За коректното прочитане на гръцките текстове в htm-формат Ви е необходим шрифт TmsGk Old

Явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена

(с оглед на релацията род – пол)

Настоящият доклад е посветен на едно явление с изненадващо висока фреквентност, което неоснователно според нас отсъства от разработките на българските лингвисти – а именно: семантичната атрибуция на полови белези при неодушевените съществителни имена. Допълнителна мотивация за написването на доклада беше възможността да се съпоставят събрани материали от несродни езици (български, гръцки и френски), което според нас придава по-голяма основателност на изводите ни и ни помага да определим универсалните и регионални характеристики на едно според нас общовалидно явление.

Названието “семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена” е наше авторско предложение и е въведено с цел да назове самия езиков феномен, като нямаме претенции, че това е най-точното и подходящо название за това явление.

Явлението семантична атрибуция представлява приписване на физиологичен пол на неодушевените съществителни имена. Този пол съответства на граматическия род, към който се числи съществителното име - съответно мъжки или женски. Например:

“…а нежността ми ще роди акация.”

(Д. Тонев)

Определено само съществата от женски пол могат да раждат. В гореспоменатия случай на нежността – неодушевено съществително от женски род, се приписват атрибутивно функции, запазени за жените и съществата от женски пол.

Генезисът на явлението според нас се корени в запазеното до наши дни антропоморфично мислене, одушевяващо и приписващо пол на всички явления от заобикалящия ни свят (а също на всички абстракции). Явлението, което разглеждаме, е отглас на семантичността, която, според изследователите на глотогенезата, е била заложена някога в основата на категорията род.

Събраните от нас примери показват, че на практика няма неодушевен предмет или явление, които да не могат да се превърнат в одушевени лица, с пол, съответстващ на граматическия им род. Естествено, става дума единствено за съществителните от мъжки и женски род, Средният род се изключва, бидейки семантично неутрален.

Такова “съживяване” на формалната категория род може да се анализира от гледна точка на морфологията и на стилистиката. Това са направили руските учени – те отдавна са открили явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни, но не са му дали никакво име, а говорят за него описателно. Интересно е, че въпреки голямото влияние руската езикова наука у нас, в България, липсват каквито и да е било разработки, посветени на въпросното явление, въпреки че в българския език съвсем не липсват примери, които да го илюстрират.

Интерпретациите на рода с оглед на акцентирането върху семантиката му не са получили голям отглас в българското езикознание. Твърденията на Ж.Молхова (1970) и Ив. Куцаров (1985), свързани със семантиката на рода, са в съвсем друга насока.

За сметка на това явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена и въпросите, свързани с него, са коментирани в руската езикова наука още в началото на ХХ век (А. Потебня, 1905).

Най-подробно и обективно е разгледана релацията род – пол у Виноградов (1947). Авторът започва с едно “подвеждащо” твърдение, което сам отхвърля по-късно:”…у болшинството съществителни – тези, които не означават лица или животни формата на рода ни изглежда немотивирана, безсъдържателна. Тя ни се струва отживелица от минали епохи, остатък от друг езиков строй, когато в разпределението на имената в граматичните класове се е отразявала свойствената за този стадий на мислене класификация на предмети, лица и явления от действителността. Сега родовата форма у по-голямата част съществителни се отнася към областта на езиковата техника. В крайна сметка, такова е нашето езиково възприятие”(Виноградов, 1947, 58).

После се изказва мнението, че в съвременния руски език родът все повече и повече се определя от окончанията. Следва преглед на характерните за трите рода окончания в руския език, както и на ролята на езиковите асоциации за разпределяна на заемките по родове. Така външните, чисто технически критерии за родова класификация сякаш играят основна роля в системата на съществителните имена, които не се отнасят към лица и живи същества. За илюстрация на горното твърдение Виноградов дава следния пример:”Един остроумец от двадесетте години на XIX век считал за непоправимо и непонятно противоречие в руския език обстоятелството, че в него думите доброта, надежда и снизходителност се отнасят към женски род, а гняв, умопомрачение и каприз – от мъжки и среден род”(Виноградов, 1947, 60).

При тълкуването на категорията род, авторът ни отпраща към становището на А. Потебня:”…в съвременния руски език тя не е само технически шаблон за “оформление” на съществителните. Тя още е знаменателна”(Потебня, В:Виноградов, 1947, 61). Виноградов твърди, че “редом с граматичните представи за рода в нас живее и съзнанието за реални родови представи, зависими от нашите представи за естествен пол на живите същества (Виноградов, 1947, 61). И отново се връща към думите на Потебня: “Тези реални представи влияят на граматичните представи, подчинявайки ги на себе си” (Потебня, В:Виноградов, 1947, 61).

За да не изпада в крайности, Виноградов прави уговорката, че би било погрешно и едностранчиво да се търси в съвременната категория род единствено отражение на реалните полови различия при живите същества.Авторът разглежда присъствието на елемента пол при съществителните от мъжки и женски род и заключава, че в категорията мъжки род по-ярко присъства идеята за лице, отколкото за пол, докато при съществителните от женски род идеята за пол се усеща по-рязко и по-определено. По такъв начин граматическата форма на рода може да бъде източник на тънки семантични ефекти.”Даже при думите, означаващи не живи същества, а предмети и отвлечени понятия, с родовите различие са свързани потенциални смислови оттенъци” (Виноградов, 1947, 63). Авторът цитира А. Миртов, според когото:”и в названията на неодушевени предмети граматическият род не е просто формална отживелица, а в основата си е живо и семантически неугаснало явление”(Миртов В:Виноградов, 1947, 63).

В тази връзка Виноградов припомня думите на Потебня, че:”за това има ли родът смисъл може да се съди само по тези случаи, където мисълта е имала възможност да се съсредоточи върху него, т.е. по поетическите произведения” (Потебня, В:Виноградов, 1947, 63).

Примерите от художествени творби, които дава Виноградов, се цитират после много често от други автори, пишещи по тази тема. Цитира и се и основния извод на руския учен – че категорията граматичен род в руския език има за реална база представата за естествения пол на живите същества, но със съществени ограничения, понеже в системата на езика тези представи се преработват в съответствие с граматическата традиция и семантическите особености на думите.

За съжаление, въпреки изчерпателността, с която изследва семантическите основания на категорията род, Виноградов не отделя семантичната атрибуция като самостоятелно явление, а го разглежда изцяло във връзка с определени параметри на функционирането на рода. Това не е погрешно, напротив – съществуването на подобно явление с право повдига въпроси относно граматическото описание на категорията род. Но тъй като семантичната атрибуция при неодушевените съществителни не е характеризирана ясно като самостоятелно явление (естествено, в рамките на езиковата система), върху изследването на този проблем не е акцентирано достатъчно, а изложението е аморфно и фрагментарно.

Силно акцентират на занимаващия ни проблем изследванията по стилистика. Един от първите трудове, продължил изследванията с методите на стилистиката, е написан от Гвоздев през 1995г. Авторът отбелязва ролята на рода при създаване на олицетворения, при които “Олицетворяемите предмети, обозначени със съществителни от мъжки род се явяват като персонажи от мъжки пол, а обозначените със съществителни от женски род – като жени “(Гвоздев, 1965, 121).

Най-обстойното изследване на семантичната атрибуция от гледна точка на стилистиката е на Т. Шанская, която представя нови материали, с наблюдения върху художествено – изразителната им значимост в контекста. Според нея метафорическият характер на категорията род може както да бъде разкрит чрез ситуацията, в която функционира, така и да бъде завоалиран в някаква степен. Авторката цитира изказванията на някои езиковеди (Билински, Розентал, Ефимов) относно семантичната атрибуция, отново обаче без да бъде дадено име на явлението.

Прави впечатление, че в руската езикова наука от първата половина на ЧЧ век семантичната атрибуция при неодушевените съществителни се разглежда предимно в езиковедски трудове, посветени на морфологията, и е анализирана като част от по-широкообхватния проблем за релацията род – пол изобщо, както и за рода по принцип.

Във втората половина на века гореспоменатото явление се разглежда повече във трудове по стилистика, но въпреки специалното внимание, което му се отделя, до промени в схващанията (дори често пъти и на примерите) не се стига. Единственото по-съществено изменение се състои в това, че за явлението се говори с термините на стилистиката.

В настоящето изложение ще се опитаме да допълним някои неизследвани страни на семантичната атрибуция, основавайки се на внушителен по обем ексцерпиран материал (около 150 примера), от когото с оглед на краткостта на доклада ще представим една малка част.

Морфологичните аспекти на явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена са следните:

1. Въпреки преобладаващото в съвременното езикознание мнение, че днес категорията род няма семантично основание и се свежда до противопоставяне на формални класове, тази категория се проявява и днес като жизнена и семантично мотивирана. Семантичната атрибуция е сериозен аргумент (но не единственият) в тази насока. Причината е в запазения до днес начин на мислене и възприемане на света.

2. Семантичната атрибуция е поредно доказателство, че категорията одушевеност граматически доминира над категорията неодушевеност. Известно е, че в индоевропейските езици първоначално са се обозначавали само различията между класовете на одушевените и неодушевени явления.По-късно класът на одушевените същества в зависимост от пола се е разпаднал на две групи имена – от мъжки и от женски род. От класа на неодушевените предмети се е образувал средният род.

Персонализацията на неодушевени явления чрез семантичната атрибуция доказва, че бидейки семантически маркирана, одушевеността е йерархически надредна над неодушевеността.

Явлението семантична атрибуция е силно експресивно от гледна точка на стилистиката. Това явление е забелязано от В. Маровска, която го дефинира в рамките на едно изречение: “Възникнали така, по естествена аналогия, родовите значения се разпространяват метафорично и върху думите, именуващи всички неживи явления” (Маровска, 1998, 177-178). За съжаление това изречение е единственото, посветено на семантичната атрибуция в цялата българска езикова наука.

От гледна точка на стилистиката, семантическият пренос при атрибуцията се осъществява:

- чрез сравнения:

“…като тъмен жребец, като мъж иде днеска дъжда…”

(Н.Фурнаджиев)

- чрез метафори:

“Тъмнината е бременна с нас…”

(Ст. Чалъков)

- образни олицетворения:

“Пролетната вечер тихо се повдигна, прибра набързо

разпръснатата си коса и нагази със запретнати поли през нивята.

Големите и сини очи ръсеха радост.”

(А. Каралийчев)

Не е нужно голямо въображение, за да си представим пролетната вечер като загадъчна жена, бродеща нощем.

- чрез имплицитен намек, алюзия или символ:

“…захвърли ме сред конете. Живота искам да усещам, потните му хълбоци, а пяната по бърните му…”

(Д. Тонев)

Конят е мъжки символ. Животът – дума от мъжки род, чрез приписваните му атрибути (бърни, хълбоци), е сравнен с коня, който е символ на мъжкото начало.

От четирите изброени начина за осъществяване на семантически преноси, в последните два случая най-много се разчита на универсалните символи, заложени в съзнанието на реципиента, за да може той правилно да разчете получения образ (или намек, алюзия). Обикновено “персонификацията”, получена в резултат на семантичната атрибуция, особено ако е реализирана имплицитно, като смислово присъствие, също се декодира на несъзнателно ниво.

При анализа на събраните от нас материали, открихме колко голяма е ролята на граматичния род за възникване на асоциации, свързани с биологичния пол. Примерът, който ще представим, е от разговорната реч. Ситуацията е диалог след напиване на студентски купон:

А: - Всички маслини са курви //

Б: - А всички бадеми?

А: - Всички бадеми педерасти // Как е по – правилно педерасти или педераси?

(В. Михайлова)

От горния пример ясно проличава, че единствената причина за алогичната асоциация (маслини – курви, бадеми – педерасти) се корени в граматическите родове (мъжки и женски) на лексемите “маслина” и “бадем”. Прави впечатление органическата свързаност на мъжкото и женското начало в мисленето на хората, защото веднага след първата реплика на участник А за реалия от женски род (=пол, в случая!), участник Б чрез въпроса си провокира подобна (полово детерминираща) реплика и за реалията от мъжки род – бадемите.

Важността на граматичния род в съответния език като провокиращ асоциациите за явленията у носителите на езика се проявява често при превод. Семантичната атрибуция при неодушевените съществителни често представлява спънка за преводачите. Много често несъответствието на родовете в различните езици прави невъзможно предаването на една идея. В други случаи се налагат радикални промени в избора на лексеми и, разбира се, промяна на граматичния род. Например:

“БдесцЮ мпх цщфйЬ, еобгнйуфйкЮ цщфйЬ....”

(M. Димакис)

Буквалният превод на това двустишие гласи:

“Сестро огън,

очистителко огън…”

Тъй като думата огън (цщфйЬ) на гръцки език е от женски род, авторът на стихотворението М. Димакис съвсем естествено го е нарекъл “сестро”. Но буквалният превод на български език не би се възприел и затова преводачът Ст. Гечев го е трансформирал:

“Братко огън,

очистителю огън…”

За да не се получи противоречие между личното съществително сестра, което е от женски пол, и съществителното огън, което на български е от мъжки род, преводачът е заменил лексемата от женски род съответно с брат и е избегнал смисловото несъответствие.

Дори като художествена условност едно неодушевено явление се персонифицира по два различни начина в зависимост от съответните езикови фактори и носителите на българския и гръцкия език ще имат различна визия за едно иначе универсално явление като огъня, повлияни от различията в езиците си. Преводът на горепосоченото двустишие изважда наяве влиянието на езика върху мисловните асоциации на реципиентите, изразено в получаването на допълнителна, несъзнателна информация за света и реалиите му.

За да докажем важното значение на семантичната атрибуция за постигането на стилистичен ефект, ще представим наблюденията си относно фреквентността и в различните стилове на речта. Явлението се среща изключително често в художествения стил, значително по-рядко в разговорната реч и отсъства от официално-деловия и научния стил. Причината, която можем да изтъкнем е, че семантичната атрибуция се реализира главно чрез сравнения и разновидности на метафората, а тези изразни средства са твърде ограничени, дори нежелателни за някои стилове (научен, официално-делови) и използвани в художествения стил и по-рядко в разговорния. Анализът на събраните материали от разговорната реч обаче показва, че фреквентността на сравненията и метафорите не е особено висока, а когато се употребяват, те са в голяма степен шаблонни, нямат експресивна функция. Например:

1. Вали като из ведро.

2. Събудих се до крокодил.

3. Тъп като галош.

4. Грозна като вещица.

За целите на изложението си сме използвали илюстративен материал от български, гръцки и френски език и по-специално от българския и гръцкия фолклор като показателни за възгледите на съответния народ за вселената, колективното му несъзнателно (в смисъла на К.Г.Юнг), историческата му памет.

Други материали са взети от телевизионни предавания, от записи на разговорна реч, от текстове на песни и публицистични творби. Представени са и изключения наблюдавани в трите езика, с което се стремим да обхванем и тълкуваме всички специфични проявления на семантичната атрибуция.

Ще представим накратко български примери за такива семантични преноси:

а.1.”…не само красотата ражда обич…

болката – също!”

(Ст. Чалъков)

а.2.”Госпожо Смърт, не идвай днес…”

(Ив. Вълев)

а.3.”За пролетта пред всички настоявах –

шивачка е!”

(Д. Тонев)

а.4.”Мануш се с гора прощава:

- Прощавай, горо майчице…”

(цит. по К. Стефанов)

а.5.”Стара планина е студена красавица, Странджа – загрижена, опитна майка.”

(Н. Хайтов)

а.6.”Като жена се раздвои тълпата…”

(Хр. Карастоянов)

а.7.”А Далила – безпътна, на прага си гледаше сънно,

до последно в юдея бе взряна – дори не помръдна,

когато пороят – последен любовник – в нозете и плисна,

а смъртта и отказа законното право на писък.”

(Г. Ангелов)

Следният пример е взет от разговорната реч. Ситуацията е разговор между лекар и пациент при преглед.

а.8.”Питайте ме, ако има нещо, че…нали знаете, тя, паметта, е от женски род.” (Частен разговор)

Идеята на говорещия (възрастен мъж) е следната: щом паметта е от женски род, тя притежава качествата на женския пол. Следователно (и това е конкретното женски качество, което има предвид) на нея не може да се разчита, тя (паметта, както и жената) изневерява.

Аналогични са и следните примери от разговорната реч, участниците са футболисти:

а.9.”Абе тя, топката, е от женски род, аз не и вярвам..”

а.10.”Топката е от женски род, трябва да я галиш, за да те слуша.” (Частен разговор)

Интересен е и следният пример, показателен за лекотата, с която се употребява семантичната атрибуция:

а.11.”Казах й (на американската посланичка – б.м.А.Г.), че една друга жена с шест струни (една китара – б.м.А.Г.) ме е отклонила ( и затова е закъснял с 40 минути за обяда – б.м.А.Г.).”

(политологът Евгени Дайнов, Би Ти Ви, “Шоуто на Слави”, 11.04.2001)

а.12.”А после пак ще дойде

градинарят – мрак.”

(М. Николчина)

а.13.”Бяга подобно на палав хлапак бризът…”

(текст на песен “Ах, морето” на Тони Димитрова)

а.14.”Ah! – dit-elle aussitфt

Un cloоtre est l’йpoux qu’il me faut.”

(la Fontaine)

“Ах! – отговори тя начаса –

манастирът ще бъде за мене съпруг.”

(Лафонтен, В:Попов, 1996)

Думата “cloоtre”- манастир, на френски език е от мъжки род, затова е лесно да се персонифицира като съпруг.

Последните примери са заглавия от гръцката преса.

а.15.”З гз еЯнбй гхнбЯкб” (BH Magazino, 15-02-2004)

Буквалният превод на заглавието на интервюто с гръцки режисьор гласи: “Земята е жена”. Този пример съвсем не е изненадващ. Лексемата земя е от женски род във всички езици, които имат тази морфологична категория. По този начин тя се персонализира като всеобщата майка, родила всичко и всички.

а.16. “З бнесгЯб еЯнбй гЭнпхт ихлйкпэ” (Tб нЭб, ?:Пороманска, 2000)

В превод:”Безработицата е от женски род”. Тази граматична особеност на думата е използвана от авторите, посветена на безработицата сред жените, за да се получи игра на думи и да се подчертае основният извод на статията. Примерът е аналогичен на горепосочените а.8,9 и 10.

Ще представим и коментираме няколко изключения, при които семантичната връзка род – пол е разрушена и белези на единия пол се приписват на неодушевено съществително от несъответстващ граматичен род. В процеса на събиране на материали установихме, че квантитетът на изключенията е нисък, зависи от авторовия стил – от порядъка на една четвърт или една пета усреднено.

б.1.”СМЪРТТА МИ, ЗНАМ, Е МЪЖ –

Ни слаб, ни черен, даже е отпуснат,

Подпухнал, под перчемче белезняво спи…”

(М. Николчина)

б.2.”И над главата слънцелика на Аела

старицата – небе умира.”

(М. Николчина)

Горепосочените примери са силно експресивни и запомнящи се, именно поради сблъсъка с архетипните представи, заложени в съзнанието на читателя. Във всички митологии (и конкретно старогръцката), небето символизира мъжкото начало. В този смисъл метафората на Николчина е нестандартна, стряскаща, а оттам – силно ангажираща емоционално.

Аналогично е породена експресията в следните примери:

б.3.”Но когато отнякъде се появи денят,

Толкова неприкрито бременен,

Станах и заключих вратата.”

(К. Белчева)

б.4.”…камъните раждат светлина…”

(П. Матев, цит. по В:Маровска, 1998)

Тези метафори не са обичайни и шаблонни. Точно логическото несъответствие между лексемите камъните и раждат (б.4.) и денят и бременен (б.3.), ангажира вниманието на читателите, улеснявайки реализирането на авторовите интенции.

При събирането на примери ни направи впечатление, че те изобилстваха в балканските езици, а бяха в по-ограничено количество във френския. Следователно, от една страна, явлението е глобално, а, от друга страна, фреквентността му е регионално обусловена и зависи от психологията и космогонията на отделните народи. Изглежда че балканските народи по-остро усещат половата принадлежност и повече наблягат на нея.

Прави впечатление, че около 90% от случаите на семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена са свързани с приписвани на женски полови белези. Явно женският род е любимият род на поетите, но това не е изненадващо, защото мъжкият род е семантично по-неутрален, докато женският род е много по-експресивен.

При събирането на илюстративен материал забелязахме, че обикновено семантичната атрибуция или се използва много често от един автор, или въобще отсъства от произведенията му.

От това става ясно, че употребата на семантичната атрибуция е въпрос и на авторски стил. Направи ни впечатление, че в като цяло по- редките примери с мъжки род това приписване става в творчеството на жени, докато авторите мъже изобилстваха с примери, съдържащи атрибуции на женски полови белези. Това ни подсказа интересния извод, че проявите на семантичната атрибуция зависят от пола на авторите, явно във връзка с отношението им към противоположния пол.

Можем да заключим, че със стилистичния ефект са свързани и изключенията от семантичната атрибуция (те по принцип са с ниска фреквентност). При примерните изключения, на които се натъкнахме, забелязахме много силна експресивност, породени от сблъсъка с определени представи, някои от тях архетипни, както и от разрушаването на логическата връзка между явленията, от излъганото очакване на читателя.

От граматическа гледна точка семантичната атрибуция при неодушевените съществителни имена повдига много важен въпрос, свързан с разбиранията за характера на категорията род. Причина за това е фактът, че в основата на явлението стои семантизираната релация род – пол, докато повечето съвременни лингвисти са на мнение, че категорията род е неутрална и семантичното и съдържание е угаснало.

В заключение бихме посочили, че семантичната атрибуция е интересно явление, на което могат да бъдат посветени бъдещи изследвания, ориентирани както към компаративната лингвистика, така и към връзката на явлението с отделните граматически дисциплини.

Библиография:

Виноградов 1947 : В. В. Виноградов. Русский язык. Москва, 1947

Гвоздев 1965 : А. Гвоздев. Очерки по стилистики русского языка. Москва, 1965

Маровска 1998 : В. Маровска. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998

Шанская 1996: Т. Шанская. Стилистическое использование категории рода. - В: Вопросы стилистики, Москва, 1996

Ексцерпирани източници:

Г. Ангелов, Монолог на Кортес, Първомай, 1998

Катя Белчева, в.”Пловдивски университет”, май 2000

Иван Вълев, Пътят на птиците, Пловдив, 1996

Стефан Гечев, Съвременна гръцка поезия, (антология), т.2, София, 1998

Ангел Каралийчев, От ралото до хляба, София, 1980

Вера Маровска, Стилистика на българския език, Пловдив, 1998

В. Михайлова, Курсова работа по стилистика (ръкопис) – ПУ

Миглена Николчина, Скръб по Далчев, София, 1993

Миглена Николчина, Асимволия, София, 1995

Христо Карастоянов, в.”Дневен Труд”, юли 1999

Георги Попов, Красимир Петров, Френска поезия, (антология), В. Търново, 1996

Стойна Пороманска, Новогръцки език за напреднали, Велико Търново, 2000

Кирил Стефанов, Народни песни от Пиринския Край, София, 1980

Добромир Тонев, Арго, София, 1994

Стоян Чалъков, Между звездите и пръстта, Пловдив, 1998