СЕМАНТИКА, ПРАГМАТИКА И ТИПОЛОГИЯ НА ДЕТЕРМИНАЦИЯТА

В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Детерминацията – свързвана, а често и отъждествявана с опозицията определеност~неопределеност – е една от най-специфичните граматични особености на съвременния български книжовен език. Под “детерминация” тук разбирам широка по обем функционално-семантична категория, включваща различни семантични нюанси (определеност, неопределеност, генеричност) и разнообразни изразни средства – граматични и лексикални. През последните две десетилетия на това граматично явление бяха посветени значителен брой научни изследвания, характерно за които бе излизането от тясно морфологичните рамки на описание и търсенето на нов подход при анализа на езиковите факти. В повечето от традиционните граматики и монографични изследвания въпросът за детерминацията, се свежда до въпроса за т.нар. определени и неопределени имена и именни фрази (напр. Влязох в стаята ~ Влязох в стая, Жената в бяло пресече улицата ~ Жена в бяло пресече улицата). Проблемът за детерминацията открай време включва и въпроса за т.нар. генерични фрази, които ползват детерминаторите за изразно средство и които традиционно се разглеждат успоредно с детерминацията – понякога като нейна специфична проява, понякога като явление с противоположна семантика (напр. Жената е човешко същество, Една жена трябва да бъде гальовна, Жена не се удря дори с цвете). Предпочитан от съвременните лингвисти в последно време се оказа функционално-семантичният подход, който има ясно изразена комуникативна насоченост. Вниманието се прехвърли от правописнонормативната и парадигматичната страна на детерминацията към нейните семантични и прагматични измерения. Тази методологическа преориентация въведе в описанието понятия като “комуникативна ситуация”, “адресат” и “адресант”, “речев акт”, “комуникативна интенция” и други. Семантиката на детерминацията бе проектирана не на равнище словоформа, а на равнище изказване, като бе обвързана с комуникативни фактори от типа “информираност на адресата и адресанта”. Разшири се и кръгът от детерминатори, чиито функции бяха съпоставени и прецизирани. Именно прагматизацията на семантичното описание изведе определените и неопределените фрази от сферата на морфологията и ги ситуира в контекста на изказването и речевия процес.

В първите изследвания върху детерминацията и нейните изразни средства преобладава формално-граматичният подход (Стоянов 1965). Вниманието е насочено главно към членната морфема и образуването на определени (членувани) форми. Неопределените именни фрази са били оставени доста встрани – както от парадигматична, така и от семантична гледна точка (виж само Георгиев 1978). На фона на 60-те години остава изолиран и опитът на Св.Иванчев да разгледа категорията от комуникативно гледище и с оглед на конкуренцията на различни изразни средства (Иванчев 1978). В по-ново време се очертават две насоки на описание – логическа (Косеска, Гаргов 1990) и прагматична (Лакова 1983, Станков 1984, 1987, 1989, Шамрай 1990). Липсата на единство в отношението към семантиката на детерминацията води до липса и на единен семантичен модел, представящ структурата на категорията. Рядко се прибягва до описание с помощта на точно фиксиран набор от релевантни диференциални семантични признаци, което води на практика до разпадане на детерминацията като единна сфера.

Тук ще се придържам към комуникативно-прагаматичния подход в семантичния анализ, който подход смятам за най-уместен, като се има предвид съдържанието и употребата на определените и неопределените именни фрази. Структурирането на семантиката ще става посредством комплекс от семантични признаци, които – както ще се види – имат предимно прагматичен характер. Ще запазя наложилите се в структурализма понятия “план на изразяване” и “план на съдържание”, тъй като те кореспондират не с определено езиково равнище, а със структурата на езика като знакове система. Плана на съдържание разбирам като семантичен потенциал, представляващ система от диференциални семантични признаци и опозициите между тях. Именно с този семантичен потеницал езиковите единици се включват в речта. Анализът по диференциални признаци позволява да се структурира идеалната страна на детерминацията, да се очертаят различните семантични нюанси с приликите и разликите между тях. Понятието “диференциален признак” е заето от теорията на компонентния анализ, но има по-далечна история, отвеждаща към датския структурализъм и към Луи Йелмслев. Въпреки че възниква като реакция срещу произволността на семантичното описание, анализът по диференциални семантични признаци също не е лишен от значителна доза произволност. Отделните признаци се изолират единствено на базата на лингвистичната интуиция на изследователя и в този смисъл са спорни по принцип. Удобството на този метод на описние е преди всичко в това, че позволява да се представи семантиката като структурирано единство, а не като изоморфно явление.

В българската лингвистика структурирането на детерминацията чрез система от диференциални признаци не е особено популярно, макар че почти всички изследователи в една или друга степен боравят с такива признаци. Обикновено признаците се извеждат директно на равнище опозиции. Именно от посочените опозиции можем да съдим за отношението на изследователя към един или друг семантичен признак. Признаците, които най-често се използват в семантичното описание, са единственост, множественост, известност, познатост, екзистенциалност, идентифицираност, генеричност, новост, референтност и други. Те се ползват почти от всички съвременни изследователи на детерминацията, макар че всеки от авторите предлага собствен повече или по-малко пълен семантичен модел (виж Грозева 1983, Станков 1984 и 1987, Лакова, Гаргов 1985, Косеска, Гаргов 1990, Шамрай 1990, Зидарова 1987 и 1994). Както се вижда, в семантичното описание се прилагат както когнитивни, така и комуникативни по природата си признаци. Това смесване е неизбежно. Базисни са когнитивните признаци. Те са свързани с определени логически операции над екстенсионала на фразата. Върху тях се наслагват съответните комуникативни признаци, свързани с отношението адресат, адресант, ситуация.

В предложеното тук семантично описание на детерминацията (обемаща определени и неопределени именни синтагми), както и на свързаните не само формално с нея генерични именни синтагми, ще използвам следните семантични признаци: единичност, възможност за идентификация, идентифицираност и референтност. За всеки от тях има две възможности – признакът да е реализиран или нереализиран в съответната синтагма. Признакът единичност има логически характер, докато останалите са подчертано прагматични (възможност за идентификация и идентифицираност, референтност). Изказването се реализира през призмата на адресанта. Говорещият конструира фразата съобразно собствената си представа за ситуацията и съобразно своята информираност и комуникативни намерения. При това той се съобразявава с измеренията на изказването както по хоризонталната ос текст ~ текст, така и по вертикалната ос текст ~ ситуация.

Признакът единичност е свързан с логическа операция, изразяваща се в отделяне на елемент – или множество – от екстенсионала на името. Той е в опозиция с признака неединичност (родовост). Единичността е характерна за определените и за неопределените именни фрази, а родовостта е присъща на генеричните именни фрази.

Признакът референтност е свързан с отношението на фразата към неезиковата действителност. Той отвежда към конкретизацията на логическия акт. Референтни са фразите, съотнесени с конкретен елемент от екстенсионала, т.е. определените и неопределените. Нереферентни са фразите, с които се назовава екстенсионала на името по силата на езиковия код. Такива са генеричните фрази. Това разбиране съвпада с тясната интерпретация на референтността. Т.е. референтността не е просто актуализация на фразата, включване в речевия процес, а актуализация, водеща до индивидуализация, до обособяване на отделен елемент от класа. В зависимост от своето отношение към екстенсионала дадена фраза, употребена в речта, може да бъде референтна или нереферентна.

Признакът възможност за идентификация има прагматичен насоченост. Той е свързан с познанията на говорещия и има докомуникативен характер. Предварителната компетенция на адресанта, степента на познатост на обекта на референцията дава или не дава възможност за идентификация. Подобен по същността си е признакът познатост, използан от някои лингвисти. Познатостта на референта е предпоставка за възможността той да бъде идентифициран. Признакът възможност за идентификация се среща както при определените, така и при неопределените фрази. Невъзможност за идентификация имаме само при неопределените фрази

Признакът идентифицираност е свързна с реализирания речев акт. Този признак се актуализира тогава, когато е налице възможност за идентификация и тази възможност е използвана. Това е признак, характерен за определените именни фрази.

Последните два признака са релевантни в рамките на определените и неопределените фрази, но не действат в рамките на генеричността, тъй като те предполагат референтност, а както бе изтъкнато, генеричните фрази са нереферентни.

С помощта на гореизброените признаци ще бъде направен опит да се представи семантичното съдържание на детерминацията (вкл. и на генеричността). Преди да се мине към изграждането на този модел, е необходимо уточнението, че като общо семантично съдържание на категорията приемаме отношението на участниците в комуникативния акт към предмета на съобщението. Тази дефиниция води до следните заключения: съдържанието на детерминацията е с комуникативна насоченост, то се реализира в рамките на конкретния речев акт, като определяща роля имат участниците в акта – адресант и адресат. В зависимост от предполагаемата информираност на адресата говорещият прави собствена проекция на мисловното съдържание, което иска да предаде. Т.е. представя предмета на съобщението по адекватен за намеренията и възможностите си начин.

Отношението на говорещия и на слушащия към предмета на съобщението е свързано с признаците възможност за идентификация и идентифицираност. Първият признак, както посочих, се отнася до прединформацията, до етап, предхождащ формирането на конкретно изказване. Той е свързан с информационните системи на комуникаторите и по-специално с наличието или липсата на пресечна точка между двете информационни системи. Предварителната информираност за предмета на съобщението може да идва от универсалния жизнен опит, от предходна информация, от вербалния или невербалния контекст на изказването. Информационното взаимоотношение между адресат и адресант допуска четири комбинации:

ü предметът е познат за двамата комуникатори

ü предметът е познат за адресанта, но непознат за адресата

ü предметът е непознат за двамата комуникатори

ü предметът е непознат за адресанта, но познат за адресата

Когато е налице двустранна познатост, се актуализират признаците възможност за идентификация и идентифицираност. Във формално отношение се ползват определени именни фрази.

Когато е налице двустранна непознатост, се актуализират признаците невъзможност за идентификация и неидентифицираност. В такъв случай се прибягва до неопределени именни фрази.

Последната комбинация е логически възможна – т.е. слушателят да има по-голяма информираност от говорещия за дадения предмет. Но от комуникативна гледна точка такова изказване е би съвпаднало по структура с горното, т.е. с неопределения именни фрази. Тъй като говорещият е активната страна в комуникацията, той построява изказването главно на базата на собствената си информираност. В този случай той е просто неинформиран за предмета и би прибягнал до изразни средства, характерни за третата комбинация.

Най-интересна от комуникативно гледище е втората комбинация, когато е налице едностранна познатост (едностранна непознатост). В този случай има разминаване между информационните системи на комуникаторите. За говорещия в това положение има две въможности, които определят и начина, по който той ще конструира изказването си. Ако говорещият знае, че събеседникът му е недостатъчно информиран, ще прибегне до неопределена именна конструкция или до конструкция, подсказваща, че той разполага с повече информация от адресата. Например: Живея с момиче от Плевен, Живея с едно момиче от Плевен. Ако говорещият не е наясно с недостатъчната информираност на събеседника си, той ще прибегне до определена именна фраза, позововайки се единствено на собствените си знания. Такова изказване би било комуникативно некоректно, напр. Живея с момичето от Плевен (а слушателят не знае за това момиче). В посочената комуникативна ситуация говорещият има възможност за идентификация, а слушащият – няма. За да се осъществи комуникативният акт, предметът на съобщението трябва да остане неидентифициран в изказването, независимо че говорещият е способен на такава идентификация. Т.е. с оглед на семантичните признаци такива фрази се характеризират с възможност за идентификация, но неидентифицираност. Интересен комуникативен нюанс представлява ситуацията, когато говорещият, разполагайки с възможност за идентификация, не я осъществява поради някакви свои съображения – било поради това, че смята идентифицирането в този момент за ненужно, несъществено, било поради желание да укрие информацията, с която разполага. Например в изказването Дълги години работех в един завод за пластмаса адресантът явно не желае да конкретизира въпросния завод. Т.е. неидентифицираността е следствие от комуникативната интенция, а на второ място остава информираността на адресата като фактор.От значение е не само възможността, но и желанието за идентификация. За точния семантичен прочит на такива фрази от голямо значение е контекстът – невербален и вербален (семантика на името в синтагмата, глаголни параметри на сказуемото като време, лице, преизказност, наклонение и пр.).

Комуникативно-прагматичните признаци възможност за идентификация и идентифицираност позволяват да се построят следните варианти със съответните им изразни средства:

възможност за идентификация	идентифицираност	Дълги години работех в завода. Момичето ми помогна да сляза.
възможност за идентификация	неидентифицираност	Дълги години работех в един завод. Една приятелка ми даде ценен съвет.
невъзможност за идентификация	неидентифицираност	Дълги години работех в завод. Едно момиче ми помогна да сляза. Някакво момиче ми помогна да сляза.

Отношението между двата признака може да се представи и по следния начин:

идентифицираност	неидентифицираност
	възможност за идентификация	невъзможност за идентификация

От примерите в първата таблица се вижда, че в плана на изразяване функционират различни детерминатори – граматични и лексикални. Това са основната форма на името, членуваната форма на името, както и синтагми, включващи различни местоимения. Фразите един Х имат двояка семантика – те могат да представят референта като възможен за идентификация или като неподлежащ на такава. В някои изказвания тези фрази са синонимични на неопределените някакъв Х, а в други изказвания имат специфична семантика, позната в лингвистичната литература като специфична неопределеност, индивидуална определеност (Пенчев 1984, Стаменов 1985, Станков 1989, Шамрай 1990). Приемам за подходящо определението им като “субективна определеност”, доколкото те са свързани с определеност на референта, но само за говорещия. Имам предвид изказвания от типа “Познавам един лекар, който ще ти помогне”, “Бях женена за един спортист, но не ни потръгна”, “В една книга четох за този феномен”, когато контекстът недвусмислено показва възможността за идентификация, т.е. определеността на референта за субекта на изказването. Но поради разнопосочния прочит на фразите един Х – като неопределени или като субективно определени – може да се приеме с резерви обвързването им с езиковата семантика на детерминацията. Все още в българския език липсва ясната им специализация и семантиката се определя преимуществено на базата на речевия контекст.

Пристъпвайки към цялостния модел на детерминацията (вкл. и на генеричността) и прилагайки избраните тук четири диференциални признака, получаваме четири семантични сфери (вкл. субективната определеност като самостойна семантична сфера, въпреки споменатите резерви към нея). Всяка от тях се характеризира със специфичен набор от признаци, макар че в реализираното изказване наблюдаваме пресичане на детерминаторите.

Определеност	единичност референтност възможност за идентификация идентифицираност
Субективна определеност	единичност референтност възможност за идентификация неиднетифицираност
Неопределеност	единичност референтност невъзможност за идентификация неиднетифицираност
Генеричност	неединичност ( родовост ) нереферентност

Основна е опозицията единичност:родовост, която стои в основата на противопоставянето референтност:нереферентност. Типичните прояви на детерминацията – определност, неопределеност и субективна определеност – се осъзнават в контраст с генеричните фрази, които, макар и ползвайки в плана на изразяване детерминатори, семантично са на полюсна позиция. Сравни: Лъвът подви опашката си ~ Лъвът е цар на животните, Мъжът се усмихна закачливо ~ Мъжът трябва да е кавалер, На двора играят деца ~ В залата не се допускат деца.

В рамките на негенеричните фрази е актуална опозицията по комуникативно-прагматичните признаци възможност:невъзможност за идентификация и идентифицираност:неидентифицираност.

Въз основа на очертаната семантика на детерминацията логично следва въпросът за типологията на тази категория. Въпрос, на който многократно е обръщано внимание и по който са изказвани различни становища в българското езикознание. Посоката, в която се търси отговор на този въпрос, зависи до голяма степен от научноизследователския акцент – дали той е поставен върху плана на изразяване или върху плана на съдържание. Както и от това как се представя самият план на съдържание. Въпросът за типологията на детерминацията е пряко свързан с езиковото пространство, в което тя реализира семантиката си – словоформа, синтагма, изречение, изказване, текст. В българското езикознание вече е факт еволюцията, изразяваща се в надхвърляне на морфологичните рамки на словоформата и преминаване към по-сложни речеви отрязъци – синтагма, изказване, текст. Един поглед в историята на българската научна литература показва, че категорията е получавала различни типологични интерпретации. Традиционна и най-стара е концепцията за морфологичния характер на категорията (основаваща се преди всичко на членната морфема като показател за определеност), която концепция има и съвременни последователи (Стоянов 1965, Грозева 1982, Шамрай 1989). Опит за по-различно виждане е представянето на детерминацията като “понятийна” или “изреченска” категория (Косеска-Тошева 1980, Косеска, Гаргов 1990, Пенчев 1984). Но с най-голяма актуаност през последните десетилетия е теорията за детерминацията като “семантико-прагматична категория” (Лакова 1983, Лакова,Гаргов 1985, Станков 1989, Шамрай 1990, Зидарова 1994).

Всяка от тези гледни точки има своите основания. Морфологичната теория се базира на членните форми като словоформи на имената. За разлика от множество други европейски езици, притежаващи членна система, българският език е формирал граматична опозиция посредством задпоставения определителен член. Изреченската теория, чието начало е свръзано със Св.Иванчев и прилагането на актуалната теория на изречението, има подчертано комуникативен характер. Тя кореспондира с признака “познатост” и проектира детерминацията в плоскостта на темо-ремните отношения. Въвеждането на комуникативния подход в описанието и прагматизацията в представянето на семантиката утвърждава теорията за детерминацията като семантико-прагматична категория. Последното е напълно основателно, като се има предвид, че семантичните признаци, формиращи съдържанието на детерминацията, са двояки – част от тях имат логико-семантичен характер, а друга част – комуникативно-прагматичен. Споделям мнението на М.Лакова и Г.Гаргов (Лакова, Гаргов 1985), че в основата на детерминацията стоят две различни по природата си опозици – едната е семантична (единичност:неедничиност), а другата е прагматична (известност:неизвестност).

Основната трудност при типологичната дефиниция на детерминацията произтича от факта, че категорията не може да бъде описана извънситуативно, като се пренебрегват параметрите на речевия акт. Независимо от наличието на когнитивен компонент, той е подчинен на комуникативния. Със средствата на детерминацията се проектира едно и също денотативно съдържание в различни комуникативни плоскости. Между алтернативните езиксови структури (определена форма, неопределена форма, синтагма с показателно, неопределително местоимение, собствено име и т.н.) съществува преди всичко комуникативна разлика, дължаща се на различната насоченост на съобщението.

Прегледът на схващанията за типологията на детерминацията в българския език показва, че различията се дължат до голяма степен и на избрания ракурс. Формално-граматичният подход води към морфологична интерпретация, а функционално-семантичният – към прагматична.

Независимо от значителното количество трудове в българското езикознание детерминацията и детерминаторите се нуждаят от още изследвания. Тъй като повечето от изследванията са насочени към относително частни проблеми, все още не съществува общоутвърден структурно-семантичен модел на категорията, обхващащ всичките нейни прояви и изразни средства, както и конкуренцията помежду им.

БИБЛИОГРАФИЯ

ГЕОРГИЕВ 1978: Ст. Георгиев. Лексико-морфологична модификация на първичното числително един в съвременния български език. – Помагало по българска морфология. Имена. С., 1978.

ГРОЗЕВА 1982: М. Грозева. Неопределителният член в немски и неговите преводни еквиваленти в българския език. - Съпоставителното езикознание и чуждоезиковото обучение. С., 1982.

ГРОЗЕВА 1983: М. Грозева. Някои средства за изразяване на категорията “детерминация” в българския и немския език. Автореферат на докторска дисертация. С., 1983.

ЗИДАРОВА 1987: В. Зидарова. Към проблема за семантичното съдържание на определеността и неопределеността. – Първи българо-полски славистичен колоквиум, НТ на Пловдивския университет, 1987, том 25.

ЗИДАРОВА 1994: В. Зидарова. Семантика и употреба на словоформата един (с оглед на категорията определеност~неопределеност). Автореферет на докторска дисертация, С., 1994.

ИВАНЧЕВ 1978: Св. Иванчев. Наблюдения върху употребата на члена в българския език. – Помагало по българска морфология. Имена. С.,1978.

КОСЕСКА-ТОШЕВА 1980: В. Косеска-Тошева. Категорията определеност-неопределеност като “понятийна категория”. – Език и литература, 1980, кн. 3.

КОСЕСКА, ГАРГОВ 1990: В. Косеска, Г. Гаргов. Българско-полска съпоставителна граматика. Семантичната категория определеност-неопределеност. С., 1990.

ЛАКОВА 1983: М. Лакова. Семантика на въпросителните местоименни думи в съвременния български книжовен език във връзка с категорията определеност-неопределеност. – Известия на ИБЕ, 1983, кн. 25.

ЛАКОВА, ГАРГОВ 1985: М. Лакова, Г. Гаргов. За категорията определеност-неопределеност като семантико-прагматична категория. – Език и литература, 1985, кн. 2.

ПЕНЧЕВ 1984: Й. Пенчев. Строеж на българското изречение. С.,1984.

СТАМЕНОВ 1985: Хр. Стаменов. За употребата на един като показател за неопределеност в българския език. – Език и литература, 1985, кн. 3.

СТАНКОВ 1984: В. Станков. За категорията неопределеност на имената в българския език. – Български език, 1984, кн. 3.

СТАНКОВ 1987: В. Станков. За семантичния инвариант на определителния член в българския език. – Доклади от Втория международен конгрес по българистика, 1987, том 3.

СТАНКОВ 1989: В. Станков, М. Иванова. Неопределени именни синтагми за изразяване на специфичност-неспецифичност. – Български език, 1989, кн. 1.

СТОЯНОВ 1965: Ст. Стоянов. Членуване на имената в българския език. С., 1965.

ШАМРАЙ 1989: Т. Шамрай. Членувани и нечленувани имена в българския език. С., 1989.

ШАМРАЙ 1990: Т. Шамрай. Типологична характеристика на категорията определеност-неопределеност. – Годишник на СУ, 1990, кн. 1.