За употребата на суфикса -джия в съвременния български език

За употребата на суфикса -джия (-чия) в съвременния български език с някои примери от разговорния и от публицистичния стил

Безспорно езикът, като непрекъснато развиваща и усъвършенстваща се система, ще продължава да отговаря на изискванията, на потребността от номинативни средства за “нови” явления или за вече съществуващи такива в обществения живот. Разбира се, колкото и да държим, и да говорим за изконността на един език, то все по-често ни се налага да признаем, че преплитането между отделни култури, между отделни световъзприемателни модели, а и все по-натрапващата ни се глобализация, превърнаха понятието “чист език” в една своеобразна химера. Всъщност на всички ни е ясно, че езикът е неразривно обвързан с цялостното развитие на един народ, че той – езикът – се проявява, живее, “диша” в речта, че твори и променя щрихите от действителността в нашите умове чрез мисълта, чрез идеите и тяхната реализация.

Българският език е утвърдил във времето своята благоприятна среда за битуването на множество, най-общо казано, чуждици – заемки, калки и т. н. Оставяйки настрана факта, че българинът винаги се е стремял, къде скрито – къде явно, да се поамериканчва или поевропейчва, ще трябва да признаем, че много от причините за честата среща на чужди по произход думи си имат и историческо обяснение – византийско влияние, турско робство...

Техническият напредък, както и внедряването на нови технологии в производството и в социалния живот водят след себе си и употребата на много нови думи, назоваващи, обозначаващи новите понятия и явления. Едва ли повечето хора днес знаят или пък се интересуват, че думи като телевизия, телефон, автомобил и др., които изполват ежедневно и без които безспорно не могат, нямат българска етимология.

От друга страна, в годините на свръхинформираност, на всички ни е ясна огромната роля на т. нар. масмедии във формирането и реализацията на езиковите единици. Всъщност явно и провокативно вестници, телевизия и интернет “дирижират” развоя на книжовната реч, като съзнателно или не се превръщат в модел на подражание, особено при по-младата част от населението.

Словообразуването на лексикални единици не е изолиран и мигновен процес. Зависимостта му от редица лингвистични и екстралингвистични фактори е огромна и оправдана. Навлизането на едно ново понятие в човешкото съзнание е бавно, а и често болезнено. Колко познати например имате, които трудно произнасят и разбират думи като мърчандзайнер, ноу-хау, маркетинг и т.н.?! Напоследък по медиите даже не си правят и труда да ги пообяснят на “обикновения средностатистически гражданин”, а пък той си остава с впечатлението, че се говори за нещо свръхмодерно и важно.

Като една съвършено развита система, в паридигматичен и синтагматичен аспект, езикът притежава разнообразни механизми за “приобщаването”, за производността на нови лексеми, независимо дали става въпрос за формирането на нова лексоформа, или за преобразуването на готова, за да се породи нова дума. Такива са морфемното словообразуване, категориалното преобразуване /конверсия/, композирането, лексемното разчленяване, абревиацията и др.

При словообразуването изследователят търси онази изконна връзка между първичната /мотивираща, базисна/ дума и новопоявилата се от нея, благодарение на “формиращите” я средства /т. нар. форманти/, а един от най-разпространените начини е суфиксацията – употребата на наставката /суфикса/.

Какво всъщност представлява суфиксът?!

Тук ще се спра на тезата на И. С. Улуханов, който, изяснявайки същността на словообразувателния формант[1], отбелязва: “...най-малкото във формално и семантично отношение словобразувателно средство /средства/ измежду средствата, чрез които дадена дума се отличава от думите, които се намират с нея в отношение на мотивация” /Радева, 1991, с. 62-63/. Така например лексемата вратар е славообразувателно мотивирана от думата врата + суфикса -ар. Последният “присъединява” врата към други лексеми със същата наставка, а всички заедно образуват определен словообразователен тип, характеризиращ се в случая с фактора деятелност – обущар, звънар, млекар и др.

Вниманието в настоящата статия обаче е съсредоточено върху морфемното словообразуване с помощта на суфикса -джия, свързващ се с основи на гласен звук или сонор, както и с варианта -чия, съчетаващ се с основи, завършващи на шумови съгласни. Например – боя-джия и занаят-чия.

Изследването на приложението относно споменатия суфикс в съвременния български език бе продиктувано от някои наблюдения и впечатления от разговорната и медийната реч. Буди интерес фактът, че наставката, широко разпространена преди, днес сякаш все по-често отстъпва позиции в словобразувателното развитие на българския книжовен език. Дали процесът е целенасочен, или се дължи на редица нелингвистични фактори, само времето ще покаже. Все по-често обаче лексемите, в които наставката -джия има словообразователно значение, се редуцират до минимум или се употребяват други, в които споменатият суфикс се заменя със синонимен. Такъв е случаят с таксиджия, като на все по-широка употреба “се радва” думата таксист /в последно време лексемата придоби и особена конатативна окраска със значение на “човек, който ти взема такса за определена услуга”/. Ако следваме казаното от Улуханов, то наставката -джия е тази, която поддържа отношението на мотивация между “средството за превоз на пътници” – такси, и “човекът, управляващ това средство” – таксиджия.

Явлението -джия има подчертан турски произход, често се среща в думи, заети наготово от турски език – абаджия, дервенджия, гемиджия, кундурджия; като разширява своето поле на действие и при други лексеми – читанкаджия, двойкаджия, обирджия и др.

От друга страна, лексемите със словобразувателен формант -джия на “българска почва” придобиват и някои нови и по-общи значения. Така полисемията се превръща в сигурен аргумент за една широка употреба и дълбоко вкореняване на този вид наставка в българския език в не чак дотам минало време. Например в “Речник на чуждите думи в българския език” на издателство “Наука и изкуство” София, 2000 г., посочената вече дума абаджия развива следните семантични измерения:

1. Производител на аби.

2. Шивач на аби и други горни дрехи.

3. Търговец на готови горни дрехи /аби, потури и др./.

Широко употребима в миналото, днес лексемата почти не се среща в езика /с изключение на кръстословиците и при някои по-възрастни хора/. Разбира се, част от причините са ясни – липсата на такъв вид занаят, дреха и др.

Разглежданият суфикс -джия в морфологичен аспект се определя като присубстантивен, т. е. подобни афикси се свързват само с основи на съществителни имена, независимо от категориалното значение на производната дума.

Значителен дял на -джия се пада при образуването на нарицателните съществителни имена. Така наставката влиза и в тесни корелативни /синонимни, антонимни.../ отношения с други суфикси като -ар, -тел, -ник, формиращи определен словообразувателен ред с фактор деятелност – изпитвач, извършител, бояджия и др. Като всички тях -джия “...изразява връзката, отношението най-общо на лица с някакво действие, насочено към обект, към предмет на занимание или занятие с подчертаване на активността на субекта. Производните съществителни имена назовават лица според тяхното деятелно отношение към предмета – неговото добиване, обработка, използване, съхранение” /Георгиев, 1999, с. 139/.

В съзвучие с казаното са и примерите в “Обратен речник на съвременния български език”, издаден от БАН през 1975 г. – арабаджия, кавгаджия, содаджия, семкаджия, дограмаджия /в някои диалекти дормаджия – “човек, който изработва дограма”/, хайкаджия, латернаджия, мандраджия и т. н.

И днес някои от думите с -джия продължават да развиват полисемантична отнесеност, например: циркаджия – стил. “човек, обичащ да е в центъра на вниманието” и “лице, работещо в цирк”; бираджия – “човек, който обича да пие бира” и “лице, занимаващо се с производството на този вид напитка” – тук факторът деятелност се покрива от отношенияето на определено лице към употребата и добиването на указания обект. В този ред на мисли можем да споменем още редица лексеми със същата категориална насоченост – бензинаджия, ракиджия, винаджия, кебапчия, тютюнджия, кафеджия и т. н.

В последните години с разглежданата наставка се образуват съществителни имена за някои професии, предимно от сферата на строителството – бетонджия, мозайкаджия, фаянсаджия, теракотаджия; от земеделието – тютюнджия,бостанджия и т. н. На един по нов етап суфиксът -джия започна да се прибавя и към думи от западноевропейски произход, при което се получи доста странна симбиоза между “ориенталско” и “европейско”: рок – рокаджия, гол – голаджия, брейк /от англ. break – чупя/ – брейкаджия, стоп – стопаджия: “Британската топманекенка роди преди три седмици момченцето от годеника си, рокаджията Род Стюарт” /в-к “Труд”, 20 декември 2005 г./; “Това изнервило максимално голаджията, който едва не забил една мекица на мераклията” /в-к “Шок”, 25-31 май 2006 г./.

Популярна ли е днес наставката -джия /-чия/, толкова, колкото преди едно-две десетилетия?!

Първо, сред анкета между ученици от 9-ти до 12-ти клас установих, че в ежедневното си общуване те рядко си служат с думи, формирани с помощта на суфикса -джия. От друга страна, при молба да напишат няколко такива, те без проблем изброиха по около 10–15, като някои от тях без затруднение прибавяха наставката към вече познати им думи – фурнаджия, боклукчия, гратисчия, комарджия, балканджия, калайджия, таксиджия, обирджия, скандалджия и др. Сякаш най-широко употребима сред младите хора се оказа думата чалгаджия /фолкаджия/ – по обясними причини /с тенденция към по-широка употреба на синонимите фолк певец или фолк певица/, следвана от компютърджия, геймърджия /почти наравно с геймър – от англ. game – игра/ и купонджия, както и няколко случая на разговорно-оценъчното лукаджия – със значение на “загазил човек”, “сгазил лука”.

Съществуващ от доста време, но и все още употребим сред учениците, е примерът портаджия /на мястото на по-краткия вариант порта – “предател, бъбривец и т.н.”/ с висока степен на експресивност, вероятно заради интересната алюзия, която се създава с анатомичния орган за общуване – устата: “Иван е голям портаджия”. Днес подобни случаи отнасяме предимно към сленга, въпреки че не правят изключение и някои вестникарски издания.

Второ, що се отнася до активното функциониране на -джия в съвременното състояние на българския език, то все още е рано да се каже, че суфиксът е изпълнил своята роля и трябва да премине в графа изчезващ. Погледнато в стилистичен план, словообразователните елементи, в това число и наставките, притежават невероятни експресивни възможности, които, разбира се, се проявяват в определени контекстови параметри, както и зависят от комуникативното намерение на адресанта, от стиловата обусловеност на текста и произтичащите от това очаквани резултати.

Макар и да се среща в много лексеми, визиращи вече не толкова популярни занаяти, днес суфиксът -джия рядко се употребява с неутрална семантична насоченост в публицистичните текстове:“В етнографския комплекс в града на Дельо войвода работят специалисти по древни, характерни за региона занаяти – кожар, тъкач, резбар, златар, калайджия, гайдар, терзия, гайтанджия......” /в-к “Пловдивски Труд”, 11 май 2006 г./.

Оказва се, че в последно време -джия все повече придобива значението на специализиран стилистично-експресивен суфикс за изразяване на негативно отношение, затова и изрази като – “Български бетонджия движи с Катрин Деньов”/из пресата/, са често явление. А щом -джия /-чия/ е суфикс за съществителни имена, то интерес представляват и стилистичните възможности на последните. Тъй като тези съществителни служат за номинация на лица, назовани според склонността им към дадена дейност, проява или принадлежност, употребата на този вид имена в речта и граматическата натовареност на наставката -джия водят до развиването на редица интересни стилистични нюанси – на пренебрежение, на осмиване, на категоризиране и т. н. Особено атрактивни са те в печата: “Ударът в десетката на Владимир Янчев обаче е комбинацията три в едно. Като отбор парнаджии мошеници се изявяват Григор Вачков, Стефан Данаилов и Тодор Колев” /в-к “24 часа”, 18 декември 2005 г./; “Ако катаджиите бяха умни, щяха да си направят експресно гише и тези пари щяха да отидат за тях” /в-к “Монитор”, 11 август 2006 г./; “Мрачни шегаджии сравняват холивудския култ...” /в-к “24 часа”, 18 декември 2005 г./; “Устата не се бунтува папагалски, той е чист гавраджия” /в-к “Труд”, бр. 13, 15 януари 2006 г./.

Често, както е и при последния пример, експресивността на суфикса се подсилва от стилистичната маркираност на базисната дума – разговорна, жаргонна, диалектна и т. н. Нещо, което не изненадва, тъй като въздействието е една от задължителните функционални стилистико-семантични категории на публицистичния текст, а употребата на некнижовни форми е начин за постигането й:“Чакръкчията с тапия сред депутатите има стая в парламента, за да лекува без пари пострадали колеги и чиновници” /в-к “Труд”, 11 май 2006 г./. Подобно е и положението с думи като – каналджия, пандизчия, фирмаджия, жичкаджия /със значение “крадец на електричество”/, чейнджаджия /англ. change – дребни пари, обмяна/, които, към днешна дата, заемат все по-челни позиции в медийното пространство и разговорната реч, оформени от новопоявилите се “занимания” в съвременното ни общество. Още по-интересни и експресивни са случаите, в които става дума за сложно съществително име: “...най-изобретателна се оказала баба-жичкаджийка от Садово, която имала подвижно елтабло” /в-к “Шок”, 16-22 март 2006 г./, където -джия е в границите на втората, пояснителна, формантна съставка.

Пак в разговорния език често се срещат и диалектно обагрените махнаджия – със значение на “капризен, претенциозен човек”, и кусурджия – “преследващ чуждите недостатъци”. Разбира се, и двете с подчертан оттенък на ироничност и осъдителност спрямо лицето, което визират, дори без контекстуалната обвързаност на лексемите, т. е. като тяхно първично, иманентно значение.

Понякога съществителното име с -джия, извън определен контекст, носи със себе си и стилистична, и неутрална семантика. Такъв е случаят например с алармаджия – “лице, изработващо или продаващо аларми” и “човек, който вдига много шум”. Тук обаче е небходимо да отбележим, че причината за това е в стилистичната семантика на мотивиращата дума аларма, в нейното абстрактно, преносно значение. Едновременно в разговорната реч се срещат експресивно маркирани варианти и с аларма, и с алармаджия, напр.: “Кажи на тази аларма да млъкне!” и “Кажи на този алармаджия да говори по-тихо!”.

Също в състояние на разколебаване на конотативната обагреност, но в посока към неутрализацията й, се оказват много примери с -джия, предимно свързани с характеризирането на лица откъм професионалната им ориентация – бюфетчия, компютърджия /вм. програмист/, токаджия... Интересното е, че тези лексеми с течение на времето стават все по-неекспресивни в разговорния език, а някои и в публицистичните текстове.

Въпреки че -джия по-скоро внася определен привкус на нещо не чак дотам качествено, не толкова усъвършенствано, съществуват и случаи, в които съществително име със споменатата наставка може да придобие и позитивна стилистична окраска – разбира се, отново контекстово обусловена в синтагматичния ред на изказа. Такъв е случаят в едно интервю с актьора Любен Чаталов, където на въпроса: “Защо от 16 години няма български филм, за който да заговори публиката?”, той отговаря: “Защото, без да обиждам никого, последните години снимаха повече млади хора. А те искат да кажат в един филм всичко, което знаят, защото не са сигурни ще има ли втори филм. А пък старите кинаджии вече всичко са казали” /в-к “Труд”, бр. 207, 29 юли 2006 г./. Така лексемата кинаджии, която при други обстоятелства би имала по-скоро значение на “някакви си хора, които си нямат друго занимание, а си снимат безпредметно”, придобива функция на качествен изразител за професионализъм, за добре свършена работа.

Определено внимание заслужава и езиковата икономия, довела до доста интересни примери на лексеми със суфикс -джия: сотаджия – “човек, работещ в СОТ”; тираджия – “шофьор на ТИР”; катаджия – “представител на КАТ”; сикаджия – “представител на СИК” /в тези случаи -джия се свързва към абревиатури/, или пък: домаджия – “дете от дом за сираци” /телевизия “Европа”, 8 април 2006 г./. Примерите датират от последните няколко години, като присъщо на повечето е съчетанието на два вида словобразуване в българския книжовен език – абревиация и суфиксация.

Днес разглежданата наставка се прибавя и към имена на политически партии, където, наред с постигането на определена стагнация в изказа, се преследва и явна експресивно-оценъчна характеристика на визираното лице откъм принадлежността или симпатизирането му на определена формация: “На заседанието на комисията снощи по първото искане “против” е гласувал само атакаджията Димитър Стоянов” /в-к “Труд”, бр. 149, 9 юни 2006 г./.

От друга страна, словообразувателната синонимия, т. е. употребата на различни наставки с привидно еднаква семантична натовареност /като -ар, -тел, -джия и др., които едновремено могат да изразяват значението “лице, извършващо определена дейност”/ около един и същ корен, и която е в зависимост от фонетичните особености на произвеждащата основа, в същото време има и своята огромна стилистична значимост, своята функционално-комуникативна роля в общественото езиково развитие. Казвам това не за друго, а за да подчертая важността на един словообразувателен формант като -джия /-чия/ в експресивно-изразното обогатяване на съвременния български език. Въпреки че паралелно днес съществуват варианти като таксиджия – таксист, ловджия – ловец, лодкаджия – лодкар, шегобиец – шегаджия/майтапчия и др., разглежданата наставка “си запазва” една приемлива сатирико-иронична окраска, наситена с максимална доза образност и въздействие. Сравнете: любовник и любовчия, полицай – катаджия, търговец – далавераджия, пощальон – пощаджия, стъклар – джамджия и т. н. Умелото лавиране между отделните варианти и съобразяването им с комуникативното намерение е сигурен белег за едно добро усвояване на богатството от изразни форми, за най-доброто и пълноценно общуване.

Така явлението -джия, радващо се все още на определен интерес, се употребява не само в разговорния стил, но и в онези фунционални разновидности на книжовния език /художествените, публицистичните и други текстове/, където говорещият преследва определена оценъчност, както и цели пораждането на някаква ответна реакция у реципиента – на възмущение, на радост, на изненада и т. н. Още повече, че подобни суфикси се превръщат и в изразители на обществено-историческите и културни промени в днешното ни общество, в отражение на способността ни да отреагираме на ставащото около нас, както и представляват една естествена проверка за бъдещото развитие на българския език.

Библиография:

Георгиев, 1999: Ст. Георгиев. Морфология на българския книжовен език. В. Търново, 1999

Радева, 1991: В. Радева. Словообразуването в българския книжовен език. С., 1991

Борис Кадънов

гр. Казанлък, август 2006

[1] Терминът формант се използва за всички словообразувателни елементи, включително и за суфикса /наставката/.