ДЕМИНУТИВИ И ЛЕКСИКАЛНА НОМИНАЦИЯ

Поради неособено ясния си статут като езикови единици деминутивите не са любим обект на българските езиковеди. Обръщало се е внимание главно на стилистичната и словообразувателната им страна, като по-малко е засягана номинативната им същност. Първите български граматики отделят бегло място на деминутивите, като се спират преди всичко на наставките, с които се образуват тези лексеми. За първи път семантични наблюдения са направени от Л. Андрейчин в “Основна българска граматика” (1944). Значително по-късно се появяват и монографични изследвания по въпроса – М. Димитрова “Умалителните имена в книжовния език” (1959) и Б. Кръстев “Умалителността в българския книжовен език” (1976). В тези трудове намираме относително комплексно и пълно описание на умалителността в съвременния български език. Засегнати са словообразувателни, семантични, стилистични и класификационни особености на деминутивите. Сравнително добре са описани средствата и механизмите за образуване на деминутиви в трудовете по българско словообразуване (В. Радева, Словообразуването в българския книжовен език, С., 1983). Съществуват около десетина морфеми, с помощта на които се образуват деминутиви: -ка, -че, -ле, -це, -енце, -ица, -ичка, -ец и др. Например: въженце, колелце, ръчичка, водица, хорце, момченце, носле, женче, коняче и под. Като модел умалителността е най-широко застъпена и най-добре описана при съществителните имена, макар че се среща и при други части на речта – напр. прилагателни (беличък, големичък, новичък, дебеличък), наречия (бързичко, бавничко, далечко, тукачка, близичко), глаголи (спинкам, гледкам, тичкам, обичкам). Докато при съществителните имена семантиката на деминутивите се свръзва с две основни направления – малък размер на означения денотат или гальовно-умилително отношение към означения денотат, то при другите части на речта поради спецификата на денотативната им природа умалителният дериват е носител преди всичко на емоционално-оценъчно отношение без връзка с размер или количество.

Като лексикални единици деминутивите имат три основни езикови характеристики. Те се отнасят както до семантиката, така и до формалната структура на знака.

Първо, знакът трябва да съдържа умалителна морфема в структурата си.

Второ, знакът трябва да се съотнася с неумалителна дума от същия корен, напр.: кофа – кофичка, врат – вратле, море – моренце, трева – тревичка.

Трето, в семантично отношение знакът може да означава физическа умаленост на денотата (креват – креватче, молив – молвиче, лампа – лампичка) или да изразява експресивно отношение на говорещия към денотата (вода – водица, кафе – кафенце, бира – биричка, хоро – хорце, ръка – ръчица). Понякога двата семантични нюанса се наслагват или са трудно определими.

Ще обърна малко повече внимание върху семантичната специфика на деминутивите и по-специално върху някои от тях, които са производни само формално, но в семантично отношение са независими лексикални единици. Преди да се спра на тези деминутиви-лексеми, да ги наречем, ще обърна внимание върху типичната семантична структура на деминутива, позовавайки се на нейното представяне в тълковните речници. Както беше посочено по-горе, семантиката на деминутивите се свързва с две основни прояви.

Първо, с умалителните форми се означава по-малък размер на денотата. В много случаи тази физическа характеристика има обекивен характер и отразява реална разлика във физическите размери на денотата.. Например: възглавница ~ възглавничка, чаша ~ чашка, дърво ~ дръвче, тенджера ~ тенджерка, врата ~ вратичка, къща ~ къщичка и т.н. Това се наблюдава при лексеми, чиито денотати в реалния свят имат разновидности по размер. Взаимозаменяемостта е еднопосочна при употреба. Например думата град може да се отнесе както към Дебелец, така и към Варна. Но деминутивът градче е уместен само по отношение на малкия град. За Варна изразът градче би могъл да се употреби само със стилистична функция. На малката къщичка може да се каже “къща”, но по отношение на голяма сграда употребата на знака “къщичка” няма да има вече само номинативна функция, а главно стилистична. По същия начин думата “чаша” има универсална употреба – тя е приложима както по отношение на големи, така и по отношение на малки чаши. Но думата “чашка” ще бъде номинативно коректна по отношение само на малки спрямо средната величина чаши. Такава опозиция между неумалителната дума и нейната умалителна форма се наблюдава предимно при конкретната субстантивна лексика, отнасяща се до обекти, вариращи по размер. В някои случаи взаимозамяна въобще не е възможна, тъй като производната и произвеждащата дума имат различна денотативна съотнесеност и разликата в размера е не вариативен, а основен признак на класа. Например лъжица и лъжичка, вилица и виличка, чиния и чинийка (за кафе).

Второ, с умалителните форми се изразява субективно-оценъчно отношение. Говорещият внася в номинативния акт емоционална отсянка, изразяваща се най-често в положителна посока – нежност, гальовност. Този семантичен нюанс е характерен за по-широк кръг от думи. Тук отпада изискването за вариативност в размера на денотата. Понякога дори е невъзможна такава вариативност, тъй като денотатът е с точно определени размери, няма такава физическа характеристика или е уникален. Например слънчице, старче, бабичка, женица, мъжле, братле, деденце, моренце, винце, солчица, кафенце, биричка, ракийка, водица, мозъче, детенце, стомахче, коремче и т.н. Типичен пример за неотражателния, а субективен характер на деминутива от този тип е изразът “бирено коремче”, при който става въпрос не за малък корем, а напротив – по-голям от обикновения размер. Единствено с оценъчна семантика са деминутивите, получени от абстракна лексема или лексика с качествена семантика – щастийце, животец, любовчица, реализъмче, писателче, лекарче, идиотче, глупаче. Понякога оценката не е с положителен, а с отрицателен знак и изразява снизхождение, пренебрежение (напр. писателче, докторче).

Не са малко случаите, когато двете семантични функции на деминутива се дублират или пък само от контекста може да се разбере коя от тях е актуализирана в изказването. Например вазичка може да значи както малка ваза, така и нормална по размер ваза, която ни харесва; моливче може да значи малък молив, но и нормален по размер молив. За дете може да се каже, че “размахва ръчички” или “тропа с крачета” и в този случай ръчичка и краче означават както факта, че са малки, така може да изразяват и нежност.

Доколко деминутивите се третират като самостойни лексеми можем да разберем от включването им или не като отделни единици в тълковния речник.

Първото, което прави впечатление при справка в тълковния речник, е, че не всички деминутиви намират място като елементи от словника. Например напълно естествени словообразувания от типа чашка, чашчица, маслинка, трънче, легълце, вратичка, прозорче, въгленче, дръвче, парцалче, юрганче и т.н. не са разгледани като думи със собствена семантика. И това е напълно правилно. Това са само формално-съдържателни разновидности на неумалителната дума и тяхното лексикално значение не е формирано в резултат на отделен акт на лексикална номинация. В речника са включени само тези деминутиви, които освен деминутивно съдържание имат и собствена лексикална семантика. Собствената им семантика е представена като “преносно значение” съгласно графиката, възприета в тълковните речници. Например в следните речникови статии виж отбелязаното с 2. значение:

бар 1. Малък ресторант с напитки и закуски.

барче 1. Малък бар; 2. Малък шкаф, в който се държат напитки.

капан 1. Уловка, уред за залавяне на животни.

капанче 1. Малък капан; 2. Малка кръчма.

звезда 1. Небесно тяло със собствена светлина.

звездичка 1. Малка звезда; 2. Знак в текста за отвеждане или позоваване.

воденица 1. Мелница, карана от вода.

воденичка 1. Малка воденица; 2. Стомах на птица.

камбана 1. Голям метален уред с крушовидна форма и подвижен език за произвеждане на звън.

камбанка 1. Малка камбана; 2. Тревисто растение с цветове, наподобяващи камбана

Смятам, че означеното като пряко значение, т.е. деминутивното, няма собствен характер. То е производно от значението на неумалителната дума и не означава обективно нов клас денотати, а само разновидност на класа. Истинското значение на деминутива е всъщност т.нар. второ. С него се означава нов денотативен клас чрез прилагането на универсалния за вторичната номинация принцип – метафоричния. От значението на неумалителната дума се минава към значение на деминутива, като между двата класа има логическа връзка, изразяваща се най-често в подобие по някакъв признак. Когато с деминутив от формално гледище, т.е. знак, съдържащ умалителен суфикс, се означава отделен денотативен клас, можем да приемем, че това е вече не словообразувателен дериват, а самостойна в номинативно отношение лексикална единица. Тя би трябвало да присъства в речника само с това си значение. Иначе, ако следвахме само формалния показател, няма обяснение защо в речника не присъства като лексема “звездица”, а е включена “звездичка”. И с двете може да се назове “малка звезда”, но само “звездичка” има и собствено значение – знак за отвеждане или позоваване в писмен текст.

В по-редки случаи не може да се открие връзка, поне не прозрачна, между неумалителната дума и деминутива. Това е още една проява на лексикално-семантична самостойност на формалния дериват. Например:

глухар – едра горска птица от семейството на кокошките

глухарче – тревисто многогодишно растение с жълти цветове и пухкави семена;

жаба – дребно безопашато земноводно животно

жабка – дървено или метално приспособление за прикрепване или свързване,

кебап – ястие от късчета месо

кебапче – продълговато изделие от кайма,

луна – небесно тяло, спътник на Земята

луничка – кафяво петънце по кожата,

мома – девойка, неомъжена жена

момица – тънка ципа с ядки, към която са прикрепени вътрешностите на животно,

стълба – приспособление за качване и слизане

стълбица – редица от последователни величини в музиката

Когато деминутивът има собствена номинативна отнесеност, в съдържанито му липсват семантичните признаци “умалителност по размер” или “емоционална оценъчност”. Такъв знак се намира в отношение на лексикална омонимия с умалителната форма. И именно той представлява самостойна речникова единица. Със собствена семантика, въпреки видимото присъствие на умалителен суфикс, са и думите “снежинка”, “стотинка”. Интересно е и отношението между съществителното “тъпан” – голям ударен музикален инструмент, и съществителното “тъпанче” – част от устройството на човешкото ухо. Като анатомично название “тъпанче” представлява самостойна номинативна единица. Още повече, че всъщност от думата “тъпан” е нелогично да има умалителна форма, тъй като този инструмент е обективно с големи размери и не би могъл да съществува в по-малка своя разновидност.

Анализът на деминутивите като лексикални единици с номинативна функция неизбежно ни отвежда и към спорния терминологичен въпрос – умалителни думи или умалителни форми. Този спор е засяган от всички, писали по въпроса за умалителността и нейните прояви в лексиката (М. Димитрова, Н. Енчева, Б. Кръстев и др.). Авторите показват различни предпочитания към двата термина, основавайки се на различни аргументи. М. Димитрова и Н. Енчева използват термина “умалителна форма”, като смятат, че производният деминутив няма собствено значение, а е с производен характер. По този начин умалителният суфикс се приравнява до формообразуващите морфеми в езика. Но както видяхме, с умалителен суфикс могат да се образуват и напълно нови лексеми, в чиято семантика няма признака “умалителност” и те не са семантично производни от друга дума. Като самостоятелни знаци те би трябвало да се наричат не “форми”, а “думи” с всички уговорки, произтичащи от съпровождащото определение “умалителни”. Признакът “умалителност”, както бе посочено, не е универсален и присъщ на всички деминутиви. Означаването на умаления размер е само една от насоките, в които се реализира деминутивната семантика. Използването му в терминологичното словосъчетание е основано не толкова на семантиката на този клас единци, колкото на наличието на умалителен суфикс. Умалителността, изразявана от този суфикс, е само отправна точка, от която са се развили нови семантични абстракции. Поради това с признака “умалителност” не трябва да се злоупотребява и той да бъде универсализиран.

Остава и далеч по-важният въпрос за термините “дума” и “форма”. Това са термини с твърде изоморфна семантика по принцип. Липсата на еднозначно дефиниране на тези две понятия в езикознанието е пораждало и в други случаи проблеми в терминологията. Особено когато се отнася до явления, стоящи на границата на лингвистични сфери като лексикология, словообразуване и морфология.

Предпочитанието на термина умалителна дума подсказва, че се акцентира върху самостоятелната речникова природа на деминутивите. Тоест те са разред лексикални единици в рамките на съществителното име. Най-често такива производни единици се срещат при съществителното име като част на речта и именно там тяхната семантика е най-прозрачна и сравнително най-добре описана. Такъв подход предполага, че деминутивите са самостойни номинативни единици, които само структурно са в отношение на производност, зависимост от неумалителната дума. Впрочем наличието на неумалителна дума се изтъква като облигаторен фактор, за да съществува умалителен дериват. Излиза, че в структурно отношение деминутивите са несамостойни, производни единици, а в семантично отношение те са самостоен разред лексеми – умалителни. Това ги поставя в равноредно положение с други разреди съществителни имена. Например: отглаголни – борба ~ боря се, жътва ~ жъна, гонитба ~ гоня; съществителни за количество, образувани от числително име – двойка ~ две, тройка ~ три, стотица ~ сто, хилядарка ~ хиляда и под.

Използването на термина умалителни форми представя деминутивите като парадигматична разновидност на лексемата. Тъй като терминът “форма” традиционно се свързва с формообразуването и клони към сферата на граматиката. Макар че това е едно твърде тясно разбиране. Под “форма” в езикознанието се разбира не само граматична разновидност на дадена лексема, но и в по-универсален смисъл се разбира също план на изразяване, езикова структура. Така че, ако се абстрахираме от тясно морфологичната интерпретация, то терминът умалителна форма също е приемлив. Още повече, че тези специфични формални структури, каквито са деминутивите, имат ясна и недвусмислена маркировка – т.нар. умалителни суфикси.

Всъщност двете гледни точки са израз на разлика в ракурса. Терминът “умалителна дума” акцентира върху семантиката на деминутива, на която се придава самостоен предметно-логически характер. Терминът “умалителна форма” набляга върху словообразувателната производност на деминутива и неговата вторичност спрямо неумалителната дума.

Споделям мнението, че когато деминутивът изразява наистина умалителност на основния денотативен клас или е свързан с оценъчно отношение към класа, то следва да се определя като “умалителна форма” на произвеждащата неумалителна лексема. Такива деривати се осъзнават като номинативни единици само в лексикално-семантична опозиция с основната, неумалителната дума. При посочените деминутиви понятието “форма” е подходящо по ред причини. Те са типични производни единици, формална разновидност на дадена основна лексема от речника. Деривацията им е пределно логична – към произвеждащата основа се прибавя суфикс с умалителна семантика. Например: хоро – хорце, крак – краче, ръка – ръчица, ръчичка, филия – филийка, вино – винце, врат – вратле. Погледнато от семантичен аспект, основното значение на деминутивите не е самостойно, а е подчинено, обусловено от същия денотативен клас, както и на неумалителната дума. Например: хоро – български народен танц, хорце – български народен танц (стил.), стол – мебел за сядане, столче – малък стол, ръка – горен човешки крайник, ръчичка – малък горен човешки крайник // горен човешки крайник (стил.), филия – резен от нещо, филийка – малък резен от нещо, лампа – осветително тяло, лампичка – малко осветително тяло. Деминутиви от този тип на практика нямат самостойна номинативна функция. Те означават същия денотативен клас като неумалителната дума, като в понятието е внесен и допълнителен денотативен признак / + малък/. Чрез тази модификация се стеснява обемът на понятието, означено с неумалителната дума, но не се променя самият денотативен клас. Отношението стол – столче може да се изрази както по морфемен път (чрез умалителен суфикс и образуване на деминутив), така и по синтактичен път – чрез словосъчетание: малък стол, малка лампа, малка ръка, малка филия. В семиотично отношение разликата между неумалитлениата дума и умалителната производна няма номинативен характер. Те имат едно и също предметно-логическо съдържание. С тях се означава един и същ фрагмент от действителността, едно и също понятие. Разликата е не семиотична, а в съдържанието и обема на понятието. С неумалителната дума се означава даден клас от денотати Х, а с деминутива се означава част от същия денотативен клас чрез актуализиране на признака /+ малък Х/. В тези случаи образуването на деминутив не води до възникване на нова семантична единица, нова лексема, а само до лексикална разновидност на прозвеждащата дума. Терминът “умалителна форма” е подходящ не само поради посочената семантича несамостойност на деминутивите, но и поради очевидната им производност – те са формална, структурна разновидност на дадена лексема от речника. Словоообразувателната зависимост от произвеждащата дума и семантичната зависимост, несамостойност на деминутивите личат особено ясно при думи, които не са съществителни имена и при които умалителността не е свързана с модификация на денотативните признаци, а единствено с конотацията, присъща на умалителната форма. Всъщност подобни деривати не би трябвало да се наричат изобщо “умалителни”, тъй като при тях няма вариативност нито в размера, нито в интензивността на признака, а с умалителния суфикс се постига единствено стилистичен ефект. Например: бял – беличък, стар – старичък, зелен – зеленичък, гледам – гледкам, спя – спинкам, две – двечки, три – трички, близо – близичко, трудно – трудничко, половина – половинка. “Половинка” не е по-малко от “половина” и “беличък” не е по-малко “бял”. При тези части на речта е недвусмислена подчинеността, несамостойността на деминутива в семантично отношение.

Когато обаче с формално умалителна структура се означава собствен денотативен клас (виж посочените по-горе примери), би следвало да говорим не за “форми”, а за “думи”, по отношение на които названието “умалителни” не е свързано със семантиката, а само с наличието на умалителен суфикс. Смятам, че всъщност като говорим за умалителни форми/думи, не засягаме едно и също явление. Става въпрос по-скоро за два различни лексикални факта. От една страна, има умалителни форми – това са словообразувателни производни на неумалителна дума, нямащи собствено лексикално значение, а изразяващи вариация на размера или пък оценъчност. От друга страна, има – условно да ги наречем – умалителни думи, които обаче са умалителни само от структурна гледна точка – съдържат в морфемния си строеж традиционно изразяващи умалителност суфикси. Но в номинативно отношение те не са умалителни. Значението им е собствено номинативно и с тях се означава денотативен клас, различен от този на неумалителна по структура дума. Макар и структурно вторични, те са обособени лексеми със собствено лексикално значение и имат чисто номинативна функция.

След направеното уточнение може да се разпределят по следния начин умалителните форми, гравитиращи към произвеждащата основна лексема, и умалителните думи със собствена семантика, например:

1. Стол – мебел за сядане, столче – малък стол (умалителна форма)

2. Столче – свързваща част на чаша (умалителна дума)

1. Карта – чертеж на земната повърхност, картонче с рисунки и символи за различни цели, картичка – малка карта

2. Картичка – картонче с рисунка или снимка за пощенска пратка

1. Книга – печатно литературно произведение, книжка – малка книга

2. Книжка – официален документ с определено предназначение

1. Бар – питейно заведение, барче – малък бар

2. Барче – шкаф за напитки

Така би трябвало да се представи, по мое мнение, съотношението между основна дума, нейната умалителна форма и деминутив със собствено лексикално значение (умалителна дума). Независимо от на пръв поглед маргиналния си характер, проблемът за умалителните думи и форми не бива да се подминава. Това са речникови единици с широко разпространение в речта, които не може да се каже, че са получили задоволително описание и обяснение в съвременното българско езикознание.

БИБЛИОГРАФИЯ

Български тълковен речник, С., 1993

Димитрова, М. Умалителните имена в книжовния български език. – Известия на Института за български език, 1959, кн. 6.

Енчева, Н. Към морфологичната характеристика на българските умалителни съществителни. – Сп. “Език и литература”, 1988, кн. 6.

Кръстев, Б. Умалителността в българския език, С., 1976

Радева, В. Словообразуването в съвременния книжовен език, С., 1991

Чизмаров, Д. Стилистични особености на съществителното име в българския език, С., 1978