Надежда Илиева Матеева

Лексикално и синтактично равнище на езика в есетата на Илия Бешков

Първа публикация

Есето е тип текст, който дава почти неограничена свобода във форма и съдържание. Липсват ясно установени правила и закономерности при изграждане, както и нееднозначна функционалност. Тези особености позволяват на есето да присъства в отделните функционални стилове и да изпълнява различна роля.

В речниците на литературните термини определенията за есе се доближават: „жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия.” (Богданов, 93, с. 123). Есето „се причислява към отворените, вътрешно неограничени изразни форми на научното търсене, чиято цел са не конкретните резултати, а преди всичко провокирането на читателя към мислене.” (ЕРЛТ, 2004, с. 144).

Като основни характеристики на есето се посочат: образност и анафоричност, творческа самобитност и новаторски дух (Богданов, 93, с. 123); подчертана субективност на изложението, свободен начин на разглеждане на темата, вариационно кръжене около предмета (ЕРЛТ, 2004, с. 144); оригинална композиция, изискан, цветист стил, изпълнен с афоризми, със самобитни и духовити разсъждения и смели обобщения... (РЛТ, 80, с. 280); пряк и дори личен призив към читателя с цел да се ангажира в процеса на интерпретиране (Фаулър, 93, с. 77).

Според Роджър Фаулър в неговия „Речник на съвременните литературните термини” (НИ, С., 1993) „есето не притежава формално структурна последователност и стремеж към окончателен синтез, най-голямо значение има играта на мисълта в свободни асоциации по избраната тема. Следователно есето не е полемика, а разговор с въображаем читател.”

Изследователите отбелязват близостта на есето с други жанрове като трактат, беседа, статия, очерк. Но то се различава със своя асоциативен, често скокообразен ход на мисълта, разиграване на мисловни визии. Робърт Скоулс и Карл Клаус в съвместния си труд „Елементи на есето” ни представят своя опит да систематизират жанра съобразно аналогиите му с ораторството, стихотворението, разказа и пиесата, като правят извода, че „всяко есе може да представлява съчетание от четирите основни форми”. Най-разумният подход е онзи, при който есето се възприема като второстепенна, но и самостойна форма.

Есето възниква още преди формирането на художествената проза. Близки до него форми могат да се открият в Античността – философските диалози на Платон и морализми на Теофраст, в „Писмата до Луцилия” на Сенека, във фидеистичните проповеди на Августин Блажени. Като термин и форма жанрът „есе” е въведен от френския хуманист Мишел дьо Монтен (1533–1592). През 1580 г. той издава първа и втора, а през 1588 г. третата книга на своите „Опити” (Les essais). В тях надделяват литературно-философските му размишления върху конкретни исторически факти от неговото минало и съвремие, етически въпроси, свързани с битови и културни проблеми. По-късно Франсис Бейкън възприема термина „опити” (essays) и по този начин полага началото на английската традиция.

Във Франция Монтен утвърждава модела на спора, най-вече на морална основа, изграден върху анекдотите и поуките, които ще се извлекат от тях. По отношение на стила то е селективно и интелектуално,а не открито изповедно. В Англия Уилям Хазлит, Чарлз Лем и др. правят есето по-сантиментално като приглушават сериозната страна, която французите извеждат на преден план.

Голямо значение има и една друга тенденция в европейската философия през 17. и 18. век: Р. Декарт, Б. Паскал, Дж. Лок, Г. В. Лайбниц и др., които използват есето, за да подчертаят фрагментарния характер на своите познания. В Германия есеистичните форми се появяват едва през 18. век (Г. Е. Лесинг, Й. Г. Хердер, К. М. Виланд, Шилер, Гьоте). Значителни немски есеисти от 19. век са Ф. Ницше, Й. Хофмилер, Е. Блох, Т. Ман, Т. Адорно, В. Хайзенберг. През следващите столетия в европейската литература изпъкват видни есеисти – Джон Милтън, Ч. Лем, Дж. Ръскин, Т. Маколи, М. Арнолд, У. Пейтър, Б. Шоу, Р. Л. Стивънсън, Р. Стил в Англия; Волтер, Ф. Брюнетиер, Ш. О. Сент-Бьов, Т. Готие, Р. Ролан, Анатол Франс, Р. Ваян, Й. Тен, Стендал във Франция; Унамуно, Ортега-и-Гасет в Испания, Р. У. Емерсън, Самюъл Джонсън, Голдсмит, Хемингуер в Америка.

Есето се появява в българската литература през 19. век в публицистиката на Л. Йовчев (Екзарх Йосиф). Като жанр се утвърждава чрез културноисторическите „Писма от Рим” (1895 г.) на Константин Величков и в критическата проза на П. П. Славейков („Душата на художника”), а също и на неговите съвременници (Димо Кьорчев, Боян Пенев,Владимир Василев). Есето става модерно през 20-те и особено през 30-те год. на 20. век, когато проблематиката му неимоверно се разширява: натурфилософска, народоведска, психологическа, философска социологическа, общокултурна. Изтъкнати есеисти от този период са Ив. Хаджийски, Н. Шейтанов, Ат. Илиев, К. Гълъбов. През 60-те год. есето изживява нов разцвет в творчеството на К.Константинов, Е. Каранфилов, И. Бешков, А. Далчев, Цв. Стоянов, Исак Паси, Т. Жечев, Здр. Петров.

През 1934 г. Константин Гълъбов в предговора „Есе върху есето” към книгата си „Орнаменти” отбелязва: „Фактът, че есеизмът е национално и индивидуално отличен, е вече сам по себе си достатъчно указание,че той не е наука, а творчество, изкуство”. К. Гълъбов пише за есето не като за определен жанр, а като особен вид мислене и поради това употребява думата в нейния обобщен смисъл – есеизъм. Той се опитва да разграничи философското от есеистичното мислене: „Докато философът, подобно ученият, се стреми да установи истини, есеистът се стреми не само да установи истини,но и да ги пречупи през призмата на своята индивидуалност – да ни даде техния спектър.”

Структурата на есето се разглежда като преплитане на различни, понякога изключващи се форми. Това затруднява определянето на неговата специфичност и довежда до становището, че му е „позволено всичко”. Сюжетът има понижени функции и не е задължителен – може „да се говори за една емоционално-психологическа, мисловно-интелектуална сюжетна основа, ядро, които поемат ролите на сюжета” (Иван Радев). В композицията на есето няма установени компоненти като увод, изложение, заключение. Отделните елементи са структурирани свободно – причинно-следствената връзка също не е задължителна. „Същността на есето е в разсъждението, постигнато чрез игра на мисълта и емоционална съпричастност” (Радослав Радев).

Есето има двойнствена природа в стилистичен аспект – от една страна, системно-езикова, а от друга – функционално речева природа. „Със своите структурни, семантични и стилистични особености есеистичният текст заема относително самостойно и същевременно зависимо място между останалите функционални текстове, но той не е нито художествен, нито публицистичен, нито научен, защото е нестандартен.” (Христина Станева)

Съществен е въпросът за проблематиката, с която есето се занимава. „По своята творческа природа то може да си позволи преход от чисто елитарни теми и подход към откровено социологически, политизирани страни на битието и пак да остане при читателя, да префункционализира установени правила на „литературната игра” и така да се включи в съвременни форми на изразена чувствителност, да се „свие” до афористичен рефлекс, но и да се „разлее” в респектиращи с обемите си текстове.” (Иван Радев)

Световната литература познава словесното творчество на своите най-големи художници – дневниците, писмата и афоризмите на Енгър, Дьолакроа, Дега, Ван Гог,Александър Бенуа, Матис, Пикасо, Дали, Петров-Водкин. Те се поставят равноправно на големите шедьоври на литературната традиция.

Малцина са българските художници,изкушени от словото. Сирак Скитник предпочита критиката и малките литературни форми; Николай Райнов – историята на изкуството,приказките и екзотично-езотеричните си видения; Александър Божинов – в саркастичните скици-спомени; Никола Танев – в автоапологетичната мемоаристика. Поглед към словесното изкуство обръща и Димитър Казаков-Нерон. Но може би най-голямата фигура между художниците-писатели е Илия Бешков. Той е един от ненадминатите майстори на българската рисунка и карикатура. Своя талант на голям художник той разделя с любовта си към българското художествено слово. Създава психологически портрети и блестящи анализи на български възрожденци, есета на философски и политически теми, мисли и трактати за изобразителното и музикалното изкуство, за фолклора, карикатурата, за хумора и смеха, за предисторията на българския народ, за траките и орфизма. Те разкриват феномена на писател-мислител от европейска величина.

Връзката му с българската и световна литература се корени в неговото дълбоко разбиране на нравите, бита и душевността на българския народ. Той създава истински образци на философско-естетическата проза. В неговите текстове сякаш оживяват мисли, съмнения, емоции и състояния. С впечатляваща ерудиция Бешков интерпретира световната и българската литература, музикалните класици и народната песен, приказното творчество, вярата, свободата и несвободата, религиозната мистика,често сливайки всичко това в една обща „сферична перспектива”: „Сферата е безкраен сбор от плоскости. Кривата линия е пълно отрицание на правата. Сферичността няма нищо общо с трите измерения. Тя е ново измерение. И според Айнщайн слънчевият лъч е крив и когато и да е се връща... Пада и понятието безграничност...”. Бешков се налага като проницателен философ-тълковател на пространството.

Изключително интересни са неговите характеристики за български и чужди писатели – Алеко Константинов, Н. В. Гогол, Мигел де Сервантес, У. Шекспир и др. Есетата, интервютата и миниатюрната проза на Бешков за пръв са публикувани цялостно през 1965 година (почти осем години след смъртта му) в книгата „Словата на Бешков” –„един от най-зрелите плодове на българската мъдрост” (Св. Игов). Отделни фрагменти са преведени на много европейски езици.

Трудно е да се отделят есеистичните творби на Бешков от цялостното му словесно творчество. Във всеки негов текст ясно личи самобитният авторов стил, собствената гледна точка, ясно аргументирана и защитена. В тях липсва строгата научна форма и нормативност, изграждането на текста става чрез свободната авторова мисъл, която представя конкретна теза, но максимално близо до съзнанието на читателя, без да натоварва, а само разширява пространствата на въобръжнието и ума. Също както с четката, така и със словото Бешков рисува. Александър Бешков нарича илюстрациите му „слова-рисунки”.

Изповедно-личният тон се налага в есетата за неговото детство –„Автобиография”, „Барата”, „Миланчо”, както и в текстове, свързани с негови по-късни преживявания – „Другите врати”, „Излизане от затвора”, „Спомен от Гърция”. В тях се очертават измеренията на един свят с ограничени реални мащаби, но с непостижими параметри на въображението, на естетическите търсения и емоционални преживявания. Пропити с малко печал и тъга, но преди всичко с дълбока проникновена мъдрост са есетата, писани в годините преди смъртта му – „Отворен прозорец”, „Моите дни”, „Ние – хората”, „Пред огледалото”, „Рождение”, „Жив съм”, „Владая” (Моята последна шега) и др. Усещайки своята обреченост,останал сам със себе си, Бешков търси не само истините за своя живот,но и отговорите на големите въпроси на битието – за човека, за щастието и страданието, за живота и смъртта. Най-голямата му сила е в това, че той намира разрешения, успокоение, а това е постижимо за малцина.

Есетата на Илия Бешков принадлежат на художествената сфера. С научна насоченост са есетата му за изкуството. Но във всички откриваме личността на автора – едновременно анализатор и съдник на своето време и стожер на вечната мъдрост. Със своето изобразително творчество Бешков прави своеобразен характерологичен портрет на българина, а „словата му” изграждат духовния план на този портрет. „Ако си представим за миг зловещата картина – пише проф. Петър Чуховски, – че цялата съхранена досега информация за този народ изчезне и останат само Бешковите рисунки, само от тях едно бъдещо съзнание, даже машинно, би могло да възстанови цялата гама и структура, целия облик на българина.”

Голяма част от Бешковите есетата са свързани с определени обществени културни и политически събития, от които обаче есеистът извежда онова най-важно, неподвластно на време и пространство –Бешковите думи носят един неизчерпаем ценностен заряд и могъщество на духа. Неговите есета за мира („Мирът ще ни брани”; „Мирът е за всички”; „Начин на живот,а не на смърт”; „Загубен мир няма”) са не дело на яростен изобличител на войните и политическите игри, а пропити с дълбока скръб слова на хуманист. Мирът и войната влизат в опозиция, но само за да докаже Бешков по-категорично ценностните измерения на мира.

Във всичко и над всичко в художествения свят на Бешков е човекът. Той е абсолютната ценност. В отделните есета художникът-писател очертава различните превъплъщения на този човек и духовните и физически пространства на битието му.

Богатата образност на Бешковия език вгражда идеите в невероятно изразителни словесни картини. Есеистът използва пределно възможностите на българската лексика и с таланта си на художник синтактично построява творбите си. Бешков постига експресията на лексикално и изреченско равнище. Използва лексикални форми от научния,публицистичния и художествения стил, които обаче са стилистично маркирани и свързани с авторовата концепция. Преобладава абстрактната лексика с определена стилистична роля. Бешков използва и разнообразни средства от разговорната реч, но премерено и целенасочено. Увеличената честота на употреба на средствата за образна изразителност има засилена стилистична роля. В творчеството на Илия Бешков се използват разнообразни синоними, предимно индивидуални и контекстови. Творецът често употребява като синоними думи и словосъчетания или фразеологични единици.

Други характерни за Бешковата проза изразни средства са сравненията. Те имат подчертана емоционално-експресивна функция и непосредственост. Сравненията очертават вътрешният творчески свят на своя създател, който търси действена и асоциативна художествена форма.

Бешков свободно изгражда композицията и изреченската структура на есетата с разнообразни междуизреченски и междуабзацни връзки. Конструирането на текстовете е подчинено на идейно-естетическия замисъл на твореца и има особено значение при възприемане от читателя. Абзаците са усложнени с многобройни еднородни, обособени, присъединени части, които позволяват пълнота, образност, експресивност на Бешковия език.

Условно разделям есетата на Бешков на пет тематични групи. Първата обединява идеите за народ, личност, история, песен и слово в тяхната свързаност и обусловеност. Към този кръг текстове се включват есетата „За Ботев”, „Равноапостолите”, „Народната песен”.

Втората група разглежда колектива както в измеренията на народопсихологията,така и в екзистенциалната проблематика на човешката общност ( „Проклинаме и благославяме”; „Атомът”; „Ние – хората”; „Култ към личността”; „Цената на човека”; „Хора”).

Творецът Илия Бешков – писател, художник, мислител – откриваме в третата група текстове. Изкуството и литературата са сакрална територия, но са родени от „мъчителните” картини на действителността.

Четвъртата група обединява есета, които поставят и разглеждат философски проблеми и понятия. Бешков излага своите постановки за вечните битийни търсения, без да даде категоричен отговор. Всеки трябва да избере посоката и да вземе решение за своя живот.Това Бешков прави в петата тематично обособена група есета – изповядва болката си,търси път към преодоляване на личното страдание и успокоение на „сърцето си” („Моите дни”; „Жив съм!”; „Сърце”).Това са пет обобщени образа на многоликия Илия Бешков.

Измерения на националното – култура, народопсихология, история, герои, литература.

Стилистични възможности и структура на лексико-стилистичната парадигма и на синтактичните единици в Бешковите есета.

Национално-патриотичния дух носят есетата „За Ботев” и „Народната песен”. В тях образът на човека се разширява до колективния образ на народа. Бешков прекарва тънка нишка към народната традиция – народ, песен, майка, родина – това са символите на национално духовното.

Една от най-ярките творби на Бешков е есето „За Ботев”. В него можем да открием основните черти и особености на авторовия стил, да потърсим творческата концепция на всички езикови равнища.

В лексико-стилистичната парадигма на есето преобладават стилистично маркираните лексеми с определено конотативно значение. Неутралните лексеми придобиват образна и стилистично-метафорична функция.

Думи с максимална степен на естетическа ценност – поетизми, са: „брулен”, „стихиите”, „всели”, „порив”, ”стенанията”, „воплите”, „бродят”, „изпепелят”, „жари”, „алената”. Те създават усещане за тържественост, характеризират се с повишена емоционалност. Тези лексеми са с функционално-стилистична конотация, защото са свързани с художествения стил. Това се отнася и за формите: „покварата”, „саможертва”, „любовта”, „тревога”, „самодивите”, „безнадеждност”, „жетварки”, „робини”, „подвиг”, „гняв”, „надежди”, „пустота”, „плача”, „въздишките”, „саможертва”, „радостта”, „чуден”, „пламенно”, „невероятен”, „немощни”, „безсърдечните”, „заглъхнала”, „понесохме”, „лазят”, „затрептя”, „прошумя”, „вият”, „подшушна”, „издъхват”, „пощади”, „сковат”, „обеднеем”, „възлюби”, „приживе”.

Оценъчна конотация притежават лексемите: „чуден”, „невероятен”, „пламенно”, словосъчетанието „луд син”. Те изразяват дълбокото преклонение на твореца пред Ботев и неговото дело. Като това отношение прелива в несдържана емоция в експресивните словосъчетания: „спаружена ябълка”, „българският дух”, „божествената лудост”, „жива плът”, „пламналия дух”. Междуметието „ех” е знак за душевното вълнение и лично преживяване на автора.

В есето се срещат и фолклоризми: „самодивите”, „либето”, „жетварки”, „дедите”, и разговорни форми: „ведно”, „глъчката”, „търкаля”, „спаружена”, „да мрем”.Но тези лексеми не са с по-ниска естетическа ценност.Съзнателно използвани в творческата концепция на Бешков,те носят допълнителен емоционално-експресивен заряд и допълват поетическата лексика на художествения стил.

Най-често назоваваните лексеми са „земята” (11 пъти), „народ” (6 пъти) и „песен” (5 пъти). Сравнително по-рядко се използват „син”, „дух”, „любов” (4 пъти). Тези лексеми имат пряка връзка с идейно-смисловия план на текста, носят основната авторова идея. Те са ключовите думи, които организират семантичната и езикова структура на есето.

Множество езикови и синонимни повторения на лексемите се откриват около две семантични полета – за любовта и за смъртта. Любовта е изведена като висша ценност, като най-чисто и възвишено състояние на духа: „любовта” – „възлюби” – „обичат” – „обичат” – „безсърдечните” – „сърце” – „сърцата”. А смъртта е необходима на героя, за да обезсмърти подвига му: „умря” – „гробът” – „напои я с алената си кръв” – „да умре” – „издъхват” – „е умрял” – „да мрем”-„ни прибираш”. Тези две лексеми не се противопоставят една на друга, а напротив – допълват се. Саможертвата на Ботев е продиктувана от дълбоката му обич към народа и родината.

Голямо е синонимното богатство в текста на Бешков.Употребата на неутрални синоними е ограничена: „земя”, „пръст”; „стенанията”, „воплите”, „страданието”, „плача”; „тревога”, „страх”; „изпича”, „жари”, „огрява”; „немощни”, „слабите; „чуден”, „невероятен”. Преобладават емоционално оцветените стилистични синоними, които носят допълнителни смислови отенъци. Контекстови индивидуални синоними са: „страната ни”, „България”, „земята си”, „на таз робска земя”, „българската земя”, „майка-земя”, „нивите”, „полето” ; „децата си”, „своя народ”, „всичките ти синове”; „помним”, „знаем”; „свои братя невръстни”, „народни души”; „робини”,„жетварки”; „радостта”, „глъчката”; „е населена”, „е жива”; „ще догорят”, „ще стихне”; „тялото”, „жива плът”; „смъртта”, „пустотата”;”подвиг”, „бунта”, „саможертва”, „делото”; „облачните”, „бурни”; „запалените от поета надежди”, „пламналия дух”, „тоя огън”. И разбира се синонимният ред, в който се характеризира Ботев: „луд син” – „поета” – „тоя син” – „слънце”. Към синонимите трябва да се прибави и началото на текста,което синтезира чувствата и вълненията на Бешков: „...българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите, глозган от покварата и скептицизма!... Това е Ботев...”.

Откриваме персонификация в синонимната двойка: „онемялата” – „заглъхнала”. Близки по словообразователен строеж са синонимите: ”завързан” – „неразвързан”. Тази своеобразна игра на думите обогатява образно-художествената изразителност.

Освен със синонимно разнообразие есетата на Бешков се отличават и с честа употреба на антоними. По-голяма част от тях са с конотативно значение – носят експресивност и емоционалност и обогатяват образите.

”Стенанията, воплите, радостта” – макар и изброени еднородни части, те се противопоставят, носят различна емоция. По този начин Бешков изразява полифоничността на чувствата. Това антонимно противопоставяне продължава и в словосъчетанията: „се носят като чучулигите и орлите над земята” и „вълци бродят и вият”. Радост и страдание се преплитат, човекът плаче, но се възражда чрез пречистващата обич на поета-революционер: „се носят” – „се търкаля”; „пее” – „проклина”; „песента” – „воплите”; „плач” – „песен”; „безнадеждност” – „надежди”. Двойствен е образът на родната земя: „пее” – „онемяла”; „раждаш” – „прибираш”.

Други антоними изграждат психологически портрет на Ботев: „любов” – „гняв”; „срадание” – „подвиг”, „саможертва”; „робството” – „свободата”.

Съюзите нито и или са основни белези за антонимични отношения: „нито го потърсихме, нито го намерихме”; „начало, нито край”; „роб или свободен”.

Противопоставянията в природата намират израз в антонимните двойки: „дъждовния облак” – „слънцето”; „облачните и бурни дни” – „слънцето”. В тях природните явления имат метафорична употреба.

Антонимите очертават основни проблеми в идейно-тематичния план на есето: свобода, народ, страдание, борба, герой, саможертва. Те са основа, над която се изграждат антитезите в текста.

Глаголните антоними са в основата на повествованието, означават извършваните действия и състояния. Те изграждат контрастния образ на времето, със също така противоречивите му образи и измерения. Фигурата на Ботев се явява, за да намери баланса и не само да примири контрастите, но и да изведе най-истинското, което стои над всичко.

Малък е броят на фразеологизмите в есето: „тръпки лазят по тялото ни”; „умрял от любов”. Три от тях имат характер на устойчиви словосъчетания,но само на равнището на текста: „българския дух”, „свободния дух”, „луд син”. С тях се постига емоционална наситеност и образност. С библейски произход е сравнението-фразеологизъм „като копие, забито в жива плът” – то поражда асоциации и свързва в полето на културната памет образите на Ботев и Христос. Българският революционер придобива статут на мъченик, отдал живота си на народното благо и оставил за поколенията апостолския си завет.

Фразеологичните единици „свои братя невръстни” и „на таз робска земя” са цитати от други текстове, но употребени в есето на Бешков те придобиват устойчив характер.

Есетата на Бешков се отличават с голямо разнообразие по отношение на изразните средства на стилистичната семасиология. Тропите и фигурите заемат важна роля в езиковата структура и в идейно-естетическия план на текстовете. Причина за това е засилената образност на езика и конотативният характер на езиковите знаци.

В хиперболите прозвучава авторовото отношение. Голяма част от хиперболичните изразни средства се отнасят към личността на Ботев и имат метафоричен характер: „брулен от времето и стихиите,глозган от покварата и скептицизма”; „благодарността ни към него стана толкова огромна”; „той стана небе,което я огрява и оплодява”; „смъртта беше победена приживе”; „който дойде да ни освободи, а направи от всички ни свои роби”; „той видя народа,земята си”; „тоя син в най-чист порив я напои с алената си кръв”; „пламенно възлюби и последва”. Цели изречения: „Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България... Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни,насели я и я ожени за вековете, българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото му в света и историята,и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи... Без Ботев няма България!”На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и „свободния дух” на тия, които я работят... И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!” Това са цели конструкции, които привличат вниманието на читателя с мащабността на образите си, поразяват въобръжението и мисълта със силната си емоционална зареденост. В хиперболичен план е изграден образът на революционера – няма граници на неговия подвиг, неизразимо е значението на делото му, а самият той е и небе, и земя, и слънце – целият всемир.

Също така въздействащи са и другите хиперболи-метафори, които Бешков използва: „...смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят...”; „...наистина няма по-велико от това...”; „Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове...”; персонификацията – „...земята е жива, земята пее и проклина” и хиперболи-епитет – „тлъсто благоденствие”; ”онемялата и заглъхнала земя”; „Най-простата и велика любов!”.

Есето за Ботев е изградено в един приповдигнат, емоционален и експресивен тон. Възторгът и личната ангажираност на писателя се отразяват в хиперболите и метафоричните изразни средства. Допълнително смислово и естетическо натоварване на фразите се постига и с метонимията: „Стенанията, воплите, радостта и глъчката се носят като чучулигите и орлите над земята...” – състоянията на човека се характеризират чрез външни прояви на това състояние; и синекдохата: „Какво получихме от слабите му ръце...”.

Перифразата в есето има важна имформативно-въздействаща функция. Тя надгражда синонимията и метафоричността, внася допълнителни смисли в експресивно-образен план. Бешков използва перифрази-метафори: „И днес българският дух стои завързан в един възел,брулен от времето и стихиите,глозган от покварата и скептицизма! И е неразвързан! Това е Ботев, който дойде да ни освободи, а направи от всички ни свои роби.“; „А народът – нима е сега повече роб или повече свободен оттогава?”; „Земята е населена, земята е жива, земята пее и проклина...”; „На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и „свободния дух” на и тия, които я работят.”; „И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!”, свързани предимно с характеристиката на героя. Перифрази с устойчив характер са „на тая робска земя” и „луд син”.

Перифрази-словосъчетания са „Нима смъртта е приятна и гробът – удобен за почивка.”; „Най-простата и велика любов!”. Творецът употребява често усложнени перифрази с обособено определение или подчинена определителна предикативна единица. Това разширява вариативността на перифразите и тяхното въздействие.

Есето на Бешков започва с перифраза-метафора, за да ни въведе в емоционалното звучене на целия текст и да очертае водещия художествен образ – Ботев. Хиперболизираната фигура на поета-революционер е изградена с богатство от метафори.Бешков показва изключително майсторство при свързването,”сплитането” на хиперболите, метафорите, сравненията в структурни цялости, в синтактични конструкции. Цели изречения и абзаци имат сложна образна организация, която е израз на личното авторово отношение, но едновременно с това провокират мисълта на читателя: „И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите,глозган от покварата и скептицизма!”; „Тоя луд син всели в нас божествената си лудост и тялото му се сви като спаружена ябълка върху пръстта...”; „Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България.”; „Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стихне ли огънят на пламналия дух,обхванал простите народни дущи?”; „Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и я ожени за вековете, изяви българския човек,даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото му в света и историята, и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи”. Метафорите, свързани с Ботев, образуват своеобразен синонимен ред, чрез който се утвърждава авторовата гледна точка и образният план на есето. Макар и обществено-културна историческа личност тук революционерът е представен през индивидуалното душевно и емоционално усещане на есеиста. Това е преди всичко Ботев на Бешков, социалната публичност е само фон на авторовата концепция.

Метафорите са необичайни и индивидуални. Предпочита рaзгърнатите метафори (особено при изграждане образа на Ботев). Те са и контекстуални, защото носят авторовия замисъл при създаване на текста: ,,понесохме в душите и сърцата си”; ,,Слънцето изпича хляба на нивите,...”; ,,...тоя син в най-чист порив я напои с алената си кръв”; ,,На тая робска земя той стана небе, което я огрява и оплодява...”.

Метафорите-персонификации са: ,,Земята е населена,земята е жива, земята пее и проклина...”; ,,...прошумя неговият стих, затрептя...”; ,,...хорската безнадеждност се търкаля...”; ,,...смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят...”; ,,Стенанията, воплите, радостта и глъчката се носят като чучулигите и орлите над земята...”. Бешков вдъхва живот на земята, за да разкрие могъщата й сила, и на абстрактните категории безнадеждазност, смърт, страдание, които той вижда като властелини на „изпепелената” земя. Тези образи са сякаш оживели митични същества. Това динамизира повествованието и очертава зрима картина на художествения свят.

Метафорите, които Бешков използва,носят идеята за определена космологичност и фолклорна обвързаност. Честа е употребата на символи: ,,самодивите”; ,,братските орли”; ,,милостивите вълци”; ,,жетварки”; ,,робини”; ,,слънцето”; ,,майка”; ,,либе”; ,,майка-земя”, при които видима е връзката с народната традиция и творчеството на Ботев. Символите „стихии”, ,,гробът”, ,,огънят”, ,,алената кръв” изразяват противоречието на времето – години на мъки и страдания, но и на национален подем и самопожертвователни борби.

Образи-символи са също Караджата и Левски – символи на освободителното движение, на българското национално самосъзнание, на героизма. Такъв образ е и Ботев – героят, революционерът, поетът, българинът, синът. Бешков превръща името му в знак не само на българската борба, а и в културна емблема на българския свят, митологизира го.

Ограничен е броят на синестезиите: ,,най-тлъсто благоденствие”; ,,чист порив”; ,,онемялата и заглъхнала земя” и на метафоричните епитети: ,,алената си кръв”; ,,братските орли”; „милостивите вълци”; „луд син”; „божествена лудост”; „смислен и задължителен за другите народи”. Бешков предпочита ярки образи, но без да е необходимо тяхното допълване и пренатрупване.

Седем сравнителни конструкции употребява есеистът. Само една от тях не съдържа формално-граматическия елемент – предлога като. С тях авторът характеризира героя: „По примера на Караджата и Левски, които пламенно възлюби и последва,...”; „...тялото му се сви като спаружена ябълка...”; „Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив я напои с алената си кръв...”; „...прошумя неговият стих, затрептя като копие, забито в жива плът.”

Чрез сравнения: „Стенанията, воплите, радостта и глъчката се носят като чучулигите и орлите над земята, като вълци бродят и вият,а хорската безнадеждност се търкаля като тръне от вятъра в полето”, авторът описва обществената среда в нейните психологически и емоционални измерения. Използва зооморфни и фитогенни образи, като по този начин прокарва и пряка връзка с творчеството на Ботев. Това определя индивидуалността и богатата асоциативност на сравненията в есето.

Само сравнението „тялото му се сви като спаружена ябълка” може да се определи като традиционно, защото има разговорен характер. Но при Илия Бешков преобладават оригиналните сравнения,които активизират мисленето.

Още в първия абзац е употребена антитеза: „Това е Ботев,който дойде да ни освободи, а направи от всички ни свои роби”. Формата не носи значение на една от основните опозиции в текста робство –свобода. Тя е свързана с духовните измерения на Ботевото дело и с благодарността на народа към бореца за свобода. Подвигът на поета-революционер остава завинаги в сърцата на българите.Тази антитеза може да се разглежда като своебразна омонимна форма на традиционното опозиционно противопоставяне робство – свобода в българската художествена литература. Робството в посочения пример е маркирано с положителна конотация – със значение на народна благодарност и преклонение,което определя и антонимния му характер спрямо лексемата за физическо робство, потисничество. Тази игра на думи е белег за богатите изразни възможности на Бешковия език, който маркира разнообразни „картини” в контекстуален план.

В друга антитеза: „Той видя народа, земята си – видя майка си и либето си, но вече беше много късно да се спре при тях – той ни ги посочи, отмина ги и „умря”, защото времето му се беше изпълнило, а смъртта беше победена приживе”. Поставя се традиционната опозиция „живот – смърт – подвиг”, като я обвързва с жизнения път и творчество на Ботев. С художествения свят на поета е свързана и третата антитеза: „В нея пеят същите робини и жънат същите жетварки – песните им се предават по радиото, а потта им се стича на същата земя.” Тя въвежда познатия образ на „жетварките”, за да противопостави радостта на страданието, песента на непосилния труд. Едновременно с това Бешков прекарва паралел между времената –някогашните „робини” са робини и днес. Това показва и лексемата „същите”. Песните вече звучат по радиото, но те продължават да се раждат от „наведените гърбове” на жетварките.

Антитезисно противопоставяне откриваме и на семантично равнище: „Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове – тънка пара се издига и от тях,и от разораната пръст. Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив я напои с алената си кръв...” Авторът противопоставя образите на дъжда и слънцето, но едновременно ги и допълва, за да изгради идеята за природна универсалност, от една страна, и неразривната връзка между героя и народа му, от друга.

Опозицията „слънце” – „облачни дни” присъства и в края на есето, но с променена семантика. Употребата й има метафоричен и дори хиперболичен характер – представя Ботев като слънце. Могъществото на природните явления е най-яркият израз на делото на Ботев: „И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!”

„Нима смъртта е по-приятна и гробът – удобен за почивка. Та не са ли по-приятни парковете на Париж и по-удобни хотелските легла?” – антитеза откриваме и при риторичните питания на автора. Той противопоставя две жизнени проекции – гробът и смъртта срещу парковите на Париж и хотелските легла,за да очертае по-ясно избора на Ботев. А срещу двете позиции стои народът – този най-сакрален образ на Ботевия свят. Бешков съпоставя духовното и материалното, за да стигне до идеята за преходност на тялото – „тялото му се сви като спаружена ябълка”. И за могъществото на духа – „Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България”. Така постепенно есеистът извежда в смислов план идеята за безсмъртието на героичния подвиг и творческата мисъл – идея, която може да се определи като лайтмотив за жизнената съдба на Ботев.

В контекста Бешков изгражда две основни антитези, свързани с историческото време и образа на поета – символ на революционната борба и творчески дух: Ботев и историческото време на робството; Ботев и робството на духа в плана на универсалното битие.

Само едно оксиморонно словосъчетание срещаме в текста: „смъртта беше победена приживе”. То има образно-експресивна характеристика, но и допълва основната идея за безсмъртието на Ботевия дух.

Градацията е характерен похват в есеистичните текстове на Илия Бешков.Той постепено увеличава емоционално-експресивния заряд: „И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите, глозган от покварата и скептицизма... Любовта му и пълната му саможертва към народа и земята го направиха чуден, невероятен”. Лексемите, които избира, носят дълбоката му лична обич и преклонение пред героя. Натрупват се образи: „Той видя народа, земята си – видя майка си и либето си, но вече беше много късно да се спре при тях...” – от общото, националното погледът на автора (и на героя) се насочва към личното, интимното,но без да се спре и при него. Необходимо е посочването на всичко ценностно значимо, за да обобщи идеята за саможертвата и патриотичната всеотдайност.

Градацията на действието придава динамика и емоционалност: „...той ни ги посочи, отмина ги и „умря”...”; „Защо го понесохме в душите и сърцата си, защо пеем песните му и тръпки лазят по тялото ни?”; „Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове –...”; „...ведно с вятъра прошумя неговият стих, затрептя като копие забито в жива плът.”; „Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па макар и всред най-тлъсто благоденствие”. Бешков поетизира и динамизира сибитията. Лексемите, който използва, имат висока естетическа стойност и хармонизират с високите етически стойностти на Ботевото дело. Глаголните форми са внимателно подбрани, а подреждането им в синтактични конструкции синтезира събитийността и създава усещане за натрупана енергия. Това откриваме и във възклицанието: „Земята е населена, земята е жива,земята пее и проклина...”. Повторението на лексемата „земята” увеличава напрежението, възходящата градация на сказуемите достига своята кулминация извън текста, извън словото – чрез духовните преживявания на човека. Това е подсказано от многоточието – думите не достигат, емоцията е неописуема. Напрежението ражда и оксиморона „пее и проклина”.Точно този максимален емоционален заряд определя въздействието на Бешковите есета върху мисълта и чувствителността на читателя.

Градацията в перифразата: „Той не пожела да направи повече,защото наистина няма по-велико от това – да оплодиш народа си,да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!”. изгражда своеобразно обобщение за значението на делото на личността, поета и революционера Ботев. Замяна на лексемите в семантичен план: „въздишките” в „стих, „плача” в „песен”, „страданието” в „подвиг и саможертва” извежда в края на есето основни идейно-тематични полета на аворовата концепция.

В есето „За Ботев” на синтактично равнище броят на простите изречения е само 9 от общо 36 изречения в текста. Те са предимно кратки възклицателни изречения: „И е неразвързан!”; „Ти би онемяла”; „Без Ботев няма България!”; риторични въпроси: „Та не са ли по-приятни парковите на Париж и по-удобни хотелските легла?А народът – нима е сега повече роб или повече свободен оттогава?”; „Какво ще правиш ти без песента,воплите и бунта на децата си?” и безглаголно възклицателно изречение: „Най-простата и велика любов!” Разширяването на простите изречения се извършва с обособени и еднородни части: „И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите,глозган от покварата и скептицизма!...” Любовта и пълната му саможертва към народа и земята го направиха чуден, невероятен.”

Голям е броят на въпросителните изречения в текстовете на Бешков. В есето „За Ботев” откриваме следните въпроси: „Защо го понесохме в душите и сърцата си, защо пеем песните му и тръпки лазят по тялото ни? Какво получихме от слабите му ръце, та благодарността ни към него стана толкова огромна и ние толкова немощни за нея?”; „Кое от Ботевите желания е осъществимо, за да се убедим в разумността и ползата на делото му?”. Това са риторични въпроси, които не изискват отговори, а са стилистично маркирани и отбелязват авторовите търсения.

Риторичните въпроси са поставени един след друг в две отделни синтактични цялости – два съседни абзаца. Тяхното натрупване създава усещане за динамика и трескаво,ускорено движение на авторовата мисъл. Бешков задава въпросите още в началото на есето, за да потърси сам отговорите до края на текста. С тях авторът маркира различни тематични полета: в първия абзац проблемът за слабостта на хората, а във втория – значението на Ботевото наследство. Тези въпроси са както израз на личните интелектуални вълнения на есеиста, така и въпроси на времето, което носи своето противоречие и изменчивост.

В търсене на отговори и решения в плана на повествованието възникват и други въпроси: „Какво ти даде тоя син, от кого искаш да те защити и кой му подшушна този подвиг – да умре, както всичките ти синове издъхват прави върху тебе?, зададен след възходящата градация на напрежението в предходното изречение. Емоционално заредени са и следващата поредица въпроси: „Какво ще правиш ти без песента, воплите и бунта на дацата си?”; „Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стихне ли огънят на пламналия дух,обхванал простите народни души?”, на които дава и отговори. Частицата ли изразява отенък на описание, есеистът се страхува от загубата на надеждите и като задава въпросите той се надява отговорът да е отрицателен.

В конструирането на текста може да открием диалогичност (въпроси – отговори), което динамизира текста и максимално сближава дистанцията между писателя и читателя.

Съвсем неуловимо Бешков слива своето авторово „аз” с колективното „ние”. Затова и есето е изградено в 1 лице мн. ч. В думите му се открива не само лична, индивидуална позиция, а търсенията на едно обществено културно съзнание. За да издигне Ботевата личност до желаните митологични и социално-духовни пространства, Бешков има нужда от това сливане с общността.Той е говорител на колектива, на народа – от миналото и настоящето.

Пет от въпросителните изречения съдържат пълнозначна въпросителна дума – въпросително местоимение („какво”, „кое”, „кой”) и въпросително наречие за начин („защо”). С частици са образувани три изречения („та”, „нима”, „ли”), които носят отенък на съмнение, несигурност и колебание.

Предпазливо задава писателят въпросите, търсейки истината: „А народът – нима е сега повече роб или повече свободен оттогава?”

Емоционалният тон на есето е свързан и с честата употреба на възклицателни изречения: „И е неразвързан!”; „Най-простата и велика любов!”; „Без Ботев няма България!”; „И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!”. Характерни за Бешковото творчество са разширените възклицателни изречения, изградени с обособени части и перифраза: „И днес българският дух стои завързан в един възел,...!”; „Той не пожела да направи повече,...!”.

Есеистът пряко се обръща към „майката-земя” чрез възклицателното изречение: „Ех, майко, ти ни раждаш и пак ни прибираш!”. Знак за силния емоционален заряд е междуметието „ех”. Съчетаването на въпросително и възклицателни изречения в една синтактична конструкция определя динамичността й, експресивното й презареждане. Рязко се увеличава интонационното звучене на текста: „Какво ще правиш ти без песента, воплите и бунта на децата си? Ти би онемяла!” и повелителното изречение „Пощади децата си, които те обичат!”. Към сакралния образ на майката и родината се обръща човекът в минути на най-тежки изпитания. Затова Бешков в този емоционален изблик влага своите най-чисти чувства и тревоги. Обръщението има риторичен характер и важно конотативно значение. Тези обръщения имат емоционален характер и служат като средство, с което се постига непосредственост и живост в изразяване на мисълта.

Пет от изреченията изграждат самостоятелни абзаци, с което се постига логическо акцентуване и в синтатичната структура.

В текста се използват предимно гладолни сказуеми, което е характерна особеност на художествения стил: „направи”, „възлюби”, „всели”, „видя”, „посочи”, „понесохме”, „пеем”, „жари”, „прошумя”, „се носят”, „бродят”, „обичат”, „насели” и др. – 87 от общо 103 форми.

В текста еднородните части са двойни или тройни структури. Те имат логико-уточнителен характер, но изпълняват преди всичко експресивна функция: „Любовта му и пълната му саможертва към народа и земята го направиха чуден,невероятен.”; „Какво ще правиш ти без песента,воплите и бунта на децата си?”; „...той пожела да бъде между самодивите,братските орли и милостивите вълци и може би той сега е там.”; „Той видя народа,земята си – видя майка си и либето си...”; „Защо го понесохме в дущите и сърцата си...”; „...–тънка пара се издига и от тях,и от разораната пръст”; „Стенанията, воплите, радостта и глъчката...”; „Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем,па макар и всред най-тлъсто благоденствие.”; „Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни...”. Те изразяват чувствата и вълненията на твореца. Образно-експресивна функция имат и еднородните сравнения: „...се носят като чучулигите и орлите над земята,като вълци бродят и вият,...”, които представят живи образи и активизират въображението.

В есето еднородните части влизат в два от риторичните въпроса,като придават допълнителна образност. От три еднородни конструкции е съставено изречението: „Земята е населена,земята е жива,земята пее и проклина...” – един образ се градира, за да се постигне максимално емоционално напрежение. Еднородните части имат паралелна синтактична конструкция.

Еднородни части, сходни по синтактичен строеж, конкретизират съдържанието на местоимението това, което има обобщаващо значение: „...няма по-велико от това – да оплодиш народа си, да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!...”. По този начин есеистът изразява по-разгърнато и детайлизирано мисълта си, но постига и по-силно въздействие върху читателя.

Обособените части в есето са определения: „И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите,глозган от покварата и скептицизма!”; „...ведно с вятъра прошумя неговият стих,затрептя като копие, забито в жива плът.”; обособени части – допълнения: „...ще стихне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите народни души?”; „...тънка пара се издига и от тях, и от разораната пръст.” и едно приложение, което в края на текста означава името на Ботев: „И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!”. С тях се постига смислова наситеност и художествена образност, които се допълват и от поетичните изразни средства.

Присъединените части изразяват авторовата позиция – Бешков за миг напуска колектива и прозвучава личното, индивидуално му чувство. Тези части са с подчертана емоционалност и предимно са възклицателни изречения: „И е неразвързан!”; „...и може би той сега е там.”; „...самата нея и „свободния дух” на тия, които я работят.”; „...и него даде, за да го запази от безсърдечните.”; „...па макар и всред най-тлъсто благоденствие.”; „...и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи”. Употребата на присъединените части има едновременно информативно и емоционално-експресивно значение.

Присъединените части се свързват със съюза и като връзката с предходното изречение е силна и е трудно да се отделят от цялостната мисъл. Възклицателното безглаголно изречение „Най-простата и велика любов!” и повелителното: „Пощади децата си, които те обичат!” са присъединени части, които носят авторовата емоция и лично отношение.

Есето се отличава с градирани синонимни редове за метафорична обрисовка и персонификации на персонажа: „Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни,ще ни сковат и изпепелят...”; „Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни,насели я и я ожени за вековете,изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото му в света и историята, и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи”.

Това е характерен похват за есеистичното творчество на Бешков. Натрупването на глаголи ускорява ритъма и обогатява образните картини, като едновременно с това е пряко свързано с дълбинната структура на текста.

Чрез синонимни групи и синонимни редове, синоними във въпросителните и възклицателните експресивни синтактични конструкции, в присъединителни изречения Бешков изразява своето отношение към личността на Ботев.

Проличава дълбокото лично разбиране на твореца към поетическия свят на Ботев. Бешков възражда митологичния пласт в жизнения му път: „...пръстта, която целуна” и превръща символните образи от творчеството му в маркери на времето и вечността. „Той даде на земята си своето име, а нас назова „свои братя невръстни” – да помним и знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и вечна майка-земя.” – повелителната форма влиза в семантична връзка с интертекстуалните параметри на есето. Това не са повели на есеиста, а на самия Ботев. Думите-напътствия са цитат от Ботевата поема „На прощаване”. Често в текста Бешков преплита своите думи с тези на поета-революционер, а още повече са образите, които есеистът „призовава” от художествения свят на Ботев. „Самодивите”, „братските орли”, „милостивите вълци” и „жетварките” – тези образи съживяват картината с героичната смърт-безсмъртие на Хаджи Димитър. Но сега песента на „робините” е за Ботев. Той остава в сакралното пространство на онова митично „там”, където са и Левски,и Караджата. Образите и картините на поетическия му свят оживяват,за да „свидетелстват” за делото му. Тук са „майката” и „либето”, „братята невръстни” – център на личното, интимното, което „отминава”, за да се превърне в символ на общото, голямото –България.

Реминистенция за мрачната и тъжна картина на стихотворението „Обесването на Васил Левски” са сравненията: „...като вълци бродят и вият,а хорската безнадеждност се търкаля като тръне от вятъра в полето.”; „ ...земята пее и проклина...” Образът на майката и на земята се сливат в творческия свят на Ботев, за да породят и емоционално наситеното обръщение на есеиста към родната земя.В този момент Бешков сякаш се слива напълно с поета-революционер,болката и любовта им е обща.

Мотивът за песента, така добре познат от поезията на Ботев, тук се разгръща, за да обхване с мащабите си и личността Ботев, и творчеството му, и революционното му дело: „...пеем песните му”; „Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България.”; „В нея пеят същите робини и жънат същите жетварки – песните им се предават по радиото,...”; „...да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен...”.

Времевият план не е единен. За това свидетелстват и различните времеви форми на глаголите: минало свършено време, сегашно време, бъдеще, минало предварително, минало неопределено. Преплитането на различни глаголни времена създава усещане за скокообразно, ускорено движение, за изграждане на мащабни времеви и пространствени картини. Настоящето и миналото се преплитат, а Бешков търси баланса в образа на Ботев. Отделни лексеми очертават времевата опозиция: „и днес”, „сега” – „оттогава”. В плана на миналото е личността на Ботев: „го направиха”, „пожела”, „видя”, „посочи”, „беше изпълнило”, „беше победена”, „понесохме”, „получихме”, „потърсихме”, „намерихме”, „се понесе”, „стана”, „напои”, „е умрял”, но есеистът търси проекциите му в плана на настоящето, търси духа и повелите му, приноса за днешната свобода: „стои завързан”, „пеят”, „жънат”, „предават”, „жари”, „издига”, „носят”, „бродят и вият”, „се търкаля”. Бешков гледа и в перспективата на бъдещето: „ще правиш”, „би онемяла”, „ще догорят”, „ще стихне”, „ще се вселят”, „ще ни сковат и изпепелят”, „ще обеднеем”, а от там и на Вечността: „И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!”.

Илия Бешков пише за Ботев, но от позицията на своето съвремие. Търси проекциите на Ботевия дух, на „божествената му лудост”, едновременно в културната памет, в гражданската съвест, в националната идентичност.

Проекциите на националното изграждат основните идейни внушения в тази група текстове. На лексикално равнище връзка между есетата се прокарва и с повторението на лексеми, които означават ключови понятия в семантичния план. Лексикалната единица народ се среща общо 17 пъти в трите текста („За Ботев” – 6 пъти; „Народната песен” – 7 пъти; „Равноапостолите” – 4 пъти). Също 3 пъти българин/ българския човек; 2 пъти „България” и определенията българският (2 пъти), българската, българското.

Друга ключова форма е песен – общо 18 пъти („За Ботев” – 5 пъти; „Народната песен” – 13 пъти). Смислово свързани с нея са и лексемите слово (8 пъти) и дума (4 пъти). Тези текстове са обвързани с голямата тема за националното. Тук Илия Бешков е преди всичко българин, прекланящ се пред саможертвата на революционера-поет Ботев и горд с просветителското дело на Кирил и Методий. Словото и песента съхраняват българския дух, националната история, човешкия живот във всичките му проявления.

Втората група есета са вече пряко свързани с основната тема в есеистичното творчество на Бешков – Човекът: „Култ към личността”; „Атомът”; „Хора”; „Ние – хората”; „Проклинаме и благославяме”; „Цената на човека”. Бешков не възхвалява „хората”, не ги идеализира, той се опитва само да обясни света и мисленето им. Дори не ги напътства, а прави тъжни равносметки. Сам част от колективното „ние” Бешков вижда проблемите и се страхува. Смъртта на една личност няма стойност („Атомът”) – обезценяването на човешкия живот обаче не е най-лошото, по-страшно е, че човекът губи своята чувствителност, емоционална сетивност. Едновременно с това личността се „съхранява”, изолира се от общността, самоиздига се в култ. Прекъснатите връзки между хората отнемат човешкото, отнемат живота: „Да, ние сме отделни като камъните, по-безответни от тях и като тях тежко и дълбоко обидени...” („Култ към личността”).

Човекът ограничава своето съществуване до телесното и материалното („Хора”). Духовното пространство на съня е обсебено от мечтата за „масите:ядене,вино и думи,думи!” Насищането на тялото заменя търсенията на духа. Без да бъдат гротескно или иронично изобличителни, тези есета звучат тъжно, горчиви са думите на есеиста.

В тези есета Бешков не се разграничава от хората, той говори от позицията на „ние”, като самият е част от случващото се. Бешков обича човекът именно в неговата противоречивост, в многостранните му образи и въпреки всичките му недостатъци. Това звучи особено ясно в есето „Проклинаме и благославяме”. Още заглавието, съставено от антонимни форми, насочва към идеята за двойствена природа на света и човека.

Лексикално-стилистичната парадигма на Бешковите есета е изградена от стилистично значими лексеми с повишена естетическа ценност. С голяма емоционално-експресивна сила са и разговорните форми, които придават непринуденост. Такава роля имат фразеологизмите в текста: „мало, и голямо”; „риба на сухо” и „близки и далечни”. В текста правят впечатление архаичните форми „чоловеци”, „втурнало”. Лексемата „чоловеците” насочва към черковнославянския език и употребата й е стилистично маркирана. Думата е свързана и с лексемата „мъченици”, която е обвързана с религиозната култура.

Броят на синононимите в есето „Проклинаме и благославяме“ е ограничен.Освен традиционните синонимни двойки: „имота” – „земята”; „слово” – „думи”; „мъка” – „скръбта”, другите синоними принадлежат на едно семантично поле: „клетви” – „заклинания”, близки в словообразувателен строеж; „клетвено, убийствено и загробващо”; „чумосва и прокобва”, „проклинал и кълне” (в два времеви плана). Тези синоними са близки по звуков строеж и са свързани с мотива за проклинането и клетвата.

За разлика от синонимите много по-честотна е употребата на антоними. Самото заглавие обединява две антонимни лексеми „проклинаме” и „благославяме”. Това противопоставяне откриваме и в двойките: „благословение” – „клетви”; „опрощение” – „проклятие”, „заклинания”. Тези два мотива обаче не се изключват, те са съвместими, дори се допълват.

Антонимите „и мало,и голямо”; „близки и далечни” са обединени, за да изразят цялост, всеобхватност.

Антонимните понятия: „глупакът” – „мъдрецът”; „благочестивият” – „разюзданикът”; „красотата” – „грозотата”; „радостта и скръбта”; „градоносния облак” – „слънцето” не образуват противопоставителни конструкции на синтактично равнище. В основата на антитези влизат само двойките „плакал” – „смял” и „болезнено” – „жизнерадостно”.

Антоними,но само на равнището на есето са двойките: „глупакът” – „безсмислен”; „мъдрецът” – „риба на сухо”; „благочестивият” – „мъртва светлина”; „справедливият” – „лъжец”; „влюбеният” – „импотентен сектант”; „бунтарът” – „глупав звяр”. Те са свързани с авторовата ирония.

В есето има осем метафори:разширените метафори „пристъпите на греха”, „мъртва светлина”, „гъдела на изневярата”, „глупав звяр” и метафорични глаголни съчетания „го предпази от скръб,от скука”; „да го направи съвършен поданик на живота”; „заключваме утробата на радостта”; „декретираме красотата и радостта” и метафорите-персонификации: „слово на българина е ...убийствено и загробващо човека”; „земята – ненаситна на труд и мъка”; „моминската хубост, която е пагубна”; „...красотата и радостта... Те не се и създават, а се раждат болезнено...”.

Вторият абзац на есето е изграден от перифрази – предикативни словосъчетания в качеството на съставни именни сказуеми: „А човекът се нуждае тъкмо от всичко това. Глупакът, предпазен от глупостта, е безсмислен; мъдрецът, лишен от суетното му любомъдрие, е риба на сухо; блогочестивият, предпазен от пристъпите на греха, е мъртва светлина; справедливият без ругатнята е лъжец; влюбеният без гъдела на изневярата – импотентен сектант; бунтарът, освободен от покорството му пред идеала – глупав звяр; разюзданикът – от съкровенната му чистота – проклятие!”.

Есеистът представя различните лица на човека, като увеличава емоционалното напрежение с метафори и фразеологизми. Те са с логико-уточнителен характер, но в тях ясно се усеща авторовата ирония,с която започва текстът и която достига своята максимална наситеност в този втори абзац. Авторът трупа образите, без дълги паузи, а в края динамиката води до пропускане на глаголните форми. Силно експресивно звучат лексемите.

Перифрази-усложнени словосъчетания,при които разширяващата част е обособено определение или подчинено определително изречение: „...земята – ненаситна на труд и мъка.”; „Той роб кълне дори моминската хубост, която е пагубна.”; „Почти цялото слово на българина е клетвено, убийствено и загробващо човека”.

Фразеологизмът се използва за вторична номинация в перифразата: ”Всички са загрижени за човека – и мало, и голямо се е втурнало с големи писалки да помага на човека...”, за да създаде усещане за всеобхватност, многобройност.

Есеистът изгражда една хиперболична картина в края на текста. Възходящата градация на изразните средства и на емоционално-експресивния заряд определя напрегнатата атмосфера и разширява до невъзможност мащабите на образите: „Проклинаме цели родове, добитъка си, земята – ненаситна на труд и мъка. Кълнем властници и насилници,кълнем и гробовете... Народът чумосва и прокобва... Народът кълне градоносния облак; водите, които отвличат имота или децата му; слънцето, което го жари. Той кълне дори моминската хубост, която е пагубна...”; „Майка проклина дъщеря си, дъщерята – майка си”. Клетвата и прокобата обхващат всичко, нямат граници. Цялото пространство с неговите природни установености и обитателите си добива зловещи измерения.

В ироничен план са изградени началните два абзаца на есето. Авторът изобличава опитите да се затвори човека със своите „радости и скърби” във вестниците и художествените творби. Противопоставя се на опитите хората да се подчинят на определени обществени модели, както и на стремежа да се спасят личностите от своите пороци. Иронията на есеиста звучи с особен емоционален заряд в перифразата и метафората „съвършен поданик на живота”. Привидно хиперболизираната фома „големи писалки” всъщност иронизира „творците”, заели се да спасяват човека. Такава роля има и сказуемото „се е втурнало”, което придава комичност на образите.

Есеистът изразява привидно положително отношение: „А човекът се нуждае тъкмо от всичко това”. Иронията му обаче прозвучава много силно в натрупаните образи и използваните лексеми и изразни средства. Човекът не бива да бъде променян, защото се обезличава. Злото и всички недостатъци са част от човешкото и всички опити да бъдат премахнати са ненужни, защото водят до противоположен резултат – пълен разпад на личността.

Иронична е и употребата на научния термин „декретираме”, отнесен към абстрактни категории като красотата и радостта. Строгото им законово установяване не е възможно и не е необходимо.

Само едно сравнение се открива в есето: „като ружите и синята метличина в нивите”, но то звучи много силно в антитезисното противопоставяне. Сравнението е изненадващо оригинално – асоциира със съвсем различна област. Образите на цветята се свързват с абстрактни категории „надеждата и радостта”, като по този начин се извършва преход от мрачните картини на „проклинането” към светлите и цветни простори на „благославянето”.

Антитезите в есето имат важна роля в дълбинната и в повърхнинната структура на текста. След първите два абзаца, изградени в ироничен план, преходът към заявената авторова позиция се осъществява чрез антитезите: „Ние декретираме красотата и радостта с перо, с речи, с топове, като забравяме, че те не съществуват никъде сами по себе си. Те не се и създават, а се раждат болезнено, но жизнерадостно от скръбта и грозотата, от страшната неизбежност да живееш в себе си...”. Натрупват се противопоставяния, изразени формално със съюзите но и а.

Авторът се опитва да представи по-образно гледната си точка, да конкретизира и уточни направените грешки и противопоставяйки ги на установеното от него да стигне до истината. Тази истина ражда и нравствените императиви в следващата част: „Да не отменяме скръбтта и бунта, защото заключаме утробата на радостта и истинското послушание! Да не разкрасяваме красотата, защото тя ще заприлича на покрит с цветя мъртвец! Да не превръщаме человеците в обезволени, безплодни мъченици!”.

Антитеза е използвана и в края на текста за въвеждане на втория мотив, заложен в заглавието – „благославяме”: „А из него като ружите и синята метличина в нивите звучат със сила редките думи на надеждата и радостта.” Антонимната двойка в заглавието определя и важното значение на антитезите в есето. Тези две противоположни действия не се отричат категорично, а се съвместяват. Заглавието може да се трансформира в следния модел: „Проклинаме, но и благославяме”, без промяната да наруши основната идея и внушение на текста.

Антитезата е основно композиционно-текстообразуващо средство. Тя осъществява връзката между отделните структурни цялости и преходите в авторовата мисъл.

Антонимите „проклинаме” – „благославяме”; „красотата” – „грозотата”; „радостта” – „скръбта”; „болезнено” –жизнерадостно” изграждат антитезите. Също участват контекстовите индивидуални антонимни структури: „слово... е клетвено, убийствено и загробващо човека” – „думи на надеждата и радостта”.

Една от основните фигури в есето е възходящата градация: „от скръб, от скука, от глад, болест, от заблуждение”; „с перо, с речи, с топове”; „...но жизнерадостно от скръбта и грозотата, от страшната неизбежност да живееш в себе си; и още по-тежко – със себеподобните”. Градацията има важна стилистична роля и във втория абзац при постепенното нарастване на интензивността на образите: „...безсмислен... риба на сухо... мъртва светлина... лъжец... импотентен сектант... глупав звяр... проклятие!”. Градирането стига своя максимум и сякаш есеистът се задъхва от напрежението.

Градиране откриваме и при изреченията: „Народът ни е проклинал и кълне. Кой ще го спре? Кой ще отмени клетвите му? Майка проклина дъщеря си, дъщеря – майка си”. Тези четири изречения са композирани симетрично: съобщение – въпрос – въпрос – съобщение. Съобщителните изречения са с невероятна емоционална сила.

В есето многобройни са лексемите,изградени върху думата клетва: 11 глаголни форми, 3 съществителни имена, причастие. Към тях в семантичен план може да прибавим и оригиналните авторови глаголи „чумосва и прокобва”. Повторението на тези сродни форми има важно значение за повърхнинната и дълбинната структура на есето. С мотива за благословия завършва есето, а многоточието насочва към цикличност и повторяемост. Илия Бешков се проявява като познавач на народната душа и народопсихология. Проклинането, клетвата и благословията са част от унаследената традиция, чиито корени са заложени във фолклора и митологията.

Отрицателните изречения участват в изграждането на антитезисните противопоставяния: „Ние декретираме красотата и радостта с перо, с речи, с топове, като забравяме, че те не съществуват никъде сами по себе си. Те не се и създават, а се раждат болезнено, но и жизнерадостно от скръбта и грозотата,от страшната неизбежност да живееш в себе си; и още по-тежко – със себеподобните”.

Приповдигнат експресивен тон има и въпросително-отрицателното изречение: „Кой не е плакал цяла година и не се е смял един ден?”. То всъщност утвърждава процесите, но отрицателните форми засилват въздействието и стилистичната му значимост.

Силна е конотацията на повелителните отрицателни изречения: „Да не отменяме скръбтта и бунта, защото заключваме утробата на радостта и истинското послушание! Да не разкрасяваме красотата, защото тя ще заприлича на покрит с цветя мъртвец! Да не превръщаме человеците в обезволени,безплодни мъченици!”. Те имат призивен характер, привличат вниманието на читателя и изразяват силната авторова емоция. Императивните изречения са концентрирани в отделна структурна цялост, като по този начин се обособяват и градират експресията. Това не са повелителни форми за строга забрана, а по-скоро желание, пожелание за осъществяване. Това се определя и от структурата на изреченията: две подчинени обстоятелствени изречения за причина. Те поясняват и обобщават авторовата позиция, като определят и емоционалната приповдигнатост.

Въпросителните изречения са експресивно-емоционално маркирани, чрез тях есеистът влиза в непосредствено общуване с читателя. Въпросите „Кой ще го спре? Кой ще отмени клетвите му!” се доближават до възклицателните форми, като дори при второто изречение въпросителният знак е заменен с възклицателен. Въпросителните изречения в есето са изградени с пълнозначна въпросителна дума – местоимението кой.

Авторовата ирония в началото на есето изисква възклицателна форма. С натрупване на образите расте напрежението, ускорява се емоцията, за да се стигне до максимална експресивност в лексемата „проклятие”. След това възклицание интонацията се успокоява. Едва в края на текста емоцията започва отново да градира – трупат се образни картини, обединени от натрапчиво повтарящите се лексеми „кълнем”, „проклина”. Но до възклицание не се стига и емоционалното напрежение е преодоляно с антитезисното въвеждане на идеята за благославянето: „Проклинаме цели родове, добитъка си, земята – ненаситна на труд и мъка. Кълнем властници и насилници, кълнем и гробовете, в които отдавна лежат ненавистни хора. Народът чумосва и прокобва с думи, с жестове и заклинания – проклина близки и далечни, бранейки честта си или благото си. Народът кълне градоносния облак; водите, които отвличат имота или децата му;слънцето, което го жари. Той кълне дори моминската хубост, която е пагубна. Почти цялото слово на българина е клетвено, убийствено и загробващо човека. А из него като ружите и синята метличина в нивите звучат със сила редките думи на надеждата и радостта.

Той има и своите дни на благословение, благодарност и опрощение...”

Многобройни са еднородните части в есето. Голяма част от тях са съставени от две или три лексеми,свързани със съюза и: „радостта и скръбта”; „красотата и радостта”; „скръбта и бунта”; „радостта и истинското послушание”; „труд и мъка”; „надеждата и радостта”; „благословение,благодарност и опрощение” и една форма със съюза или: „честта си или благото си”. Изградени чрез повторение на съчинителната връзка и: „и мало,и голямо” и на предлозите от, с: ”от скръб, от скука, от глад, болест, от заблуждения”; „с перо, с речи, с топове”; „с думи, с жестове и заклинания” и безсъюзно: „обезволени, безплодни”; „цели родове, добитъка си, земята”. „Безсъюзно свързаните еднородни части имат по-отчетлива интонация, а в резултат на това са и смислово по-добре подчертани.” (Русинов, 2000, с. 121).

Образно-експресивните еднородни части преобладават и това е свързано с емоционалната приповдигнатост на есеистичния текст: еднородни части-сравнение „като ружите и синята метличина в нивите”, фразеологични словосъчетания „и мало, и голямо”; „близки и далечни”; еднородни части-синоними „властници и насилници”; „клетвено, убийствено и загробващо” . С логико-уточнителен характер са „...от скръбта и грозотата, от страшната неизбежност да живееш в себе си”.

Еднородна конструкция имат подбудителните изречения. Те съдържат паралелни синтактични структури: отрицателно изречение + подчинено обстоятелствено изречение. Еднородни конструкции откриваме и във втория абзац при построяване на различните проекции на човека: глупакът, мъдрецът, благочестивият, справедливият, влюбеният, бунтарът, разюзданикът. Изреченският модел е подлог + обособена част + именно сказуемо: „Глупакът, предпазен от глупостта,е безсмислен; мъдрецът, лишен от суетното му любомъдрие, е риба на сухо; блогочестивият, предпазен от пристъпите на греха, е мъртва светлина; справедливият без ругатнята е лъжец; влюбеният без гъдела на изневярата – импотентен сектант; бунтарът, освободен от покорството му пред идеала – глупав звяр; разюзданикът – от съкровенната му чистота – проклятие!”. В това сложно съчинено изречение са употребени пет обособени части. Има още една обособена част в текста: „...земята – ненаситна на труд и мъка”, която също като предходните форми е разширено определение. Обособените части са свързани със синтактичната синонимия – редуват се синонимни синтактични конструкции. В есето Бешков използва деепричастие: „...проклина близки или далечни, бранейки честта си и благото си”.

С обособените части се поднася по-голямо количество информация и едновременно изразяват авторовата гледна точка. С подреждането си те имат отношение към ритмичната организация на структурната цялост. По тези причини може да определим тяхното присъствие в текста като смислово,комуникативно и стилистично значимо.

Еднородни части и изреченски модели са концентрирани и в абзаца: „Проклинаме цели родове, добитъка си, земята – ненаситна на труд и мъка. Кълнем властници и насилници, кълнем и гробовете, в които отдавна лежат ненавистни хора. Народът чумосва и прокобва с думи ,с жестове и заклинания – проклина близки и далечни, бранейки честта си или благото си. Народът кълне градоносния облак; водите, които отвличат имота или децата му; слънцето, което го жари. Той кълне дори моминската хубост, която е пагубна...”.

Присъединената част „А човекът се нуждае тъкмо от всичко това.” подчертава експресивността, засилената емоция, допълва авторовата ирония. Присъединеното изречение свързва двете първи части на текста, в които най-силно прозвучава авторовата позиция.

Другите присъединени части: „и още по-тежко – със себеподобните”; „и мало,и голямо”; „проклина близки и далечни, бранейки честта си или благото си”, също са свързани с идейно-естетическата концепция на твореца. Поставя се акцент върху даден художествен образ.

Седем разширени прости изречения изграждат една синтактична конструкция. Създават художествени образи, отделени и относително самостоятелни, но интонационно и семантично обединени в едно сложно съчинено изречение. Тази структура увеличава експресивността и има важна роля и в повърхнинната, и в дълбинната структура на есето. Подобна експресивна сложна структура е и сложното съставно изречение: „Народът кълне градоносния облак; водите, които отвличат имота или децата му; слънцето, което го жари”.

Сложни съчинени изречения,които обединяват действия чрез съюза и: „Кой не е плакал цяла година и не се е смял един ден?”; „Народът чумосва и прокобва с думи, с жестове и заклинания...”; „Народът ни е проклинал и кълне.” – стилистично и семантично значение в това изречение има времевата проекция на действието: сказуемото „е проклинал” е в плана на миналото, а глаголното „кълне” – на сегашното. Поставена е идеята за времева всеобхватност на процеса.

Интересна е обърнатата структура в изречението „Майка проклина дъщеря си, дъщеря – майка си” синтактичният паралелизъм придава придава особена идейна и емоционална сила на действието.

Експресивност внасят повторенията на сказуемото „кълнем” и на подлога „народът”. Чрез повторената част се засилва смисълът й и се изразяват различните й прояви. Повторението на сказуемото динамизира действието. Авторът поставя емоционален и смислов акцент върху тези лексеми.

Есеистът е предпочел простите глаголни сказуеми – 38. Глаголните именни форми са 8. Текстът не се натоварва с усложнени форми, предпочита се многократното повторение, за да акцентира и придаде разговорност.

Броят на двусъставните прости изречения в есето е по-голям от този на едносъставните: 28 към 24. При шест от двусъставните изречения глаголната форма е съкратена, за да се избегне ненужното повторение на едни и същи части, но и за да се създаде ритмичност, определена интонация. Тези изречения се доближават до непълните, които са широко застъпени в разговорната и диалогичната реч. Употребата на тези изреченски модели се обуславя от стремеж към стегнатост и изразителност.

Едносъставните изречения са преобладаващо определено-лични – 22 изречения и само две неопределено-лични. В близки синонимни отношения с определено-личните са двусъставните изречения.

Есето завършва с идеята за „благославянето”. След силно експресивното и образното представяне на „чумосването и прокобването” есеистът въвежда „надеждата и радостта”. За разлика от разгърнатия мотив за клетвата, само две изречения насочват към „благославянето”. С тях се постига успокоение и хармонизиране и на езика,и на духовното усещане на читателя,подсказано и от многоточието.

Есето има и особена външна структура. Подреждането на по-големите текстови единици има важна роля в семантико-функционален аспект. В първите два абзаца категорично се налага авторовата личност. Емоционалната оценка и иронията насочват към субективно-личното, заявено и с аз-формата на въвеждащото сказуемо (чета). Постепенно есеистът преодолява личностното, за да потърси реални стойности и параметри на проблемите чрез антитезисното противопоставяне в следващата текстова част. Едва тогава могат да се поставят императивите. Отрицателните изречения изобличават грешките и едновременно утвърждават вярната посока на естетическите търсения.

Заявил и защитил позицията си, есеистът преминава към идеята,заложена в заглавието „проклинаме и благославяме”.Въвежда темата с графично отделени риторични въпроси и възклицания. Експресивно представя реалните и духовни измерения на „проклинането” и извежда втората линия – „благославянето”, само в едно изречение, но отделено самостойно. Поставено в самия край на есето, то акцентува върху доброто, чистото, светлото.

Цялостното структуриране на текста следва определена схема – въвеждане на идеята, доказване и защита. Разбира се, прекарано през призмата на индивидуалната авторова мисъл, чувствителност и идейна позиция. Илия Бешков представя своята проекция за двойствения характер на света и човека – за взаймната обвързаност между доброто и злото,между красивото и грозното, между благословията и клетвата.

В тази втора условна група есета с особено структуриране на текста се отличава есето „Култ към личността”. Съставено е от четири симетрични синтактични конструкции: четириреден абзац – двуреден абзац – петреден абзац – двуреден абзац. Аналогично са изградени и изреченията. Есеистът поставя и разглежда проблема. В кратката втора част потвърждава явлението. Това е своеобразно обобщение, но в плана на личностно-интимното усещане:

„Ние бавно отвикваме да бъдем умни. Всички се съхраняват! Всеки от страх се е

отдръпнал дълбоко в себе си, тайно е утвърдил някаква себестойност и някак си всеки се е отчаяно възлюбил – макар и недостойно.

Да! Ние се привързахме повече към собствената си немощ, както родителите – към недъгавото дете.

Колкото по-необходима е общността,толкова повече отделеността ни поглъща и заглушава като бурен – спасителен, благодатен бурен, а един-другиму даваме само старателно изпразнени погледи и думи, които като топки улавяш,за да ги прехвърлиш на другия.

Да,ние сме отделни като камъните, по-безответни от тях и като тях тежко и дълбоко обидени...”

Констатирал случващото, се есеистът усеща нужда да го повтори. Сякаш води спор с някого, той категорично утвърждава думите си: „Да!” и ги доказва разбираемо със сравнения: „както родителите – към недъгавото дете”; „ни поглъща и заглушава като бурен”; „като топки улавяш”; „ние сме отделни като камъните”. Прави се равносметка,която не може да се оспори, но е трудно да се повярва в тъжните истини. Това е диалог без въпроси, а само с два пъти потвърдени отговори.

В третата условна обособена група есета Бешков интерпретира световната и българската литература, музикалните класици и народната песен, докосва и се до духовете на най-големите художници и творци.

Изключително интересни за Илия Бешков са образите на Дон Кихот и Санчо Панса: „Санчо е Дон Кихот – всъщност те са едно и също нещо. Това е една струна, която веднъж ударена е Дон Кихот, веднъж – Санчо. Тя звучи ту като единия, ту като другия. Двамата са неразделно свързани в едно диалектическо единство”. В българската литература това единство Бешков открива в двойката Алеко Константинов – бай Ганьо: „Това е един скрит враг дълбоко в душата на самия Алеко”, но вече на принципа на взаимното противопоставяне. Алеко Константинов създава бай Ганьо, за да го отрече след това. Но създаденият литературен образ придобива плътност, оживява и не само се противопоставя на своя създател, но даже го убива. Тази идея е в основата на Бешковото есе „Двубоят Алеко – бай Ганьо”.

Лексикалната структура на есето е изцяло свързана със сферата на художествения стил. Лексемите са натоварени с допълнително конотативно значение. Голяма част от тях са специализирани за областта на литературното творчество: „литературен вид”; „литературно произведение”; „автор”; „герой”; „присмех”; „роман”; „изкуство”; „литературен герой”; „символ”. Такава роля имат и имената бай Ганьо, Алеко, Санчо Панса.

На езиково равнище в текста могат да се открият и поетизми: „съдбовна”; „угнетява”;; „безпощаден”; „двубой”; „доверчивост”; „всеотдайност”; „злонравието”; „непокаяна”; „неоплакана”; „благородна любов”; „смирено”; „мъртвото тяло”; „най-чисти сълзи”; „плът и кръв”; „жадна душа”. А също и термини от официално-деловия стил: „прокурорът”; „власт”; „опозиция”.

Срещат се и лексеми с разговорен характер, но те имат определени стилистични задачи: „смахнат” (поставено в кавички, което насочва към неговата особена смислова и стилистична роля), „джамлък”, „берданен куршум” (свързана с народното творчество), „маскари”. Това определя полифункционалната речева структура, в която се свързват стилизирани лексеми от художествения, научния и разговорния стил, но всички са маркирани с определено конотативно значение.

В есето липсват традиционни синоними. Бешков предпочита оригиналните,индивидуални синонимни форми. Синоними са: „конфликт”, „борба”; „двубой”, но смислово втората лексема е по-ярка, разширява значението и притежава емоционално-експресивна окраска. Думата „двубой” има образно-асоциативен характер и това влияе върху читателя. Поставена и в заглавието, тя е важен смислов елемент.

Синоними-определения с метафоричен характер: „убийствен и изобличителен”, „безпощаден”; „просветена и жадна за благородство”; „се изглажда и стопява във взаимната любов, в предаността”. Интересни са синонимните лексеми, с които се назовават образите: „лудия хидалго”, „смахнат господар”; „Алеко”, „автор”; „Бай Ганьо”, „романа”, „книгата”; „литературно произведение”. Разбира се, най-многобройни, смислово и емоционално натоверени са синонимите, свързани с образа на Бай Ганьо: „Бай Ганьо”, „литературен герой”, „действителен човек от плът и кръв”, „политическа издънка на робството и злонравието”, „убиец” и „прокурор”. Синонимите имат важна роля при типизацията на бай Ганьо и изразяват личното отношение на есеиста.

Също като синонимите антонимите в текста са индивидуално- авторски и свързани с контекста: „благородна любов” – „отмъстително убийство”. Те и антитезите, които изграждат, са свързани с противопоставянето реално-нереално: „роман” – „реалния живот”; „литературен герой” – „действителен човек от плът и кръв”. Бай Ганьo е образ антипод на Алеко Константинов и Санчо Панса. Антонимите участват в структурирането на текста като контрастно изобразяват събитията и образите.

Както в другите разгледани есета традиционни фразеологизми почти липсват. С библейска символика и естетическа окраска е словосъчетанието „от плът и кръв”. Цитираното изречение има устойчив характер и придобива функция на афоризъм: „На маймуни ни обърнафти, маскари с маскари”. В своята структура изречението съдържа две отделни фразеологични форми: „на маймуни ни обърнафти” и „маскари с маскари”. По този начин се изгражда един двоен фразеологизъм с повишена експресивност и особена роля в идейния план на текста. Изведен от контекста на романа „Бай Ганьо”, цитатът в Бешковото есе разширява своя смисъл, придобива знакова функция и нова конотация. Изразът дава речева характеристика на героя и бележи активната „двойно обидена и двойно непримирима” позиция на бай Ганьо вече в реалния живот.

Хиперболизирани са емоционалните състояния чрез употребата и повторението на наречието „двойно”, но в контекста то се свързва с авторовата ирония и отрицателно отношение към героя: „А Бай Ганьо излиза из страниците на книгата с думите: „На маймуни ни обърнафти, маскари с маскари!” – двойно обиден и двойно непримирим”. Други хиперболизирани форми са сказуемите, с които се акцентува върху отношението на Алеко към Бай Ганьо: „Алеко ненавижда бай Ганьо, преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа”. Хиперболизирано е и словосъчетанието „огромният конфликт”, което е семантично свързано с предходните форми.

Образна перифраза е заместването на името Дон Кихот с названията „смахнат господар” и „лудия хидалго”. Устойчива форма е „родната ни земя”, която назовава България.

Перифразата включва синонимни и антонимни отношения и метафорични образи за по-пълно обхващане на всички семантични ядра: „Бай Ганьо не е измислен литературен герой, не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв; между впрочем – една политическа издънка на робството и злонравието – убиец, когото прокурорът не може да улови, тъй като Бай Ганьо е и прокурор, и на власт, и в опозиция...

А другият герой – авторът – се намира в родния си град Свищов, закачен в джамлък: един елегантен редингот и бяла копринена риза, разкъсана от берданен куршум.” Тези перифрази създават образно-метафоричен синонимен ред,свързан с авторовото отношение – той иска да отрече образа на бай Ганьо, да даде негативната си оценка за него.

Перифразите са и образни, и логически. Те съдържат цялостна емоционално-експресивна оценка и характеристика на есеиста за героя. Тази синтактична част е изградена от перифрази-предикативни словосъчетания в качество на съставни именни сказуеми.

„Един безпощаден двубой,в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори.” – простото изречение е перифразирано и усложнено с присъединена част, което му придава особена експресивност. В него прозвучава съвсем открито авторовата емоция и отношение, подсилени и от инверсията на наречието.

Лексикалното равнище на есето има широка метафоричност. Бешков използва както двучленни метафори, така и ги свързва в отделни конструкции: „Алековата душа отлитна”; „една политическа издънка на робството и злонравието”; „огромният конфликт между тях се изглажда и стопява във взаимната им любов”; „...преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех,а Бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа”; „мрачни страници... от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каквато и да е надежда...”. Многобройни са метафорите-епитети, свързани с поетическия език и фолклорната образност: „благородна любов”; „най-чисти сълзи”; „отмъстително убийство”; „берданен куршум”; „бяла копринена риза”; „мрачни страници”; „убийствен и изобличителен присмех”; „просветена и жадна за благородство душа”; „съдбовна връзка”; „безпощаден двубой”.

Метафоричният план на есето е заложен още в заглавието. Двубоят между автора и измисления герой прераства в сблъсък на ценности, на времена, на идеали. И става символ на нечестната победа на злото и то не по страниците на художествената литература, а в нашата действителност.

Метафоричен храктер придобива образът на бай Ганьо. Илия Бешков го съживява, поставя го като реална личност в историческото време, което го е формирало и като литературен герой. В тази нова среда бай Ганьо не само запазва същността си, но намира и пълна реализация.

Това метафорично съживяване е необходимо на Бешков, за да придобие конфликтът бай Ганьо – Алеко реални параметри. Двубоят между автор и герой действително се осъществява, и за съжаление загубилият е Алеко.

Бай Ганьо напуска Алековата книга още с нейното създаване. Той започва своето пътуване в българската култура и най-вече в реалния живот на родната ни земя. Бай Ганьо е голямата метафора на историческото време с неговите политически, обществени и културни проблеми, с неговите противоречиви личности и герои.

Името на бай Ганьо е антономазия. То се използва като нарицателно за простотия, нахалство, скъперничество, „келепирщина”. В есето Бешков извежда образа на бай Ганьо като убиец и човек без морални задръжки. Антропонимите в есето създават цяла система от сложни асоциативни и метафорични образи.

На няколко места в текста откриваме иронията на есеиста. Във формите „двойно обиден и двойно непримирим” и перифразата, където творецът заявява отрицателното си отношение към бай Ганьо. Бай Ганьо има много образи и много прототипи в реалния живот. Тъжна е тази ситуация на безправие и липса на ценности. Байганьовците имат пълната власт.

Наситена с горчивата ирония на есеиста е и заключаващата част: „Ние се смеем над тия мрачни страници,но от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каквато и да е надежда...” Загубени са общочовешките ценности, които осмислят и остойностяват човешкия живот.

Многоточието подтиква читателя към размисли, поставя значими въпроси, на които всеки трябва да намери отговори.

Експресивността на изказването градира при изразяване на отношението Санчо Панса – Дон Кихот: „Тук огромният конфликт между тях се изглажда и стопява във взаимната любов, в предаността и накрая практичният и честен Санчо коленичва смирено, облян в най-чисти сълзи пред мъртвото тяло на лудия хидалго”.

Градирани са и лексемите: „ни милост, ни любов, нито каквато и да е надежда”, но в плана на отрицанието, което поражда негативна емоция. Третият компонент е експресивно подчертан чрез употребата на пълната форма на съюза нито и разговорната форма каквато и да е.

Антитезисното противопоставяне е заложено още в заглавието. Семантиката на лексемата „двубой” насочва към идеята за конфликта, сблъсъка, борбата. Членуваната форма активира културната памет на читателя, която познава връзката и конфронтацията между писателя Алеко Константинов и неговия емблематичен герой бай Ганьо. Антитеза откриваме както на лексикално равнище – антонимни противопоставяния, така и на синтактично ниво – в структурирането на изреченията и изобщо на текста. Антитезата е основополагаща и в идейно-функционален план.

Противопоставянето е изградено формално със съюзите но и а: „Трудно е да се определи какъв литературен вид е „Бай Ганьо”, но в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой.

Алеко ненавижда бай Ганьо,преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа... и се радва на сдържаната му снизходителна, но благородна любов!... ...Това отмъстително убийство не стана в роман, а в реалния живот на родната ни земя... Бай Ганьо не е измислен литературен герой,не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв; ...Ние се смеем на тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каквато и да е надежда...”

Антитезата е основно композиционно текстообразуващо средство. Три абзаца започват със съюза а, като противопоставят три отделни образа – Санчо Панса, бай Ганьо, Алеко Константинов. Есеистът прокарва паралел между бай Ганьо и Санчо Панса, но за да изгради контраста в образите им. Докато Санчо остава в сферата на естетическото и етичното, то злото у бай Ганьо получава реални измерения.

Алеко Константинов влиза в ролята на духовен двойник на „лудия хидаго” Дон Кихот и също като него е готов да се сражава с вятърни мелници в името на справедливостта. Алеко изобличава с присмеха си пороците на своето време, герои като бай Ганьо, които от „верни оръженосци” се превръщат в убийци.

Отрицателните изречения са свързани с антитезисните противопоставяния. Подсилване на отрицанието се извършва с отрицателните местоимения: „никое друго наше литературно произведение”; „никаква шега,никакво изкуство и никакъв определен терен за борба”. Същата роля изпълнява и съюза нито и кратката му форма ни. Те подчертават пълната липса и подсилват отрицателната емоция: „ни милост, ни любов, нито каквато и да е надежда”.

Есето е изградено от 14 изречения,но те имат усложнена структура с второстепенни части и синтактични форми. Съобщителните изречения в есето са 79%. Има само три възклицателни изречения. „Образно-емоционалната окраска на съобщителните изречения в художествения стил е свързана не толкова с характера на изречението като синтактичен тип,колкото с подбора на думите, тяхното съчетаване и подреждане.” (Русинов, 2000, с. 54)

Възклицателните изречения маркират композицонно важни моменти. Първото въвежда образа на Санчо Панса: „А с каква доверчивост и всеотдайност Санчо Панса следва своя „смахнат” господар и се радва на сдържаната му снизходителна, но благородна любов!” Второто – образа на бай Ганьо, с нескритата ирония на есеиста: „А бай Ганьо излиза из страниците на книгата с думите: „На маймуни ни обърнафти, маскари с маскари!” – двойно обиден и двойно непримирим!”. По този начин възклицателните изречения обслужват антитезисните противопоставяния – контрастират и авторовите емоции и оценки.

Третото възклицателно изречение е кратко, но емоционално наситено. То насочва директно към основната идея и внушения на есето: „Не коленичи бай Ганьо над Алеко!”.

Еднородните части в текста изпълняват разнообразни функции – еднородни части-епитети: „убийствен и изобличителен присмех”; „просветена и жадна за благородство душа”; „снизходителна,но благородна любов”; „практичният и честен”; еднородни части-синоними: „изглажда и стопява”; „във взаимната им любов, в предаността”. Също „автор и герой”; „непокаяна и неоплакана душа”; „доверчивост и всеотдайност”; „двойно обиден и двойно непримирим”; „и на власт,и в опозиция”. Еднородните части „снизходителна, но благородна любов” се намират в съпоставително отношение една към друга и се подчертава, че втората е по-важна по значение от първата. Еднородни части са свързани и с отрицателните местоимения: „...няма никаква шега, никакво изкуство и никакъв определен терен за борба”. Това придава експресивност и образност на изказа. Логически се подчертава всяка еднородна част чрез съюзната връзка ни-ни: „ни милост,ни любов,нито каквато и да е надежда” –съюзът нито бележи градацията на авторовата емоция.

В перифразата също се съдържат еднородни части: „не е измислен литературен герой, не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв... една политическа издънка на робството и злонравието... убиец”.

Еднородните части стягат речта и едновременно с това придават образност и експресивност. Те са често използвани в Бешковите есета.

Обособени части в есетото са: „...Санчо коленичва смирено, облян в най-чисти сълзи пред мъртвото тяло на лудия хидалго.”; „...двойно обиден и двойно непримирим”; „А другият герой – аворът – се намира в родния си град Свищов, закачен в джамлък: един елегантен редингот и бяла копринена риза, разкъсани от берданен куршум.”

Присъединената част е въведена със специфичната съюзна връзка „между впрочем”: „...между впрочем – една политическа издънка на робството и злонравието – убиец, когото прокурорът не може да улови, тъй като бай Ганьо е и прокурор, и на власт,и в опозиция...”. Тя засилва информативността на изказването и носи авторовата оценка.

Друга присъединена част част в текста: „Един безпощаден двубой,в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори.” –стилистично маркиран е променения словоред.

Сложните изречения са 5 като при тях преобладават съчинителните връзки,основно противопоставителни и съпоставителни съюзи но и а.

По-голям е броят на простите изречения – 9, които обаче са разширени с множество второстепенни части. Това придава образност, емоционалност и смислова пълнота на Бешковия език и стил.

Измерения на философското – човекът и параметрите на битийното и небитийното; личното „аз” и екзистенциалната предопределеност. Стилистични възможности и структура на лексико-стилистичната парадигма и на синтактичните връзки.

Големите въпроси за живота и смъртта стоят в неразривна връзка с личността – „Атомът”; „За старостта”; „Цената на човека”; „Начин на живот, а не на смърт”. Простичко и разбираемо звучат думите на Бешков, но и носят една дълбока мъдрост, пречупена през призмата на времето и творческата мисъл на писателя. Съвсем кратки са по форма есетата, но концентрират голям емоционален заряд. С малко думи Бешков казва много на своя читател. В това е силата на неговото слово – да бъде разбираемо за всички и без да изпада в словесно излишество да „споделя” само истини. Петър Змийчаров пише: „Омайна е философията на Бешков. Най-вече защото не е императивна. Аксиоматичното в нея е сравнително малко, умозаключенията на Бешков са по-скоро теореми, които той доказва пред слушателите си... Бешков е философ, с когото може да се спори, можем да си позволим и лукса да не мислим като него. Но само тогава, когато, заразени от словото му, сме се разболели като него от мисловност”.

Четвъртата група есета е с философски характер. Бешков търси смисловите измерения на понятия като страданието, старостта, вярата, доброто, мира (есетата „Страданието”; „Старостта”; „В проклятието”; „Загубен мир няма”: „Начин на живот, а не на смърт”; „Мирът ще ни брани”; „Мирът е за всички”).

Животът във всичките му проявления е основно ядро в творчеството на Илия Бешков – в есето „Театърът” поставя въпроса за театъра-живот и живота-театър, който кореспондира с Шекспировата мисъл: „Животът е театър и всички в него сме артисти”. Животът театър ли е? Ако това е вярно, защо е обречен тъжният клоун? Тук са текстовете за жената и за майката – онази вечна сила, която дарява живот,но има и противоречива природа („Светът на жената”; „Една от моите шеги”; „Денят на майката”).

Съвсем кратки по обем са есетата „Страданието” (недовършено есе) и „В проклятието”, но те концентрират в себе си една мащабна авторова проекция. Бешков задава само ключа, за да се реализира тя в съзнанието на читателя. Това придава особена сила на тези кратки есета и поставя въпросите за нравствените категории по нов начин – без словесни излишества, но смислово свръхконцентрирано.

В есетата с изповедно-личен характер Бешков вече се отделя от колективното „ние” и тъжно заявява: „Трудно е като остане човек сам” („Отворен прозорец”). Творецът продължава духовните търсения на битийните стойности, но вече с поглед към собствената си съдба – есетата „Вярата”, „Пред огледалото”, „Жив съм!”, писани в последните години от живота му. Докато „Отворен прозорец” и „Моите дни” само щрихират индивидуалната фигура на есеиста, постепенно големите теми, големите въпроси за живота и смъртта, най-вече за човека, обсебват художествения свят. В тази малка група текстове екзистенциалните търсения продължават, но вече като изстрадани истини от личността Бешков.

Може да се прекара паралел между есетата „Моите дни” и „Жив съм!”. Двата текста поставят темата за живота и смъртта. Това определя и най-честотната употреба на лексемата живот – 3 пъти и словоформите жив (3 пъти), живи, оживяването, преживях и синонимната глаголна форма раждане. И лексемата смърт – 3 пъти и словоформите мъртъв, мъртви, умирането, умираме, умирах.

Мотивът за отминалите дни и изживените години се сблъсква с идеята за нощната смърт. Денят носи светлината на живота, а нощта – „ужасното страдание” и смъртта. В този непрекъснат кръговрат ден-нощ протича човешкото битие, докато се стигне до края на житейския път, когато цикълът се изменя в живот-смърт.

В двете есета почти липсват синоними – само „присмеха”, „смешното”, „шегата”; „смисъл, значение”; „утеха”, „радост”; „са отминали”, „са изчезнали”. В дълбинната структура с изравнени стойности са лексемите „живот” и „смърт”:

„Животът е нищо и смъртта е нищо”(„Моите дни”)

„Животът и смъртта вече не съществуват за мене.Те са нещо смешно.”(„Жив съм!”)

Много по-голям е броят на антонимите. Изживявайки личната си драма, есеистът се лута между противоположни категории и противоречиви чувства: „всичко” – „нищо”; „дни” – „нощ”; „добри” – „лоши”; „мъртви” – „живи”; „оживяването” – „умирането”; „страданието” – „утеха”, „радост”. Тези антоними се концентрират, максимално се сближават в своеобразната равносметка на твореца. Те изразяват емоционалното напрежение. Глаголните антоними „раждаме” – „умираме”; „съм мъртъв” – „жив съм”; „извлича” – „завлича” редуват действия и състояния, поставяйки акцент върху екзистенциалните категории живот и смърт. Антонимите динамизират усещанията и изживяванията в един драматичен момент.

Антоними в идейно-естетическия замисъл на есето са животът и смъртта, от една страна, и светлината, от друга:

„Животът е нищо и смъртта е нищо...”

„Светлината...е всичко – тя е нашият дом.”

Макар и традиционни антоними живот – смърт тук са обединени, а като тяхна опозиция е изведена светлината.

Структурно-синтактичната характеристика на антонимите също има важна роля. Употребата на съюза или („добри ли са или лоши”; „мъртви ли са... или са живи”) изгражда въпросителни изречения и предполага една от двете стойности. Докато съюзът нито-нито („нито се раждаме, нито умираме”) категорично отрича наличието и на двете състояния. Съюзът и обединява противоположните категории: „животът и смъртта”; „оживяването и умирането”. Това смислово различие, определено от съюзните връзки, но отнасящо се до едни и същи натрапчиво повтарящи се отношения, свидетелства за експресията на изживяването.

Чрез антонимите се създава и оксиморонът „потъмняла ли е светлината им” („Моите дни”). Те са и в основата на антитезите в есетата: „Преживях много дни и години, които изброявам, превръщам в число и с него определям своята възраст. Но къде са тия дни, като са отминали?”; „Защото както и дните – нито се раждаме, нито умираме, а изпълваме времето и пространството...” („Моите дни”)

„Тая нощ умирах много пъти. Сега съм жив, но не съм съвсем сигурен в това.” („Жив съм!”)

Сложно антитезисно противопоставяне между отделните изречения. Есеистът констатира преживяното, но след това с поредица въпроси го отрича, оспорва и го подлага на съмнение. Контрастът съществува и на синтактично равнище – на съобщителното и утвърдителното изречение се противопоставят стилистично маркираните, емоционално-експресивни въпросителни изречения.

Антонимите и антитезите изразяват образно разнообразните противоречия, които се пораждат у човека, изправен пред житейско изпитание. Хиперболизирани са някои от изживяванията: „Тая нощ умирах много пъти.” Страданието на личността придобива огромни мащаби, дори смъртта не може да бъде спасение от болката, защото: „Животът е нищо и смъртта е нищо”; „Животът и смъртта вече не съществуват за мене. Те са нещо смешно.”; „...утеха или радост... се намират някъде съвсем в крайчеца на присмеха и шегата”. Основна роля в тези форми има мейозисът – животът и смъртта са сведени до „нищото” и „смешното”, подчертава се тяхната незначителност. Човекът преодолява властта им. Умалителната форма „крайчеца” също е стилистично маркирана и обезценява значението на действието.

Перифразите образуват сложна структура, която има логико-уточнителен характер, но и синтезира дълбоко-личното изживяване на есеиста: „Тя (светлината) е всичко – тя е нашият дом.” Светлината е метафоричен образ. Човешкият дух страда във време-пространствените граници на битието и само упованието в една по-голяма, универсална непреходна сила ще му донесе спасение. Образът на светлината има библейска символика. В религиозната култура тя е духовно измерение, в което реалните, материални граници между живота и смъртта не съществуват, в което доброто и лошото, радостта и страданието се сливат във Вечност. Други перифрази словосъчетания в качеството си на съставно именно сказуемо са „Животът е нищо и смъртта е нищо.”; „Те са нещо смешно.”; „... – и то (страданието) е без смисъл, без значение.”

Метафоричен характер има заглавието на есето „Моите дни”. Словосъчетанието разширява значението си от „много дни и години” до цял един живот. Изминал пътя си, човек се спира и прави равносметка на отминалото време,на преживяното, на направеното. Дните сякаш оживяват: „са отминали”; „не са изчезнали”; „се намират”; „...са мои дни и аз – техен”; „добри ли са или лоши”; „мъртви ли са тия дни...или са живи”. Дните се превръщат в двойници на есеиста – с тях той съизмерва себе си,определя битието си: „...както и дните – нито се раждаме,нито умираме, а изпълваме времето и пространството”. Тези глаголни метафори са основа за създаване на персонификация.

Други метафори-персонификации: „...следи, с които ни подкрепя и утешава”; „се извлича живота и къде го завлича смъртта”. Абстрактни категории в тези две есета придобиват съвсем сетивни образи.

Домът, пътят и светлината са символи. В текста „Моите дни” те са пряко обвързани. Пътят е знак за неумолимия ход на живот, за протичане на дните и обживяването им от човека. Образите на дома и светлината се сливат – светлината е „нашият дом”. Домът е пространството на хармоничното, на душевното успокоение и на невинната детска радост. Човекът, извървял пътя, си търси да открие тази светлина – дом.

В края на есето „Жив съм!” се усеща авторовата ирония. Но тя не е изобличителна, а звучи някак тъжно: „Ако трябва да мисля и се надявам за някаква утеха или радост, те би трябвало да се намират някъде съвсем в крайчеца на присмеха и шегата.” Условната форма „ако” изказва изобщо съмнение в съществуването на „утеха или радост”. А ако все пак ги има, есеистът ги поставя в „крайчеца” на присмеха и шегата. Умалителната форма на лексемата дава оценъчна характеристика – нищожна е радостта на човека. Нещо повече – човекът е „жив”, но сякаш на шега.

Човекът се надсмива над живота и смъртта, открил вярата в Светлината. Утехата и радостта се оказват ненужна част от смешното. В това обезценяване на преходните стойности и в издигане на онези, които са достояние само на освободения човешки дух, се състои основната идея на двете есета.

Синтактичната структура на есетата „Моите дни” и „Жив съм!” се придържа към познатите вече модели на Бешковото творчество.

В първото есе прави впечатление по-честотната употреба на глаголно-именни сказуеми. В „Жив съм!” броят им е също значителен – 47 %.

В есето „Моите дни” голям е броят на въпросителните изречения – 5 от общо 13. Те имат важна роля в повърхнинната и дълбинната структура. Въпросите : „Но къде са тия дни,като са отминали? Какво е станало с тях? И като не са изчезнали – защото е немислимо да изчезнат – къде се намират сега?” се противопоставят на въвеждащото съобщително изречение. След бързото задаване на въпросите конкретни отговори не се търсят, есеистът предпочита да утвърди: „Или пък където са те – там съм и аз, тъй като са мои дни и аз – техен.” Това е обобщен, синтезиран отговор на питанията.

Вторият абзац се състои от нови два въпроса, изградени върху смисловата връзка личност – дни (живот): „Добри ли са или лоши, потъмняла ли е светлината им? Мъртви ли са тия дни, за да съм мъртъв и аз с тях, или са живи – жив да съм и аз в тях – там, в тяхното време и пространство?”. Есеистът дава цялостен и аргументиран отговор в следващата текстова част: „Животът е нищо и смъртта е нищо. Защото както и дните – нито се раждаме, нито умираме, а изпълваме времето и пространството...”. Повторението на словосъчетанието „време и пространство” в двете отделни синтактични единици потвърждава тяхната пряка обвързаност в схемата въпроси-отговори.

Есето се състои само от съобщителни и въпросителни изречения. Емоционалното напрежение е успокоено, „азът” води тих разговор със самия себе си, защото отговорите на големите въпроси могат да се открият само в собствения микросвят.

Много по-експресивно е есето „Жив съм!”, което е подсказано още с възклицателната форма на заглавието. Краткото глаголно-именно сказуемо звучи силно, ударно. То има призивен характер и въпреки, че в текста липсват други възклицателни изречения, възклицателната форма има голям емоционален заряд. В това есе творецът продължава започналия диалог със себе си: „А страданието, ужасното страдание?” – безглаголното изречение определя важната роля на интонацията. Повторението и разширяване на подлога с метафоричен епитет определя възходящата градация на емоцията и експресивната сила на питането. Но въпросът тук е само един. Останалите седем изречения са съобщителни. Денят ражда надеждата и нравствените търсения (риторичните въпроси в „Моите дни”). Нощта категорично дава всички отговори – на единствения въпрос в есето „Жив съм!” се дава бърз лаконичен отговор: „Щом е обосновано от оживяването и умирането – и то е без смисъл,без значение.” Есеистът е намерил своите истини, а животът и смъртта са само „смешни”.

Отрицателните изречения: „Сега съм жив, но не съм съвсем сигурен в това. Не зная отде се извлича живота и къде го завлича смъртта.” Имат негативна експресия, изградена чрез трансформацията на утвърдителното изречение.

Еднородните части в двете есета са логико-уточнителни. По-голяма част от тях са свързани чрез съюза и: „дни и години”; „време и пространство”; „животът и смъртта”; „присмеха и шегата”; „оживяването и умирането”. С особено стилистично значение са еднородните части със съчинителна връзка или. Те изграждат предимно въпросителните изречения и имат стилистични отенъци на противопоставителност: „Добри ли са или лоши,...?”; „Мъртви ли са... или са живи...?”; „утеха или радост”. Повторението на предлога без също засилва стилистичната функция на еднородните части: „без смисъл, без значение” – тези лексеми са синоними и имат образно-експресивен характер.

Еднородни синонимни конструкции са и: „Животът е нищо и смъртта е нищо.” Повторението на отрицателното местоимение поставя смислов акцент.

Обособената част е само една: „Тя е всичко – тя е нашият дом.” („Моите дни”). Информативен характер имат и присъединените части: „И като не са изчезнали – защото е немислимо да изчезнат – къде се намират сега?”; „Мъртви ли са тия дни,за да съм мъртъв и аз с тях, или са живи – жив да съм и аз в тях – там, в тяхното време и пространство?”

Определено-личните прости изречения са преобладаващи (17 в „Моите дни” и 7 в „Жив съм!”). Тяхната употреба е свързана с пропускането на личното местоимение „аз”. Безглаголното изречение „А страданието, ужасното страдание?” е стилистично-образно средство. То въвежда в абзаца като задава въпрос и изразява емоция.

В синтактичната структура есеистът често използва възможностите на тирето. С тире означава присъединени части и обособени части, замества глаголни форми или подчинителни съюзи (за да), за да се избегне повторението. Високочестотна е и употребата му като междуизреченска връзка. Това определя динамиката на езика,стегнатост и ритмичност, като едновременно придава експресивност и емоционалност.

Разговорни форми в двете есета почти липсват. Такъв характер имат поставените в началото на изреченията съюзни връзки и като (със значение и ако) и или пък. Местоименията тая и отде са фонетично редуцирани, което е характерно за говоримия език.

В тези две есета се долавя болката на есеиста, изправен пред мъчителни духовни търсения и преосмисляне на преживяното, на екзистенциалните стойности. Макар да стига до идеята, че животът и смъртта са „нещо смешно”, този смях е тъжен. Трудно е човек да изброи дните си, а още по-тежко е да се изправи и пред мисълта за преходността на битието.

В есето „Сърце” обаче виждаме един съвсем пречистен и просветен образ на твореца. Текстът също е с изповедно-личен характер и е свързан с последните месеци от живота на Илия Бешков. Но за разлика от есетата „Моите дни” и „Жив съм!” есеистът е успокоен, не се лута в търсене на истини. Краят на житейският път е близо, но вече приет като закономерност, като непреодолима сила. Намерената вътрешна хармония отвежда към витално светоусещане. Есеистът се раздвоява – метафоричният образ на сърцето е спътникът на личността, с когото е споделяла живота и с когото ще сподели смъртта.

Лексико-стилистичната парадигма на есето е изградена от стилистично значими лексеми с повишена естетическа ценност. Разговорните форми са малко, тяхната употреба е свързана с изповедния характер на есето.

Използваните синоними: „живот”, „жизнен ритъм”; „гордост”, „суета”, „съблазни”; „доброта”, „любов” са с повишена естетическа стойност и емоционално маркирани. Такъв характер имат и синонимните определения: „клето”, „немощно”, „болно”. Към сърцето есеистът се обръща с две форми: „приятелю” и „мое клето сърце”.

Също използва антоними с поетическа ценност: „плам” – „смут”; „уплашено” – „храбро”. Други: „ден” – „миг”;„летяха” – „падаха”. Антонимите позволяват да се изрази многоспектърност от чувства и преживявания. Интересни антоними са: „ден” – „нощта”; „дръзки мисли” – „тъмни мисли”; „летяха” – „пропълзяваха”; „по света” – „в нас”. Те образуват цялостни синтактични конструкции: „Не ме остави ти – ни ден, ни миг, когато дръзките ми мисли летяха по света...”; „Усещах твоя плам и твоя смут в нощта, когато тъмните мисли и тъмните съблазни пропълзяваха в нас.” Тези изречения изграждат два плана на духовно светоусещане – външен и вътрешен. Пространството „по света” е неограничено и се асоциира със свободния летеж, затова и мислите са дръзки. Докато нощта е символно пространство на страданието и смъртта, на тъмните мисли,които придобиват зловеща персонификация. Двете изречения са антонимни и в лексикален план, и на семантико-синтактично равнище. Те създават образно-експресивни картини на противоречивите емоционални изживявания на личността.

В есето липсват фразеологизми. Въобще в Бешковите текстове, свързани с лични духовни изживявания, с философски размисли и битийни проблеми, се избягват фразеологичните словосъчетания. Макар написани лаконично, ясно, изчистено от многословието, есетата предполагат определена естетическа нагласа и етическа насоченост, което ограничава употребата на средства от книжовно-разговорната сфера.

Цялото есе е изградено в метафоричен план. Зададеният в заглавието образ на сърцето е метафора на човешката душа. Това е духовната същност, която предопределя светоусещането и чувствителността на човека, вътрешния му глас, който слуша или пренебрегва.

Образът на сърцето тук придобива плътност, оживява: „вървеше с тях уплашено”; „ти с удари ме подканваше”; „усещах твоя плам и твоя смут”; „Чувах и твоя плач,когато в смъртен страх за мене ти примираше от болка.”; „Ти ме научи на милост и любов.”; „потрепваше ти в гърдите ми”. Сякаш в човека живеят двама души с обща съдба. „Сърцето” е разгърната метафора, която се реализира чрез изразните средства и идейно-смисловия план на текста.

Многобройни са метафорите в есето: „празна суета”; „тъмни мисли”; „тъмни съблазни”; „смъртен страх”; „нежна доброта”; „примираше от болка”; „дръзките ми мисли летяха по света”; „превръщаше в живот тяхното безумие”; „подканваше да литнем по света”; „не се откъснах нито миг от твоя жизнен ритъм”; „чувах и бодрата ти радост”. Те изграждат метафоричния план на цялостния текст.

Сърцето е и символен образ,свързан с чувствителността на човека, със способността му да обича и мрази, да страда и да се радва. Сърцето е „жизненият център на човешкото същество... средище на живота, волята, разума... В библейската традиция сърцето символизира вътрешния човешки мир, чувствения живот, средището на разума и мъдростта.” („Речник на символите”, 2000, стр.441)

Тясно обвързани с метафорите са персонификациите: „...дръзките ми мисли летяха по света, подмамени от гордост и празна суета, или падаха”; „тъмни мисли и тъмни съблазни пропълзяваха в нас”. В Бешковите есета се персонифицират абстрактни понятия, което придава особена образност и естетичност на стила му.

Метафорите-епитети допълват богатата образност на есето: „дръзките мисли”; „топлия си дъх”; „младо конче”; „бодрата ти радост”; „нежна доброта”; „клето сърце”; „труп грозен, неподвижен”; „възторжен поглед”. Образните сравнения „Като младо конче ти с удари ме подканваше да литнем по света; като птица потрепваше ти в гърдите ми.” са индивидуални и оригинални. Използваната умалителна форма допълва семантиката на изразното средство. „Конче” насочва към младостта, детската жизненост и енергичност. Интересно е сливането и общото функциониране на сравненията, метафорите и символите в тези синтактични конструкции. Образът на коня е смислово обвързан с летенето, което отвежда към символното значение – символ на неудържимото желание, на човешката младост с присъщата й буйност, на свобода и могъща първична сила.

Образът на птицата също има символен характер –„птиците са символ на душевните състояния, на възвишените човешки състояния” („Речник на символите”, 2000, стр.265). Душата-птица е познат метафоричен образ в художествената литература. В Бешковото есе туптенето на сърцето се свързва с потрепването на птица.

В есето преобладават простите изречения – 10 (59 %) от общо 17.

Есето е изградено от 15 съобщителни изречения и само две възклицателни. Успокоеният тон на изказа на синтактично равнище хармонизира с постигнатото душевно равновесие, с осмислянето и приемането на битийните стойности в идейния план. Интересното обаче е, че есето започва с възклицателно изречение: „Единствено с тебе живях на тоя свят!”, което определя емоционалния заряд на целия текст. Макар експресивността да е потисната, тя е заложена в дълбинната структура на текста.

Конотацията на отрицателните изречения се засилва от употребата на отрицателни местоимения: „И над тялото ми,труп грознен,неподвижен – над нас никой не ще спре възторжен поглед”; „Аз нямам никого освен тебе”; „Аз нямам какво да ти дам – без теб съм нищо.” Отрицателните изречения представят образно душевните вълнения и въртешните състояния.

Второто възклицателно изречение е обособено в самостоятелна текстова част: „Приятелю, не се откъснах нито миг от твоя жизнен ритъм и от твоята правда!”. Това отделяне поставя акцент и активизира читателското възприятие. Възклицателните изреченски структури са свързани и с обръщението. Есето изцяло е изградено като обръщение на човека към собственото му сърце. Седем пъти е използвано личното местоимение ти, също местоименните форми тебе (4 пъти) и кратката форма ти, твоя (4 пъти), ти (вм. твоята) и твоята. Авторът се обръща към сърцето и с интимно-личното „приятелю” и тъжното „мое клето сърце”. Риторическите обръщения подсилват емоционалната атмосфера в творбата. Сърцето присъства в текста като полисемантичен образ – едновременно със своята реална биологична функция,като символ, но и като абстрактна категория, персонифицирана и изведена като двойник на човека.

Есеистът всъщност се обръща към самия себе си, към онази движеща го сила, която е осмислила живота му. Текстът има преди всичко изповеден характер. И поставен до есетата „Моите дни” и „Жив съм!” може да се изгради един цялостен мегатекст, който разгръща вечната тема за живота и смъртта, като я свива до личното, интимното усещане и преосмисляне. Есето „Моите дни” поставя въпросите на една лутаща се личност; в „Сърце” диалогичността е преодоляна, обръщението е към самия себе си. А в „Жив съм!” вече няма разговори и съмнения, само трезво очакване на битийната предопределеност.

Еднородните части в есето са съединителни, изградени от две лексеми, свързани от съюза и: „гордост и празна суета”; „от твоя жизнен ритъм и от твоята правда”; „твоя плам и твоя смут”; „тъмни мисли и тъмни съблазни”; „немощно и болно”; „милост и любов”. Стилистично маркирани и с определена семантична функция са съотносителните еднородни части с двойните съюзите ни – ни и и – и: „ни ден, ни миг”; „Чувах и твоя плач... Чувах и бодрата ти радост, и нежна доброта...”. Безсъюзно е изградена еднородната част: „труп грозен, неподвижен” – при нея важна роля има инверсията, която придава емоционално-експресивен заряд. Между тях има еднородни части – синоними, метафори, епитети, което определя образността на езика. Такава функция имат и еднородните части-сравнения: „Като младо конче ти с удари ме подканяше да литнем по света; като птица потрепваше ти в гърдите ми.” Еднородни синтактични конструкции са и: „Усещах твоя плам и твоя смут в нощта, когато тъмни мисли и тъмни съблазни пропълзяваха в нас. Чувах и твоя плач, когато в смъртен страх за мене ти примираше от болка. Чувах и бодрата ти радост,и нежна доброта...”. Отделните прости изречени са съставени от двойни еднородни части-допълнения. В семантичен план те означават разнообразни чувства и емоции. Първите две изречения имат паралелни синтактични структури: еднороден ред + подчинена предикативна единица (подчинено обстоятелствено изречение). Третото изречение въвежда в семантичен план противоположни преживявания. То е антитеза, изградена от антоними, но има за цел да допълни и уточни предходните синтактични конструкции.

В есето се употребяват разширени обособени части-определения. Първата дава допълнително значение на причините: „...летяха по света, подмамени от гордост и празна суета...”. Друга обособена част с уточняващо значение и отрицателна конотация е „И над тялото ми, труп грозен, неподвижен...”. Синоними в идейния план са „тялото” и „труп”, но втората лексема има по-голяма експресивност, смислова и емоционална натовереност, което се подчертава и от инверсията.

Словоредът е нарушен и в изречението „Не ме остави ти – ни ден, ни миг...”. Това създава специфична мелодичност, която се допълва и от кратките форми на съюза ни. Повторените съюзи и едносричните лексеми също имат ритмична роля. Инверсията в края на есето подсилва емоцията: „... ще се приготвим двама”.

Особено значение в есето имат изреченията:

„Аз нямам никого освен тебе – ти ми даде целия си живот.”

„Аз нямам какво да ти дам – без теб съм нищо.”

Те са еднородни синтактични конструкции с присъединени части. В тях особено ясно се откроява фигурата на есеиста с повторението на личното местоимение „аз”. Отрицателните форми налагат доминирането на негативна емоция в целия текст. В присъединената част заявеното „аз” се замества с „ти”, но противопоставянето е само на езиково равнище, в семантичен план „аз” и „ти” се допълват, сливат, за да изградят цялостен образ в дълбинната структура на текста.

Есето е изградено предимно от прости изречения, разширени с определения и еднородни части. Дори при сложните изречения преобладават двусъставни конструкции – 5, само две са съставени от три предикативнии единици. Създава се усещане за известна фрагментарност. Есето е разделено и на седем кратки абзаца.

Три от сложните изречения имат сходна структура: главно изречение + подчинено обстоятелствено изречение за време.

Текстът е изграден около два времеви плана – на миналото и на настоящето. Наречието сега се повтаря в началото на две отделни текстови части. Това времево конкретизиране е необходимо за идейните внушения. Миналото е преживяно с цялата динамика от противоречиви емоции и събития. Настоящето „сега” е немощно и в очакване на смъртта.Двата времеви плана са въведени с обръщенията:

„Приятелю...” и „Сега, мое клето сърце, ние заедно ще умрем.”

Броят на двусъставните и едносъставните изречения е близък – 11 от общо 14. В голяма част от двусъставните изречения подлог е личното местоимение „ти”. Единствено в преките обръщения есеистът използва различни форми за назоваване. Запазеното лично местоимение „ти” смислово акцентува върху подлога и се противопоставя на субекта „аз”.

Есето е изградено само от определено-лични безподложни изречения и само едно неопределено-лично. Пропускането на личното местоимение прави речта по-стегната и изразителна. Често в есето двусъставни изречения с подлог лично местоимение и определено-личните се употребяват съвместно: „Ти вървеше с тях уплашено и с топлия си дъх храбро превръщаше в живот тяхното безумие.” Определено-личните изречения в текста са свързани основно с пропускането на личното местоимение „аз” (в 6 изречения). То е употребено само два пъти.

Допълнението „двама” е субстантивирано числително име и свързването му с определението „двойно” има образен характер.

Заключение

Лексикално равнище

На лексикално равнище есетата се отличават с широка метафоричност, синонимно и антонимно богатство и високочестотна употреба на антитези. Илия Бешков използва цялото многообразие от средствата на словесната образност, за да изгради един емоционално наситен и идейно-естетически художествен свят.

В есетата преобладават контекстови индивидуални синоними. По-голяма част от синонимните гнезда са на съществителни имена – 30. В отделните текстове се повтарят и допълват синонимни форми: 1) „мъка”, „скръбта” („Проклинаме и благославяме”); „стенанията, воплите”, „страданието”, „плача” („За Ботев”); 2) „радостта и глъчката” („За Ботев”); „утеха или радост”(„Жив съм!”) – това са абстрактни понятия, които означават състояния на духа. Тяхното перманентно присъствие в поетическия свят на Бешков ги превръща в ключови лексеми на чувствителността. Те стилизират атмосферата.

Друга повтаряща се в синонимните отношения лексема е земята – тя е полисемантичен образ – като реална площ: „земята”, „пръст” („За Ботев); „имота” („Проклинаме и благославяме”); като политически очертана територия и като сакрализирано пространство на родното: „България”, „тая чудно хубава и вечна майка-земя”, „Ех, майко...”, „на тая робска земя”, „българската земя”, „Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни...”(„За Ботев”).

Понятието живот също е разгърнато в синонимите: „живот”, „жизнен ритъм” („Сърце”) до изненадващото сближаване на „живот” – „смърт” в „Моите дни” и „Жив съм!”. Между тях е поставено синонимното гнездо: „подвиг”, „бунта”, „саможертва”, „делото” („За Ботев”); „конфликт”, „борба”, „двубой”(„Двубоят Алеко – Бай Ганьо”). Синонимите в отделните есета очертават основни точки в авторовата концепция, които не само се повтарят, но и взаимно се допълват, разширяват смисъла си, структурират един цялостен художествен свят в Бешковата есеистика.

Изключително оригинални, емоционално наситени, но и интелектуално асоциативни са синонимните редове, изграждащи персоналните образи – Ботев, литературния герой бай Ганьо и неговия създател Алеко. Те обединяват думи, словосъчетания, фразеологизми, перифрази. Това позволява синтезиране на авторовата мисъл и едновременно свръхсмисловото натоварване на езика.

Стилистичните възможности на антонимите са максимално използвани от Илия Бешков. Заедно с антитезите те са водещи елементи в дълбинната и повърхнинната структура на есетата. С антонимите се изграждат различни антитези – образни, пейзажни, портретни, свързани с душевните изживявания. Антонимите в есетата са представени от всички части на речта. По този начин обхващат различни семантични полета и стилистично маркират всеобхватността на контрастите. Голямо е разнообразието на глаголните антоними, които динамизират есетата. Също честа е употребата и на антоними съществителни имена, сред които преобладават абстрактни понятия,издигащи противопоставянията от реално-зримото към метафорично-образното.

Антонимното противопоставяне концентрира основния замисъл на автора в някои от текстовете – „Двубоят Алеко – Бай Ганьо” и „Проклинаме и благославяме”, което е заложено със заглавията им. Антонимите са често усложнени форми, разширени с допълнителни части, за да се постигне по-голяма изразителност. Бешков предпочита противопоставянията между цели словосъчетания, които са контактно разположени. По този начин създава особен ритъм на синтактичното построение и звучене. Използва съюзите или, нито(ни), и-и в цялото им разнообразие, за да открои смисловите различия и многообразието от нюанси в противопоставителните отношения.

Високата честота на употреба на антонимите показва важната им роля в цялостната естетическа програма на Бешков. Противоречията съществуват във всички сфери на човешкото – чувства, емоции, събития, преживявания; в природата – като естествена среда на човека и като духовно отражение на личностното битие. Контрастите съществуват и в литературата и изкуството, в ценностите и пороците, в материалността и нематериалността на света.

Синонимите, антонимите, сравненията и фразеологизмите се свързват и на лексикално равнище, и в идейния план на текстовете. Многообразието от антоними-сравнения, антоними-фразеологизми, както и синоними-сравнения подсилват експресивно-емоционалния характер на есетата. Сравненията в текста „За Ботев” са скрити цитати от Ботевите стихотворения, с което Бешков неусетно води читателя в атмосферата на поетическия свят на революционера. Цитирането, явно и скрито,откриваме и в „Двубоят Алеко – Бай Ганьо”. Бешков сближава езика на есетата си с литературните и културните образци, които стават повод за творческото вдъхновение на есеиста.

Метафората е изразното средство, което получава най-ярка и широка употреба. Освен в лексикалните форми, метафоричността обхваща и целия текст в есетата „Сърце” и „Двубоят Алеко – Бай Ганьо”.

Експресивните възможности на индивидуалните метафори се подсилват от съчетаването им с други изразни средства: метафори-сравнения, метафори-перифрази, метафори-символи. Особена функционална и стилистична роля имат метафорите – хиперболи, метафорите-персонификации и метафорите-епитети, които се откриват и в шестте разгледани текста. По структура това са най-често разширени или разгърнати метафори. Многообразие от метафори-глаголни и именни форми.

Иронията е друг характерен похват за Илия Бешков. Това не е насмешлива оценка, а тъжна равносметка за живота, хората и за своята съдба. В иронията най-силно се усеща активната гражданска позиция на Бешков („За Ботев” и „Проклинаме и благославяме”), интелектът на писателя („Двубоят Алеко – Бай Ганьо”) и субективното усещане на човека („Моите дни” и „Жив съм!”).

Сравненията като образно средство Бешков използва в изграждането образа на героя в есетата „За Ботев” и „Сърце”. Докато при Ботев те се свързват с общественозначимата роля на революционера и поета, то при образа на сърцето сравненията насочват към психологическите изживявания, характеризират един интимен вътрешен свят. Сравненията участват и в метафоризиране на абстрактни категории – „стенанията, воплите, радостта и глъчката” („За Ботев”); „надеждата и радостта” („Проклинаме и благославяме”). Общият им брой е 10 словосъчетания, като само една форма не е изградена със сравнителна дума като. Сравненията-символи имат особена стилистично-образна функция и придават поетичност на езика.

В есето „За Ботев” част от сравненията са скрити цитати от поезията на Ботев, а това създава усещане у читателя за своеобразно сливане и единство между Ботевия поетически свят и лексикалното и семантично поле на Бешковия текст.

Антитезата е водещо изобразително средство в структурно-семантическото и синтактично построение. Противопоставянето е изразявано формално със съюзите но и а. Антитезите и антонимите участват в построението на риторичните въпроси.

Перифразите имат различни смислови, структурни и стилистични употреби в есетата. Изпълняват множество функции и комуникативни задачи. Образни и логически перифрази вземат активно участие в повърхнинната и дълбинната структура. Те позволяват пълно разгръщане на авторовата позиция чрез сложните конструкции, които изграждат. В текстовете „Проклинаме и благославяме” и „Двубоят Алеко – Бай Ганьо” перифразните форми се отделят в самостоятелни абзаци и имат паралелно синтактично построение. Това разгръщане става в едно сложно изречение със силно отслабени синтактични връзки, но единно в идейно-семантичен план. Информативната роля на този тип перифрази е съчетана и с емоционално-експресивното им въздействие.

В есетата Бешков използва перифрази-словосъчетания, усложнени словосъчетания и предикативни словосъчетания в качество на съставно именно сказуемо в структурата на простото изречение. Те уточняват и характеризират основните образи в идейния план на текста.

Синтактично равнище

Голяма сила Бешковото слово има при изграждане на изреченските структури и на самия текст. Синтактичната организация е в основата на емоционалната приповдигнатост. Бешков има предпочитание към сложните изречения – 67 %. А съотношението между сложните изречения е приблизително следното: сложни съчинени – 41 %, сложни съставни – 29 % и сложни смесени – 30 %. Голямо разнообразие има в строежа на сложните изречения. В съчетание с разширени прости сложните изречения изграждат една цялостна картина, пропита със спокойния и обективен тон на есеиста. Със своите структурни и семантични възможности сложните изречения са по-подходящи за изразяване на една силно разклонена мисъл.

Близо 90 % от едносъставните изречения са определено-лични. Те имат свойство да ускоряват темпа на речта, да я правят по-димамична и изразителна, а в резултат на това тя получава и експресивен оттенък.

Илия Бешков проявява предпочитание към по-сложните синтактични построения, към известна симетричност в разположението на синтактичните части. В синтактичното цяло (изречение, абзаци) се натрупват еднородни части, еднородни синтактични конструкции и еднородни подчинени изречения, които засилват въздействието върху читателя.

Съобщителните изречения в шестте есета са 68 % от 110 общ брой. Но те не са стилистично неутрални, а изграждат образно, картинно изображение на действителността. Те въздействат едновременно и върху мисълта на читателя, и върху въображението и чувствата му. Съобщителните изречения поставят авторовите идеи и основни концепти. Но в тяхната структура и емоционална приповдигнатост се налага експресивността. Съобщителните изречения създават една успокоена емоционалност, в която се концентрира както цялостната авторова идея, така и наситената чувствителност на изживяванията. Това се усеща особено ясно в есетата, свързани с личната му съдба – „Моите дни”, „Жив съм!”, „Сърце”, в които съобщителните изречения са 79 %. В тези текстове съобщителните изречения са кратки, ударни. Информативността е максимално сгъстена,а това ги прави динамични и силно въздействащи.

Употребата на въпросителни изречения е 14,50 %. Диалогичността е основен елемент в Бешковата есеистика и присъства в различни форми и проявления – обръщения („За Ботев”), диалог на личноста със себе си („Жив съм!”; „Моите дни”), а есето „Сърце” е изградено цялостно като обръщение към метафоричния образ на сърцето. Въпросителните изречения изпълняват важна функция за изграждане на тази диалогичност. Специфично е структурирането на текста – често въпросителните изречения се натрупват едно след друго и се обособяват в самостоятелен абзац. Те са обвързани с авторовата концепция и подчертават определено идейно-смислово ядро.

Най-често въпросителните изречения са изградени с пълнозначни думи въпросителни местоимения (кой – 2 пъти, какво – 4 пъти, кое) и въпросителни наречия (къде – 2 пъти, защо), с които се поставя логически акцент. По-рядко въпросителните форми са изградени с частици – ли (3 пъти), а (2 пъти), та. Те са емоционално и модално оцветени и добиват въпросително-възклицателен характер.

Употребата на възклицателни изречения е ограничена: в есето „За Ботев” – 8 изречения; „Двубоят Алеко – Бай Ганьо” – 3 изречения; „Сърце” – 2; „Проклинаме и благославяме” – 2. Откриваме само едно междуметие „ех”, което е белег за по-висока степен на емоционална изразителност, особено при съвместна употреба с обръщението „майко”.

С натрупването на еднородните части Илия Бешков изгражда по-разгърната и сложна мисъл. Използват се еднородни части-синоними, еднородни части-епитети, еднородни части-сравнения. За да се подчертае и емоционално-образно да се внуши определен признак се използват синонимни прилагателни в служба на еднородно определение.

Еднородните части се свързват помежду си чрез съединителни, съотносителни и противопоставителни връзки. Най-честа е употребата на съюза и, по-рядко на повторения съюз и. В отрицателните изречения логическо подчертаване на всяка еднородна част се постига чрез двойния съюз нито-нито(ни-ни). По-рядко свързването е безсъюзно, а по-специфични форми са със съотносителна връзка или, предлозите от, с, без и от.

В шестте разгледани есета са употребени еднородни части-сравнения и еднородни синтактични конструкции. Те имат особена роля в конструирането на външния план на текста и в развитието на основната идея.

Обособените части са предимно определения, изразени с причастия. По състав те са разширени и изградени като цяло словосъчетание. Но само една форма е съставена от деепричастие – „...проклина близки и далечни, бранейки честа си или благото си.” („Проклинаме и благослававяме”).

Абзацното членение е също стилистичен маркер в Бешковите есета. Прави впечетление обособяването на малки абзаци, изградени от едно усложнено изречение, или концентриране на въпросителни и възклицателни изречения в самостоятелни синтактични конструкции. Създава се особено ритмическо структуриране – в Бешков проговаря и художникът, и музикантът.

Бешков предпочита кратките, но смислово наситени заглавия. Те означават основни образи на авторовия замисъл – „Сърце”, „За Ботев”, „Двубоят Алеко – Бай Ганьо”, но имат и особен емоционално-експресивен заряд – „Жив съм!”, „Проклинаме и благославяме”. Те привличат читателя и със своеобразен ключ към идейно-естетическия свят на творбата.

Есетата на Бешков разкриват на читателя един микрокосмос на философия, литература, естетика, етика, психология. Свят, в който се поставят въпроси, неограничени в пространствено-времеви и тематичен план, в полето на универсалното... Изкуството и литературата, животът и смъртта – и всичко, което се простира между тях, Илия Бешков синтезира в своите текстове. Литературните образи оживяват, историческите герои никога не са умирали, а личността преодолява преходността на битието. Форма и съдържание у Бешковото слово образуват послания, всяко едно е съкровено-лично преживяно, родено от ръката на ерудита, но и от сърцето на Човека.

Използвана литература

· Станева, Христина – „Стилистика на съвремвнния български език”, С., 2001.

· Богданов, Иван – „Енциклопедичен речник на литературните термини”, С., 1993.

· Фаулър, Роджър – „Речник на съвременните литературни термини”, С., 1993.

· Ницолов, Л., Георгиев, Л., Джамбазки, Х.; Спасов – „Речник на литературните термини”, С., 1980.

· Лилова, Д., Вълчев, Б. – „Енциклопедичен речник на литературните термини”, С., 2004.

· Шишкова, Магдалена – „Речник по нова българска литература (1878–1992)”, С., 1994.

· Шевалие, Ж.; Геербрант, А. – „Речник на символите”, С., 2000.

· Русинов, Русин – „Практическа стилистика. Просто изречение”, Велико Търново, 2000.

· Брезински, Стефан – „Синтаксис и стилистика”, С., 1994.