Частиците и
морфемите са единици от различни езикови равнища – частиците отнасяме към
лексикалното, а морфемите към морфологичното равнище. Лингвистичната теория
предоставя и сравнително ясни критерии, по които да различаваме тези два вида
единици, въпреки че между тях могат да се намерят и определени прилики. Именно
приликите са причината в някои случаи да се появява неяснота при
класифицирането на конкретни езикови фрагменти.
Частиците са
неизменяема част на речта със служебен характер. От лексикално гледище
принадлежат към т. нар. непълнозначна лексика, която се характеризира с липса
на денотативно съдържание и липса на номинативна функция. В комуникативно
отношение те модифицират – най-общо казано – семантиката на пълнозначната
лексема или на цялото изказването.
Като отделна
част на речта частиците доста късно заемат своето място в лексикалната и
морфологичната система. Дълго време те не са били ясно диференциран клас
лексеми, а са били смесвани с други класове – на първо място с междуметията и
модалните наречия. Н. Калканджиев (1938) и Н. Костов (1939) в граматиките си ги
отнасят към междуметията. Такова
смесване има своите обективни
предпоставки, тъй като някои частици, например модалните, действително показват
доста голямо семантично сходство с посочените части на речта.
За пръв път като отделна част на речта частиците
са обособени от Александър Теодоров-Балан в неговата “Нова българска граматика”
(С.,1940г.). С невероятния си усет на лингвист от висока класа Балан пръв
отбелязва една от най-специфичните черти на частиците, която днес е приета за
безспорен семантичен факт. А именно – връзката на частиците с логическата
структура на изказването.
В първата
наистина съвременна граматика (Андрейчин,1944) частиците са дефинирани чрез
трите им основни признака, възприети във всички по-късни граматични
изследвания. Тези признаци са – неизменяемост (“непроменливост”), синтактична
несамостойност (“употребяват се покрай други думи в изречението”) и функция да
засилват или видоизменят смисъла на думите, които съпровождат. В контекста на
съвременната терминология Л. Андрейчин всъщност различава по функция два вида
частици – интензифициращи и модифициращи. Към модифициращите авторът отнася
частици, които участват в образуването на нови думи и форми. От съвременна
гледна точка това са т.нар. словообразуващи и формообразуващи частици, които са
предмет и на настоящите размисли.
Българската морфология от втората половина на 20
век показва сходство в интерпретацията
на частиците като клас лексикални единици. Но това сходство се дължи не толкова
на единомислието на авторите, колкото на нежелание да се търсят нови аспекти и
липса на научен интерес (Чолакова 1959, Стоянов 1963, Граматика 1982, Георгиев
1993, Съвременен български език 1999). Във всички граматични изследвания
схващането по въпроса за частиците като част на речта може да се сведе до няколко
общи за всички автори класификации.
Преобладава мнението, че частиците се
характеризират със семантична и синтактична несамостойност и морфологична неизменяемост. От функционално
гледище се делят на три основни групи: 1/ частици, които модифицират смисъла на
думата или изказването; 2/ формообразуващи частици и 3/ словообразуващи
частици. Лексикалната семантика на частиците съвпада със стилистичната или
граматичната им функция, няма строги граници между частиците и другите
неизменяеми думи, частиците с формообразувателна роля наподобяват до известна степен морфемите (курс.мой – В.З.).
Морфемите,
от своя страна, са отдавна и подробно изследван обект както в общата, така и в
българската лингвистика. Както бе посочено, те принадлежат на морфологичното равнище
и представляват конституент на лексеми и словоформи. М. Москов определя морфемата като знак на езика, който
служи за образуване на производни думи
или за преобразуване на думите като словоформи (Москов, 2000) В морфологията на
Ст. Георгиев морфемата е дефинирана като минимална езикова единица, в която се
съчетават звук и смисъл и която представлява структурен компонент на думата
(Георгиев, 1993). Според значението и функцията им М. Москов разпределя морфемите в два класа –
лексикални морфеми и граматични морфеми. Това деление съвпада с утвърденото в
езикознанието разбиране, че в зависимост от плана на съдържание и ролята им в
структурата и семантиката на думата морфемите са лексикални (образуващи т.нар.
основа на думата) или граматични (образуващи т.нар. формант в състава на
граматичната форма). Лексикалните са префикси, суфикси и коренна морфема. Те
експлицират семи от плана на лексикалната семантика на думата. Граматичните са
тези морфеми, които експлицират семи от граматичната семантика. Към тях безспорно
се отнася флексията, която е основен тип граматична морфема за българския език.
Но като граматични морфеми трябва да се интерпретират още т.нар. членна
морфема, както и някои формативи с разделен характер в пред- и постпозиция,
които ще коментираме по-надолу.
Сравнението на класификационната терминология
показва, че авторите открай време ползват доста сходен апарат при
категоризирането на частиците и на морфемите. По отношение и на двата вида
езикови единици се говори за едни и същи функционално-семантични разновидности:
лексикални и граматични. Нещо повече – примерите за лексикални (респ.
граматични) частици и морфеми много често са едни и същи. Например говори се за
частица ня- и префиксална морфема ня-, като се визира и в двата случая
словообразуващият сегмент на неопределителните местоимения от типа някой, някакъв и под.. Или за частица –зи и аглутинативен суфикс –зи при показателни местоимения от типа този, тези и под. Това води към идеята,
че вероятно не става въпрос за различни езикови единици, а за един и същ факт,
който обаче се представя един път като лексикално явление, а друг път – като
морфологично.
Тезата,
която се опитваме да обосновем тук, е свързана с идеята за преразглеждане статута на т.нар.
формообразуващи и словообразуващи частици. Смятаме, че има достатъчно
семантични основания за извеждането им от класа на частиците като лексеми и
пренасянето им на морфологичното равнище в качеството на лексикални или
граматични морфеми (виж по този въпрос
още Зидарова 2003).
Обект на това прекатегоризиране трябва да станат
според нас формативите ня-, ни-, вся-,
-то, -зи, -годе, току-, еди-, по-, най-, се, си, да, не, ще, не и вероятно
още няколко подобни единици, определяни ту като частици, ту като морфеми.
Именно поради нееднородната терминология в момента тук предпочитаме термина
“форматив”, изхождайки от изграждащия им характер. Под “форматив” разбираме езикова единица със
слово- или формообразуваща функция,
която е структурен елемент на лексема или граматична форма.
Как се представят посочените формативи в
българската граматика? С една дума – доста нееднородно, понякога дори
противоречиво.
М. Москов говори за граматични морфеми, към
които отнася окончания, частици ( без да уточнява кои точно ) и членна морфема
(Москов, цит. съч).
Л. Анднрейчин нарича формо- и словообразуващите
частици “модифициращи”, като отнася към тях и членната морфема. (Андрейчин,
цит. съч.).
В граматиката си Юрий Маслов се отклонява от
съществуващата в българското езикознание традиция и предлага едно по-различно
виждане.
Той отбелязва “аналитичен начин за образуване на
глаголи”, който се изразява в присъединяване на “подвижните възвратни частици се или си”. Така формативите се
и си се класифицират като частици, но
от друга страна се свързват недвусмислено с глаголното словообразуване.
По- и най- Маслов нарича пък “префиксални частици” – едно малко
противоречиво название, в което се сблъскват лексика и морфемика, доколкото е
прието префиксите да се схващат като вид морфеми, а не като вид частици. Освен
ако под “префиксални” не е разбирал в по-широк смисъл “предпоставени”.
Формативите за образуване на неопределителни
местоимения (еди-, -годе, да е, ня-)
същият автор единно определя като “морфеми”, независимо от начина на
изписването им – слято, полуслято или разделно (Маслов, 1982). Така като цяло
при Ю. Маслов има разнородна терминология по отношение на еднородни факти.
Ст. Георгиев изобщо не използва морфемата като
понятие, когато се спира на разглежданите тук формативи (Георгиев, цит. съч.).
В анализа на частиците като част на речта той изтъква участието им в
образуването на думи и техните форми, взаимното им проникване с пълнозначната
дума, абстрактната семантика. Признаци, които безпроблемно могат да се приложат
и към морфемните единици. Авторът обаче се въздържа от такава стъпка и
предпочита традиционния подход. В неговата класификация на частиците са
разграничени: 1/ “граматични частици”, с които се образуват форми за време,
наклонение, степенуване ( нека, ще, по-, най-, би ) и 2/“словообразуващи
частици”, с които се образуват разделни или полуразделни лексеми ( се, си, що-, еди-, -годе, ня-, ни-, вся-).
Това е най-често срещаната концепция в повечето от граматиките на българския
език.
Оригинален подход към интерпретацията на
граматичните формативи прилага Ив.
Куцаров (Куцаров, 1997; Съвременен български език, 1999).
Той въвежда и последователно използва понятието
“частица-морфема”, прилагайки го обаче само към граматичните частици. Такива “частици-морфеми” според него
са граматичните показатели на категории като степенуване, статус, наклонение,
време (по-, най-, да, не, ще ).
Докато лексикални формативи като се, си,
годе-, еди- остават в класа на
частиците.
Не виждам основание, след като първата крачка е
направена и формообразуващите частици са наречени морфеми, да не се приложи
същата терминология и към словообразуващите. Въпреки че терминът
“частици-морфеми” съдържа известно вътрешно противоречие поради смесването на
две езикови равнища – лексика и морфемика. Тази слабост отбелязахме и по
отношение терминологията, ползвана от Ю. Маслов. Названието “граматични
морфеми” за формообразуващите частици всъщност е синоним на “флексия” като вид
морфема.
Ако погледнем цитираните по-горе дефиниции за
морфема, както и която и да е друга дефиниция на същото понятие, ще видим, че
всички дефиниращи морфемата признаци са абсолютно приложими към разглежданите
тук формативи:
§
абстрактна
семантика,
§
несамостоен,
служебен характер,
§
липса
на самостойна номинативна и комуникативна функция,
§
структурна
и семантична обвързаност с основата (основната дума),
§
участие
в изграждането на цялостната семантика на пълнозначната дума,
§
експликация на семи от лексикалното или
граматичното значение
§
деривационна функция в рамките на
лексоформата.
Няма
съмнение, че разглежданите тук формативи са семантично и структурно свързани с
пълнозначната дума. Те вземат важно участие във формирането на нейното
лексикално и граматично значение. Именно те експлицират определена сема от
лексикалната или граматичната семантика. Сравни например лексикалните значения
на двойките бавя ~ бавя се, карам ~ карам
се, меся ~ меся се, кой ~ някой ~ никой,смея ~ смея се. При тях именно
съответният форматив – се, ня-, ни- внася важен семантичен признак, моделиращ
специфичното значение на карам се
спрямо карам на меся се спрямо меся. Или
да вземем за пример граматичните значения на словоформите вървим ~ да вървим, плачат ~ нека плачат, лягам ~ ще лягам, голям ~
по-голям ~ най-голям, пея ~ не пея. Граматичните значения императив,
футурум, компаратив, статус (по Ив. Куцаров, цит. цъч.) се експлицират
съответно от морфемите да, нека, ще, по,
най, не. В други случаи отсъствието
на форматива води до разрушаване на семантиката: спи ми (се), гордея (се), страхувам (се), щях (да) погледна.
Трябва да се отбележи, че при формативите да, не,
се и си в езика има омонимия. Освен граматичния форматив (морфема)
съществува и омоним частица с модална семантика – да за потвърждение, не за
отрицание, омоним местоимение при се
и си. Сравни двойките:
Да, тръгваме (да-частица) Да
тръгваме! (да-морфема)
Не, спи (не-частица) Не спи! (не-морфема)
бръсна се (се-местоимение) моля се, кискам се (се-морфема).
Единственото,
по което разглежданите формативи се различават от традиционно определяните като морфеми
структурни единици, е графичното
оформление спрямо думата. Те се пишат най-често полуслято или отделно от
основната дума. Въпреки че сме свидетели как дори морфеми като ня-, ни-, вся-, ‑ка,
-то, които са типични префикси и които се се пишат слято с местоименията, също
се определят много пъти като частици. Що се отнася до останалите формативи –
не, да, се, си, ще, еди-, току-, -годе, би, – смятам, че правописът им няма и
не би трябвало да има определящо значение. Историята на българския език съдържа
достатъчно примери за преходността и условния характер на правописното
оформление. Сред съюзите и наречията има множество случаи, в които две отделни
думи са се слели в една и предишните лексикално самостойни елементи вече се
разглеждат като структурно зависими морфеми (нагоре, оттам, наесен, затова,
защото, заради, вместо и т. н.). Ако се ръководим единствено от графичния
облик, би трябвало един и същ форматив – в зависимост от действащия в момента
правопис - да разглеждаме по различен
начин. Например форматива “не” в незнаещ
като морфема, а в не зная като
частица съобразно действащата класификаця. Същото важи за неуспял и не успявам, нечетен и не четейки. Ако се приеме предложената тук класификаця, биха се
избегнали подобни противоречия. Когато се ръководим от единствено от графиката,
при слято писане ще се налага да говорим
за морфема-префикс, а при разделно – за частица. Въпреки явно еднаквата
семантика и функция на форматива и в двата случая. Всъщност никъде не
съществува изискването морфемата да е свързан елемент. Нейната свързаност
трябва да е не графична, а структурно-семантична. При разглежданите формативи е
налице именно такава връзка. Колкото до писането, то след като съществуват
аналитични лексеми и форми (индийско
орехче, бизнес сграда, макар да, общо взето, въпреки че, щях да говоря, нека
седнат, бил дошъл и под.), спрямо структурните им компоненти явно не
може да се предявява изискването да бъдат задължително свързани в графично
единство. Определящ характер има семантичната цялост.
Като изключим вторични белези, свързани с
правописа на думите (а историята на българския език дава доста примери за
сливане на думи в една и превръщане на дума в морфемен елемент), няма пречки
формо- и словообразуващите частици да се разглеждат безусловно като морфеми,
като част от морфемната структура на съответните думи и форми. Евентуално те
биха могли да се нарекат “аналитични морфеми” предвид относителната им
структурната самостоятелност.
Ако се абстрахираме от графиката и приемем за
водещ критерий семантиката и функцията на формативите, които разгледахме, то
можем да ги изключим от лексикалния клас на частиците и да ги отнесем към
морфемното равнище. В зависимост от семантиката си те ще бъдат определяни
съответно като лексикални или граматични
морфеми. В позиционно отношение отговарят на префиксално-афиксалната опозиция.
В зависимост от положението си спрямо основата ще се определят като префикси
(всички граматични формативи са такива) или суфикси. В позиционно отношение - с
изключение на морфемата се - всички
имат константна позиция спрямо основата при включването им в речеви структури.
Мнението ни е, че има достатъчно структурни,
функционални и семантични основания традиционно определяните като частици конституентни единици, които
разгледахме, да се интерпретират като
единици на морфемиката, а не на речника. Става въпрос за следните единици:
Словообразуващи морфеми
§
еди- и ~си за образуване на неопределителни местоимения (еди-кой си, еди-що
си, еди-къде си, еди-как си),
§
-годе (що-годе),
§
~ и да е (кой да е, който и да е, как да
е, където и да е),
§
току- (току-тъй, току-така,
току-що),
§
се за образуване на
възвратни глаголни лексеми (радвам се, намира се, спи ми се, смея се, гордея
се, боя се, страхувам се).
Формообразуващи морфеми
§
по- и най- за степенуване,
§
се за
възвратно-страдателни глаголни форми (открива се, очаква се, предоставя се),
§
ще за бъдеще време,
§
да и нека
за повелително наклонение,
§
да като елемент от аналитични форми от типа “щях да
прочета”,
§
бих за
условно наклонение,
§ не и недей
за отрицателен статус
Библиография
Андрейчин: Л. Андрейчин. Основна българска граматика. С., 1944
г.
Балан: Александър Теодоров-Балан. Нова българска граматика,
София, 1940 г.
Георгиев: Ст. Георгиев.
Българска морфология. В. Търново, 1993
г.
Граматика...:
Граматика на съвременния български
книжовен език, том 2., Морфология, С., 1983 г.
Зидарова: В. Зидарова. Частиците като част на речта.
Славистични четения, С., 2003 г.
Куцаров : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пл.,1997
г.
Маслов: Ю. Маслов. Граматика на българския език., С., 1982 г.
Москов: М. Москов. Език и езикознание., С., 2000 г.
Стоянов: Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен
език.С.,1963 г.
Съвременен
български език. Авт. кол. Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев,
С.,1999 г.
Чолакова: Кр. Чолакова. Частиците в българския език. С., 1959 г.