор¶’а 356а

193. епар¶’а 358

194. епископ¶’ 358а

195. епископь 361а

196. епvстiм¶’а 362а

197. епv’тропство 355

198. епv’тропь 354а

199. е’сень 359

200. е’стество 65

201. ефе’нди 354а

Ж

202. жадь 27

203. жа’лба 356

204. *жалти’ца 55, 353а

205. жа’тва 39а

206. *жатва’рь 39а

207. жела’нiе 47

208. желэ’зо 46

209. жена’ 48, 356а

210. живе’лище 366а

211. живе’нiе 11, 354

212. живо’тно 52

213. живо’ть 359а

214. *жи’ла 33

215. жи’то 48, 360

S

216. sвэзда’ 37а

217. sвэздобро’и‡ць 67

218. sвэздосло’вець 67

219. sвэздосло’вiе 60

220. sвэрь 29

221. sе’лiе 360а

222. sлына’ 41а

223. sло 51, 361а

224. sлополу’чiе 67а

225. sлоче’стникь 47

226. sлоче’стница 54а

227. s춒 34

З

228. *за’екь 354а

229. заколе’нiе 49, 355

230. зало’гь 57а

231. зана’ть 353

232. заповэ’данiе 14а

233. за’повэдь 14а

234. зара’рь 55, 355

235. затво’рка 358а

236. *затво’рникь 355а

237. за’харь 25а

238. зговоре’нiе 15а

239. згово’рка 11а

240. *згово’рникь 15а

241. зго’ворь 59

242. *здра’вiе 353а

243. зе’манiе 57

244. земл’ 25, 359

245. зи’ма 40, 356

246. зла’то 57

247. *зна’нiе 53

248. *зубь 64

249. *зулумџi 360

250. *зть 26а

І

251. iануарь 369

252. iсто’рiа 68

253. iу’лiа (еу’лиiа) 355а, 357а

254. iу’нiа 358а

И

255. *игра’ 61а

256. изволе’нiе 23а

257. *и’зворь 60

258. из’обилiе 358а

259. изрече’нiе 39а

260. ила’мь 361а

261. има’мь 361а

262. и’ме (и’м) 18а1 358а

263. имэ’нiе 60

264. испита’нiе 48

265. исплате’нiе 354

266. и’стина 29

267. исцэле’нiе 36

268. ичими’кь 360

К

269. кабаха’ть 356

270. кад¶’а 354а

271. кадили’кь 357

272. кади’на 360а

273. казе’пь 64а

274. *каи‡ра’ть (каи‡ре’ть) 12, 62

275. кала’»а 41

276. кале’ 63а

277. калпа’кь 360

278. калу’герь 361а

279. ка’мень 37а

280. камчи’кь 360

281. *кап¶’а 360

282. капита’нь (капета’нь) 359

283. карџал¶’а 362

284. *ка’рпица 25а

285. кару’ца 362

286. касаба’ 356а

287. каса’пь 353

288. катра’нь 64а

289. *кать 61, 355

290. кафе’сь 18

291. качу’ла 361

292. квась 21а

293. кел¶’а 362а

294. *кепе’нкь 25а

295. *кес¶’а 53, 361а

296. кiо’шкь 354а

297. киде’рь 41

298. *киха’ 361а

299. кла’денець 24

300. *клису’ра 354а

301. клонь 38а

302. ключь 353а

303. кл’тва 11

304. кл’щи 64

305. кни’га 16а, 362а

306. книжа’ 359а

307. кнзь 54а, 353а

308. *ко’жа 20

309. кожахарь 20

310. коко’шка 40а

311. ко’ла 362а

312. коль 356

313. коле’нэ 357а

314. колэнопреклоне’нiе 17а

315. *комш¶’и‡ка 30

316. *комш¶’ 45

317. *конакч¶’а 359а

318. кона’кь 354

319. конь 26, 361а

320. ко’пiе 354

321. корба’нь 355а

322. *коре’мь 63

323. кори’то 361

324. *ко’самь 64а

325. кость 47

326. коша’ра 359

327. *крадникь 39

328. кра’жба 67

329. крамола’ 36а, 354а

330. *крамо’лникь 68

331. красота’ 16

332. *крать 354

333. *кресть 350

334. кровь 15

335. кро’тость 355

336. крэ’пость 39

337. ку’рва 22а

338. курва’ринь 36

339. курва’рство 25а

340. ку’чка 30

341. крь 18а

342. кvрь 358

Л

343. ладiа 361

344. лажи’ца 359а

345. ла’мi 24а

346. ласка’нiе 26а

347. леси’ца (лси’ца) 64

348. *ле’стець 57

349. лесть 361а

350. лiтург¶’а 355а

351. лице’ (лицэ’) 47, 357

352. ловь 24

353. ложь (льжа’) 20, 360

354. лу’дость 355

355. лукавина’ 44

356. лука’вство 23

357. лука’вщина 63а

358. *лу’на 68

359. лу’пось 52

360. льще’нiе 31а

361. *лэдь 361а

362. лэни’вство 17а

363. лэто 359

364. люби’миче 14а

365. *любо’вникь 22

366. любо’вь 39а

367. любопрэ’нiе 68

368. лю’тость 30

369. *лкь 360

М

370. мага’ры 24

371. магiа 36

372. *мадо’ 39

373. маi 361

374. *маи‡му’нь 33

375. маисе’ре 354а

376. маи‡стор¶’а 19

377. маи‡сторь 36а

378. мана’фь 362

379. манзи’лiа 356

380. *манзи’лiнь 356

381. маргарита’рiа 59а

382. ма’ргарить 57

383. ма’рта 356а

384. мартор¶’а 354

385. ма’сло 21а

386. ма’терь 43, 356а

387. махала 360а

388. *ма’ханiе 53а

389. маси’ль 355

390. медь 41

391. метохь 360

392. м¶’мось и *м¶мь 58, 61

393. мiр¶’а 359

394. мi»оло’г¶а 10

395. милосты’н 43, 358

396. мирь 362

397. ми’то 358

398. митропол¶’а 361

399. митрополи’ть 361а

400. младе’нець 61а

401. мла’дость 62, 355

402. мле’ко 66

403. многозна’и‡ць 355

404. многолэ’тствiе 362а

405. многоуче’нiе 52а

406. мно’жество 47

407. мо’лба 24а, 360

408. мо’лва 360а

409. *моле’бникь 358

410. моле’нiе 37а, 356а

411. мо’лнiе 19

412. молча’нiе 48

413. мо’макь 31

414. монасты’рь 357а

415. *мо’ре 61

416. *моско’виць 354

417. мре’жа 57а

418. *мска 38

419. мубаши’рь 355

420. му’дрость 12, 362а

421. му’жество 33а

422. мужь 17, 357

423. му’ли 38а

424. муче’нiе 64а

425. *мучи’тель 355а

426. *мы’сль 17

427. мэрка 37а

428. мэсто 38, 361а

429. мэсць 12, 357а

430. мvрiзливина’ 67

431. мvрiзма’ 56

Н

432. *навада 37

433. навэ’тiе 44а

434. наде’жда 11а, 353а

435. назари 362

436. наказа’нiе 64а, 355

437. намэре’нiе 31а, 358

438. *на’пасть 60а

439. наро’дь 354а

440. наси’лiе 15

441. наслэ’дникь 37а

442. *небе 25а

443. невэ’жество 362а

444. невэ’ста 36, 357а

445. неду’гь 355

446. недэ’л 354

447. незна’и‡никь 53

448. *не’миць 355

449. не’мощь 68

450. нена’висть 361а

451. непра’вда 68а

452. ни’ва 17а, 357

453. нисхо’дь 359а

454. ни’що 40, 360а

455. *нога’ 41, 356

456. *но’гать 15

457. ножь 45

458. *нось 45

459. нощь 38, 356

460. нра’вiе 68а

461. ну’жда 51, 362а

462. нщо и нчто 45, 362

О, W

463. wбза’логь 59а

464. wбы’чаи‡ (обы’чаи‡) 50а, 354

465. обра’зь 41

466. *w’брокь 32

467. wбэдь 358а

468. wбэща’нiе 35, 356

469. *w’вень 355а

470. *о’вца (*w’вца) 355а

471. *овча’рь (*wвча’рь) 356

472. wгледа’ло 19

473. ог’нь 42, 359

474. wгра’да 36а

475. wде’жда 67, 360а

476. одрь 31

477. ока’ 358а

478. *о’ко 58, 357

479. wктои’хь 353

480. wкто’мврiа 359

481. ом¶’мос 57а

482. *wпа’шка (*опа’шка) 64

483. ора’чь 44а, 354

484. *оре’хь (*орэ’хь, *wре’хь) 55, 41, 360а

485. w’реїись 41

486. ори’сь 25

487. wрта’кь 54, 353

488. wста’вка 362а

489. острота’ 55а

490. остроу’мiе 353

491. wсужде’нiе 40а

492. wсужде’нникь 20

493. §говорь 51

494. отець 48а, 353

495. оте’чество 44

П

496. па’губа 55

497. паза’рь 25, 354а

498. *пала’ть 66а, 361а

499. панаирь 356а

500. *панду’рь 358а

501. пани’ца 61, 359а

502. папага’лонь 18

503. * папага’ль 18а

504. папась 354а

505. пара’ 362а

506. паре’тись 362а

507. пари’ 353а

508. па’ство 362а

509. па’сха 360а

510. *патрiа’рхь 361а

511. паша’ 63а, 354

512. *пашал¶’а 360

513. педе’пѕванiе 14

514. пезве’нкь 357

515. пекь 40, 355а

516. пе’пель 43а

517. пепе’рь 30

518. персiа’нинь 10а

519. пе’рстень 17

520. пе’рсть 26

521. пе’токь 354

522. *пехлива’нь 353

523. пече’но 40а

524. пещера’ 359а

525. пещь 36а

526. пидерь 55

527. пи’сакь 360а

528. писа’нiе 362

529. пи’смо 68, 359а

530. пи’та 41

531. пи’тiе 21

532. пишманли’кь 20а

533. пищо’ль 354

534. планина’ 359а

535. плачь 54а, 360а

536. *плевн’нинь 359

537. плодь 10а

538. пл’ва 360

539. *пл’щи 357

540. повеле’нiе 14а

541. поврежде’нiе 14а

542. подво’дница 31

543. позволе’нiе 357

544. показа’нiе 20

545. по’ле 357а

546. по’лза 64а, 355

547. полови’на 59, 356

548. получе’нiе 12а

549. поль 358

550. помо’щникь 49

551. по’мощь 47, 353а

552. по’мысль 35

553. *пони’рство и прони’рство 43, 23а

554. попад¶’а 355

555. *попуще’нiе 358а

556. попь 362а

557. пораче’нiе 49

558. по’рта 64, 353

559. *порта’рь 64

560. послуша’нiе 62

561. посте’л 360

562. пость 43, 360

563. потрэ’ба 358

564. поуче’нiе 10а, 356а

565. похва’ла 357а

566. по’хоть 22

567. по’честь 360а

568. почива’нiе 362а

569. почтенiе 11, 362

570. правда 16,

571. пра’вина 55а, 356а

572. пра’здникь 356а

573. прахь 43а

574. предобы’тiе 61а

575. прекурва’рство 16а

576. пре’лесть 68

577. прему’дрость 65

578. престоль 13а

579. *при’казка 67

580. приключе’нiе 17а

581. прилежа’нiе 53, 353

582. прили’ка 31

583. причина 43, 359а

584. *прi’тель 61

585. прi’тельство 361а

586. продава’нiе 57

587. *прозна’нiе 67а

588. *прозо’риць 354а

589. прозо’рче 63а

590. прокаже’нiе 68

591. проти’вность 361а

592. протосv’ггель 359а

593. проще’нiе 24, 362а

594. пти’ца 51а

595. пу’тникь 44

596. путь¹ 27, 354а

597. путь² 63а, 357

598. пу’шка 357

599. *пэ’сень 62а

600. пѕе 33

Р

601. рабо’та 37, 356

602. рабь 357

603. ра’дость 13, 356а

604. разгорэ’нiе 30а

605. разли’чiе 37а

606. разлуче’нiе 357а

607. размышле’нiе 32

608. ра’зумь 65

609. рак¶’а 357а

610. ра’ло 45

611. *ра’мо 21а, 362а

612. ра’на 21а

613. раска’нiе 40

614. раше’то 25а

615. ра’ 354а

616. ре’вность 30а

617. резилли’кь 28

618. речь и рэчь 39, 361

619. *ри’за 15

620. рито’рика 53

621. ри’торь 51

622. рого’зина 359а

623. рогь 19

624. *родина 353а

625. рожде’нiе 65

626. рождество’ 358

627. роса’ 31

628. ру’ка 66а, 361а

629. ры’ба 20

630. рэка 20, 361

С

631. са’бiа (сабi) 34, 23

632. сади’на 21, 360

633. сва’дба 27, 357

634. сверше’нiе 62

635. сви’н 33, 355

636. свэть 47а, 357а

637. свще’нникь 356

638. свще’нство 358

639. себе’пь 55а

640. *се’дмица 360а

641. се’ло 44, 353

642. се’лнинь 359а

643. сенџи’рь 45а

644. *септемврiй 358

645. сердитина’ 48

646. сердце 61, 355

647. *сiи’зинь 360

648. сiлiхта’рь 360

649. сiрома’хь 23, 360а

650. *сiрома’шество 54а

651. сiромаш¶’а 353а

652. сiроты’н 68а

653. сикле’ть 61

654. си’ла 53

655. сирм’ 353а

656. сирота’ 30а

657. сказа’нiе 10а

658. сказованiе 17а

659. ске’л 353

660. ско’пость 39

661. скорбь 57, 359а

662. *скуть 357

663. сла’дость 21

664. *сле’за 38, 354а

665. слове’сность 61а

666. сло’во 19а

667. *сло’нце 68

668. слу’га 23, 362

669. слуги’н 56

670. слугува’нiе 36а, 358

671. служе’нiе 358

672. слухь 48а

673. *случа’ии‡ 353а

674. случе’нiе 21

675. слэпе’ць 356а

676. смерть 49, 356а

677. смете’нiе 38

678. смоки’н 33

679. смуще’нiе 39, 360а

680. смэше’нiе 31

681. сно’пыць 32а

682. снэгь 40, 359а

683. совэ’тникь 39

684. совэть 42, 358

685. согла’сiе 40

686. согрэше’нiе 355

687. *содомы’ть 353а

688. содру’жество 37а

689. сожале’нiе 354

690. сокро’вище 11

691. *соноразсуди’телень 41

692. сонь 41

693. сплете’нiе 36а

694. срамь 41, 355а

695. сре’бро 59

696. *сро’дникь 36а

697. сро’дница 35а

698. сро’дство 354а

699. срокь 354а

700. срэ’да 354

701. *ста’рець 356

702. стари’ца 32

703. сто’ка 59, 363а

704. столь 48а

705. *сто’нiе 362а

706. стра’на 54, 361

707. страхь 41, 362а

708. стрыи‡ 353

709. стры’на 353

710. студь 358

711. сть’пка 17а

712. стэ’на 12, 360а

713. *су’башь 354а

714. суббо’та 360

715. су’дiа 354а

716. *су’дникь 58

717. судь 28, 361а

718. султа’нь 357

719. супру’га 40

720. сынь 26, 355а

721. сэ’но 360

722. сюнгерь 19

723. сvнодь 362а

Т

724. таба’кь 63а

725. *таи‡’на 359

726. тата’ринь 360

727. *тва’рникь 359

728. тварь 56

729. тегота’ 356а

730. те’мность 361

731. *темнота’ 38а

732. *тепеџ¶’кь 357

733. тескере’ 361а

734. те’сто 22

735. *тесть 27а

736. тефтерь 44а

737. толстина’ 28

738. топу’сь 355а

739. торго’вець (торго’виць) и *терго’виць 56, 59, 355

740. торго’вщина 53

741. тра’жанiе 20а

742. трапе’за 44, 358

743. *тремпе’ 64а

744. тре’реть 30а

745. треса’вица 357а

746. *трошакь 359

747. трудь 47, 356а

748. трэ’ва 13а, 357а

749. *ту’рчинь 358

750. тща’нiе 53

751. тэ’ло 28

752. тэснота’ 52, 355

№

753. №бiе’нiе (№быенiе) 50, 50а

754. №б¶’и‡ца 356а

755. №бы’ство 43

756. №гожде’нiе 354а

757. №давле’нiе 47

758. №дали’кь 48

759. №да’ (уда’) 19, 359а

760. №дивле’нiе 27

761. №дь 28

762. №’жась 357а

763. №коренiе 60а, 355а

764. №краше’нiе 15

765. *№’лица 354

766. №мре’нiе 64а

767. №мь 53а, 360а

768. *№правле’нiе 26

769. №рдi’а 359а

770. №ре’дь 362

771. №рта’ 355а

772. №ртакли’кь 53

773. *№ру’кь 356а

774. №ру’мь 359

775. №ста’ 30, 355

776. *№’стна 31

777. №сумне’нiе 42, 357

778. №твержде’нiе 11

779. №’трен 354

780. №хищре’нiе 44а

781. *№’хо 42

782. №че’нiе 65, 356

783. *№ченикь 355а

784. №чи’телство 53

785. №чи’тель 49

786. №чрежде’нiе 358

Ф

787. фаи‡да’ 362а

788. фаланга’ 353а

789. *фарма’кь 52

790. февруарь 360

791. фермань 356

792. фiлософ¶’ (фiлософ¶’а) 65

793. фiло’софь 67, 358а

794. *фiль 41

Х

795. хабе’рь 48а

796. хаџи’ 355а

797. *хаи‡ду’кь 353а

798. хаи‡ду’тинь 39, 359

799. хаи‡дутлу’кь 67

800. хамамџ¶’ 28

801. хань 38, 360а

802. харач¶’а 353а

803. харашл¶’кь 361а

804. харе’мь 360а

805. харт¶’а 353а

806. харчь 355

807. хи’жа 66, 356а

808. хлэбь 30, 360

809. *холмь 359а

810. хората’ 27

811. *хрiстiа’нинь 46, 360

812. хрло’па 39

813. ху’ла 43

Ц

814. ца’рствiе 67

815. ца’рство 20

816. царь 50, 353

817. це’рква 354

818. *цыга’нинь 356

819. цэлова’нiе 360а

820. цэлому’дрiе 16а

821. цэна’ 61

Ч

822. ча’до 36, 353

823. чарш¶’а 360

824. часть 355а

825. чась 41, 359а

826. чау’шь 354

827. *ча’ша 357а

828. человэкь 27, 354

829. челдь 360

830. честь 65

831. четве’рткь 358

832. че’тверть 357а

833. чинь 49а, 358

834. *чи’сло 355

835. чистина’ 16а

836. *чо’лесть 357

837. *чорбаџ¶’ 356а

838. чофада’рь 361

839. чте’нiе 353

840. чу’вство 61а

841. чужди’нець 44, 357

842. чу’ма 358а

Ш

843. шаль 360

844. ш¶’ 360

845. шума’рь 42

846. шум’щь 361

Ю

847. *юзда’ 357а

848. юла’рь 357

849. ю’ноша 353а

Я

850. яде’нiе 45, 360а

851. ядь 29

852. язаџи’ 361

853. языкь¹ 62

854. языкь² 62, 353

855. я’ма 24

856. *яни’чарь 353

857. ясакч¶’а 361

858. ястiе 31, 355

Ћ

859. ѕалты’рь 353

V

860. vдра’нь 37а

861. vгу’мень 361а

862. *vконо’мь 354а

Џ

863. *џанба’зь 57

864. *џела’тинь 48

865. *џеле’пинь 353

866. џуџе’ 57а

ІІ. Прилагателни имена

А

1. *анадо’лскiи‡ и *анато’лскiи‡ 353

2. *арнау’тскiи‡ 354а

3. *архiереи‡скiи‡ 360а

4. *асла’новь 17а

5. *асла’нскiи‡ 39а

6. *ахiолскiи‡ 356а

Б

7. *ба’бинь 36

8. баши’ 362

9. *ба’щинь 26

10. безгла’сень 41

11. *безгрэ’шень 42а

12. *беззако’нныи‡ 43

13. безлука’вень 57а

14. *безмо’лвень 43а

15. *безмэ’стень 66

16. *безнра’вныи‡ 42а

17. *безсра’мныи‡ 49

18. безсти’дныи‡ 15

19. безу’мень 44а, 354

20. *безче’стныи‡ 30а

21. безчи’нныи‡ 42

22. *бе’и‡скiи‡ 362а

23. *благоговэ’и‡ныи‡ 354а

24. благода’рень 36а

25. *благонакло’нень 362а

26. *благополу’чень 37а

27. *благоуха’нень 56а

28. *благо№тро’бныи‡ 355

29. *богопроизве’денныи‡ 63

30. *божигро’бскiи‡ 360а

31. *бо’жiи‡ 47, 358а

32. *болга’рскiи‡ 362а

33. бо’лень 358

34. *борзь 47, 357

35. *бостанџ¶’скiи‡ 356

36. *бось 356

37. *бозли’вь 354а

38. букурущкiи‡ 361а

39. *бэ’днiи‡ 357

40. *бэ’лычерничервенови’день 61

41. бэль 68

42. бэсень 16

В

43. *ва’рварскiи‡ 362а

44. *вези’рскiи‡ 356

45. *великь 63, 358

46. верби’шкiи‡ 354а

47. *весь 52, 358а

48. *ве’тхiи‡ 361а

49. *ви’день 67

50. ви’динскiи‡ 362

51. вку’сень 21а

52. *вла’шки 361а

53. *вну’трешень 22а

54. *внэ’шень 10а

55. *вожделе’нныи‡ 67а

56. возможень 26

57. *во’нкашень 43

58. вра’чанскiи‡ 353а

59. *вре’менныи‡ 362а

60. *всемилостивныи‡ 362а

61. *высо’кь 359а

62. *вэ’рень 48а

63. *вэ’чень 47а

Г

64. *гла’вныи‡ 68

65. глубо’кь 360

66. глу’павь 68а, 353а

67. *гну’сныи‡ 67а

68. гнэ’вень 14

69. голь 23, 361а

70. гол’мь 29, 357

71. *гордели’вь 353а

72. *го’рскiи‡ 42а

73. готовь 67, 358

74. *грамматическiи‡ 10а

75. гре’ческiи‡ 353

76. гро’зныи‡ 15

77. грэ’шныи‡ 353

Д

78. держа’вныи‡ 62а

79. *дiа’волскiи‡ 18

80. ди’вныи‡ 42

81. дивь 24

82. *до’броли’чень 16

83. до’брора’зумень 53

84. добрь 23, 359а

85. *дожде’вень 359а

86. *до’кторски 36

87. *до’лгiи‡ 360а

88. до’лжень 16а, 353а

89. *домо’вныи‡ 353а

90. досто’инь 358

91. *драгь 11а

92. дру’гiи‡ 44, 359а

93. *душе’вень 356а

94. *дэ’сныи‡ (*де’сныи‡) 50, 362а

95. *дэти’нскiи‡ 65а

Е

96. *евре’и‡скiии‡ 353а

97. единоро’день 47а

98. *епiстiми’ческiи‡ 62

Ж

99. *жалти’кавь 59

100. *жа’ркiи‡ 355а

101. желеэ’зныи‡ 45а, 353а

102. *же’нинь 37

103. *же’нскiи‡ 61

104. *же’шкiи‡ 355а

105. *живо’тныи‡ 52

106. живь 63, 357а

S

107. *sвэ’рскiи‡ 42а

108. sлыи‡ 42

109. *sлонра’вныи‡ 42

110. sлосерде’чень 15а

111. *sлоско’постныи‡ 22

112. sлоче’стныи‡ 46

З

113. за’вистливь 354а

114. за’вистныи‡ 68а

115. *заду’шныи‡ 360

116. затво’рень 359а

117. зеле’нь 360

118. *зи’мныи‡ 360

119. *зла’тыи‡ 32а

120. зрэль 33

И

121. избра’нь 36

122. *извэ’стныи‡ 11а

123. *изгоре’нь 37

124. *изр’дныи‡ 360

125. иску’сень 53

126. *испеде’ѕань 11а

127. испе’рвныи‡ 67а

128. и’стинныи‡ 48а

К

129. кабахатлiа 11а

130. *кади’нскiи‡ 360а

131. ка’менныи‡ 360а

132. кара’ 359

133. карџал¶’и‡ски 362

134. карлю’ковскiи‡ 360

135. карноба’тскiи‡ 357

136. *кни’жныи‡ 10, 353

137. *кн’зювь 54а

138. *кованџ¶’wвыи‡ 357

139. кова’рень 58а

140. кокуру’зныи‡ 360

141. ко’нскiи‡ 16а

142. *ко’рмсть 27а

143. кра’сень 31, 353а

144. *кра’ткiи‡ 356а

145. кривогле’дь 60

146. *кро’токь 14

147. крэ’покь 66а, 360а

148. *ку’пинь 21

Л

149. *ле’гкiи‡ 62

150. леси’чи (лси’чи) 64

151. *лестнора’зумныи‡ 68

152. *ле’стныи‡ 24

153. ли’чень 39а

154. *ло’жень 67

155. ложли’вь и льжли’вь 67, 25

156. *лошь 360

157. лудь 44а, 355

158. лука’вь 60а

159. *лги’ческiи‡ 63а

160. любе’зныи‡ 61, 356а

161. лю’тыи‡ 25а, 358

М

162. *маги’ческiи‡ 36

163. *ма’локь 61а

164. *ма’лыи‡ 43, 361

165. *ме’ртовь 39

166. ми’рень 355

167. младь 30, 353а

168. мно’гiи‡ 37а, 358

169. мно’гогла’вень 37а

170. многоо’бразень 37а

171. *многосвэ’тлыи‡ 37а

172. многоцэ’нень 37а

173. мокрь 19

174. *моле’бныи‡ 361а

175. молчали’вь 14

176. *монасты’рскiи‡ 358

177. *мо’рскiи‡ 59а

178. *моско’вскiи‡ 361а

179. мо’щень 14а

180. *мре’сныи‡ 48а

181. му’дростень 59а

182. мудрь 33а

183. му’жескiи‡ 61, 353

184. *му’жественныи‡ 37а

185. мы’сленныи‡ 62

186. *мvрiзли’вь 59

Н

187. нака’зань 362а

188. наква’сень 19

189. неблагополу’чныи‡ 46

190. *недо’брыи‡ 353а

191. *недосто’и‡ныи‡ 362а

192. *неду’жныи‡ 355

193. неиспеде’ѕань 53

194. некло’цнать 34

195. некни’жныи‡ 354

196. *немилости’выи‡ 42а, 356

197. не’мощень 14а, 353

198. ненадэ’ждныи‡ 55

199. непови’нныи‡ 355

200. *неподо’бныи‡ 68

201. непосто’нныи‡ 31а

202. *непра’ведень 43

203. непра’здна 27а

204. неприли’чныи‡ 49

205. *непрода’день 57

206. непросте’нь 33

207. *нера’ботень 17а

208. нера’зумень 53

209. *нескве’рень 29а

210. неу’чень 53, 354

211. *нечести’вь 68а

212. нечу’нь 43а

213. *ни’жныи‡ 47а

214. но’выи‡ 12

215. нощеварди’телныи‡ 38а

216. *ну’ждныи‡ 47, 356а

W, О

217. wбле’чень 360а

218. w’бщии‡ 360а

219. *wбэ’дныи‡ 35а

220. *wбэща’нныи‡ 12

221. wка’нныи‡ 28а

222. *wкрова’влень 34

223. wпорли’вь 361

224. *wстави’телныи‡ 362а

225. *§бра’нь 355

226. *§во’рень 63а

227. *§вэ’тныи‡ 60а

228. *§дэле’нь 52

229. §лу’чень 16а

230. *отро’вныи‡ 32а

231. *wфча’рскiи‡ 359

232. *wѕу’вань 36

П

233. *паза’ргедень 361

234. *пазва’нскiи‡ 358а

235. *пазванџ¶’и‡скiи‡ 362

236. *папага’ловь 19

237. *пепе’рскiи‡ 30

238. *перс¶’и‡скiи‡ и *перскiи‡ 10, 10а

239. пiа’нь 357а

240. плаче’вны‡ 15

241. *пло’тскiи‡ 16а

242. пови’нень 40а, 353а

243. *подо’бень 37а

244. поле’зныи‡ 58а, 362а

245. *по’лень 57

246. по’повыи‡ 355а

247. *по’пскiи‡ 356а

248. послэ’дныи‡ 362

249. *потре’бныи‡ 354

250. *похва’лень 67а

251. *почте’нь 35

252. почечуинныи‡ 355

253. *почте’нныи‡ 53

254. пра’ведень 16а

255. пра’выи‡ 55а

256. *пра’жень 46

257. праздень 357а

258. *пра’їань 360а

259. *предо’брыи‡ 31

260. *преле’стень 23а

261. *прелука’выи‡ 42

262. *прему’дростныи‡ 68

263. премудрь 51

264. прехва’лныи‡ 354

265. прили’чень 20

266. *прил’гныи‡ 22

267. *принужде’нь 67а

268. *приро’день 354

269. *приско’рбень 353а

270. *прi’тень 52а

271. проводинь 354

272. прокл’тыи‡ 20

273. *прони’рливыи‡ и пони’рливыи‡ 41а, 42

274. прость 57а, 354

275. *проти’вныи‡ 355

276. *прото’чень 33

277. пу’шечныи‡ 357

278. *птгодишень 55а

Р

279. ра’вень 26а

280. ра’достень 48а

281. *разли’чныи‡ 22

282. *размэ’синь 41

283. разне’сенныи‡ 62, 358

284. разу’мень 33а

285. *ревностноо’бразныи‡ 68а

286. ро’бски 20а

287. ро’дныи‡ 30а

288. *русобэлычерночервеновидень 59а

289. *русь 61

290. ру’чныи‡ 19

291. *рэ’чныи‡ 20, 361

С

292. самь 41, 360а

293. сверэ’пыи‡ 16а, 354

294. свобо’день 362а

295. свэ’тлыи‡ 354а

296. себе’пь 50

297. *се’лскiи‡ 353а

298. *серде’чныи‡ 39а

299. серди’ть 14

300. си’лень 60

301. *Сvнт¶’повь 11а

302. *си’рныи‡ 360

303. *скве’рныи‡ 47а

304. ско’рбень 14

305. скрить 23а

306. *скупь 66а, 362а

307. *слабь 360а

308. сла’вень 361а

309. *славе’нскiи‡ 353

310. сла’докь 21а

311. *слове’нскiи‡ 52

312. слэпь 60а

313. сме’ртныи‡ 52а, 357а

314. смертоно’сныи‡ 14а

315. сме’тень 13

316. *смуще’нныи‡ 358

317. соверше’нь 62

318. *созда’день 52

319. *со’лнечныи‡ 40

320. *соноразсу’дителныи‡ 41

321. *соф¶’и‡скiи‡ 359

322. сра’мныи‡ 28

323. старь 46а, 362а

324. стра’нныи‡ 28

325. *стра’стныи‡ 360а

326. стра’шныи‡ 51, 354а

327. *стры’и‡нинь 353а

328. *стрь’мень 359а

329. *султа’нскiи‡ 354а

330. сумни’телень 51

331. сьщо 30

Т

332. таба’ковыи‡ 63а

333. *та’мошныи‡ 54, 355а

334. *твердь 42

335. *те’мень 359а

336. *те’нокь 14

337. *те’рновскiи‡ 359а

338. *те’шкiи‡ 62, 362а

339. тогда’шныи‡ 358

340. толсть 28

341. топль 30

342. туре’цкiи‡ 355а

343. ту’рскiи‡ 354а

344. *тэле’сныи‡ 356

345. *тэ’сныи‡ 13а, 353а

№

346. *№го’день 65

347. №гровлах¶’и‡скiи‡ 362

348. №кра’день 360а

349. №добоwбраща’телень 62

350. *№кори’телень 18

351. *№кра’сень 31

352. №’мень 33а

353. №пла’шень 38а

354. №пустоше’нiи‡ 28а

355. №ра’неныи‡ 357а

356. №си’лень 52

357. №томле’нь 52

358. №’чень 361а

359. *№чи’телныи‡ 61а

360. *№чи’телювь 49

Ф

361. *фiлипи’нскiи‡ 355а

362. фiлосо’фскiи‡ 66а, 353а

363. *фiлософ¶’и‡скiи‡ 11а

364. ф¶’лскiи‡ 41

Х

365. *хаи‡ду’тскiи‡ 362а

366. *ха’нски 356а

367. *харач¶’и‡скiи‡ 353а

368. *хеани’тскiи‡ 25

369. *христiа’нскiи‡ 356а

370. *Христовь 358

371. *художническiи‡ 52а

372. *ху’лныи‡ 68

Ц

373. ца’ревь 39

374. ца’рскiи‡ 26а, 359

375. *церко’вн‡ 360а

376. цэлому’дрень 16а

Ч

377. *черни’кавь 60

378. *че’стень 358

379. чисть 16а, 358а

380. *чу’дныи‡ 62

381. чуждь 35, 359а

382. *чу’мавыи‡ 353

Џ

383. *џеле’пскiи‡ 353

ІІІ. Числителни имена

В

1. вто’рыи‡ 21а, 356а

Д

2. два 355

3. два’десть и п’ть 354

4. два’десть х¶’лды 355а

5. двана’десть 356

6. две 65

7. две’ х¶’лды 360

8. две’ста 359

9. *двои‡ 65

10. двои’ца 61, 357

11. дев’тыи‡ 68, 360а

12. де’вть 353

13. *дес’тыи‡ 68а

14. де’сть 354а

Е

15. единь 43, 353

О, W

16. о’смыи‡ 48

17. осмь (wсмь) 66, 359а

18. осмьдес’ть 362а

19. wсмьна’десть 359а

П

20. пе’рвыи‡ 16, 353

21. петдес’ть и п’ть 362а

22. *п’тыи‡ 33а, 356а

23. птна’десть (петна’десть) 67, 359

24. птна’десть х¶’лда 359а

25. пть 54а, 360

26. п’ть ше’сть 360

С

27. *се’дмыии‡ 42

28. седмь 47

29. седмьдес’ть 354

30. седмьна’десть 353

31. седмьсто’тинь 356

32. сто 62а

33. сто’ и птдес’ть 354

Т

34. тре’тiи‡ 12, 362

35. три 45, 353а

36. три’десть 354

37. трина’десть 67, 354

38. три’ста х¶л’ды 359

39. три’ четы’ри 357а

40. трои’ца 55, 354а

Х

41. хiл’да 355

42. хiл’да и петсто’тинь 356

Ч

43. *четве’ртыи‡ 28, 358а

44. четво’рица 354а

45. четы’ри 27, 356а

46. четыриа’десть 44, 361а

47. четы’ри п’ть 357

Ш

48. шесть 62, 361а

49. ше’стыи‡ 41а

ІV. Местоимения

А

1. азь: 44а, 353; вин. ф. ме’не 49, 356, м 26, 353а / ма 23, 360 / ме 354а; дат. ф. мене 59а, 356а, на мене 354, мнэ 14, ми 17а, 355 / мы 12 / ме 41, 358

В

вамь – вж. вы

вась – вж. вы

2. вашь: 357, опр. ф. ваше 37; ж. р. ваш 54, опр. ф. вашата 51; ср. р. ваше 55а; мн. ч. вашеи‡ 355, ваш 353, опр. ф. вашите 63а, 355

3. *весь: опр. ф. всы 18а, 353; ж. р. вс 41а, 353а, род. ф. все / всы / вси 59а, 63а, 19, вин. ф. всю 38а; ср. р. все 60; мн. ч. вси 61, 362, опр. ф. всите 44

4. вы: 55а, 354а, вин. ф. вась 26а, 355, ви (вы) 56а, 354; дат. ф. вамь 13а, 362а, на вас 48, ви (вы) 43, 356

5. вскiи‡ (вски): 53, 30а, 356; род. / вин. ф. вскаго 68а; дат. ф. вскиму 62; ж. р. вска 64, 356а; ср. вское (вско) 61а, 52

Г

ги (гi) – вж. онь / тои‡

го (гw, гу) – вж. онь / тои‡

Е

е (и) – вж. онь / тои‡

егw – вж. онь / тои‡

6. е’ди кого’ 37

еи‡ – вж. онь / тои‡

ему – вж. онь / тои‡

е – вж. онь / тои‡

И

и (е) – вж. онь / тои‡

имь – вж. онь / тои‡

ихь – вж. онь / тои‡

К

7. каквито 53а

8. каквото (кавwто) 12а, 358

9. каковь (каковыи‡) 34а, 360а, 354а;

ж. р. какова 15а, 361а, какова 361а, каква 56а; ср. р. какво 23, 354; мн. ч. каковыи‡ 359а

10. кои‡: 50, 354а, вин. ф. кого (когw) 47а, 357а, дат. ф. кому 354; ж. р. ко 14а, 357.

11. кои‡то: 59а; ж. р. кото 38а, 358

12. *коликь: ж. р. колика 362; ср. р. и мн. ч. колико 353а, 356

13. колко 46а, 356

14. колкото (колкоту) 63а

М

ма – вж. азь

ме – вж. азь

мене – вж. азь

ми – вж. азь и мои‡

мы – вж. азь и нiи‡

мнэ – вж. азь

15. мои‡: 46а, 359а, род. / вин. ф. моегw (моего) 13а, 49а, 353а, дат. ф. моему 24а, опр. ф. мо 36, 353; ж. р. мо 35а, 358а, вин. ф. мою 361, опр. ф. мота 28а, 357а; ср. р. мое (мои‡) 30а, 11, 354; мн. ч. мои 53а, 353, дат. ф. моимь 354а, опр. ф. мои‡те 57а; двойств. ч. дат. ф. моима 357

му – вж. онь / тои‡ и неговыи‡

м – вж. азь

Н

на вась – вж. вы

на мене – вж. азь

намь – вж. нiи‡

на него (негw) – вж. онь / тои‡

нась – вж. нiи‡

на тебэ – вж. ты

16. нашь: 23, 357, род. / вин. ф. нашего (нашеw) 22а, 29, дат. ф. нашему 354, опр. ф. наше 54, 360; ж. р. наша 17а, вин. ф. нашу 357а; ср. р. наши 354а, косв. ф. нашеи‡ 354а; мн. ч. м. и ср. р. наши (нашы) 51, 56а, 355а, 356, ж. р. наш (нашы) 54, 43; кр. ф. ны 57а

него (негw) – вж. онь / тои‡

17. неговыи‡: 68, 361, род. / вин. ф. неговаго 62а, 353, опр. ф. неговы 353а; ж. р. негова 55а, 361а; ср. р. неговое 62а, 354а, опр. ф. неговото (неговоту) 50а, 59; мн. ч. неговыи‡ 51а, 361, опр. ф. неговыте 29а; кр. ф. му 20, 359

неи‡ – вж. онь / тои‡

18. неи‡на (неи‡на) 35, 16; мн. ч. неи‡ны 41; кр. ф. и‡ 64а

не – вж. онь / тои‡

ни (ны) – вж. нiи‡

19. нiи‡ (ныи‡): 53а, 360, 353, мы 362а; вин. ф. нась 54, 356, ни (ны) 57а, 359а, 358а; дат. ф. намь 37а, 355а, ни (ны) 21а, 54а

20. никаковь: 31а, ср. р. никакво 38

21. никои‡: 19а, 358а, род. / вин. ф. никагw 359а, дат. ф. некому 53а, 361а; ж. р. нико 49, 355а; ср. р. никое 15а

22. нихныи‡: 358, род. вин. ф. нихнаго 61; ж. р. опр. ф. нихната 57а; ср. р. нихное 15а, 360а, опр. ф. нихното 59; мн. ч. опр. ф. нихныте 356

нихь – вж. онь / тои‡

23. нищо 360а

24. нкои‡: 56,356, род. / вин. ф. нкаго (нкагw) 18а, 24, 355, дат. ф. нкогому 361; ж. р. нко 21, 355; ср. р. нкое (нкои‡) 16а, 38а; мн. ч. нкои 355, 356

25. нколико 362а

26. нщо 360, 362

О

27. оны (он¶, онiа) 31, 22а, 361, 361а, оныи‡ 43а, 360, онь 53, род. / вин. ф. оного (оногw, онаго) 37а, 26, 31; ж. р. она 31а, 361, она 30а, вин. ф. оную 361; ср. р. оное 22а, 355а, оно 40, онова (wнова) 25а, 67а; мн. ч. оны 56, 355а, оныи‡ 356, оны 42

28. онь / тои‡: онь 41, 354а, тои‡ 31, 357, род. ф. егw 18а, 353а, вин. ф. него (негw) 31, 62, 361, 356а, го (гw, гу) 58, 47, 27, 354а, дат. ф. на него (негw) 29, 354, ему 33а, му 36а, 353а; ж. р. тi 46, 357а, она 32, 36а, род. ф. е 30, 357а, вин. ф. не 54а, 353, 30, 357, ю 10а; ср. р. то 55а, 360; мн. ч. тiе 49а, 355, оны 39, 354, вин. ф. тхь (тэхь) 54, 359а, нихь 47а, 359, ги (гi) 22, 355, ихь 357, дат. ф. тмь 68а, имь 17, 353а

С

са – вж. себэ

29. самь (самыи‡) 23, 51, 353, род. / вин. ф. самаго 68; ж. р. сама 14а, 357а, сама 31, вин. ф. самою 14; мн. ч. сами (самы) 33, 53а

30. свои‡: 12, 357а, род. / вин. ф. своегw (своего) 45, 41, 357, дат. ф. своему 49а, опр. ф. сво 55а; ж. р. сво 14, 357а, вин. ф. свою 35, тв. ф. своею 37а, опр. ф. свота 35а; ср. р. свое 44, 357; мн. ч. свои 45а, 355а, опр. ф. своите 42; кр. ф. си 41, 355

се – вж. себэ

31. себэ (себе, себе си): 53а, 36а, 353а, 359; кр. вин. ф. са 38, 360а, с 38а, 361а, се 361; кр. дат. ф. си 27а, 354

32. сiе 10а

с – вж. себэ

Т

таквось – вж. таковь

33. таковь (таковыи‡): 25, 15, 358, род / вин. ф. таковаго 20; ж. р. такова 68, такова 45, таквась 41; ср. р. такова 16, таковое 16, 358, таквось 21а; мн. ч. такива 55, 357а, таквись 65

34. твои‡ 31, род. / вин. ф. твоегw (твоего) 12, 50, дат. ф. твоему 48а, опр. ф. тво 44а; ж. р. тво 31, вин. ф. твою 29, опр. ф. твота 57; ср. р. твое 17, опр. ф. твоето 35; мн. ч. твои 27а, опр. ф. твоите 64а; кр. ф. ти 63

те – вж. ты

тебэ – вж. ты

35. ты (ти): 27а, 22, 357; вин. ф. тебэ (тебе) 57а, 36, 358, т 14, 358, те 28а; дат. ф. тебэ 41, 362, на тебэ 33, ти (тi) 46а, 355а, 356а, т 58

тiе – вж. онь / тои‡

тi – вж. онь / тои‡

то – вж. онь / тои‡

това – вж. тои‡

36. тогову 50а

37. тогwсь 29

тое – вж. тои‡

38. тои‡ (показ.): 45а, 356, то 24а, 354, род. / вин. ф. тогw (того), таго 59а, 57а, 355а, дат. ф. тому 57; ж. р. та 41; ср. р. то 12, 362, тое 40, 358а, това 18а, 354

39. толико 362а

40. толкова 49, 357а

41. толкось 19

42. тэхныи‡: 17а; ж. р. опр. ф. тэхната 52а; мн. ч. тэхныи‡ 358, опр. ф. тэхныте 37а

тхь (тэх) – вж. онь / тои‡

Ч

43. чеи‡ 27

Щ

44. що 43а

45. щото 57

Ю

ю – вж. онь / тои‡

ќ

– вж. онь / тои‡

V. Глаголи

А

1. *арго’самь 354

2. *аре’самь 57, 360

3. *аре’свамь 354

4. *афоре’свамь 354

5. *аџiди’самь 47а, 362

6. *аџiди’свамь 35а

Б

7. *басти’самь 362

8. *ба’ 355

9. *балди’самь 355а

10. *б¶’ 36, 358а

11. благода’рствую 48

12. *благодар’ 50

13. *бл’скамь 19

14. *боза’ 66

15. *болере’ са 68а

16. *бол’ 64, 362

17. *бо’рзамь 42

18. *бо’р са 23а, 353а

19. бо’ са 22, 362а

20. *брежа’ 32

21. буда 20, 362

22. *бы’вамь 61а, 357а

23. бэгамь 66, 360

В

24. *во’д 64а

25. *вали’ 19

26. *ва’рд 32, 354а

27. *ва’рна са 31а, 353а

28. *варт’ 19

29. *вдамь 47

30. *вди’гна (са) 357

31. венча’ (*вэнча’) 357, 357а

32. *ве’ржа 47, 362

33. *весел’ с 21

34. ви’д 35, 359

35. ви’камь 46, 353а

36. *ви’кна 54, 354а

37. *вис’ (*выс’) 63, 357а

38. *вла’змь 63

39. вле’за (вле’з) 24а, 25а, 360а, 359

40. *влека’ 60а

41. *внида’ 357а

42. во’д 357а

43. *возбран’ 42

44. *возварна 17а

45. *возвесел’ са 55а

46. *возда’вамь 68а

47. *воздамь 34а, 354а

48. *возды’гамь 68

49. возды’гна 67а

50. *возды’шамь (*возди’шамь) 28а

51. *воздо’хна 30

52. *возлюб 356а

53. *возлза (*вьзлза) 33, 359а, 357

54. *возму 27

55. *возсыла 62а

56. *воскрес 360

57. *востана 31, 359

58. *восэдна (*вьсэдна, *васдна) 38а, 41, 24а

59. *впиша 58а

60. *вразум 31а

61. *вращамь с 359а

62. *вред 40, 356а

63. *врачувамь 68а

64. *всад (*вьсад) 355а

65. *вьзварна са 358а

66. *вьсдна 357а

67. вэрувамь 43, 362а

Г

68. гле’дамь 41, 359

69. глуб’вамь 354а

70. *гнус’ са 21

71. *гово’р 41а, 358

72. *го’н 23, 354а

73. *гор’ 42

74. *гост’ 44а

75. *го’тв с 354

76. *гра’бна 51а

77. *гре’ 40

78. гри’жа са 36а

Д

79. да’вамь 55, 357

80. *да’в 34

81. *да’в са 47

82. *дам, 58, 360

83. *держа’ 32а, 357

84. *дерза’ 20

85. де’рзна 66а, 358

86. добы’ са 359а

87. до’и‡да 36, 359а

88. *дока’ча 62а

89. *донеса’ 56а

90. *доте’гна 62, 356а

91. *дофта’самь 43, 357а

92. *дохо’д 51, 360

93. *дохо’ждамь 20а, 354а

94. ду’мамь 57, 359

Е

95. ела’, ела’те 56, 55а

96. есмь и смь 36, 362а

Ж

97. *жела’ 62, 362а

98. *живе’ 25

99. *жь’на 39а, 357

З

100. *заба’в с 22а

101. *забора’в 37, 356

102. *забран’ 23

103. *заведа’ 359а

104. *зави’дмь 68а

105. *завы’ 360

106. заво’дмь 31

107. *загу’б са 27

108. *зада’в 52

109. *задолжне’ 355

110. *зака’рп 37

111. *заклена са 27, 357а

112. закли’нвамь с 32а

113. *заклю’ча (*закли’ча) 38, 356а

114. *зако’л 26

115. *закосне’ 53

116. *зама’ с 66а, 360а

117. *заме’рзна 361а

118. *зами’на 358а

119. *занеса’ 56

120. *запа’л 56, 358а

121. *запеча’т 53а

122. *запра’ 59а, 355а

123. *запре’гна 357а

124. *запрэт’ 355а

125. *зара’двамь са 12а, 360

126. засп’ 29

127. *заста’нвамь 34а

128. *затво’р 66, 355

129. *затр¶’ 24

130. *зату’л 63а

131. *заче’на с 358

132. *защит’вамь 354

133. *загово’р са 61

134. *зго’тв 45

135. *згрэша’ 59

136. *згрэ’ с 359а

137. *згуд’ 26

138. *здра’вствую 362а

139. *зиму’вамь (*зыму’вамь) 355, 359

140. знамь и зна’ 54, 33а, 356

141. *зова’ 37а, 354а

И, І

142. *игра’ 17, 353а

143. и’да 45, 357а

144. *изба’в 24а

145. *изби’рамь 38а

146. *изб¶’ 362

147. *избле’вамь 52

148. изва’д 60, 361а

149. *изва’ждамь 354

150. *извын’вамь с 353

151. *изво’л 65

152. *изгабо’самь 362а

153. *изго’н 358а

154. изгор’ 42, 359а

155. *изго’тв с 354

156. изда’вимь са 361

157. *изди’р 28

158. *изида’ 355а

159. *изла’змь 14а

160. *изле’ с 360а

161. *изль’жа 30а, 359

162. *изма’жа 12

163. измы’ 22

164. *измо’л 356

165. измре’мь 53, 360

166. *изму’др 19

167. *изобраз’ 12

168. испи’твамь 14

169. *изразб¶’ 360

170. *изреку’ 68а

171. *изсы’п 25а

172. *изско’ча 355

173. *изсо’хна 40, 357а

174. *изу’ча 353

175. *изфа’рл 39а

176. излов’ 32

177. *из’мь 41, 360

178. има’мь 63, 355

179. *интiками’самь 26

180. *испеде’пцамь (*испеде’ѕамь) 11

181. испи’тамь 32

182. *испи’твамь 353а

183. испи’ша 44, 362а

184. исп¶’ 60, 357а

185. исплат’ 11, 353а

186. испла’щамь 353а

187. *исповэ’двамь с 354

188. исповэ’дую 63

189. *испо’лн¹ 20а, 359

190. *испо’лн² 60, 362а

191. *испра’в (исправи’ти) 60, 362а

192. *испрове’ргна 29

193. iстори’самь 68

194. *истре’б 64

195. *исцел’ (*исцэ’ле) 60, 21а

196. *исцэл’вамь 64

197. и’ща 31, 360а

К

198. *ка’жа 18а

199. *казу’вамь 67а

200. *каи‡рат’ са (*каи‡рт’ са) 17

201. *ка’н 49, 358

202. *ка’п 31

203. *ка’рамь 61

204. кеверни’самь 353а

205. *кердо’самь 59

206. *клевет’ 48а

207. *коланди’свамь 51

208. *конди’самь 57, 356

209. *кортоли’самь 16, 362

210. *кортоли’свамь 64

211. *купу’вамь 21а

212. *ку’п 45, 355

213. *ку’рв 32

Л

214. *ласка’ 62а

215. *ле’гна 64

216. *лежа’ 34, 355

217. *ли’ѕамь 11, 359

218. *ль’жа 51

219. лю’б 57а, 354

М

220. *ма’мр 45

221. *ма’хна са 359

222. *ма’ са 13а

223. *ме’с 21а

224. *ми’лвамь 20

225. ми’на 37, 361

226. *мину’вамь 354

227. *мн’ (*мн’) 41, 360а

228. мо’га 29, 355

229. молча’ 14а, 357а

230. мо’л 16а, 354

231. *мы’сл 34а, 358

232. мы’ 28

233. *мэ’р 60а

Н

234. *наб¶’ 356а

235. *наби’вамь 356

236. *наво’д 23а

237. *наво’ждамь 354

238. *нагово’р са 355а

239. *наго’тв 31

240. *наго’тв са 51, 358

241. *надве’ 26

242. надвы’ 39

243. *надни’кна 360а

244. надэ’ са 30, 362а

245. *назова’ са 53

246. *назова’вамь са 28

247. на’и‡да 26, 354

248. *нака’н са 29а

249. *нака’рамь 22, 361

250. *наки’т 32

251. *наклевет’ 50а

252. *нама’хамь 54

253. нами’на 40а

254. *намы’сл 16, 359

255. *намэ’ст са 354

256. *напа’дна 355

257. *напи’ша 44

258. *напо’лн 40, 359а

259. напра’в 41, 361а

260. *напу’ста 17

261. *нари’чамь са 357

262. *наси’лувамь 68а

263. *наси’л 61

264. *насы’п 13

265. *насы’т с 56а

266. *наста’вмь 55а

267. *наста’на 40, 361

268. *натова’р 353а

269. нау’ча (са) 58, 356а

270. *нафа’рлмь 45

271. нахо’ждамь 19

272. *нахра’н 44

273. *наче’на (са) 56а, 353

274. недэ’и‡ (нидэ’и‡) 46а, 45

275. *ненави’д 354

276. но’с 35, 360а

277. *нощу’вамь 33

278. *ну’д 68

W, О

279. *wба’рна 23

280. *wбезчест’ 15а

281. *wбзало’жа са 57а

282. *обзема’мь 354

283. *wбика’лмь 63а

284. *wбикол’ 64а, 359а

285. *wби’кна 23

286. *wби’рамь 359а

287. *wблада’ 359

288. *wблэ’ка 36а, 358

289. *wбра’щамь 360а

290. *wбсрамот’ 15

291. *wбь’рна са 357

292. wбэ’с 54 и №бэ’с 357

293. *wбэща’мамь (с) 11а, 358а

294. *wбэща’ са 60, 358

295. *wгорча’ са 35а

296. *wгорча’вамь с 32

297. *wжадне’ 27

298. *wже’н и №же’н 28а, 357

299. *wжив’ 34

300. *wsлоб’ 356а

301. *wму’жа са 357

302. *wпла’ча 359а

303. wре’мь (*оре’мь) 45

304. *wскорб’ са 35а

305. *wскорб’вамь 356

306. wста’в 60, 353а

307. *wста’на 57, 353

308. *wста’нвамь 360а

309. *wстрига’ 64а

310. *§ва’рна са 24

311. §во’р 62, 353а

312. §гова’рмь 355

313. §гово’р 37, 355

314. *§далеча’ са 24

315. §да’мь 51, 356

316. *§дел’ 68

317. *§егча’ 62

318. *§и’да 41, 357а

319. *§кра’дна 58

320. *§кр¶’ 41

321. *§кь’самь с 359

322. §мст’ 27а

323. *§плат’ с 359

324. §пу’щамь 356

325. §реку’ с 63

326. *§ри’твамь 353

327. *§ри’чавь с 358

328. §ре’жа 45

329. *§се’кнувамь 353

330. *§сэча’ 37а, 355а

331. *§то’ргна 354

332. §хо’ждамь 27, 359

333. *§хра’н 10а

334. *§ча’ себэ’ 355

335. *§чужд’ с 15а

336. *wху’л са 29

П

337. *па’дамь 33, 360

338. *па’дна 41, 356

339. *па’з са 38, 355а

340. *па’л 56а

341. *пас’ 40

342. па’т 30а

343. педеѕа’мь (педе’пѕамь) 66, 12

344. *педе’пѕувамь 66

345. пи’тамь 21а, 358

346. пи’ша 44, 354

347. п¶’ 21

348. пла’ча 28а, 354а

349. поб¶’ю 353а

350. побэ’гна 62, 360а

351. побэда’ 24а, 354а

352. *побэсне’ 46

353. *повди’гна 358

354. *повеле’ (*повел’) 20

355. повел’вамь 57а

356. *повлека’ 61, 357а

357. *повред’ 68а

358. *повэ’нвамь 68а

359. *повэ’ру’вамь 68а

360. *поги’на 50

361. *погле’дна 17

362. *погреба’ 359

363. *погу’б 10а

364. пода’вамь 354

365. пода’мь 14а, 354

366. *подар’ 42а, 362а

367. *подбера’ 360

368. *поде’ма 356а

369. *подив’ с 31а, 357а

370. *поди’гна с 361а

371. *подка’нмаь 16а

372. *подклон’вамь 361а

373. *подхла’зна с 19а

374. *пое’ма 353

375. пожела’ 54а

376. *поздрав’ 66

377. *позна’вамь 67, 361а

378. *позна’ 67, 361

379. *позова’ 34, 354а

380. поида’ 18, 354

381. *поизл’за 29а

382. пои’скамь 53а, 362

383. пои’ща 66а

384. пока’жа 52а

385. *пока’звамь с и пока’зувамь с 25, 32а

386. *поквар’ 354а

387. *поклон’ с 362а

388. *покор’ 361а

389. покор’вамь с 354

390. *покр¶’ 41, 359

391. *пола’гамь 60а, 358

392. *поле’гна 356а

393. *поло’жа 39а, 360

394. *полуде’ 29а

395. *полу’ча 362а

396. *полю’б 29

397. *пома’гамь 61а, 358а

398. *пома’хамь 39

399. *помена’ 46

400. *поми’на 355а

401. *помы’сл 55а, 360

402. *по’мн 37

403. *помо’гна 61а, 357а

404. *помо’л с 24а, 356а

405. помре’мы 361а

406. *помну’вамь 46

407. *поноша’вамь 355а

408. *пону’д 61, 354а

409. *поwсла’б 359

410. попи’тамь 36а, 357

411. *поплэн’ 354а

412. *попро’с 35

413. попу’вамь 356а

414. *пораз’ 362

415. *пора’чамь 50

416. *посад’ 61а, 356а

417. *послу’жа 356

418. *послу’шамь¹ 53

419. *послу’шамь² 30, 362

420. *посра’м 65

421. *посрэ’щна 34

422. *пости’гвамь 59а

423. пости’гна 358

424. *пости’ламь 31

425. *постра’двамь 357а

426. посэда’ 44, 362

427. *посэка’ 23

428. посэ’чамь 48, 355

429. *поте’гл 353а

430. *потека’¹ 16, 358а

431. *потека’² 15

432. *потерп’ 29, 355

433. *потрепе’р 30а

434. *потреса’ са 15, 360а

435. *потру’д са 15а

436. *поть’на 361а

437. *по№далеча’ 355а

438. *по№здраве’ 359а

439. *поуча’вамь 68а

440. *пофа’щамь 17

441. *поха’рча 32а, 359

442. *похорат’ 35а

443. *поху’л 33

444. *поча’камь 42а

445. поче’на са 362а

446. *поче’рн 64а

447. *почта’ 53

448. *почу’д са 55а, 358

449. *пощад’ 357

450. *пра’в 45

451. пра’т 13, 361а

452. *пребро’ 355

453. *превзе’ма 61а

454. *превзыда’ 52а

455. *превозна’смь 67

456. *превозхо’д 58а

457. *прего’рна 48

458. *преда’вамь 62

459. *преда’мь 42, 355а

460. *предоб¶’ 56а

461. предста’в 11

462. *предста’на 13

463. предсто’ 49

464. преду’мамь 30

465. *преко’л 39

466. *прекр¶’ 19

467. *прелест’ 19а

468. *преми’на (*прими’на, проми’на) 66а, 359, 353а

469. *преwба’рна са 30а

470. преобраз’ са 27

471. *преобраз’вамь с 26а

472. *препи’сувамь 353а

473. *препла’вамь (*преплу’вамь) 361

474. *преста’в с 353

475. *преста’на 353

476. *пресэка’ са 359

477. *преступа’ю 32

478. претерп’ 64а

479. претимне’е 361

480. преча’щ с 359

481. приближа’ 17а, 362

482. приведа’ 28а, 357

483. *приви’камь 45а, 357

484. *привлека’ 360

485. *прида’в 357а

486. *пр¶е’ма 12, 357а

487. *прiе’мамь 11

488. *прiе’мна 53

489. *призе’ма са 29

490. *призова’ 15

491. *призова’вамь 32, 356а

492. *прiи’ду 62, 353а

493. *приклон’вамь са 355а

494. *прили’чамь 63

495. *прилу’ча са 16

496. *принеса’ 45, 355

497. прино’смь 20а

498. *припа’дна 355а

499. присе’ 30

500. *присту’п 356а

501. *присэка’ 60, 356

502. *прифта’самь 360а

503. *прихо’д 18а

504. *прихо’ждамь 355

505. *проб¶’ 361а

506. *прово’ждамь 359

507. *прово’д 12а

508. *прогор’ 35

509. *прода’вамь 56, 355а

510. прода’мь 12, 355а

511. проду’мамь 13, 362

512. *проду’мвамь 22а

513. *проклна’ 30а

514. *проми’на са 41, 353

515. *промину’вамь 68а, 354

516. *промы’сл 32

517. *промэн’ 50а

518. *прони’кна 28а

519. *прора’ст 10а

520. *порека’ 67

521. *простра’ 62а

522. *прост’ 355

523. *про’с 29а

524. прохо’д с 362

525. *прочета’ 13а, 362а

526. *пу’камь 358а

527. *пу’кна 357а

528. *пу’ст 361

529. *пу’щамь 66, 355

Р

530. рабо’т 17а, 353а

531. ра’двамь са 34, 360а

532. *разбера’ 32, 358а

533. *разболе’ с 355

534. *разбу’д са 41

535. *разбэ’гамь с 362а

536. *развал’ 15, 356

537. *разва’рна 15а, 361

538. разве’рза 46

539. *разгнэв’ с 49

540. разго’рд са 62, 361а

541. *разгор’ са 30

542. *разгор’вамь са 50

543. *разгра’б 359а

544. *разда’вамь 354

545. *разда’мь 41а

546. *раздера’ 15, 356

547. *разди’рамь 32а

548. *разду’мвамь 16

549. раздэ’лмь 357а

550. *разкь’самь (*разскь’самь) 15, 357

551. *разлу’ча с 17

552. *разму’т 48а

553. *разнеса’ 60, 355

554. *разрэ’жа 64а

555. *разсе’рд с 55а

556. *разсы’пвамь 19а

557. *разсы’п 20, 359а

558. разсо’мва са 38а

559. разсо’мне са 63а

560. разуме’ 62а, 354

561. *разум’вамь 61а

562. *раска’ са 29

563. *раскопа’ 359а

564. *распа’д 362

565. ре’ку 55а

566. *ри’тна 26

567. *род’ с 65а, 353

568. *рукополо’жа 358

С

569. *сапи’касамь 67

570. *сва’д с 355а

571. *свал’ 359

572. сва’лмь 357

573. *све’ржа 361а

574. све’рша 26а, 362

575. *сви’р 353а

576. свобод’ с 360

577. *свэ’тна 361

578. *свэ’т 359

579. *ска’жа 20, 356

580. сказу’вамь 30а, 362а

581. скорб’ 36а

582. *ско’ча 34

583. скр¶’ 63, 360а

584. *сла’в 62а

585. *сло’жа 15а, 353а

586. *слугу’вамь 358

587. слу’жа 356

588. *слу’ча са 28, 354а

589. *слу’шамь 43, 358

590. *сл’за 359а

591. *смета’ с 63

592. *сме’ (*смэ’) 17а, 361

593. *смэ’ са 353а

594. смир’ са 36

595. *смы’слмь са 354а

596. *смита’ 64

597. *смэ’с (сме’с) са 49, 359

598. *сму’ча 34

599. *смуща’вамь са 17

600. смь 29, 358, вж. есмь

601. снапра’в 41а

602. собера’ 361

603. соби’рамь 42, 361а

604. *собла’чамь 360

605. *соблэ’ка 358а

606. *собо’р 354

607. *сове’рша 27

608. *совзе’ма 357а

609. *совэ’тамь 360а

610. *совэ’тувамь 64а, 360а

611. *согла’с са 50а

612. *сокр¶’ 353а

613. со’мва 28а

614. со’мне 64

615. *сохран’ 359

616. *спа’дна 48

617. *спече’л 68а

618. *сплета’ 41

619. сподоби’ти 362а

620. *сполу’ча 357а

621. *спу’ст 33

622. *спу’щамь 33

623. *сп 31

624. *срэ’щна 59

625. ста’на 27а, 361а

626. *ста’нвамь 26а, 362а

627. *сте’гна 52

628. *стека’ са 47, 356а

629. *сти’сна 39

630. *стова’р 56

631. сто’р 37, 357а

632. сто’ 15а, 353

633. *строша’ 360а

634. *стру’вамь 29а

635. су’д (са) 58, 362а

636. *сы’пна са 359а

637. *сэ’дна 64а, 357а

638. *сэда’ 39, 355

639. *сэ’ 40а

Т

640. те’гл 58, 356

641. *тека’ 20

642. терпэ’ 356

643. *теча’ 60

644. *то’ргна 53а

645. *торгу’вамь 56

646. *торка’лмь са 25

647. тра’жа 12а, 355

648. *трепе’р 24а, 357а

649. тру’д с 35, 362а

650. трэ’бвамь 362

651. ту’р 21а

№

652. *№бУ’вамь 42, 360а

653. *№би’кол 354

654. №б¶’ (№бы’) 50, 357а

655. *№бо’ с 63, 361

656. №бэ’с 357, вж. wбэс

657. *№ва’рд 51

658. *№взе’ма (№зе’ма) 60а

659. *№га’д 17

660. *№гладне’ 46

661. *№глуб’ 357

662. *№гнус’ 22

663. №год’ 354а

664. *№горча’ са 13а, вж. и *wгорча’ са

665. *№гост’ 51

666. *№гост’вамь 47

667. *№дав’ са 20, 361а

668. *№да’в 64

669. *№далеча’ 27

670. №да’р 40, 358а

671. *№дера’ 15

672. *№держа’ 50а, 360

673. *№див’ с 55а

674. *№должа’ с 355

675. *№досто’ са 358

676. *№же’н са 357а, вж. и *wже’н

677. *№здраве’ 21а, 355

678. *№зе’мамь 21, 355

679. *№зе’мна 38а

680. №зе’ма (№зе’м) 57

681. *№зна’ 28

682. *№ква’с с 40

683. *№кедер’ (*№кидер’) 12а, 57а

684. *№клон’вамь са 66

685. *№кор’вамь 44а, 355а

686. *№кра’с 32

687. *№крова’в 15

688. *№крот’ са 48

689. *№ку’свамь 21

690. *№лов’ 24

691. *№мал’ 40

692. *№мегча’ 62а

693. *№мертв’ 25, 356а

694. *№ме’с 21а

695. *№ми’рамь 47

696. *№мо’кр 40

697. *№мор’ 34

698. *№мра’ 47, 359

699. №мраз’ 15

700. *№мы’ са 53

701. *№пада’мь 355

702. №пече’мь 45а

703. *№плэн’ 360а

704. №плод’ 63

705. *№ползу’ (*№полз’) са 34, 362а

706. №пра’в 16а

707. №пра’вмь 353а

708. №пра’здн 45

709. *№прему’др са 65

710. *№рабо’т 18

711. *№разум’ 68а

712. *№сво’ 355а

713. *№смерт’ 43

714. *№страша’вамь 356

715. *№сэ’т 66а

716. *№тверд’ 13а

717. *№тесн’ 61

718. *№токм’ са 354а

719. №тро’в 14а

720. *№фа’т 52, 353

721. *№цэле’ 17а

722. *№’ча (№’чимь) 61а, 353

723. *№чи’нвамь 41а

724. №чи’н 45, 361а

725. *№щедр’ 362а

Ф

726. *Фа’ркамь 61а

727. *фа’рл 42

728. *фа’рлмь 357

729. *фа’т 64, 360

730. фир’самь 40

Х

731. *ха’п 34

732. *хари’жа 32а, 356а

733. *хва’л 46а

734. *хва’т 355

735. *хиротони’самь 358

736. хо’д 31а, 357а

737. хора’т 49, 361а

738. хо’ча (хо’чу) 27, 353а

739. хра’н 52, 359а

740. *ху’л 44

Ц

741. *цэлу’вамь 359

742. *цэлу’на 48а, 357

743. *цэ’л 355

Ч

744. ча’камь 27

745. *чакти’самь 357а

746. чета’ (чету’) 361, 354

747. *чи’н 29, 361

748. *чу’вамь 361

749. чу’д с 46а, 353

750. чу’мь 22, 359

Ш

751. ш¶’ 27а

Щ

752. ща (щ) 26, 33, 361

Я, ќ

752. *явл’вамь са 361

753. *яв’ са 50, 353

754. *’зд 38а, 359а

755. ямь 46, 361

Ћ

756. *ѕу’вамь 46а, 357а

VІ. Наречия

А

1. ами’нь 362а

2. а’нџа 18

3. ату’ 46

Б

4. бари’мь 29

5. безгла’сно 42

6. безмэ’рно 22

7. бе’лки и бе’лкимь 56а, 13а

8. благополу’чно 68а

9. благоуго’дно 50а

10. бли’зу и бли’зку 19, 354а, 353

11. бо’рзо 20, 360

В

12. ва’мо 354

13. ведно’ 12, 361

14. ведно’шь 43, 354

15. весма’ 19а, 354

16. ве’че 18, 356

17. высо’ко 35а

18. вы’ше 39а, 362а

19. вну’тре 23, 359

20. вовэ’ки (вове’ки) 67, 25

21. вожделе’нно 45а

22. возмо’жно 37, 356а

23. вои’стину (вои’стина) 19, 69, 357а

24. вонь 29, 360

25. всаде’ 13а, 360а

26. всо’крэ 353

27. вс’коги 23, 354

28. вто’рw 48

29. вь ма’ле 35а, 357а

Г

30. где 23, 355

31. где’то 19

32. гнэ’вно 23

33. го’рко 40

34. го’рэ 3, 354

35. горчи’во 34

Д

36. дале’ко 50, 353а

37. дале’чко 357

38. дале’чь 354

39. де’немь 354а

40. днесь 49

41. добре’ (добрэ’) 36, 354а

42. дове’чера 359а

43. докле’ 27, 361а

44. доколе’нэ 357а

45. докра’и‡ 55

46. до’лу 39, 354

47. досега’ 67, 359

48. досто’и‡но 43

Е

49. едва’мь 29, 358а

Ж

50. жа’лно 54а

S

51. sле 50, 362

52. sэ’лw 358а

З

53. за’едно 55

54. законочи’сто 29а

55. занапре’дь 358

56. затова’ 52, 361а

57. за№’тра 360

58. за’що 39, 353

59. защо’то 49а

60. здра’во 25

61. зима’сь 39а

62. зна’и‡но 52

И

63. извэ’стно 18

64. изно’ва 355

65. испе’рвень (испе’рва) 65, 360а, 362а

66. иw’ще \ iw’ще 26, 33, 362а

К

67. какво’ 29, 359

68. каквw’то 354а

69. ка’ко 18, 358

70. какь 13а

71. ка’мо 54, 362

72. катадне’вно 29

73. като’ 53, 356а

74. когда’ 355

75. коги’ / кога’ 27, 355а, 357а

76. ко’лко / коли’ко 46,а, 360, 353а

77. ко’лкото 16а

78. кра’и‡но 53, 355

79. крэ’пко 39, 362

80. куде’ 354

81. кь’сно 360

Л

82. ласка’телно 14

83. ле’сно 46, 355а

84. любе’зно 62а, 362а

М

85. ма’ло 49, 359

86. ми’рно 356а

87. мно’го 30, 355

88. мо’лкомь 66а

89. му’жески 64

90. му’тлакь 61

Н

91. наво’нь 66, 360

92. навре’ме 58а

93. наго’рэ 38а, 357

94. надале’ко 361

95. надо’лу 357

96. наза’дь 55, 359

97. наи’стина 64, 359

98. наw’колу 45, 360

99. на’поконь 29

100. напосо’ка 361

101. напра’здно 17

102. напра’сно 22а, 360

103. напре’дь 27, 360

104. на’преки 356а

105. напу’сто 47а

106. нарэ’дь 16

107. наси’ла 39а

108. наско’ро 68, 353а

109. насрэ’дь 50а

110. насрэ’ща 361

111. на№’тре 12а, 359

112. не’где 29а

113. неи’стовно 17

114. нема’ло 355

115. непремэ’нно 358

116. непреста’ннw 55

117. неспоко’и‡но 354

118. не’где 359

119. ни’како 361

120. ни’какь 60, 362

121. ни’кога и ни’коги 66а, 66

122. но’щемь 66а, 359

123. н’каде 18

124. н’какь 29

125. нколи’ко 358а

W

126. §вну’тре 64, 353а

127. §во’нь 56, 360а

128. §где’ 27, 357

129. §го’рэ (§горе) 22, 353

130. §да’вна 36а

131. §дале’ко 44, 362

132. §дале’чко 53а

133. §дале’чь 357

134. §до’лу 39

135. §ка’ко 31а

136. §ка’кто 12а

137. § напреди’ (§напре’дь) 14, 25

138. § пра’во 361

139. § су’тра 41

140. §та’мо 17а, 353а

141. §това’ 353а

142. §ту’ва 353

143. §ту’ка 31а

П

144. па’ки 19а, 361а

145. пакь 26, 355

146. пе’рвень 55

147. пе’рво 61

148. пешь и пэ’ши 359а, 358а

149. по’вече 65, 359

150. по’выше 51, 360

151. пово’нь 30, 360

152. повсаде’ и повю’ду 353, 359

153. подо’бно 28

154. подо’лу 358а

155. пома’ло 356

156. пона’преди 359

157. по§напре’дь 65а

158. попре’жде 353

159. попре’много 21а

160. посега’ (посеги’) 58а, 23

161. поско’ро 363

162. послэ (по’сле) 29, 353а

163. послэди’ 354а

164. по това’ 355

165. потре’бно 18, 361а

166. почто’ 357

167. пра’ведно 20, 354а

168. пра’во 55а, 361

169. премно’го 48

170. про’сто 28

171. проти’вно 20

172. пу’тно 55а

Р

173. раболэ’пно 39а

174. ра’вно 57, 356а

175. ра’достно 48, 353

176. ра’но 360

С

177. свы’ше 360

178. сега’ и сеги’ 46а, 43, 358, 357

179. си’ломь 359

180. си’речь 38, 355

181. ско’ро 48, 355

182. скри’то 66а, 358а

Т

183. та’и‡но 354а

184. та’кw 45, 354

185. та’мо 39, 354а

186. тоги’ва 47, 355

187. тоги’сь 50

188. то’кмо 19, 357а

189. то’лико 355а

190. то’лкова 14, 357а

191. то’лкось 47

192. ту’ка 56, 353

193. туко’ 61

№

194. № ве’черь 45а

195. №до’лу 35а

196. №за’ди (№за’д) 24, 357а

197. №се’рдно 362а

198. №’тре 46

Х

199. ха’рно 18

200. хе’ле 361

201. хичь 357а

Ч

202. че’сто 57а

203. чо’ти 52

Щ

204. що 66а, 353

Я

205. я’вно 65

VІІ. Предлози

1. безь 59, 356

2. верху 34

3. верхь 15, 359

4. вь (во, ф) 16, 357, 361

5. до 44, 354

6. за 49, 356а

7. зарадь (заради) 41, 357а

8. изь (ис) 45, 66а, 353а

9. камто 30а, 358

10. като 21, 360

11. кь 21, 361

12. между 68, 361

13. на 45, 355а

14. надь 64

15. накраи‡ 360а

16. намэсто 25а, 356а

17. насрэща (насрэщо) 358а, 357а

18. w 11

19. wсвень 37а

20. § 55, 355

21. по 37, 355а

22. подь 39, 359

23. покраи‡ 23, 358а

24. помежду 357а

25. послэ 62а, 355,

26. посрэде 358а

27. предь 37, 356

28. презь (призь) 357а

29. при 21, 353

30. противо 362

31. ради 358а

32. сась 43, 354

33. слэдь (следь, слэть) 31, 36, 362

34. спроти 39, 361а,

35. сь (со) 53, 13а

36. № 50а, 360а

VІІІ. Съюзи

1. а 15, 356

2. ако 35, 358а

3. ако ли 43а

4. ала 21, 353а

5. ама 27

6. ами (амы) 30, 40, 355

7. ами да 35, 359а

8. а то 58

9. ату 46

10. а чи 359

11. где 33а, 362

12. гдето 25а

13. да 48а, 357

14. да бы 362а

15. дали 20а

16. дали – или 25

17. дано 14

18. докле 30, 353а

19. за да 32

20. зарадь (заради) да 20, 355

21. заради това 46а

22. затова 52, 362

23. защо 39, 354

24. защото 49а

25. и (и – и) 27, 19а, 359

26. или 21, 361а

27. или – или 17а, 357а

28. и такw 38а, 361а

29. и то 29, 362

30. какво 47, 355а

31. каквото 27, 358а

32. како¹ ‘че’ 20а, 361

33. како² ‘как’19а, 353

34. каковь 21а, 358

35. како да 38а

36. камо (да) 54, 24, 353

37. (и) като 23, 356

38. като да 35а

39. като чи (че) 19, 24, 353

40. коги (кога) 26а, 355а, 357а

41. кои‡ 26а, 354а

42. кои‡то 38а, 358

43. колко и колико 37а, 356, 353а

44. колкото 61а

45. куде 354

46. ли 24

47. ли – или 37, 358

48. макарь (и) да 60, 37а

49. не – нито 21

50. не токмо – ами (но и ) 41а, 59

51. ни – ни 41, 360а

52. нито – нито 50а, 357

53. но 27, 360

54. но ако 14а

55. обаче 362а

56. §где 45а

57. §како 31а

58. понеже 354

59. почто 25, 360а

60. сиречь 38, 355

61. та 57, 360

62. та да 28а, 359

63. та затова 36

64. то 39а

65. токмо 17, 357а

66. туко като 61

67. хемь 52

68. чи 26

69. чоти 37

70. що 26, 357

71. щото 26а

ІХ. Частици

1. а З57а

2. ами 29, 356

3. да 61, 353а

4. дали 32

5. дано 36

6. еди 27

7. еи‡ 24

8. ето 60, 355а

9. и 29, 358

10. к 45

11. ли (лы) 44а, 357а

12. наи‡ 40а, 361а

13. не 52, 355

14. но 52, 355

15. недэи‡ (нидэи‡) 46а, 44а

16. нека 66а, 358а

17. нели 40, 361

18. ни 19а

19. w 43

20. по 55, 360

21. са (с, се) 28, 49, 359, 361, 353а

22. си 49, 355

23. хаи‡де 56

24. хичь 357а

25. чи 357а

26. ща 42

27. ще 12

Х. Междуметия

1. ахь 30а, 354а

2. боже мои‡ 361

3. горко 28а

4. горко и тежко 47

5. wхь 357а

VІ. Гаврил Кръстевич в историята на новобългарския книжовен език

1. Личностна и обществена съдба

Трябваше да се появят пламенните очерци на проф. Т. Жечев за “страстите български [Жечев: 485] за да се осмисли в историческата ни памет контрастът между национално-черковното движение и революционните борби за национално освобождение като диалектическо единство, като дух на една велика епоха – епохата на Българското възраждане.

Трябваше да бъдат възкресени образите на много несправедливо забравени дейци от това “най-българско време” в историята ни като нация, за да осъзнаем, че към личността, общественото и филологическото дело на Гаврил Кръстевич, “един от най-очертаните енциклопедисти на българското движение, вложил солиден и здрав камък в градежа на народностната самостоятелност, в нейните разнородни и противоположни насоки: филология, история, магистратура, юриспруденция, дипломация, обществен живот, публицистика, печат и т. н. “ [Жечев: 281], българската наука е в дълг. Факт е, че към живота и дейността на Г. Кръстевич историческата ни наука не е проявявала особено подчертан интерес [Балабанов; Бобчев; Пеев], а неговата личност на общественик, държавник и книжовен деец, по сполучливия израз на Т. Жечев “изпълва огромен исторически отрязък от време – около пет десетилетия – в живота на българите, запълнени със събития, които в историята на други народи текат в разстояние на няколко столетия: от първите плахи стъпки на просветителското движение до неговия размах и победа, от Освобождението на България до нейното Съединение”[Жечев: 280].

1.1. Родно място и учение. Роден и израсъл в една от твърдините на българщината – село Котел, дало на Българското възраждане такива видни строители на нацията като Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Хилендарски, Атанас Кипиловски, Георги Мамарчев, Г. С. Раковски и още ред други, Г. Кръстевич носи в духа си Софрониевата жажда за просветна и народополезна дейност. Изпитал неотразимо благотворно влияние от страна на един от най-талантливите педагози на онова време – даскал Райно Попович, при когото са дохождали да се учат българчета от всички краища на страната (негови ученици са Ботьо Петков, братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Иван и Димитър Гешеви, Г. С. Раковски и мн. др. [Балабанов: 44]), Г. Кръстевич цял живот ще пази най-светла признателност към него и до последните дни на своя учител ще търси неговите съвети и наставления.

Препоръчан възторжено от Р. Попович и морално подкрепен от него, след едногодишно учителстване в Сливен, Кръстевич получава покровителството на видния цариградски сановник – котленеца Стефан Богориди, внук на С. Врачански, и през 1835 г. пристига в Цариград да се учи. След проточило се близо двегодишно изчакване, през което време се занимава при домашния учител на Богоридовия син, през 1837 г. той започва да учи в главното Куручешменско училище, известно като Велика гръцка народна школа. Тук през следващата година съдбата ще го събере с друг един котленец – Г. С. Раковски. Удивително еднакъв път до този момент са извървели двамата котленци Гъдю Баюв и Сава Стойков (Котел, котленското училище, учение при Р. Попович), за да се срещнат в Куручешме и учението тук да ги свърже в близка дружба и приятелство като Гавраил Кръстьович и Савва Стефанидис. От Куручешме пътищата им завинаги се разминават – Кръстевич през 1838 г. вече е в Париж и се готви за Академията, а Г. С. Раковски продължава да се учи в школата, за да поеме по-късно пътя на професионалния революционер. Така за кратко време съдбата среща жизнените пътеки на двамата бъдещи водачи на двете течения в българското движение – националночерковното и националнореволюционното.

1.2. Обществена дейност и съдба. Без да проследяваме подробно по-нататъшния житейски път на Г. Кръстевич, ще отбележим само основните етапи на неговата дейност. След близо шестгодишния престой в Париж, където следва право (1838 – 1843), той се завръща през януари 1844 г. в Цариград и в продължение на една година работи като частен секретар на Ст. Богориди. През 1845 г. е назначен за наместник на княз Богориди, който се води управител на о. Сомос. От 1851 г. започва работа в Цариградското търговско съдилище, като същевременно турското правителство му възлага ред деликатни дипломатически мисии, с които той успешно се справя. По това време националночерковното движение на българите, в което Кръстевич взема най-дейно участие, го изтласква на преден план и за повече от десетилетие той става ум и душа на това движение, увенчало се с победа през 1871 г.

След Освобождението на България Кръстевич продължава кариерата си на висш турски чиновник, който не престава да милее за родината и народа си. Работи като генерален секретар, директор на вътрешните работи и накрая като губернатор на Източна Румелия, за да завърши в края на 1898 г. жизнения си път почти забравен в България.

1.3. Книжовно дело. Зад тези чисто външни факти от жизнения и служебен път на Г. Кръстевич остава една не само изключително всеотдайна работа в полза на българското дело, но и неоценимо богата творческа дейност в областта на книжовния език, историята, публицистиката, правото, чиито видими резултати са ред статии по езикови въпроси и книгите му: “Кратко изслýдване на Българск©-т© Древность”, 1858; “Писма за нýкои си м©чности на Българско-то правописаниiе”, 1859; “Iсторiя Блъгарска”, ч. І, т. І, 1869, която всъщност е история на хуните, авторът, застанал на погрешна научна позиция, вижда корена на българската народност в хунските племена; “Възраженiе”, 1871, капитален труд по българския черковен въпрос, писан като възражение на обнародвания от Патриаршията Меморандум с послания до автокефалните православни църкви; авторство на двата проекта на турското правителство за разрешаване на българския въпрос; редактиране на най-авторитетното тогава книжовно списание “Български книжици” през 1859 г.; сътрудничество в периодични издания (“Любословие”, “Цариградски вестник”, “Български книжици”).

2. Задачи на изследването

Няма да бъде справедливо да се каже, че филологическата дейност на Г. Кръстевич е оставала без внимание в нашата наука [Първев 1961: 131 – 139; Венедиктов: 204 – 245; Русинов 1980: 210], но в същото време не можем да твърдим, че теоретичните и практическите му приноси в историята на българския книжовен език са занимавали езиковедската ни наука в полагаемата степен. Филологическото му наследство заслужава много повече от това, което до днес е направено за неговото изследване и оценяване, то може да се посочи като начало на оня преход от школската граматична адаптация към научното граматическо описание и изследване, довел до изграждането на българската граматика като наука.

Като пристъпваме към разработката на големия проблем за мястото и ролята на Г. Кръстевич в историята на новобългарския книжовен език, ние съзнаваме, че неговото пълно решаване може да се постигне в едно изследване, което да обхване такива основни въпроси, като:

• първо, как протича изграждането и развитието на филологически интереси у Г. Кръстевич;

• второ, каква научнотеоретическа подготовка по въпросите на езика получава той;

• трето, схващанията му за характера на новия книжовен език, за неговата диалектна основа и система;

• четвърто, отношението му към граматичната и езикова практика на неговите съвременници;

• пето, проблемната насоченост на езиковедските му интереси и конкретните приноси в граматичната теория на българския език;

• шесто, теоретически възгледи и езикова практика у Кръстевич;

• седмо, влиянието му върху развитието на филологическите идеи у нас;

• осмо, ролята на книжовноезиковата му практика в процесите на изграждане и развитие на книжовния език.

В това наше изследване ще се опитаме да спрем вниманието си само на част от тези въпроси, като едно предварително осветление на основния проблем.

3. Изграждане и развитие на филологически интереси

Ранните филологически интереси у Г. Кръстевич несъмнено се развиват и укрепват под влияние на Райно Попович. От биографията му [Балабанов: 95 - 96] се вижда, че по време на първоначалното си обучение в котленското училище той се проявява като любознателен, прилежен и способен ученик, който освен това се откроява сред другарчетата си и с подчертано певческо дарование, неделното му пеене в църквата доставя истинска наслада на котленци. Ето защо будните котленски първенци го насочват към изучаване на гръцки в карловското училище при прочутия елинист Р. Попович.

В Карлово Кръстевич живее на пансионат при учителя си и твърде скоро природната му интелигентност, живият ум, трудолюбието, жаждата за знания и филологическите му склонности биват забелязани и оценени от талантливия педагог. Между учител и ученик се установяват особено сърдечни и близки дружески отношения – ученикът благоговее пред своя учител – книжовникът Р. Попович, учителят от своя страна дълбоко се привързва към способния си ученик и не само се стреми да му даде всичко, на което е способен като специалист, но и го привлича към творческо сътрудничество, насърчава всячески първите му преводачески опити, поверява му преписването и редактирането на своите преводни съчинения “Христоития”, “Енхиридион” и др.

3.1. Формиране на духовни интереси. В предисловието на “Христоития, Благонравие”, писано през 1936 г., четем за 18-годишния ученик на Р. Попович насърчителния отзив на автора: ”... пише и превожда различны работы, и § словенски и гречески. И при дрóгитý си преводы, има преведен, на болгарски § Омировата Iлiада А-та, В-та и Г-та. Но тýхъ оставмы, за щото тiи ищатъ iwще дрóги многw потребы, околw: а нынý ви приносимъ единъ неговъ новъ преводъ § Францóски: “Мóдрость добрагw Рiхарда”, и § Åлински “Мv»осъ Иродiковъ” [Балабанов: 37].

Сам Кръстевич споделя с Р. Попович в писмо от 24. ІХ. 1836 г., писано на гръцки, че като се е възползвал от достатъчното свободно време, с което е разполагал в Цариград, е превел първите песни от Омировата Илиада, но още не ги е поправил. Освен това пише и за превода си “Мъдрост добраго Рихарда”, като му го препраща с молба “да го обсъдиш и да видиш, дали ще мога и аз да превождам понякога ако не по-добре от други някои, то поне от Анастаса! (Кипиловски, б.м.)”*. Още в началото на 1837 г. (19. 1.) съобщава и за превода на “Митос Иродиков”, от писмото му се разбира, че имал и други преводи, защото не престава и няма да престане – както сам заявява – да превежда, когато има време (М. Б., с. 126). Писмата му от тази година свидетелстват за жив интерес към книжовните въпроси. Нееднократно той моли учителя си да го осведомява какви нови книги на български са излезли, с нетърпение очаква кога най-сетне А. Кипиловски ще издаде “Историята” и “Словара” си.

През 1838 г. Кръстевич е в Париж и се готви за постъпване в Академията. Успоредно с усъвършенстването на френския си език той продължава да се занимава с преводаческа работа. Писмо от 1 / 12. Х. свидетелства, че е превел от френски на български жития на знаменити древни философи. И отново ученикът иска да чуе мнението на своя учител – изпраща му превода си за преглед, а после, като разбира, че Р. Попович го одобрява, чувства се щастлив, но в същото време е самокритичен: “Таз книжка е наистина добра – отвръща той, - но нито това, що съм превел, е добре преведено, защото не знаях тогава добре французския язик, нито останалото имам време да преведа, защото съм твърде много занят” (М. Б., с.155).

За големия напредък на Г. Кръстевич като познавач на българския език и като преводач говори косвено изказваното от Р. Попович съжаление, че преводът му на “Робинсон” няма да бъде прегледан и редактиран от Г. Кръстевич. В отговор на това съжаление Кръстевич пише, че по въпроса за “красноречието и гладкостта на езика” не би могъл да му бъде полезен при превода на “Робинсон”, защото “не е възможно – продължава той – да зная аз това по-добре във Франция, отколкото ваше Мъдрословие в България”, а що се отнася до “правописанието”, то сам Р. Попович не би имал големи затруднения, защото “няма никаква мъчнотия – пише по-нататък Кръстевич – вие, който сте ме учили на това, да го научите сам на себе си, с малко внимание в славянската граматика” (М. Б., с. 155). Вижда се, че пред своя учител Кръстевич си е завоювал авторитет на човек с отлична граматическа подготвеност и филологически усет.

3.2. Кроежи за духовна и обществена реализация. От писмата, писани през 1839 г. и 1841 г., се узнава, че Кръстевич продължава да живее с мисли по родината си, крои планове за превеждане на “по-методични и по-отговарящи на духа на нашите деца” учебници, за да се издигне нивото на обучението в българското училище (15 / 27. ІІІ. 1839, М. Б., с. 163-164), интересува се от съдбата на превода “Робинсон” и от “Анастасiева-та Българска iсторi”.

Получил чрез Ал. Екзарх, студент по същото време в Париж, “една славянска граматика на някой си Авраам Братович и едно Евангелие, преведено от Неофита”, бърза да сподели за езика на превода: “От малкото, обаче, което прочетох видях, че не е за похвала. Жално!” (16 / 28. І. 1842 г., М. Б., с. 171). По искане на Р. Попович е превел стихове от оригинала на “Робинсон”, но сега, разбрал, че Попович ще ходи в Цариград във връзка с отпечатването на книгата, бърза да изпрати нов превод на тези стихове, защото старият вече не го удовлетворява (М. Б., с. 174). Новият превод, приложен в писмото, е направен на хубав новобългарски език, но не се отличава с особена поетичност.

Много често в писмата му се изливат чувства на силна любов към родината и на решимост да служи на народа си. “Ах, любезно отечество, колко те обичам, и колко съм злочест, че не мога да ти помогна, та да дигнеш и ти малко глава си, за да видиш какво прави светът – пише той с болка в душата си в писмо от 20. ІV / 2. V. 1838 г. (М. Б., с. 149). А в следващото си писмо, в отговор на изказано от Р. Попович съмнение, че ще приеме да се върне в Котел като завърши образованието си, Кръстевич пише: “Мене пък едничката ми слава и едничкото ми желание са това, да се върна в Котел. Аз никога не съм велемъдрувал, нито ще велемъдрувам. Но дано да ме биха оставили свободен когато ще да съм свършил науките си, и в такъв случай, надея се да направим Котел Е л и к о н а на България. Дано, дано! ...” (24. V / 5. VІ. 1838 г., М. Б., с. 151).

Той вече живее с мечти и кроежи за всеотдайна просветна служба на отечеството си. Според волята на благодетеля си Ст. Богориди той следва право, но в същото време не престава да го вълнува и мисълта: “какво друго ако науча покрай законоведението би ми послужило повече относително до съдействието ми за просвещението на народа ми – пита Кръстевич своя учител, – защото не трябва да забравите, че бил съм живял близу, бил съм далеч от отечеството, аз няма да пренебрегна да помагам от моя страна за това божие дело доколкото ми е възможно” (26. ХІ / 8. ХІІ.1838 г., М. Б., с. 157).

3.3.За какво свидетелстват парижките писма на Г. Кръстевич?

• Първо, че успоредно със заниманията си по законодателството Кръстевич продължава да развива филологическите си интереси. В богатите парижки библиотеки той чете научна литература по проблемите на езика, изучава френска граматична литература, запознава се с изследвания по славянските езици, задълбочава заниманията си по старобългарски, окончателно формира възгледите си за характера и системата на новобългарския книжовен език. “Да знай колко способы намира тóка человýкъ за това въ общитý книгохранилища! – пише той в писмото си от 26. VІІ / 7. VІІІ. 1841 г. (М. Б., с. 168). А в първото си писмо след завръщането си в Цариград до Р. Попович (9. І.1944 г.) говори за тези свои “въ Парижката Библiотека изслýдованi, ради старо-българскi-ътъ нашъ зыкъ” (М. Б., с. 180).

• Второ, че продължава преводаческата си дейност.

• Трето, че живо се интересува и следи книжовния живот в България и взема отношение към езика, с който си служат книжовниците.

• Четвърто, че живее с мечти за всеотдайна просветна работа в родината си.

4. Схващания за характера и основата на книжовния език

Десетилетието 1835-1844 г., през което се оформят възгледите на Г. Кръстевич за книжовния език, съвпада с годините, когато изграждането на нов книжовен език у нас се е превърнало в неотложна обществена необходимост.

Въпросите за основата, характера и облика на този нов език са престанали да бъдат въпроси на индивидуални търсения и лични предпочитания. Развитието на светското образование все повече и повече налага единство на книжовноезиковата практика в рамките на нацията. Дълбоко демократичният дух на възрожденските културни и просветни процеси влизат в остро противоречие с основното средство, което е призвано да ги осъществява, с използвания за обществени нужди книжовен език – черковнославянския. Все по-очевидна става неспособността на този език да удовлетвори потребностите на формиращата се нация от единно говоримо и писмено езиково средство поради три основни негови недостатъка: първо, защото съществува само като писмена книжовна форма, т.е. не се говори; второ, защото системите му – фонетична, морфологична и синтактична – твърде далеко стоят от съответните системи на говоримата народна реч; трето, защото лексикалната му система, колкото и обработена и богата да е, е система затворена, застинала, неразвиваща се.

С пълно основание в историята на новобългарския книжовен език втората четвърт на ХІХ в. се характеризира като време на първите сериозни книжовноезикови борби [Андрейчин 1977: 52 – 58; Русинов 1980: 75 - 94]. През 30-те и 40-те години, отначало в практиката, а след това и теоретически, все по-ясно се очертават различни подходи при решаването на големите въпроси за характера на новия книжовен език, за “отношението между народната основа и книжовната традиция и въпросът за териториалната основа на книжовния език” [Андрейчин 1977: 53].

4.1. Ранни свидетелства за формирането на книжовноезикови възгледи.

Писмата и книжовната практика на Г. Кръстевич от 1835 до 1845 г. ни разкриват как постепенно, във все по-определен вид, се проявяват изграждащите се у него възгледи за книжовния език, чиито въпроси сериозно вълнуват неговата мисъл. Той с участие следи проявяващите се противоположни тенденции сред книжовниците при решаването на въпросите и диалектната основа на изграждания книжовен език, намиращи в крайна сметка израз в борбата между черковнославянската и новобългарската линия на езиково строителство.

Така например, като приветствува установилите се приятелски отношения между Неофит Рилски и Райно Попович, Кръстевич съветва учителя си: “Не пропущайте да свържете още по-тясно свръзката на приятелството ви с него, ако е възможно, защото мене ми се види человек не за пренебрежение относително до язика и образованието; ако, обаче, той ви съветва да пишете на славянски, не го слушайте, защото не знае що казва. Нека си отвори очите за да види европейците как пишат” (26.ХІ./8.ХІІ.1838 г.; М. Б., с. 152).

Друго ранно свидетелство за изграждащите се у Г. Кръстевич книжовноезикови възгледи ни дава писмото му от 1/12.Х.1838 г., в което предпазливо, скромно и с такт дава някои съвети на своя учител по въпросите на книжовния език. Принципните положения в тези съвети могат да бъдат сведени до следното:

• Книжовният език трябва да се основава на говоримата жива народна реч, която българските книжовници трябва да изучават от най-чистите й носители, “ако и невежи по слога”, да се допитват “най-вече до жените, които еднички говорят по-правилно и на които мнението по тоя въпрос не трябва да презираме”.

• Книжовникът трябва да се пази от надути “и велеречиви слова на самомнимите млади славонисти (слависти)”;

• Трябва да се изхожда винаги от мисълта, че се пише за простия и неук народ, затова – съветва той учителя си – “гледайте да излагате фразите си по такъв начин, че да не остава помежду нищо съмнително, нито тъмно, та читателят, като чете, да се услажда” (М. Б., с. 156).

4.2. Умерен славянобългарист. Ученик на видния просветител и книжовник Райно Попович, един от авторитетните последователи на умерената славянобългарска линия в езиковото строителство, Г. Кръстевич постепенно възприема и теоретически обосновава тази линия. Няма да сгрешим, ако заедно с Н. Рилски го посочим като най-подготвения теоретик на онова крило в славянобългарската школа, което стои близо до позициите на новобългарското направление.

Възгледите на Г. Кръстевич за характера и системата на новобългарския книжовен език в техния завършен вид намират цялостно изложение в неговите филологически писма “За нýкои си м©чности на българско-то правописанiе”.

Преди да пристъпим обаче към тяхното разглеждане, нека да се спрем на въпроса как се появяват те.

5. Написването на “Писма за някои си мъчности на българското правописание”

Писмата на Кръстевич от Париж свидетелствуват, че той не само внимателно следи книжовната дейност на В. Априлов, но и живо се интересува от усилията му да привлече най-видните книжовници по онова време към единна книжовноезикова практика. “Заради г. Априлова – четем в писмото му от 19. ІІІ. 1944 г. – можилъ быхъ много да ви напиш©, но понеже имамъ да ви говорi© май на дълго за дрóги по достословны работы, искамъ ви позволенiе да го wставi© за дрóгi п©ть. Сега ви казвамъ толкова самw, чи мó четохъ Д е н н и ц а - т а йоще на Парижъ, както и Б ъ л г а р с к и – т ý мó К н и ж н и ц ы ...” (М. Б. , с. 186). Едва завърнал се в Цариград, Кръстевич бърза да изиска от Р. Попович препис от “wкрóжно-то писмо” на В. Априлов, за да види “кои с wбщи-тý граматически правила, кои-то онъ съвýтóва да слýдватъ нашитý словесницы” (9. І. 1844; М. Б., с. 180). Междувременно сам пише на Априлов, желаейки да завърже с него кореспонденция.

Известно е, че филологическите писма на Г. Кръстевич са писани по настояване на Р. Попович, който е сериозно разтревожен и смутен от предприетия опит на Априлов да се опрости азбуката и да се въведе гражданско писмо [Снегаров: 253]. Той неколкократно през есента на 1842 г. е молил Кръстевич да вземе отношение по въпросите, поставени в Априловото Окръжно писмо от 1836 г. За това свидетелства сам Кръстович в писмо от 21.VІІІ.1844 г.:”По минал©-т© есень ми бýхте дважды писали, молще с да ви §пиш© скоричко какъвъ умъ имамъ за Априлово-то wкрóжно писмо что ми заеднw проводихте” (М. Б., с. 194). Такъв отговор на времето не е последвал, последното писмо на Кръстевич от Париж е с дата 15 / 27. V. 1842 г. По всяка вероятност предположението на М. Балабанов, че поради “усилните научни занятия младия студент не е намервал достатъчно свободно време за нови писма до учителя си в Карлово, толкоз по-много, че, и да можил да откъсне част от свободното си време, той го е посветявал на посещение парижките библиотеки, за които говори в писмата си” (М. Б., с. 176), е вярно, защото скоро след завръщането си в Цариград Кръстевич отново изисква препис от Окръжното писмо. Този препис Р. Попович му изпраща на 6. ІV.1 844 г., а първото си филологическо писмо Кръстевич пише на 15 април същата година. Не може да не направи впечатление за колко кратко време е трябвало да бъде написано това писмо, имащо в печатан вид 41 стр. Основателно е да се предположи, че в основната си част писмото е било написано още в Париж, но довършването му става в Цариград, а по някакви причини Кръстевич не е разполагал с изпратения му преди препис на Окръжното писмо, затова иска нов.

Написването на тези писма обаче не може да се свързва единствено и само с желанието на Г. Кръстевич да изпълни личната молба на своя учител, на тях не може да се гледа само като на лична реакция на автора им към Априловия проект за устройването на книжовния език – те по същество са теоретическа обосновка на славянобългарското виждане за основния характер, за правописа и системата на книжовния език.

Сам Кръстевич не е гледал на тези писма като на лични писма, той ги пише с намерение да ги публикува, след като получи отзива на Р. Попович. В писмо от 21. VІІІ. 1844 г. Кръстевич се оплаква на учителя си, че вече пет месеца са изминали откакто му е изпратил своите две първи филологически писма, а не е получил отговор от него. Той моли Р. Попович да му пише дали намира писмата му достойни за публикуване “и ако с©, дали быва да с напечататъ именно какъ-то си с©, или да не с тóр име-то г. Априлова за да мó не wстане нýщо хат©ръ (М. Б., с. 195). Последвалите служебни задължения като наместник управител на о. Самос обаче изцяло го поглъщат и писмата му остават неотпечатани.

През 1850 г. Г. Кръстевич отново се връща към намерението си да ги публикува, дори “бýхъ испратилъ тукъ-тамъ О б я в л е н i е за спомоществователи отъ 10 августъ 1850” – пише той в писмото си от 4. Х. 1858 г. до настоятелите на “Български книжици”, с което предлага да бъдат публикувани в това списание, като изказва надеждата си, че четенето на този негов труд “би ползувало нýщо, за да ся уведе нýкоя правилность и порядъчность въ наше-то ново българско правописанiе” (М. Б., с. 231).

Филологическите писма на Г. Кръстевич, писани в периода 15. ІV. 1844 – 16. ІХ. 1844 г., започват да се публикуват в “Български книжици” през 1858 г. от кн. 16 и печатането им продължава до кн. 5 на 1859 г. [през 1858 г.: кн. 16, с. 312 – 339; кн. 17, с. 11 – 23; кн. 20, с. 163 – 184; кн. 21, с. 208 – 221; през 1859 г.: кн. 1, с. 17 – 32; кн. 2, с. 32 – 40; кн. 3, с. 97 – 104; кн. 4, с. 126 – 134; кн. 5, с. 155 – 165 ]. Едва тогава те стават достояние на широката общественост. Няма да сгрешим обаче, ако допуснем, че на отделни възрожденски просветители и граматици те се били познати в ръкопис дълго преди това. Като обосноваващи и неговите собствени виждания за правописа, Р. Попович навярно се е погрижил да бъдат преписани и разпространени. Така би могло да се обясни резонирането на развитите от него идеи в излезли през този период граматики. Известно е в каква степен тези идеи намират място в книжовноезиковите борби през третата четвърт на ХІХ век чрез привържениците на Пловдивската книжовноезикова школа, чийто модел на книжовен език почти напълно се покрива с основните положения, прокарани и обосновани от Г. Кръстевич още в средата на 40-те години [Русинов 1980: 110 - 113].

Не можем да не се съгласим с Хр. Първев, че “Може само да се съжалява, че писмата са публикувани 15 години по-късно, когато изграждащият се книжовен език е разрешил повечето от обсъжданите въпроси, и то в духа на поддържаните от Г. Кръстевич възгледи. Няма съмнение – пише той по-нататък, – че значението на писмата щеше да бъде много по-голямо за нашата граматика и за историята на съвременния книжовен език през 30-те и 40-те години, когато щяха да са много по-актуални и когато щяха да извикат много по-широк отзвук сред тогавашните книжовници” [Първев: 138], но ние мислим, че въпреки всичко филологическите писма на Г. Кръстевич оказват значителна роля върху строителството на книжовния език и върху развитието на филологическата мисъл у нас през втората половина на века, а от там и за историята на новобългарския книжовен език.

6. Основни филологически идеи в “Писма за някои си мъчности на българското правописание”

Макар и озаглавени “Писма за някои си мъчности на българското правописание”, филологическите писма на Г. Кръстевич представляват поредица от 4 студии, които само отчасти засягат чисто правописни проблеми. Всъщност в тях се разглеждат важни въпроси от областта на фонетиката, морфологията и графиката на изграждания книжовен език, доколкото обаче този език се създава като писмено езиково средство за общуване на нацията, Кръстевич има основание да обобщи тези въпроси като въпроси на “българското правописание”, не е случайно например, че си служи с понятието “новобългарския-тъ пишемый языкъ”.

За решаването на тези въпроси Г. Кръстевич е добре подготвен филологически. Той владее и си служи с няколко чужди езика: гръцки, френски, турски. Отлично е запознат със старогръцки, старобългарски и черковнославянски. На него му е добре известна книжовноезиковата практика на напредналите европейски народи, превъзходно е ориентиран в идеите на чуждестранната граматическа мисъл – френска, гръцка, руска, познава успехите на младата славистика, ориентиран е много добре в борбите около въпроса за новогръцкия книжовен език*, и накрая , в състоянието и в развоя на книжовноезиковата практика у нас.

а) Възгледите на Кръстевич за характера и основата на новобългарския книжовен език намират израз преди всичко в първото писмо, озаглавено “За азбук©-т©”. По същество той приема Априловия призив за устройване на книжовния език на новобългарската народна езикова основа, но като припомня изходните принципни постановки в Априловия възглед за изграждането на книжовния език, Кръстевич прави съществени забележки. На Априловото предложение “да ся образи и устрои българскыя-тъ языкъ споредъ какъ-то ся говори” той основателно реагира – а по кое наречие? По изказваното от него мнение, че “языкъ-тъ ны трýба да ся говори по чисто въ селата нежели въ градовы-ты” изразява определено съмнение: “По чисто (|мблщфесб) воистин©; но по правилно (кблбсщфесб) пакъ въ села-та ли? И въ кои села?” (І, с.3)*. Затова пък с Априловата мисъл: “основанiе-то е, да приближавамы къмъ майк©-т©” (І, с. 2-3) напълно се съгласява. Това ми ся види и менý – пише той – да е най-добро-то правило кое-то бы могли да положимъ за пишемыя-тъ днешнiй языкъ” (І, с. 3). Тази своя позиция той обосновава с два главни аргумента:

• първо, българският език се говори различно “по сичк© Българi©” (цитира във връзка с това П. Шафарик), но той не е безкнижен език, не е “първообразенъ” (І, с. 4), следователно, когато се решава въпросът за “исправленiе-то и образованi-то” на “пишемыя-тъ днешнiй нашъ языкъ” (І, с. 3) българите са длъжни да се съобразяват и със старата му книжовна форма в лицето на “старо-Българскыя-тъ, т. е. церковно-Словенскыя-тъ отъ кого-то онъ происходи” (І, с. 4);

• второ, при същите обстоятелства и други народи, напр. гърците, са решили въпроса си за характера на новия книжовен език като са избрали “изъ многочислены-ты свои различны нарýчiя онова, кое-то е било най ближно и най сообразно съ ветхыя имъ языкъ, и с© го употребили въ писаниiя-та си, поправляюще и дополняюще го отъ ветхыя-тъ” (І, с. 5).

Кръстевич допълва формулирания от В. Априлов основен принцип на книжвноезиково строителство “да пишемъ какъ-то говоримъ” със съществената добавка “обаче по онова нарýчiе, кое-то е най ближно и най ближно и най сообразно съ старо-Българскыя-тъ языкъ” (І, с.5). По същество обаче във филологическите си разработки Кръстевич прокарва доуточнената формулировка на този основен принцип, която откриваме във второто писмо: “да пишемъ какъ-то говоримъ, но справляюще говоръ-тъ, т. е. обычайно-то произношенiе согласно съ етvмологi«-т©” (ІІ, с. 24).

Нека да подчертаем това важно уточнение – книжовният език да се изгражда на основата на говоримата народна реч, но коригирайки я съобразно с етимологията. Именно в това се проявява и същността на защитаваната от Кръстевич езикостроителна линия – линията на славянобългарското направление. Това направление чрез представителите на новобългарското крило в него упражнява твърде силно влияние в процесите на книжовно изграждане не само през втората, но и през третата четвърт на ХІХ в. Ето защо, когато се говори за победа на новобългарската линия в изграждането на книжовния език, трябва да се включва в нея и приносът на по-голямата част от славянобългаристите.

б) Еднозначен, макар и неконкретизиран терминологично, е отговорът на въпроса за диалектната основа. Никъде в писмата Кръстевич не посочва пряко кое наречие смята за най-близко и най-съобразно със старобългарския език, но от факта, че винаги изхожда от чертите и особеностите на говорите в централната балканска област и тях утвърждава като норми, които трябва да се следват, се вижда, че такова наречие за него са североизточните балкански говори.

За разлика от Н. Рилски, който смята, че при изграждането на книжовния език трябва да се имат предвид всички диалекти на българския език, Кръстевич заема реалистична позиция, като полага в основата на книжовния език един точно определен говор. Разбира се, мотивировката, че североизточните балкански говори са по-близко в системите си до старобългарския е научно неиздържана, но факт е, че той дава правилен отговор, защото се съобразява с реалните процеси на книжовноезиковото строителство.

в) С възгледите си за книжовния език Кръстевич влияе и на други книжовници. В писмото си от 19. ІІІ. 1844 г., като съобщава на Р. Попович за намерението на Иларион Макариополски да издаде преводно съчинение (“Платонова-та Катихисiсъ” – според писмото от 9. І. 1844 г.), Кръстевич уверява своя учител, че може да препоръча бъдещата книга на “тамошнитý единородцы защо книга-та е и § самосебе си добра, и добрý ще се напише, понеже, § какъ сьмъ си дошьлъ, wбърналъ мó сьмъ съвсýмъ мысли-тý, и § гдýто славнисваше и пишаше не правw, сега е готовъ да употреби чистw българскы слогъ, и правописанiе основано на прозношенiе-то народно, и на древны-тý Български или Славенски р©кописи” (М. Б., с. 190).

7. Теоретични възгледи за устройването на книжовноезиковите системи и езиковата практика на Г. Кръстевич.

Задачата ни в този пункт на изследването ще бъде да проследим по-частните правописни и езикови решения, до които стига във филологическите си писма Г. Кръстевич, като ги свържем с характерните черти на езика му през различните периоди.

Езиковите наблюдения се основават на три източника:

• Писмата на Г. Кръстевич до Райно Попович, писани на български в периода 1835-1850 г. (по-нататък съкратено – П.).

• Четирите му филологически писма “Писма за някои мъчности на българското правописание” (по-нататък съкратено – ФП).

• Историческото му съчинение “История Българска” (по-нататък съкратено – И).

Отличната филологическа подготвеност на Г. Кръстевич му позволява по ред въпроси, като напр. по въпроса за произхода на новобългарския вокал [ъ], за прегласа на ятовия гласен [ý], за подвижността на [ъ] при рефлексите на сонантите, за мекостта на съгласните, за произхода и функцията на определителния член, за формалния му състав и особености, за новобългарското спрежение на глаголите, за значенията на някои глаголни времена, за техните окончания, пръв да се добере до правилните решения или до решения, които изграждането и развитието на книжовния език по-късно утвърждават като норми.

7.1. Възгледи и езикова практика в областта на графиката и правописа

Въпросите на книжовния правопис и графика Кръстевич смята за особено важни, защото книжовният език по негово време се създава преди всичко като писмен език. Ето защо, даже когато него го занимават чисто езикови въпроси (фонетични и морфологични), той задължително ги взема в техния правописен аспект и за него те остават въпроси на българското “правописание”. Като пристъпваме към разчленено представяне на теоретичните разработки във филологическите писма на Кръстевич, ще се стремим да отделяме правописните от чисто езиковите решения.

7.1.1. Въпросът за характера на графиката. Първият чисто правописен въпрос, към чието решаване най-напред пристъпва Г. Кръстевич, е въпросът за новобългарската графика, и по-точно, за състава на азбуката. Нужно е да се уточни, че по въпроса за типа азбука – гражданска или черковнославянска – Кръстевич не взема отношение. Известно е, че неговият учител Р. Попович е един от най-горещите привърженици на черковнославянския тип азбука.

Конкретната му писмена практика показва, че в личната си кореспонденция Кръстевич си служи с графика от черковнославянски тип, която до 1841 г. не познава буквите ©, «, ª. Отделното издание на ФП и на Историята му от 1869 г. са с гражданска азбука.

7.1.2. Въпросът за състава на азбуката. По въпроса за състава на азбуката Г. Кръстевич застъпва разбирания, които съществено се разминават с разбиранията на В. Априлов, изразени в неговото Окръжно писмо от 1836. Той подлага на остра критика както принципа, от който изхожда Априлов – “Българскыя-тъ языкъ (трýба) да сохрани толкова само буквы, колко-то са нужни за да ся произноси и да отхвърли сички-ты двойни писмена” (І, с.7), така и конкретния проект за състава на азбуката в три основни посоки:

• първо, че не държи сметка за истинското състояние на звуковете в произношението;

• второ, че не съгласува с етимологичното начало;

• трето, че лишава младежта от възможност да получи истинска езикова подготовка.

7.1.2а. Първото сериозно обвинение към Априловия проект за графическо устройване на книжовния език е, че не отразява реалното състояние в произношението. Предлаганите в него 24 букви: а, б, в, г, д, е, ж, з, i, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, не представят – според Кръстевич – всички звукове на произношението, в което има и още други звукове, които трябва да се отбелязват с букви: ÿ, я, ¬, ý, ъ, ь, ©, «. На всеки един от тези звукове и на отбелязващите ги букви се отделя специално внимание. Пространно и задълбочено те се разглеждат в исторически и съвременен план, напр. на ъ, ь, ©, « са посветени 10 стр., на ¬, ý – 4 стр. и т. н. От съвременно научно гледище Кръстевич не винаги застава на правилна позиция, но никога голословно не отхвърля неприемливите от него мнения, нито пък голословно утвърждава своето.

а) Букви ь, ъ, ©, «. Най-много място и внимание Г. Кръстевич отделя на буквите за означаване на специфичния тъмен новобългарски звук [ъ] – ь, ъ, ©, «. Той решително отхвърля давания от Ю. Венелин в книгата му “О Зародишý новой болгарской литературе” съвет този звук да се отбелязва, като се поставя знак над буквите за черковнославянските рефлекси на стб. ь, ъ, ©, « – 凇‡, о‡, 󇇇, ю‡‡. Не приема също така за правилна практиката на П. Берон, Ан. Кипиловски, П. Сапунов и др. отбелязването да става със или без надстрочни знаци на буквите а и (а‡, а Ђ, а и ‡, ќЂ, ќ) и критикува В. Априлов за опита му да се утвърди тази практика като графическа норма.

Като изказва пълно съгласие с Венелиновата препоръка да не се изменя на етимологията, Кръстевич заключава, че именно този принцип задължава българите да използват буквите ь, ъ, ©, «, защото така са ги писали “исты-ты наши праотцы” (І, с. 19), а не както са ги поправили русите в “печатны-ты славено-Россiскы церковны книгы”* (І, с.18).

За да докаже, че в старобългарски тези букви са се употребявали “тамъ гдý-то Русскы-ты (книги, б. м.) употреблявать о, е, у, ю, е гдý-то мы днесь произносимъ като а или я затворено” (І, с.19), той привежда текст от Остромировото евангелие.

• В езика на своите писма до Р. Попович за отбелязване на звук [ъ] Кръстевич огначало следва практиката на книжовниците като П. Берон, А. Кипиловски, Р. Попович, служи си с букви а, а‡, , ‡ напр. П (1835-1841): тва‡рдý 105, ка‡‡ща 105, патть 166, пати 166, да с ва‡‡рнатъ 167, да узна 166, да го стор 166, сабóдили 167, мол ви с 168 и др. Само в единични случаи през този период се среща означаване на звук [ъ] с буква ъ, напр. П-1841: съмъ 166, българитý 167.

В писмата му след 1841 г. вече се използват букви ь, ъ, ©, «, , ª, съобразно етимологичния произход на гласен [ъ], напр. П-1844: любi© 178, мог© 178, §фърл 179, състоло 179, м©жъ 179, вашi-ътъ 179, óзна« 180, жалýª 186, сторª 186, пьрвоwбразно-то 189, сьмъ 190; П-1845: да ви извýст 210, да ви óвýр 210; П-1848: сьрдце-то 21, сьрдитъ 213 и т. н.

• В езика на филологическите писма и на “История Блъгарска” звук [ъ] последователно се представя според етимологията му с букви ь, ъ, ©, «, я, напр. ФП: дълъкъ ІV-29, въпроси ІІ-1, да б©де ІІ-10, м©ки ІІ-12, сьрбскы ІІ-18, пьрво-то І-22, да стор« І-28, помол« І-2, да отдýлятъ І-4, говорятъ І-6 и т. н.; И: вьрхъ-тъ и гърбъ-тъ VІІІ, живý«тъ ХІ, гърло VІ, г©сто І, п©тьшественникъ ІІ, ся говорятъ ІІ, намýрятся V, с© І и мн. др.

Заслужава да се отбележи, че във второто си филологическо писмо Кръстевич обосновава писането на еровия гласен от члена за м. р. ед. ч. с букви ъ и ь (ІІ, с. 13-14), а във формите на съществителни, завършващи на -й, и на прилагателни, причастия, местоимения в м. р. ед. ч. писане на я вместо йь / йъ (ІІ, с.19), “напр. рая-тъ равно райь-тъ ... младия-тъ ...” (ІІ, с.21). Примери от ФП: членъ-тъ ІІ-2, духъ-тъ ІІ-3, разумъ-тъ ІІ-21, день-тъ ІІ-13, нашiя-тъ ІІ-8, греческыя-тъ ІІІ-28 и др. под.

• Със същата звукова стойност буква я, както се вижда от посочваните примери, се използва и при глаголите от ІІ спрежение в окончанието за 3 л. мн. ч., напр. ФП: стоятъ І, 9, отдýлятъ І, 4, да научятъ І, 34 и др.

б) Крайни ерови букви ъ, ь. По въпроса за необходимостта да се пишат крайни ерове ъ, ь в думите, завършващи на съгласни, у Г. Кръстевич се намират интересни разсъждения. Като се спира на този въпрос, той намира, че употребата на крайните ерове, които са наречени “безгласни”, е обусловена от произношението.

• Буквата за малкия ер ь е нужна – пише той – “тамъ гдý-то трýба да ся произносе тънъкъ гласъ, напр. царь, день, конь” (І, с. 15), т. е. за да се посочи мекост на съгласния.

• Потребностите на големия ер ъ като буква в края на думите, завършващи на твърд съгласен, се обосновава с невъзможността да се произнесе съгласен, когато не е съчетан с “друг© гласн©”, в подкрепа на това разбиране Кръстевич сочи френския език, в който краен съгласен не се произнася.

• Що се отнася до Априловото предложение крайните да не се пишат като излишни, Кръстевич приема резервирано, за малкия ер ь е категоричен, че не може да се изостави, защото е функционално натоварена буква, а “безгласната” крайна буква ъ и други преди Априлов са считали за излишна при писането на думите, но той не споделя това разбиране. Все пак Кръстевич изказва готовност да се съгласи с едно такова решение, ако сам Априлов го прокарва в личната си писмена практика, но веднага отбелязва, че Априлов не го е намерил достойно за изследване, нещо повече, в писмото си от 10. ІІ. 1844 г. до него критикува други за намерението им да изоставят писането на крайния ъ (І, с.16).

• В езиковата си практика Г. Кръстевич последователно използва крайните ерове още в най-ранните си книжовни изяви, напр. П-1835: помощь 105, азъ 105, wставамъ 106; П-1844: мысль 179, м©жъ 179, шесть 178, животъ 179; ФП: часъ І-7, днесь І-20, р©копись І-21, преводъ І-22; И: градъ 296, подробность ІІ, царь 195 и др.

• Малкият ер ь се използува за означаване на мекост и в положение вътре в думата, правописно решение, което напълно произтича от теоретичната обосновка на буквата, направена от Кръстевич, напр. П-1841: най сетньото 166, господарьо 168; Крестьович 169; П-1844: писанье и прочитанье 186; ФП: чюденье І-34, Крьстьовича І-1 и др. Отбелязването на мек съгласен пред [о] с буква ь се утвърждава постепенно като правописна норма на съвременния ни книжовен език.

в) Букви ¬, ý. Кръстевич се обявява в защита на буквите ¬, ý, които той смята, че имат право на съществуване в новобългарската азбука, защото представят звукове, налични в произношението, а освен това и правописът остава верен на етимологията.

• Буква ¬ се свързва със звуковата стойност [йе] и се сочи като явяваща се в началото на думата или сричката.

• За буква ý се казва, че още в старобългарските паметници, особено в глаголическите, често се явява на мястото на ÿ, което говори за нейната звукова стойност. В съвременния български език тя означава два звука [’а] и [е]. Същото двойствено звуково съответствие, според него, има и буква я, която в едни случаи се изговаря като [’а], в други – като [е], но за да се избегне “едно голýмо смущен¬ в правописан¬-то” (І, с. 15) смята, че двете букви трябва да се запазят в азбуката.

• Наблюденията над езика му показват, че буква ý се пише на етимологичното й място още в първите му писмени прояви на българския език, макар в някои случаи да се наблюдава колебание, напр. П-1841: голýма надýжда 167, намýрен¬ 167, врýме 168, нýколко 169; П-1845: завýтъ 214, мýсто 214, хлýбъ 211; случаи на колебания в писмата му: мýсто и мсто 105, сýкамъ и скамъ 185, врýм и време 169, голýм© 210 и голема 213 и др. Примери от другите съчинения на Кръстевич - от ФП: тýсно І-4, вмýсто ІV-28, промýнуватъ ІV-35; от И: зрýлище 414, трýба 289, хлýбъ 203, вýр© 115.

• Макар да се обявява за запазване на буква ¬ в правописа и да я включва в азбуката, Кръстевич сам рядко прибягва към нея в писмената си практика, само няколко случая например се откриват във ФП: ¬ ІІ-13, древн¬-то ІV-6, днешн¬-то ІV-5.

г) Букви ÿ и я. Тези две букви Кръстевич разглежда също сред мотивираните от произношението. Според него тези две букви отговарят на почти еднакво произношение: “тыя гласни – пише той – ся днесь почти еднакво произносятъ, и точно ÿ като йа, и я като ьа” (І, с.8). Като се спира на тяхната различна позиционна употреба в черковнославянски, без да съумее да разграничи старобългарската буква от черковнославянската буква по звукова стойност, Кръстевич се обявява за тяхното запазване в азбуката на новия книжовен език. Интересно е обаче, че в приложената в края на първо писмо азбука е посочена само буква ÿ.

• Буква я Кръстевич пише по черковнославянски образец на мястото на стб. и на стб. етимологично [’а]. В личната му кореспонденция тя се изписва в черковнославянския й вид , ª, а в печатните му съчинения се използва буква я. Имахме вече случай да отбележим, че в личните му писма и ª имат и звукова стойност [’ъ], [йъ]. Примери: П-1841: поздравлю 165, óсомнвамъ 167, мол ви с 168; П-1844: сторª 186, ªдоса 186, зыкъ 189, чóªтъ 191, хилди 191; П-1845: мъ 211, прªтели 211; ФП: языкъ І-13, видися І-21, княза І-21; И: язvгы 91, вýроятно 245, прiятелство 245 и др.

• Към буквата ÿ Кръстевич твърде рядко и непоследователно прибягва, и то в печатните си съчинения. Във ФП с нея са написани: ÿко І-12, ÿвленiе ІІ-17, ÿгко ІІ-9, ÿвно ІІ-7, а в И: ÿденiе 310, ÿгны 170.

7.1.2б. Второто сериозно основание да не приема правописните решения и азбуката, предложена от В. Априлов, Г. Кръстевич намира в изходния принцип, на който Априлов се основава.

Според Кръстевич правописното устройване на книжовния език не може да не държи сметка за старата писмена норма “трýба – пише той – да послýдовамы правописанiе основано на словопроизводство-то или етvмологi«-т© паче нежели на произношенiя-та” (І, с. 29). Едно такова изходно начало в графиката и правописа, според него, ще бъде в пълно съответствие с основния принцип на езиковото строителство: “да пишемъ как-то говоримъ, но справляюще говоръ-тъ, т. е. обычайно-то произношенiе согласно съ етiмологi«-т©” (ІІ, с. 24).

В подкрепа на необходимостта от етимологичен правопис, Кръстевич изтъква няколко основни довода:

• първо, такъв пример дава правописът на много развити европейски езици;

• второ, възможността да се прокарат разграничения при омонимичните съвпадения от рода бихъ – быхъ, мiръ – миръ и т. н.;

• трето, на което той обръща особено внимание, да не се изоставя една графика и правописна система, която е създадена от първите строители на българския книжовен език Кирил и Методий като една от най-съвършените в света. По този пункт Кръстевич пространно привежда и анализира свидетелствата на Черноризец Храбър, прави опит да изясни произхода на кирилските букви б, s, ж, ц, ч, ш, щ и т. н.

Спазването на етимологичния принцип в графиката и правописа Кръстевич свързва с възприемане на три главни решения:

• употреба на няколко буквени означения за един и същи звук;

• запазване на специфични гръцки букви в писмената форма на заети от гръцки думи;

• приемане от старата графика на буквени означения, които са удобни, практични и икономични от гледна точка на графическата пестеливост.

а) Означаване на един звук с няколко букви. Както вече се посочи, на етимологично основание Кръстевич приема няколко буквени означения:

- за гласен [ъ] – букви ь, ъ, ©, «, я;

- за гласен [’а] – букви ÿ, я, ý;

- за гласен [е] – букви е, ¬, ý;

- за гласен [и] – букви и, i, ы.

Макар тези букви някога да са означавали различни звукове, които в новобългарски са изчезнали или са се развили в един и същи звук, старите буквени означения трябва според Кръстевич на се запазят и в новобългарския правопис (І, с. 30, 31).

• Писмената практика на Г. Кръстевич показва, че тези си разбирания той превръща в своя писмена норма, примери вече бяха посочени за първите три звука. По същия начин стоят нещата и с буквите за предаване на гласен [и], за които тук ще приведем примери.

• Буква i се употребява в няколко случая:

- пред гласен, напр. П-1841: sлополóчiе 166, прiемна 167, состонiето 167, ученiе 167; ФП: понятiе ІІ-3, iоще І-31, сiе І-1; И: названiе VІ, Кvпрiанъ ІІ и др.;

- пред [й] (, я), напр. П-1841: Ióлi 165, знанi 167, дражайщiй 167; ФП: тiя ІІ-5, прiятелю І-35, списанiя І-35, Василiй І-1; И: нiй VІ, Блъгарi« ІІ и др.;

- пред други съгласни в началото и вътре в заети думи, напр. ФП: Iталiане ІІ-35, фiлологически І-10; И: iсторi«-т© І, Iллvрi« І и др.

• Букви и, ы се пишат на техните етимологични места вътре в думите и в окончанията. Чрез тях в окончанията за мн. ч. на имената от м. р. и в членуваните им форми за мн. ч. се прокарват различия между именителни и винителни форми, за които подробно ще говорим в раздела за падежите, а тук ще се дадат само най-общи примери, напр. ФП: писмо-то І-3, быхме І-3, грьци-ти І-4, немцы І-5, обычая-тъ І-6, языкъ ІІ-1.

Заслужава да се отбележи и използването на ы в окончанието за 1 л. мн. ч. на мин. св. вр. и мин. несв. вр., а също така и при сег. вр. на глаголите от ІІІ спрежение, напр. ФП: да приближавамы І-3, не быхмы І-3, да слýдовамы І-8, видýхмы І-29 и др.

б) Необходимостта от запазване на някои гръцки букви. Като се позовава на авторитетното мнение на френските граматици, цитира напр. Наполеон Ланде, Кръстевич се обявява в защита и на черковнославянската графична практика да се запазват специфични гръцки букви в писмената форма на заети думи.

• По-специално, той намира, че и в новобългарската графика и правопис в подобни случаи може да се запази употребата на гръцките букви v¨, », w (І, с. 33-34). Писменият му език свидетелства за придържане към това разбиране, напр. П-1844: Аколó»iа 191, тvпографiческi 191; ФП: сvстем© І-35, етvмологическо-то І-4, ‹еофvлакта І-24, библiо»ек© ІІІ-9, Кvрiлловски І-20; И: ‹ракii© І, го»ска война 37, Мvсi© 25, А»онск©-т© 86 и др.

• Гръцката буква щ Кръстевич включва в азбуката, но в езика на ФП и И не я използва. В личната си кореспонденция обаче до Р. Попович тя се употребява не само в гръцки по произход думи, но и в домашни, пише се в начало или край на думата по черковнославянски писмен образец, например. П-1844: малкщ 190, щбýщавате 190, §правилъ 190, щставамъ 195, скоричкщ 195 и др.

• Тук в единични случаи може да се срещне и буква о, напр. П-1841: Алеоандръ 166.

в) Букви щ и ю. Без да се впуска в теоретически разсъждения (като не броим историческите бележки за буква щ), Кръстевич включва в азбуката и буквите щ и ю, чиято правописна целесъобразност се потвърждава от старата практика.

Примери за използуването на ю и щ в писмената реч на Кръстевич: ФП: ще ІІ-10, прiемлюще І-21, имýющимъ І-21, чюватъ ІІ-12 и др.

7.1.2в. Третото основно обвинение на Г. Кръстевич към Априловия проект за правописно и графическо устройване на книжовния език засяга по същество демократичното начало, заложено в него.

Според Кръстевич графично-правописните решения, съдържащи се в Окръжното писмо на Априлов от 1836 г., целеейки да опростят правописа, за да не си губят младите времето в изучаване на граматически правила, “кои-то не ползуватъ никакъ разумъ-тъ на слово-то, нито с© потребни за друго, освень за да покажi©тъ на книг©-т© кой ученъ е изгубилъ по много время за да научи непотребны и сьрнокозны знаковы” (І, с. 34), лишават младежта от едно необходимо първоначално основно обучение по езика, от една необходима филологическа подготовка, преди да пристъпят към изучаването на други науки.

В крайна сметка на Априловата азбука от 24 букви г. Кръстевич противопоставя азбука с 38 букви, като допълнително включва още 14 букви: и, ы, v, ь, ъ, э я, ¬, ÿ, ©, «, ю, щ, », щ. Интересно е да се отбележи, че в тази азбука не намираме букви й и я, с които Кръстевич нормално си служи в писмената реч, напр. ФП: Европейск©-т© І-39, край І-41, основаяся той на печятны-ты ... І-18 и т. н.

По въпросите на новобългарската графика и правопис Г. Кръстевич пише и по-късно. През 1875 г. например той излиза със статията “Критическо разгледванiе на г. Дриновото “Новобългарско азбуке”* в която основно отстоява разгледаните дотук разбирания.

Така че, ако В. Априлов се обявява за едно изключително демократично решаване на правописния въпрос, имащо основанията си единствено в новобългарското произношение, то Г. Кръстевич отстоява правопис, при който се изхожда от произношението, но се запазва етимологичната графическа форма – едно решение, което се оказва по-приемливо за голяма част от строителите на новобългарския книжовен език през ХІХ в. Трябва да кажем, че правописният модел на Пловдивската книжовноезикова школа през третата четвърт на ХІХ в. Почти изцяло се основава на схващания, съвпадащи с изказаните от Кръстевич разбирания.

7.2. Възгледи и езикова практика в областта на фонетиката

Филолгическите писма на Г. Кръстевич разглеждат едни от най-важните въпроси, засягащи звуковата система на формиращия се нов книжовен език у нас през ХІХ в.

7.2.1.Новобългарският гласен [ъ]. Като изхожда от принципа, че книжовният език трябва да се изгражда на основата на говоримата народна реч, коригирана съобразно със старобългарските книжовни норми, Кръстевич на първо място поставя въпроса за новобългарския тъмен вокал [ъ], който отличава българския език от останалите славянски езици, по специално от руски и сръбски.

а) За разлика от представителите на черковнославянското направление, които се обявяват против най-съществените новобългарски черти на езика, като в областта на фонетичния строй отхвърлят “... речена © и « коихъ силу и произношенiе само Б©лгари знатъ, а Болгаринъ нити единъ не познава” [Павлович: ІІ], Г. Кръстевич утвърждава в книжовния език народния изговор и го обосновава исторически (І, с.17-28).

Макар да не приема, че гласна © в старобългарски е имала носов характер, той доказва, че днешният звук [ъ] е законен наследник на различни старобългарски звукове, означавани с буквите ь, ъ, ©, «, които постепенно са се развивали и в новобългарски са съвпаднали в един звук [ъ]. Изводите, до които достига по отношение на тези звукове, са следните: “1. че буквыты ъ и ь, кои-то с© испърво имали различно произношенiе, отъ послý с© ся малко по малко смутили и наконецъ съвършено уподобили една другой, защо и разлчiе-то имъ не было голýмо; 2. че буква-та © ся е всегда и отъ двý-ты оныя различявала, и че това различiе е было доста голýмо” (І, с. 24-25).

Различията между ъ, ь, © той вижда в:

• по-затворения характер на © (в бележка под линия се пояснява, че ь и ъ са се произнасяли като [а] без ударение, а © като руския гласен [ы] или като турската неотбелязвана гласна в думи като алд-мъ, iапт-мъ);

• че “ъ и ь ся полагатъ въ сред©-т© на рýчи-ты само тамъ гдý-то и кога прис©тствiе-то имъ ся е видýло потрýбно за улесненiе и украшенiе на произношенiе-то” (І, с. 25);

• “буквы-ты ъ и ь, кога стоятъ при р и л послýдуемы отъ друг© согласн©, могатъ и предъ него и слýдъ него да ся полагатъ” (І, с. 26).

Изброените различия му дават основание да приеме разграничението на Добровски, че едните ъ и ь са подвижни или емфатични, а © и « са самостойни или неподвижни. (І, с.26).

б) Теоретически Г. Кръстевич пръв мотивира необходимостта от фонетично побългаряване на черковнославянизмите, призовавайки да пишем “исты-ты ония буквы ъ, ь, © и «, кои-то с© наши-те праотци и първоучители писали и употребявали, сирýчь ъ вмýсто Русско-то о, ь вм. е, © вм. у и « вм. ю” (І, с. 27).

• В дела за графиката беше посочено каква е практиката на Кръстевич при отбелязване на звук [ъ] в различните периоди на книжовната му дейност, затова тук няма да се връщаме отново към този въпрос, ще отбележим само, че той не успява да приложи докрай изискването за фонетично побългаряване на повлияните от черковнославянската фонетика думи. В езика му през цялото време продължават да се срещат думи с у вм. стб. ©, с о вм. стб. ъ, с е вм. стб. ь, напр.:

- у вм. © – П-1841: пóтешествiе 167; П-1844: сóдите 179; ФП: мудры І-6, сумненiе ІV-4, существува І-15; И: несумнýнно 7, оружiемъ 235, мудръ 304 и др.;

- о вм. ъ – П-1841: токмщ 166, содрóженъ 166, состонiе 167; ФП: совýтова І-2, сохрани І-7, согласн© І-26; И: востокъ 9, вообще 9, токмо 295, согласiя 293 и др.;

- е вм. ь – П-1844: усерднw 181; П-1845: перво 210; ФП: греци-ти І-4, но също и грьци-ти І-4, церковны І-13; И: дерзновенность-та 296, церковны 398, греко-Римляны-ты 292 и др.

• Въпреки отбелязваната непоследователност, не може да не поставим името на Г. Кръстевич сред книжовниците, които имат определени заслуги във фонетичното побългаряване на черковнославянизмите и то не само с езиковата си практика, но и с теоретичните си обосновки.

7.2.2. Рефлекс та стб. . На старобългарската буква Г. Кръстевич приписва черковнославянската звукова стойност [’а], като отхвърля мненията за гласежа й като “е дълго (мбкспн) или като е затворено” (І, с.10), а още повече “че я треба да е имало гласъ ен произносимый изъ носъ-тъ какъ-то Поляци-ти произнасятъ свое-то е или ¬ напр. sie = сен вмýс. ся, imie = имен вм. им“ (І, с. 10).

Откритието на А. Х. Востаков за носовия характер на стб. гласни © и тепърва е започнало да се утвърждава в славистиката и съвсем обяснимо е отношението на младия учен към него. Той намира, че носовото произношение е чуждо на руски, сръбски и български, които открай време са “употребявали т©« букв© и сичк©-т© Кvрилловск© азбук©” (І, с. 10). Като се опира на съвременното й произношение в тези езици, той отбелязва, че “въ Русскыя-тъ языкъ я-та са произноси всякога като ьа, а въ Сьрбскыя-тъ почти всякога като е, а пакъ въ Българскыя-тъ кога тъй, а кога онъй” (І, с.11).

От хода на разсъжденията и от приведените примери ясно проличава, че Кръстевич не съумява да разграничи в случая черковнославянски от старобългарски, етимологично [’а] от черковнославянския рефлекс (я) и от стб. и за нейни рефлекси в новобългарски сочи в едни случаи [’а], в други [е], които трябва да се пишат, според него, с буква я.

В случаите, когато се явява на мястото но стб. , за Г. Кръстевич несъмнено тази буква е означавала новобългарския й рефлекс [е], за това свидетелстват случаите, в които не е спазено етимологичното представяне, напр. П-1841: петь шесть годины 166, врýме 167 (на стр. 169 през четири реда срещаме врýм и време); П-1844: време 195, петь месеца 195 и т. н. Във ФП и И вече последователно рефлексът се пише етимологично, напр. ФП: врýмя І-2, пять ІV-29; И: имя-то 29, племя-то 27, врýмя 42, осмьдесять 230 и др.

• Във връзка с рефлекса на стб. специално внимание заслужава въпросът за фонетичния облик на кратките винителни форми на личните местоимения. Наблюденията над употребата им в личната му кореспонденция показват, че в началото Кръстевич ги използува във фонетичния вид, в който те се изговарят в родния му диалект – ма, та, са, напр. П-1835: кога ма повика 105, на кое сколiо да та дамъ 105, ща ти са грижа 105.

В писмата от 1841 г. проличава колебание и непоследователност, сега по-често се среща етимологичното им представяне, напр.: извýстете м мол ви с 168, не с усомнвамъ 167. Може да се предполага, че по това време той вече е осъзнал ограничено диалектния характер на формите ма, та, са и затова се стреми да ги избягва – открива се само една такава форма: Господарьо мó с ищше да ма драпне 168. Сега неетимологично писаните форми имат вид ме, те, се, напр.: треба да се радвамъ 167, което ще ме наóчи 167.

Смесената употреба на двете графични форми с е и продължава и по-късно, напр. П-1842: да с приведтъ 172, ще с м©чи 172, да се уйдордиса 172, като се завърна 173. Очевидно е, че и във формите м, т, с буква е свързана с предаване на звук [е].

От 1844 г. насетне Г. Кръстевич последователно изписва кратките местоимения етимологично, служи си с графичните форми м, т, с (мя, тя, ся), напр. П-1844: да не с тóр 195, не м любите 195; П-1845: м е проводилъ 210; П-1848: мол« ви с, недýйте м wстав 214; ФП: видися І-22, мя подканяте, щ© ся потруд« І-2; И: да ся бi«тъ 371, удари ся 147, да тя прости 345 и др.

• По-късно тези форми се кодифицират като правописна норма в модела за книжовния език на Пловдивската книжовноезикова школа.

7.2.3. Рефлекси на стб. э. За буква ý Г. Кръстевич, както вече се отбелязва, посочва звукова стойност в старобългарски ьа [’а] и обръща внимание на ранното й смесване с ÿ в старобългарските текстове поради сближаване на звуковите съответствия на две букви, напр.: ÿзва, ÿдъ и ýзва, ýдъ (І, с. 13).

а) Когато преминава към въпроса за произношението й в новобългарски Кръстевич обръща внимание на много съществения факт – двойствения й гласеж: “... въ собственн©-т© Българi« и въ ‹ракi«, ý ся произноси вообще като я – пише той, - напр.: мсто, нкой, нмъ, хлбъ, псъкъ, пна вм. мýсто, нýмъ, хлýбъ, пýсъкъ, пýна и д. т.; а на другы пакъ мýста найпаче въ Македонi«, гласъ-тъ на ý никакъ ся отъ гласъ-тъ на е не различява, напр.: вера, светъ, белъ, река, снегъ, хлебъ, песьнь, вм. вýра, свýтъ, бýлъ, рýка, снýгъ, хлýбъ, пýсьнь и проч.” (І, с. 13-14).

Вижда се, че авторът добре познава диалектната география на българския език, но той не спира до тази обща констатация, вече позната от предходната граматична литература, а стига до разкриване на фонетичните условия, при които става редуване на рефлекс [’а] и [е].

Кръстевич уточнява, че в североизточната част на страната (“собствен© Българi«”) се наблюдава промяна в рефлекса: “Замýчателно е – пише той, - че какъ-то я си промýнува гласъ-тъ на е кога има ударенiе-то отгорý си и слýдующiя-тъ слогъ ся свьрзва съ едн© отъ гласны-ты е, и, i, ы, ь, ý, а си остава я въ другы-ты случаи, така и ý, кога има ударенiе-то отгорý се, и въ слýдующiя-тъ слогъ на слово-то прис©тствова една от гласны-ты ъ, а, о, у, ©, произноси ся като я, напр. хлбъ, мра, желзо, врнó, бл© вм. хлýбъ, мýра, желýзо, вýрнó, бýл©, а на противъ кога има отгорý си ударенiе-то но въ слýдующiя-тъ слогъ прис©тствова гласна е, и, i, ы, ь, ý, тога ся произноси като ье (равно ý) или е, напр. веренъ (веренъ), бели (бýли), бденiе (бдýнiе), премены (премýны), белгъ (бýлýгъ), а не вренъ, бли, бднiе, премны, блгъ” (І, с. 14).

Това е първото в граматичната ни литература през първата половина на ХІХ в. вярно формулирано правило за прегласа на ятовия гласен ý [Стойков 1947 – 1948: 32], на този факт по-късно отново обърна внимание и Г. Венедиктов [Венедиктов: 214].

• Непрегласения изговор на ý като [’а] Кръстевич свързва с едновременното наличие на две фонетични условия – ударение върху ý и следваща сричка с гласен от задния ред, това основно положение лежи и в съвременната норма за изговор на ý.

• Прегласеният изговор на ý като [е] според правилото на Кръстевич настъпва при промяна в характера на следващата сричка, т. е. ако тя е “мека”, ако е образувана с гласен от предния ред, това основно фонетично положение и днес е застъпено в книжовната норма.

Разминаване със съвременното правило за ятовия преглас има в третия пункт, представящ ролята на ударението. Преместването на ударението от ý при следваща “мека” сричка Кръстевич свързва със свободен, неустановен строго изговор – непрегласен и прегласен, напр. “блило и белило”. Г. Венедиков допуска, че в тези случаи Кръстевич навярно има предвид “не съвсем ясно артикулиран звук на мястото на неудареното ý, който може да се възприема и като [’а], и като [е]” [Венедиктов: 215]. Как се изговаря неударен ý при следваща “твърда” сричка Кръстевич не посочва в своето описание.

• Като се има предвид, че Г. Кръстевич вижда в основата на новобългарския книжовен език говорите от централната балканска област, то може да се твърди, че той приема за нормативен двоякия изговор на ý гласен, според описаните от него правила.

• В дела за графиката и правописа беше посочено в каква писмена форма се използват в езика му думите с ятова гласна. Тук ще забележим само, че под влияние на родния си котленски говор Кръстевич редовно си служи с екави форми на глагола нýмамъ, напр. П-1844: нема 188; ФП: нема І-6; И: нема 307, нематъ 324.

В заключение може да се каже, че Кръстевич има определени заслуги в историята на книжовния ни език по въпроса за нормативното решаване на ятовия въпрос, независимо от това, че до 1858 / 59 г., когато писмата му са публикувани, други граматици са излезли в печата с формулировката на правилото за ятовия преглас.

7.2.4. Преглас на етимологично [’а]. Във връзка с даденото от Г. Кръстевич правило за ятовия преглас трябва да спрем вниманието си и на описаното от него прегласяне на етимологично [’а], характерна особеност на източнобългарските говори, в това число и на централния балкански говор [Стойков 1968: 66, 74].

Фонетичните условия на непрегласения и прегласения изговор са същите, както и за ý, напр. Стонъ, Стона ... Стоене (І, с.11,12).

Известно е, че тази особеност не се възприема по-късно като книжовна норма.

7.2.5. Изговор на групи ръ, лъ. При изясняването на етимологичните различия между старобългарските гласни ь, ъ, ©, «, Г. Кръстевич се докосва и до въпроса за рефлексите на старобългарските сонанти р, л.

Ако в старобългарски те са застъпени във вид ръ, рь, лъ, ль, то в народните говори рефлексите им са твърде разнообразни [Стойков 1968: 142 - 143]. Това състояние в живата народна реч е било добре познато на автора и той се спира на него, когато говори за подвижност на [ъ] спрямо [р] и [л]: “буквы-ты ъ и ь, кога стоятъ при р или л послýдуемы отъ друг© согласн©, мог©тъ и предъ него и слýдъ него да ся полагатъ, какъ-то быва и произношенiе-то имъ, напр. Българинъ и Блъгаринъ; Гьркъ и Грькъ ...” (І, с. 26).

• През същата година (1844 г.) двоякото произношение на групи ръ, лъ се посочва и от Ил. Стоянов [Венедиктов: 242 - 243], но имаме основания да мислим, че именно Кръстевич му е обърнал внимание на това езиково явление, защото в писмо до Р. Попович от 19. ІІІ. 1844 г. Г. Кръстевич споделя по повод на подготвяната за печат книга от Иларион Стоянов следното: “книга-та е § самосебе си добра, и добрý ще се напише, понеже § какъ сьмь си дошьлъ, wбърналъ мó сьмь съвсýмъ мысли-тý, и § гдýто славнисваше и пишаше не правw, сега е готовъ да употреби чистw българскы слогъ, и правописанiе основано на произношенiе-то народно и на древны-тý Български или Славенски р©кописи” (М. Б., с.190). Това предположение ни кара да твърдим, че Кръстевич пръв обръща внимание и отбелязва подвижността на [ъ] спрямо [р] и [л].

• Кръстевич забелязва подвижността на [ъ], но той не я свързва с някакви определени фонетични условия, в едни и същи форми на думите, според него, може да се изговаря група ър или ръ, ъл или лъ.

• Книжовната норма за положението на [ъ] в тези групи в зависимост от броя на следващите я съгласни се формулира по-късно [Венедиктов: 238 - 245], но на практика чрез езика си Кръстевич утвърждава именно онова състояние, което се приема по-късно за нормално, напр. ФП: испърчено ІV-5, твьрдý дълго І-2, задълженiе І-23, но длъжни смы І-4; И: хвърли 195, смьртъ-т© 221, тръгн©тъ 223, длъжъ 289, вьрнали 253, вьрнемъ и врьщанiе 303, врьхня-та 409 и вьрху 283.

• Единични са случаите, в които при една съгласна след сонорния [ъ] се среща във вариантни употреби, като: И: дрьвен© 335 и дьрвен© 335; ФП: българско І-2 и И: блъгарска 1, или пък на непридвижване на [ъ] при две следващи съгласни, напр. ФП: сьрби-ти и сьрбска І-23.

7.2.6. Вмятане на гласни [ъ] и [e]. Без да го изяснява специално, по повод на други въпроси, Г. Кръстевич засяга и още едно друго съществено фонетично явление на новобългарския език, което очаква нормативно регламентиране, изговор на консонантни съчетания от два съгласни с вметнати гласни [ъ] и [е].

• Покрай другите отлики между © и ъ, ь Кръстевич отбелязва и тази, че ъ, ь имат свойството да се “полагатъ въ сред©-т© на рýчи-ты само тамъ гдý-то имъ ся е видýло потрýбно за улесненiе и украшенiе на произношенiе-то, а не за нýко« голýм© нужд©, за то бы можили и да ся исхвьрлятъ, какво-то и многажды ся наистин© исхвьрлятъ чтомъ произношенiе-то не страда безъ тýхъ нищо, напр.: дьнь, дьни равно дни; вьсь, вьси равно вси; отьцъ, отьци равно отци ...” (І, с. 25-26).

• И в този случай трябва да признаем, че Кръстевич прави най-ранното в новобългарската граматична литература описание на фонетичния закон за вмятане на [ъ] и [е], както и на фонетичните условия за тяхното изпадане. Действително той не стига до формулиране на книжовната норма, но я описва достатъчно точно и правилно.

• В писмената си практика Кръстевич нерядко си служи с форми, в които липсва вмятане на [ъ], напр. ФП: мыслъ І-1; П-1844: добръ 180 и др.

7.2.7. Фонетични явления, теоретично неразгледани от Г. Кръстевич, но прокарани в езиковата му практика. Дотук бяха разгледани фонетични въпроси и явления, които в една или друга степен, по един или друг начин са засегнати теоретически във филологическите писма на Г. Кръстевич. Когато проследяваме обаче фонетичните характеристики на неговия език, не можем да отминем и други фонетични явления, които имат значение във връзка с изграждането на книжовния език по негово време.

7.2.7а. Редукция на неударените гласни. Един от важните фонетични въпроси, решавани в книжовноезиковата практика и теория по времето на Г. Кръстевич, е въпросът за произношението на неударените широки гласни [а, о, е]. този въпрос става актуален в книжовноезиковото строителство, когато все по-определено и по-определено в книжовния език се налага източнобългарска диалектна основа. Интересно е да се посочи, че ако в граматичната литература до средата на ХІХ в. се отстоява чистия нередуциран изговор на неударените широки гласни [а, о, е], то през втората половина на века преобладава тенденцията да се приеме за нормативна източнобългарската им редукция [Венедиктов: 232 - 235].

Фактът, че в средата на 40-те години Кръстевич, насочил вниманието си към спорните въпроси в езиковото строителство, отминава въпроса за книжовната норма при неударените широки гласни, показва, че авторитетът на положената от Паисий и от западнобългарските книжовници писмена традиция все още не е бил разколебан. Сам Кръстевич, макар в родния му диалект редукцията да е обичайно явление, приема утвърдената по негово време норма в книжовната практика за нередуцирано представяне на [а, о, е] и последователно я прокарва в езика на печатаните си съчинения.

• Само в ранните му книжовни опити се наблюдават отражения на диалектна редукция, напр. П-1835: ми речи 105, мстó 105, óбад 105, скаквó 105, стани 106; П-1841: да ми пиши 166, чи 166, но още във второто писмо от тази година се забелязва почти пълно преодоляване на това явление.

7.2.7б. Меки съгласни. Друго съществено фонетично явление, по което липсва яснота и единство в езиковата практика по онова време, е мекостта на съгласните.

а) Като се започне от първата четвърт на ХІХ в. източнобългарската мекост постепенно си пробива път в езиковата практика, но до окончателното й възприемане се стига много късно. Кръстевич не прави от нея теоретичен въпрос, но частично я засяга във връзка с крайните ерове. За него малкият ер ь е буква със строго определена и необходима указателна функция – посочва мекост на съгласния, след който стои. Примерите, които се дават, илюстрират писането на краен ер ь и е трудно да се определи дали авторът е имал предвид реална крайна мекост, каквато например познават източните говори, и в това число и родният му говор [Стойков 1968: 76], или в примерите “царь, день, конь” (І, с.15) се има предвид стара етимологична мекост.

Езикът на Кръстевич свидетелства обаче, че мекостта е обичайна и естествена за него фонетична особеност. По тип това е североизточна балканска мекост, при която е изоставено диалектно ограниченото, не се срещат например специфичните за котленския говор меки [к’, г’] на мястото на [т’, д’] [Петров: 199 - 200]. Меки съгласни се явяват в позиция пред задните гласни [а, о, у, ъ], напр. П-1844: любовь [л’убоф] 179, извествамъ [извест’авам] 179, учителю [учител’у] 185, вско [фс’ако] 187; П-1841: господарьо [господар’о] 168, стор [стор’ъ] 166, сетньото [сетно’ото] 166; ФП: читатель-тъ [читател’ът] І-9, мысл« [мисл’ъ] І-8; И: вол« [вол’а] 275, писарь-тъ [писар’ът] 276, царю [цар’у] 401 и мн. др.

б) Относно графическото означаване на меките съгласни би могло да се отбележи, Кръстевич си служи с традиционните средства на старата книжовна практика, със специални букви за гласните, пред които се явява мек съгласен, - ý, я, , ª, ю, а също така и с ь, когато мекостта е пред [о, е]. Пред [е] меки съгласни откриваме в наставка -нье за отглаголни съществителни, напр.: П-1844: писанье 186; ФП: чюденье І-34.

в) От гледна точка на формиращия се книжовен език две са особено важните проявления на мекостта:

• при членуването на имената, при които се възстановява стара мекост;

• при глаголите – пред окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време на коренния съгласен в глаголи от ІІ спрежение.

В езика на Кръстевич и в двата случая последователно се следва североизточното българско произношение, в което при тези условия се проявява мекост, напр. И: писарь-тъ 276, царь-тъ 184 и др.; ФП: конь-тъ ІІ-2, день-тъ ІІ-14, сънь-тъ ІІ-14; помол« І-2, мысл« І-2, отделятъ І-4, говорятъ І-6, видятся І-11.

Г. Кръстевич има заслуги не само за това, че пръв по същество, макар и мимоходом, повдига въпроса за мекостта като теоретичен проблем, но подпомага с езиковата си практика да се утвърди в книжовния език източнобългарската мекост.

г) Във връзка с мекостта на съгласните трябва да се спрем и на въпроса за характера на небните ж, ч, ш, които в старобългарски са били палатали, но по-късно в голямата част от народните говори настъпва процес на затвърдяване, твърди са те и в котленския диалект, като твърди ги използува и Кръстевич в езика на писмата си, напр. П-1841: жално 166, пиша 166, чада 167; П-1844: лоша 179, полож©тъ 179, чó«тъ 191, печата 191, нажóли 186, тричастна 189 и др.

В езика обаче на филологическите писма, стремейки се да спазва етимологичен правопис, Кръстевич твърде често след ж, ч, ш пише я, ю, «, но не успява да бъде последователен, напр.: чясто І-4, начяла І-7, чюждо-то І-29, но и чужд І-11, чястиц© ІІ-12 и частиц©-т© І-14, окончяватъ ІІ-16, но ся окончаватъ І-10, чясъ ІІ-2 и частъ ІІ-17 и мн. др.

В “История Блъгарска” отново след ж, ч, ш намираме само а, у, ©, напр.: начали 115, часты 115, кажатъ 210, чад©ри 201, чувства 396, послушатъ 397 и т. н.

Вижда се, че в този случай новобългарското произношение надделява и не позволява трайно връх да вземе етимологичното написание.

7.3. Възгледи и езикова практика в областта на морфологията

В морфологичната област през първата половина на ХІХ в. строителите на новобългарския книжовен език се изправят пред решаването на трудни и сложни въпроси, дълбоко свързани с основния характер на този език. По най-важните от тях Г. Кръстевич взема отношение във филологическите си писма.

7.3.1. Морфологични особености в именната система. Главните морфологични въпроси, които трябва да се решат през втората четвърт на ХІХ в. при имената, са свързани с употребата на падежите и членуваните форми. От тяхното решаване до голяма степен се определя и характерът на книжовния език. Ето защо не е случайно, че именно във връзка с тях са и основните противоречия между книжовноезиковите направления през това време – новобългарското, черковнославянското и славянобългарското.

7.3.1а. Въпросът за падежите. Предмет на третото филологическо писмо от 24.V.1844 г., озаглавено “За падежи-ти” е въпросът за наличието на падежи в новобългарския книжовен език.

а) Авторът изяснява вярно морфологичната природа на падежите и на средствата за изразяване на падежните отношения. Преди да пристъпи към разглеждането на главния въпрос, Кръстевич разгърнато мотивира мисълта, че падежите не са задължителни за всички езици, нещо повече, езиците с падежни системи не остават завинаги такива, каквито са били. Едни езици имат повече падежи, други по-малко, трети са намалили или изцяло загубили падежните си системи, за пример се сочат гръцки, немски, латински, английски, френски и много други езици.

Приел, че в езиците с падежни системи падежните отношения се изразяват със специални окончания на склоняемата част, Г. Кръстевич заключава, че в новобългарски няма падежи, тъй като имената нямат специални норми за изразяване на различни падежни отношения.

Така по въпроса за наличието на падежи в българския език Кръстевич потвърждава и приема по принцип Априловото становище, че “языкъ-тъ ны има единъ само падежъ” (ІІІ, с. 30), но от това правило, според него, правят изключения три категории имена:

• нарицателните съществителни от м. р. и ж. р., които в ед. ч. имат два падежа – именителен и звателен, напр. “человýкъ, человýче; жена, жено”;

• съществителни собствени имена, които имат форми за три или четири падежа:

- именителен: “Ненко, Божилъ, Гана, Марiа”;

- дателен: “Ненку, Божилу, Гани, Марiи”;

- винителен: “Ненка, Божила, Ган©, Марi©”;

- звателен: “Божиле, Гано, Марiйо”;

• местоименията също имат три падежа – именителен, дателен, винителен. (ІІІ, 30-31).

Под линия авторът пояснява, че всъщност дателният падеж при съществителните собствени не е живо и естествено явление, а се среща в народните песни и в поезията. Освен това се отбелязва, че има и остатъци от конструкции с творителен падеж, като: “съ богомъ, родомъ Котленецъ, тихомъ отговаря и др.” (ІІІ, с.31).

б) Тези уточнения във формулировката на Априлов, основаващи се на състоянието в централните балкански говори, се правят не случайно, а за да се използва остатъчното явление от старата падежна система като основание за съхраняване на два падежа в изграждания нов книжовен език – именителен и винителен. Реконструкцията им се прави като се изхожда от старобългарски.

Привел таблицата на падежните склонения от граматиката на Добровски, Кръстевич обръща особено внимание на съвпадащите си форми за различни падежи в старобългарски, и в частност на именителен и винителен. За да избегне това “смущенiе въ падежите” пише той, “поправители-ти на нашiя-тъ праотеческый языкъ” “употребили двý различны образомъ но приличны произношенiемъ гласны буквы въ различны-ты тождеобразны падежи, и писали едного съ а, а другиго съ ©, едного съ и, а другиго с ы” (ІІІ, с. 36).

Тези писмени разграничения възприема и Г. Кръстевич, имената от ж. р. ед. ч. в именителен падеж се пишат с окончание -а, -я, а във винителен – с -©, -«; имената от м. р. мн. ч. имат писмената форма за именителен падеж с окончание -и, а за винителен – с -ы.

• Трябва да се предположи, че възприемането на именително / винително падежно разграничение при имената от м. р. ед. ч. е подпомогнато не само от пазещите се родително-винителни форми при личните имена в централните балкански говори, но и от факта, че в една част от тези говори като именителна се е наложила старата винителна форма – женъ, водъ, главъ, а в котленския говор се срещат именителни форми както с а, така и с ъ [Атлас: карта № 114]. Ако различието между именителен – винителен падеж при имената от м. р. ед. ч. на -и / -ы има само писмен характер, то при имената от ж. р. ед. ч. различието -а, -я / -©, -« е и произносително.

• Както и другите пъти, когато се прокарва изкуствено решение, основаващо се на етимологичното начало, така и в този случай разграничението на падежни форми при имената се появява в езика на Г. Кръстевич в резултат на предприетата от него теоретическа обосновка на такъв книжовен език, какъвто го виждат представителите на славянобългарското направление.

в) Във връзка с използването на падежни форми в езиковата практика на Кръстевич се очертават два периода.

• През първия период, включващ кореспонденцията му с Р. Попович, до 1844 г., падежни разграничения не се наблюдават. Съществителните от ж. р. ед. ч. независимо от синтактичната си позиция имат форми на -а, -, напр.: П-1841: съ Божiта вол добрý поминахъ 168; П-1844: §шедъ § преславната францóска столица 179, не зна по ко причина 179, да издаде iсторiта 187, защото има жена и деца, а пары нема, работа не намýр 188, училъ въ Атина 190 и т. н. Примерите са от кореспонденцията му до написването на филологическите писма. Дотук само веднъж, в писмо от 9. І. 1844 г. се среща винителна форма: принос вамъ дължн©-т© ми благодарностъ 181. Но още в първото писмо, след като е написал и изпратил две от филологическите си писма, писмото е от 21. VІІІ. 1844 г., Кръстевич прокарва вече разграниченията: По минал©-т© есень 194, съ пощ©-т© 94, § ваш©-т© къ мене дрóгочн© любовь 195, поздраввамъ покорнw ваш©-т© сопрóжиц© господж© Анастасiа 195.

• През втория период, представян от езика на личната му кореспонденция след ІV. 1844 г., филологическите писма и историята му, падежните разграничения се превръщат в последователно следвана книжовна норма, напр. ФП: и така славенска-та азбука стан©ла толкова пълна що съ не« можилъ бы веке точно да ся пише почти и сýки чюждъ языкъ, кое-то не е дадено почти на нико« друг© особн© азбук© І-41; И: а млада-та му булка дьржаше глав©-т© си надъ него наведен© 404, сопруга-та Атилова Рýкана поиска да нагости Прiска и Максiмiна, и за това гы призова на вечер« в к©щ©-т© Адамов© 338.

• Подобно е състоянието и при употребата на именителните и винителните форми за м. р. мн. ч. В писмата до март 1844 г. липсва разграничение липсва разграничение, напр. П-1841: заради книгописателитý или преводителитý наши 168; П-1842: на Болгаритý 172, газетитý заради нашитý бедни соотечники 173.

След ІV. 1844 г. се спазва разграничение, макар и не винаги последователно, напр. П-1844: на българы-тý 189, по дюкены-тý 189, но и владицы-тý ... не го wставили 190, согласилъ с е съ патрiархiйски-тý книгопечатели 191. Примери от ФП: изобрýтатели-ти на наши-ты писмена, и строители-ти на нашiя-тъ писменный языкъ, така му ся отъ край основали и утвердили правописанiе-та І-26, за другы-ты намъ единоплеменны народы І-27; И: висгот»и-ти живýх© 129, и повýлý на войны-ты си 129, развих© си байряцы-ты, и тръгн©х© по села-та и градовы-ты 131, погин©х© вышеречен-ти петъ легiони Далатiйски 201 и др.

• Наблюденията над езика на Г. Кръстевич показват, че освен именителни и винителни форми, последните използувани изобщо в ролята на косвени, Кръстевич нерядко прибягва и към стари падежни форми по силата на недоизживени черковнославянски изразителни навици или по стилистични съображения.

Най-често това са родителни и винителни форми, по-рядко дателни и творителни, напр. ФП: нежели други-ти Европейски Латинскаго корня языци І, 4, че в имена-та средняго рода І-10, противу того правила І-13, въ стары-ты праотцевъ нашихъ р©кописи І-26, да ся дава человýкомъ и по едно собственно особно имя всекиму ІІ-4, по закону благозвучия ІІ-12, по видимому согласно съ г-на Априлова І-7; И: секретарь Карла Великаго 18, отъ Татарского хана Бату внука Чингисханова 21, изъ самого Нiкифора, изъ ‹еофана, и изъ Анастасiа 23, и убили мечемъ Доната 216, единъ новъ походъ германскыхъ варваровъ на Галлi« 196, ударили тýжкымъ стремленiемъ 184, и поставили себý покоренъ князъ Острогот»омъ свата своего Унимунда сына Ерманарикова кой-то княжева вýрно и мирно до смьртъ-т© си, и предаде цýлокупно княжество-то сыну своему ‹орисмунду 149.

• С употребата на падежни конструкции от посочените типове Г. Кръстевич чувствително се отклонява от говоримия български език, но те не изменят новобългарската характеристика на книжовния му език, а подсилват само струята на етимологичното начало в него и в редица случаи са повече средство на стилистично предпочитание, отколкото на обичаен езиков изказ.

7.3.1б. Определителен член и определени форми. По въпроса за мястото на новобългарските членни форми в изграждания книжовен език през втората четвърт на ХІХ в. у нас се разгаря ожесточена филологическа борба между представителите на новобългарското и черковнославянското направление. В тази борба свое място имат и книжовниците от компромисното славянобългарско направление.

а) Самата книжовноезикова практика по онова време доказва, че без членуваните форми граденият на аналитична новобългарска основа книжовен език не може да бъде пълноценна езикова система. И ако черковнославянистите, възкресявайки синтетична норма, яростно отхвърлят и нападат определителния член като присъщ на “простый слогъ”, като “една от разните “гнусоты”, които се “от небытiя произведени, появиха, да го (езика, б. м.) украшаватъ или, по-добрý, огнушаватъ” (Хр. Павлович), то новобългаристите и славянобългаристите го приемат като необходимост за езика, но се оплитат в диалектното многообразие от членни морфеми.

б) На членуваните форми е посветено второто филологическо писмо на Кръстевич от 20. V. 1844 г., озаглавено “За членъ-тъ”, “тойзи най-великый каменъ преткновенiя на днешни-ты Българскы писатели – както го нарича той – отъ кои-то едни го никакъ не прiематъ (тiй с© обаче твърдý малко), а други ся не съгласяватъ какъ трýба да го пиш©тъ” (ІІ, с.1).

В писмото си авторът се насочва към отговор на три главни въпроса: какво представлява членът, нужен ли е той на езика, какъв трябва да бъде определителният член в книжовния език. С оглед на това писмото е оформено в три раздела.

• В първия раздел членът се определя като “частица на слово-то, коя-то, положена предъ или слýдъ нýкои си имена, показва, че трýба да зевнемъ тыя имена въ единъ опрýделенъ разумъ” (с.1-2). От това определение се извеждат две следствия:

- първо, че членът съотнася наименованието с определен, известен, познат на говорещия или слушащия предмет;

- второ, че той се прилага само към ония имена “кои-то иматъ нужда отъ такъв© опредýленость”, т. е. към нарицателните имена, но не и към собствените съществителни имена.

• Във втория раздел, след като привежда убедителни доводи за необходимостта от категорията определеност при нарицателните имена, Кръстевич показва, че сред европейските езици са малко ония, които не познават определителния член, сочат се като примери гръцки, немски, френски, английски, испански и др.

Значително място отделя на въпроса как е представяна определеността в старобългарски и черковнославянски. В тези езици, казва той, определителният член не е бил необходим, едно, защото както латинския и те използват падежни форми, които поемат отчасти тази функция, второ, защото определеността се е изразявала със специални “неусечени” форми на прилагателните и причастията, приложени към съществителните имена. Тук той се позовава на Н. Рилски и Добровски.

Като се опира на Добровски, той проследява как в старобългарски са били предавани определените форми в други езици при превеждане и разкрива, че както и в другите езици, българският определителен член се развива от старобългарските показателни местоимения “тъ = той, та то, ти (ты)” (с. 8).

• Г. Кръстевич пръв филологически аргументирано доказва необходимостта от определителен член в новия книжовен език и пръв от нашите граматици разкрива произхода на членните морфеми в българския език, като по произход правилно ги свързва със старите показателни местоимения тъ, та, то, гравитирали и постепенно слели се с името пред тях. И този път обаче етимологичният подход го подвежда. Според Кръстевич като склоняема част, членът пази някои от старите падежни форми на показателните местоимения, затова в книжовния език трябва да се използуват две падежни форми – именителна и винителна. По този начин той получава следните родови и падежни форми на определителния член:

- за м. р. ед. ч. -тъ; за мн. ч. именителна -ти, винителна -ты;

- за ж. р. ед. ч. именителна -та, винителна -т©; за мн. ч. –ты;

- за ср. р. ед. ч. -то; мн. ч. -та.

• В третия раздел се преминава към разглеждане разновидностите, под формата на които съществува определителният член в българските диалекти.

в) За Кръстевич членът за м. р. ед. ч. е -тъ, но той отбелязва, че в народните говори пред него се произнасят различни гласни – а, я, е, напр.: “человýкъ-а-тъ или человýкъ-о-тъ ... конь-а-тъ, рай-а-тъ или конь-е-тъ, рай-е-тъ” (ІІ, с. 11).

По същество той правилно изяснява и въпроса за наличието на “вставн© гласн©“ (с. 13) между члена -тъ и името “гласна-та оная коя-то ся чюва между имя-то и членъ-тъ – пише той – не е друго освенъ крайниятъ безгласенъ ъ или ь на имя-то, претворяемъ благозвучiя ради, на гласенъ” (с. 13), но погрешно смята, че изясняването на ъ в о става по руски образец, а на ь в е – по сръбски. Що се отнася до членовете “а, о, , е, за кои-то онъ (Н. Рилски, б. м.) такожде помянува – продължава Кръстевич, – разумýвася, че тiй не с© друго освенъ единъ варварисмъ произведенъ от то что былъ усýченъ и отхвьрленъ истиныя-тъ членъ -тъ, и остало за членъ само крайнiя-тъ на имя-то существующiй или вставно прилагателный ъ, или ь отъ кои-то пьрвыя-тъ ся произноси по с©що Българскы обычай като а‡, а по Русскы като о, вторый-тъ ся произноси по Българскы обычай като и по Сьрбскы като е. Така вълкъ-тъ, конь-тъ, стан©ло вълкъ, конъ, равно ва‡лка, ва‡лко, кон, коне” (ІІ, с. 18).

• Вмятане на гласен се сочи и при членуването на имената, завършващи на -й, както и при прилагателни и причастия, като смята, че е удачно в тоя случай да се пише -я “рая-тъ, края-тъ” (с. 20) и “младия-тъ, стария-тъ” (с. 21). Наличието на новите определени форми с член -тъ, -та, -т©, -то, -ти / -ты при прилагателните и причастията на мястото на старите определени форми в лицето на дългите форми обяснява със стремежа към “еднообразность”.

• Не може да не направи впечатление високата филологическа подготвеност на младия учен, който по същество правилно се догажда за протеклите процеси и им намира вярно научно обяснение. Всъщност това е и първото в нашата граматична литература научно изследване на членните морфеми и забележително е, че в основната си част научният анализ е на високо теоретично равнище.

Исторически погледнато, какъвто е и подходът на автора, членната морфема за м. р. ед. ч. е -тъ, а гласни ъ, о, е са резултат от изясняването на крайния ер ъ, ь оказал се в силна позиция. Прав е и в твърдението си, че кратките членни форми се появяват по-късно и са резултат от изпускането на същинския член -т по силата на произносително опростяване.

Не могат днес да не се приемат и обясненията му за формата на определителния член при прилагателните и причастията (ІІІ, с.18-21). Действително техните стари дълги форми са имали значение на определени, но след като при съществителните имена се оформят членни морфеми постепенно стремежът към системност е довел до налагането им и при останалите именни части.

Правилни са и изводите му относно присъединяването на члена, като например фонетичните особености, проявяващи се при присъединяването на членната морфема за м. р. ед. ч. към прилагателните и причастията, вярно се свързват със старите дълги форми.

Ценно е наблюдението, че прилагателните и причастията от м. р. ед. ч. присъединяват членната морфема към дългите си форми, а от ж. р. и ср. р към кратките си форми. Тази констатация е пряко свързана с въпроса за хронологията на протичащите процеси при възприемането на членните морфеми. Дългите форми за м. р. по-дълго време запазват значението си на определени, това се доказва и от наличието им до днес в някои диалекти [Младенов: 404-410], докато за ж. р. и ср. р. отпадат по-рано и при тях членната морфема съвсем естествено се прилага към кратките форми.

г) За множествено число на имената от м. р. и ж. р. Г. Кръстевич от трите налични в практиката членни морфеми -те, -тý, -ти дава предпочитание на -ти, използвана в котленския говор и, според автора, “най право и согласно съ пьрвообразно-то старо-словенско е послýдно-то ти или ты, то него трýба да предпочетемъ отъ други-ти въ пишемыя-тъ си ново-българскы языкъ” (ІІ, с. 24).

Така редуцираният определителен член -те в -ти в котленския говор се оказва най-съобразен със старите именителни и винителни форми на показателните местоимения ти, ты и Кръстевич му отдава предпочитание, въпреки широката практика у книжовниците от това време да се използува член -тý (-те).

д) Кръстевич прави и пръв опит за регламентиране на членуването при еднородни определения. Той смята, че трябва да се избягва обичайната тогавашна практика да се членуват всички еднородни членове и препоръчва членуване само на последнаия “вмýсто человýколюбиви-ти, милостиви-ти и даровити-ти цар¬, да пишемъ – съветва той – человýколюбиви, даровити и милостиви-те ца𬓠(ІІ, с. 25).

• Нормата, която обаче постепенно се утвърждава за такива случаи в книжовния ни език, свързва членуването с първото, а не с последното по ред определение, така че препоръката на Кръстевич в този случай се оказва неперспективна.

е) Във вида, в който Г. Кръстевич филологически реконструира членните морфеми, те се явяват в езика му с написването на филологическите писма.

• В езика на личната му кореспонденция до средата на 40-те години се наблюдава по-различна практика. В първите писма членът се пише най-често слято с името, по-рядко разделено или полуслято, а в по-късните му писма постепенно се възприема полуслятото му представяне с дефис, каквото остава и в следващите източници.

За м. р. ед. ч. при съществителните се използуват членни форми, образувани с членове -тъ, -тъ, -о, напр. П-1844: слогъ-тъ 180, §вýтъ-тъ ви 180, кнзь-тъ 190, преводътъ 189, паттъ 166, ортал©кътъ 189, господарьо мó са ищше 168.

Прилагателните и местоименията се членуват през този период с членове –ътъ, -атъ, -о, напр. П-1844: безпокойны-атъ 176, преблагодýтелны-ътъ 179, добры-ътъ 185, французскi-ътъ 189, вашi-ътъ 179 и вашiо Робинсонъ 168.

При имената от ж. р. ед. ч. до средата на 1844 г. се употребяват форми единствено с член -та, напр. П-1835: работата 105, вечерта 105, в мойта каща 105; П-1841: тýхната 166, нашата 169; П-1842: помощьта 172, работата 172; П-1844: прежна-та ваша любовь 176, почесть-та 179, хóрка-та 186, воденица-та 186 и др.

• След филологическите му писма се захваща и падежното разграничаване на члена – именителна форма на -та, винителна на -т©, напр. П-21. VІІІ. 1844: по минал©-т© есень 194, съ пощ©-т© 194, § ваш©-т© хат©ръ 195; П-1848: любовь-та с не изглажда 21, но да ми паказвате любовь-т© си 213, не знахте причин©-т© 213.

При членуването на имената от ср. р. ед. ч. практиката е единствена, с член -то, напр. П-1844: отечество-то 179, царството 179, действуеще-то лице 188; П-1845-1848: писмо то и житiе-то 213, сичко-то 213 и т. н.

Наблюденията показват, че в личната си кореспонденция Кръстевич последователно си служи с член -тý за множествено число при имената от м. р. и ж. р., напр. П-1841: газети-тý 167, българитý 167, заради книгописателитý или преводителитý 168, сичкитý 167, политическитý или ученическитý работи 167; П-1844: противни-тý 185, наши-тý 186, дюкены-тý 189, цары-тý имъ 187; П-1845-1848: доходы-тý 210, законы-тý 213, жители-тý 213 и т. н.

Този факт подсказва, че и за самия Кръстевич членуваните форми на -ти / -ты са били изкуствени. Съществителните от ср. р. в мн. ч. имат членувани форми с член -та, напр. П-1845: упражненª-та 211.

Както се оказва, с написването на филологическите писма в печатните му съчинения членуваните форми придобиват онзи облик, който се прокарва в теоретичните му разработки. Примери:

- за м. р. ед. ч. ФП: съществителни – языкъ-тъ І-5, разумъ-тъ І-3, края-тъ І-9, коренъ-тъ ІІІ-27, читатель-тъ І-9; прилагателни – българскыя-тъ І-2, добрыя-тъ І-4, ветхия-тъ І-5; местоимения – тýхныя-тъ І-4, нашiят-тъ І-3; причастия – слýдующiя-тъ І-14, пишемыя-тъ І-3; И: съществителни – торгъ-тъ (панагиръ-тъ) 289, какъ добро всадникъ-тъ да си настанява конь-тъ, говедарь-тъ да се пасе говеда-та, и ловецъ-тъ да си храни кучета-та 322; прилагателни – най-голýмыя-тъ 326, уреченыя-тъ часъ 333; числителни – вторыя-тъ и за третиiя-тъ 334; местоимения – сичкия-тъ свýтъ 341 и др.;

- за ж. р. ед. ч. ФП: в сред©-т© І-9, в собствен©-т© Българi« І-14, в азбук©-т© І-38, буква-та не е составена І-12, азбуката ны да ся составлява І-8; И: в земл«-т© си 115, презъ сичк©-т© зим© 246, за прав©-т© си душ© и искупен©-т© си вýр© 116, земя-та ще да ся оре 122, ветха-та не стига 259 и др.;

- за м. р. мн. ч. също вече са прокарани и последователно застъпени падежните разграничения именителни / винителни членувани форми при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения, причастия, напр. ФП: какъ-то казуватъ днесъ българе-ти ІV, 6, и между българы-ты ІV, 8, с© сторили грьци-ти І-4, въ градовы-ты І-3, въ косвены-ты си падежи І-13; И: Атилъ остави веке спокойны греко-римляны-ты 349, римляне-ти ... с© подарили 357, побýдивъ бунтовницы-ты 349, закони-ти с© равни 323, и прекъсвалъ мирны-ты разговоры 209, разоговори-ти имъ трýба да ся свьршатъ 241 и др.;

- за ж. р. мн. ч. членуването е само с член -ты, напр. И: нивы-ты 128, жены-ты 350, жълтицы-ты 324, римскы-ты войскы 130, царскы-ты Онорiеви стражи 222 и т. н.;

- за ср. р. мн. ч. членната морфема е -та, както в кореспонденцията му, така и в останалите му съчинения, напр. И: злополучiя-та си 215, оружiя-та 128, дýянiя-та 203, лозiя-та 128 и др.

• В заключение по разглеждания въпрос би могло да се каже, че Г. Кръстевич не само внася теоретическа яснота по въпросите за природата на членуваните форми, за мястото им в книжовния език, за формите на члена и тяхното използване, но и чрез езика си съдейства те да се утвърдят като книжовна норма при имената.

7.3.1в. Степенувани форми. Сред морфологичните явления, които не са намерили място във филологическите писма на Г. Кръстевич, но имат място в историята на книжовния език от онова време, е възприемането на новобългарските форми за степенуване на прилагателните имена и наречия. Без теоретични борби и спорове тези форми постепенно си пробиват път и се налагат като книжовна норма.

През втората четвърт на ХІХ в. те активно се използват от книжовниците, включително и от застъпниците на черковнославянската линия в езиковото строителство. Г. Кръстевич също дава своя принос в тяхното възприемане и утвърждаване чрез езиковата си практика. Към черковнославянските синтетични форми той прибягва твърде рядко, и то в утвърдени по онова време словесни формули от рода на: вашъ покорнýйшiй слóга (П-1844, с. 195), словýснýйшаго (ФП, І-23).

Обичайни за езика му са формите за степенуване, образувани с частици по и най, напр. ФП: по добрý І-2, по лесенъ и по правиленъ І-2, най добро-то І-3, най ближно и най сообразно І-5; И: по-вýренъ прiятель, ни по-приверженъ слуга 356, по-много-то 368, по-благородни 360, най-сетне 434, най-вýрни и най-любезни 269, най-голýми-ти и най-страшни-ти 194 и др.

• По отношение на правописното им представяне може да се отбележи, че във ФП писането на частиците по и най е разделно, а в И – полуслято с дефис.

7.3.1г. Местоимения. Друга интересна съставка на Кръстевичевия език, имаща отношение към строителните процеси в книжовния език по негово време, са местоименията. Макар и да заслужават по-обстойно внимание, ние тук ще се задоволим само с някои бележки относно личните местоимения. Преди всичко трябва да се отбележи, че Кръстевич използва новобългарската местоименна система, като писмената форма на местоименията в ред случаи се стреми да подчини на етимологичния принцип.

В третото си филологическо писмо “За падежи-ти” Кръстевич съвсем бегло споменава за местоименията и привежда примери за пазещи се при тях падежи – именителен, дателен и винителен: “азъ, менý (ми), мене (мя); мы (ны), намъ, насъ; той, тому, того” (ІІІ, с. 31).

Един опит да се представят в систематизиран вид формите на личните местоимения, откривани в езика на ФП и И, би разкрил следната картина:

а) за 1 л. ед. ч.: имен. – азъ І-2; вин. – мене И-196, мя И-326; дат. – менý І-3, ми І-2.

б) за 2 л. ед. ч.: имен. – ты І-2; вин. – тебе И-348, тя И-345; дат. – – , ти И-345;

в) за 3 л. ед. ч.:

- м. р.: имен. – онъ І-17, той И-199; вин. – него І-4, го І-5; дат. – нему И-325, му И-325;

-ж. р.: имен. она И-245, тя И-244; вин. – не« І-21, « ІІ-13 и я ІІ-6; дат. – ней И-244, й И-244;

- ср. р.: имен. оно ІІ-6, то ІV-8;

г) за 1 л .мн. ч.: имен. – мы І-6, нiй І-27; вин. – насъ И-369, ны І-17; дат. – намъ И-380, ны І-2 и ни ІІ-24;

д) за 2 л. мн. ч.: имен. – вы І-1, вiй И-196; вин. – васъ И-357, вы І-1; дат. – вамъ ІІ-166, вы ІІ-1;

е) за 3 л. мн. ч.: имен. – они И-357, тiй И-357; вин. – тýхъ И-357, гы И-357, нихъ И-357, ихъ И-413; дат. – тýмъ И-216, имъ И-357.

• Изнесените примери показват, че на етимологична основа Кръстевич пише формите: мя, менý, ты, ны, вы, гы, тýхъ, тýмъ. Не може да не обърне внимание, че при третоличните местоимения той прибягва както до източнобългарските той, тя, то, тiй, така и към черковнославянските онъ, она, оно, они, пазещи се в западните диалекти и използвани активно през този период от ред книжовници. Не е трудно да се забележи, че авторът свободно си служи както с едните, така и с другите, често, за да избегне повтарянето на една и съща форма, подобна практика се наблюдава още у Софроний Врачански. Ето и примери в подкрепа на казаното: И: Тiй обаче не щях© да тръгн©тъ той-часъ ... тогасъ и они да пойд©тъ по дирý© имъ 123; Тя му провожда по обычаю и прьстенъ 244; Она же посрамена и обезчестена прибýгн© при уйка си 245; и той ако да скрые они щ©тъ да му каж©тъ 294; Следователно онъ е предложилъ Владу, и той е радостно прiялъ 194 и мн. др.

• Както това е в народния език по негово време, Кръстевич използва третоличното местоимение той и с по-старата му първична функция – показателна, напр. И: и да му иска мнýнiе-то защо той магистръ по нужды требаше да сопричаствова на ... Магистръ Мартiалiй не намýри и той нищо противно да каже 295; не е веке градъ Сардiк©, то не е възможно да б©де, понеже той градъ ... не е веке градъ 296; ФП ... що говорятъ за той предметъ І-6 и др.

7.3.2. Морфологични особености в глаголната система. Най-значимо място във филологическите писма съвсем обяснимо се отделя на глаголите, на които е посветено четвърто писмо, писано на 16. ІХ. 1844 г. и озаглавено “За глаголы-ты”.

На разглеждане Г. Кръстевич поставя два главни въпроса:

• “колко спряженiя” имат българските глаголи;

• “съ кои окончанiя” да се “пиш©тъ въ различны-ты имъ числа и лица” (ІV, с. 1-2).

7.3.2а. Въпросът за новобългарските спрежения. По въпроса за новобългарските спрежения Кръстевич отхвърля даденото от Н. Рилски и прието от В. Априлов деление, по силата на което глаголите се разпределят в 7 спрежения – -амъ, -ямъ, -емъ, -имъ, -а, -я, -е.

На основата на задълбочен исторически анализ, при който се съпоставя спрежението на глаголите в новобългарски със старобългарските спрежения, Кръстевич доказва, че в сегашно време глаголите се разпределят в три спрежения: І спрежение с основна наставка -е- / -¬-; ІІ спрежение с -и-; ІІІ спрежение с -а- / -я-, при това обстойно се мотивира новото ІІІ спрежение (ІV, с. 6-9). Всякакви други глаголни основи и окончания, възможни в един или друг диалект, той смята за погрешни и неприемливи за новобългарския книжовен език, защото не съответстват на по-старото състояние в езика ни. По-специално неправилни и изопачени са окончанията за 1 л. ед. ч. е (напр. ходе, праве, което и Н. Рилски не приема) и -мъ (прието то Н. Рилски за всички спрежения) при глаголите от І и ІІ спрежение, т. е. онези, които в стб. са окончавали на ©, «, еши и иши, защото е сръбско влияние.

Глаголно окончание -мъ Кръстевич приема за правилно при онези глаголи, които в старобългарски пред окончание -©, -« са имали а, я, като думамъ, насилямъ и др. (ІV, с.6), изключение са глаголите, имащи ударение на този гласен, напр. жела«, неха« (с. 6).

По повод на несправедлива забележка на Н. Рилски във връзка с глаголните окончания Кръстевич изказва друго съществено допълнение към следвания от черковнославянистите умерен етимологичен правописен и езиковостроителен принцип: “Трýба да пишемъ по старому само което имамы обыкновенно въ употребленiе, а не да отхвърлямы кое-то имамы, и да пишемъ, кое-то немамы въ говоръ-тъ си” (ІV, с. 8).

• Така Г. Кръстевич пръв дава верен отговор на въпроса за състава на новобългарското спрежение, който и днес лежи в основата на морфологическата систематизация на глаголите в нашата граматика.

• Значително място се отделя и на спрежението в миналите времена – минало свършено и минало несвършено. Той пръв прави у нас опит за групиране на глаголите от аористното им спрежение в новобългарски, като ги обособява в шест основни групи “т. е. образы спряженiя”, както ги нарича Кръстевич, а именно: а) -хъ; б) -ъхъ/-охъ; в) -нъхъ; г) -ахъ; д) -ýхъ; е) -ихъ. Тази систематизация е интересна за българската граматика не само като опит, но и като резултат, въпреки че не всичко е приемливо и доведено докрай. Авторът е успял да се опре на единен класификационен признак, нещо, с което малко класификации, правени по-късно, могат да се похвалят.

В спреженията на отделните времена Кръстевич не успява да разграничи категориите вид и време, което се отразява върху изводите му [Първев: 125].

7.3.2б. Форми за сегашно време. В спрежението на глаголите за сегашно време към втората четвърт на ХІХ в. книжовноезиковата практика вече е дала отговор на въпроса за основния характер на спрежението – новобългарският тип спрежение се е наложило в основни линии и то не се оспорва дори от поддържниците на черковнославянското направление в езиковото строителство. Излезлите граматики до 1844 г. все още не са дали задоволителни отговори за броя на спреженията и за вида на глаголните окончания – източнобългарски или западнобългарски по тип трябва да бъдат възприети в книжовния език.

Видяхме, че при решаването на първия въпрос Г. Кръстевич отново се проявява като задълбочен аналитик и пръв достига до верни отговори.

По втория въпрос, като обобщава дотогавашната практика на книжовниците от източнобългарските диалектни области, основавайки се на живия български изговор в тези области и проявявайки умерен историзъм, Кръстевич се обявява за възприемане на следните по-важни особености в сегашното спрежение на глаголите:

а) тъмни окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. на глаголите от І и ІІ спрежение, писани етимологично с: -© /-« и -©тъ /-«тъ, -ятъ. Окончанието за 3 л. мн. ч. при глаголите от ІІ спрежение -ятъ в този вид има същата звукова стойност като -«тъ, като формата му е приведена в съответствие със старобългарската книжовна норма;

б) палатализиращ тип (меки) окончания в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. при глаголите от ІІ спрежение и при част от глаголите от І спрежение, писани етимологично с: -« и -«тъ / -ятъ. Следователно по отношение на палатализиращия тип окончания Кръстевич е последователен и той е един от първите граматици, които ги обосновават и утвърждават като книжовна норма не само на практика, но и теоретично;

в) единственото по-особено решение при окончанията засяга 1 л. мн. ч. при глаголите от ІІІ спрежение (а като допустим вариант, и другите две спрежения). На етимологична основа Кръстевич реконструира за това окончание -мы, като твърди, че “по сичк©-т© поне въсточн© Българi« тiй глаголи в произношенiе-то на i ся окончаватъ, а не на е” (ІV, 26). Редуцираното източнобългарско окончание -ме във вид -ми Кръстевич обосновава с интересна процедура от логикограматични разсъждения, довели го в крайна сметка до допускането, че старобългарското окончание за това лице -мъ е съкращение на по-старо окончание -мы.

• В езика на личната си кореспонденция, когато графиката му все още не познава букви © и «, Кръстевич по различен графически начин представя окончанията за 1 л. ед. ч. и за 3 л. мн. ч. при глаголите от І и ІІ спрежение – -а / - и –атъ / -тъ, напр. П-1835: да помысл 105, са грижа 105, да ви óбад 105; П-1841: да ви пиша 166, да прiемна 166, да го стор 166, да óзна 166, да са варнатъ 167, да поóчатъ 167, жела да стор 169; П-1842: да с изóчатъ 172, да додатъ 172, да с приведтъ 172.

От 1844 г. насетне окончанията се пишат по-разнообразно – -© / -«, -а / - и -ª; -©тъ / -«тъ, атъ / -тъ и -ªтъ, напр.:

• -© /, -©тъ: да ви разбер© 178, да рек©тъ 189, полож©тъ 179, да мог© 180, пиш© 210, да стан© 211, да мó дад©тъ 190;

• -«, -«тъ: надý« с 178, да забрав« 179, да сто« 180, да укор« 180, жела« да узна« 180, мысл« 185, говор« 186;

• -, -тъ: да с хвал 178, да §фьрл 179, да с разговор 173, не зна 179, мол ви с 180, м помнтъ 214;

• -ª, -ªтъ: живýª 210, проводª 210, проводªтъ 212, познаªтъ 187, намýрªтъ 189, да с боªтъ 189, чóªтъ 191;

• -а, -атъ: да преведа 189, да ми дадатъ 190.

Само в два случая през този период се откриват твърди окончания, напр: излишно сóда да ви пиша 167, вси с чóдатъ 189, които могат да са и недоглеждания.

При глаголите от ІІІ спрежение окончанията за 1 л. ед. ч. и за 3 л. мн. ч. са – -амъ /-мъ и -атъ /-тъ, като в тях буква означава звук [’а], напр. П-1844-1848: виждамъ 195, виждатъ 213, прегледамъ 213, поглýдватъ 212, излазмъ 212, претóртъ 191, претóрмъ 191 и др.

Ако се проследят окончанията за 1 л. мн. ч., ще се види, че още в писмата си Г. Кръстевич си служи с окончание -мы при глаголите от ІІІ спрежение, напр.: П-1841: да с радвамы 167, имамы 167; П-1844: óмножавамы 191, намýрамы 191 и др. Този факт говори, че той действително се опира на живо състояние в диалектната реч.

• В езика на ФП и И формите за сегашно време имат писмено представяне, което изцяло съответствува на приведените във филологическите му писма образци:

- за І спрежение:

ед. ч.

1 л. -© / -« : да изрек© І- 2, дойд© И-325;

2 л. -ешь : да речешь И-370, да ся убiешь И-323;

3 л. -е : да донесе И-344, да ся убiе И-377;

мн. ч.

1 л. -емъ : да речемъ І-8, живýемъ И118, можемъ И-64;

2 л. -ете : да дойдете И-325, да предобыете И-325;

3 л. -©тъ / -«тъ : да §сýк©тъ И-344, да убi«тъ И-344;

- за ІІ спрежение:

ед. ч.

1 л. -«/-© : мысл« да стор« И-325, да разрýш© И-325;

2 л. -ишь : мыслишь И-344, благадаришь И-323;

3 л. -и : мысли И-387, да проводи И-344;

мн. ч.

1 л. -имъ : мыслимъ И-60, да видимъ І-8, да тьрсимъ И-61;

2 л. -ите : мыслите И-326, рýшите И-325, утъкмите И-325;

3 л. -ятъ : мыслятъ И-322, да му ся молятъ И-398;

- за ІІІ срежение:

ед. ч.

1 л. -амъ / -ямъ : гледамъ І-24, думамъ І-26;

2 л. -ашь / -яшь : казвашь И-323, пыташь И-311;

3 л. -а /-я : нарича И-62, согласява І-8;

мн. ч.

1 л. -амы / -ямы : повтарямы ІV-8, хвьрлямы И-46;

2 л. -ате / -яте : провождате І.1, мя подканяте І-2;

3 л. -атъ / -ятъ : бързатъ И-322, разговарятъ И-196.

Вижда се, че Кръстевич в сегашно време следва най-характерните особености на източнобългарското спрежение, утвърдило се по-късно като нормативно в книжовния език.

7.3.2в. Форми за бъдеще време. Те не са предмет на специално внимание и описание във филологическите писма, въпреки че от случаите, в които се споменава за бъдеще време, се подразбира, че Кръстевич не съумява да разграничи категориите вид и време (ІV, с. 22). За тях можем да съдим единствено по конкретното им проявление в езика му.

• В първото си писмо до Г. Кръстевич, писано на български, Кръстевич си служи предимно с бъдеще време, образувано със спрегаем спомагателен глагол ща, напр. П-1835: азъ ща та повикамъ 105, азъ ща ви пиша 105, азъ ща та имамъ 105, ща ти са грижа 105. Само веднъж е употребена форма с частица ще: ще вы изв 106.

• В следващите писма основни вече се появяват формите с частица ще, като се прибавя в някои случаи и междинен съюз да, напр. П-1841: ще имамы 167, ще го воспрiемните 167, ще погледвамъ 167; П-1844: ще прекаламъ 179, ще да намýри 188, ще м wставите 180, ще намýртъ 189, ще видимъ 191 и др. Само на два пъти тук се откриват форми със спрегаем спомагателен глагол ща, напр. П-1844-1848: щ© люб« 185 и щ© вид« 213.

• Наблюденията върху езика на ФП и И показват едно уравновесяване на двата основни начина за образуване на бъдеще време, добре познати на Г. Кръстевич от родния му диалект [Русинов 1974: 543-544]. Интересно е да се отбележи, че в 1 л. ед. ч. и в 3 л. мн. ч. предпочитани са формите със спрегнат глагол щ©. Примери: ФП: щ© излож© І-1, щ© да рек© І-35, щ© ви дотегн© ІV-1, щ© ти рек©, ІV-20, щемъ да произнесемъ І-18, щемъ да кажемъ ІV-9, щемъ да припознаемъ ІV-9, ще чинемъ І-6, ще видимъ І-6, ще видите ІV-8, ще речешь І-26; И: щ© ти каж© 293, щ© го възблагодар« 325, не щ© мог© 325, не щешь да обадишь 293, ще имашь 294, щете да прiдобiете 325, ще да възблагодарите 325, ще да учините 325, ще принесете 325, ще видимъ 347, щ©тъ да гы видятъ 294, щ©тъ да мя обльстятъ 326 и мн. др.

• Очевидно е, че Кръстевич е преценявал и двата начина за образуване на бъдеще време, със или без междинен съюз, за непротиворечащи си и имащи еднакво право на употреба в изграждания книжовен език, тъй като и двата се използват широко в народния език.

7.3.2г. Форми за минало свършено време. За минало свършено време (“свьршено прешедше”) Кръстевич посочва, че представя “дýянiе или состоянiе, кое-то ся е всяческы и свьршено мин©ло” (ІV, с. 36). Образуването му правилно се свързва със старата инфинитивна основа на глаголите “става отъ неопредýлено-то наклоненiе, като ся измýни окончанiе-то -ти на -хъ” (І., с. 38).

Обръща се внимание, че формите за 2 и 3 л. ед. ч. завършват на коренната част, към която е прибавена “вставн©-т© характеристическ© гласн© а, ý, и, или вставныя-тъ такожде слогъ н©, ако има таквы-зи ...” (ІV, с. 40).

При окончанията за мн. ч. заслужават внимание два факта, първо, че в 1 л. мн. ч. се приема окончание -хмы, по силата на изтъкнатите съображения за сегашното окончание -мы, второ, че на етимологично основание за 3 л. мн. ч. се възприема окончание -х©.

• Езиковата практика на Г. Кръстевич показва последователно следване на посочените образци, напр. И: илэних© и разграбих© 339, отговорихъ 332, казахмы 336, помян©хмы 339, хван© 324; ФП: рекохмы ІV-4, положихмы ІV-4, изложихмы ІV-7 и т. н.; П-1844-1848: намэрихъ 180, загубихъ 210, писахте 213, wтидохъ 168 и др.

7.3.2д. Минало несвършено време. Времето, наречено “несвьршено прешедше”, Кръстевич определя като означаващо “едино дэянiе или состоянiе, кое-то ся е мин©ло, ако да гледамы время-то по кое-то говоримъ, но не ся е мин©ло, ако да гледамы время-то за кое-то говоримъ” (ІV, с.36). Определението и до днес по същество се използва в граматичната литература. Вярно е представено и образуването на неговите форми – от сегашна основа: “происходи отъ трет¬-то множественно лици времне настоящаго, като ся измэни -тъ на -хъ, и, ако има предъ -тъ © или «, като ся промэни и то на а или , кое-то тога става като една отличителна того времне привложена гласна” (ІV, с. 36).

• Формите, които са дадени за образци са почти като съвременните, с тази разлика, че според Кръстевич ятовият преглас във 2 л. и 3 л. ед. ч. и в 1 л. и 2 л. мн. ч. настъпва, когато ударението пада върху ятовата гласна, а когато не пада върху нея, се запазва непрегласен изговор.

• Езиковата му практика обаче показва запазване на непрегласено представяне, независимо от ударението, т. е. и в тези случаи се следва етимологичния образец, напр. И: любяше 212, скорбяше и бояше 222, водяше 225, мысляше 226, сэдяше 327 и др. Окончанията за 1 л. мн. ч. и 3 л. мн. ч. са както за минало свършено време.

7.3.2е. Причастия и деепричастия. За езика на Г. Кръстевич употребата на причастия и деепричастия е твърде характерно явление, но веднага трябва да се каже, че образуването им е по стари книжовни образци – старобългарски и черковнославянски, като само веднъж например се появява при деепричастията новобългарската форма чакащицъ в езика на писмата му.

Във “Всеобща таблица спреженiй”, представена в ІV писмо [с.19], се посочват причастни и деепричастни форми със следните наставки:

- сегашни страдателни причастия: -iемъ, -имъ, -аiемъ;

- сегашни деепричастия: -i©щъ, -ащъ, -ящъ, -аi©щъ;

- минало деятелно причастие: -лъ (-ал, -ял, -илъ);

- минало страдателно причастие: -ен (-янъ,-ан,-iен);

- минало деепричастие: -въ (-ав, яв).

Езикът му изобилства с примери на книжовни причастия и деепричастия от идведените образци, напр. ФП: говорi©щи І-4, поправляюще и дополняюще І-5, имэющ©i© І-11, стояще І-14, глаголящи І-28, писуемы-ти І-36, окончаеми-ти І-12; И: услышевъ 223, отст©пивъ 223, водящи 224, мин©вше 223, побужденъ 396, изшедъ 327, не имэюще 397 и мн. др.

Живите в народния език причастия – минало свършено и несвършено деятелно са в обичайната им употреба, напр. И: не бы дошьлъ 397, бэ го осадилъ, превзелъ, и разграбилъ, … послэ бе видэлъ …396.

Голямото изобилие от книжни по характер причастни и деепричастни форми трябва да се обясни не само с научния стил в последните два източника, но може да се свърже и със стремежа на Г. Кръстевич да следва етимологичния езикостроителен принцип последователно. Макар тези форми да липсват в народната реч, като необходими за изграждания книжовен език, той ги взема от черковнославянски и старобългарски, без да осъзнае в дълбочина невъзможността те да бъдат възкресени и да им се вдъхне нов живот в новобългарски.

8. Обобщение

“Изразените в писмата идеи и мисли – пише Хр. Първев – трябва да се разглеждат като резултат от твърде противоположни по своя характер източници – черковнославянската и гръцката граматична традиция, руската граматична мисъл в лицето на Калайдович и Павски, авторитета на Добровски, френските извори (Ланде и Нодие), живият народен език и най-сетне възгледите на Н. Рилски, В. Априлов и Р. Попович” [Първев: 138]. Действително теоретичните филологически влияния върху Г. Кръстевич са твърде разнопосочни и сложно преплетени, но те са подчинени на славянобългарското разбиране за характера и системата на новобългарския книжовен език и ако в едни случаи Кръстевич прокарва решения в консервативен дух, като например при графиката и правописа, то в други случаи езиковите му решения са изцяло в демократичен дух – по фонетичните и морфологичните въпроси.

Измеренията на конкретните приноси, които Г. Кръстевич прави в строителството на националния книжовен език през Възраждането могат да се търсят в няколко основни насоки.

Първо, обосновава нормативен модел на книжовния език, който по-късно през 60-те години в най-съществените си постановки получава кодификация в граматиката на Й. Груев “Основа за блъгарска граматика” (1858 г.) и се възприема от Пловдивската книжовноезикова школа.

Второ, поставя началото на българската научна граматика, като осъществява първите сериозни научни проучвания върху едни от най-актуалните въпроси на книжовноезиковото строителство в средата на ХІХ в. и, което е особено важно, дава принципно правилни и верни решения по въпросите за падежите и за аналитизма на българския език, за природата на определителния член и неговото място в книжовния език, за глаголните спрежения и за значенията на глаголните времена, за фонетичната система на новобългарския език и др.

Трето, с книжовния си език съществено допринася за утвърждаването на новобългарската фонетична форма на думите, за налагането на източнобългарския акцентен модел и източнобългарската мекост при съгласните, за разгръщане на книжовните лексикални ресурси на езика чрез активизиране на словообразувателни типове, чрез които да се репродуцират лексикални единици с абстрактна семантика, от каквито изграждания книжовен език изпитва голям недостиг.

Библиография:

Андрейчин: Андрейчин Л. Из историята на нашето езиково строителство, С., 1977.

Атлас: Български диалектен атлас, т. ІІ, ч. ІІ.

Балабанов: Балабанов М. Д. Гавриил Кръстович (народен деец, книжовник, съдия, управител), С., 1914.

Бобчев: Бобчев С. Какъв беше Гаврил Кръстевич, – Българска сбирка, г. VІ, кн. 1.

Венедиктов: Венедиктов Г. Из истории современного болгарского литературного языка, С., 1981.

Жечев: Жечев Т. Българският Великден или страстите български, С., 1976.

Младенов: Младенов М. Сл. Членувани прилагателни форми на -ий в североизточните български говори. – Български език, 1963, кн. 4-5.

Павлович: Павлович Хр. Грамматика славено-болгарска, Белград, 1845, Прелюбезна болгарска юносте! (Предговор).

Пеев: Пеев Г. Т. Един забравен българин от епохата на Възраждането, – Българска сбирка, г. ХХ, кн.V.

Петров: Петров К. Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІІІ, С., 1911.

Първев: Първев Хр. Из наченките на българските граматически разсъждения през Възраждането (“Писма за някои си мъчности на българското правописание на Гавриил Кръстьович), – Български език, 1961, кн. 2.

Русинов 1980: Р. Русинов, Учебник по история на новобългарския книжовен език, С., 1980.

Русинов 1974: Р. Русинов, Частица ще за образуване на бъдеще време в “Рибния буквар. – В Памет на професор Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974.

Снегаров: Снегаров Ив. Принос към биографията на Райно Попович, С., 1959.

Стойков 1947-1948: Стойков Ст. Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език, ГСУ, Историко-филолгически факултет, т. ХL ІV, 1947-1948, кн. 4.

Стойков 1968: Стойков Ст. Българска диалектология, С., 1968.

VІІ. Д-р Васил Берон като строител на новобългарския книжовен език

1. Актуални въпроси в книжовноезиковото строителство през втората половина на ХІХ век

В края на 50-те години и началото на 60-те години на ХІХ век процесите на книжовноезиково строителство у нас се разрастват, задълбочават и усложняват. До това време езиковата практика вече е дала еднозначен отговор на големия въпрос за основата, върху която трябва да се изгражда единният национален книжовен език – новобългарската линия окончателно и напълно се е наложила. Сега постепенно на преден план излизат въпросите за конкретния характер на новобългарската диалектна основа, за нормативното устройване на отделните езикови равнища – фонетико-правописно, морфологично, синтактично, лексикално, стилистично. Решаването на тези трудни и сложни задачи изпълва цялата втора половина на века – най-динамичното време в четиривековната история на новобългарския книжовен език.

1.1. Интензифициращи фактори. Въпреки че през този период започват да се проявяват и чисто лингвистични предпоставки, интензификацията на езикостроителните процеси се обуславя главно от извънезикови фактори, движеща сила в които са бурно развиващите се борби за църковна и национална независимост, достигнали своя връх през 70-те години. Ускореното езиково строителство е един от закономерните резултати на общия национален духовен и културен подем на българската нация през последните десетилетия на Възраждането, когато заедно с просветното дело във фактор с национално значение се превръща и книжнината – учебна, научно-популярна, художествена, публицистична. От особено значение за езикостроителните процеси е бързият развой на книгоиздаването и на периодичния печат. Така например, ако за близо 50 години (от 1806 г. до 1850 г.) са излезли общо 134 книги на 62 автори, то само през следващото десетилетие (1851г. - 1860 г.) са отпечатани 196 книги на 82 автори, а за периода 1861 г. – 1878 г. броят на появилите се книги е вече 691, на авторите – 217 [Венедиктов: 142-149].

Още по-изразителна е картината за развитието на периодичния печат. Докато до 1850 г. едва са се появили първите два вестника и две списания, то за времето от 1851 г. до 1877 г. са излизали около 62 вестника и 29 списания [Боршуков: 31-406].

1.2. Заедно с развитието на книжнината расте и броят на българите, които имат отношение към книжовния език и в една или в друга степен стават съпричастни на неговото изграждане. Сред книжовниците, които през 50-те и 60-те години успешно са участвали в теоретичните разисквания по въпроси на книжовния език и са дали немалък практически принос в неговото изграждане, е и д-р Васил Хаджистоянов- Берон. Неговото филологическо дело обаче и до днес си остава недооценено [Георгиева 1975: 357-359], изцяло неразкрит е и приносът му в решаването на книжовноезикови въпроси през третата четвърт на ХІХ век.

2. Личност и житейски път

Д-р Васил Берон изхожда от известната котленска фамилия Бероновци и е племенник на видния възрожденец д-р Петър Берон, по чийто пример и образец устройва личната си съдба и живот.

Роден е в Котел през 1824 г. Първоначално учи в родното си място, а след това образованието му продължава в Крайова, в Цариградското Куручешменско училище, в Ришельовската гимназия в Одеса. От 1847 г. до 1852 г. следва медицина в Мюнхен и във Вюрцебург, а на следващата 1853 г. специализира във Виена. Кримската война изпълва душата му с вяра, че българският народ ще бъде освободен, и той изцяло се отдава на патриотичния си дълг - безвъзмездно работи като лекар в Букурещката военна болница. След крушението на националните му въжделения, след като надеждата му да види отечеството и народа си свободни не се осъществява, В. Берон се завръща в родината си и от 1856 г. до 1863 г. работи като лекар в Търново, но в същото време е и един от водачите на българското движение в града – бори се срещу фанариотското духовенство, ръководи училищата в града, председателства черковно-училищната община, подготвя учебници и т. н. Лекар по професия, просветител по призвание, той безрезервно отдава силите си за просвещението на народа си. Жаждата за народополезна просветна дейност го отвежда през следващите 9 години (1864 – 1872 г.) в Болгардската българска гимназия, където се отдава на просветна дейност. През 1782 г. отново се завръща в Търново, където продължава да работи и след Освобождението. Умира в София през 1909 г.

2.1. Книжовна дейност. Книжовната дейност на д-р В. Берон основно е свързана с просветното и образователното му дело. Тя започва с двуезичните граматики – българско-френска и българско-немска, а след това продължава с учебници по логика и българско-френски буквар, с книги по естествена история и археология [По-подробни данни за книжовната и просветната му дейност вж. у Мусаков:].

Книгите на д-р В. Берон от 50-те и 60-те придобиват широко разпространение и приложение в учебната работа на тогавашните училища. Техният език е представял образец на книжовен език за ученици и учители, оказвал е силно влияние върху езика и езиковите схващания на цяло поколение български интелигенти. Ето защо неговото изследване е от важно значение за историята на книжовния ни език.

В наши дни, когато историята на новобългарския книжовен език все по-пълно и по-ясно очертава конкретния развой на сложните езикови процеси през ХІХ век, дълг на езиковедската ни наука е да разкрие и филологическия принос на д-р В. Берон в тяхното протичане.

2.2. Обект на изследване и изследователски задачи. Изследването има за обект езика на д-р В. Берон в първите две негови книги, излезли в края на 50-те години и в началото на 60-те години – “П©рва б©лгарско-френска грамматика съ едно изложенiе за б©лгарско-то правописанiе”, (1859) и “Логика. П©рви п©тъ на б©лгарски изложена отъ Василия Х. Стоянова- Беронъ, (1861).

Едва завърнал се в родината си и установил се в Търново след неуспешния край на Кримската война, д-р В. Берон разбира, че времето изисква от българския интелигент, независимо от неговата професия, да посвети всичките си сили, знания, способности и опит за духовното и културно издигане на народа си. Още през първите три години на престой в Търново той вече е подготвил две важни за просветното и образователното дело у нас книги – първите двуезични български граматики.

Тук няма да се подлагат на преценка научните и методическите достойнства на тези граматики (въпреки че те определено заслужават това), ще отбележим само, че тяхното равнище е на значителна висота не само за времето си. Нещо повече, те имат значение и за формирането на българската граматична традиция. Нас ще ни интересуват единствено схващанията на д-р В. Берон за устройването на книжовния български език, намерили израз в специалното “изложенiе за б©лгарско-то правописанiе”, поместено като предисловие към българско-френската му граматика, и конкретните характеристики на езика, с който си служи, в светлината на строителните езикови процеси през третата четвърт на ХІХ век. Проследяването на разглежданите въпроси в това филологическо предисловие ще върви успоредно с анализа на Бероновия език по съответните езикови особености.

2.3. Състояние на езиковия въпрос в началото на третата четвърт на ХІХ век. В края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ век у нас вече може да се говори за формиращи се теоретични концепции за нормативно устройване на отделните равнища на изграждания книжовен език. Те намират практическа реализация в моделите на книжовен език, които предлагат водещите книжовни центрове (Пловдив, Търново, по-късно и Букурещ) или отделни възрожденски книжовници. Отличителна особеност на времето е, че книжовникът, бил той преводач или творец, е и езиков строител. Излизайки с писмено слово пред своите съвременници, той се включвал повече или по-малко успешно в колективните усилия на нацията за изграждане на единно книжовноезиково многофункционално средство, способно да обслужва пълноценно динамично развиващите се комуникативни сфери. Ето защо така характерни са предговорите, посветени на езикови въпроси. От тази практика не прави изключение и д-р В. Берон, който е сред малцината, у които искреното желание и добрите намерения да се подпомогне езиковото строителство са подплатени с добра филологическа подготвеност и с верен езиков усет. Образовал се в Европа, той има не само широк научен кръгозор, но и отлична филологическа основа – освен гръцки и турски, той свободно се служи с румънски, руски, френски и немски език.

Тъй като в страната няма утвърдена единна книжовноезикова практика, В. Берон намира за нужно да обоснове ония правописно-езикови решения, които прокарва в езика на своите съчинения. Той смята, че именно това е пътят за постигане на съзнавано от всички така необходимото единство в книжовния език, нужно е всеки да “си изложи свободно мнэнiе-то, и тогава да се избере онова, кое-то ще е най право и да се общо прiемне” [с.3]. В правописно-езиковите си решения д-р В. Берон основно се опира на развитите от неговия виден съгражданин Гаврил Кръстевич схващания за книжовния език и за неговото устройване в публикуваните през 1858-1859 г. на страниците на сп. “Български книжици” “Писма за някои си мъчности на българското правописание” (излезли после и като самостойна книга), като същевременно им прави критически анализ и оценка.

3. Фонетико-правописни въпроси и особености на Бероновия език

Във филологическото предисловие към българско-френската си граматика д-р В. Берон взема отношение към най-важните правописни и фонетични въпроси, които трябва да получат решение, за да се постигне желаното единство в книжовноезиковата практика.

3.1. По въпроса за състава на азбуката. Преди всичко д-р В. Берон взема отношение към буквения състав на азбуката, предложена от Г. Кръстевич в неговото първо филологическо писмо. Той изказва несъгласие с прокараното от Кръстевич разбиране, че азбуката трябва да се състои от 38 букви, между които са ¬, w, я, ‹, v. Тях Берон намира за ненужни на книжовния ни език.

3.1а. Букви ¬ и я. За буквите ¬ и я категорично заявява: “нэмамы нико« етимологическ© важн© причина©, коя-то да ны принуждава да гы прiемнемъ”.

• За да се запази източнобългарското произношение на йотувано начално [е], според него, е достатъчно да се уговори тази звукова стойност на буква е в правило: “е поставено въ начяло-то на едно слово, или на единъ слогъ, произнося се мэгко като йе” [с. VІ]. Тази уговорка свидетелства, че по всяка вероятност приемането на буква от ¬ Г. Кръстевич е било не само етимологично, но и изговорно решение, представящо източнобългарската диалектна изговорна норма. Макар да се обявява за йотувано произнасяне на начално [е], по същество чрез правописното решение д-р В. Берон съдейства за утвърждаване на нейотуван изговор, отразяващ преобладаващото състояние в българската говорна практика. Ето и примери от езика му: Г – едн© 9, нэкое 5, е 20; Л – единъ 118, разумэе 52 и т. н.

• Буква я в начало на думи и срички Берон отхвърля като ненужна при наличието на напълно равностойната й буква я “коя-то, види се по погрэшность е изхвърлена отъ азбук©т-© на Г. Кр©стювича” [с. VІ]. И с пълно основание не я използва в своя език, напр. Л – ясно 29, явленiе 57, явно 149; Г – ястiе 13, ядемъ 23, ракiя 23 и т. н.

3.1б. Букви w, ‹ и v. Излишни и ненужни за българската азбука са според д-р В. Берон и гръцките букви w и ‹, защото първата дублира буква о, а втората, защото означава звук, който българите не произнасят, а го заместват с т. Изоставя и буква v като дублираща се с и, i, ы.

3.1в. Букви и, i, ы. За ръководно начало в правописа д-р В. Берон открито възприема етимологичния принцип, но не винаги му робува. Нерядко правописните му решения са изцяло обусловени от живото произношение. Така например той запазва традиционния начин за отбелязване на гласна [и] с три букви и, i, ы, но в същото време прави опит да ограничи употребата на буква ы, като определя три правописни случая за нейното използване:

• във винителните форми за мн. ч. на имена и причастия за разграничаването им от именителните на и, напр. Г – Воспомогателни-тэ глаголи не слэдоватъ … с©щото можемъ да кажемъ и за неправилны-тэ глаголы 57. … но за да изрази человэкъ всичкы-тэ случаи, сношеныя, обстоятелства и душевны чувства, не може да се служи само съ тойзи способъ израженiя; но трэбва да знае и слэдующы-тэ относително неправилны расположеныя на слова-та 117;

• в именителните и винителните форми на личните местоимения за: 1 л. мн. ч. – мы и ны (Г – Мы хортувамы за васъ 76. … коя-то никога не ны оставя 78), за 2 л. мн. ч. – вы и вы (Г – Надэ« се, че вы ще ми платите 77. Увэрявамъ вы прiятелю, че … 77). Също така и в именителната форма на личното местоимение за 2 л. ед. ч. ты (Г - … но ты не го стори 21);

• в глаголното окончание за 2 л. мн. ч. -мы, напр. Г – мы пэхмы 58, да се радвамы 56, ще разглэдамы кога ще хортувамы 57; Л – мы обичямы да вэрвамы 14, мы казахмы 15 и т. н.).

Вътре в думите, за разлика от Г. Кръстевич, Берон изоставя писане на ы на етимологично основание, с изключение на случаи, в които трябва да се избегне омонимно съвпадане, напр. Г – быхъ и бихъ VІІ, быхмы бы отвэщали 68; Л – ученiй опытъ 148, вещественно бытiе 46, но пише: мислянье 47, риба 53, диханье 2.

Буква i се употребява по традиционен начин за означаване на звук [и] пред гласен и [й], напр. Л – матерiалы-тэ 26, земннiй свэтъ 21, в©спрiемванье-то 21, сужденiя 77, фисiологiя 148. Също така и в думи като мiръ за омонимни разграничения.

Д-р В. Берон смята, че за новобългарския книжовен език е достатъчна азбука от 34 букви в следния вид: а, б, в, г, д, е, ж, з, и, i, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ъ, ы, ь, э, ю, я, ©, «. Справедливо е отбелязано, че непосочването на буква я от Г. Кръстевич по всяка вероятност се дължи на недоглеждане, но в същото време Берон сам пропуска да постави в азбуката буква й, която нормално използва, напр. Г – мой 68, не се отчайвайте 57, който 44, дэйствiе 45 и т. н.

3.1г. Буква ё. Като се позовава на необходимостта да се представи “народное произношенiе” и да се съхрани етимологичното написание, Берон въвежда и буква “ё вмэсто ö, iö или ьö” [с. VІІ] в написанието на наречието още – ёще, напр. Г – Глаголи-тэ се раздэлятъ ёще на правилны и неправилны 49; Л - … да извадимъ ёще нэкои другы бэляцы 121.

3.1д. Букви © и «. Много съществено правописно решение е възприетият единен начин за отбелязване на звук [ъ] с букви © и «, независимо от етимологичния му произход. “И т©й – пише Берон – буква © се употребява тамъ, дэто народно-то правилно и благозвучно произношенiе трэба да е низко и затворено” [с. ІХ]. Посочени са два главни случая, когато трябва да се пише © и « – като винително окончание на имена и местоимения от ж. р. ед. ч. и като глаголно окончание за някои лица. Наблюденията над езика му по следния начин конкретизират казаното от д-р В. Берон:

• във винителни форми на имена и местоимения от ж. р. ед. ч., напр: Г – Азъ т©рс« едн© доволно богат© дэвиц© 77, има ли добр© и сладк© вод©? 69; Л – работи земл«-т© 66, за Божь«-т© Прем©дрость 129. Също така и при съществителни от м. р. ед. ч., напр. Г – с©нувахъ че с©мъ былъ срещн©лъ брат©-си въ едн© гор© 92;

• в глаголни окончания:

- при спрежението на глаголите от І и ІІ спр. в сегашно време в 1 л. ед. ч. и при глаголите от І спр. в 3 л. мн. ч., напр. Г – не мог© 92, мог©тъ 113, ц©вт« 64 (но ц©втятъ 64); Л – мог©тъ да б©д©тъ … мог© да дад©тъ 9;

- при спрежението на глаголите в минало свършено и минало несвършено време в окончанието за 3 л. мн. ч., напр. Г – много се разгнэвах©, като хортувах© 36, му умр©знах© 94;

- непоследователно в миналите действителни причастия, напр. Г – былъ срещн©лъ 92, премин©ла-та нощь 92, но и разг©рналъ 161.

• Основна употреба буква ©, разбира се, има вътре в думите за отбелязване на звук [ъ], получен от стб. ©, ъ, ь, напр.:

- от стб. ©: Г – м©дръ 24, к©ща 24, ск©пъ 26;

- от стб. ъ: Г – в©лкъ 92, дл©женъ 41, т©ргува 98;

- от стб. ь: Г – с©рдце 31, п©рво-то 32, см©рть 79 и т.н.

• Освен това © се пише понякога и на мястото на звук [а] по силата на диалектна редукция, напр. Г – гл©ва-та 93, в©ли 95, гр©дина-та 78 и др.

В края на бележките за буква © Берон намира за нужно да уточни, че “« не можи да се употреби въ всички-тэ онiе случаи, дэто Руси-тэ употребляватъ ю, както това нэкои отъ новы-тэ Б©лгарскы списателы, даже и Г. Кр©стювичь струватъ, и пиш©тъ съ«зъ вмэсто съюзъ и пр. и пр.” [с. Х]. В това отношение той подкрепя правописната тенденция, която по-късно окончателно се налага в българския правопис, напр. Г – съюзи-тэ се раздэлятъ на 9 класове 102.

3.1е. Букви ъ и ь. Интересно фонетико-правописно решение у д-р В. Берон откриваме и по отношение на букви ъ, ь. Той мотивира употребата им като знаци за твърдост или мекост на следвания от тях съгласен, без сами да са означители на звук. Според него, тези две съгласни в старобългарски са имали именно такава функция в средословие и в краесловие в случаи като мъного с изговор много, дъва вм. два, дьньсь вм. днесь и т. н. [с. VІІІ] и с това им предназначение трябва да бъдат запазени в новобългарски.

Единствен случай, когато букви ъ, ь се използват със звукова стойност [ъ], са членуваните форми на съществителните от м. р. ед. ч. “Въ тiе случаи мы, за да завардимъ и етимологическото правописанiе и сегашне-то народно благозвучно произношенiе, принудени смы да употребемъ ъ и ь като полъ-гласны буквы – пише Берон” [с. VІІ].

Във всички останали случаи, вътре в думата или в краесловие, ъ и ь трябва да се използват единствено като указатели за твърдост – мекост на следвания от тях съгласен и препоръчва да се пише: съборъ, съединенiе, съединявамь, объграждамь, осьмiй, тежькiй, обичьнiй, а да се произнася сборъ, сединенiе, сединявамь, обграждамь, осмiй, тежкiй, обичнiй [с. ІХ]. Така практикува и в езика си.

а) С буква ъ обикновено се пишат представки в думи с книжовен произход.

Най-често в такъв вид е представка съ-, напр. Л – съд©ржянье 9, съобщава 10, съединимъ 27; Г – съвэсть-т© 24, съгласува 152, но в народни думи се пише и във вид с©-, напр. Г – с©будилъ 164, с©бужданье 166.

В определени случаи с ъ се пишат и представки въ-, въз-, изъ-, объ-:

- представка въ-, напр. Г – въвожданье 114, въд©хналъ 3; Л – въведенiе 19, въд©хналъ 21, но също така и Г – вносятъ 43;

- представка въз-, напр. Г – възд©хн© 162; Л – възглэдванье 22, но по-често във вид в©з-, напр. Г – в©бужда 28, в©звиси 79, в©злиза 48;

- представка объ-, напр. Г – объявявамь 162; Л – объемъ-тъ 80, но също и об-, напр. Л – обдарилъ 21, обработя 27.

• Буква ъ в краесловие се запазва на традиционното си място като означител на твърд съгласен, напр. Л – разумъ 48, слабъ 24, достоенъ 67, в©нъ 93, сравняватъ 93.

б) Буква ь, като означител на предходен мек съгласен, вътре в думата е най-типична за наставки -нье, -ье, по-рядко се среща между две съгласни, напр.:

• в наставките -нье, -ье, напр. Г – ск©сяванье 110, исканье 76, здравье-то 34;

• между две съгласни, напр. Г – письвахъ 46, др©жьте 93, письмо 93 и др.

В краесловна позиция ь редовно се пише на традиционното си място, напр. Г – подирь 121, спорядь 61, честь 24, сирэчь 87 и т. н.

в) Д-р В. Берон намира за “много право и логическо” предложението на Г. Кръстевич в членуваните форми на съществителните имена от м. р. ед. ч. крайните ерове ъ и ь да се произнасят като звукова съставка на члена и, както сам пише “съ драго с©рдце го прiехмы и употребихмы в правописанiе-то си на т©зи Грамматика” [с. ХІ], като членът се пише с дефис, напр. Л – снэгъ-тъ 64, овчеръ-тъ 66, животъ-тъ 148, огнь-тъ 64, кроежь-тъ (планъ-тъ) 11; Г – м©жъ-тъ 165, селянинъ-тъ 161, трудъ-тъ 165, п©ть-тъ 165, дюгэнь-тъ 161 и т. н.

г) В същото време обаче отхвърля предложеното от Г. Кръстевич правописно решение за члена при съществителните на краен съгласен [й]. Писането на члена в тия случаи с -ятъ е неправилно, според него, защото се изменя звукът в [йа], и затова “по добрэ ще е ако и тукъ се водим отъ прiятно-то Ново-Б©лгарско произношенiе и да вмэстимъ между й и тъ букв© © а не а; и да образувамы следователно: отъ й©, «; и т©й да пишемъ ра«-тъ, бро«-тъ; вмэсто рай-©-тъ, брой-©-тъ; а за потв©ржденiе на наше-то мнэнiе – аргументира се Берон – служи низко-то и затворено народно произношенiе на рай-©-тъ, а не рай-а-тъ” [с. ХІ]. Това свое разбиране Берон провежда и на практика в езика на своите книги, напр. Г – кра«-тъ 7, бо«-тъ 172; Л – стро«-тъ148. Единственото изключение е членуваната форма соя-тъ Л-61.

3.2. Писане и изговор на краесловни групи от шумов и сонорен съгласен. Във връзка с означаването на звук [ъ] стои и въпросът за изговора и писменото представяне на краесловна група от шумов и сонорен съгласен. Д-р В. Берон теоретически и чрез езиковата си практика защищава изкуственото им представяне без вметнат гласен. “Знаем – пише той – че много отъ Ново-Б©лгары-тэ произносятъ Пет©ръ, даже малоучени-тэ и пиш©тъ Петаръ, вместо Петръ, или спорядъ ветхы-тэ Петъръ; знаемъ при това, че най-право-то правописанiе и произношенiе и Петръ а не Пет©ръ или Петаръ” [с. VІІІ].

Явно е, че в тези случаи той пренебрегва реалното състояние на изговора в народния език и възприема едно чисто филологическо решение, което е отглас от отмиращата черковнославянска писмена традиция, но затова пък е подкрепена от състоянието в руския език. Ето и примери от езика на Берон, следващи отстояваната правописна особеност, напр. Г – мислъ 10, смислъ 12, м©дръ 24, добръ 41, Петръ 42, рэклъ 161, вэтръ-тъ 167, одръ 96; Л – реклъ 2, огнь-тъ 64, Димитръ 95.

3.3. Въпросът за фонетичното побългаряване. Разгледаната особеност в езика на д-р В. Берон засяга въпроса за фонетичното побългаряване. Започналият от 40-те години на ХІХ век процес на фонетично побългаряване на повлияните от черковнославянската и руската фонетика думи продължава да е актуален и през следващите няколко десетилетия. С езиковата си практика В. Берон също съдейства за неговото провеждане и утвърждаване, но все пак не всякога е успявал да надмогне някои обичайни по негово време фонетични русизми от рода на Л – сознаемъ 51, сотворенiе-то 3, кругъ 55, всемогущъ 72, левъ 53, восточн©-т© 55; Г – совсэмъ 13, сопругъ 13, состоянiе 16, вопросъ 29 и др. под.

3.4. Палатални съгласни. С възприетата означителна стойност на буква ь отчасти е свързан и въпросът за меките съгласни. Роден и в детските си години живял в Котел, където местният диалект познава добре развита система от меки съгласни, д-р В. Берон с езика си съдейства да се утвърди в изграждания книжовен език източнобългарската мекост при съгласните като нормативна фонетична особеност.

а) Краесловна мекост. Една особеност във връзка с мекостта на съгласните е, че той приема изговор на меки съгласни в краесловие, с което мотивира и писането на крайните ерове “за да изразятъ и опредэлятъ точно тв©рдо-то, или мэгка-то произношенiе на по предня-та имъ безгласна буква” [с. ІХ]. Очевидно е, че Берон се основава на изговора им в родния си котленски диалект [Стойков: 80], представящ остатъчно явление от едно по-старо състояние, напр.: Г – градинарь 164, день 165, д©ждь 167, п©ть 167, студь 168, фистань 173; Л – писарь 15, конь 59, см©рть 137, рэчь 137 и мн. др.

б) Мекост пред съгласни. Втора особеност е, че меки съгласни в езика на Берон се използват и в средословие пред друг съгласен, напр.: Г – косьми 19, письмо-то 48, хвальвахте 76, костилька 11, лекарька 13, прiятельско 24; Л – нарэдьба 129, близько-то 122, издирьванье-то 148, изгоньванье 107.

в) Мекост пред [е]. Трета особеност при меките съгласни в езика на Берон е позицията им пред [е] в наставки -нье и -ье, напр.: Л – мислянье-то 10, изучаванье 9, глэданье-то, чюванье-то, хортуванье-то, мирисанье-то и пипанье-то 21; Г – гроздье 23, среднье 156, третье 49, здравье-то 34 и др.

г) Мекост на ж, ч, ш. Четвърта, непоследователно прокарана особеност в езика на Берон е използването на небните съгласни [ж, ч, ш] като меки. Ако в предните три случая може да се приеме, че се отразяват живи остатъчни състояния на родния му говор, то тук причините са от чисто етимологично естество. Може да се твърди, че в този случай Берон се е повлиял от филологическите възгледи на Г. Кръстевич и следва в основни линии неговата практика, възприета и в модела на Пловдивската книжовноезикова школа.

Съчетанията [жа, ча, ша; жъ, чъ, шъ; жу, чу, шу] Берон представя основно в правописен вид жя, чя, шя; ж«, ч«, ш«; жю, чю, шю, освен това в мекостта на [ж, ч, ш] се указва и с буква ь, когато е пред съгласна.

Трябва обаче да се каже, че не са редки случаите, в които живият изговор надделява над изкуственото писмено правило и в правописните форми на думите съответстват на изговора. В резултат на това липсва последователно застъпване на разглежданата палатална особеност. Примери: Г – означяватъ 8 (но и означава 12), обичямь 15, чюдо 97, плач« 96 (но също така и обичамь 42, часъ 30, частица 105); св©ршятъ 12, д©рж« 93, жялость 150, тежько 104, обичьна 91 (но и: ваш©-т© 36, грижа 55, ш©па 4). Също е състоянието на тази особеност и в езика на другата му книга, напр. Л – чястносты-тэ 183, чюдо 15, дишятъ 149, жялость 150, лэжятъ 150 (но също и: начало 185, части 181, диш©тъ 49, жабры-тэ 60 и др.).

д) Отсъствие на котленската силна мекост на [т’, д’]. Както в езика на Останалите котленски книжовници, така и в езика на д-р В. Берон не се открива типичната за котленския диалект силна мекост на съгласни [т’, д’], които преминават в [к’] и [г’] [Петров: 195-218; Стойков: 76]. И той както Г. Кръстевич например очевидно е осъзнавал тясно ограничения характер на явлението и не го е допуснал в езика си, напр. Г – дэте 14, вид« 100, дюлы 3, третьяго 6, вм. очаквания котленски изговор [г’етe], [виг’ъ] и т. н.

Че явлението е добре филологически осъзнато от Берон, показват и разсъжденията му относно определителния член за мн. ч. в някои диалекти: “въ нэкои страни по Б©лгарiя, хортува се жени-кя, книги-кя и пр. сиречь че мэгкое кя е развратено от тэ, дэто э се преоб©рнало на я и т на к” [с. ХІІ].

е) Означаване на мекост с букви я, э, ю, «, ë. Означаването на меките съгласни става не само със знак ь, но и с букви за гласните, пред които се явява мекост - я, э, ю, «, ë, напр. Л - ëще [йоште] 83, цэлъ [ц’ал] 179; Г – люб« [л’уб’ъ] 91, мислятъ [мисл’ът] 94 и т. н.

Единственият мек звук от съгласните, който се отбелязва и със самостойна буква, е [й], напр. Г – нэкой 98, скрийте ме 92, но при съчетаване със следващи го гласни означаването му става с букви я, ю, ë, «, напр.: Г – ядемъ [йадем] 23, слэдующи-тэ [следуйуштите] 28, игра« [играйъ] 76 и т. н.

3.5. Писане и изговор на групи ър, ъл. По въпроса за писането и изговора на групи ър, ъл, наследници на старобългарските сонанти Берон следва източнобългарската произносителна норма с подвижност на [ъ] спрямо сонорния в зависимост от фонетичните условия. Когато защитава правописното си решение относно звук [ъ], той привежда и примери с групи ър, ъл, като при един от тях дава двояко произношение – “скръбъ (ск©рбь или скр©бь)” [с. VІІІ]. Явно е, че и в този случай той се солидаризира с Г. Кръстевич [Вътов: 77].

С езика си Берон подкрепя на практика онова състояние в изговора на тези групи, което по-късно се утвърждава като книжовна норма, т. е. спомага за нейното прокарване, напр. Г – др©жьте 93 и д©рж« 93, д©лгове 77 и дл©жность-т© 97, мр©тви 162 (но и м©ртви 11), в©лкъ, г©рло 5; Л – г©рци 193 и гр©цки 194, д©рво-то 73 (но и др©во-то 64), дл©женъ 69 и проч.

3.6. Писане и изговор на э. Подобно на Кръстевич, д-р В. Берон пише буква э на етимологичното й място, но и за него тя има двояка звукова стойност [’а] и [е] в зависимост от фонетичните условия, така както това е в северните източнобългарски говори – “знаемь же – пише той – че спорядь свойство-то на язикъ-тъ ни я често се промэнува въ э и э в я” [с. ХІІ]. Тази кратка бележка достатъчно определено говори, че Берон с езика си утвърждава източнобългарския преглас на ятовата гласна, ето и примери: Г – вэтръ-тъ 167, вэрвамь 167, снэгъ 168, бэли 170, мэсто 114, сэнк©-т© 164, тэлесенъ 10; Л – тэсно 123, тэло-то 164, погрэшки 97, рэдъ-тъ 122.

• Макар доста последователно да си служи с писмена форма нэма, нэматъ, напр. Г – 19, 20; Л – 31, 35, може да се твърди, че за Берон те са имали екав изговорен вид, характерен за родния му диалект, за това говори напр. форма нема Г-ХІІ.

• Не са изключение в езика на Берон и случаи, когато се проявява преглас на етимологична гласна а, явление, поднато на североизточните говори, напр. Л – христiенинъ 73, занаети-тэ 96-97, овчери-тэ 136 и др.

3.7. Рефлекс на стб. . Непоследователно етимологично е и правописното отбелязване на новобългарския рефлекс на стб. . Видим е стремежът новобългарският рефлекс да се пише в черковнославянския му вид, но в същото време много често връх взема новобългарския застъпник [е], напр. Г – имя 11, десятъ 26, девятъ 26, время 46, мэсяца 75, но също и – десетъ 7, петъ 26, време 47, дэте 13, девета 159 и проч.

Специално заслужава да се отбележи фонетико-правописната форма, в която В. Берон използва кратките винителни клитики на личните местоимения.

• Той възприема и си служи с форми ме, те, се, въпреки че за котленския говор (а по-широко и за останалите североизточни диалекти) са характерни форми ма, та, са / мъ, тъ, съ. В този случай Берон се отказва да следва примера на Кръстевич и най-авторитетната по това време практика на книжовниците от Пловдивската школа, които си служат с черковнославянските форми мя, тя, ся. Изхождайки от филологическата предпоставка, че в новобългарски застъпник на стб. е гласен [е], той предпочита западнобългарската фонетична форма на енклитиките ме, те, се и с езика си повече от десетилетие преди М. Дринов им проправя път в книжовния език. Примери: Г – мене ме 33, тебе те 33, себе се 34, управямь се 91, да ме изяде 92, азъ се с©будихъ 92, не ме безпокойте 96, трэба да те остав« 162, азъ те увэрявамь 162 и проч.

3.8. Редукция на неударените гласни и писмена практика. Друго фонетико-правописно явление, което е важно от гледна точка на книжовноезиковото строителство през първите десетилетия на втората половина на ХІХ век, е изговор и писмено предаване на неударените широки гласни [а, о, е].

Макар да изхожда от езикова област, в която редукцията на неударените гласни да е характерно явление, и въпреки че в граматичната литература през втората половина на века усилено се правят опити да се наложи източнобългарската редукция [Венедиктов: 232-235], д-р В. Берон основно възприема и утвърждава чрез езика си ясния изговор на тези гласни. Тази тенденция се е закрепила още през първата четвърт на века, когато книжовноезиковата практика протича главно на западнобългарска говорна основа. Най-далновидните книжовници от източнобългарските езикови области я продължават и постепенно я утвърждават в книжовния език. Свой дял в този процес има и В. Берон. Много малко са примерите с редуциран гласен в езика му, напр.:

• за [а : ъ] Г – п©ри 12 (но и пари 4), гр©дина 15 (но и градин©-т© 164), кр©ка-та 30 (но и кракъ 31), сн©га 30, л©скатель 18 (но и ласкатель 16);

• за [е : и] Г – можи 21, идимь 15; Л – спичелятъ 95, разбире 35;

• за [о : у] Г – ужен« 43; Л – мурава 57.

3.9. Изводи. От направения преглед на фонетико-правописните решения, които теоретически и на практика утвърждава д-р В. Берон, могат да се направят няколко обобщаващи извода:

а) Книжовноезиковите възгледи на Г. Кръстевич упражняват значително влияние върху езиковите схващания и практика на твърде широк кръг книжовници от втората половина на ХІХ век, в това число и на д-р В. Берон.

б) Д-р В. Берон възприема някои основни правописни положения, прокарвани от Г. Кръстевич, но в същото време прави съществени отстъпления от етимологичния принцип, приближавайки правописа до живия изговор:

• изхвърля от азбуката букви ¬, w, я, ‹, v;

• ограничава етимологичните основания при използването на буква ы за означаване на звук [и];

• утвърждава единно писане на звук [ъ] с буква © независимо от етимологичния произход на гласния;

• букви ъ, ь се запазват на традиционното им място в краесловие, лишени от звукова стойност (с изключение в членуваните форми).

в) Значителни заслуги д-р В. Берон има във връзка с решаването на най-важните фонетични въпроси по негово време:

• изговор на групи ър, ъл;

• изговор на неударените широки гласни;

• двояк изговор на ятовата гласна;

• утвърждаване на източнобългарската мекост при съгласните;

• възприемане на новобългарските рефлекси на стб. гласни [©, , ъ, ь];

• изговор ме, те, се на местоименните клитики;

• фонетично побългаряване на повлияната от черковнославянски и руски лексика.

4. Морфологични особености в езика на д-р В. Берон

С победата на новобългарско (реалистичното) направление в езиковото строителство към средата на ХІХ век разрешение са получили само най-основните морфологични въпроси – въпросите за аналитичния строй на изграждания книжовен език, за необходимостта от определените форми при имената, за новобългарския характер на глаголните времена и наклонения. През третата четвърт на века усилията на книжовниците вече се насочват към търсене на конкретни нормативни решения по тези въпроси, в резултат на което се стига до създаване на различни книжовноезикови модели. В хода на тези търсения свое място има и д-р В. Берон.

4.1. Определени форми при имената. Една от най-важните морфологични норми, намираща се в процес на изграждане при имената, е свързана с морфологичния облик на определените форми. Българските книжовници по това време вече имат достатъчно вярна представа за тяхната морфологична същност и за произхода на определителния член в българския език. Още през 1844 г. Г. Кръстевич изяснява тези въпроси във филологическите си писма до Райно Попович, като на определителния член е посветено неговото второ филологическо писмо от 20. V. “За членъ-тъ”.

В предисловието си към френско-българската си граматика д-р В. Берон също отделя специално внимание на определителния член. Като изказва пълно съгласие с Кръстевич относно природата и произхода на българския определителен член, Берон почти изцяло приема и дадените от него решения за формата му при съществителните от трите рода в единствено число: за м. р. -тъ, за ж. р. -та / -т©, за ср. р. -то.Възразява единствено по писменото отбелязване на члена за м. р. при съществителните, завършващи на [й] – вместо -я-тъ смята, че е по-правилно да се пише -«-тъ [с. ХІ].

а) При съществителните имена от м. р. в ед. ч. Берон използва само пълен член -ът, писмено отбелязван с -тъ, като краесловният еров знак при това получава звукова стойност [ъ].

[Исторически погледнато от същинския определителен член е останало действително само -т след изпадането на слабия ер в крайна позиция, а краесловният силен ер на думата е запазил звучението си в членуваните форми и е започнал да се възприема като елемент на членната морфема. Така че исторически погледнато в широко практикуваният през Възраждането начин за писане на определителния член във вид -тъ няма нищо неправилно, но от гледна точка на морфемното членение член се явява композитът -ът.]

Примери: Г – родъ-тъ 13, братъ-тъ 15, носъ-тъ 161, градъ-тъ 161, кра«-тъ 11, писарь-тъ15, п©ть-тъ 167, писатель-тъ 143; Л – разумъ-тъ 33, предметъ-тъ 27, стро«-тъ, составъ-тъ и животъ-тъ человэческаго тэла 148.

• Възприел съществителните с крайна консонантна група от шумов и сонорен съгласен без вметнат [ъ] гласен, В. Берон си служи и с изкуствено звучащи техни членувани форми, като: Г – одръ-тъ 104, смислъ-тъ ХІІІ; Л – вэтръ-тъ 148, огнь-тъ 64, които не са имали реално потвърждение в живата реч и затова остават встрани от посоката, в която върви изграждащата се книжовна норма. Такива членувани форми се утвърждават само при съществителните с наставка -изъм, като: Л – силлогизмъ-тъ 108, догматизмъ-тъ 199, механизмъ-тъ 149.

б) Членуване на прилагателни и причастия. По въпроса за обаче за използването на членувани форми при прилагателните и причастията от м. р. ед. ч. (а по същество и при местоименията и числителните) д-р В. Берон заема особена позиция. Като тръгва от бележките на Г. Кръстевич за членуваните форми при прилагателните имена, в които се сочи, че старобългарските дълги форми са изразявали определеност, Берон развива тезата, че след като в новобългарски тези форми за м. р. се пазят, нелогично е да се образуват от тях нови членни форми, както това се практикува в народната реч. Тай осъжда съвременниците си, в това число и Г. Кръстевич, които ги допускат в книжовния си език. “Не е логически и право – пише Берон – едно прилагателно или причястie да се опредэлява два п©ти, дето не е нужно; - слэдователно и никога не трэба да са се пише опредэлителнiй членъ тъ подиръ прилагателны-тэ неусэченнаго окончанiя м©жскаго рода единств: числа, кои-то се св©ршятъ на й и кое-то окончанiе е доволно да имъ опредэли смислъ-тъ” [с. ХІV].

Чисто филологически съображения карат автора да пренебрегне реалното състояние в живата народна реч и в този пункт на езиковите си схващания Берон се доближава до книжовниците от Пловдивската школа. Изкуственият характер на решението му ясно проличава от наблюденията над използваните дълги форми при прилагателните, причастията и местоименията.

• В едни случаи те действително са в ролята на определени, но в други случаи имат значение на неопределени, напр. Г – Бащинiй ми домъ е много хубавъ 15, Въ френскiй язикъ всички-тэ глаголи … 44, С©ществителнiй глаголъ … показва … 44; Л – Ако представляемiй нашь предметъ приличя … 52, Оно се мисли подъ общiй бэлегъ … 55, … единъ-тъ синтетически а другiй аналитически 53.

• В други примери неопределеното значение е очевидно, напр. Г – трэба да се пиш©тъ безъ съединительный знакъ 112, подлежаще-то на единъ подразумэваемiй глаголъ 138, кога глаголъ avoir поставеннiй съ прошедшее причястiе … 152; Л - … всэки единъ здравомислящiй Христiенинъ 13, … всичко се преподава на простонароднiй Б©лгарски язикъ 31.

Всъщност, отказвайки да приеме членни форми с -тъ за м. р. ед. ч. при прилагателни, причастия, местоимения, Берон се отказва от употребата на същински определени форми за м. р. при тези думи и според него това допринася “Ново-Б©лгарскiй нашъ язикъ” да “става много пò благозвученъ и пò слад©къ” [с. ХV].

в) Членуване на имена от ж. р. Имената от ж. р. – съществителни, прилагателни, числителни и др. – се членуват с определителен член в две разновидности – именителна -та, винителна (косвена) -т©. Трябва да се каже, че това изкуствено писмено разграничение, което намираме мотивирано у Г. Кръстевич и по-късно приложено от представителите на Пловдивската школа, не се спазва от Берон във всички случаи. Примери: Да идимъ въ наш©-т© гр©дин© 160, Жена-та му отвэщала … 162, … по добрэ е да си загуби человэкъ жен©-т© а не крав©-т© 163, … направила това въ слэдующа-та нощь 165, Дай ми табакер©-т©, пошь-тъ и бастунъ-тъ 174; Л – Синтетическа-та (съчинителна-та) метода предначертава ходъ-тъ … 170, … по най добр©-т© метод© 167, … въ една-та, или въ друга-та … 167, … четв©рта-та е в©звратна на п©рв©-т©, а третья-та – на втор©-т© 108, … фисiологiя-та е една отъ най главны-тэ наукы на медицина-та (лэкарственна-та наука) 149.

• За формите на прилагателните, причастията, местоименията, числителните в ж. р. и ср. р. В. Берон приема членуване по новобългарски образец, защото те се употребяват “въ нихно усэчено окончанiе, слэдователно въ неопредэленъ смислъ, за това и въобще се съсединяватъ съ опредэлит. членъ та, то, кога с© употребени въ опредэленъ смислъ: добра-та, съща-та, добро-то, също-то и пр.” [с. ХІV-ХV]. Но в същото време, под влияние на Кръстевич, смята, че книжовният език печели откъм благозвучие, ако се ограничи използването на членувани форми и за тези два рода. Ето такива примери от езика му: Г – Моя гр©дина е хубава, твоя к©ща е висока, негова жена е добра 24, Наша честь (ихтибарь) не зависи отъ … 24.

• С обосновка за постигане на по-голямо благозвучие се мотивира и употребата в някои случаи на старите дълги форми за ж. р. и ср. р. Сам Берон дава в езика си не малко образци на такава употреба, особено за ср. р., напр. Г – условное наклоненiе 46, непроизносимое h 10, имя с©ществительное 10. В езика на “Логика” тази практика е почти изоставена.

г) Членувани множествени форми. Що се отнася до формата на определителния член за мн. ч. д-р В. Берон изцяло отхвърля виждането на Г. Кръстевич. Главното основание на Кръстевич да утвърждава членни форми за м. р. мн. ч. в два падежни облика – именителен -ти, винителен -ты, и за ж. р. мн. ч. една форма -ты – са старобългарските множествени форми на показателното местоимение -тъ, от което се е развил определителният член. Че тези закономерни множествени форми трябва да бъдат предпочетени, той подсилва с твърдението за съществуването им като живо състояние в котленския говор. Д-р В. Берон потвърждава това твърдение, като пише “За по голэмо потв©ржденiе на доказателства-та си Г. Кръстювичь прибавя че въ нашъ Котелъ и до днесь се увардило това показателно мэстоименiе ти и ты и се употреблява с©що и за членъ множеств: числа; дэто дэйствително и се хортува: тьiй жени, тый хора; както и жени-ты и жени-ти, добри-ти и добри-ты (разумэва се правописно)” [с. ХІІ]. Но в същото време забелязва, че котленци казват още и “тей-зи или тэй-зи хора, и тэ-зи жени” и освен това “т©й и на много мэста по Б©лгарiя употребляватъ-се те или тэ за членъ множеств: числа” [с. ХІІ].

Това му дава основание да заяви твърдо, че за определителен член в мн. ч. е най-правилно и оправдано да се приеме членна форма -тэ. При това изтъква и други две съображения:

- първо, че именно член -тэ (а не -ти или -те) прави българския език “по ясенъ и по точенъ и никога нема да се соблазнявамы и да мислимъ дали ти е членъ, или дателнiй падеж втораго личнаго мэстоименiя; както и за те не ще знаемъ ако оно е членъ, или винителнiй падежъ с©щаго мэстоименiя” [с. ХІІ];

- второ, в някои части на България пише той “хортува се жени-кя, книги-кя; добри-кя и пр. сирэчь че мэгкое кя е развратено от тэ дэто э се преоб©рнало на я, и т на к” [с. ХІІ].

По този начин в този случай В. Берон проявява по-реалистично виждане и възприема по-перспективната форма за множествен определителен член форма --тэ, която е широко представена във всички български говори, без да се смущава от авторитетната практика на книжовници като Г. Кръстевич, Н. Геров, Й. Груев. Членните форми -тэ имат своя история в книжовната практика до този момент, която започва от “Рибен буквар” на д-р П. Берон, и бъдеще – по-късно те се приемат в моделите за книжовен език на Търновската, Каравеловата и Марин-Дриновата школа и в крайна сметка се утвърждават за книжовна норма.

Членуваните множествени форми на имената от м. и ж. р. в езика на д-р В. Берон последователно са с член –тэ, чрез тях той-в определена степен допринася за постепенното им налагане в езиковата практика през 60-те и 70-те години. Примери: Г – членове-тэ 8, жени-тэ 37, прости-тэ 8, завистливи-тэ 160, всички-тэ 39, мои-тэ 36, свои-тэ 36, три-тэ 64, двэ-тэ 64, учящи-тэ 13, слэдующи-тэ 28; Л – черти-тэ и форми-тэ на предмети-тэ 27, ближни-тэ 147, френски-тэ, немски-тэ, инглишкы-тэ 164, нейны-тэ 81, наши-тэ 146 и т. н.

Филологическият усет на В. Берон проличава и в такъв дребен наглед факт като отделянето на -тэхъ за член във формата петъ-тэхъ Г-69, остатък от някогашен склоняван член, на чиято основа се е развила членната форма за мн. ч. -тэ [Мирчев: 181].

• Членуваните множествени форми на съществителните от ср. р., завършващи в ед. ч. на -о, -е, се образуват с член -та, напр. Г – лица-та 46, времена-та 48, спреженiя-та 57, удоволствiя-та 77; Л – свойства-та 17, понятiя-та, средства-та 136.

4.2. Падежи. По въпроса за падежите д-р В. Берон безрезервно приема развитите от Г. Кръстевич възгледи, според които новобългарският език е аналитичен, но със запазени падежни разграничения в определени случаи.

Езиковата практика на Берон показва стремеж да се спазва писмено разграничение между именителни и винителни (косвени) форми в два случая, но веднага трябва да се каже, че няма пълна последователност (в примерите правилните употреби са подчертани с получер шрифт, а неправилните – с черта).

а) При имената от ж. р. в ед. число, именителна форма на –а, -я, винителна на -©, «: Г – Моя жена има единъ добръ м©жь а азъ имамъ едн© добр© жен©, и т©й мы имамы причин© да смы благодарни. Дэ е Госпожа ваша майка? – Она е у дома, боли « гл©ва-та 54, … една котка, сякамь че бэше наша-та, грабн© упечено-то пиле, кое-то служника-та бэше турила на маса-та и за това много се разгнэваха на котка-та ни 36; Л – слэдователно естественна-та и постоянно-стройна нарэдба на вселена-та и систематическо-то й управленiе отъ едн© нивидим© Божествен© сил©, дали поводъ на нашiй духъ … 129-130.

б) При имената от м. р. в мн. ч. именителна форма на -и, винителна на -ы: Г – Опредэлителни-тэ прилагателни се съединяватъ съ с©ществителны-тэ 17, Букви-тэ с© отъ два вида: гласни и безгласни 1; Л - … Православни-тэ въ Турско се раздэлятъ на Г©рци, Б©лгары, С©рбы, Власы, Арнауты и пр. 193, Високи-тэ идеи силно дэйствоватъ при образуванье-то на една система, т©й, щото често онэ разкриватъ погрэшкы-тэ …163.

• Освен това той намира за много правилна препоръката на Кръстевич – с цел да се избегне “непрiятно-то повтарьнье на предлогъ на, да употреблявамы на много мэста падежи-тэ Церковно-Славенск: язика … а не, както съ жялост забэлежвамы, у нэкои наши нови списатели, да гонятъ и мразятъ всичко що е Церковно-Славенско, к©чи ли тойзи язикъ ни е чюждъ и непонятенъ!” [с. ХV].

По такива съображения понякога Берон прибягва до стари родителни форми, но това са употреби, обусловени от чисто стилистични съображения, напр.: Г – слово aide е женскаго рода 118, … кога означява человэка въоруженнаго и назначеннаго да варди 119; Л - …или като основнаiе сказуемаго 88, … к©мъ ос©ществленiе-то на идея-та построяемаго предмета 195.

• Понякога Берон си служи и с родително-винителни форми за имена от м. р., напр.: Г – сестра-та на Господина Петка 36; Л – Александра І, Наполеона І 29.

• В отделни случаи могат да се срещнат употребени форми и за други падежи, напр. дателни : Л – отдавамы безкрайному с©ществу – Богу 183, по нашему мненiю 22.

4.3. Форми за множествено число. От другите, съществени за изграждането на новобългарския книжовен език морфологични особености при имената, могат да се отбележат още формите за множествено число при съществителните и степените за сравнение при прилагателните имена.

Формите за множествено число при съществителните се образуват главно с окончания -и (-ы), -ове.

• С окончание -и, графически отбелязвано и с -ы, множествени форми се образуват от многосрични съществителни (а също така и от прилагателни, местоимения, причастия) за м. р. и ж. р., напр.: Л – матерiали 195, безбройни пределы 195, наши-тэ съотечественници 24, тэлесни или умственны органы 25, чувственни способности 23.

• Едносричните съществителни образуват множествени форми с окончание -ове, напр.: Л – скотове-тэ 4, градове 24, видове 171, членове 126, цэрове 150, рэдове 162, вэкове 164; Г – звукове 16, часове 132, плодове 168, слогове 105, классове 102, попове-тэ и др. Може да се отбележи, че такива форми има и от съществителните знак и факт: Г – знакове-тэ 112, Л – фактове 157.

• При съществителните от м. р. след числителни Берон обикновено си служи със специалната бройна форма множествена форма, напр.: Г – два рода 11, девятьнадесесеть вола 30, два чаршафа 173, два чифта гащи 173; Л – два п©тья 94, два крака 75 и др.

Може да се твърди, че д-р В. Берон има заслуги за стабилизирането на разгледаните множествени форми във формиращия се книжовен език. Само при съществителното гражданин той редовно прибягва до множествена форма с окончание -е, напр. граждане Л-197, а в редки случаи и към обикновена множествена форма вместо бройна, напр. двэнадесеть часове 22.

4.4. Степени за сравнение. Степените за сравнение при прилагателните и наречията са изцяло съвременни по вид, с изключение на това, че писането на частиците по и най е разделно, с отбелязване на ударението върху пò.

Когато разглежда степените за сравнение във френската си граматика, Берон много вярно изяснява семантичната и граматичната същност на категорията степенуване, привежда българските съответствия и представя как се предават на български различните съпоставителни отношения:

• отношението на равенство посочва, че се предава с “толкова като, также – както и”;

• отношението на преимущество – с частица пò; отношението на смаляване с “по малко, не толкова;

• отношението на превъзходство “Б©лгарски се назначява т©зи степень чрез най” [с. 22].

В езика му сравнителна и превъзходна степен често се използват, като писменото им отбелязване е разделно с означено ударение върху частица пò. Степенуват се качествени прилагателни и наречия, напр.: Г – Мое гроздье е добро; но ваше-то е ëще пò добро, и това кое-то ядемъ е най добро от всичко-то гроздье 23, пò д©лгички 113, пò лошаво 54, най голэмъ 23, пò рано, пò к©сно, пò силно 155; Л – пò ясно 63, най главно-то 103, пò силно и пò живо дэствiе 23 и др.

4.5. Местоимения. Интересни данни за езикостроителните процеси в края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ век ни дават и използваните от книжовниците местоимения, чиято система все още е в процес на доизграждане.

Наблюденията над езика на д-р В. Берон показват, че той си служи с местоимения, чиито форми стоят много близко до съвременните (изключение са третоличните местоимения). Може да се отбележи, че и по отношение на местоименията Берон много отблизо следва примера и практиката на Г. Кръстевич. При личните местоимения например Берон е възприел за 3 л. ед и мн. ч. по книжовен образец форми онъ, она, оно, они (живи форми в западнобългарските диалекти), въпреки че в родния му говор са в употреба източнобългарските местоимения той, тя, то, те (тях Берон се стреми да избягва и затова се срещат рядко).

• Ето как изглеждат формите на личните местоимения, съпоставени с използваните от Г. Кръстевич:

Както се вижда от изнесеното, източнобългарските форми той, тя, то, те, нiе, (вiе), тэ се появяват твърде рядко, формата вiе например е посочена при местоименията, но в езика му не присъства. Очевидно е, че книжовникът се стреми към определена нормативност. Само на няколко пъти например са се промъкнали източнобългарските по фонетична форма енклитики [мъ, тъ], напр. Вы м© ободрявате Г-169, ще м© накарате Г-172. Берон за разлика от Кръстевич дава път на живите новобългарски (от западнобългарски тип) енклитични винителни местоимения ме, те, се, като в същото време прокарва последователно правописно разграничение между кратките винителни и дателни форми за 1 и 2 л. мн. ч.: вин. – ны, вы, дат. – ни, ви.

	у Г. Кръстевич	у д-р Васил Берон
1 л. ед. ч. им. п. вин. п. дат. п.	азъ мене, мя менэ, ми	азъ – Азъ ид© отъ кафене-то Г-165. мене, ме – ще рачи мене Г-160; ще ме извините Г-169. на мене, ми – на мене ми Г-33, кажете ми Г-168.
2 л. ед. ч. им. п. вин. п. дат. п.	ты тебе, тя тебэ, ти	ты – Ты си ëще млада Г-162. тебе, те – тебе, те Г-33, Азь те увэрявамъ Г-162. на тебе, ти – на тебе, ти Г-33; Пр©ждума ти Г-162.
3 л. ед. ч. м. р. им. п. вин. п. дат. п.	онъ, той него, го нему, му	он (той) – онъ е ученъ Л-63; Тай ни угости Г-48. него, го – за него Г-127; чувате ли го Г-167. нему, му – принадлежи нему Л-63; му се отдаватъ Л-62.
3 л. ед. ч. ж. р. им. п. вин. п. дат. п.	она, тя не«, « ней, й	она (тя) – Она скоро ще премине Г-100; Тя е Г-161. не«, « - въ зависимость отъ не« Л-63; зело ли « Г-38. ней, й – ней, й Г-33, то й съобщава Л-66.
3 л. ед. ч. ср. р.	оно, то	оно (то) – отъ които оно е составено Л-61; И то зело ли « Г-38.
1 л. мн.ч. им. п. вин. п. дат. п.	мы, нiй насъ, ны намъ, ны (ни)	мы (нiе) – мы можемъ Л-60; Нiе смы дл©жни Л-190. насъ, ны – топли насъ Л-64; да ны отдэлятъ Л-97. намъ, ни – намъ се вижда Л-97; предсказва ни Л-97
2 л. мн.ч. им. п. вин. п. дат. п.	вы, вiй васъ, вы вамъ, вы	вы (вiе) – що ищете вы Г-76; вiе Г-33. васъ, вы – като васъ Г-76; да вы науч« Г.163. вамъ, ви – вам ви Г-33; давамъ ви Г-163.
3 л. мн.ч. им. п. вин. п. дат. п.	они, тiй, онэ тэхъ, гы тэмъ, имъ	они, тэ – Они ме обичятъ Г-103; и тэ да дэйствоватъ Л-197; онэ не пi«тъ Г-78. тэхъ, гы - като тэхъ Л-100; мы смы ги нашли Л-62. - имъ – не имъ позволяватъ Л-100.

4.6. Глаголи. От кратките бележки за глаголите в предисловието “Изложенiе за б©лгарско-то правописанiе” се вижда, че Берон приема схващанията и книжовноезиковите решения на Г. Кръстевич за глаголните спрежения и времена. “Намъ се виде – пише той – глаголно-то това разпредэнiе на негова милость много добро и практическо, за това и го послэдовахмы” [с. ХV]. Намира за напълно правилно подразделението на глаголите в три спрежения и начините за образуване на отделните времена в четвъртото филологическо писмо на Г. Кръстевич “За глаголы-ты”, като несъгласие изказва само по отношение на формата за 2 л. ед. ч. мин. несв. вр., наречено от него “преходящее”, вместо окончание -ше, смята, че е по-правилно окончание -ши (производно от еси).

В езика му твърде богато са представени различни глаголни времена и наклонения, това позволява не само да се правят изводи относно развойните и строителните процеси в книжовноезиковата практика по онова време в тази област, но и да се потърси влиянието, което има езикът му върху протичането на тези процеси.

4.6.1. Сегашно време. Внимание заслужават преди всичко формите за сегашно време, които в езика на д-р В. Берон имат напълно съвременен морфологичен и фонетичен вид и несъмнено упражняват влияние върху книжовноезиковите навици на използвалите учебниците му - двуезичните граматики и логиката - в ученическите си години.

• При глаголите от І и ІІ спрежение В. Берон се служи с тъмни окончания за 1 л. ед. ч. и за 3 л. мн. ч., които пише етимологично: -© / -« и -©тъ / -«тъ, -ятъ, като окончание -ят за ІІ спр. има всъщност звукова стойност [ът]. Ето и примери: Г – да чит© 161, да чит©тъ 160, мог© 97, мог©тъ 102, не зна« 103, пэ«тъ 58, любятъ 91.

• Глаголите от ІІІ спр. имат днешните окончания за тези две лица, като при ония от тях, чийто корен завършва на ж, ч, ш, най-често се пишат окончания -ямъ, -ятъ, напр.: Г – вэрвамь 160, увэрявамь 77, опредэлятъ 130, се отнасятъ 125, обичямь 15, (но и обичамь 103, обичатъ 37); съд©ржятъ Л-77.

• Д-р В. Берон има заслуги и за постепенното налагане на палатализиращия тип окончания за 1 л. ед. ч. и за 3 л. мн. ч. при глаголите от ІІ спрежение и при част от глаголите от І спрежение, писмено отбелязвани от него във вид -« / -ятъ, -«тъ, които имат последователна застъпеност в езика му, напр.: Г – мраз« 15, да направ« 77, да се ужен« 43, надэ« се 77, да позна« 43, търпятъ 20, мислятъ 94, се ласка«тъ 55.

С палатализиращи окончания се изписват и глаголите с краен шушкав съгласен ж, ч, ш в корена, но не винаги последователно, напр.: Г – се м©ч« 41, плач« 96, прикаж« 100, служятъ 25, лэжятъ 162 (но също и да ви послуж© 176, уч© се 169).

• Веднъж се среща и типичното за котленския диалект окончание -е за 1 л. ед. ч. в примера: Не мог© точно да ви го каже Г – 168, но може и да е печатна грешка.

• Друга особеност, която авторът е възприел под влияние на Г. Кръстевич, е окончание -мы за 1 л. мн. ч. при глаголите от ІІІ спр., вместо окончание -ме, напр.: Л – да упознавамы 23, да размислямы 23, образувамы 26, да чакамы 14, провождамы 24 и др. Окончанието е изкуствено и то естествено не намира особено приложение в езиковата практика на други книжовници.

Както се вижда, с изключение на отбелязаните по-особени окончания за 1 л. мн. ч. при глаголите от ІІІ спр. и за 3 л. мн. ч. след ж, ч, ш, формите за сегашно време в езика на Берон напълно се покриват с утвърждаваните през втората половина на 60-те и 70-те години от представителите на Търновската книжовна школа, които в крайна сметка се налагат по-късно като книжовна норма.

4.6.2. Бъдеще време. Във връзка с изграждащата се книжовна норма внимание заслужават и формите за бъдеще време. Въпреки че сред книжовниците няма единомислие по въпроса кои новобългарски форми за това време да бъдат предпочетени, на практика основно си съперничат два източнобългарски модела – с неизменяема частица ще и със спрегаем спомагателен глагол ща.

Г. Кръстевич си служи и с двата начина за образуване на бъдеще време, но у Берон се очертава по-специфична практика. В образците срещу френския футур е представено спрежение за бъдеще време в български със спомагателен глагол щ© в 1 л. ед. ч. и с частица ще във всички останали лица, напр.: щ© пэ«, ще пэешь, ще пэе, ще пэемъ, ще пэйте, ще пэ«тъ Г-58. Такива са и формите, с които авторът си служи.

Известно е, че на котленския диалект са познати и форми с частица ще [Русинов 1974: 543-544], и форми със спомагателен глагол щ© [Петров: 216], от които вторите са били по-архаичен тип. Може да се предположи, че по-новите форми решително са взели връх над формите със спомагателен глагол щ©, като все още старите форми са преобладавали само в 1 л. ед. ч., а в 3 л. мн. ч. са били разколебани. Докато Г. Кръстевич за тези две лица предпочита старите форми, но си служи и с по-новите, то д-р В. Берон редовно използва в 1 л. ед. ч. по-архаичната форма със спомагателен глагол щ©, но в 3 л. мн. ч. формата е винаги с частица ще, както е в останалите лица, напр.: Г – щ© го уб« 104, щ© умр© 162, щ© побэснэ« 104, щ© изямъ 92, ще б©дешь 91, ще видимь 10, ще сторимь 95, не ще б©дите 75, ще се срэщатъ13, ще чит©тъ 160, ще се уженишь 162; Л – не ще можимь 130, ще изложимь 121, ще получимь 109, ще се относятъ 124, ще успэятъ 88, ще се основаватъ 109, ще б©д©тъ 110.

Въпреки отбелязаното своеобразие на формата за 1 л. ед. ч., можем да твърдим, че В. Берон съдейства решително за утвърждаването на форми за бъдеще време с неизменяемата частица ще в книжовния език – тези форми през 60-те години се възприемат и от Търновската книжовноезикова школа.

4.6.3. Минало свършено време. Морфологичният вид на по-голямата част от формите за минало свършено време, наричано от Берон “прошедшее опредэленое”, изцяло се покриват със съвременните. Различия се наблюдават само в облиците за 1 и 3 л. мн. ч., за които на етимологична основа Г. Кръстевич приема окончания -хмы и -х©, а по негов пример ги употребява и Берон. Ето как е представено пълното спрежение в приведените образци: пэпхъ, пэ, пэ, пэхмы, пэхте, пэх© Г-58. В същия вид формите за това време се използват и в езика на неговите съчинения, напр.: Г – намэрихъ 104, пихъ 160, загубихъ 164, спахъ 92, рэкохъ 92, казахмы 136, видэхмы 11, дадохте 16, умр©знаха© ми 94, откраднах© 104, казах© ми 174; Л – зехмы, имахмы, подканихмы Х, оставях©, презирах©, приказвах© 194. Много рядко за 3 л. мн. ч. може да се срещне окончание -ха, напр. Г – отидоха 36, казаха ми 170.

4.6.4. Минало несвършено време. Формите за това време в езика на д-р В. Берон се отличават от утвърдените по-късно като нормативни в книжовния ни език в три случая:

а) първото различие се открива във 2 л. ед. ч., формата за което лице според Берон трябва да има окончание -ши, а не -ше, напр.: Г - пэяши 58, любяше 91;

б) второто различие е свързано с э гласна в основата на глаголите от І и ІІ спрежение, която по примера на Г. Кръстевич се пише с я, когато е без ударение, а под ударение с э, напр.: азъ любяхъ, ты любяши, онъ любяше, вы любяхте Г-91; азъ не мисляхъ Г-168, азъ ищяхъ да в©лэше ëще пò много и да замр©зняше Г-95;

в) третото различие засяга окончанията за 1 и 3 л. мн. ч., които се пишат както и при мин. св. вр. с -хмы, х©, напр.: Г – мы любяхмы 91, мы пэхмы 58, они любях© 91, они пэях© 58, азъ ги обичьвахъ ëще пò много ако не правях© толкова церемонiй 103.

4.6.5. Други глаголни времена. Формите за останалите глаголни времена, с които понякога си служи В. Берон, са изцяло съвременни по начин на образуване и по звучение, напр.:

• минало неопределено време: азъ с©мь видэлъ Г-10, не с©мь продалъ Г-77, умрэлъ е Г-96;

• минало предварително време: бэхъ пэлъ Г-48, ако не бэх© ме воспрели Г-97;

• бъдеще предварително време: щ© с©мь прочелъ Г-48;

• бъдеще време в миналото: ако бэх© безсловесни животни, не щэх© да иматъ даръ слово; а ако бэх© совсэмъ недостойни, не щэше да има толкова учени Л-127.

4.6.6. Страдателно спрежение. Във връзка с учебните задачи в граматиката си Берон обръща внимание и на страдателното спрежение, като в четивата, предвидени за превод на френски, нерядко се дават такива примери: Г – азъ с©мь натоваренъ съ дл©гове при това пакъ с©мь долбрэ расположенъ 55, ты си днесь наказанъ 91, ты ще б©дешь òбиченъ и награденъ 55.

Привежда също и цяла парадигма със сегашно страдателно причастие:

азъ люб«, и с©мь любимъ; ты любишь, и си любимъ …;

азъ любяхъ, и бэхъ любимъ; ты любяши, и бэши любимъ …;

азъ с©мь любилъ, но не с©мь былъ любимъ … Г-91.

По този начин д-р В. Берон допринася за книжовната обработка на страдателното спрежение и за утвърждаването на неговите форми в книжовния език.

4.6.7. Причастия и деепричастия. В отличие от Г. Кръстевич В. Берон избягва употребата на причастия и на деепричастия. Докато Кръстевич много често си служи с причастни и деепричастни форми, образувани по стари книжовни образци, то у Берон деепричастия изобщо не се срещат, а от причастията в езика му нормална употреба имат живите в новобългарския език минало свършено деятелно и минало несвършено деятелно причастие и минало страдателно причастие, напр: Г – чюдилъ 41, видэлъ 10, хортувалъ 75, ималъ 100, бэгалъ 48, излэзлъ 85, училъ 77, благодаренъ 54, натоваренъ 55, ухиленъ 98, распусн©тъ 93 и мн. др. Причастията на -л се използват в сложни глаголни форми, особено може да се подчертае свободната употреба на минали несвършени причастия за образуване на преизказни форми, напр.: видэлъ, отишелъ, дошелъ Г-161.

• Известно е, че през втората половина на ХІХ век в книжовния език бързо протича възстановяването на изчезналите в новобългарската народна реч стари сегашни деятелни причастия по черковнославянски и руски образци [Първев: 131-147]. В. Берон откликва с езика си на тези процеси, служи си, макар и не така често, с деятелни причастия, образувани с наставки -ящъ, -©щъ, -ющъ, като формите с -ящ преобладават, напр.: Г – учящи-тэ 13, стоящiй 5, настояще-то 56, любящiй 70, треперящъ 92, блестяше 78, пэ«щiй 59, предид©ще 133, изграждающи 125, слэдующи-тэ 11.

• Заслужава да се отбележи още, че се използват и страдателни сегашни причастия на -имъ, напр.: Г – бэхте любими 91, былъ неутешимъ 163; Л – недэлима единица 38, мислимо 47 и др.

4.6.8. Наклонения. Научно-популярният характер на Бероновите съчинения, чийто език разглеждаме, естествено предполага използването преди всичко на изявителен разказен план, но в учебните текстове, предвидени за превод в неговата българско-френска граматика, нерядко са употребени и форми за останалите наклонения. Тук накратко ще спрем вниманието си върху формите за условно и преизказно наклонение.

а) Условно наклонение. Когато разглежда наклоненията във френски език, В. Берон пише за условно наклонение следното: “то означява че едно дэйствiе може да б©де или че можяше да б©де, но само спорядь нэкои условiя” и привежда българските съответствия на използваните примери: “писалъ быхъ ако … - письвахъ ако …” [с. 46].

В текстовете действително са дадени и двата типа условни форми – старите, наследени от старобългарската епоха описателни форми със спомагателен глагол, и по-късните, развили се на новобългарска почва синтетични форми, напр.: Г – Безъ шег©, азъ уже быхъ хортувалъ малко и привождалъ темы, ако быхъ ималъ 75, Азъ играйввахъ, шегуввахъ се, пэйввахъ и праввях всичко щото правите вы, ако имахъ ваши-тэ таленты 76, Вы направвяхте с©що-то, ако бэхте на мое мэсто 76.

И двата типа условни форми постепенно се възприемат в книжовния език, но докато синтетичните форми, към които книжовниците през ХІХ век често прибягват, от началото на ХХ век започват да се схващат като присъщи на разговорната реч, аналитичните форми се налагат като основни в съвременната книжовна норма.

б) Презиказно наклонение. Използваните от В. Берон преизказни форми показват, че те са обичайно за автора средство за предаване на несвидетелски действия. Ето например четиво с презиказни форми за минало свършено време: Г - Единъ селянинъ като видэлъ че стари-тэ хора си гуждали очила кога-то ще чит©тъ, изреклъ да иде въ градъ-тъ и да си купи учила. Като дошелъ въ градъ-тъ отишелъ при единъ очило-продавецъ. Онъ му гудилъ едны очила на носъ-тъ. Селянинъ-тъ зелъ тутакси едн© книг© и като « разг©рналъ реклъ: очила-та не с© добри 161.

Берон не само с усет използва в езика си преизказни форми за отделни времена, но спомага и за тяхната книжовна обработка, за възприемането им като книжовна норма.

5. Речникови особености

Изострените филологически борби при решаването на въпросите за основните фонетични, морфологични и правописни норми на изграждания новобългарски книжовен език през втората половина на ХІХ век в речниковата система се съпътстват от ускорено протичащи процеси на попълване на ония нейни области, които непосредствено обслужват бурно развиващите се нови обществени, социални и културни сфери на живота.

Новобългарската народна лексика с нейните продуктивни словообразувателни типове, осигурявала пълноценно общуване в народния език, се оказва съвсем недостатъчна, когато преминала в книжовния език, с нея трябва да се удовлетворяват много по-сложни и разнообразни обществени и културни функции [Русинов 1980: 140]. Ето защо напълно закономерно още от най-ранните етапи на книжовноезиковото изграждане (в езика на дамаскинската книжнина, в езика на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, д-р Петър Берон и др.) се наблюдава лексикално заимстване на необходими изразни средства от старата книжовна традиция – черковнославянската, чрез която се осъществява приемствеността между старобългарската и новобългарската книжовна форма на българския език [Андрейчин: 25-34]. По този начин към новобългарската речникова система постепенно биват приобщени и активизирани силно продуктивни старобългарски книжовни словообразувателни именни типове с наставки -ние, -тел, -ост, -ство, -ие, -телен. От втората четвърт на ХІХ век насетне мястото на черковнославянски като главен източник за книжовна лексика вече се заема от руски език, който става изключително важен фактор за възстановяване и доизграждане на цели области в речниковата система, свързани със социално-политическия и културен живот [Андрейчин: 126-133], и особено при формирането на терминологичната лексика за различните клонове на знанието [Попова: 315-328; Михайлова: 238-239; Георгиева, Цойнска: 107-120].

Езикът на д-р В. Берон дава добра възможност да се наблюдава както развитието на строителните процеси в областта на общокултурната лексика, така и началните етапи на терминологичното изграждане в областта на отделни науки, напр. логиката. Тук ще се опитаме да представим най-характерните словообразувателни явления във връзка с развойните и строителните процеси в книжовния речник, като се изхожда от езика му в “Логика”.

В предговора на своята книга сам авторът отбелязва: “При составьнье-то на туй съчиненiе мы се водихмы, особено при распредэленiе-то му, отъ Систематическое изложенiе Логики” профессора Карпова, Санктпетербургъ, 1856, тъй и отъ нэколко другы Нэмскы такива съчиненiя, между които най много се возползовахмы отъ “Исторiя-та на душа-та” Доктора Готхилфа Шуберта, Профессора въ Мюнхенъ, а напечятана въ Стутгардь и Тюбингенъ 1839” [с. ХІ].

Съпоставката, която направихме, показва, че по същество книгата на д-р В. Берон представя съкратен (в някои случаи и попреработен) превод на “Систематическое изложенiе Логики” на проф. Карпов, но воден от мисълта да бъде полезен на сънародниците си и достъпен според тяхната подготвеност, Берон илюстрира законите, правилата и категориите на логиката с примери от българската действителност, помества близо 40 забележки, в които взема отношение по ред актуални за българите по онова време въпроси.

От гледна точка на езиковата история този пръв опит да се изложи на български една система от понятия в областта на логиката е важен, от една страна, с използваната общокултурна лексика, от друга страна, с терминологичните решения.

5.1. Общокултурна лексика и терминология. В областта на общокултурната лексика и терминология ще проследим най-активните словообразувателни типове при имената.

5.1.1. Съществителни с наставка -тель. През втората половина на ХІХ век продължава активизирането на съществителни с наставка -тель, като същевременно се разширяват сферите на тяхната употреба. Все още това са само съществителни за означаване на лица според вида на дейността, не се откриват такива съществителни със значение ‘уред’. Наред с твърде широко използваните през първата половина на века съществителни като спаситель 42, родитель-тъ 9, цэлитель 26, с©здатель 101, добродэтель 101, може да се отбележи употреба и на заети от руски съществителни като естествоиспитатели 148, изобрэтатели-тэ 92, председатель 134, слушатель-тъ 201, читатель-тъ 9.

Ако количествено деятелните съществителни с наставка -тель са ограничени, то отвлечените съществителни от книжовен произход, образувани с наставки -нiе, -ость, -ство и др., са твърде широко застъпени в езика на Берон.

5.1.2. Съществителни с наставка -нiе. Отвлечените съществителни с наставки -ние и -не, които имат общ старобългарски произход, възхождат към старата дублетна наставка -нь¬ / -ни¬. В историческия развой на езика тези две наставки обаче имат различна съдба. Докато вариантът -ни¬ развива значение на засилена отвлечена предметност в старобългарската книжовна лексика, преминала по-късно в черковнославянската книжовна форма на старобългарския език, то в говоримия народен език развитие получава вариантът -нь¬, който запазва засилена глаголност в образуваните с него отглаголни съществителни.

Още в ранните етапи от развитието на новобългарския книжовен език отглаголните съществителни на -ние от черковнославянския речник получават значително разпространение в езика на книжовниците. През втората половина на ХІХ век те вече са се наложили като един от най-активните словообразувателни типове, силно ограничавайки народните отглаголни съществителни на -не благодарение на на няколко основни свои преимущества:

• първо, наставка -ние има много по-широки словообразувателни възможности от глаголни основи, тя не познава ограничения от аспектуален характер;

• второ, нейното словообразувателно значение е в много по-висока степен абстрактно, поради което номинативните възможности на образуваните с нея отглаголни съществителни са много по-големи;

• трето, отглаголните съществителни на -ние имат висока степен на книжовна обработеност в старобългарската и черковнославянската лексика и са много широко представени в речника на книжовния руски език, в който още от ХVІІІ в. насетне наставката придобива изключително богата продуктивност [Никитинская: 75-81].

В езика на “Логика” д-р В. Берон без колебание приема руските отглаголни съществителни на -ние като напълно български по формална структура и лексикално значение и свободно си служи с тях или ги представя оформени с народната наставка -не.

Макар и твърде условно, използваните от него съществителни на нiе могат да се поделят на няколко групи по значение.

а) В една група могат да се отделят съществителните с по-тясно терминологично значение в областта на логиката, като: видотворенiе 71, въображенiе 22, заключенiе 97, класотворенiе 61, наведенiе (индукцiя) 94, овеществленiе 70, подведенiе (или сорить) 123, подположенiе (ипотеза) 49, предположенiе ‘хипотеза’ 49, представленiе ‘представа’ 52, законъ противоположенiя 37, родотворенiе 71, сознанiе 11, сужденiе (разс©ждане) 49, законъ съчинiе 47, умозрэнiе (умствено с©зиранье) 22, умозаключенiе 38.

• Една част от тези съществителни продължават съществуването си като логически термини в съвременния книжовен език, напр.: въображение, заключение, предположение, съзнание, съждение, умозрение, умозаключение.

• Други се утвърждават с изменена словообразувателна структура, напр.: овеществленiе – овеществяване, представленiе – представа, противоположенiе – противоположност.

б) Във втора група могат да се обособят отглаголни съществителни с по-широко общокултурно значение, като: влiянiе 138, въведенiе-то 19, посилки (допращанiя-та) 105, дэленiе 190, извлэченiе 56, знанiе 42, значенiе 105, изложенiе 17, израженiе 160, изслэдованiе-то 149, назначенiе ‘предназначение’ 9, направленiе 20, начертанiе 47, означенiе 9, опроверганiе 200, основанiе 15, познанiя 135, положенiя 37, построенiе 45, предназначенiе 161, предначертанiе 92, приложенiе 47, происхожденiе 55, просвэщенiе-то 36, разстоянiе 57, самоопредэленiе 157, состоянiе 15, столкновенiя 196, строенiе (стройство, оргазмъ) 64, ученiе 127, явленiе 175.

• С изключение на две съществителни – стронiе и допращанiе, на мястото на които днес са утвърдени съществителните строеж и препращане (препратка), – всички останали и днес функционират в книжовния речник със същото или обогатено значение.

в) В трета група се представят наименования на опредметени конкретни действия, като: движенiе 103, изнамэренiе ‘откритие’ 92, изчисленiе-то 169, незнанiе 150, нес©ществованiе 114, ос©ществованiе-то 50, писанiе 70, поученiе 154, правленiе 42, прод©лженiе-то 164, раздвоенiе-то 84, разложенiе 174, расположенiе 202, разстроенiе-то 57, сношенiе 181, соприкосновенiе 181, сотворенiе-то 3, соотношенiе 91, съобщенiе 6, съчитанiе 45, с©ществованiе-то 114, теченiе-то 135, увеличенiе 122.

• От тази група не се задържат в книжовния речник само три съществителни – изнамэренiе, правленiе и разстроенiе. За означаваните от тях понятия се утвърждават съответно – откритие, управление и разлагане.

• С вариантната наставка не продължава съществуването си ос©ществованiе – осъществяване.

г) В четвърта група могат да се съберат отглаголни съществителни названия на понятия, свързани с действия от духовно, физиологично и физическо естество като човешко проявление, напр.: благодэянiе 71, вниманiе 81, впечатленiе 21, желанiе 4, заблужденiе 134, затруднiе 142, мнэнiе 42, наказанiе 154, наслажднiе 146, недоумэнiе 202, обонянiе-то 21, объясненiе 7, осязанiе-то 21, отвращенiе 153, подбужденiе 168, отношенiе 13, предположенiе 188, смущенiе 41, сомнэнiе 85, страданiе 147, убежденiе 169, удивленiе 135, умиленiя 156, чувствованiя 138.

• Всички съществителни от групата и днес са обичайни съставки на книжовния речник.

д) И на края, в пета група могат да се обединят отглаголни съществителни с най-общо значение на материализирано в конкретен предмет действие, напр.: заведенiя 154, зданiе 47, пищеваренiе 149, растенiе 36, произвэденiе 11, творенiе 130.

• Поради отсъствие на опорна производяща основа в българския език единствено пищеваренiе не се закрепва в книжовния речник, въпреки че през ХІ век се използва в езика и на други книжовници.

6.1.3. Отглаголни съществителни с наставка -нье. Ако до средата на ХІХ век в книжовната практика може да се говори за пълно и безусловно доминиране на форми за отглаголни съществителни със старата книжовна наставка -ние, заети като готови единици от черковнославянски, руски или образувани на новобългарска глаголна основа на мястото на народните съществителни на -не, то през втората половина на века в езика на ред книжовници все по-определено се забелязва обръщане и към народните форми на -не. До този момент в речниковата система на формиращия се книжовен език вече е възстановена значителна част от старите книжовни съществителни на -ние, но продължилите повече от век опити да се съживи и активизира словообразувателната способност на старата книжовна наставка -ние на новобългарска глаголна основа, като народните отглаголни съществителни на -не се заменят с новообразувания с наставка -ние, все по-очевидно се очертават като безплодни и напразни. Изкуствените новообразувания само формално се оказват изравнени със старите книжовни отглаголни съществителни, но семантически те продължават да пазят и да функционират със значението на народните отглаголни съществителни на -не.

Много десетилетия семантичната и функционална съпротива на тези новообразувания като че ли е приглушена и протича като скрит процес, но от втората половина на века, когато езиковото строителство бързо се интензифицира (особено в областта на речника), тя все по-определено се проявява и открито, външно. След като значението на народните отглаголни съществителни отказва да се подчини на отвлеченото опредметяване с наставка -ние, наблюдава се постепенно възвръщане на съответстващата му форма с наставка -не. Отначало плахо, а с течение на времето по-решително книжовниците започват да изоставят изкуствените образувания с наставка -ние от народни глаголни основи и на тяхно място употребяват народните отглаголни съществителни на -не. Преди да се стигне до известната намеса на народния поет Иван Вазов [Андрейчин: 245] по въпроса за народните отглаголни съществителни на -не (“В недрата на Родопите”. – Сб. НУ, т. VІІІ, 1982, отд. ІІ, с. 11), в самата езикова система възстановителните процеси са били вече достатъчно развити и нуждата от теоретическото поставяне на този въпрос е била назряла.

Книжовното активизиране на народните отглаголни съществителни на -не през 60-те и 70-те години на ХІХ век не протича еднакво и равномерно в езиковата практика на всички книжовници. Едни вътрешно се съпротивляват на възстановителния процес като продължават да си служат с предпочитание или само с форми на -ние, докато други определено подкрепят процеса, като се стремят да постигнат семантично и стилистично уравновесяване на отглаголните съществителни с -ние и -не наставки. Например в излезлите по едно и също време книги на Сп. Петров (“Пълна математическа и физическа география”, 1865) и на Ив. Момчилов (“Граматика за старобългарскыя ¬зикъ по сичко-то му развитiiе”, 1865) съотношението между двата вида съществителни на -ние и -не е следното: у Сп. Петров около 70 са на -ние срещу 4 на -не, а у Ив. Момчилов около 50 са на -ние срещу 80 на -не.

5.1.3а. Д-р Васил Берон без колебание трябва да бъде отнесен към онези книжовници, които с езиковата си дейност допринасят в значителна степен за постепенното утвърждаване на народните отглаголни съществителни с наставка -не в книжовния език като тип думи със своя семантика, различна от семантиката на съществителните с наставка -ние.

Той еднакво си служи както с книжовни отглаголни съществителни на -ние, така и със съществителни на -не. Дори в количествено отношение може да се говори за почти пълно уравновесяване – по над 100 съществителни са използвани от единия и от другия суфиксален тип. Много важно е обаче да се отбележи, че у д-р В. Берон изкуствени образувания на -ние от народни по произход глаголи не се срещат. Всички употребени от него отглаголни съществителни на -ние имат съответствия в езика на оригинала. Знаменателно е, че се наблюдава ясно изразена тенденция към заменяне на книжовните отглаголни съществителни на -ние със съществителни, образувани по народния образец – с наставка -не. При тези случаи се очертават две словообразувателни решения у Берон:

а) Отглаголното съществително на -нье се образува от същия глагол, но от съответстващата му несвършена основа, ако основата му е от свършен вид, напр.: въставянье-то 122 (вм. вставленiе 212)*, доказванье-то 205 (вм. доказанiе 305), замэнуванье-то 88 (вм. замэненiе 153), испущанье-то 206 (вм. опущенiе 306), мислянье 45 (вм. мишленiе 71), объобщаванье 118 (вм. обобщенiе 199), ограничванье 76 (вм. ограниченiе 139), описьванье 184 (вм. описанiе 286), отрекванье 113 (вм. отрицанiю 204), разс©жданье 15 (вм. разсужденiе 7), разчленьванье-то 194 (вм. расчлененiе 292), смэсьванье 15 (вм. смэшенiе 8), събиранье 15 (вм. собранiемъ 7), с©д©ржянье 184 (вм. содержанiе 283), с©дэнье 67 (вм. сужденiе 121), уравняванье 82 (вм. уравненiя 145).

б) Отглаголното съществително на -нье се образува от друга глаголна основа, означаваща същото действие, напр.: възглэдванье 22 (вм. созерцанiе 16), в©злизванье-то 94 (вм. восхожденiя 167), глэданье-то 21, поглэдванье 22 (вм. зрэнiе 16), докачянье 29 (вм. соприкосновенiя 39), мирисанье-то 21 (вм. обонянiе 16), пипанье-то (вм. осезанiе 16), приглэдванье 135, с©пикасванье 136 (вм. наблюденiе 203), чуванье-то 21 (вм. слышанiе 20).

• В по-редки случаи съществителни на -нье д-р В. Берон използва на мястото на отвлечени съществителни от други словообразувателни типове в руския текст, напр.: в©спрiемванье 22 (вм. воспрiятiе 20), неразвиванье 167 (вм. неразвитости 265), разтэгванье 167 (вм. растягнутости 265), разпознаванье 116 (вм. диагностика 187), уприличванье, сравняванье 98 (вм. аналогiя 170).

5.1.3б. Езиковият материал свидетелства, че в началото на 60-те години процесът на формално и семантично разграничаване между двата вида отглаголни съществителни е бил вече в ход. Образуваните с наставка -нье съществителни Берон използва като същински имана за действия (nomina actionis), но както трябва и да се очаква, не винаги това разграничаване е така ясно прокарано. От значение е обаче фактът, че ако в предходната книжовноезикова практика съществува тенденция към формално уеднаквяване на двата вида отглаголни съществителни чрез представянето им с една обща наставка -ние, то у Берон се наблюдава обратен стремеж – не само формално, но семантично и функционално да се разграничават.

При това съществителни на -нье той образува както от народни по произход несвършени глаголи, така и от книжовни. Следователно, веднъж въведени в системата на книжовния език, отглаголните съществителни на -не – жива словообразувателна категория в народния език – бързо обхващат и оная част от глаголната лексика, която има книжовен произход. Тези нови явления особено добре се илюстрират от случаите, когато д-р В. Берон си служи с двете отглаголни съществителни от един и същи глагол.

а) Едни от тези съществителни са употребени на места, където Берон не следва пряко руския текст или излиза вън от него, напр.: знанie и знаянье (Но туку като тая мисль се утв©рди …, то она не е вечь мнэнiе , но и знанiе 42; … кога вещественни-тэ или отвлечени предмети сами се представляватъ на душа-та безъ нейно знаянье, то тогава … 22), изученiе и изучаванье (На такова едно памятно обикновенiе основава се особенно изученiе-то на Исторiя-та, Географiя-та и на … 30; … но гы оставятъ да си губятъ това злато временце въ изучаванье-то на наустници и проч. … 31), оцэненiе и оцэняванье (Като вникни следователно человэкъ въ устройство-то и нарэдьба-та на едно какво да е произведенiе, то онъ всякога ще приглэд© Логическ©т© му формалн© (образователн©) стран©, и – спорядь нейно-то оцэненiе ще се явятъ достойнства-та … 11; … то мы спорядь това оцэняванье заключавамы че … 96).

б) Други, по-голямата част от примерите, стоят срещу отглаголни съществителни на -нiе в руския текст, напр.: ограниченiе и ограничаванье (Такова едно ограниченiе на подлежяще-то називава се основанiе 87 /рус. Это ограниченiе называетсься основанiемъ 152/, … чрезъ най близко ограничаванье подлещащаго съ основанiе-то … /рус. … черезъ ближайщее ограниченiе подлежащаго основанiемъ 153), опредэленiе и опредэльне (И тъй опредэленiе-то може да се назове едно синтетическо описьванье, а описьванье-то – едно аналитическо опредэленье 184 /рус. И такъ на опредэленiе можно смотрэтъ, какъ на синтетическое описанiе, а на описанiе – какъ на аналитическое опредэленiе 287), предсказанiе и предсказванье (… ответственность за предсказанiе-то си 97 /рус. … не имеетъ дара предсказанiя 173/, …дэто издирьванье-то на чястни случаи (факти) се произвожда за предсказванье 97 /рус. Тамъ гдэ изслэдованiе частныхъ фактовъ производиться для предсказанiя 173).

Други такива примери могат да се приведат още с: образованiе 189 и образуванье 69, раздэленiе 84 и раздэлянье 116, сношенiе 78 и сносянье-то 91, сравненiе 95 и сравняванье-то 98, съединенiе 113 и съединяванье 104, изложенiе 17 и излаганье 194 и др.

в) Количествено най-много са, разбира се, отглаголните съществителни на -нье от народни по произход глаголи, при чиято употреба авторът не се води от използвани в руския текст отвлечени съществителни, напр.: живянье-то 78, земанье-даванье 146, изгабосьванье ‘излъгване’ 202, изгубванье 26, издирванье 15, изл©гванье-то 159, исканье 69, каранье 134, м©рданье-то 175, от©мванье 82, подушванье 22, с©пикасванье ‘наблюдение’ 136, разбиранье 69, ражданье-то 35, увардванье-то 121, хв©ркванье 167, хортуванье ‘говорене’ 21, чюденье 31 и др.

5.1.3в. В обобщение може да се каже, че изнесените наблюдения над отглаголните съществителни на -ние и -не в езика на д-р В. Берон добре илюстрират протичалите развойни процеси при книжовното устройване на тези два словообразувателни типа в новобългарския книжовен език през Възраждането и дават основание да се твърди, че семантичната диференциация между тях започва по-рано отколкото досега се смяташе в нашето езикознание.

5.1.4. Отвлечени съществителни с наставка -ость. Значителна словообразувателна и функционална активност трябва да се отбележи и при отвлечените съществителни, образувани с наставка -ость. Словообразувателният тип е старобългарски по произход, засилената му продуктивност продължава и в черковнославянски, а оттам и в руския книжовен език. На българския народен език типът е познат, но е бил слабо застъпен. Активизирането му в речниковата система на изграждания новобългарски книжовен език започва под влияние на черковнославянски, а по-късно продължава и под руско влияние. В средата на ХІХ век на него вече се пада значителна част от използваната абстрактна лексика за назоваване на отвлечена предметност, основаваща се на признаци и качества.

Почти всички съществителни на -ость в езика д-р В. Берон се посрещат с подобни съществителни в руския оригинал. Стотината по-активно използвани съществителни от този тип могат да се представят в две групи.

5.1.4а. Първата група обхваща съществителните, които според речника на Найден Геров (Рэчникъ на блъгарский языкъ), са познати и на народния език.

• Едни от тях не се посрещат със съответстващи им съществителни в руския текст, напр.: в©ншность 79, дл©жность 80, жялость 100, младость 203, хитрость 56.

• Други са употребени срещу съответни съществителни в оригинала, но са производни от народни прилагателни, напр.: хубость 46 (рус. красивость 69), ягкость 44 (рус. прочность 69).

• Трети напълно съвпадат с руското съществително, напр.: глупость 137 (рус. глупости 234), наклонности 154 (рус. наклонностями 251), опытность 163 (рус. опытности 261), слабость 122 (рус. слабости 200), сладость-т© 202 (рус. сладость 303).

Съществителните и от трите подгрупи днес са в книжовния речник с утвърдена широка употреба.

5.1.4б. Втора значително по-богата група включва съществителни, които не са засвидетелствани в речника на Н. Геров. Тук също с оглед на употребата им могат да се разграничат три подгрупи.

а) Съществителни, които напълно съвпадат с използваните в руския текст, напр.: близость 15 (8)*, възможность 65 (рус. возможности 110), готовность 146 (240), двусмисленность-та 117 (196), дэятелность 16 (рус. дэятельность 8), еднохарактерность 86 (150), животность 52 (87), зависимость 7 (13), законность-та 117 (150), истинность-т© 200 (301), мэстности 29 (39), невэрность 106 (180), недовэрчивость 85 (149), нерэшителность 89 (рус. нерэшительность 154), несъобразность 49 (рус. несообразность 82), образованость 58 (98), обширность-та 105 (180), основателность 14 (рус. основательности 7), отвэтственость 97 (173), положителность 181 (рус. положительность 281), послэдователность 28 (рус. послэдовательност 39), привязанность 202 (276), принадлежность 100 (175), причинность 29 (39), прод©лжителность 40 (рус. продолжительность 50), прозрачность 98 (170), протяженосты 44 (69), разумность 137 (234), самодэятелность 69 (рус. самодэятельности 123), связанность 171 (274), современносты 28 (39), съобразность 49 (рус. сообразность 82), с©щественность 153 (рус. существенность 265), с©щносты 81 (рус. сущность 153), т©нкости 194 (рус. тонкости 296), увэренность 84 (149), угодность 139 (235), ученость 58 (96), чястности 103 (177), являемость 174 (265), ясность 7 (14).

• Както се вижда, Берон твърде последователно се стреми да побългарява фонетически русизмите – изключенията са малко.

• От 37-те съществителни от тази подгрупа невъзприети в книжовния език са само 7 съществителни: еднохарактерность, животность, отвэтственность, привязаность, протяженость, связанность, являемость, при това може да се отбележи, че заедно с еднохарактерность Берон си служи и с производното от българска основа съществително – еднаквость 86.

б) Съществителни, чиито съответствия липсват в конкретно превеждания текст. Те също обаче идват в езика на преводача под влияние на руски език, напр. важность 41, необходимость 49, общность 74, обязанность 67, противоположность 27, сознателность 29, способность 57, стойность-т© 137, строителность 194, точность 200, цэлость 74.

• От тези съществителни единствено обязаность днес не се пази в книжовния език, тъй като и мотивиращата го дума му е чужда.

в) Като трети случай могат да се отделят съществителни, при които руското отвлечено съществително е заменено с производно от българска основа, напр.: затвореность 171 (рус. замкнутости 274), л©жовность 114 (рус. ложности 199), еднаквость 86 (рус. еднохарактерность 114), разновидность 138 (рус. разнохарактерность 235).

• Съществителните от тази подгрупа днес също са налице в книжовния речник.

5.1.4в.С пряк черковнославянски произход в езика на Берон могат да се свържат съществителни като б©дность 3, злотворность 153, прем©дрость 48, развратность 153.

5.1.4д. В заключение по този словообразувателен тип може твърди, че д-р В. Берон не само допринася количествено да се обогатят отвлечените съществителни с наставка -ост чрез свободно използване на такива съществителни, които предлага руския език (получени на руска или черковнославянска основа), но и да се активизират словопроизводителните способности на тази наставка на новобългарска основа.

5.1.5. Отвлечени съществителни с наставка -ьство. Чувствително разрастване през разглеждания период от Възраждането се наблюдава и при отвлечените съществителни, образувани със старата наставка -ьство.

Съществителните от този словообразувателен тип са познати и на народния език, но едва през Възраждането, когато се изгражда националният книжовен език, чрез руски и черковнославянски пълно се възстановява старата книжовна лексика и се активизират словообразувателните възможности на наставката. Така например наред със свойствените за народния език (по данни на Найден-Геровия речник) съществителни богатство 32, достойнства-та 11, естество-то 20, ласкателство 153, отечество 153, свидетелство 153, устройство-то 17, царство 42, человэчество 8, д-р В. Берон си служи и със съществителни, които имат по-определено книжовен характер, напр.: вещество 8, доброжелателство-то 151, доказателство 3, духовенство 87, единство 225, електричество 151, законодателство 15, злотворство 159, излишество 137, количество 16, множество-то 161, несходство 49, обстоятелство 37, общество 45, пространство 25, сродство 14, срэдство 163, стройство 49, сходство 49, съдружество 28, с©щество 51, упорство 183, чувства-та 23.

• Тези съществителни, в по-голямата си част използвани с по-широко или по-тясно терминологично значение, днес са обичайни книжовни речникови единици.

5.1.6. Отвлечени съществителни с наставка -ие. Възстановяването на отвлечените съществителни с наставка -ие, наследници на старобългарските съществителни на -ь¬ / -и¬, става изцяло по книжовен път от домашната среднобългарска книжовна традиция и чрез черковнославянски и руски, тъй като в народния език те почти не се пазят, ако не се броят такива, които са получили известно разпространение чрез черковната книжнина. Към тях можем да отнесем използваните от В. Берон съществителни като безсм©ртiе-то 121, благополучiе 12, благочестiе 58, злополучiе 36, несогласiя 134, съгласiе 154, които са посочени в речника на Найден Геров.

Освен тях могат да се посочат и ред други съществителни на -ие, активизирани и в предходната книжовноезикова практика, които са заимствани от черковнославянски и руски, напр.: бэдствiе 143, бытiе 16, вишегласiе-то 134, дэйствiе 17, занятiе 129, орудiе 199, понятiе-то 10, правос©дiе 47, препятствiя 37, пристрастiе 153, происшествiе 155, противоречiя 160, п©лномощiе 97, развитiе 197, разнообразiе 123, слэдствiе 206, сребролюбiе 187, средоточiе-то 25, съчувствiе 3, условiя-та 33, участiе 93.

Заслужава да се отбележи успоредната употреба на съществителните развиванье и развитiе, напр. За развитiе-то на умозаключенiе-то 103; Това движенiе друго нищо не е, освень едно силлогистическо развиванье на мисли-тэ ни … 103.

• Всички отбелязани съществителни днес са в книжовния ни речник, голяма част от тях са с богата семантична структура и твърде широка употреба в различни тематични полета.

5.1.7. Прилагателни с наставка -теленъ. Във връзка с бързо разрастващите се изразителни възможности на книжовния речник през Възраждането и с многофункционалната стратификация на книжовния език силно се активизират и книжовните словообразувателни типове при прилагателните имена.

Особено ярко в тези процеси се открояват прилагателните имена с наставка -телен (-ителен / -ателен). Словообразувателният тип е от старобългарски произход, но възстановяването му става по книжовни домашни средновековни, черковнославянски и руски образци [Русинов: 49-60]. В езика на В. Берон прилагателните на -теленъ често се използват, като сред най-употребяваните могат да се посочат такива, като: внимателенъ 46, действителенъ 14, доказателни 77, зад©лжителна-та 199, изключитело 26, мислителни-тэ 17, основателно 30, отличителни 55, относително-то 187, отрицателна 72, подбудителн© 179, познавателни 123, потв©рдителни 47, предварителни 2, притежателни-тэ 151, различителни 58, разс©дително 4, созидателный 46, спасителны-тэ 147, чювствителенъ 35 и др.

• Всички прилагателни от този тип, използвани от В. Берон в езика на неговата “Логика”, са живи съставки на речниковата ни система днес. За книжовното им възкресяване и налагане той несъмнено има определени заслуги като езиков строител.

5.1.8. Прилагателни с наставка -ически. Широко разрастване преживяват и прилагателните с наставка -ически, заемани от руски или чрез руски.

През втората половина на ХІХ век прилагателните на -ически се налагат като един от най-перспективните типове относителни прилагателни, използвани и с качествено значение. Най-типични за езика на В. Берон са прилагателните от този тип, образувани от чужди основи, напр.: аподидактически сужденiя 157, аналитически и синтетически сужденiя 169, антиномически-тэ столкновенiя 196, атмосферическый воздухъ 20, генетическа метода 171, ипотетическо доказателство 199, категорически 62, логически 148, математическо 44, метафизическо-то 157, методическо-то 167, органическы связы 149, практическiй смислъ 160, психологически 150, силлологистически доказателства 157, теоретическiй умъ 161, фантастическый духъ 6, химическы и физическы произведенiя 150 и т.н.

Трябва да се подчертае, че не се откриват прилагателни с наставка -ичен, които няколко десетилетия по-късно започват да се налагат като словообразувателен модел качествени прилагателни, съотносителни на прилагателните с наставка -ически [Георгиева 1962: 273-282].

• Всички използвани от Берон прилагателни от модела имат предимно терминологично значение и употреба.

5.2. Терминологична лексика. В предисловието на своята “Логика” д-р В. Берон изрично посочва, че като се съобразява с образователното равнище на българите от своето време, съзнателно се стреми да си служи с “единъ глад©къ и по возможности понятенъ язикъ и – всэкога отбэгвахмы ужъ високы-тэ (?!) и т©мни израженiя, които въобще се употребляватъ за такива съчиненiя отъ всичкы-тэ почти Европейскы Списателы, а особено отъ Нэмскы-тэ, Русскы-тэ и Гр©цкы-тэ” [с. 10].

5.2.1. Основни принципи на подход у д-р В. Берон към чуждата лексика. Воден от такива разбирания за езика на своя учебник по логика, В. Берон възприема следните по-важни речникови решения:

а) пояснява в скоби руските логически термини със западноевропейските им съответствия, практика, която в оригинала не е прокарана, напр.: вещество-то (матерiя-та) 8, вещественное (онтологическое, матерiалное) 56, въображенiе (фантазiя) 22, наведенiе (индукцiя) 94, положенiе (ипотеза) 49, сознанiе-то (идея-та) 160;

б) тълкува или описателно представя значението, което има чуждият термин, напр.: инстинктъ (естественно чувство) 161, медицина-та (лэкарственна-та наука) 149, недэлимо понятiе (атомъ) 61, окружн© лин« (орбит©) 25, основно начало (теорема) 187, п©рвообразно-то имъ единство (прототипъ-тъ имъ) 161, строенiе, стройство (оргазмъ) 164, частни случаи (факти) 97;

в) заменя използвания в руския оригинал термин с българска дума, напр.: кроежъ-тъ (планъ-тъ) 11, начертанiе и кроежи (планове) 17, обонянiе-то (мирисанье-то) 21, опытници-тэ (емпиристи-тэ) 158, пипанье-то (осезанiе-то) 20, понятiе-то (проумяванье-то) 10, посилкы (допращанiя-та) 105, ройность-та (течность-та) 68, строителность (синтезъ) 199, сужденiе (разс©жданье) 49, сужденiе (с©дэнье) 67, устрой (организмъ) 205, цэлитель (докторъ) 26.

г) Особено трябва да се подчертае чистотата на Бероновия език откъм турцизми. Към използвани или познати в народния език думи от турски произход Берон прибягва само в случаи, когато трябва да поясни:

• употребен руски заместител на турцизма, напр.: блэскъ (салтанатъ) 100, излишество (зiяде) 167, нарочно (максусъ) 205, недостатокъ (иксикъ) 157, непременно (мутлакъ) 37, образецъ (юрнекъ) 129, орудiе (алатъ) 11, счетъ (хесапъ) 54, семейство (соятъ) 61, основанiе (темелъ) 41, упорство (инатъ) 139;

• предпочетена българска народна дума, за чието значение в народния език се е наложил турски означител, напр.: вириг© (синджиръ) 124, земанье-даванье (алъшь-веришь) 146, зидарь (дюлгеринъ) 179, навикъ (адетъ) 139.

От всички тези предложени заместители на турцизми в тогавашния народен език в речника на книжовния език не се възприема единствено русизмът счетъ.

д) Силното руско лексикално влияние върху езика на д-р В. Берон освен в книжовните именни словообразувателни типове, които бяха разгледани по-преди, оставя следи и в използването на чисти русизми от типа на гибки орудiя 119 / 120, жабры 60, подлежаще 121, посылки 124, шатко мнэнiе 139 и др. под.

е) Малко са случаите, в които използваните думи от народен произход при окончателното формиране на книжовния речник да са останали извън него и днес да се представят като диалектизми, напр.: да си б©хтимь … глав©-т© 23, в©рло убедени 186, се гуждатъ ‘се нареждат’ 27, да хортувамы 12 и др. под.

5.2.2. Терминологична лексика в областта на логиката. Когато се разглежда езикът на Бероновата “Логика”, не може да се отмине въпросът за отношението на д-р В. Берон към формирането на терминологичната лексика в тази научна област. Голяма част от съвременните ни логически термини за пръв път на български са употребени от д-р В. Берон. Той почти изцяло възприема използваната в руския оригинал терминологични названия, като се стреми да ги побългари фонетично.

Откъм произход и източник логическите термини в езика на Бероновата книга могат да се поделят на три основни групи – едни от тях се отнасят към международната културна лексика, други са създадени на руска езискова основа, трети Берон създава на българска езикова основа.

а) Към международната културна лексика се отнася една важна част от логическите термини, сред които са: аксiома 187, анализъ 179, аналогическо мислянье 99, аналитическа-та метода 173, аналитически (разчленителни) понятiя) 63, аналогiя (сравняванье, уприличьванье) 98, антиномiи, антиномически-тэ столкновенiя 196, генетическа или раждателна метода 171, догматизмъ-тъ 199, идея 133, интереси 154, категорiи 62, классъ на предмети-тэ 61, логика 1, логическое построенiе 130, метода 166 (синтетическа-та 170, генетическа 171, систематическа 171, аналитическа 173), метафизическо-то 157, паралогизми 116, силлогизмъ (снесенiе мисли) 162 (силлогическ© вериг© (синджиръ) 124, фигури на силлогизмъ-тъ 108, (категорическiй силлогизмъ 111, еписиллогистическы или просиллогистическы 124), синтезъ 197, система 132, систематика 132, соритъ 123, термини 104, софизми 116, диллема, треллема, тетраллема, полилема 127, фантазiя 22, форма 10.

б) Към втората група логически термини, създадени на руска езикова основа, могат да се отнесат: бытiе 16, величины (числителны и протяженны величины) 44, взаимно-противоположни членове 190, взаимни-тэ отношенiя 10, видотворенiя 56, вниманiе-то 26, вол« 42, въображенiе 22, впечатленiя 21, дэленiе (синтетическо, аналитическо) 190, дэятелность 65, умствено дэйствiе 5, доказателство-то 194 (косвено-то доказателство 199, предположително (ипотетическо) 198, право доказателство 198), единство (единство на форма-та 131, единство на съд©ржянiе-то 131, единство въ множество-то 161), взаимн©-т© зависимость 13, законъ (местности и докачанья 29, приличiя, противоположносты, причинносты и обикновенiя 29), закони-тэ на мислянье-то 16 (с©щности (тождества) 37, противорэчiя 37, удовлетворителного основанiя или съчиненiя и съединенiя 38), индуктивно-то заключенiе 97, измэняемо-то 161, истинностъ-т© 200, количество и качество 49, мислимо 47, математическо мислянье 44, мнэнiе-то 42, навэденiе (индукцiя) 94, наклонности (нравственнны-тэ наклонносты 154, чувственни наклонности 102), начала (умственны и нравственны начала 157), образы или копiя 46, образецъ (юрнекъ) 129, обратно дэйствiе 65, общо въ чястности-тэ 161, овеществленiе на понятiя-та 70, опытъ 41 (в©ншенъ 136, в©трешенъ, граждански 144, ученъ 144, исторически 144), орудiе (логическо орудiе) 199, основанiе 37, отвлечены предметы 22, отношенiе 84, отрицаемо-то 200, подлежаще и сказуемое 71, положенiя, подположеiя (ипотези) 61, познанiя (опытни или предлежятелни 135, умствени и подлежятелни 135, придобыти-тэ 135), понятiе-то (проумяванье-то) 54 (видове: философски 79, недэлимо 61, ясно 53, т©мно 53, различително 53, уб©ркано 53, п©лно или основателно 53, неп©лно или пов©рхностно 53, возможно 77, коренно 71, синтетически (съчинителни) 63, аналитически (разчленителни) 63), посилки (допращанiя-та 105 (видове: категорически 125, чястни 106, отрицателни 107), постоянно-то и преминущее-то 184, предметъ (отвлеченъ 22, понятенъ 46, умопостигаемъ недэлимъ 51), предположенiе (ипотеза) 188, предположително (ипотетическо) 199, представленiя (въображенiе) 4, причина 66, пространство 25, противоположность 27, противорэчiя-та 14, самоопредэленiе 157, свойство 44, случайно 83, случаи (фактори) 97, сказуемо 71, слэдствiе 42, сознане-то 11, способы (логическы способы 130, положителенъ 114, отрицателенъ 114, положително-отрицателнiй 115, отрицателно-положителнiй 116), способность (упознавателн© 5, чувствителн© 36, душевни 21), столкновенiя на доказателства-та 196, сужденiе (разс©жданiе) 49 (видове: утв©рдително 72, количествено-положително 72, чястно-утв©рдително 73, отрицателно 73, общо отрицателно 73, чястно отрицателно 74, категорическое 84, условно 87, раздэлително 89, дэйствителни и потв©рдителни (ассерторически) 78, доказателни (аподидактически) 80, прости и сложни 86, основно 91, посредствено 92, произтичащи 125, съединително 86, събирателно 87), с©щность 92, умствено отвлечено творенiе 47, умозаключенiе 91 (видове: посредствено 91, условно 113, раздэлително 114), умозрэнiе (умствено с©зиранье) 22, чувства-та 24, чувствено възрэнiе 22, чувствено в©зпрiемванье 22, явленiя 46 (видове: общи 92, въздушни-тэ 151, сверхъестественно явленiе 155).

в) В трета група могат да се отделят такива термини, които В. Берон създава или използва на българска почва. Такива са: бэлякъ – количественни бэляци 44 (вм. рус. количественными признаками 69), отрицателни бэляци 183 (вм. рус. примэтъ отрицательныхъ 285-286); вещество-то (матерiя-та) 8, вещественно бытiе 46 (вм. рус. бытемъ формальнымъ 75), вещество на наше-то мислянье 8 (вм. рус. матерiя мышленiя 3); естество-то на наше-то мислянье 20 (вм. рус. природа … 13); основно начало (теорема) 187; опытно с©пикасванье 136 (вм. рус. опытнихъ наблюденiй 233); пипанье-то (осязанiе-то) 21; приглэдванiя-та и с©пикасванiя-та над явленiя-та на естество-то 135 (вм. рус. наблюденiй надъ внэшнею прородою 233); разлика 182 (вм. рус. отличiя видовыя 283); разумъ 19 (вм. рус. разсудокъ 11); строителность (синтезь) 194; ст©пъ на ос©ществованiе-то 50 (вм. степени …).

Една част от изнесените тук термини естествено при по-нататъшното формиране и стабилизиране на системата от понятия в областта на логиката отпадат и се завестват с други, но в същото време не може да не се признае, че за терминологичната основа на развилата се много по-късно логическа наука у нас послужват заетите от руски термини, с които пръв у нас си послужва д-р В. Берон в преводно си съчинение “Логика”.

Библиография

Андрейчин: Андрейчин Л., Из историята на нашето езиково строителство. С., 1977.

Боршуков: Боршуков Г., История на българската журналистика 1844 – 1877, 1878 – 1885 г. Второ доп. изд., С., 1976.

Венедиктов: Венедиктов Г. К. Из истории современного болгарского литературного языка. С., 1981.

Вътов: Вътов В., Гаврил Кръстевич и актуалните фонетични въпроси на книжовноезиковото строителство у нас в средата на ХІХ в. – Език и литература, 1982, кн. 5.

Георгиева, Цойнска: Георгиева Е., Цойнска Р., Славянски и неславянски езикови влияния в периода на оформянето и стабилизирането на съвременния български книжовен език. (С оглед предимно към лексиката). – Славянска филология, т. ХV. Езикознание. С., 1878.

Георгиева 1962: Георгиева М., Прилагателни на -ичен и -ически в развитието на съвременния български литературен език. – Български език, 1962, кн. 4.

Георгиева 1975: Георгиева Р. Ст., Един малко известен български автор на граматики през Възраждането (Д-р Васил Берон, 1824-1909). – Български език, 1975, кн. 4.

Мирчев: Мирчев К., Историческа граматика на българския език. Второ издание. С., 1963.

Михайлова: Михайлова Е., Аритметичната терминология през епохата на Възраждането. – Известия на Института за български език, кн. 13. С., 1967.

Мусаков: Мусаков Ил. Д-р Васил Берон. Живот и дейност. [Без година].

Никитинская: Никитинская Р. П., Аспектуальные значения глаголов и продуктивность образования существительных на -(е)ние, -тие в литературном языке первой трети ХVІІІ в. – Уч. зап. Казанск. педаг. ин-та, вып. 96. Вопросы теории и методики изучения русского языка. Сб., 7, Казань, 1974.

Петров: Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІІІ. С., 1911.

Попова: Попова В., Възникване на обществено-политическата лексика и фразеология в българския книжовен език. – Български език, 1961, кн. 4-5.

Първев: Първев Хр., Към въпроса за възстановяването на сегашно действително причастие в съвременния български книжовен език. – Славистически студии, С., 1963.

Русинов 1974: Русинов Р., Частица ще за образуване на бъдеще време в “Рибния буквар”. – В памет на професор Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974.

Русинов 1980: Русинов Р., Учебник по история на новобългарския книжовен. С., 1980.

Русинов: Русинов Р., Из историята на прилагателните имена със суфикс -телен (-ителен /-ателен) в съвременния български книжовен език (първа половина на ХІХ в.) – Rocznik slowisiyczny, т. ХХVІІ, кн. 1.

Стойков: Стойков Ст., Българска диалектология. С., 1968.

VІІІ. Участието на Сава Доброплодни в строителството на новобългарския книжовен език

1. Житейски път и роля във възрожденския културен процес

Сава Доброплодни (1820 – 1894 г.) педагог, просветител, театрален деец и книжовник с определено място в културните процес на Българското възраждане. Роден е в Сливен в учителско семейство, учи при Гаврил Кръстевич в Котел и при йеромонах Натанаил, завършва гръцкото Куручешменско училище в Цариград, където по същото време е и Г. Раковски, а малко преди това и Г. Кръстевич. От 1842 г. започва богатата му педагогическа, обществена и културна дейност. Учителства в Котел (1842 – 1847), в Шумен (1848 – 1852, 1856 - 1859), където се сближава с Лайош Кошут и с другите емигранти революционери от унгарски, полски и чешки произход, в Карловац (1853 - 1855), Сливен (1859 – 1862), във Варна (1862 – 1864), в Тулча (1864 – 1867, 1875), в Силистра (1867), в Кюстенджа (1872 – 1875).

След края на Кримската война С. Доброплодни отново се връща в Шумен, където развива богата обществена и културна дейност – основава читалище (което се смята за първата такова културна институция у нас), урежда театрални представления с участието на свои ученици – Васил Друмев, Добри Войников, Васил Стоянов и др.

През 1870 г. е избран за делегат на народния черковен събор в Цариград. След Освобождението е председател на Окръжния управителен съвет във Варна (до 1881 г.), след това работи като училищен инспектор в Разград и Варна (до 1886 г.). През 1881 г. е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (прераснало по-късно в Българска академия на науките), а от 1884 г. става негов почетен член.

“Елиноб©‘лгарскiи‡ №чи‘тель” Сава Доброплодни “Сли‘вннина”, като учител в елиногръцкото класно училище в Котел, през 1845 г., воден от родолоюбиви чувства, превежда на български едно от първите ръководства по здравеопазване. Пълното заглавие на съчинението е “Vгiономiа си‘рэчь правилà‘ за да си ва‘рдимъ здрà‘в·е-то, сочине‘на Гречески и Френски оть цэлитель-©тъ Арх¶гена Сарант¶евъ, а преведена на Б©‘лгарск·и‡-©тъ зы‘къ оть Са‘вва Х. Илi‘евича Добропло‘днаго Сли‘вннина. Издан·е перво. въ цариградъ. Въ Патр·аршеск©-т© Тvпограф·а, 1846 ”. Така започва активната книжовна дейност на С. Доброплодни – превежда народополезни книги, побългарява, съчинява.

Ако съдим по приложения към книгата “рà‘списъ на спомоществовà‘тели-тэ” от 23 страници, включващ над 1000 имена, тя е била посрещната с голям интерес от съвременниците му и е получила широко разпространение сред българите от Котел, Жеравна, Градец, Ески Джумая, Елена, Осман пазар, Сливен, Свищов, Ямбол, Ески Загра, Шумен, Рухчук, Търново, Карлово, Самоков, Разград, Вратца, Калофер, Трявна, Лясковец, Смядово, Букурещ, Одеса, Цариград, Галац, Яш, Плоещ, Фукшан. Изброихме селищата, от които са постъпили заявки и материална подкрепа за издаването на книгата, за да се види, че към съчинението е проявен много голям интерес от българите, живеещи не само в родината си, но и чужбина. За това свидетелства и факта, че само след 7 години излиза второ издание на книгата под наслов “Здравословие” (Земун, 1853)., а през 1865 г. Долроплодни издава “Кратко здравословие” (Болгард, 1865).

При тогавашното състояние на книжовноезиковата практика съвсем естествено е да се очаква, че книгата е влияла върху читателите не само с чисто познавателно си медицинско съдържание, но и с езика си като книжовен образец за тогавашните българи, а също така и като подкрепа и развитие на определени тенденции в общите градивни книжовноезикови процеси. Ето защо “Игиономия”-та заслужава вниманието на езиковия историк, изследването на езика й може да даде интересни данни за развитието на строителните процеси в един от важните етапи на новобългарския книжовен език.

2. Книжовно-езикови възгледи

Краткото предисловие свидетелства, че С. Доброплодни има определена и твърда позиция по въпроса за характера на изграждания книжовен език, превода си той прави на такъв език, че и “ко‘и‡-то мà‘лко познà‘ва мà‘терныи‡-©тъ ни зы‘къ, да мо‘же да с по‘лзува оть прочи‘танье-то”.

С езика на своя превод той решително подкрепя и отстоява новобългарската линия в изграждането на книжовния език в средата на 40-те години на ХІХ век., когато в остра борба се решава въпросът за основния му характер. Нещо повече, в значителна степен спомага започнатото от Ив. Богоров фонетично побългаряване на думите, заети или повлияни от черковнославянската фонетика [Андрейчин 1968: 517-520], да се утвърди и превърне в основен принцип на езиковото строителство.

3. Графични и фонетични особености

3.1. Графични особености. С. Доброплодни си служи с графика от черковнославянски тип, книгата е напечатана с черковнославянска графика, допълнена със старобългарските букви © и «. В езика му са използвани се наброяват 43 букви: а, б, в, г, д, е, ж, з, и, ·, v, ы, и‡, к, л, м, н, о, w, п, р, с, т, ‹, №, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ь, ъ, я, Е, , ©, «, э, ю, ї, ѕ. Липсва буква я, а буквите v, ‹, ї, », ѕ се пишат само в чужди думи от гръцки произход, напр. гvмнà‘ст·к©-т© 4, ме‘‹одъ 127, лi‘їеръ 114, ѕà‘лтове-тэ 108.

По черковнославянска традиция буквите ъ, ь нямат звукова стойност и се пишат в края на думи, завършващи на съгласна, напр. еди‘нъ ку‘рникъ 124, тру‘дъ, нощь 1351 п©нь 49 и др. Има основания да се смята, че знакът ь в определени случаи се използва за означаване на реална мекост при съгласните, напр. в наставка -нье: припи‘ранье 3, науча‘ванье, разгова‘ренье-то 29; при членуване на съществителни, възстановяващи старата мекост на крайния съгласен: день-©‘тъ 136, с©нь-©‘тъ 13, цэли‘тель-©тъ 16 и др.

Черковнославянският образец се запазва и при означаването на един и същи звук с различни букви: за [и] и, ·, ,ы, v; за [у] у, №; за [о] о, w; за [’а] , э, я; за [т] т, ‹.

3.2. Фонетични особености. Във фонетично отношение обаче езикът на С. Доброплодни отразява новобългарския народен изговор на думите от източнобалкански (подбалкански и балкански) тип, като в по-редки случаи си откриват фонетично непобългарени черковнославянизми. В ред случаи младият преводач е възприел сполучливи фонетико-графични решения.

а) Новобългарският гласен [ъ] и неговото писмено отбелязване. По единен начин например се отбелязва еровата гласна, независимо от етимологичния й произход тя винаги се предава с © и «, напр. см©рть 22, в©же‘-то 23, м©‘чно 71, г©рды‘ 7, р©сть 7, кр©вь-т© 70, п©‘рво-то 71, г©‘рло 24 и др. Трябва да подчертаем, че звук [ъ] се среща много често в:

- глаголните окончания: превед©‘ 1, с яв«’тъ 2, сед«‘тъ 11, живе‘«тъ 69 и др.;

- в нечеленуваните и членуваните форми на имената от ж. р.: поле‘зн© кни‘г© 1, годи‘н© 7, вод©‘-т© 22, ри‘з©-т© 21, тве‘рд© покры‘вк© 68 и др.;

- в членуваните форми на иманата от м. р. в ед. ч.: лу‘къ-©тъ 12, м©жъ-©‘тъ 36, бэ‘л·и‡-©тъ 8, з©‘беныи‡-©тъ прахъ 91 и т. н.

• Когато звук [ъ] е в неударена позиция, сравнително често той се изравнява с неударен гласен [а], което води до графичното му отбелязване с букви а и (в глаголни окончания), напр. т©‘накъ 7, сабу‘дено 11, доби‘тацы 21, с мачи‘хъ 2, сажал‘ва 44, мо‘закъ-©тъ, да с м©‘чатъ 76, да д©‘вчатъ 80, те‘глтъ 3, пра‘втъ 11.

• С черковнославянски рефлекси на звук [ъ] в превода са останали ограничен брой думи:

- с [у] рефлекс на стб. [©] са напр. ору‘д·-та 7, окру‘жность 24, путеше‘ств·-та 112 и др.;

- с [о] рефлекс на стб. [ъ] са скорбь 88, во‘зр©стъ 28, со‘вэсть 1 и др.;

- с [е] рефлекс на стб. [ь] са те‘мни 16, мертве‘цъ-©тъ 44, пове‘рхность-та 112 и др.

б) Рефлекси на стб. []. На мястото на стб. [] в думи стои новобългарският й рефлекс [е], напр.: вре‘ме 74, месо‘ 31, и‘ме 1, семена‘-та 66, дэте‘ 56 и др.

• Черковнославянският рефлекс [’а], писан , се открива в числителни като два‘десть 57, пть 46 и др.

в) Рефлекси на старобългарските сонанти. Черковнославянските групи [ор, ер] и [ол, ел], получени от стб. сонанти ръ, лъ, между съгласни са застъпени с източнобългарските им народни рефлекси [ър / ръ] и [ъл / лъ] с подвижност на гласния според фонетичните условия, напр.: с©рдце‘-то 12, замр©‘знало 23, п©лнокр©‘вно 7, дл©‘женъ 1, м©‘рзелъ-©тъ 35, г©‘рмелъ 22, в©‘лньяно 12 и др.

• Примерите с черковнославянските рефлекси са малко, напр.: пе‘рво 2 (но и п©‘рво 1), мертве‘цъ-©тъ 44, скорбь 88, до‘лжность 20.

в) Рефлекси на стб. ятова гласна [э]. Старобългарската ятова гласна обичайно се отбелязва с буква э, но понякога и с , напр. мэсто 105, тэло-то 106, гнэвъ-©‘тъ 10, вэ‘тръ 68 (и вт©ръ 11), с‘кога 11, вэ‘ра 21, цвэ‘тове-тэ 48 (и цв‘тове 22) и др.

• Наблюдават се и случаи, когато изговорът е екав, въпреки липсата на фонетични условия за преглас, напр.: тре‘ба 1, по‘ голе‘м© 5, мле‘ко (успоредно с млэ‘ко 77 и мл‘ко 26), се‘кога 52 (успоредно със с‘кога 71) и др.

г) Епентетично [л]. Друга фонетична особеност, която е отражение на черковнославянската фонетична форма на думите, е наличието на епентетично [л] след устнени съгласни, напр. №потребл‘ва 32, земл«‘-т© 66, составле‘н·е-то 53, №скорбле‘н·е 32, да си приготовли‘ 40, кора‘бли 45 и др.

д) Удвоени съгласни. Под графическото влияние на гръцкия първоизточник в думите от чужд произход се запазват удвоените съгласни във фонетичната им форма, напр. мета‘лли-тэ 66, ко‘ккали 35, гаггре‘н©-т© 104, каффе‘ 34, кревва‘ть 12 и др.

е) Краесловна група от шумова и сонорна съгласна. Звуковата форма на думите свидетелства за борба между черковнославянската фонетико-правописна норма по отношение на краесловна консонантна група от шумова и сонорна съгласна и новобългарския й народен изговор с вметната гласна [ъ], напр. вэ‘тръ 68 и в‘т©ръ 11, то‘плъ 38 и то‘п©лъ 37, до‘бръ 4, му‘дръ 61, о‘дръ 12, о‘гнь 84, мо‘к©ръ 84, би‘ст©ръ 96 и т. н.

ж) Консонантни асимилации. По въпроса за книжовната форма на думите, при които в живия изговор настъпват асимилации между звучни и беззвучни шумови съгласни, С. Доброплодни възприема правописно узаконяване на фонетичната асимилация само с представките из-, въз-, раз-, напр.: исцэри‘мъ 2, иссму‘кали 70, иска‘рватъ 10, воспита‘н·е-то 6, воспале‘н·е-то 40, воспламен‘ван·-та 54, распр©‘сватъ с© 13, раство‘рени 125, рассла‘б« 133, но и разхлади‘телна 150.

з) Източнобългарски тип ударение. Редовното отбелязване на ударението позволява да се проследят акцентните схеми на думите, те напълно се покриват със съвременното състояние. Примери изрично тук няма да се посочват, тъй като към различните езикови особености думите се представят с ударението им, но в подкрепа на твърдението все пак ще приведем едно изречение: Ще к©‘пимъ въ хла‘дк© ба‘н« дэте‘-то еди‘нъ п©ть на недэ‘л«-т©, и вода‘-та ще е горе‘ща то‘лко-зи, ко‘лко-то е горе‘що млэко‘-то, кога‘-то с издои‘ отъ нэ‘кои‡ си доби‘такъ 189.

и) Отражение на диалектни фонетични особености. Една група фонетични особености в езика на Доброплодни отразяват специфични диалектни явления, присъщи както на подбалканския говор, към който спада говорът на Сливен, така и на котленския говор [Стойков 1968: 80].

• Като първа диалектна особеност може да се посочи редуцирането на неударените широки гласни [е] и [о] в [и] и [у]. С най-значителна честотност редукцията обхваща неударено [e], напр.: чи 54, прочите‘ 2, ста‘ни 4, призрэ‘ 10, иче‘нье 13, пи‘ти-тэ 24, избире‘мъ 66, михани‘-тэ 85, дибе‘лы 162, чивр©‘сть 31, докато редукцията на [о] е много по-рядка, напр. кура‘вы 48, ступи‘ло 47, бу‘туве-тэ 110 и др.

• Втора тяснодиалектна фонетична черта е изясняването на неударено [и] в [е], присъщо за котленския говор [Петров 1911: 198, 200]. Този фонетичен преход намира отражение във формата на някои думи, напр.: ис‘тенск·и‡-©тъ 17, пепе‘ръ 32, хо‘де 167, опа‘зе 167, №пла‘ше 168 и др.

• Трета диалектна фонетична особеност е изпускане на съгласна [х] в група [хв] и на [в] в някои консонантни съчетания. Явлението се наблюдава в котленския говор [Петров 1911: 199] и в говора на Сливен [Стойков 1968: 80], напр.: зафа‘нахъ 1, зафа‘на 21, фа‘щамъ 38, отфъ‘рл 52, фаркова‘ты 69; чустви‘телны-тэ 1, си‘чкы-тэ 101, се‘кога 52, тре‘ба 6, сазе‘ 88 (вм. с©взе‘) и др.

• Макар и в малко примери проявена, на четвърто място може да се посочи диалектната епентеза (под влияние на турски) с вмятане на [и] пред начална консонантна група, напр. искрыенъ 16, испече‘ли 127.

• Като пета тяснодиалектна фонетична черта може да се посочи преглас на етимологично [а]. Среднонебните съгласни [ж, ч, ш] в езика на Доброплодни са твърди, след тях се пишат а, о, у, напр.: часть 8, части‘цы 10, шупел·‘и 12, изды‘ша 41, прика‘жа 55, ко‘жа-та 54, лошавины‘ 62 и т.н.

В някои случаи обаче тези съгласни се проявяват като меки и след тях настъпва диалектен преглас на етимологично [а] в [е], напр. же‘бы 34 (жэ‘бы-тэ 31), ти‘ченье-то 10, м©лче‘нье 13, же‘дость 14, водениче‘ри-тэ 41 и др.

В единични случаи прегласът се открива и в други позиции, напр. поле‘ны-тэ 50.

4. Морфологични особености

По морфологични характеристики езикът на С. Доброплодни е изцяло и последователно новобългарски – няма дори и следи от падежни употреби или от инфинитивни форми.

4.1. Именна система. Именната лексика е носител на новобългарските морфологични категории. Сред ония нейни морфологични категории, които имат по-важно значение при формирането на книжовните норми и са в процес на изграждане, поради което представляват интерес за историята на книжовния ни език, са на синтактично основание разграничаване на именителна и косвена форма при имената от ж. р. в ед. ч., определените форми, степенуваните форми, формите за множествено число, бройната форма, формите на местоименията.

4.1.1. Именителна и косвена форма при имената от ж. р. в ед. ч. Едно от по-особените морфологични решения в езика на С. Доброплодни е свързано с формите на съществителните имена за ж.р. в ед. ч. На синтактично основание, според позицията, в която се оказва името от ж. р. в изречението – подложна или друга, се използват две форми – именителна с окончание -а, -я и косвена – с окончания -©, -«, напр. Чистина‘-та отф©‘рл отъ снаг©‘-т© си‘чки-тэ непотре‘бни нэща‘, кои‘-то снага‘-та непреста‘нно изф©‘л, и си‘чки-тэ кои‘-то №м©рс‘ватъ ко‘жа-та. 52. Во‘дна-та храна‘ е мле‘ко-то, с·кола‘тъ-©тъ, чорба‘-та на месо‘-то, или на ры‘б©-т©, и проч. 70.

4.1.2. Определени форми. Двадесет и петгодишният С. Доброплодни, който, обръщайки се към читателите в предисловието, се оплаква от недостатъчно познаване на матерния си език, всъщност показва завиден езиков усет и умение правилно да се ориентира в езиковите явления и в противоречивата книжовноезикова практика на съвременниците си. Той без колебание въвежда членуваните форми в езика си и си служи широко с тях, дори, бихме казали, твърде широко. Членуваните форми се пишат полуслято с дефис. Доброплодни в същото време е един от първите книжовници, пристъпили към унифициране на член на членните форми при имената.

а) Членуване на имената от мъжки род в ед. ч. За всички имена от м. р. членът е само пълен -©тъ, като прибавянето му става:

- при съществителните имена, завършващи на съгласна, направо към изходната форма (със запазен краен безгласен ер), напр.: ра‘зумъ-©тъ 2, че‘с©нъ-©тъ, пепе‘ръ-©тъ, хр‘нъ-©тъ, харда‘лъ-©тъ 69, чаи‡-©тъ 73,;

В случаите, когато съществителното завършва на ь, при членуване старата мекост на крайния съгласен се възстановява (малкият ь служи за знак на мекост на съгласния), напр. ко‘нь-©тъ 5, с©нь-©‘тъ 13, цэли‘тель-©тъ 136, день-©‘тъ 136 и др.

- при прилагателните, числителните, мистоименията, причастията прибавянето на члена е към разширена с [-ий] изходна форма, напр.: бо‘лныи‡-©тъ 17, балка‘нск·и‡-©тъ 33, ма‘лк·и‡-©тъ 1, развале‘ныи‡-©тъ и затворе‘ныи‡-©тъ 50, вто‘рыи‡-©тъ 2, ва‘ш·и‡-©тъ 2, бэ‘лыи‡-©тъ 98, практи‘ческ·и‡-©тъ 119 и т.н.

Рядък случай на членуване с йотуван юс е формата бо‘ж·-«тъ 84.

б) Членуване на имената от женски род в ед. ч. За имената от женски род членът е двояк: -та, когато името е в именителна позиция, и -т© във всички останали случаи. Членът се поставя със съединителна чертица към изходната именителна (на -а или -) форма или към винителната (косвена) форма (на -© или на -«) на съществителното, прилагателното, местоимението, причастието, напр.: Во о‘бще кога‘ изби‘рамы еди‘нъ цэли‘тель тре‘ба да и‘мамы голэ‘мо внима‘н·е въ нра‘встевенность-т© му (табихе‘ты-тэ). На кое‘ дру‘го ходо‘жество нра‘вственность-та е по‘ мно‘го ну‘жна осве‘нъ на това‘ 19-20. Кога‘-то топлина‘-та или влажность-та‘ приобр©‘щатъ с изъ ведн©‘шъ ... 39. Хла‘дки-тэ ба‘ны с© сре‘дство изр‘дно за да с №множи‘ есте‘ственна-та топлина‘, т¶‘ №лесн‘ватъ №чисте‘н·-та, и на‘и‡ мно‘го он¶‘ кои‘-то ста‘ватъ презъ ко‘ж©-т©, №мал‘ватъ вси‘чк©-т© тэле‘сн© сухот©‘ и тв©‘рдин© 28. Чистина‘-та стои‘ кога‘-то с тру‘димъ за ко‘ж©-т© ¶о‘ще оть ма‘лки, щото‘ да №ва‘рдимъ живо‘тн©-т© си‘л©, дэи‡стви‘телость-т© и примину‘ванье-то 52.

в) Членуване на имената от ср. р. ед. ч. Членуването става с определителния член -то, напр.: в·но‘-то 10, хоро‘-то 10, тэ‘ло-то 10, млэко‘-то 77, здра‘в·е-то 76, сми‘ланье-то 77 в©‘трешьно-то 90, напре‘дно-то 95, сво‘е-то 1, до‘лно-то 54 и др.

г) Членуване на имената в множествено число. Членните морфеми за множествено число са -тэ [те] за имената, чиято множествена форма завършва на окончание -и / -ы, -ове, -е / -э и член -та за имената, множествената форма на които окончава на -, а, та:

• примери за членувани форми с -тэ: ко‘сти-тэ 35, роди‘тели-тэ 35, хлеба‘ри-тэ (фу‘рнадж·и-тэ) 41, №‘мны-тэ 34, горе‘щи-тэ 90, тсте‘ни-тэ (буре‘цы-тэ) 59, ну‘жни-тэ 48, си‘чки-тэ 40, мле‘чны-тэ 104, зна‘кове-тэ 13, ча‘сове-тэ 15 и т. н.;

• примери за членувани форми с -та, напр.: крака‘-та 124, ха‘лища-та 135, черва‘-та 159, чу‘вства-та 137, ору‘д·-та 131, весе‘л·-та 126 и др.

Интересно е да се посочи, че окончанието за мн. ч. при съществителното момче‘та С. Доброплодни възприема като членувана форма и отделя окончанието с тире – момче‘-та 164, а истинската членувана форма се пише с две тирета: момче‘-та-та 165.

д) Въпросът за съдбата и мястото на членуваните форми в изграждания книжовен език става един от основните спорни въпроси през втората четвърт на ХІХ в. В годината, в която излиза второто издание на “Граматика славяноболгарска” на Христаки Павливич, заклеймяваща членните форми като “квасъ Фарисеи‡ск·и, кои то осквернва сичкое смэшен·е, сирэчь причинва зыку безобраз·е, гнусота и премногое потемнэн·е” [Павлович: ІІ], С. Доброплодни с езика на своята преводна “Vг¶оном¶а” категорично утвърждава жизнената им необходимост за книжовния език.

Наблюденията над употребите на членните форми през този период паказват, че в книжовната практика основно са очертани членните типове, които по-нататък ще се утвърждават в книжовния език. Това се потвърждава и от езика на С. Доброплодни, но в същото време той показва, че предстоят да се решат важни въпроси преди да се стигне до изграждане на единна норма за тяхната употреба – Доброплодни например приема само пълна членна форма за м. р., прави разграничение между именителна и винителна (косвена) членна форма при имената от ж. р., освен това фразата твърде често е претрупана неоправдано с членувани форми, напр. На‘и‡ п©‘рво-то повеле‘н·е кое‘-то пр·е‘ человэ‘къ-©тъ отъ Созда‘тель-©тъ си бе‘ше да яде‘ хлэ‘бъ-©тъ си съ по‘тъ-©тъ си на лице‘-то 122. Най-често обаче това предозиране на членувани форми се дължи на:

- честата практика да се членуват едновременно и определението и определяемото с окончание - в мн. ч., напр. да №потребл‘ва съ мэ‘рка любо‘вни-тэ наслажде‘н·-та 10. И ако да и‘матъ скло‘нность к©мъ-то‘ пла‘менни-тэ страда‘н·-та 31. По‘ ма‘лко ще испа‘двамы въ чрев‘ни-тэ воспламен‘ван·-та 54; тэле‘сни-тэ сложе‘н·-та спомага‘тъ мно‘го на бо‘лести-тэ 36, Осве‘нь това‘ месо‘-то е по‘ задразни‘телно и по‘ воспла‘менно, а се‘дбы-тэ дока‘рватъ кр©вь по‘ сла‘дк©, №крот‘ватъ в©‘трешни-тэ м©‘рдан·-та, №мал‘ватьъ есте‘ственни-тэ и нра‘вственни-тэ задра‘зван·-та 93;

- неправилно членуване в някои случаи при наличие на указание за неопределеност, напр. или оть дру‘ги нэ‘кои №пражне‘н·-та 5.

Всъщност и в двата случая се срещаме с една и съща особеност при имената с наставка -н·е, с чиито множествени форми Доброплодни очевидно има трудности - те навсякъде се представят само в вид, който съвпада с формата, която биха имали, ако са членувани.

4.1.3. Степени за сравнение. Степените за сравнение при прилагателните (и наречията) са напълно съвременни както по форма, така и по употреба. Образуват се с частици по‘ и на‘и‡ писани разделно пред думата с отбелязване на ударението им. Степенуваните форми са много често явление в книгата, напр. по‘ голэ‘мъ 1, по‘ добрэ‘ 2, на‘и‡ мно‘го 3, на‘и‡ ма‘лк©-т© 6, на‘и‡ сла‘бо-то 7, на‘и‡ не‘жни 16. Нерядко в едно изречение присъстват по няколко такива форми, напр. И‘матъ со‘къ по‘ лекъ, по‘ т©‘накъ и на‘и‡ ле‘сенъ за да прими‘ни въ кр©вь-т©‘, месо‘-то имъ с сми‘ла по‘ ле‘сно и за ради‘ това‘ е на‘и‡ здра‘во 70.

• Срещат се и типичните за народния език степенувания на глаголи и съществителни имена, напр. и на‘и‡ да‘ва си‘л© на стома‘хъ-©тъ 71, Т¶‘ бы‘ватъ по‘ юна‘цы отъ дру‘ги-тэ 105.

4.1.4. Родова отнесеност. Откъм родова отнесеност съществителните имена не показват някакво особено разминаване със съвременното състояние. Само съществителните во‘зрасть, поть, вредь, ве‘черь имат родово различие. С. Доброплодни ги използва в по-старата им родовост, т. е. като имена от м. р., докато в съвременния книжовен език те вече са се утвърдили с новата си родова отнесеност, т. е. като имена от ж. р., примери: ма‘л©къ и кре‘хкъ во‘зрасть 11, голе‘мъ вре‘дь 4, да яде‘ хлэ‘бъ-©тъ си съ по‘тъ-©тъ си на лице‘то 122, вс‘к·и‡ ве‘черь 199.

Колебание в рода се наблюдава и при съществителното степен, което в едни случаи е от м. р., напр. го‘рныи-©тъ сте‘пень 138, в други – от ж. р., напр. степень-т©‘ 175. Съществителното воня също е от ж. р., но има форма вонь, напр. лошав© вонь 10.

При прилагателните родовите форми са като съвременните с това различие, че в ж. р. формата има две разновидности – именителна на -а, - и винителна (косвена) на -© / «:

• примери за м. р. и ср. р.: р©‘сть высо‘къ и т©‘накъ, вра‘тъ д©‘лагъ 7, мла‘дъ во‘зрасть 64, л©жли‘въ 75, радостли‘въ хара‘ктерь 29, черве‘нъ во‘с©къ 86, гре‘чески 1; опрэделе‘нно вре‘ме 79, си‘лно ⶑно 24, но‘во дэте‘ 177, едно‘ дру‘го жи‘во тэ‘ло 132 и т. н.;

• примери за ж. р.:

- именителна форма на -а: На‘и‡ ле‘ка-та бо‘лесть мо‘же да ста‘не на‘и‡ те‘шка и да б©‘де см©ртоно‘сна, ако с не преди‘ри 21;

- винителна (косвена) на -©: кои‘-то №мал‘ватъ тэле‘сн©-т© тв©рдин©‘ и ва‘рдтъ ко‘ж©-т© ме‘к© 28, преоб©‘ртанье на невр¶‘ческ©-т© сvсте‘м© 57.

4.1.5. Форми за множествено число. Множествените форми на съществителните имена също имат напълно съвременен вид.

а) Едносрични съществителни. Едносричните съществителни от м. р. образуват форми за множествено число с окончание -ове, като ударението обикновено не изменя своето място, напр. цвэ‘тове 48 (цв‘тове 22), ро‘гове-тэ 48, ц‘рове 13, ви‘дове 71, чи‘нове 23, пра‘хове-тэ 41, тру‘дове 25, в‘трове 11, ча‘сове 26 и др.

В редки случаи ударението се пренася на окончанието: плодове‘ 11, градове‘ 46.

• Малко са примерите за образуване на форми за мн. ч. от едносрични съществителни с две различни окончания, напр.: зна‘кове-тэ 13 и зна‘цы 30, но трябва да се каже, че и двете форми днес в употреба с прокарано функционално специализиране.

• Съществителното кракъ има множествена форма крака‘-та 13, както е и днес, тази форма всъщност е старата форма за двойствено число.

б) Многосрични съществителни от мъжки и женски род. Многосричните съществителни от м. р и от ж. р. образуват форми с окончание -и, което има и графически вариант -ы. Най-общото разграничаване при употребата на тези два варианта може да се търси в синтактичната позиция, която заема съществителното, т. е. дали е в именителна или във винителна (косвена) употреба, но веднага трябва да се каже, че реално този принцип не е спазен, напр.: пола‘гамъ заради‘ №‘ченицы-тэ нито‘ дру‘ги голэ‘мы причи‘ны можи‘ха да забран«‘тъ горе‘щото ми жела‘н·е …1. … Ни‘кога не тре‘ба да оста‘вмы кола‘нче-та на чура‘пи-тэ, и к©‘рпы-тэ на вра‘тове-тэ кога‘-то спи‘мъ 133, Гро‘бнициы-тэ тре‘ба ко‘лко-то мо‘жемъ да ги пра‘вимъ дале‘чь оть к©‘щи-тэ и оть сред©‘-т© на голе‘мы-тэ градове‘, оть и‘звори-тэ и оть рэ‘ки-тэ 46.

Интересно е да се посочи употребата на множествена форма от см©рть – см©‘рти 1.

в) Съществителни от ср. р. Съществителните от среден род образуват множествени форми с окончания -а, -, та, напр.: мэста‘ 44, сре‘дства 57, пра‘вила-та 56, де‘и‡ств·-та 3, страда‘н· 7, я‘ст·е-та 11, пит¶‘е-та 11, момче‘-та 165. Множествената форма с окончание та С. Доброплодни неправилно представя с тире, като членувана форма.

г) Бройна форма. След числителни С. Доброплодни използва както форми за множествено число на съществителните от м. р., така и специалната бройна форма, напр. ше‘сть мэ‘сецы 12, ше‘сть ча‘сове 133, два‘десть дра‘мове 57, о‘смь саха‘ти 42 и ше‘сть кра‘ка 49, два‘ ча‘са 137, два‘ ка‘та 115, два‘десть и ше‘сть дра‘ма 88.

д) Множествени форми на прилагателни. Форми за множествено число на прилагателни се образува с окончание -и, имащо и графически вариант -ы, напр.: дл©‘жни 3, то‘плы 10, пра‘зни 4, тэле‘сни 7, широ‘ки 7, изди‘гнаты 7, с©ди‘ни пр©‘стны 102, си‘лны припа‘доцы 102, очи‘-тэ ми с© черве‘ни, гурли‘ви, задразни‘телни 130. И тук само частично е прокарано диференцирането между именителни и косвени форми с двата варианта на окончанието.

4.1.6. Местоимения. С. Доброплодни си служи единствено с новобългарските местоимения от източнобългарски тип, чиито форми се утвърждават като нормативни в книжовния език. Диалектен вид имат винителните енклитики ма, та, а възвратната клитика е в черковнославянската й форма с. Ето някои от най-характерните местоимения в текста на книгата:

• лични – азъ 2, ма 195, ми 190; ти 177, та 177; тои‡ 18, не‘го 23, не‘му 55, го 123, на не‘го 120, му 140, не‘ 2 и не‘« 22, « 55; то 106, го 186; н¶‘и‡ 52, насъ 2, ни 107, ны 106; вы 55; т¶‘ 145, тэхъ 194, на тэхъ 110, ги 109, имъ 110;

• притежателни – мое 2, ми 1; не‘гов©-т© 2, му 140, не‘гови-тэ 2; на‘ш¶и-©тъ 1, ни 2; тэ‘хни 183, тэ‘хно 1, имъ 133;

• възвратнолични и възвратнопритежателни – се‘бе си 45, с 186, сво‘и-©тъ 12, сво‘-та 180, сво‘и-тэ 18, си 4;

• показателни – то‘ 92, та‘ 90, това‘ 2, ты‘ 64, т¶‘ 2, то‘и‡-зи 182, о‘ны 40, она‘ 2, онова‘ 90, о‘ны 64, оного‘ва 2, оно‘-зи 66, то‘лко-зи 92, так©‘въ-зи 1 и др.

4.2. Глаголна система. Като преминаваме към морфологичните особености на глаголната лексика, ще трябва да посочим, че С. Доброплодни използва предимно глаголи от народен произход, количеството на книжовните глаголи е твърде малко. И при едните, и при другите обаче морфологичните категории са новобългарски. Основните форми на глаголите са аналитични, няма и следа от инфинитивни форми. Народният характер се проявява не само в спрежението на глаголите за отделните времена, но и в употребата на неличните глаголни форми. В превода се срещат само минали причастия – деятелни и страдателни. Сегашни деятелни причастия и деепричастия не се откриват.

Научнопопулярният разказ на съчинението е построен в изявителен модален план, като епизодично се прибягва и до форми за условно и повелително наклонение. Основно разказно време е сегашно време, но нерядко преводачът прибягва и към форми за бъдеще, минало свършено и минало несвършено време, по-рядко се срещат форми за останалите времена – минало неопределено, минало предварително и бъдеще в миналото.

4.2.1. Сегашно време. В спрежението на глаголите за сегашно време по-важни особености са следните:

• при глаголите от І и ІІ спрежение окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч.:

- в преобладаващия брой случаи са тъмни -©, -« / -©тъ, -«тъ, напр.: да рек©‘ 2, да превед©‘ 1, да №с©‘д« 182, тек©‘тъ 49, пек©‘тъ 74, ви‘д«тъ 144, вред«тъ 182, да с па‘з«тъ 144 и т.н.;

- макар и по-рядко, срещат се и ясни окончания -а, - / -атъ, -тъ, напр.: не мо‘га да зами‘на безъ да прика‘жа 37, да с м©‘чатъ да д©‘вчатъ 80, спомо‘гнатъ 2, мо‘гатъ 76, плю‘тъ 10, мы‘слтъ 20 и др.

• глаголите от ІІ спр. и част от І спр. имат в 1 л. ед. ч. и в 3 л. мн. ч.:

- палатален тип окончания, отбелязвани с -« и -«тъ (-), напр.: жела« 198, возблагодар«‘ 2, испра‘т« 220, игра‘«тъ 199, ﶑«тъ 13, тру‘д«тъ 76, хра‘н«тъ 76, ва‘рд«тъ 180, плю‘тъ 10, мы‘слтъ 3 и др.;

- както това е в съвременната норма, след [ж, ч, ш] окончанието е твърдо – да прика‘ж© 197, м©‘ч©тъ 198, да с м©‘чатъ да д©‘вчатъ 80.

• третата особеност се отнася до окончанията за 1 и 2 л. мн. ч. на глаголите от ІІІ спрежение, които са -мы и -ты, напр.: гле‘дамы да не ф©‘рлмы 48, зе‘мамы 83, да с обла‘чамы 58, да отб‘гвамы да да‘вамы 198, ако №ва‘рдиты 2, да прод©лжа‘ваты 2.

• Друга една особеност, отразяваща диалектно явление – изясняване на неударена гласна [и] в [е], е появата на форми за 3 л. ед. ч. от глаголи от ІІ спр. с тематична гласна [е], вм. [и], напр. ко‘и‡-то пра‘ве 158, да хо‘де и да ка‘зва 167, ни‘що не мо‘же да ны опа‘зе 167, кое‘-то мо‘же да №пла‘ше человэ‘къ-©тъ 168

• Използваните форми на спомагателния глагол с©мъ са: с©мъ 182, е 40, смы 56, с© 14.

4.2.2. Бъдеще време. Единственият начин за образуване на бъдеще време в езика Доброплодни е с частица ще + спрегнат глагол в сегашно време, напр. ще ка‘жа 16, ще хорту‘вамъ 1, ще с яви‘ 10, ще зб©‘рка 113, ще но‘симъ 114, ще ги подка‘нмы 129, ще пра‘в«тъ 12, ще сто‘ртъ 13, ще мо‘жете да прод©лжа‘ваты 2, ще и‘маты 2 и др.

• Както се вижда, по отношение на формите за бъдеще време у С. Доброплодни няма колебание, той възприема и си служи с формите, чийто път в книжовната практика проправят книжовници като Софроний Врачански, д-р П. Берон, Ан. Кипиловски. Въпреки че до края на третата четвърт на ХІХ в. тези форми имат съперничеството и на други начини за образуване на бъдеще време, те в крайна сметка се утвърждават като книжовна норма. С. Доброплодни е сред ония книжовници, които подпомагат активно този процес.

4.2.3. Минало свършено и минало несвършено време. Формите за минало свършено и минало несвършено време не показват различия от съвременните, затова няма да се спираме подробно на тях. Заслужава обаче да се отбележи, че в мин. св. вр. понякога формите имат ударение, което е изтеглено на основната гласна, напр.: с мачи‘хъ ІІ, прави‘ха 42, харчи‘хъ 2, полага‘хъ 2, №лучи‘хъ І, можи‘хъ ІІ, кара‘ха с 42. Освен това, окончанието за 3 л. мн. ч. при двете времена е -ха, а не -х©, както би могло да се очаква, напр. подив‘ха 42, №пои‘ха с 42, пои‘скаха 42, не с сподоби‘ха 149, дости‘гнаха 149 и т. н.

4.2.4. Други времена. Формите за останалите времена не се отличават от съвременните, но те сравнително рядко се появяват в текста:

• минало предварително: бэха обладани 12, бэха влезли 43, благодарен беше 15;

• минало неопределено: не с© с к©‘пали 55, е нау‘чилъ 4, е №роча‘сало 56;

• бъдеще в миналото: ще‘хме да отбэ‘гнимъ 14.

5. Речникови особености

Разглеждани откъм произход, думите в преводната книга на С. Доброплодни, са два типа – домашни и заимствани. Веднага трябва да се уточни, че количеството на заетата лексика е сравнително малка. Още в предисловието преводачът споделя “И ако‘ с мачи‘хъ да отбэ‘гна гдэ‘-то можи‘хъ, и ко‘лко-то можи‘хъ чу‘зды ре‘чи и ·д¶‘отисми (сво‘и‡ства на вс‘къ зы‘къ), но па‘къ с №нужди‘хъ на нэ‘кои си мэста‘ да №потреб«‘ и чу‘зды ре‘чи, за да с разби‘ра ра‘зумъ-©тъ по‘ добрэ‘, и защо‘-то не‘мамы таквы‘ ре‘чи въ зы‘къ-©тъ ни” ІІ.

Действително С. Доброплодни е имал да решава не леки речникови проблеми не само поради факта, че не е имал специална медицинска подготовка, а превежда медицинско съчинение, не само защото речниковата система на изграждания книжовен език не е разполагал все още със съответната медицинска терминология и с необходимата за един книжовен език абстрактна лексика, но и защото е трябвало да търси подходящи заместители на множество турски думи, използвани в народната реч, с която той си служи.

5.1. Заета лексика

5.1.1.Отношение към чуждата лексика. Доброплодни подхваща и продължава утвърдилата се до него традиция да се прочиства речниковият състав от турцизми, като се заместват със славянски – домашни или заети – думи. При това турската дума, позната и употребявана в народния език, се дава в скоби като пояснител на нейния заместител. По такъв начин са заменени около 50 турцизма, главно съществителни имена.

а) Турцизми - наименования на отвлечени понятия. Най-голяма група заменени турски думи са названията на отвлечени понятия, като: го‘рдость (фуддулу‘къ) 18, готва‘рство-то (ахчил©‘къ-©тъ) 81, зна‘цы (ниша‘ны) 44, иждиве‘н·-та (ха‘рчове-тэ) 170, изрече‘н·-та (маслаха‘ты) 28, науча‘ванье-то (аде‘тъ-©тъ) 78, наслэ‘д·-та (м·ра‘зи) 195, нра‘ви-тэ (табихе‘ти-тэ) 192, нравственость-т©‘ (табихе‘ты-тэ) 19, обыча‘и‡ (табихе‘тъ) 158, отвэ‘тъ (джива‘пъ) 1, печа‘ль (ках©‘ръ) 169, повэле‘н·е (рече‘та) 17, р©‘стъ (бо‘и‡ на тэ‘ло-то) 7, ско‘рбь (ках©‘ръ) 160, това‘ръ (ю‘къ) 119, ча‘съ (саха‘тъ) 75.

б) Турцизми - наименования на материални предмети от бита най-общо. На второ място идва групата на съществителните, именуващи материални предмети от битово естество, като: в©‘глища (кюмю‘ръ) 38, го‘зба (ма‘нджа) 68, заку‘ск©-т© (кафалт¶‘©) 75, засол‘ванье (мезе‘) 97, платна‘ (чарша‘ви) 191, посте‘лки-тэ (дюше‘цы-тэ) 134, плодове‘ (еми‘ши) 11, су‘па-та (чорба‘-та) 97, тсте‘ни-тэ (буре‘цы-тэ) 59, чеере‘ (но‘) 99. В един случай турцизмът се пояснява с друг турцизъм – маму‘лъ (миси‘ръ) 67.

• Срещат се и случаи, когато домашната дума се дава на второ място, в скоби, но по същество целта е една и съща, напр. кири‘шъ-©тъ (варту‘шка-та) 111, чорби‘ц© (су‘па) 187, чорб©‘ (со‘къ) 187.

в) Турцизми - наименования на лица. Към тази група се отнасят замени на турски наименования на лица, като: готва‘ри-тэ (ахч¶‘и) 48, слуги‘-тэ (хизмек‘ри-тэ) 200, ты‘сщнонача‘лникъ (би‘нъ-баш¶‘) 15, хлэба‘ри-тэ (фу‘рнадж·и‡-тэ) 41, тук е и описателно предаденият турцизъм надсто‘тель-©тъ на конье‘-тэ (с·и‘зинъ-©тъ) 55.

г) Турцизми – наименования на обекти. Заменените турски названия на обекти могат да се отделят в самостойна група, в която влизат: градъ-©‘тъ (касаб©‘-т©) 188, в·нопрода‘вицы-тэ (михани‘-тэ) 85, изъ ву‘рва (или изъ баи‘ръ) 49, р©‘тъ (баи‘ръ) 107, готва‘рниц©-т© (ахч¶‘ин‡иц©) 74, кора‘бли (ге춑и) 43. Тук също има поясняване на едни заемки с други: ка‘тове (табаки‘) 51, сара‘и‡-©тъ (пала‘тъ) 25.

д) Турцизми – други части на речта. От другите части на речта намираме заменени два глагола, две наречия и едно прилагателно: №свобод‘ватъ (куртули‘сватъ) 50, тру‘д«тъ (чалашти‘сватъ) 97, поле‘зна (фаи‡да붑) 21, по в©‘нъ (по к©‘ръ-©тъ) 12, изъ ведн©‘жъ (апанса‘съ) 37.

• Въпреки настоятелния стремеж на С. Доброплодни да замества турцизми, в езика му могат да се открият използвани немалко турски думи, които той не е намерил за потребно да бъдат избягвани или заменяни. Такива са напр.: балди‘сванье 22, дама‘ръ ‘пулс’ 31, джумбу‘ши-тэ ‘разговори’ 29, душма‘нинъ 81, зара‘ръ ‘вреда’ 19, кере‘чъ-©тъ 41, кусу‘ръ-©тъ 75, ода«‘ 15, ф·да‘нки 78, шербе‘ты 29 и още ред други.

е) Гръцки заемки и заемки чрез гръцки. Особено място сред чуждите думи в превода се пада на заемките от гръцки или чрез гръцки на думи от други езици и това е обяснимо, като се има предвид, че преводът се прави от гръцки.

• Една част от тези заемки се отнасят към международната културна лексика и продължават съществуването си и днес в книжовния ни език, напр.: д·е‘та 2, анало‘г·©-т© 30, епо‘ха (вре‘ме) 75, л·мо‘нъ 114, ·д·оти‘сми ІІ, лимона‘д©-т© 32, му‘сик©-т© 109, ма»има‘тици 118, мелангхо‘л·а 112, ме»о‘дъ 127, металли‘чески 37, по붑т·к© 20, »еатръ-©тъ 43, ф·з·чески 118 и още много други.

• Друга по-малка част от рода на 붑їеръ 114, зv»ъ-©тъ (пи‘т·е оть вод©‘ и ичуми‘къ) 35, фокны‘ 24 и др. не се възприемат в книжовния речник.

• В някои случаи Доброплодни замества гръцката дума с домашен означител, тогава гръцката дума се поставя в скоби, напр.: д©‘рвено-то ма‘сло (зехти‘нъ) 26, о‘бразъ-©тъ (фvз·огw춑а) 31, кла‘денцы-тэ (гира‘ни-тэ) 38, пэвцы‘-тэ (ѕаа‘лтове-тэ) 108, о‘дръ (кревва‘тъ) 12 и др.

5.1.2. Терминологична лексика. Значителен интерес представлява използваната медицинска и друга терминология в езика на превода.

а) Термини, заети от гръцкия оригинал. Една част от термините са заети от гръцкия оригинал, като са адаптирани по форма и са пояснени, описателно или със съответстващи им названия в народната реч, народни по произход думи или турцизми, напр. гастроендр¶‘чески-тэ бо‘лести (на шке‘мб©-т© и чрава‘-та) 39, скорбу‘тъ-©тъ (или бо‘лесть на №ст©‘-т© - стомакаки‘) 39, vстер¶‘чески-тэ (севда붑и‡ски-тэ) ипохондр¶‘чески-тэ (мирак붑ски-тэ) страда‘н·-та 11, малафра‘нц©-т© (фре‘нга) 176, ревмат¶‘смъ (риктоа‘ръ турск: в‘таръ или арїр¶к¶‘ка-та – бо‘лесть на соста‘вы-тэ) 3, д·е‘ты (па‘зен·) 2, невр¶‘ческо-то (жи‘лно-то) 33, ко‘сти-тэ (ко‘ккали) 33, кислоро‘дъ-©тъ (живо‘тныи‡ во‘здухъ) 41, ант·мо‘нъ-©тъ (деми‘ръ боза‘нъ) 103, хамоми‘ла (ла‘и‡-лаи‡-ку‘чка) 26, гvмна‘ст·к©-т© (тэле‘сно-то №пражне‘н·е) 4, к붑матъ-©тъ (хав©‘-т©) 7, атмосфе‘р©-т© (вре‘ме-то) 3, vскvа‘мъ-©тъ (пи‘ши-пи‘ши- папа䶑а) 104, секре‘та (скры‘ти) 17, гаггре‘н©-т© 104, геоме‘тр·а (земломэ‘р·е) 119, кислоро‘дъ, водоро‘дъ 66 и др.

б) Термини, заместени с домашни означители. При друга част от термините С. Доброплодни се насочва към заместването им с домашни изразители, пояснени при първата им употреба в скоби:

• с познати в народния език турцизми, напр.: б‘ла до‘на (гюзе‘лъ авра‘тъ) 104, к©рвотече‘н·-та (маас©‘лъ-©тъ) 6, пище‘лки-тэ (балдара‘нъ) 104, припа‘дванье (дамл©‘) 7, №чище‘н·е (шереве‘тъ) 5, цэли‘тель (хеки‘минъ) 1, цэли‘телство-то (хекимджил©‘къ-©тъ) 1;

• с гръцката дума термин, напр.: бэ‘лыи‡-©тъ джиге‘ръ (пер·пневмо‘н·-та) 40, бо‘лницы-тэ (спита‘ли-тэ) 38, в©‘глна кислота‘ (№глеро‘дъ) 38, ко‘сти-тэ (ко‘ккали) 35, ме‘ртва ко‘жа (челщнйб) 176, лудость-та‘, па‘данье-то (са‘ра-та) 156, р©робл,д·‘е-то (мала궑а-та) 7, №пражне‘н·е-то (гvмна‘ст·к©-т©) 194.

5.2. Домашна лексика

5.2.1. Въвеждане на книжовни съответствия на народни думи. Практиката за поясняване в скоби С. Доброплодни прилага и в случаите, когато домашната дума има книжовен характер и по негова преценка се нуждае от доизясняване, напр. живо‘тны (доби‘тацы) 22, и‘сточницы-тэ (и‘звори-тэ) 71, мы‘шцы (же‘бы) 34, пшени‘ц© (жи‘то) 67, №строе‘н·е-то (тэ‘ло-то) 137, №‘стны-тэ (джу‘ны-тэ) 125, храна‘ (я‘денье) 90 и др.

5.2.2. Активизиране на думи с абстрактна семантика. Най-същественото явление в сферата на домашната лексика е силното активизиране на имената с абстрактно значение.

а) Съществителни имена. В групата на отвлечените съществителни най-честа употреба имат словообразувателните типове на –ние, на -не, на -ие, на -ост и на -ство.

• Отглаголните съществителни с наставка -н·е са основно средство за изразяване на терминологични значения, те имат подчертано книжен характер и се използват в твърде голямо количество, като се утвърждават с постоянно ударение на сричката пред наставката, напр.: благодаре‘н·е 28, дражне‘н·е 33, чувствова‘н·е 34, воздержа‘н·е-то 10, воспита‘н·е-то 6, втече‘н·е 31, исп©ре‘н·е 36, исцэлен·е 20, наслажден·е 20, кр©вотече‘н·е 144, наклоне‘н·е ‘предразположение’ 6, расположе‘н·е 177, состо‘н·е 2, схожде‘н·е 36, существова‘н·е 53, сложе‘н·е 7, смуще‘н·е 34, страда‘н·е 7, №строе‘н·е 2, осза‘н·е-то 53, основа‘н·е 177, намэре‘н·е 180, внима‘н·е 191, погубле‘н·е-то 191, прилежа‘н·е 194, №пражне‘н·е 194, произведе‘н·е 136, произволе‘н·е 201 и т. н.

Активизираният книжовен словообразувателен тип се разпрострира и върху народни по характер глаголни основи, напр. люле‘н·-та 110, сми‘лан·е-то 112, м©‘рдан·-та 54, исцэ‘ждан·-та 136, тэле‘сно-то р©сте‘н·е 153 и др. В тези случаи ударението се запазва непроменено.

• Успоредно с книжовната наставка -н·е, чието активизиране в книжовноезиковата практика от началото на ХІХ в. става под черковнославянско и руско влияние, в езика на С. Доброплодни голяма роля играят и отглаголни съществителни, образувани с народния вариант на същата наставка -нье, напр. да‘ванье-то 1, ды‘ханье-то 103, отравнье 103, научаванье-то 102, настиванье 10, отхранванье-то 6, припиранье 117, прочитанье-то 1, работенье-то 28, пр¶енье-то 12, №гажданье 51, №варденье 51, я‘денье и пи‘енье 3, изс©‘хванье 103 и т. н. Една част от образуваните с народния вариант на наставката отглаголни съществителни са от книжовни глаголи, което проличава и от приведените примери.

За да проличи обичайността на такива образувания, ще приведа едно изречение: … ще забэле‘жа са‘мо зати‘чанье-то, кое‘-то ста‘ва по скры‘ти-тэ мэста‘, запа‘лнье-то и обе‘лнье-то кое‘-то ста‘ва на бу‘тове-тэ, запа‘лванье-то на г©‘рло-то, и м©‘чно-то ды‘ханье кога‘-то припу‘скамы срещо‘ вэ‘тръ-©тъ 110.

Понякога в непосредствено съседство в едно изречение се използват образувания от една и съща основа и двете отглаголни съществителни, напр. О‘бщи-тэ бо‘лести кои‘-то дока‘рва кала‘и‡но-то отра‘внье с© санджи‘-то, м©‘чни-тэ зат‘гван·, рассла‘бван·е-то на р©цэ‘-тэ и не‘кога и рассла‘бваннье-то на крака‘-та, на‘и‡ се‘тнэ заби‘ра тэ‘ло-то да изс©‘хва, кое‘ то изс©‘хванье дока‘рва см©рть-т©‘ 105

• Сравнително учестена употреба имат и отвлечените съществителни, образувани с наставките -ость, -ство и -·е, активизирали се като словообразувателни типове под влияние също на черковнославянски и руски. Те са подходящите необходими на изграждания книжовен език означители на абстрактни понятия, за които народният език не може да предложи наименования. Ето и някои примери:

- с наставка -ость: вла‘жность-т© 40, до‘лжность 36, жа‘дность 42, гла‘дость 65, неопи‘тность-та 1, пове‘рхность 52, сла‘дость 161, сла‘бость 53, скорость-т©‘, 22 скло‘нность 176, чу‘вственность 159, лудость-та‘ 161;

- с наставка -ство: мно‘жество 32, коли‘чество 34, обсто‘телство 178, посто‘нство 32, существо‘-то 173, сво‘и‡ство 136, безу‘мство-то 161, чу‘вства-та 161;

- с наставка -·е: дэ‘и‡ств·е-то 102, весе‘л·е-то 12, пон‘т·е 32, равнове‘с·е 54, благополу‘ч·е 136, пит·е‘-та 142, яст·е‘-та 163, остроу‘м·е-то 132, безси‘л·е 160, р©коблу‘д·е 165, славолю‘б·е 164 и др.

б) Прилагателни имена. При прилагателните имена трябва да се изтъкне словообразувателната активност на наставките -ически и -ителен (-ателен).

• Наставка -¶чески (-ически) като словообразувателно средство се възприема под влияние на руски [Георгиева 1962: 273-282] и основно се утвърждава през втората половина на ХІХ в. [Русинов 1980: 151]. С. Доброплодни е сред ония книжовници от първата половина на века, които имат определени заслуги за възприемането на ред прилагателни, образувани с тази наставка, напр. ато춑чески 5, д·ет¶‘чески 1, е»ер¶‘чески 54, невр¶‘ческо 7, металли‘чески 37, vстер¶‘чески-тэ 11, ревмат¶‘чески 6, стомахи‘чески 11, ипохондр¶‘чески-тэ 11 и т.н.

• Наставка -теленъ (-ателенъ), имаща старобългарски произход, се установява като словообразувателно средство в новобългарския книжовен език под черковнославянско-руско влияние [Русинов: 49-60]. Още през първата половина на ХІХ в. прилагателни с тази наставка намират активна употреба в езика на книжовници като Неофит Рилски, Неофит Хилендарски (Бозвели), Иван Богоров и др. Сред тези книжовници е и С. Доброплодни, който дава своя принос за тяхното утвърждаване като нужно на книжовния език изразно средство, напр.: вреди‘телны-тэ 3, воспламени‘телны-тэ 7, болнотвори‘телны-тэ 8, задразни‘телни 34, гледа‘телни-тэ 51, предохрани‘телни 12, сэда‘телныи‡-©тъ 35, храни‘телны-тэ 27, чувстви‘телны-тэ 24 и др. Ударението задължително стои на първата гласна от наставката.

6. Синтактични особености

Когато характеризираме синтактичния строй на езика в превода, без да забравяме, че в онова време езикът се устройва като книжовна система, не можем да не изтъкнем, че той твърде близко стои до съвременното състояние на синтактичните книжовни норми. Ще обърнем внимание на две по-важни синтактични характеристики – на сложните изречения и на словоредния строй.

6.1. Сложни изречения. Преди всичко трябва да се посочи, че Доброплодни широко и свободно си служи със сложни изречения, с разгърнати синтактични единици - най-често сложни съставни и сложни смесени изречения.

а) Съчинителните отношения между частите на простото изречение и между предикативните съставки на сложното изречение се изразяват както безсъюзно, така и съюзно със съюзи а, но, и, но и, или, или – или, не са‘мо – но и, нито‘, нито‘ – нито‘, си‘речь, напр.: Сми‘ланье-то ста‘ва к©‘сно и несоверше‘нно, чу‘вства-та ни с исхаб‘ватъ, и душе‘вны-тэ си‘лы и‘матъ ма‘лко дэ‘и‡ств·е 38. Отъ си‘чки-тъ мэста‘ на хлэ‘бъ-©тъ кора‘-та на‘и‡ ле‘сно с сми‘ла, а среда‘-та е на‘и‡ ма‘сленна и на‘и‡ м©‘чно с сми‘ла 67. цэли‘телни, кога‘-то ги зе‘мамы не са‘мо за да с хра‘нимъ, но и да исцэри‘мъ нэ‘ко« бо‘лесть 66. Ф·ло‘софи-тэ на ве‘тхо-то вре‘ме №ча‘хас вои‘стина то‘лко-зи, ко‘лко-то и дне‘шни-тэ, но не ги прифа‘щаше нито‘ м·ра‘къ нито‘ маас©‘лъ, защо‘-то не ﶑ха нито‘ кафе‘, нито‘ ямф·е‘ ... 122.

б) Подчинителните отношения между предикативните части на сложните изречения се изразяват с подчинителни съюзи и съюзни думи като чи, да, за да, безъ да, ако, ако‘ ли – тога‘ва, мака‘ръ и да, ко‘и‡-то (ко‘-то, кое‘-то, кои‘-то, на кого‘-то, кого‘-то, кому‘-то), кога‘-то, кога‘, за ради‘, ко‘лко-то, ко‘лко-то – то‘лко-зи, то‘лко-зи – ко‘лко-то, ко‘лко-то – то‘лкова, кога‘-то – тога‘ва, не‘жели и др.

• Най-често срещан тип подчинено изречение е определителното, въвеждано с относителното местоимение кои‡-то (и неговите форми) в постпозитивна позиция, напр. Се‘дбы-тэ и доби‘тацы-тэ, кои‘-то и‘матъ въ се‘бе си существа‘ сравни‘телни с©съ кр©вь-т©‘, с© разли‘чни-тэ сложе‘нни оть кои‘-то изва‘ждамы си‘чки-тэ храны‘, в©‘нъ са‘мо оть соль-т©‘ ко‘-то с нахо‘ди при мета‘лли-тэ, и оть вод©‘-т©, ко‘-то е сложе‘нна оть кислоро‘дъ и отъ водоро‘дъ 66.

• Сравнително често се употребяват и подчинени обстоятелствени изречения за количество и степен, въведени с подчинителни връзки ко‘лко-то – то‘лко-зи и ко‘лко-то – то‘лкова, напр.: Ни‘що дру‘го не мо‘же да дока‘ра то‘лко-зи ско‘ро погубле‘ни·е-то ни, ко‘лко-то кога‘-то спи‘мъ, ни‘що дру‘го не мо‘же да дока‘ра то‘лко-зи ско‘ро старость-т©‘, ко‘лко-то кога‘-то не спи‘мъ 136.

• Примери за други видове подчинителни изречения и съюзни връзки: Гдэ‘-то с же‘н«тъ тв©‘рдэ мла‘ди, та‘мъ хо‘ра-та с© ни‘ски и болни‘чави 153-154. Дне‘сь, дне‘сь, мака‘ръ и да с©мъ девтдес‘тъ и три‘ годи‘шенъ, тв©‘рдэ с©мъ здра‘въ и споре‘дъ №мъ-©‘тъ, и споре‘дъ тэ‘ло-то: вазла‘змъ на ко‘нь-©тъ безъ да ми помо‘гни нэ‘кои‡ … 89. За това‘ сэ‘камъ чи е прили‘чно да не с прода‘ва бари‘мъ по оны‘ диге‘ни гдэ‘-то с прода‘ва за‘харъ, кафе‘ и дру‘ги мvр·зли‘ви нэща‘ 101. Кога‘-то нэ‘кои‡ оста‘ни возблагодаре‘нъ са‘мо на об‘дъ-©тъ и на вече‘р©-т© да яде‘, не тре‘ба да промену‘ва то‘и‡-зи спо‘собъ на живо‘тъ-©тъ си: но па‘къ до гдэ‘ смы‘ мла‘ды, защо‘-то тоги‘ва пра‘вимъ мно‘гу исф©‘рлн·, какво‘-то и кога‘-то №старе‘емъ, защо‘-то и‘мамы потре‘б© оть си‘л©, тре‘ба да пра‘вимъ заку‘ск© и да пладну‘вамы 79.

6.2. Словоред. В словоредно отношение не се наблюдават някакви съществени различия от съвременното състояние в книжовната синтактична норма. Единственото, на което заслужава да се обърне внимание, е честото прибягване до постпозитивно разположение на съгласуваните определения, напр. На п©лнокр©‘вны-тэ есте‘ственни сво‘и‡ства с© послэ‘дни-тэ: еди‘нъ дама‘ръ си‘ленъ, чивр©‘стъ, и чи‘ненъ, лице‘-то имъ е като‘ тр·анта‘фvлъ черве‘но, о‘бразъ-©тъ (фvз·огw춑а) имъ жи‘въ, во‘зр©стъ №мэ‘ренъ (сре‘денъ), ко‘смы на глав©‘-т© имъ руссоче‘рны, жэ‘бы-тэ на крака‘-та си‘лны и тв©‘рды, ва‘лчесты, тл©стин©‘ тэле‘сн©, сре‘дн© 31.

• От другите съществени за историята на новобългарския книжовен език особености, напр. обособени части, удвоени допълнения, частично отрицателни изречения и др., в езика на превода не се откриват или са представени с единични примери.

7. Обобщение и изводи

7.1. Нормативен модел. В обобщен вид представен моделът на книжовен език, с който си служи С. Доброплодни, има следните по-съществени характеристики:

• черковнославянски тип графика и азбука, обогатена със старобългарските букви ©, «;

• единен начин за отбелязване на звук [ъ], независимо от етимологичния му произход – с букви © и «;

• новобългарски рефлекси на старобългарските гласни:

- [©] → [ъ],

- [] → [е],

- [э] → [’а] и [е], като прегласянето е по източнобългарския балкански образец;

• рефлекси на сонантите в зависимост от фонетичните условия: ©р / р© и ©л / л©;

• проява на източнобългарска редукци предимно на неударена гласна [е] в [и] и по-малко на неударена гласна [о] в [у];

• изясняване в някои случаи на неударена гласна [и] в [е];

• правописно отразяване на асимилационните процеси при представки въз- [въс-], раз- [рас-], из- [ис-];

• твърдост на съгласните [ж, ч, ш] – писане на а, у, © след тях;

• разграничаване при имената от ж. р. на именителна а-форма и винителна ©-форма;

• членуване на имената (съществителни, прилагателни, местоимения причастия) от м. р. в ед. ч. само с пълен еднотипен член -©тъ;

• членуване на имената от ж. р. в ед. ч. с двуобликов член: именителен -та / винителен -т©;

• формите за множествено число се членуват с член -тэ и -та м зависимост от окончанието;

• многосричните имена образуват множествени форми с окончания:

- за м. и ж. р. -и, -ы,

- за ср. р. -а, -, -та;

• степенуването става с частици по‘ и на‘и‡, писани разделно и с ударение;

• бъдеще време се образува с частица ще, какъвто е съвременният модел;

• основно тъмни окончания в сег. в. за 1 л. ед. и 3 л. мн. ч. при глаголите от І и ІІ пр. -©, -« / -©тъ, -«тъ. Срещат се обаче и ясни окончания -а / -атъ, -тъ;

• палатален тип окончания за глаголите от ІІ спр. и част от І спр. в 1 л. ед. и 3 л. мн.ч. сег. време: -« / -«тъ, -тъ;

7.2. Основни изводи. Направените наблюдения върху езика на преводното съчинение “Игиономия” (1846) на С. Доброплодни дават основание да се направят няколко основни извода:

а) С. Доброплодни се очертава като един от ярките представители на новобългарското (реалистичното) направление в борбите за книжовен език през първата половина на ХІХ в. Той си служи изцяло и последователно с новобългарската народна реч, в значителна степен книжовно обработена в различните равнища на системата й.

б) Основните особености от фонетично, граматично и речниково естество показват, че книжовният език на С. Доброплодни се намира в приемствена връзка с езиковата практика на книжовниците от Котленското книжовно средище – Софроний Врачански, с-р П. Берон, Ан. Кипиловски, Г. Кръстевич – и е нейно продължение в основните й пунктове.

в) В историята на новобългарския книжовен език от периода на неговото изграждане С. Доброплодни има конкретни заслуги при:

• утвърждаванета на източнобългарската му диалектна основа;

• фонетичното побългаряване на повлияната от черковнославянски и руски лексика;

• възприемането на членуваните форми на имената и при утвърждаването на членните морфеми -ът, -та, -то, -те;

• прочистването на книжовния речник от излишни турцизми;

• обогатяването на речниковата систкема с абстрактна лексика;

• полагане основите на научната медицинска терминология.

Библиография

Андрейчин 1968: Андрейчин Л., Един важен момент в развитието на съвременния български книжовен език. – Известия на Института за български език, кн. ХVІ, С., 1968.

Георгиева 1962: Георгиева М., Прилагателни имена на -ичен и -ически в развитието на българския литературен език. – Български език, 1962, кн. 4.

Павлович: Христаки П: Дупничанина. Грамматика славено-болгарска отъ Христаки П: Дупничанина сочинена сега вторыи‡ путь со многими нуждными поправлен¶ми издадена и Болгарскои‡ юности посвэщена. Въ Бэлградъ. 1845.

Петров: Петров К., Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІІІ, С., 1911.

Русинов 1980: Русинов Р., Учебник по история на новобългарския книжовен език. С., 1980.

Русинов: Русинов Р., Из историята на прилагателните имена със суфикс -теленъ (-ителен, -ателен) в съвременния български книжовен език (първата половина на ХІХ в.). – Rocznik slawistyczny, т. ХХХІІ.

Стойков 1968: Стойков Ст., Българска диалектология, С., 1968.

---

* Има се предвид езикът на две Софрониеви творби “Митология Синтипа Философа” от “Втори Видински сборник” (1802 г.) и “Житие и страдания грешнаго Софрония”

* Двуцифрените числа означават страницата от “Митологията”, а трицифрените – от “Житието”. Примерите се дават във възстановен вид, без да се отразяват традиционните съкращавания в буквения им състав, но в текст съкращенията се запазват. Основните форми на думите, които не се намират в текстовете, а са възстановени, се предават със звездичка *. Думите се предават с ударението им, но се бележи само като остро ’.

* По-подробно за названията на упоменаваните селища в “Житието” може да се види в бележките към изданията: Софроний Врачанский. Жизнеописание. Издание подготовили Н. М. Дылевский, А. Н. Робинсон, Ленинград, 1976; Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония. Представено от Николай Дилевски. С., 1989, с.79 – 116.

* Посочва се по една употреба във всяко от съчиненията. Почертани с една черта се представят думите, които са общи за двете творби. Развързаните съкращения не се отбелязват. Със знак звездичка * са думите, чиято основна форма е възстановена, тъй като не се намират използвани с нея. Страниците на примерите от “Житието” са трицифрено число, на “Митологията” – двуцифрено. Ударението се отбелязва еднотипно – ’ тежко.

* Тук и по-нататък позоваванията на М. Д. Балабанов, Гаврил Кръсттович (народен деец, книжовник, съдия, управител). С., 1914, ще се дава в скоби съкратено М.Б. с посочване на страницата от книгата, цитатите ще се предават в осъвременен правописен вид, включително и откъсите от писмата на Г. Кръстевич, писани на гръцки и преведени от М. Балабанов. С непроменен правопис и графика ще се представят само цитатите и примерите от писмата, писани на български от Г. Кръстевич.

* В “Цариградски вестник” например през 1852 г. Кръстевич излиза с пламенна защита на българския език от гръцките домогвания, в която ясно проличава колко отблизо и дълбоко познава борбите около гръцкия книжовен език.

* В изследването си използваме текста на самостоятелното издание на филологическите писма Г. Крьстович. Писма за нэкои си м©чности на Българско-то правописанiе, Цариградъ, 1859. С римска цифра тук и по-нататък при цитатите и примерите се посочва номера на писмото, а с арабска цифра – съответните страници.

* Този е един от конкретните случаи в писмата, подсказващи отговора на съвсем законния въпрос, който възниква при тяхното четене, различава ли Кръстевич понятията черковнославянски език и старобългарски език, след като нерядко в изложението си той говори: “старо-Българския-тъ, т. е. церковнославнския-тъ” (І, 4)?

Въпреки че Кръстевич не успява докрай да отиде в разграничаването им, трябва определено да се каже, че той има съвсем правилни разбирания по въпроса за същността на старобългарския и за природата на черковнославянския език. За него обаче много често термините “старо-Български”, “церковно-Славянски”, “древно-Българскы” (І, с.17), “старо-Българскы церковны языкъ” (І, с. 19) означават едно и също понятие – езикът на най-древните ръкописни български съчинения. Когато трябва да уточни, че става дума за черковнославянска езикова особеност или черта, Кръстевич обикновено прави това описателно, както в посочения случай, а именно, че се има предвид езика на “печатны-ты Славено-Российски церковны книгы” (І, с. 18) или “сърбскы-ты р©кописы” (І, с. 9).

Научната аргументация, към която прибягва Кръстевич, и мненията, на които се позовава, дават основание да се твърди, че той познава добре опитите на младата славистика за разграничаване на старобългарски и черковнославянски. Очевидно е, че освен изследванията на Добровски, Копитар, Калайдович, на които той често се позовава, Кръстевич познава и изследванията на А. Х. Востоков по този въпрос, защото, когато се спира на стб. © и , взема отношение и към съществуващото в науката мнение за назалния им характер, което той лично не приема.

* Сп. Читалище. Повременно списание, издава Българското читалище в Цариград, г. V, 1975, бр. 9, с. 385 – 395; бр. 11, с. 481 – 495; бр. 12, с. 529 – 537; бр. 13, с. 577 – 588; бр. 14, с. 625 - 635

* В скоби се дават примерите със съответната страница от книгата на проф. Карпов “Систематическое изложенiе Логики”.

* В скоби се посочва страницата с руския пример, ако има фонетични различия (освен в окончанието) съществителното се привежда