В българската
лингвистика статутът на причастията не е окончателно решен. Оформят
се няколко отделни становища за мястото
им в морфологичната система.
По-старите автори твърдят, че причастията представляват
отделна част на речта. Причините се дължат явно на хибридния характер на
причастията; защото те притежават характеристики както на глаголите, така и на
прилагателните имена.
Следващото становище е най-разпространено, то гласи,
че причастията трябва да бъдат отнесени към глаголната система, т.е. да се
разглеждат като неспрегаеми глаголни форми. Това мнение се споделя в
граматиките на Стоян Стоянов, Петър Пашов, академичната морфология от 1983 г.,
морфологията на Иван Куцаров от 1998 г. Съществува и друго становище, което се
подкрепя от една група автори като Моско
Москов, Христо Първев. Те смятат, че мястото на причастията е в сферата
на прилагателните, тъй като в съвременния етап на езика тези форми са силно
адективирани и се изменят по род, число, положение.
В този план на мислене
българската причастна система чака своето обстойно проучване, с приносите в
семантичен, синтактичен и стилистичен характер. Бъдещите изследвания сигурно ще
очертаят пред нас една много богата, стабилна и в същото време гъвкава
причастна система със свой отличителен облик.
Като глаголни форми
причастията се характеризират по време (сегашни и минали), по
лексикално-граматичната категория вид на глагола (свършени и несвършени), по
залог (деятелни и страдателни).
Съвременният български език е
единствен измежду славянските езици, в който се пази не само разликата между
минало свършено време и минало несвършено време (аорист и имперфект), но има и
две различаващи се помежду си по форма и по значение минали деятелни причастия:
минало свършено деятелно причастие,
например: чел, носил
и минало несвършено деятелно
причастие,
например: четял, носел.
Двете причастия не се
различават помежду си по вид, а по време – едното от тях е причастие на минало
свършено време, а другото е причастие на минало несвършено време.
И третото минало причастие се
нарича минало страдателно причастие.
Минало свършено деятелно причастие се образува от
аористната основа на глаголи от двата вида (свършени и несвършени) + морфемата -л - срв: писа-х – писал,
гледа-х – гледал.
При глаголите,чиято аористна форма за 1 л. ед. ч.
завършва на -ох, морфемата -л се свързва направо с корена,като между него и -л
се вмята -ъ-, напр:
донес-ох – донес-ъ-л, рек-ох
– рек-ъ-л и пр.
Ако коренът завършва на т и д, при свързването си с морфемата л те отпадат, напр: чет-ох
– чел, довед-ох
– довел.
Ударението на миналото свършено деятелно причастие се
води по ударението на минало свършено време. Причастните форми с основна гласна
променливо “я” се пишат и изговарят в мн. ч. с “е”, напр. видял
– видели; летял, летяла – летели.
Но в последните години, както проф. П. Пашов уточнява,
се наблюдава един стремеж към изравняване, т.е. и формата за мн. ч. става “якавска”: побелял, побеляла, побеляло
– побеляли , излетял – излетяли.
Тези множествени форми с “я” за сега не се приемат
официално, но биха могли вече да се приемат като допустими варианти: търпял – търпяли винаги с “я”,
както търпящ – търпящи
(форма, приета от книжовноезиковата норма). Минало свършено деятелно причастие
представя преход между глагол и прилагателно име. Като глаголна форма то
изразява категорията време, залог (деятелен), вид – може да бъде от свършен или
от несвършен вид.
Според мнението
на Ив. Куцаров в изданието му “Лекции по българска морфология” (1998 г.)
миналото свършено деятелно причастие има
както именна, така и глаголна употреба. Когато е употребено самостоятелно, то споделя особеностите на относително прилагателно име – притежава
морфологичните категории род (паднал, паднала), число (паднал, паднали),
положение (паднала, падналата), в изречението е съгласувано определение (паднал лист), може да се субстантивира (Влезлите
да мълчат!). Това причастие има много широка употреба. Особено продуктивно е
при образуването на аналитични глаголни форми, като в тези случаи носи
граматичните значения непасивност и резултативност: писал съм, бях писал, ще
съм (бъда) писал, бил съм писал, щял съм да (бъда) съм писал, щял съм бил да съм
(бъда) писал, бях писал и др.
Миналото свършено деятелно причастие се използва и
като определение – съгласувано, обособено и необособено, напр.: отслабналите
сили (съгласувано необособено определение); Човекът, допринесъл
най-много за успеха, е директорът (съгласувано обособено определение).
Отрицателната форма на това причастие се образува с
частицата не. Прието е
отрицателната частица не да се пише
слято с миналото свършено деятелно причастие, когато се употребява като
прилагателно име – срв.: Неизплатилите в срок данъците си граждани се глобяват.
Когато причастието е употребено като част от сложна
глаголна форма, значи е част от сказуемото или пък самото то служи за сказуемо
в изречението, тогава отрицателната частица не се пише разделно от причастието.
Например: Той не получил писмото.
От структурно-морфологично гледище българските
причастия са днес поначало ярко обособени и стабилно изградени. Казаното важи
особено за миналите причастия (минало свършено деятелно причастие и минало
страдателно причастие), присъщи на живата българска реч; при сегашно деятелно
причастие и минало несвършено деятелно причастие се наблюдава все още известна
лабилност. Привърженик на това гледище е Христо Първев в “Помагало по българска
морфология” (1976 г.). Той допълва още, че структурно-морфологичните елементи
на минало свършено деятелно причастие и на минало страдателно причастие не се
поддават днес на колебания, докато при останалите (сегашно деятелно причастие и
минало несвършено деятелно причастие) се проявяват в една или друга степен
частични отклонения, обуславяни от диалектни или чуждоезикови влияния.
Известно е, че миналото несвършено деятелно причастие
е по-ново явление в съвременния български език и че неговите форми не са
разпространени из цялата днешна българска езикова територия, на изток тези
форми се проявяват нормално като самостоятелна напълно обособена категория
наред с минало свършено деятелно причастие, но на запад те липсват и техните
функции се поемат от минало свършено деятелно причастие. Смесването на двете
минали причастни форми намира израз както в системата на категорията вид на
изказването, така и при някои изявителни времена, по-специално перфекта. Поради
това някои автори са склонни да виждат тук проява на нови темпорални и модални
моменти в днешната българска система от глаголни времена. Тези семантични
преливания между двете минали причастия се обуславят както от неравностойното
им положение в живата българска реч, така и поради обликовата омонимичност
между тях при някои типове глаголи.
Например: търпял
(минало свършено деятелно причастие и минало несвършено деятелно причастие)
Минало несвършено деятелно причастие се образува от
имперфектната основа на глаголи от двата вида (свършени и несвършени) +
морфемата -л, напр. четя-х – четял , пише-х – пишел, стреля-ше
– стрелял
Но трябва да се има предвид, че при глаголите от трето
спрежение аористната и имперфектната основа съвпадат. Следователно свършените и
несвършените минали деятелни причастия също съвпадат: гледал, вървял.
Миналото несвършено деятелно причастие няма
самостоятелна употреба като атрибутив, т.е. то няма хибриден характер. Използва
се в състава на преизказните и умозаключителните форми, които изразяват
темпоралните значения едновременност и следходност. Всички тези форми са и
относителни: пишел съм, пишел е, бил съм пишел, бил пишел, ще пишел (щял да
пише). В някои случаи разглежданата форма функционира като самостоятелно
сказуемо в изречението, например при преизказване напр.: Иван пишел писмо на Мария.
Във формите за утвърдителна и отрицателна следходност
участват съответно причастията щял и нямало. Минало свършено и
минало несвършено деятелно причастие на глагола “съм” също съвпадат – бил,
следователно, имперфектното причастие присъства и в умозаключителните форми за
плусквамперфект – бил е писал, бил е писан. Миналото несвършено
деятелно причастие се мени по род и число, за да се съгласува с рода и числото
на подлога, напр. Иван знаел; Мария знаела.
Но това причастие не се членува, защото никога не може
да се употреби като определение (не може да се каже “пиелият”). По същата
причина отрицателната форма на причастието никога не се пише слято. Всички
споменати факти са основателна причина подобни форми да не се отнасят към
сферата на причастията, а към спрегаемите глаголни форми.
Оказва се, че единственото минало деятелно причастие в
българския език (неправилно наричано според нас минало свършено) е форма,
означаваща действие, минало спрямо момента, за който се говори; а миналото
страдателно причастие има своя ясно установена семантична характеристика – то
означава не само минало действие спрямо момента, за който се говори, но и
качество, което е резултат от някакво действие, извършено върху определен
обект. Миналото страдателно причастие е много стара глаголна форма в нашия език
– съществувало е и широко е било използвано още в старобългарския език.
Образува се от аористната основа на преходни глаголи от двата вида (свършени и
несвършени) + морфемите -н и -т.
Например: писа-х
– писан, гледа-х
– гледан , изтри-х – изтрит.
Глаголите, чиято аористна основа за 1 л. ед. ч.
завършва на -ох, вмятат между корена и морфемата н и т гласния е:
чет-ох –
чет-е-н,
донес-ох –
донес-е-н.
Глаголите от второ спрежение, които имат аористни
форми на -их, променят гласния и с е: напр. куп-их – купен, събор-их – съборен.
Миналото страдателно причастие има както именна, така
и глаголна употреба. Когато е употребено самостоятелно, то споделя особеностите
на относително прилагателно име – притежава морфологичните категории род
(скъсан, скъсано, скъсана), число (скъсан, скъсани) и положение (скъсана,
скъсаната). В изречението може да изпълнява ролята на съгласувано определение,
напр. скъсан лист; може и да се субстантивира –
срв.: Изпитаните да напуснат!
Чрез миналото страдателно причастие се образуват
всички форми за страдателен залог, тъй като значението пасивност се носи от
морфемите н и т. В същото време тези морфеми
са и актуализиращи и свързването им с аористната основа сигнализира значението
резултативност: четен съм, четен бях, щях
да съм (бъда) четен, бъди четен, бил съм четен, щял съм бил да съм (бъда) четен и т.н. В семантичен план самостоятелно
употребеното минало страдателно причастие означава пасивен действен признак,
предходен на действието, изразявано от глагола – сказуемо в изречението – срв.:
Виждам скъсания лист; Видях скъсания лист (“скъсването” на листа предхожда “виждането”, а от
друга страна листът е пасивен – някой друг го е скъсал).
Доколкото обаче в съвременния български език сегашното
страдателно причастие е отпаднало, неговите функции се поемат от единственото
срадателно причастие – миналото, което, образувано от несвършени глаголи, може
да изразява и едновременност, напр. Гледам (гледах) носената от вълните
лодка.
Миналото страдателно
причастие е най-близко по значение и употреба до прилагателното име в сравнение
с всички останали причастия.
В изследванията на Елена
Георгиева в поредицата “Известия на Института за български език” (1968 г.) прави
впечатление, че при превод от руски език – се стига до замяна на руските
сегашни страдателни причастия на -м
с форми за минали страдателни причастия в българския език на -н (респективно на -т), произведени от несвършени глаголни основи. Трябва да се отдели
внимание на зависимостта между значението и употребата на причастието в
страдателен залог и ролята на свършената и несвършената глаголна основа, от
която то се образува. Миналите деятелни причастия се налагат преди всичко като
компоненти на сложни глаголни форми, докато миналите страдателни причастия
първоначално имат атрибутивна употреба (за разширяването, на която не маловажна
роля играе суфиксалната им близост с голям брой прилагателни на -н в българския език) и много по-късно
се развива приглаголната им употреба – участието им като компоненти във формите
за пасива. Тези причастни форми, както се вижда, тръгват от коренно различни
позиции на основна употреба, като постепенно ги изравняват – миналите деятелни
причастия разширяват атрибутивната си функция, а миналите страдателни –
глаголната. Миналите деятелни причастия са използвани предимно в състава на
сложни глаголни форми и поради това са наречени от някои автори спрегателни
причастия. Като съставка на сложни глаголни форми – формите на пасива –
миналото страдателно причастие по същество не носи признаците и белезите на
темпоралната характеристика на сложната глаголна форма. Миналите страдателни
причастия свободно образуват пасивни глаголни форми за минало, сегашно и бъдеще
време. Може би това предопределя до голяма степен употребата на миналите
страдателни причастия от несвършени глаголни основи като изразители на признаци за едновременност
със сказуемото на изречението, в което функционират. Една нелична глаголна
категория при запазване на суфиксалното единство в зависимост от характера на
произвеждащата глаголна основа се раздвоява за мнозинството от случаите в
изразяване на различни темпорални отсенки при общо семантично съдържание –
значение на признак, характеризиращ
предмет, като резултат на извършено върху предмета действие. Така се получават
два вида причастия в групата на страдателните отглаголни форми, диференциращи
се и формално-структурно, и граматико-семантично: сегашни страдателни причастия
(образувани предимно от несвършени глаголи плюс суфикс -н) и минали страдателни причастия, образувани предимно от свършени
глаголи плюс суфиксите -н или -т.
За разлика от българските
минали причастия (деятелно и страдателно), френското минало причастие се
образува по следния начин. Миналото причастие на глаголите от първа
група завършва на é
(затворено “е”) и неговото произношение съвпада с това на инфинитива, но се
пише различно: acheter (инфинитив) – acheté
(минало причастие) – купен, купил; manger – mangé (ял); arriver – arrivé (пристигнал).
При глаголи от втора
група крайната гласна е I, напр.: finir – fini
(свършил); bâtir – bâti
(построен); fleurir – fleuri (цъфнал),
а при трета група се наблюдава
значително разнообразие:
– i:
bouillir – boulli (врял);
cueillir – cueilli (набран)
– u: connaître – connu (познат); recevoir –
reçu (получен);
attendre – attendu (чакан); boire – bu (изпит);
courir –
couru (бягал); croire – cru (вярвал); devoir – dû, due (ж.р. – трябвал,
а);
– s: clore – clos (затворен); mettre – mis (поставен); prendre – pris (взет); seoir – sis
(седнал);
– t: craindre – craint (страхувал се); peindre – peint (нарисуван); dire – dit
(казан).
Разликата между сегашното и
миналото причастие не се изразява в тяхната времева съотнесеност, а е по-скоро:
– аспектуална при непреходните глаголи:
Пример: Des touristes venant
de l’étranger. Туристи, идващи от чужбина. (незавършено
действие).
Des touristes venus de
l’étranger. Туристи, дошли от чужбина. (завършено действие).
– залогово при непреходните глаголи:
Пример: Des parents aimant
leurs enfants. Родители, обичащи децата си (деятелно значение).
Des parents aimés
de leurs enfants. Родители, обичани от децата си (страдателно значение).
Както споменава Николай Михов
в “Кратка френска граматика” (1985 г.), миналото причастие се употребява:
самостоятелно, без спомагателен глагол; със спомагателния глагол “avoir”
(“имам”); със спомагателния глагол “etre” (“съм”). Заедно със спомагателните
глаголи миналото причастие образува сложните глаголни времена (passй composй,
plus-que-parfait, passй antйrieur, futur antйrieur, conditionnel passй,
subjonctif passй, subjonctif plus-que-parfait, infinitif passй, imperatif
passй).
Когато миналото причастие във
френския език е употребено без спомагателен глагол, то е равностойно на
прилагателно име и като него се съгласува по род и число със съществителното,
към което се отнася. Причастието изпълнява ролята на:
– определение: Les lettres reçues. –
Получените писма 1.
Les feuilles tombées.
– Падналите листа.
L’enfant endormi. –
Заспалото дете.
– сказуемно определение: Je crois cette plante morte.
– Смятам това растение за мъртво.
Миналото причастие на
глаголите, спрегнати със спомагателния глагол “avoir”, се съгласува по род и
число с прякото допълнение, ако то предхожда глагола. Прякото
допълнение се изразява чрез следните морфологични средства:
– личните местоимения – преки допълнения – me, te, le,
la, nous, vous, les. Поради това, че формите за първо и второ лице единствено
число са същите, както и при косвеното допълнение, необходимо е прецизно
разграничение между тях.
Примери: Ils nous ont vus
et nous ont dit bonjour. – Те ни видяха и ни казаха добър
ден.
Ils vous ont vus
et vous ont dit bonjour. – Те ви видяха и ви казаха добър ден.
– незименяемото относително местоимение que,
което само по себе си не означава нито род, нито число, но придобива тези
граматически характеристики от формата, към която се отнася:
Примери: La revue que
j’ai reçue est intéressante. – Списанието, което получих,
е интересно.
Les revues que nous avons reçues
sont intéressantes. – Списанията,
които получихме, са интересни.
– в съчетание на въпросителното прилагателно quel
и съществителното:
Примери: Quelle revue avez-vous reçue?
– Какво списание получихте?
Quelles revues avez-vous reçues? – Какви
списания получихте?
Въз основа на това основно
правило могат да се формулират следните заключения:
1. Миналото причастие на
глаголите, спрегнати с “avoir”, никога не се съгласува с подлога, както това се
прави при част от глаголите, спрегнати с “etre”.
И двете изисквания на
основното правило са задължителни, т.е.:
1.1. Ако глаголът има пряко
допълнение, но то е след него, съгласуване не се осъществява.
1.2. Ако допълнението
предхожда глагола, но то е непряко, съгласуване също не се прави.
Миналото причастие,
последвано от изразен или подразбиращ се инфинитив, може да остане изменяемо
или да се съгласува. То може да се съгласува, ако определяната от прякото
допълнение дума е вършител на изразяваното от инфинитива действие:
Примери: 1. Ce sont les
acteurs que nous avons vu presenter au public.[1]
2. Ce sont
les acteurs que nous avons vus jouer des pièces de
Molière.
1. Това са
актьорите, които видяхме да представят на публиката.
2. Това са
актьорите, които видяхме да играят пиеси на Молиер.
Миналото причастие на глагола
“faire” пред инфинитив никога не се променя – срв.: Voilа les chansons que nous
avons fait chanter. – Ето песните, които ги накарахме да
изпеят.
При съгласуването на миналото
причастие на глаголите, спрегнати със спомагателния глагол “etre” е уместно
обособяването на три основни случая:
1. Непреходни глаголи, спрегнати с глагола “etre”.
Тяхното причастие винаги се съгласува с подлога:
Например: Les
délégations étrangères sont arrivées
à la veille de la conférence. – Чуждестранните делегации
пристигнаха в навечерието на конференцията.
2. Глаголи в страдателен залог – тяхното причастие също
се съгласува по род и число с подлога.
Например: Ces pièces
ont été traduites en français. – Тези пиеси бяха
преведени на френски език.
3. Основното правило при възвратните глаголи е, че
миналото им причастие се съгласува по род и число с възвратното местоимение,
ако то изпълнява ролята на пряко допълнение.
Например: Les jeunes filles
se sont réveillées de bonne heure. – Девойките се събудиха
рано.
Оттук следва, че миналото
причастие на възвратния глагол е неизменяемо, ако възвратното местоимение
изпълнява ролята на косвено допълнение – срв.: Les cousines se sont
rencontrées et se sont dit bonjour. – Братовчедките се срещнаха и
си казаха добър ден.
В горния пример причастието
на глагола “rencontrer” е съгласувано, защото местоимението se изпълнява
ролята на пряко допълнение (кого срещнахте? – те се срещнаха, т.е. себе
си), докато причастието на глагола “dire” е неизменяемо, понеже неговото
възвратно местоимение е косвено допълнение (на кого казаха добър ден? –
те си казаха). Необходимо е добре да се анализира ролята на възвратното
местоимение, тъй като неговата форма е една и съща и за прякото, и за косвеното
допълнение. Ако този анализ изглежда труден, препоръчва се следният практически
извод: съгласува се миналото причастие на възвратните глаголи, чието възвратно
местоимение се превежда на български език с помощта на формата “се”.
Обратно, миналото причастие остава неизменяемо, ако възвратното местоимение се
превежда на български език чрез “си”.
Според Н. Михов този
практически извод не претендира за универсалност; той е валиден в случаите,
когато управлението на глагола съвпада в двата езика, т.е. когато и в двата езика
той изисква еднакъв тип допълнение – пряко или косвено. Въпреки това обаче
формулираният принцип може да се възприеме като работно правило.
Миналото причастие на
глаголите, които съществуват само като възвратни, се съгласува само с
подлога: s’abstenir, se blottir, s’emparer, s’en aller, s’évanouir, se
moquer, s’écrier, se souvenir.
С подлога се съгласува и
миналото причастие на някои преходни глаголи, които във възвратна форма
променят смисъла си: s’apercevoir, s’ennuyer, s’йchapper и др.
Съществуват възвратни
глаголи, чието минало причастие се съгласува винаги с подлога: s’absenter,
s’abstenir, se méfier de и т.н.
Сложното минало причастие се
образува от participe present (сегашно причастие) на спомагателния глагол
“avoir” или “etre” и participe passй (минало причастие) на спрегаемия глагол.
Например: рarler – ayant
parlé; vendre - ayant vendu
възвратна форма: s’étant lavé, e
страдателна
форма: ayant été présenté, e.
Сложното минало причастие
изразява предварително и завършено действие спрямо друго настояще, минало или
бъдеще действие. Сложното минало причастие във френския език обикновено
изпълнява ролята на обстоятелствено пояснение и поради това се превежда на
български език чрез подчинено обстоятелствено изречение.
Например: Arrivé
tard à la gare, j’ai manqué le train. – Пристигнал късно
на гарата, аз изпуснах влака.
Бихме могли да заключим, че в сравнение с
миналите причастия в българския език, френското минало причастие се отличава
със своята специфичност и многообразие както по отношение на образуването си,
така и с оглед на по-богатите си семантични нюанси на употреба и съгласуване.
Това би могло да се разглежда като проява на компенсаторен лингвистичен
механизъм – формалният дефицит при функционирането на дадена езикова структура
рефлектира в семантична хипертрофия, свързана с генерализираната способност за
изразяване на повече (и по-разнообразни) граматични отсенки.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Георгиева, Ел. 1968: За някои граматико-синтактични промени на
миналите страдателни причастия в съвременния български книжовен език. – Известия на Института за български език, XVІ, София, 1968.
2. Иванова, А. 1957: Причастията като прилагателни. – Български език, кн. 2, 1957.
3. Куцаров, Ив. 1998: Лекции по българска морфология. –
Пловдив, 1998.
4. Пашов, П. 1999: Българска граматика. – Пловдив,
1999.
5. Първев, Хр. 1969: Черти от семантичната характеристика на
причастията в съвременния български език – Български език, кн.2, 1969.
6. Първев, Хр. 1976: Морфологичните особености на причастията в съвременния
български книжовен език. – Помагало
по българска морфология. Глагол, София, 1976.
7. Чоролеева, М. 1978: За
една характерна особеност на българските причастия на -н и -т.
– Славистичен сборник, София, 1978.
8. Михов, Н. 1985: Кратка френска граматика, София,
1985.