Още веднъж
за
зависимостта
между
“определеност” и
“аспектуалност”
в
структурата
на
българското
изречение
(с оглед на
кванторната
теория)
Успешното
разрешаване
на даден
проблем в лингвистиката
изисква добре
обмислена
целева
стратегия от
страна на
изследователя,
най-малкото
за да може той
да
систематизира
идеите си в
дискурса на
поставената
задача.
Разбира
се, в хода на
анализа,
съобразявайки
се с
нарасналия
обем
информация и
показанията
на
емпиричния материал,
пишещият
нерядко е
изправен
пред необходимостта
да прави
дребни, а
понякога
доста
значителни
корекции в
първоначално
начертаната
схема.
Илюстрация
на
споменатия
проблем е
изследователската
работа,
свързана с
изучаването
на
морфологичната
категория
“положение”[1]
(“определеност/
неопределеност”),
главно поради
свойството
на тази
категория да
осъществява
семантична
интерференция
както по
отношение на
синтаксиса,
така и на
общата
семиотика.
Друга пречка,
забавяща
теоретичното
разработване
на въпроса, е
необходимостта
от
постъпателно,
грижливо
провеждане
на
ексцерпция,
за да може да
бъде
подкрепена
всяка
теоретична
обосновка с
привеждане
на конкретни
примери от
езиковата
действителност.
В това
отношение българският
език
предлага
пъстра
палитра от
употреби на
определителния
член, чието
значение е експлицирано
или
имплицирано
и на знаково
равнище (в
морфологията),
и на
суперзнаково
равнище (в
синтаксиса),
и на равнище
на широкия
езиков
контекст (в
ситуационната
семантика), и
на едно
интеграционно
равнище между
извънезиковата
и езиковата
действителност
(т.е. в
семиотиката).
Всъщност при
такова
разглеждане
на
категорията
се оказва, че
тя не е чисто
морфологична,
въпреки че има
широка
дистрибуция
чрез
морфологични
индикатори,
тъй като все
по-релефно
започва да изпъква
становището,
основано на
достатъчен
брой
изследвания,
че
морфологията
сама,
единствено
със своя
инструментариум
не е способна
да извлече
семантичната
“есенция” на
тази
категория.
Подобни
и други
трудности
възникват и
при заниманията
с
категорията “вид
на глагола”,
чиято връзка
с
членуването ще
се опитаме да
представим
тук. Както се
знае, все още
не са
отшумели
дискусиите
около на
принадлежността
на глаголния
вид: към групата
на
морфологичните
или към
групата на
лексикално-граматичните
категории. Тъй
като обаче и
двете
становища са
популярни с
аргументите
си сред
широките
езиковедски
среди, ще
отбележим
само, че се
придържаме
към второто
от тях, т.е. че
смятаме
категорията
“вид на
глагола“ за
лексикално-граматична.
И
така, целите,
които си
поставяме в
настоящото
изложение, са
следните:
1. Да
изясним и
доразвием
чрез
съставянето
на опростен
модел едно
модерно
виждане върху
семантиката
на именната
морфологична
категория
“положение”
(“определеност
/ неопределеност”).
2.
Да се опитаме
да разкрием и
анализираме
връзката
между тази
категория и лексикално-граматичната
категория
“вид на
глагола”.
3.
Да приведем
някои
схващания
относно бъдещите
насоки, в
които трябва
да се
съсредоточат
по-нататъшните
търсения в
разглежданата
област.
Преди
това обаче е
необходимо
да изясним
някои
основни
оперативни понятия,
с които си
служим в
процеса на
научен
анализ.
Семантичната
категория
“квантитативност”
Ситуационната
семантика,
полагайки
основите на
виждането, че
съществува
теория за обяснение
на
семантичната
категория
“определеност
/
неопределеност”
чрез кванторен
модел, работи
с няколко
термина, твърде
съществени
за
разбирането
на това
виждане. Тези
термини са в
основата и на
нашето
изследване.
“Ситуация” наричаме
“всеки
фрагмент на
реалния свят,
гледан през
призмата на (…)
онези негови
характерстики,
които са
релевантни в
езиково
отношение.
Така две
състояния на
някаква част
от действителността,
които са
езиково
неразличими,
трябва да се
разглеждат
като една и
съща ситуация”(Гаргов,
Косеска-Тошева,1990,
с. 18) Такива
ситуации се
наричат
абстрактни,
тъй като са
обработени
от мисълта и
отразени в езика.
Всяка
абстрактна
ситуация е
построена поне
от един от
следните
елементи:
а)
обекти, които
се делят на
конкретни и
абстрактни ;
б) предикати –
те биват
нуламестни,
едноместни,
двуместни и
т.н.; в)
пространствено-темпорални
позиции –
това са
езиково различими
области от
пространствено-времевия
континуум.
Една
ситуация е
дефинирана,
когато се
знае какви
обекти
участват в
нея, кои
предикати са
им присъщи
или не и в какви
пространствено-темпорални
позиции обектите
изпълняват
тези
предикати.
“Пропозиция” P(a) наричаме
всяко
множество
ситуации (S1, S2,S3 и
т.н.), за които
се знае, че
обектът а и
предикатът Р са
техни
елементи и във
всяка от тях а
изпълнява Р.
Всяка ситуация,
в която а
изпълнява Р,
е част от
пропозицията
Р(а), което
бележим с: Р(а) =
1(вS1); ако
е
експлицитно
казано, че в
ситуацията S1 обектът
а не
изпълнява Р,
тогава пишем:
Р(а)=0 (вS1), т.е.
пропозиционалната
функция Р(а)
не е реализирана
в тази ситуация.
Така,
ако имаме
ситуация S, в
която
участват обектите
a,b,c,d,f и b,c и f
изпълняват Р,
а а и d не
изпълняват P,
казваме, че
позициите,
маркирани от
обектите b, c и f, образуват
екстензията
на Р в
ситуацията S.
А x e променливата,
която
отразява наличието
или липсата
на
изпълнение
на Р в коя да е
от дадените
позиции. За
да добие
всичко това и
визуална
изява,
съставили
сме няколко
графики.
Фигура 1
илюстрира
зависимостта
между
обектите,
екстензията
и променливата
х:
S
Р(а)=0 Р(b)=1 P(c)=1
Р(d)=0 Р(f)=1
a b
c d f
1
х
0
Фиг.1
Казваме
още, че
пропозициите
Р(b), P(c) и P(f) са
изпълнени в
тази
ситуация, а
Р(а) и Р(d) не са.
Ако всеки от обектите в дадена ситуация изпълнява предиката Р, тогава Р е универсално квантифициран в S (фиг. 2), т.е. неговата екстензия обхваща всички участващи обекти, а стойностите на х в коя да е позиция са равни на единица. Това изразяваме така: "х = 1(вS) или ("х) Р(х )
S Р(а)=1 Р(b)=1 Р(c)=1
Р(d)=1 Р(f)=1
a b
c d f
1
х
0
Фиг.2
Когато
за дадена
ситуация S
знаем, че
поне един от
обектите й
изпълнява Р,
казваме, че Р
е
екзистенциално
квантифициран
в S (вж. отново
фиг.1). За този
случай важи
равенството:
($х)Р(х),
т.е.:
съществува
поне едно х, за
което е
вярно, че
изпълнява Р
или поне в
една от
позициите
на S Р(х)=1.
В
случай, че
само един,
точно един
обект има свойството
Р (фиг.3),
предикатът Р
е единично квантифициран,
което има
следния
израз: ($!х)Р(х).
S Р(а)=0
Р(b)=1 Р(c)=0 Р(d)=0
Р(f)=0
1 a
b c d f
х
0
Фиг.3
За
фиг.3 можем да
кажем още, че
само за един
обект е вярно
Р(х)=1 (вS) или че в S
има реализирана
точно една
пропозиция, в
случая - Р(b). Тук
екстензията
на Р се
свежда до
един-единствен
обект.
Всеки
от трите типа
квантификация
има свои
морфологични,
лексикални и
синтактични изразители,
които се
наричат
“кванторни
индикатори”.
Именно защото
кванторни
значения
могат да се
изразяват и
на равнища,
различни от
това, което е
обект на
теоретизиране
от
морфологията,
възниква
схващането,
че т.нар.
категория “определеност/неопределеност”
е като цяло
семантична
категория.
Естествено
случаите, в
които
нейните
семеми
намират
морфологичен
израз, би
следвало да
са предмет на
изследване
от
морфологията
(разбирана в
тесния
смисъл на
това
понятие).
Като
използва постигнатото
дотук от
предишни
морфологични
разработки,
такова
изследване
би обогатило
с пълноценен
материал
теориите,
посветени на морфемния
строеж на
езика, и
теорията за
знаците
изобщо, а и би
върнало
жеста на
ситуационната
семантика,
като попълни
с нови подробности
постигнатото
от нея в областта
на изследванията
върху
същността на
категорията
“квантитативност”
.
Морфологична
експликация
кванторните
значения
получават в
лицето на
наличието или
липсата на
определителен
член. Със
сигурност
обаче едно
кванторно
значение
може да
получи пълен
израз едва на
равнището на
цялото
изречение.
Това важи особено
за случаите,
в които
съответната
форма е
нечленувана.
Понякога,
когато тя не
е съпроводена
и с кванторен
индикатор,
принадлежащ
на някое от
другите две
езикови равнища,
на
реципиента
се налага да
търси такъв в
рамките на
по-широкия
лингвистичен
контекст.
Между
другото
кванторна
единичност,
екзистенциалност
и всеобщност
се откриват
не само в
състава на
номиналната,
но и в състава
на
вербалната
фраза в
изречението.
. Един от
аспектите на
този
съществен
проблем ще
бъде предмет
на научен
анализ в
последната
глава на
изложението.
Примери
за
изразяване
на кванторни
значения.
Препокриване
полетата на
обсег на морфологичната
категория
“положение” и
семантичната
категория
“квантитативност”
I. Кванторен
индикатор за
всеобщност на ниво
морфема е
наличието на
определителен
член. Това
означава, че
по своето
кванторно
значение
изреченията 1. Човекът
е смъртен. и 2. Хората
са смъртни. са
синонимни.
Според
изложеното
схващане и
двете
изречения са
със значение:
“В коя да
е ситуация екстензията
на дадения
предикат
представлява
множеството
на всички
съществуващи
обекти от
типа “човек”. Или
иначе казано:
“В коя
да е ситуация всички
съществуващи
хора
притежават
свойството
“смъртност”. Забележимо
е, че тук
морфологията
прави по-фино
разграничение,
като нарича
определителния
член за мъжки
род
“изразител на
родова
определеност”,
а
опрделителния
член за
множествено
число –
“изразител на
количествена
определеност”.
Това е така,
защото тя се
опира главно
на
значението
на конкретната
морфема, без
да обръща
достатъчно
внимание на
по-широкия
контекст,
зададен от
предишните и
евентуално
от
следващите изречения.
Смятаме за
безспорно, че
употребата
на
съответната
форма е
въпрос на
избор от
страна на
адресанта –
избор, който
зависи преди
всичко от
стиловата
принадлежност
на текста. В
изречения с
характер на
научно обобщение
или
сентенция се
предпочита
формата за
родова
определеност,
тъй като тя е
в единствено
число. А
всяка форма
за
единствено число
като
немаркиран
член на
морфологичната
категория
“число” има
свойството
да иззема функцията
на своя
корелат и по
този начин да
денотира
целия клас от
обекти, за
които става
дума.
Въвеждането
на форми за
родова определеност
в научния
стил и
особено в
сентенциите
придава
стегнатост
на израза и
авторитетно
звучене на
заключението,
което е и
една от
целите на
този тип
фрази. Използването
на такива
форми в
художествената
и най-вече в
разговорната
реч е
експликация на
преднамерена
помпозност
на израза.
Носители
на
кванторното
значене
“всеобщност” могат
да бъдат и
лексеми от
класа на
местоименията.
Такива са
всички
обобщителни
и отрицателни
местоимения,
а в
определени
случаи и
формите на
числителното
“един”, когато
последните
са
употребени в
ролята на
обобщително
или
отрицателно
местоимение – срв.
напр. 3. Една
змия не хапе,
без да я
подразниш. В това
изречение
числителното
“една” поема функцията
на
отрицателно
местоимение
и изречението
добива
следния вид: 4. Никоя
змия не хапе,
без да я
подразниш. На
езика на
кванторните
значения то
има такъв
превод: “За всеки
съществуващ
обект от типа
“змия” е вярно,
че не
изпълнява
предиката
“хапе”, ако се
намира в
ситуация, в
която не е
изпълнено
условието “да
бъде
подразнен”. Някои
изследователи
изразяват
виждането, че
лексемата
“един” има
статут на
неопределителен
член в
българския
език, без
обаче да подкрепят
изводите си с
недвусмислени
аргументи.
Както ще
видим
по-нататък,
“един” и неговите
форми могат
да изразяват
не само кванторна
всеобщност,
но и
кванторна
екзистенциалност
и никога не
изразяват
кванторна
единичност,
ако не са в
ролята си на
числителни. Освен
това, формата
“едни”, тъй
като не
притежава
значение на
числително,
няма никаква
дистрибуция
при
изразяване
на
единичнист. Понеже
ситуационната
семантика
разглежда
като
неопределени
кванторните
значения “всеобщност”
и
“екзистенциалност”,
а “един”, “една”, ”едно”,
”едни” са
експликатори
точно на тези
значения,
твърде
възможно е
една
следваща разработка
да успее да
докаже
наличието на неопределителен
член в
българския
език и да
разкрие
по-пълно
неговата
семантика[2].
II.
Носители на
кванторна
екзистенциалност са
неопределителните
местоимения,
числителното
“един” (когато
е в ролята на
неопределително
местоимение)
и форми от
типа “не всеки”,
“не всички”,
”поне един”.
Това е и
видът квантификация,
който има за
свой
индикатор
липсата на
опртделителен
член в
номиналната
фраза.
Тук сме
подбрали и
конкретни
примери, съдържащи
кванторна
екзистенциалност,
в които тя е
изразена по
всеки от
току-що
споменатите
начини:
а)
чрез
неопределително
местоимение:
5. Някакви
хора крещят
на улицата.
б) чрез
форми на
числителното
“един” в ролята
на
неопределително
местоимение
6. Една
жена ви чака
на двора.
в) чрез
форми от типа
“не всеки”:
7. Не
всички хора
издържат на
силна музика.
г) на
морфологично
равнище, чрез
липса на определителен
член:
8. Дано
попаднете у
добри хора.
И в
четирите
случая
неопределен
брой обекти
изпълняват
ролята на
предикативно
ядро, като
във всеки от
примерите
този брой се равнява
на поне един
обект и в
никой от тях не
се равнява на
цялото множество
обекти от
съответния
клас. Както
се вижда,
всичко това е
олицетворение
на изложеното
по-рано във
фиг.1. Тези
форми
морфологията
разглежда
като
неопределени.
III.
Особен
интерес
представлява
квантификацията
за
единичност – както с
разделението
си на два
типа
(“единичност
на конкретен
обект” и “ единичност
на
множество”),
така и с
разнообразието
от маркери,
носители на
нейното значение.
А. Под
“единичност
на конкретен
обект“ тук се
разбира
онова, което
морфологията
нарича
“индивидуална
определеност”.
Към нейните
индикатори
причисляваме
всички
собствени
имена,
личните
местоимения
в единствено
число,
показателните
местоимения
в единствено
число (без
тези за качество),
форми от типа
“този същия”,
форми от типа
“никой друг”,
форми от типа
“само един”. На
морфологично
равнище
маркер за
единичност
на обект е
определителният
член в единствено
число.
Видно е,
че
ситуационната
семантика
отбелязва
наличието на
повече
средства за
изразяване
на
индивидуална
определеност.
Това е така,
понеже тя
разширява
наблюденията
си в тази
област и
върху полето
на лексикологията.
Б.
“Единичност
на множество”
наричаме
всяко значение,
което се носи
от личните
местоимения
в
множествено
число,
показателните
местоимения
в
множествено
число (без
тези за
качество),
форми от типа
“всички тези”.
Морфологичен
маркер за
“единичност
на множество”
е
определителният
член в множесетвено
число.
Семантичната
същност на
това
подразделение
на семемата
“кванторна
единичнност”
е различна от
тази на
изяснената
по-горе “кванторна
всеобщност”.
Тук адресантът
маркира
повече от
един, но не и
всички
обекти от
дадения клас,
което
препраща по-скоро
към
кванторната
екзистенциалност.
При
кванторната
единичност
на множество
обаче броят
обекти, макар
и да не е
определен, е
зададен в
някакви
рамки,
построени от някой
/някои от
елементите
на
изреченския или
широкия
лингвистичен
и
ситуационен
контекст.
От
казаното
дотук личи,
че като
индикатор на
кванторна
единичност
определителният
член играе
ролята на
пълноправно
деиктично
средство.
Само при
кванторна
единичност сме
сигурни, че
обектът,
денотиран от
членувана
словоформа, е
бил назован
по-рано в текста,
ще бъде
назован
по-късно или
присъства реално
в описваната
от
конретното
изречение
ситуация от
действителността.
За
разлика от
онази
кванторна
всеобщност, която
е изразена от
определителен
член в
множествено
число и
денотира цял
клас обекти,
кванторната
единичност
на множество
денотира при
всички
случаи само
някаква част
от целия
клас. Не е
излишно да
повторим, че
това се
разбира
най-малкото
на ниво
изречение.
Нека
се отнесем
към няколко
конкретни
примера, чрез
които да
облечем в
по-ясна форма
горните
разсъждения:
9. Децата
са много
палави.
10. Децата ,
които
срещнахме
вчера, бяха
много палави.
11. Детето
никога не
знае какво
иска.
12. Детето
на Мария
никога не
знае какво
иска.
В
изречение 9 е
налице
кванторна
всеобщност –
формата
“децата”
денотира
целия клас
обекти от
този тип. В
изречение 11
отново
говорим за
кванторна
всеобщност –
по същите
причини. В
изречение 10,
макар
формата да е
с маркер за множествено
число, има
наличие на
кванторна
единичност.
Думата
“децата” не
денотира всички
съществуващи
деца, както в
изречение 9, а
точно тази
част от тях,
която
контекстът
определя
чрез
подчиненото
подложно изречение
“които
срещнахме
вчера”.
Затова и говорим
за
единичност,
тъй като
споменатото
множество от
обекти се
поставя под
общ знаменател
с помощта на
елемент от
контекста, в случая
- с помощта на
подчинено
изречение. В
изречение 12
говорим за
единичност
на конкретен
обект. Тук
“детето”
денотира
едно-единствено
дете (за
разлика от
изречение 11), което
разбираме от
несъгласуваното
определение
“на Мария”,
включено в
ролята на
контекстуален
маркер на
единичността.
Вследствие
от казаното
логично
възниква изводът,
че когато
една форма,
макар и членувана,
не е
определена
от контекста,
тя носи
значението
“кванторна
всеобщност”.
Когато
членуваната
форма е
аргументирана
чрез
контекстуален
маркер, тя
експлицира
кванторна
единичност.
И
така, нека се
насочим към
разграничението
между двата
подхода,
намерило
израз в
терминологичния
апарат, с
който
боравят.
Онова,
което
морфологията
прави, е
следното:
а)
кванторното
значение
“всеобщност”
с индикатор
определителен
член в единствено
число тя
нарича
“родова
определеност”.
б)
кванторното
значение
“всеобщност”
с индикатор
определителен
член в
множествено
число и
кванторното
значение
“единичност
на множество”
тя обединява
под общото название
“количествена
определеност”.
в)
кванторната
единичност
на конкретен
обект тя
визира като
“индивидуална
определеност”.
|
|
Определеност |
|||
|
1. Неопределеност |
родова |
количествена |
индивидуална |
|
|
2. Екзистенциалност |
Всеобщност -ът,
-та, -то |
Всеобщност -те |
Единичност на множество -те |
Единичност на обект -ът,
-та, -то |
Фиг. 4
На
фиг. 4 сме
отразили
чрез какви
щампи морфологията
(1) и
ситуационната
семантика (2)
сегментират
полето от
значения на
категорията.
Несъмнено
долната част
на таблицата
представя
по-прецизно
разграничение,
като се има
предвид, че
тук са
включени
само морфологичните
средства за
изразяване
на квантификация,
а освен това
в настоящото
изложение не
е споменато
почти нищо за
налагането
на
квантификационната
щампа върху
полето от
значения на
вербалната
фраза в изречението.
Онова,
което трябва
да се
допълни, е, че
в рамките на
категорията
“квантитативност”
се оформя
корелацията
“единичност-неединичност”[3]. Всяка
форма,
изразяваща
единичност, е
задължително
маркирана и в
контекста, и
чрез определителен
член. В
семантичния
обем на неединичността
се
противопоставят
значенията
“кванторна
екзистенциалност”
и “ кванторна
всеобщност”.
С кванторна
екзистенциалност
са
натоварени
форми,
немаркирани
морфологически
и евентуално
или маркирани,
или
немаркирани
в контекста.
А с кванторна
всеобщност
са
натоварени
форми, които
са маркирани
морфологически
и
задължително
немаркирани
контекстуално
(вж.фиг.5).
|
Вид на маркера Вид квантификация |
морфологически |
контекстуално |
извънконтекстуално |
|
Единичност |
+ |
+ |
+/- |
|
Екзистенциалност |
- |
+/- |
+/- |
|
Всеобщност |
+ |
- |
+ |
Фиг.5
Би
могло да се
възрази, че
формите за
кванторна
всеобщност
изразяват
определеност
(в морфологичния
смисъл на
това
понятие), тъй като
са членувани
и
следователно
в контекста
не може да не
е споменато
нещо за
техните
денотати.
Такова
възражение
обаче би било
неадекватно.
Една форма за
всеобщност
никога не
денотира
обект, който
е бил
определен в
контекста чрез
някакъв свой
признак, т.е.
бил е поставен
под общ
знаменател с
други
предмети от
същия клас.
Такава форма
би
изразявала
единичност.
Да имаме
кванторна
всеобщност,
означава да
имаме
денотиран
цял клас
обекти, и то
сами по себе
си, без да
бъдат
сравнявани с други
обекти от
същия клас,
най-малкото
понеже
елементарната
логика не го
позволява: не
можем
например да
припишем на
всички съществуващи
хора някакъв
признак и да
кажем, че те
го
притежават за
разлика от
останалите
хора. Това не
би имало
смисъл. Изречение
13 е
експликация
на тези
разсъждения.
То гласи:
13.*
Хората
са смъртни,
за разлика от
останалите
хора.
Срв.
с
изречението :
14.
Хората
в нашия град
са
трудолюбиви,
за разлика от
останалите
хора.
На
обектите в
изречение 13
се
приписва
качество, но
предварително
не е
зададен
признак,
който да
информира, че
те са част от
целия клас
(както това е
направено в
изречение 14).
Затова
формата е
индикатор на
кванторна
всеобщност и
вметнатият
израз е
безсмислен,
докато в
изречение 14
той има
смисъл и
формата “хората”
е индикатор
за кванторна
единичност.
Единичност единичност
- тоталност-
на обект
неединичност
Екзистенци- нетоталност Всеобщ-
и на
множество алност
ност
Фиг.6
На
фиг.6 е даден схематичен
израз на
корелацията
“единичност-неединичност”.
Следва
да се добави,
че би било
неправилно да
се смесват
значенията
на
категориите
“квантитативност”
и “число”.
Както и
всички останали
граматически
категории, те
наистина
имат допирни
точки и в съдържателно,
и във
формално
отношение. Но
всяка от тях,
взета
самостоятелно,
е рефлексия на
различен по
тип мисловен
императив.
Връзката
“аспектуалност-положение”
След
като
разгледахме
и
доуточнихме
основните
постулати на
кванторната
теория, опитваща
се да обясни
интересуващата
ни категория
“положение”,
нека
пристъпим
към
последната част
от нашето
изследване –
представяне
на някои нови
аспекти на
взаимовръзката
между
определеността
(респ.
неопределеността),
като важни
характеристики
на
номиналната
фраза, и
вербалната
аспектуалност.
В
своята
“Глаголно-именна
съчетаемост
и аспектуалност”
Красимир
Кабакчиев
приема като
постулат
една
фундаментална
за изследванията
на глагола
теза, която
гласи: “в който
и да е език
едно
темпорално
ограничено, перфективно
действие,
независимо
от начина на
неговото представяне,
се извършва
от
темпорално
ограничен
деятел, пада
върху
темпорално
ограничен
обект
(обекти) и
заема
ограничен
отрязък от
пространствената
и
темпоралната
ос” (Кабакчиев,1992,с.
10-11). Това
твърдение ще
бъде и
кристалната
решетка на
следващите
разсъждения.
Според
схващането
на Дж. Фирбас
(1981) в езика съществува
тенденция
към
нарастване
на комуникативния
динамизъм.
Поради това,
че перфективните
глаголи са
по-динамични
комуникативно,
при тях се
чувства нужда
от
допълнение. С
други думи:
свършеният
глагол е
комуникативно
по-натоварен,
по-конкретен
и изисква
след себе си
елемент,
който да
посочи какво
именно се
конкретизира
с този
глагол. Такъв
елемент е
допълнението.
Това е и
причината
повечето от
перфективните
глаголи да са
и преходни. А
тъй като те
са изразители
на
темпорално
ограничени
действия,
допълненията
, които
изискват, са
денотатори
на
темпорално
ограничени
обекти; също
така
подлозите,
които
изпълняват
предикатите,
означени от
тези глаголи,
денотират
темпорално
ограничени
деятели,
отново наречени
“обекти” от
теоритята на
ситуациите. Но
темпорално
ограничени
обекти –
според кванторната
теория – са
единично
квантифицираните
обекти. Това
е една от
основните причини
словоформите
, заемащи
синтактичната
позиция на
подлог или
допълнение,
свързани с глагол
от свършен
вид, да бъдат
членувани и да
носят
кванторно
значение
“единичност”.
Разбира се,
това не е
езиков закон,
но в науката
определено
вече е
забелязано
съществуването
на тенденция
към
повишаване
броя на
случаите от
този тип (срв.
у М.
Риджанович и Х.Веркьойл).
Обратното
явление –
зависимост
на вида от членуването
– се
наблюдава
при тъй
наречените
двувидови
глаголи, т.е.
при
биаспективите.
Някой от тези
глаголи имат
свои присъщи
значения,
което ще
рече, че
тяхната
семантика
по-трудно
позволява колебание
при
откриването
на видовата
им принадлежност.
Например
глаголи като
“катастрофирам”, “абдикирам”,
“финиширам” се
схващат
предимно
като
свършени, а “галопирам”,
“опонирам”,
“пружинирам” – като
несвършени. Така
е, защото
действията,
означени от
първите,
рядко се
повтарят
повече от
един път в човешкия
живот и още
по-рядко
заемат
някякъв
значителен
отрязък от
време.
Напротив, действията
“галопиране”,
“пружиниране”,
“опониране” почти
винаги
заемат
значителен
времеви
интервал или
се повтарят
често.
Но
лексикалните
биаспективи
нямат семантичен
и формален
маркер за
видовост.
Затова се
налага да се
търси такъв в
контекста и по-точно
в онези
негови
елементи,
които имат
пряко
отношение
към
глаголното
действие.
Това са подлогът
и прякото
допълнение.
Тъй като обаче
подлогът
представлява
най-често
център на
темата на
изречението
и това е една
от причините
за неговото
почти
безизключително
членуване,
допълнението
като рематичен
експликатор
остава
най-значимият
фактор при видовото
маркиране на
биаспектива.
Това не означава,
че подлогът
никога не
изпълнява тази
роля, но той
по-скоро
доизяснява
онова, за
което
допълнението
информира.
За
да може
допълнението
да даде
достатъчно
ясна
индикация за
ограниченост
на действието
във времето,
то
(допълнението)
трябва да
бъде квантифицирано
със
значение”единичност”,
тъй като само
този тип
квантификация
представя темпорално
и
пространствено
ограничени обекти.
Това
означава, че
същото
допълнение
трябва да
бъде
изразено
чрез
членувана форма
и да има и
друга трайна
позиция[4] в
контекста.
Само в такъв
случай
(според изложеното
по-рано)
можем да сме
сигурни, че
сме
свидетели на
кванторно
значение
“единичност”.
Следващите
изреченя са
ясен пример
за казаното
дотук :
15. Анкетираха
работниците.
16. Дресирах
животните.
17. Блокираха
пътя.
Нормално
е такива
изречения да
функционират
само в
някакъв
контекст, за
да бъде обусловено
членуването
на
допълненията.
В
изречения от
типа :
18. Асфалтираха
една улица.
действието
се схваща
като
перфективно,
ако “една“ е в
естествената
си роля на
числително,
защото само
така
допълнението
“улица” е
единично
квантифицирано,
т.е.
темпорално и пространствено
ограничено.
Ако обаче
“една” се
възприеме
като
неопределително
местоимение
(което само
контекстът
може да
подскаже),
“асфалтираха”
ще изразява
имперфективно
действие,
поради
екзистенциалната
квантифицираност
на обекта.
В
цитираната в
началото на
тази глава
монография
на Красимир
Кабакчиев не
се споменава
нищо за
формите,
изразяващи родова
определеност,
когато са в
ролята на
допълнение на
лексикален
биаспектив.
Наложително
е да
отбележим, че
макар да са
“определени”
от морфологична
гледна точка,
те не
информират
за вида на
глаголното
действие,
когато участват
в изречения с
лексикален
биаспектив в
минало време
(каквито
разглеждаме
тук). В такива
изречения
обаче почти
задължително
има някакъв
друг маркер,
който
подсказва
свършено или
несвършено е
означеното действие
(например
обстоятествено
пояснение,
наречие в групата
на глагола
или друг
глагол в
рамките на
сложното
глаголно
сказуемо). Но
изречения,
съдържащи
едновременно
лексикален итератив
и допълнение,
маркирано с
родова определеност,
се срещат
изключително
рядко. Не
намираме за
целесъобразно
да излагаме
причините за
това. Те са
твърде
сложни и
многообразни
и
окончателното
им
разрешаване
надскача
конкретните
цели на
настоящото
изложение.
Изобщо
целият
проблем за
връзката между
биаспективите
и родовата
определеност
предлага
множество
интересни и
сериозни
теми за
разглеждане
и затова може
да бъде
разработен
пълноценно
само в
рамките на
отделно съчинение.
Що се
отнася до
екзистециално
квантифицираните
обекти,
формите,
които ги
означават, насочват
към
разбиране на
глагола като
имперфективен:
15а. Анкетираха
работници.
16а. Дресирах
животни.
19. Ремонтираха
жилища.
Тук
броят на
обектите,
означени от
допълнението,
е
неопределен
и не може да
се знае, обхваща
ли ги
действието,
или не ги
обхваща. Затова
казваме
по-скоро, че в
случая има
липса на
данни за
перфективност,
отколкото, че
има наличие
на данни за
имперфективност.
Когато
поставим в
същите
синтактични
условия
глагол от
итеративен
тип, т.е.
граматически
биаспектив[5], наблюдаваме
в
болшинството
случаи пълна липса
на
видоизменителна
реакция от
негова
страна:
20. Записвах
участници.
20а. Записвах
участниците.
21. Преработвах
доклади.
21а. Преработвах
докладите.
Както
може да се
види,
глаголът
запазва повторителната
си семантика
независимо
от промяната
в
кватификацията
на
допълнението
от
екзистенциална
в единична.
Причината за
това е, че
итеративите, за
разлика от
лексикалните
биаспективи,
са
морфологически
маркирани по
кратност (вж.
Чакърова,
цит. съч.),
поради което
аспектуалното
значение
остава в
известна
степен защитено
от влиянията
на контекста.
При лексикалния
двувидов
глагол
отсъства
граматически
маркер за
биаспективност
в границите
на
словоформата.
При този
дефективен
тип глаголи
видова
семантика
липсва и те
разчитат на
странични
фактори, за
да си я
набавят. Така
е, защото
един от
основните
белези на
българския
глагол е, че
той
притежава
категория “вид
на глагола” и
граматическият
код на езика изисква
като свой
задължителен
съставен елемент
наличие на
някакви
данни за
перфективност
или
имперфективност.
Така че, когато
допълнението
поема ролята
на видов определител,
това е
реакция на
естествения
език, който
търси начин
да си осигури
необходимата
му
информация,
за да може да
функционира
правилно
като система
от знаци и
кодове за
тяхното
комбиниране.
Макар
граматическият
биаспектив
да демонстрира
индиферентно
поведение в
присъствието
на единично
квантифицирано
допълнение,
това не е
така с
пространствено-темпоралната
позиция -
третия
градивен
елемент на
ситуацията. И
в изречения с
граматически,
и в изречения
с лексикален биаспектив
единично
квантифицираното
допълнение
почти без
изключение
стеснява някакви
темпорални
граници: то
или прави да
изглежда
по-къса,
по-фиксирана
дистанцията,
която
разделя
момента на
говоренето
от момента на
извършването
на
глаголното
действие (изр.22а),
или прави да
изглежда
по-определен,
по-ограничен
по трайност
самия момент
на извършване
на
действието
(изр.23а), или и
двете заедно
(изр.24а). Както
може да се
очаква,
всичко това е
пресупозирано
чрез контекста:
22. Поправях
автомобили
(някога и за
неограничен
период от
време).
22а. Поправях
автомобилите
(преди
седмица, когато
ти дойде).
23.
Регистрирах
нарушители
(всеки път,
когато бях
дежурен).
23а. Регистрирах
нарушителите
(докато
партньорът
ми
закусваше).
24.
Започвах
съчинение
след
съчинение (но
нищо не
излизаше).
24а. Започвах
съчинението
(но нищо не
излезе).
Ако
вземем
горните
примери,
изолирани от
какъвто и да
е контекст[6],
ще забележим
как веднага
нашият
езиков опит
ни подсказва,
че тези от
изреченията,
които
съдържат
членувана
словоформа,
най-вероятно
се отнасят до
ситуация от
близкото минало,
която е
протекла в
някакъв
сравнително
малък период
от време,
респективно
за която
говорещият
има по-ясни
спомени.
Тъй
като всяка
единично
квантифицирана
словоформа
има не само
морфологичен,
но и контекстуален
маркер, тя
предизвиква
у реципиента
подобни
изводи.
Понеже
контекстуалният
маркер
притежава
особеното
свойство да
избледнява
толкова
повече,
колкото
по-назад се
намира
моментът на
неговото
фиксиране в
сравнение с
момента на
говоренето (и
дори след достатъчно
голяма
дистанция
между тези
два момента
той напълно
се заличава
от паметта на
участниците
в разговора),
говорещият, базирайки
се на
знанията си
за това,
използва екзистенциално
квантифицирана
форма, защото
тя, освен че
не е
маркирана
морфологически,
съдържа
възможност и
за
контекстуална
немаркираност
(вж. фиг.5
по-горе).
В
заключение
се налага да
отбележим, че
това съчинение
съдържа само
най-основните
тези, доказателства
и изводи,
свързани с
поставената
в заглавието
проблематика.
Тук не бе
споменато
нищо за
ролята на
наречието
като видов детерминатор
на глагола;
не бяха
дадени примери,
които
представляват
изключения;
не бе казано
почти нищо за
закономерностите
при
изключенията;
нито бе
отбелязано
нещо за квантификацията,
изразена
чрез самия
глагол и за
връзката й с
глаголните
категории “вид”,
“време” и
“наклонение”.
Не бе
разгледан и въпросът
за
синонимната
употреба на
членувани и
нечленувани
форми.[7]
Изводите,
изложени тук
представляват
по-скоро
схематичен
израз на
онова, което
бихме искали
да кажем.
Това се
отнася
най-вече за
последната
глава, където
всеки от
засегнатите
проблеми
представлява
извор на редица
интригуващи
въпроси,
засягащи
по-голямата
част от
дяловете на
езикознанието.
В
първа и втора
глава
представихме
развития от
В.
Косеска-Тошева
и Г. Гаргов
кванторен
модел, като
на свой ред
го
допълнихме с
нови изводи и
графични
интерпретации.
Наред с това
набелязахме
насоките за
изясняване
на няколко
немаловажни за
морфологията
въпроси, като
се надяваме тези
бележки да
бъдат от
полза за
по-нататъшни
изследвания
върху
сементиката
на определителния
член и
връзката на
членуването
с глаголния
вид.
Библиография
1.Брезински
1995: Ст.
Брезински.
Кратък
български
синтаксис,С,1995
2.Гаргов,
Косеска-Тошева
1991: Г. Гаргов, В.
Косеска-Тошева.
Българско-полска
съпоставителна
граматика, т.2
“Семантичната
категория “определеност/
неопределеност”,С,1991
3.Добрев,
Добрева 1993: Д.
Добрев, Е.
Добрева.
Справочник
на
семиотичните
термини,Ш,1993
4.Еко
1993: У. Еко.
Трактат по
обща
семиотика,С,1993
5.Зидарова
1994: В.
Зидарова.
Семантика и
употреба на
формата
‘един’ в съвременния
български
език
(автореферат
на
дисертация за
получаване
на научната
степен
кандидат на
филологическите
науки),С,1994
6.Кабакчиев
1992: Кр.
Кабакчиев.
Глаголно-именна
съчетаемост
и
аспектуалност,С,1992
7.Куцаров
1999: Ив. Куцаров.
Морфология;
В: Бояджиев,
Куцаров,
Пенчев
“Съвременен
български
език”,С,1999
8.Лакова
2000: М. Лакова. За
някои
закономерности
в езика и
речта,С,2000
9.Лингвистический
энциклопедический
словарь,М,1990
10.Матезиус
2000: В. Матезиус.
О так
называемом
актуальном
членении
предложения;
В: А. Блинов, И.
Богатырева и
кол.
”Введение в
языковедение”,М,2000
11.Попов,
Попова 1975: К.
Попов, В.
Попова.
Въпроси на езиковата
стилистика,С,1975
12.Чакърова
2000: Кр.
Чакърова.
Помагало по
българска
морфология,П,2000
13.Чакърова,
Костова 1999: Кр.
Чакърова, П.
Костова. Феноменът
‘стилистична
грешка’,П,1999
14.Чобанов:Ив.
Чобанов.
Лекционен
курс по увод
в
езикознанието,П,1998
(непубликуван)
15.Шамрай
1989: Т. Шамрай.
Членувани и
нечленувани
имена в
българския
език,С,1989