На фона на множеството интересни морфологични
проблеми частиците като част на речта не са били особено привлекателен
изследователски обект. Освен това немногото на брой изследвания не показват
съществени различия във вижданията на авторите по въпроси като същност на
частиците, функционално-семантична храктеристика, класификация и употреба. А
това са лексеми, които имат изключително важна роля за нормалното протичане на
комуникативния процес. Като лексикографски обект пък частиците пораждат същите
трудности, характерни за непълнозначните думи по принцип. На първо място –
дефиниране на лексикалната им семантика, което е невъзможно да стане без
отчитане на функционалната страна на тези лексеми. Поради това най-често
дефинирането на частиците става с описателна дефиниция, която изтъква службата
на лексемата в изказването. Например: пък – служи за подчертаване,
изтъкване смисъла на отделни думи, понякога с израз на почуда; ма –
разг. частица, която се използва при обръщение към жена; ей – служи за
посочване; уж – служи за означаване привидността на нещо.
Като отделна част на речта частиците доста късно заемат своето място в морфологичната система. Дълго време те не са били ясно диференциран клас лексеми, а са били смесвани с други класове – на първо място с междуметията и модалните наречия.[1]
За
пръв път като отделна част на речта частиците са обособени от Александър
Теодоров-Балан в неговата “Нова българска граматика” (С., 1940). С невероятния си усет на лингвист от висока
класа Балан отбелязва една от най-специфичните черти на частиците, която днес е
приета за безспорен семантичен факт. А именно – връзката на частиците с
логическата структура на изказването (“частиците изразяват положение на нашето мислене в
речта”). В
граматично отношение Балан отбелязва още две безспорни от съвременно гледище
характеристики: липса на граматична парадигма и липса на самостойна синтактична
функция в изречението. Това са твърдения, които днес звучат аксиоматично, но до
тях не се е достигнало
лесно и изведнъж.
Въз основа на изтъкнатите по-горе
морфологични и синтактични особености в съвременните граматики частиците се
класифицират безусловно като неизменяеми (от морфологична гледна точка) и служебни (от синтактична гледна
точка) думи.
След посочената граматика на
Ал.Теодоров-Балан не откриваме нищо ново в последвалите граматики на
българския език. Известни нюанси се
откриват само в класифицирането на частиците и по-точно в детайлността на
класификациите. В първата наистина съвременна граматика – на Любомир Андрейчин[2]
- частиците са дефинирани чрез трите им
основни признака, възприети във всички по-късни граматични изследвания. Тези
признаци са – неизменяемост (“непроменливост”), синтактична несамостойност (“употребяват се покрай
други думи в изречението”) и функция да засилват или видоизменят смисъла на
думите, които съпровождат. В контекста на съвременната терминология Л. Андрейчин
всъщност различава по функция два вида частици – интензифициращи и
модифициращи. Към модифициращите авторът отнася частици, които участват в
образуването на нови думи и форми. Например като такава частица е посочен от Л.
Андрейчин определителният член.
Граматиките
и трудовете по българска морфология от втората половина на 20 век показват
впечатляващо сходство в интерпретацията на частиците като клас лексикални
единици. Но това сходство се дължи не толкова на единомислието на авторите,
колкото на нежелание да се търсят нови аспекти и липса на научен интерес.[3]
Във всички граматични изследвания схващането по въпроса за частиците като част
на речта може да се сведе до няколко общи за всички автори класификации.
Частиците се характеризират със семантична и синтактична несамостойност и морфологична
неизменяемост. От функционално гледище частиците биват три основни групи:
1/
частици, които модифицират смисъла на думата или изказването: ма, бре, мари, май, уж, дано, ли, не, да,
ето и други;
2/ формообразувателни частици: ще, по, най, нека, да ;
3/
словообразувателни частици: еди- , -годе, се, си,
~ и да е, току-.
Класът на модифициращите
частици се поделя на подгрупи от семантично гледище – напр. усилващи,
показателни, отрицателни, въпросителни, емоционално-експресивни и т.н.
По-рядко се обръща внимание на произхода и структурата на частиците, както и на връзката им с други части на речта.
По-подробен
е анализът на частиците, направен в двете монографични изследвания – на Кр. Чолакова
и на К. Илиева.[4]
В тях са направени някои съществени допълнения към общата картина на частиците,
очертана в граматиките. Тезите, свързани с частиците и техните особености, са
следните:
o
частиците са
думи с “конотативно-съозначаващо значение”;
o
“лексикалната
им семантика съвпада със стилистичната или граматичната им функция”;
o
има
“несамостойни частици”, които са част от думата (напр. -ка,
-то, -зи, -ът, ня-, вся-,
ни- и пр.);
o
няма строги
граници между частиците и другите неизменяеми думи;
o
от
функционална гледна точка частиците са три вида: а/със служебна роля в
изречението, които имат само стилистична функция и внасят някакъв слислов нюанс
в изказването, б/ със словообразувателна роля и в/ със формообразувателна роля.
Последните две функции се реализират на равнището на думата или граматичната
форма.
o
частиците с
формообразувателна роля “наподобяват до известна степен морфемите”
o
от семантична
гледна точка частиците са разнообразен клас: за усилване, емоционални, модални (волеви, утвърдителни,
отрицателни, въпросителни, за достоверност и съмнение), за посочване и определяне.
В
монографиите е обърнато внимание също така на въпроси, свързани със словореда,
генезиса и акцентните особености на частиците.
След
направения преглед, разкриващ възгледа на българското езикознание по въпроса за
частиците, ще направим някои бележки относно два проблема - за семантиката на частиците и за тяхната
класификация.
Първо,
в класа на частиците са включени разнородни от всякакво гледище думи. Изглежда
така, сякаш единственото основание за обединяването им в общ клас е това, че са
“малки думи” и че са семнтично несамостойни. Смятаме, че в класа на частиците
имат място само онези лексеми, които се отнасят се до семантиката на думата или
изказването. Т.е. конотативните думи, засягащи модално или
емоционално-експресивно пълнозначната дума (респ. изказването). Например:
бе, ма, мари, а де, уж, май, едва ли, даже, пък, дори, сиреч, например,
именно, нали, хайде, дано, я, бре, хич, не, да, ли, зер, ето и т.н. В
семантично отношение те са неденотативни, без предметно-логическо съдържание, но
с ясно изразена прагматичност.
Една част от тях са израз на
определно емоционално, експресивно или волево отношение на говорещото лице.
Такива са: бе, ма, хей, мари, гиди, бре, си (в случаи като някой си, някакъв си), ха, я, ле, че, хе и
др. Те са функционално-семантично
свързани с пълнозначна дума от контекста. Например: Гиди диване с диването
му! Иване бре, къде си оставил мотиката? Ха вземи си едно залъче! Да дойдеш
веднага тук, гиди дърта магарице! Станке мари, верно ли си дала дума на Стояна?
Стоя на накаква си гара и чакам да се съмне, че да стигна до селото. Спи си и
не му пука за нищо. Хич да не си ми споменал за него! А кажи, че не съм бил
прав!
Друга
част се отнасят до семантиката на цялото изказване и отношението към означената
пропозиция. Такива частици са: да, не, нали, ли, аха (=да, за съгласие), уж, май, едва ли,
сиреч, например, именно, хайде, данеби, едва ли не и др. Те модифицират модалността на изказването,
внасяйки семантичен елемент на съгласие, съмнение, отрицание, утвърждение,
подкана, уточнение, въпрос и под. Например: Ще ми обещаеш, нали? А уж беше
най-добрият! Хайде да ставаме, че окъсняхме! Не каза и дума за учението си.
Някои хора, например нашите кумове, са свикнали да получават всичко наготово.
Сега едва ли вече е възможно да се поправи стореното. Именно той е в основата
на разногласията. Ивайло пък не снемаше очи от войската.
В
този дух може да се каже, че частиците са лексикални единици, конотативно
свързани със семантиката на отделна дума в изказването или със семантиката на
цялото изказване. Затова и приемаме, че
има два вида частици:
1. Модифициращи лексикалната семантика на отделна
дума в изказването
2. Модифициращи семантиката на изказването като цяло
И в двата
случая става въпрос за лексеми с ярка стилистична или модална функция, които са
от първостепенна важност за оформяне смисъла на конкретното изказване. При
някои от тях се наблюдава полисемия (условно казано, като имаме предвид характера на лексикалното
значение на тези думи) –
т.е. взависмост от лексикалното обкръжение и интонацията една и съща частица
може да изразява различни емоционални нюанси: изненада, гняв, радост, съмнение
и др. А конкретно за частицата ДА е нялице явна омонимия, която е отбелязана и
във всички тълковни речници: ДА е модална частица , но има и важна структурна
роля като формообразуващ елемент в някои граматични форми – напр. повелително
наклонение, съставно глаголно сказуемо, аналитични глаголни форми. Освен това изпълнява
и определена синтактична съюзна функция в изказването. Сравни: Да, обичам
те. ~ Да стане момчето от последния ред! ~ Искам да се срещна с него. ~ Трябва
да поговорим. ~ Да, да, има да чакаш! .
Смятаме, че именно изтъкнатите
по-горе два класа думи от речника формират обема на частиците като отделна част на речта. Те са в много
случаи сходни по семантика и роля в изказването с модални наречия като вероятно,
сигурно, навярно, може би, несъмнено. Обикновено се изтъква, че
наречията имат собствена синтактична функция, което е вярно за по-голямата част
от наречията. Например за наречия като тук, насам, вляво, едва, бързешком,
първом, сега, утре и т.н. Но посочените по-горе модални наречия също както
и частиците нямат собствена синткатична функция, а участват в прагматиката на
изказването. От гледна точка на изреченската струтура те са факултативни
елементи. На фона на изтъкнатата близост може да се роди идеята, че
противопоставянето в различни части на речта на
модални частици и модални наречия е изкуствено. Думите с експресивна
оценъчност и модална семантика могат да
бъдат обединени в един общ клас. Такова едно предложение изглежда еретично по
отношение на вековната традиция в делението и назоваването на частите на речта,
но не е безпочвено. Друг е въпросът за наименованието на този общ клас. Но при
всички случаи в него трябва да се подчертават модалността и експресивността,
които са основни семантични характеристики на думите в класа.
Сега ще се спрем и на останалите
думи, традиционно отнасяни към частиците – т.нар. словообразуващи и
формообразуващи частици. По отношение на тях сме на мнение, че те трябва да се
отстранят от класа на частиците и да се разглеждат като морфеми – слово- или
формообразуващи. Както се вижда от прегледа на мненията в българсктоо
езикознание, такъв поглед не е необичаен и нов. Най-смело той е застъпван по
отношение на частиците по- и най- за собразуване на степенувани
форми на прилагателни и наречия. Но няма причина тази интерпретация да не се
приложи и за останалите т.нар. словообразуващи и формообразуващи частици.
По-горе бе отбелязано, че за частиците, служещи за образуване на нови думи и
форми, е характерно, че наподобяват морфеми. Пак там като частици се разглеждат
явни афикси като -то (който,
какъвто, чийто, както),
-ка (днеска,
зимъска, нощеска),
ня- (някой, някога,
някъде, някакъв),
вся- (всеки, всякакъв, всякога, навсякъде) и под.
Ив. Куцаров[5]
нарича частиците за степенуване “частици-морфеми” или “граматични морфеми” (стр.77). Тези названия явно са опит да се намери
подходящо определение, тъй като в
терминологично отношение те не са особено издържани: съчетанието
“частици-морфеми” смесва две равнища – морфемика и морфология, а “граматични
морфеми” е всъщност синоним на флексия. Смущаващи обстоятелства са, от една
страна, препозицията на по- и най- (нехарактерна за флексиите в българската
словоформа),
а от друга – полуслятото писане на тези морфеми с явна граматична семантика. Но
и двете обстоятелства са всъщност несъществени от класификационно гледище. Ако
се абстрахираме от вторични белези като правописа на думите (а историята на българския език дава доста
примери за сливане на думи в една и превръщане на дума в морфемен елемент), няма пречки формо- и словообразуващите
частици да се разглеждат безусловно като морфеми, като част от морфемната
структура на съответните думи и форми. Евентуално те биха могли да се нарекат
“аналитични морфеми” предвид относителната им структурната самостоятелност.
Самата дума “частица”, калкирана от латинския
термин partikula, в
семантично отношение е свързана с релацията “част от ...” Т.е. няма
противоречие между термина и същността
на явлението – частиците са части от структурата на думата или словоформата. По
отношение на морфемата като езиков елемент не е поставяно условието напременно
да е линейно свързана, а се определя
само като значеща част от структурата на думата. Частиците, които разглеждаме,
отговарят на това изискване – те са части от съответните думи и форми и се включват
в изграждането на определена лексикална
или граматична семантика.
1. Към словообразувателните частици (морфеми) се отнасят: еди- за
неопределителни местоимения (еди-кой
си, еди-що си, еди-къде си, еди-как си), -годе (що-годе),
~ и да е (кой
да е, който и да е, как да е, където и да е), току- (току-тъй, току-така, току-що), частицата се за образуване на
възвратни глаголни лексеми (радвам
се, намира се, спи ми се, смея се, гордея се, боя се, страхувам се).
2.
Към
формообразувателните частици (морфеми) се отнасят: по- и най- за степенуване, се за
възвратно-страдателни глаголни форми (открива се, очаква се, предоставя се), ще за бъдеще време, да и нека
за повелително наклонение, да като елемент от аналитични форми от типа
щях да прочета, бих за формите на условно наклонение.[6]
Ако приемем,
че негацията в българския език е граматикализирана[7],
то частиците за отрицание не и недей ще имат формообразуващ
характер. В противен случай те се отнасят към формираната по-горе група на
модални частици, отнасящи се до семантиката на изказването. Склонни сме да
поддържаме втората теза. Аналагичен е въпросът и за частицата ли.
Ако обобщим казаното дотук, то се свежда до следните
твърдения. Модални частици следва да се обединят в един клас с модалните
наречия. Този клас или ще бъде отделен от съществуващите традиционно
части на речта, или именно той ще съставлява класа на т.нар. частици. В първия случай ще се стигне до елиминиране
на категорията “частици” като част на
речта. Това не ни изглежда толкова страшно, ако се откъснем от механично наследената
традиция и се откажем от неособено подходящото наименование “частици” за
какъвто и да е клас думи.
Формо- и словообразуващите частици
следва да се разглеждат като морфеми, а не като самостойни лексикални
единици-частици. Те имат конституентна функция и изграждат лексеми и граматични
форми.
В наследения от граматичните
описания набор частици, както бе посочено в началото, има голямо разнообразие.
Много от думите, отнасяни към частиците, не бяха споменати тук. Предложенията
за нов поглед са по принцип. Несъмнено ще се наложи за редица конкретни думи да
се подходни индивидуално с оглед на функцията им.
[1] П. Калканджиев. Българска граматика (С., 1938) и Н. Костов. Българска граматика (С., 1939) разглеждат частиците като разновидност на междуметията.
[2] Л. Андрейчин. Основна българска граматика. С., 1944.
[3] Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език. С., 1963, Граматика на съвременния български книжовен език, том 2., Морфология, С., 1983, Ст. Георгиев. Българска морфология. В. Търново, 1993, Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пд., 1997, Съвременен български език, С., 1999.
[4] Кр. Чолакова. Частиците в българския език. С., 1959, К.
Илиева. Частиците
[5] Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1977.
[6] Частиците бих и се не са
посочвани в граматиките досега като част от класа на формообразуващите, но
смятаме, че има основания за включването им в този клас.
[7] Ив. Куцаров. Цит. съч., 1997,
морфологична категория “статус”.