Класификация на функциите на определителния
член
при съществителните собствени имена в
българския език
Катина Кузманова
18.06.2005
г. Първа
публикация (http://www.belb.net/studenti/kuzmanova/Katina_opredelenost-2.htm)
Употребата на членувани и нечленувани форми на
съществителните имена в българския език се свързва с понятията известност,
познатост, споменатост/неизвестност, непознатост, неспоменатост на означения от
тях предмет (Шамрай 1989:3). Т. Шамрай отбелязва неяснотата на изброените
признаци, откъдето следва и ограничената възможност да се отговори
задоволително на въпроса при какви случаи се използват членувани форми на
съществителните имена и при какви – нечленувани форми. Споменатите критерии са
безсилни да обяснят непоследователното членуване както на съществителните имена
изобщо, така и на съществителните собствени в частност. Интерес представлява
въпросът защо след като веднъж адресатът е предпочел членувана форма по
отношение на известен в комуникативната ситуация обект, може разговорът да
продължи около същия обект, но да се прибегне до нечленувана форма:
- Видя ли Бобито
на бала? Хубава ли ú беше роклята?
- Толкова хора,
такава бутаница, Бобито бързаше и тя…
- Ами Боби
се приготви в последния момент… (РР)
Трябва да приемем също, че употребата на членувани и
нечленувани форми, когато се касае до съществителните собствени имена, няма
отношение към синтактичния строеж на изречението. Редица лингвисти, между тях и
Т. Шамрай, стигат до тезата, че използването на членувани или нечленувани
съществителни собствени имена зависи от конкретната речева ситуация и нейните особености.
Тук имаме за цел да
представим разнообразието от функции, които определителният член
получава, не в застиналостта на граматичната система, а в динамиката на
комуникативния „момент”.
Добре известно е, „че определителният член в българския
език е част от думата, изразяваща граматически значения, т.е. той е отделна
морфема” (Шамрай 1989:15). Прибавянето ú към думата води до изменение на
формата на думата.
Предложената класификация на функциите на определителния
член при съществителните собствени имена в българския език има предвид
следното: съвременното състояние на членуването при съществителните собствени в
българския език; комуникативно-прагматични съображения за членуването;
прагматично-оценъчния ефект на членуването. Ще бъдат разгледани следните основни
функции:
1. Членуването като номинопроприално средство:
- при микротопоними (собствени имена, които в момента на
възникването си са нарицателни имена или субстантивирани прилагателни);
- при прозвища (собствени имена, които в момента на възникването
си са нарицателни или прилагателни имена);
- при вторични прозвища, мотивирани от названия на
географски обекти.
2. Членуването като компенсаторно средство:
2.1. на несъответствие между граматично и онтологично
число:
- планини, планински вериги и масиви pluralia tantum.
2.2. на несъответствие между граматичен род и
физиологичен пол:
- вторични прозвища за лица мъже, несъвпадащи по форма с
лични собствени имена на лица мъже;
- някои собствени имена от мъжки род на лица мъже с
форма на -а.
3. Членуването като средство за образуване на именителен
падеж.
4. Членуването като средство за изразяване на уникална
единичност на определено количествено множество от елементи.
5. Членуването като плеонастично средство.
6. Членуването на собствените имена поради небуквалната
им употреба с определена дескриптивна функция.
1. Членуването като
номинопроприално средство
При микротопоними (собствени
имена, които в момента на възникването си са нарицателни имена или
субстантивирани прилагателни).
Микротопонимията включва названия на индивидни обекти с
локално значение. Собствените имена в микротопонимията, които в момента на
възникването си са нарицателни или прилагателни имена, се употребяват
членувани. Този тип микротопоними се доближават до прозвищните имена
(притежават екстензионал и интензионал). При тази езикова номинация
мотивиращата връзка на значението на собственото име с денотата се пази, дори
ако „денотатът загуби онова свое свойство, лежащо в основата на акта на
кръщаване” (Буров 2004:131-132). Става дума за употреба на определени
дескрипции, от което следва, че членуването е задължително.
Извън обсега на анализа остават простите микротопоними,
производни названия, образувани с топонимична наставка, тъй като съществува
тенденция към самодостатъчност на суфикса [срв. Шукерицата,
Песъчивеца (с. Белотинци, Монтана)].
Съставните микротопоними съществуват паралелно с
членуваната и нечленуваната си форма. Мотивировка за употребата на
нечленуваната им форма може да бъде допълнителната им определеност от прилагателното
име (аналогично е изискването за допълнителна определеност при личните имена –
употребата на инициал за второто име или на различни приложения, включително
прякори, напр. Георги Иванов – Гонзо).
Към съставните микротопоними (най-често
състоящи се от прилагателно плюс съществително) спада една интересна група
микротопоними, които регистрират запазването на стари падежни форми на
топонимично ниво. Този тип имена са елиптични антропонимични словосъчетания –
нарицателно име + предлог + антропоним в родително-винителна форма. Напр.: Нивата
на Минча > На
Минча > Минча
(Кокалиева 1994:205-209). Този тип микротопоними са много редки и служат за
означаване на принадлежност. В най-късния топонимичен слой принадлежност се
изразява с посесивни имена от типа Драгáновата
нива / Драганова нива,
където членуваната и нечленуваната форма са в конкуренция.
По-подробно ще се спрем на
структурата на едносъставните микротопоними, образувани от нарицателни имена
или субстантивирани прилагателни, защото членуването при тях е задължително
(преди названието да се официализира).
Р. Русинов вижда в членуването на
микротопонимите реализация на номинопроприална (онимизационна) функция на
определителния член: „Така нарицателното име, превърнало се чрез членуване в
собствено, не загубва апелативното си значение, но към него се наслояват и
свойствата на собственото име” (Русинов 1990:84).
В онимизацията си названията на
микротопонимите се нуждаят от определителния член като средство за
преминаването им в друг статус. Най-последавателно номинопроприалната си
функция определителният член реализира при съществителните нарицателни имена.
Както беше отбелязано, прозвищните имена образуват преходна зона между
нарицателните и собствените имена, защото (част от тях) произхождат от нарицателни
съществителни или прилагателни имена и се употребяват като определени
дескрипции за референция на отделни лица, т.е. членуването при тях има
задължителен характер.
При прозвища (собствени имена,
които в момента на възникването си са нарицателни или прилагателни имена).
Вече беше обърнато внимание на
задължителното членуване на прякорите и прозвищните имена, а също и че могат да
бъдат употребени самостоятелно или като приложения към официалните лични имена.
Макар и да се срещат нечленувани прозвищни имена, произхождащи от нарицателни
съществителни или прилагателни, напр. Солен
Калчо, Сопол Иван (ИвП), Блонди,
Антигон, те представляват изключение, поради специфичността на формата.
Ако прозвището Блонди
спада към типа прозвища с особен характер (име с чуждоезиков изходен модел от
английската дума ‘blond’), то
прякорът Антигон има по-интересна словообразувателна
история. Той представлява трансформация на прякор прецедентно име. Носителят му
го получава заради речева проява – назовава произведението на Софокъл “Антигон” вместо “Антигона”. Членуваната форма на
съществителното собствено от мъжки род единствено число (Антигон
– в побългарен вариант) съвпада акустично с нечленуваната форма на съществителното
собствено от женски род единствено число Антигона. Оразличаването на двете форми се
осъществява чрез нечленуваната форма на прозвището в мъжки род единствено
число.
Пътят на
нарицателното съществително до прозвището е следният:
1) квалификация на
лицето, напр. Жендо [„Шетахме
из вътрешна Добруджа и правехме обири на по-богати хора.” (ИвП)] е хайдутин. Нарицателното съществително хайдутин функционира като
квалификативно-оценъчен предикат;
2) присвояване на
квалификацията като псевдодескрипция, напр. тоя
хайдутин Жендо;
3) узуализиране на
определената псевдодескрипция до прозвище, напр. Жендо Хайдутина. Тук псевдодескрипцията е в постпозиция спрямо
собственото име.
И така, членуването
е „единственото морфологично явление, което съпътства процеса на семантичното
преобразуване на нарицателните съществителни имена в собствени прозвищни”
(Георгиев 1978:86-87). А елиминирането на членната морфема сигнализира прехода
на прозвищното име в същинско собствено име, т.е. този процес се извършва чрез
елиминирането на най-яркия морфологичен признак на прозвищното име –
членуването.
Членуването е във
функцията на номинопроприално средство и при преобразуването на фамилно име в
прозвище, което съвпада по форма с нарицателно съществително (образуване на
вторични прозвищни собствени имена), а също и при вторични прозвища, чиято
форма съвпада с названия на географски обекти, напр. Софията, Врацата и др.
2. Членуването
като компенсаторно средство
2.1. На
несъответствие между граматично и онтологично число
В българските
граматики се посочва, че собствени имена pluralia tantum са предимно собствени имена на планини, планински
вериги, масиви, напр. Алпи, Родопи,
Пиренеи и др. Според
Ст. Стоянов тези имена са „винаги
членувани освен когато са обръщения или са написани върху географски карти”
(Стоянов 1980:28-29). Върху тази основа Ст. Буров поставя
следните два въпроса: (1) Дали членуваната форма на тези съществителни е тяхна представителна
форма, или се отнася само до употребата им в речта; (2) Защо за разлика от
съществителните собствени singularia tantum, които по
принцип не се членуват, имената pluralia tantum от този тип
се членуват (Буров 2004:138).
Според автора
членуваната форма на тези съществителни собствени не е тяхна представителна
форма, тъй като категорията определеност/неопределеност се отнася до именната
синтактична група (като цяло), в която функционира съществителното име. От
друга страна, наблюдението на Ст. Стоянов е, че в обръщение тези имена не се
членуват. Може да се заключи, че основна е неопределената им форма, а в речта
функционират като членувани или в членувана именна група.
Ст. Буров говори за
нуждата от определителен член при съществителните собствени pluralia tantum във функцията на компенсаторно
средство. Той смята, че проблемът се състои в отнасянето на формата за
множествено число към единичен, точно определен обект (Буров 2004:138). Граматичната
множественост влиза в противоречие с онтологичното число на референта. Това е
причината формата да се нуждае от определителен член – за да бъде ограничено
отъждествяването ú до един обект. Определителният член тук трябва да
сигнализира единичност на референта. Обратно, съществителните собствени за
географски обекти, които са singularia tantum, не се
нуждаят от членуване, защото формата за единствено число на името отговаря на
числовата характеристика на неговия референт.
2.2. На несъответствие между
граматичен род и физиологичен пол
До момента набелязах
(макар и не синтезирано) степените на производност на вторичното прозвищно име.
Схематично очертано, положението е следното:
Сокола (вторично прозвищно
име) < Соколов (фамилно име) < Сокола и Соколите (родово-фамилно
прозвище) < Сокола (лично прозвище) < сокол (съществително
нарицателно име).
При образуването на
вторични прозвища на лица мъже, съвпадащи по форма с лични собствени имена на
лица жени, вторичните прозвища се членуват.
Аналогично с противоречието
на съотнасянето на формата за множествено число към единичен обект (собствени
имена pluralia tantum за географски обекти) е
противоречието между граматичен род на прозвището и физиологичен пол на
референта му. В този случай вторичното прозвище се нуждае от определителен
член, за да се компенсира несъответствието между формалния род на името
(какъвто е граматичният род) и физиологичния пол на референта, напр. Динката от Динков.
Отново като
компенсаторно средство се явява определителният член при членуването на някои
собствени имена от мъжки род на лица мъже с форма на -а, напр. Савата, Павката.
Забелязва се, че
други имена от мъжки род на лица мъже на
-а/-я не се членуват, напр. Илия, Никола. За тях Ст. Буров отбелязва, че
„макар формално да завършват на -а/-я,
мъжкият род е достатъчен за идентифициране на лице от мъжки пол” (Буров
2004:140).
Счита се, че имената
на лица мъже с форма на -о и -и, които са от мъжки род, не се
членуват, но Вл. Георгиев посочва пример на членувано лично име на -о
от североизточните диалекти: Жекото дойде, Видях Жекото
(Георгиев 1985:168), а Ив. Харалампиев смята, че личните мъжки имена на -и също се членуват, напр. Добри – Добрито, Цани – Цанито (Харалампиев
1994:54).
Ролята на
собственото име е да служи за отъждествяване на точно определен обект, т.е.
значението му за единичност е негов метаезиков признак с прагматичен характер.
Противоречието между формален, граматичен род на името и физиологичен пол на
референта и между граматичното число на името и онтологичното число на
референта се отстранява чрез членуване на съществителното собствено. Или:
специалното отделяне на името посредством езикови средства осигурява
препращането му към лице от съответния пол или сигнализира единичността на
референта. „Членуването се превръща в задължителен компонент на формата за
недвусмислено идентифициране на определен референт и за отъждествяване тъкмо на
тази форма с този референт” (Буров 2004:140).
3. Членуването като
средство за образуване на именителен падеж
Беше обърнато
специално внимание на членуването при личните имена според някои по-общи
особености на значението им и се изтъкна, че принципно личните имена не се
членуват, но съществуват и известен брой изключения:
·
някои
лични мъжки имена, завършващи на -а,
напр. Савата, Томата;
·
умалителни
и ласкателни мъжки имена, образувани с наставка -ка, -ичка, -ничка, -е, -енце, -че, -ле, напр. Ванката, Васето, Митенцето;
·
умалителни
и ласкателни женски имена, образувани с наставките -е, -ле, -че, напр. Галето,
Силвето, Стефчето.
За горните три групи
имена Ст. Стоянов отбелязва, че се използват винаги с членуваната си форма в
речта. Изключение са случаите, когато тези имена са обръщения (Стоянов
1980:26-27).
Настоящата
класификация на функциите на определителния член приема, че в първата група
имена (някои лични мъжки имена, завършващи на -а) членуването е компенсаторно – неутрализира несъответствията
между граматичния, формалния род на името и физиологичния пол на референта му.
Относно другите две
групи имена ще се спра на „изключението” на Ст. Стоянов, което гласи, че тези
имена се употребяват винаги с членуваната си форма в речта с изключение на
случаите, в които те функционират като обръщения.[1]
Умалителните и
ласкателните мъжки имена с наставка -ка,
-ичка, -ничка, -е, -енце, -че, -ле,
като Ванка, Васе, Митенце са
обръщения, т.е. това е тяхната звателна форма. Всички умалителни и ласкателни
имена от този тип са неузуализирани за разлика от гальовно-умалителните имена на
-и, напр. Добри, Съби. Следователно нечленуваната форма на
гальовно-умалителните имена на -и в
именителен падеж съвпада с формата на същите имена в звателен падеж, което
означава, че като мотивация за тяхното членуване може да се приеме
недостатъчността на окончанието -и за
идентифициране на лица от мъжки пол.
Подобна е ситуацията и при
умалителните и ласкателни женски имена, образувани с наставка -е, -ле, -че, като Верче, Марийче, Доре, които също са неузуализирани, срв. Мария, Марийка, но Марийче(?).
именителен падеж звателен
падеж
ж.р. Мария Марийо
Марийка Марийке
(?) Марийче
именителен падеж звателен
падеж
м.р. Мито
Мито/е
Митко Митко
(?)
Митенце
Примерът илюстрира
как развитието на имената в тяхната звателна форма изпреварва съответствието
си в именителен падеж. Парадоксален е фактът, че ако за официалните имена
основна, т.е. изходна е формата им за именителен падеж (чрез нея се образува
звателната форма), то при претърпелите многостепенно развитие умалителни и
ласкателни имена изходна е звателната форма. От примера става ясно как срещу
вокатива Марийче (за женски род) и Митенце (за мъжки род) не стои
съответствие в именителен падеж. Дефективността на парадигмата сигнализира за
неспособността на окончанията да произведат номинатив срещу всяка звателна
форма при умалителните от този тип. Това налага образуването на именителен
падеж при умалителните и ласкателни мъжки имена на -ка, -ичка, -ничка, -е, -енце, -че, -ле, както и умалителните и
ласкателни женски имена на -е, -ле, -че
да се извършва чрез допълнително средство, каквото в случая е определителният
член. Така умалителните и ласкателни имена от този тип, които в звателен падеж
функционират с нечленуваната си форма, ще имат за свое съответствие в
именителен падеж форма, равна на членуваната звателна форма, напр. Марийче – Марийчето.
„Изключението” на
Ст. Стоянов, според което – нека припомним – този тип имена не се употребяват
членувани, ако функционират като обръщения, е всъщност мотивирано от
вътрешносистемното развитие.
Ст. Гърдев правилно
забелязва, че последната част от развитието на системата на умалителните форми
е появата на умалително-гальовни нечленувани имена, напр. Ванче ще дойде за вечеря; Видях Анче на спирката. Авторът стига до
извода, че конотативното значение не трябва да се приписва на определителния
член, а на неговото извънредно включване или изключване във/от думата (Гърдев, 2005).
4. Членуването като
средство за изразяване на уникална единичност на определено количествено
множество от елементи
При анализирането на
средствата за изразяване на количествени отношения в езика „клас” и „множество”
се употребяват често като синонимни термини. Тяхното разграничаване отбелязва Ст. Гърдев като не
приема способността на собственото име да означава множество. „Множеството е
съвкупност от елементи, организирана на основата на един или няколко актуални
признака, които са надбавени над признаците, присъщи на същите тези обекти,
разглеждани като елементи на оня клас, който е означен при тяхното назоваване”
(Гърдев 1997:42).
„Собственото име е лишено от семантика за качествена еднородност на съвкупност
от обекти, т.е. от способността да означава понятие, клас. В същото време то
може да бъде (контекстуално, актуално) мултиплицирано, за да означи
характеристическото свойство на ситуативно организираното множество” (Гърдев 1997:43).
Плуралната форма на
собствените имена е поставена под въпрос поради спецификата ú
(проблематичната сигнификативна отнесеност на съществителните собствени).
Отбелязва се, че плуралната форма води до промяна в лексикалното значение.
Следователно „появата на числова парадигма при собствените имена не е свързана
с назоваване на обикновена количествена множественост, а съответства на
известни семантични различия в назования обект” (Косеска-Тошева, Гаргов
1994:52).
Вече беше изяснена
същността на термина множество и
способността на съществителните собствени да образуват такова множество. Можем
да обобщим, че множеството, означено чрез собствено име в множествено число, се
образува на базата на общо значение „обектът, който се нарича така”. Още в
подкрепа на тезата, че собствените имена могат да образуват множества, е
отношението уникални обекти от действителността – тяхното именуване.
Именуването винаги съдържа информация, че дадено собствено име може да бъде
употребено за означаване на друг(-и) обект(-и).
Абсолютната,
категорично единична структура на собственото име включва в себе си означения
за рождената дата, професията, възрастта и т.н. Извън тази потенциална
структура и извън даден контекст, което и да е собствено име престава да
функционира като неповторимо. Ето защо разбирането за собствените имена като
„твърди определители” е възможно в прагматичен, речев аспект. На системно ниво
индивидуализиращата функция е чужда на собствените имена.
В плуралната си
форма съществителните собствени означават определено броимо множество от
обекти, които носят това име. В множествено число основната функция на
собственото име – да означава индивидуален обект – се запазва, но се реализира
спрямо множество обекти. Важно е да се отбележи, че индивидуализация на
обектите вътре в множеството не се извършва, т.е. не може да се извърши
референциално отнасяне спрямо единствен обект. Собственото име в множествено
число не осъществява индивидуализация на обекта, а конституира множество от
обекти. Промяната в индивидуализиращата функция на собственото име се в
реализира противопоставянето между единствено и множествено число.
Не се спирам
детайлно върху този вид промяна, тъй като целта е да бъде засегната само една
страна от семантиката на формата за множествено число на собствените имена –
редовната употреба на определителен член, когато именната фраза представя
обекта като определен, напр. Мартиновците участват в отбора по футбол. (РР)
В този случай
определителният член реализира функцията си на системно средство за
индивидуализиране на обекта чрез отнасяне към даден контекст.
Освен
идентифициращата роля на определителния член трябва да се има предвид и ролята
му за формиране на количествените характеристики на множеството.
Въпросът за
значението на определителния член в множествено число в българския език е почти
дискусионен по отношение на становището за наличието или отсъствието на т.нар.
количествена функция на определителния член.
Ст. Гърдев приема
становището, че с употребата на определителен член (или други средства за
определеност) към множествената форма на собственото име се изразява уникална
единичност на неопределеното количествено множество от елементи (но не и на
елементите поотделно). Категорията определеност изразява, в този случай,
уникална единичност на обекта, който е множество. Уникалната единичност в
граматичната литература се нарича „индивидуална определеност”, но тя не отвежда
към математическата, бройната определеност на количеството.
Определителният член
не определя конкретен брой, не околичествява в абсолютен смисъл. При неговата
употреба множеството се представя като известно. Чрез службата си на
идентификатор определителният член представя количествените характеристики на
множеството, което е идентифицирано. Може да се обобщи, че определителният член
свежда количеството до известно количество. В този смисъл количествената
изчерпаност на множеството се носи от определителния член. Ако известното
множество е абсолютно околичествено предварително, определителният член може да
представи информация за количеството на множеството, равно на определен брой.
Това означава, че определителният член приписва онази количествена стойност на
множеството, която е била зададена при идентификацията на това множество.
Функцията на
определителния член като количествен релатор се отличава от относителната
квантификация реализирана чрез количествените наречия много/малко и техните синоними (при тях има изходна мярка, спрямо
която количеството се определя като по-голямо или по-малко). Ст. Гърдев предлага да
наречем определителният член „приравнителен, или идентификационен
квантификатор, което определение произтича непосредствено от факта, че чрез
неговата употреба се осъществява идентифициране (и) на количеството на обектите
в множеството” (Гърдев
1997:38).
Определителният член
в множествено число на съществителните собствени имена служи за количествено
ограничаване на множеството, което изпълнява предиката. Без неговата функция същото
това множество може да бъде равно на множеството на целия тип „всички хора,
носещи това име”.
5. Членуването като
плеонастично средство
Функциите на
собствените имена могат да бъдат изпълнявани от същински собствени имена, които
са „твърди определители” и не се нуждаят от членуване, а могат да бъдат
изпълнявани и от определените дескрипции за идентифицираща референция, в които
името се членува. Във втория случай определените дескрипции са в ролята на
функционални или ситуативни собствени имена. Ст. Буров пише, че
членуването на собствени имена, които са твърди определители, има прагматична
стойност: говорещият изразява оценъчно отношение към обекта (Буров 2004:144).
Това могат да бъдат:
- собствени лични
имена на жени
Казват, че ще се сгоди за Мариолицата, обесникът. (ИвВ)
- собствени имена на
географски обекти
- Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да
видиш Вена?
-
Какво ще ú гледам на Вената,
град като град, хора, къщи, салтанати. (АлК)
- фиктивни
наименования
Евровизията е шлагерен попфестивал. (НТВ
„Горещо” 12.03.2005 г.)
Говорещият може да
изрази иронично, пренебрежително, снизходително и пр. отношение към обекта.
Прагматичнооценъчният
ефект на членуването при собствените имена в езици с развита морфологична
категория определеност/неопределеност е обект на много изследвания. Ст. Буров прави общ
преглед на някои от тях. Авторът посочва, че според М. Кочиш при членуване собствените
лични имена в унгарски език придобиват народно-фамилиарен оттенък, а
членуваните фамилни имена в единствено число се схващат като по-груби. Според
В. Венкова в португалски език с членуването на собствените лични имена се
изразява интимност, близост. М. Липатова смята, че с членуваните обръщения във
френски език се реализира желанието на говорещия да изрази своето отношение към
събеседника (фамилиарно, пренебрежително, презрително и др.). В английски език,
отбелязва Ж. Молхова, с членуването на собствено съществително говорещият
изразява допълнително значение ‘известният, познатият’. При членуването на
собствени имена на жени актриси се изразява значението ‘единствената’. Молхова
посочва, че определителният член при собствените имена на жени може да бъде
употребен и като средство за изразяване на презрително отношение на говорещия
към обекта (Буров 2004:144-145).
Така представени,
характеристиките на определителния член като плеонастично средство включват и
членуването в случаите, в които то служи за изразяване на свойско отношение към
обекта. Членуването като средство за изразяване на свойско отношение е частен
случай на членуването като плеонастично средство (особено ако се вземат под
внимание примерите с членуване на собствени имена на географски обекти, като Европата, Софията и т.н. За тях В.
Венкова смята, че се членуват поради прагматичния фактор – географска,
историческа близост или интензивност на икономическите и политическите
контакти).
Настоящата
класификация на функциите на определителния член при съществителните собствени
имена разглежда членуването като плеонастично средство със значения: първо,
като натоварване на назовавания обект с отрицателно оценъчно отношение и,
второ, показва се свойско, близко, с народно-фамилиарен оттенък отношение към
назовавания обект.
И така, членуването
като плеонастично средство представлява членуване на собствени имена „твърди
определители” и показва отрицателно или близко, свойско отношение на говорещия
към обекта. Напр.:
Тя, Европата,
е малко напудрено котенце. (КЕ)
Ех,
ако парите от тези далавери не бяха отишли по сини червени и жълти джобове, а
за инфраструктурата, с какви магистрали щяхме да влезем в Европата, а? (ТР
25.03.2005 г.)
В други случаи можем
да говорим за членуването като средство за изразяване на свойско отношение
(става дума за функцията на определеността при названия на географски обекти с
национална значимост в историческата памет на българина). Напр.:
И
тази мечта да не е свързана с чужди армии, минаващи Дунава, или паница леща, made in Europe? (ЛД)
Този
разговор е дълъг, протяжен и мръсен, като Дунава… (ЛД)
За членуването на
съществителните собствени мъжки род единствено число Ив. Харалампиев пише, че е
„напреднал процес, чиито прояви са чести в българската книжнина още в началото
на XX в.” (Харалампиев 1997:187). Авторът сочи
като пример честото членуване по това време на България/Българията, Русия/Русията, Молдова/Молдовата.
Ст. Буров сочи факултативния
характер на подобен тип членуване и липсата на системност при употребата му: Искъра, Дунава, Етъра, Осъма, но Янтрата(?), Марицата(?) (Буров 2004:143 – примерите са заимствани от автора).
Той предлага две посоки за обяснението на механизма на членуване.
Първо, употребата на
членуваната форма може да се мотивира от особена психологическа нагласа на
говорещия да изрази свойско отношение към обекта, подчертана близост. Това е
причината членуваната форма да се употребява по-често от жителите, които са в
непосредствена близост до обекта. Членуваната форма не служи за именуване на
съответния обект в неговата цялост, а за именуването на само онази част от
обекта, която говорещият съзнава като близка, своя. В изречението Ще ходим
на Дунава да ловим риба
членуваната форма Дунава означава ‘в /около онази част на реката, която е
определена в комуникативния акт, позната е и за двамата участници в него’.
Може да се приеме,
че членуваната форма сигнализира детайлизираност (и в този смисъл ‘познатост’),
а нечленуваната форма – недетайлизираност (цялостност).
Ст. Буров допуска и друга
причина за членуването. Става дума за несъответствието по род между
съществителното река (женски род) и собствените имена Дунав, Искър, Осъм (мъжки род). Нарицателното съществително река
и названията на конкретните географски обекти се намират в хипонимично
отношение. Определителният член компенсира граматичнородовото несъответствие на
имената в отношение на хипероним – хипоним. Според автора тази мотивация за
механизма на членуването е обяснение за това, че собствените имена на реки от
женски род не се членуват, или членуването им винаги е плеонастично.
Известно е още, че
имена на -и, отнасящи се до лица
жени, когато полът „се подтиска” от признака „малко същество”, могат да се
членуват, а когато се отнасят до лица мъже, се употребяват нечленувани (по
Буров 2004:139-140), напр. Вики, Слави,
Тони. Това са най-често съществителни собствени гальовно-умалителни, които
се отнасят както до лица жени, така и до лица мъже.
Според Ив.
Харалампиев лични мъжки имена на -и
също се членуват, напр. Цани – Цанито,
Боби – Бобито (Харалампиев 1994:54 – примерите са заимствани от автора). Но
тук става дума по-скоро за членуването като компенсаторно средство на
несъответствията между граматичен род и физиологичен пол, т.е. окончанието на -и не е достатъчно за идентифициране на
лица от мъжки пол.
Разговорната реч предлага множество примери,
от които става ясно наличието на два противоположни процеса:
1) Членуването като
средство за изразяване на свойско отношение към обекта обхваща
всички
собствени имена на -и, които могат да
се отнасят до лица жени и до лица мъже. Напр.:
- за лица жени
Венито те търси днес. (РР)
А Радито
забравила да дойде… (РР)
- за лица мъже
Поздрави
специално
Вилито.
(РР)
Кажи
на Цецито, че го чакам. (РР)
Членуваните форми се
употребяват и в случаите, когато съществителните собствени са във функция на
обръщения, напр. Тонито, как сме днес?
(за лица жени и мъже). Може да се направи сравнение със значението на
определителния член във френски език при нарицателни съществителни, означаващи
професии, длъжности, родствени отношения, за които М. Липатова констатира, че
когато са обръщения, се използва членуваната им форма, като по този начин
говорещият изразява отношението си към събеседника (по Буров 2004: 144).
2) Употреба на нечленувани
форми на всички собствени имена на -и,
които се отнасят до лица жени и до лица мъже. Нечленуваните форми се употребяват
без оглед на функцията на собственото име в изречението, напр. Боби,
ще дойдеш ли с мен? и Как е Боби? (за лица жени и
мъже). Може да се приеме, че в тези случаи говорещият изразява оценъчно
отношение към обекта посредством гальовно-умалителната форма – нечленуваната
ú форма е самодостатъчна. И обратно, когато гальовно-умалителното име не
се осъзнава (от говорещия) като носител на оценъчно отношение, се налага
употребата на определителен член, който да сигнализира прагматичнооценъчния елемент
в изказването.
Към собствените имена, които не се осъзнават
като умалителни, спадат и лични имена на лица жени, образувани с наставка -ка, напр. Иванка, Стоянка, Стефка. Тъй като суфиксът е загубил семантичното си
значение, неговата роля се поема от определителния член, напр. Ще я питам Стоянката какво ще прави след
година, където чрез членуваната форма се реализира желанието на говорещия
да изрази своето отношение към обекта. Същата е мотивировката е при употребата
на този тип имена във функция на обръщения, напр. Стефката, имаш ли часовник?
6. Членуването на
собствените имена заради небуквалната им употреба с определена дескриптивна
функция
Отделянето на такава
група съществителни собствени имена доказва сериозните семантични причини за
употребата на собствените имена с членуваната им форма. Членуването превръща
собственото име в определена дескрипция при небуквалната употреба на членувани
собствени имена, напр. Желев – ЖивковЪТ на СДС (примерът е взет от Ив. Харалампиев
1997:177), Драги зрители, посрещнете ЧаушескуТО
на новото време (БТВ) (примерът е взет от Буров 2004:146).
Както се отбеляза,
прозвищните имена са собствени имена, с които се назовават лица според техни
качества или прояви. От една страна, прозвищните имена имат дескриптивно
значение, защото произхождат от съществителни нарицателни или прилагателни
имена, от друга страна, те се употребяват винаги като определени дескрипции. За
прозвищни имена говорим тогава, когато условните наименования се изравнят по
статус със собствените имена, т.е. прозвищата се създават чрез узуализиране на
условните наименования. За възникването на условно наименование (квалификация
на обекта) е необходимо само сполучливото ú преписване.
Съществуват обаче и
един особен вид прозвища, които произхождат от собствени имена. Възможността
собствено име да се превърне в прякор е обусловена от факта, че собственото име
може да се съотнесе допълнително с актуални, характеристични признаци, когато
се е превърнало в име на тип („прецедентно име”). Придобиването на признакова
определеност от собствените имена
дава възможност за метафоричната им употреба като прякори за именуване на друг
обект.
Всичко, което беше
припомнено за образуването и характера на прозвищното име, е във функцията на
оразличител спрямо собствените имена в небуквалната им употреба с определена
дескриптивна функция, тъй като за стабилизирането на един прякор (за
превръщането на едно условно наименование в прякор) роля има възможността за
повтаряемост на неофициалното име в устойчива среда (Гърдев 2004).
В примери от типа Желев
– ЖивковЪТ на СДС членуваната форма ЖивковЪТ според нас е нереализирано
прозвище. Такива нереализирани прозвища граничат с прозвища, образувани
от собствени имена, и може да се приеме, че са прецедентни (тъй като в противен
случай няма да влязат в средствата за масова комуникация), но не са прозвища
(тъй като липсва време, за да се наложат като прозвища). Напр.:
Синът
на удавилия се Саша и ДонкихотЪТ
на революцията – Степан Копьонкин. (РР)
Подобна
небуквална употреба на членувани собствени имена носи ярка стилова оцветеност
(характерен признак на оказионалните словообразувания), но ограничава функцията
на наименованието единствено до дескриптивна (най-често се спира до
еднократната употреба на определена дескрипция) поради влиянието на типични
особености на съвременната лигвокултурологична среда (мобилност,
информативност, анонимност и др., вж. Гърдев 2004).
БИБЛИОГРАФИЯ
Буров
2004:
Ст. Буров. Познанието в езика на българите.
Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността. Велико
Търново: Издателство “Фабер”.
Георгиев
1978:
Ст. Георгиев. Собствени прозвищни
имена.// П. Пашов (съст.). Помагало по българска морфология. Имена. София: “Наука и изкуство”.
Георгиев
1985:
Вл. И. Георгиев. Проблеми на
българския език. София: Издателство на БАН.
Гърдев
1997:
Ст. Гърдев. Множествено число на
собствените имена.// Д. Кенанов, Ц. Иванова (съст.). Българистични
проучвания. Т.2. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Велико
Търново: Издателство “ПИК”.
Гърдев
2004 (под печат): Ст. Гърдев. Прякори прецедентни
имена.// Доклад, четен на Национална конференция “Проблеми
на българската ономастика. София 2004”. София,
26.04.2004 г.
Гърдев
2005 (под печат): Ст. Гърдев. Наблюдения върху
дистрибуцията на определеността при умалителните форми на женските лични имена.//
Доклад, четен на научна конференция “Проблеми на
българската ономастика, етнолингвистика и етимология”, в чест на 85-годишнината
на акад. Иван Дуриданов. София, БАН, 9-10 май 2005 г.
Кокалиева 1994: Р.
Кокалиева. Топоними с антропонимичен произход в родително-винителен
падеж.// Състояние и проблеми на българската ономастика. Велико Търново.
Косеска-Тошева,
Гаргов 1994:
В. Косеска-Тошева, Г. Гаргов.
Българско-полска съпоставителна граматика. Т. 3. Семантичните категории
количество и степен. София: Издателство на БАН.
Русинов
1990:
Р. Русинов. По въпроса за функцията
на определителния член в микротопонимията.// Н. Ковачев (съст.). Състояние и
проблеми на българската ономастика. Велико Търново.
Стоянов
1980:
Ст. Стоянов. Граматическата
категория определеност в българския език (Членуване на имената). София: “Народна просвета”.
Харалампиев
1994:
Ив. Харалампиев. Българските членни
форми – минало, настояще и бъдеще.// Р. Русинов (ред.). Лингвистични студии.
Велико Търново: Университетско издателство “Св.
св. Кирил и Методий”.
Харалампиев
1997:
Ив. Харалампиев. Бъдещето на
българския език от историческо гледище (върху морфологичен материал). Велико
Търново: Университетско издателство “Св. св.
Кирил и Методий”.
Шамрай 1989: Т. Шамрай. Членувани и нечленувани
имена в българския
език. София: “Народна просвета”.
ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ
АлК - Ал. Константинов. Събрани съчинения. София, 1974
БТВ - Би Ти Ви
ИвВ - Ив. Вазов. Събрани съчинения.
София, 1966
ИвП - Ив. Петров. Хайка за вълци.
„Златна колекция XX век”, 2005
КЕ -
извадка от тема, участвала в национален конкурс „Евроинтеграцията на България
през погледа на младия човек. София. 2004”
ЛД -
Л. Дилов-син. Седнал във въздуха.
„Сиела”, 2003
НТВ - Нова телевизия
РР - разговорна реч
ТР - в-к „Труд”