Функционално-семантична характеристика на сегашното страдателно причастие в научния стил на съвременния български книжовен език

И най-беглият преглед на българските граматични изследвания [вж. Младенов, Василев 1939; Костов 1939; Балан 1940; Андрейчин, Иванов и др. 1957; Андрейчин, Костов и др. 1962; Стоянов 1964; Граматика на съвременния български книжовен език 1983; Куцаров 1997] би могъл да ни убеди, че по традиция учените обръщат внимание на морфологичната, семантичната и синтактико-стилистичната непродуктивност на сегашните страдателни форми. Повечето изследователи се солидаризират около класическата теза за приоритетно адективната структура на глаголно-именните м-форми в съвременния български книжовен език – срв.: “В книжовния ни език се срещат, дошли от руски или черковно-славянски, някои форми, образувани с наставка – им или – ем, като напр. любим, водим, невредим, отстраним и др. По произход това са сегашни страдателни причастия. Те имат обаче единичен характер и не съществуват като ясно оформена категория в съвременния ни език, както е било в старобългарски. Днес се схващат като обикновени прилагателни...” [вж. Андрейчин, Костов и др. 1947, стр. 192].

В българистиката съществуват и други становища по проблема за статута на ССП, представящи две изследователски гледни точки. Ю. Маслов, Е. Георгиева и М. Деянова защитават разглеждането на м-формите в обща парадигма с миналото страдателно причастие [вж.Маслов 1956; Георгиева 1976; Деянова 1992]. Според авторите те са изцяло книжовно явление (граматически и лексикални заемки) и не пазят, както и не изразяват, признак като резултат на действие, извършвано от означения с тях предмет [вж. Георгиева 1976, стр.424]. Към втората изследователска линия ще отнесем тенденцията за продуциране на глаголно-именните м-форми в съвременната езикова система, наблюдавана от Хр. Първев, Х. Валтер и К. Куцаров в по-ново време (становището за възпроизводимост на сегашните страдателни форми се открива и в граматиките на Н. Костов и А.-Т. Балан – вж. Костов 1939; Балан 1958). Синхронното и емпирично реконструиране на сегашните страдателни форми от авторите има нелеката задача да обори аргументите на граматичната традиция [вж. Първев 1976; Валтер 1981; Куцаров 2001].

С оглед на зададения в темата функционално-стилистичен аспект към ССП, ние ще се опитаме да представим допълнителни аргументи в полза на предходното становище (независимо от факта, че става въпрос за тенденция от несигурната област на езиковата прогноза), подкрепяйки го с убедителни ексцерпирани примери от различни функционални сфери на съвременния български книжовен език (със специален акцент върху научния стил). За целта сме си поставили задача да докажем, че:

1. Научният стил продуцира ССП в системата на езика със собствена функционално-семантична характеристика;

2. Възпроизводимостта на ССП в научния стил е обоснована от специфицирането и терминологизирането на причастното значение;

3. ССП има формално многообразие в научния стил;

Извън обсега на нашето изследване ще останат спорните въпроси около семантиката на ССП и евентуалните формални показатели на залога в неговата структура, тъй като те имат тясно морфологичен характер и се нуждаят от сериозни теоретични обоснования [вж. Чакърова 2001а; Чакърова 2001б]. С нашето изложение искаме да представим преди всичко спецификата на ССП при функционирането му в научния стил.

Редица изследователи се занимават с въпроса за граматичното значение на м-формите. Така например в езиковата диахрония тези форми са били регистрирани ясно в сегашната страдателна парадигма. Оттук следва и изводът, че ясен статут ССП има единствено в условията на старобългарския синтетизъм: сегашната основа на глаголите + флексия – мъ, -ма, -мо [вж. Мирчев 1972, стр. 86]. Те са функционирали в проста и сложна форма, изразявайки значението “признак на обекта, засяган от действието на изходния глагол” [вж. Дикова 2001, стр. 54]. В един по-късен период от историята на езика (среднобългарският период) причастията изчезват под влияние на настъпващия в езика аналитизъм. Обобщаването на окончанията и загубването на усета за типичното в значението им според изследователите са следствия от езикова тенденция, довела до редуциране на броя на причастията в старобългарския език (отпадат сегашно деятелно причастие, сегашно страдателно причастие и минало деятелно причастие първо).

Най-подробен анализ на историята на българската партиципиална система, включваща ССП, откриваме в изследванията на Хр. Първев [вж. Първев 1969; Първев 1970; Първев 1976]. Според автора неравномерната историческа употреба на м-формите се поражда от факта, че се наблюдава нееднозначна функционалност на сегашните страдателни причастия през различните периоди на езиковия развой (заемането на лексикални и синтактични единици с готови облици от черковнославянски и руски източници). Доказателство за това е и съвремената книжовноезикова практика (като се позоваваме на някои общи наблюдения от публицистичния, научния и официално-деловия стил), която сякаш през последните години чертае в перспектива функционално реабилитиране на причастието в страдателната парадигма – срв.: “Поименното удостоверение е непрехвърлимо” – (ТЗ 1999 ); “...данъкът по този закон става изискуем” – (ДО 2000); “Разбираемо е, че обогатеният смисъл на това понятие е приет...” – (С); “Джобовете са “невидими” – (ВЖ 2002); “Финансовото ви състояние ще е непоклатимо” – (М 2003); “Момчето имало травмени огнища в мозъка и ситуацията все още не била съвсем предвидима ” – (ДТ 2003) и др. Примерите визират “чисто книжовния характер” на ССП, от една страна, а, от друга – позиционно маркират неговата инвариантна употреба в различни езикови ситуации, изразяваща се най-често в предикативност или в полупредикативност на конструкциите (напр. “В разбирането на Виенския кръжок” мистическият мрак на метафизиката е резултат не само на липсата на “изясняване” и “яснота” (достижими чрез философията като дейност).” – (Ф 2002); “... видовете свидетелства са взаимно съвместими.” – (ДВ 2003); “Предмет на договора за имуществено застроховане може да бъде всяко право, което за застрохования е оценимо в пари” – (ТЗ 1999) и др.).

Задавайки емпирично функционалния контекст на ССП (с оглед на поставената тема), ще се опитаме да аргументираме активността на причастието в научния стил, като се позовем на няколко момента от нормативната база на стилистиката [вж. Сенкевич 1976], регламентиращи:

– изследването на научния стил в конкретно-исторически план (неговата връзка с научната мисъл и историческото развитие на националния език);

– екстралингвистичните признаци (абстрактност, логичност, обективност, безличност, точност и др.) като организиращи стилообразуващото начало в научното изложение;

– особената емоционално-експресивна функция на образа, способстваща облекченото и ускорено възприемане на научната информация;

Според нас тези три аспекта на научния стил намират израз като съдържателни оттенъци във функционално-семантичната характеристика на ССП, тъй като те специфицират и терминологизират неговото значение. Тук ще се спрем малко по-подробно на изведената научно-проективна схема с цел да направим някои изводи за функционалната специфика на разглежданата глаголно-именна форма.

Конкретно-историческото като план в изследването на научния стил се задава от историческия развой на националния език. За научен стил в новобългарския книжовен език започва да се говори едва през третата четвърт на XIX век, когато се обособява научно-популярна книжнина. Липсата на условия за постепенен преход от диалект към книжовен език води до употреба на множество заемки от руски език с фонетичен, морфологичен и лексикален характер [вж. Русинов 1999; Гърдева 1995]. Към тази група от употреби ще отнесем и ССП, тъй като по силата на историческите обстоятелства то все още функционира с някои готови руски (черковнославянски) облици. Б. Дикова например определя като лексикализирани руски заемки м-формите, образувани от несвършени глаголи – срв.: независим, недвижим, значим, дължим [вж. Дикова 2001]. Систематизирайки словообразувателните особености (с оглед на адективния им статут в официално-деловия стил), авторката достига до извода, че морфоструктурата е в процес на установяване и изчистване от руски влияния. Всъщност становището на Дикова визира една от възможните причини повечето изследователи да приемат ССП с приоритетни функции на прилагателно име – срв. адективните съчетания: “самоизпълняем характер” – (ПМ 2003); “видимото разминаване”, “прогнозируемите успехи”, “въображаемият въпрос” – (МО 2003); “неразкъсваемо единство” – (Ф 2002); “непоносим хаос” – (СП 2002) и др.

Не можем да оспорим факта, че разглежданите форми се имплицират в езика с функция на определение към съществителното име. Нещо повече, системното отхвърляне на глаголния компонент от структурата на м–формите (според нас) закономерно е довело до нови деривационни процеси – срв.: “непредсказуемостта на рисковете”, “повторяемостта на политическите успехи”, “психическата съвместимост” – (МО 2003); “проявата на поносимост и търпимост” – (Ф 2003); “условия за допустимост”, “различния режим на наказуемост” – (ПМ 2003) и др. Това, с което не сме съгласни обаче, е превърналото се вече в традиция игнориране на ССП от системата на езика. Считаме, че книжовноезиковата практика продуцира м–причастието, но с невъзможност формата да се дистанцира от историческото си съдържание. Следователно конкретно-историческият план може да се впише във функционалното съдържание на причастието като генеалогичен оттенък. Именно този оттенък в известна степен бихме определили като съществен за функционалната “раздвоеност” на причастието в съвременния български книжовен език.

Екстралингвистичните признаци на научния текст също ще отнесем към функционалната специфика на ССП. Те се проецират в контурите на глаголно-именната м-форма посредством абстрактния, логичния, обективния, безличния и точния научен израз. Поначало в научния дискурс могат да се видят като реализирани основните логически отношения: тъждество и подобие, противоречие и противоположност [вж. Зидарова 1998, стр.51]. Доколко обаче контекстовата връзка между лексикалното и граматичното значение на м-формалната проява е обоснована в един по-широк план от семантичните явления “синонимия” и “антонимия”? Нека разгледаме следните примери: “Действащите там партии... са всъщност само персонални машини, напълно зависими ... от националните или местни държавни власти.”; “Такова задържане би било трудно осъществимо без разработването и последователното прилагане на дългосрочна национална политика...” – (МО 2003) и др. В тези синтагматични отрязъци споменатите отношения се реализират описателно, тъй като езиковите единици се явяват компоненти от съдържателната структура на причастието. Роля на лексикално-логически модификатори изпълняват адвербиалните елементи – срв.: “напълно” и “трудно”. В значителна степен те визират и уточняват съдържанието на употребената в контекста глаголно-именна м-форма, именно като “напълно зависими” и “трудно осъществимо” (за стилистиката на категорията залог – вж. Илиева 1995 и Станков 1981).

От парадигматична гледна точка ексцерпираният масив откроява семантичната наситеност на ССП с максимална контекстова реализация по схемата: префикс + глаголна основа + флексия -м. Така например “логическата” антонимия се вгражда в структурата на пасива чрез семантичния елемент “възможност” [вж. Костов 1939; Андрейчин 1944]. Контекстовата му реализация, но с отрицателен знак (имаща значение “невъзможност за упражняване на действието” – вж. Валтер 1981, стр.107), е особено фреквентна в научния стил (респективно в кножовноезиковата практика) – срв.: “неотделимо”, “недопустимо”, “неизмерим”,“несравним”,“неотменим”, “несъвместим”, “несъизмерим” и др. Следователно за антонимия при ССП може да се говори и то като особен вид екстралингвистичен и семантичен композитум, състоящ се от (префиксална) глаголно-именна корелация ”невъзможност” – “възможност” за действие. Оттук следва изводът, че логическото отношение “противоположност” е основно отношение в семантиката на ССП и като такова се реализира чрез разнообразни антонимни пресупозиции (хипотезата за формалното богатство на формите е обосновавана и от тази гледна точка) – срв.: “Въведената част не се проверява по този критерий – не защото той е неприложим, той е приложим практически към всяко изречение, а защото в случая е нерелевантен.” – (ЛТ 1995). Примерът визира етапното осъществяване на логическата антонимия. Следователно функционално-семантичната характеристика можем да допълним с още една особеност – своеобразната надстроечна проективност на причастието. За да бъдем по-точни в твърдението си, ще приведем още няколко примера от книжовноезиковата научна практика – срв.: “... промените в съдържанието на текста... скоро се оказват неразграничими от оригиналното текстово съдържание”; “Текстовете в значително количество от случаите са неотменими при формиране и репрезентиране на психически процеси дотолкова, доколкото последиците са осъзнаваеми.” – (МС 1993); “ ... те проникват отвътре и неразличимо във всички форми на човешкия живот ...”; “... дългото отсъствие на систематично знание... е вече нетърпимо ...” – (ИС) и др. Те визират логическото отношение “противоположност”, за което можем да кажем, че е основно в семантиката на ССП (много често то се наблюдава под формата на антитеза в самостоятелна изреченска единица).

Що се отнася до тъждествеността (подобието) във функционалния план на ССП – тя е преди всичко конструктивна, уточняваща и се изразява в надфразови единства – срв.: “Човешкият субект сам по себе си ... е нищо и следователно е непредставим” – (СП 2002); “Този процес е необратим, човечеството е обхванато от печелившите глобални пазари” – (МО 2003); “Изключително трудно е обаче да се направят аналогични наблюдения при гравитационните полета, тъй като ефектът от гравитацията е пренебрежимо малък” - (Ф 2003). Всъщност синонимията при употребата на причастията многократно е извеждана като характерологична черта на глаголно-именната система. Според Хр. Първев тя е естествено явление в партиципиалната система, тъй като “... различните причастия не съществуват изолирано, сами за себе си ... те взаимно си влияят, взаимно се проникват, а в отделни случаи взаимно се и заменят” [вж. Първев 1976, стр. 410]. А според нас в научния стил ССП е ограничило генеалогичната си глаголно-именна “преливност”, тъй като е специфицирало и терминалогизирало значението си под влияние на различни фактори (исторически развой, специфични структурно-морфологични особености, чуждоезикови влияния и др.). В примери от типа “психиката може явно да се члени на структури, експлицируеми външно като текстове”; “... приемлив е текст, чиято кохерентност е реконструируема от слушатели” – (МС 1993); “... лице, идентифицируемо чрез принадлежността му към определена категория.” – (ЛТ 1995) и др. ясно се откроява семантичната научно-стилова обоснованост на ССП в системата на езика. Фактът, че се продуцират в официално-деловия стил (преди всичко като адективни и нормативни сраствания), е достатъчен за да говорим за специфициране и терминологизиране на значението на ССП – срв.: “предсказуеми”, “произносими”, “управляемо”, “неизчерпаема”, “реализуемо”, “несравним”, “непостижим” и др.

Синтактичните модели на ССП бихме определили като схематични и с висока степен на повтаряемост. Така например най-честа е употребата на м-причастието в:

– предикативни и в полупредикативни конструкции – срв.: “Парадигмите в различните групи са несъизмерими ...” – (ЖБ 1995); “... той е неизмерим и несравним” – (Ф 2002); “Решението е недопустимо ...” (ПМ 2003); “За либералите гражданското общество е неотделимо от частната собственост” – (Ф 2002); “Минимално годишно концесионно възнаграждение ..., дължимо след изтичането на срока” – (ДВ); “В българския език не щеш ли е израз, несъвместим не само с проспекцията на текста, но и дори с изреченията ...” – (ЛТ 1995) и др.

– модални словоупотреби - срв.: “... практическата логика трудно може да бъде смислено представима” – (СП 2002); “сортовете от декоративни медицински и ароматни растения, които трябва да са различими, хомогенни и стабилни ...” – (ДВ 2003) и др.

– глаголни конструкции – срв.: “... текстовото знание ще бъде унищожимо и невъзстановимо” – (МС 1993); “Тези връзки вече стават неразбираеми извън употребата на понятието ...” – (ИС 2001); “Страхът прави поведението на страните необосновано, непредвидимо и необяснимо” – (МО 2003) и др.

С други думи синтактичните позиции на ССП са особено показателни за неговата функционална семантика. Способността на морфоструктурата в научния стил да се трансформира в синтактични единици, изразяващи предикативност (като “акт на мисълта, която регистрира предмета (субстанцията) и осъзнава неговото състояние (качество, свойство, отношение)” – вж. Бъркалова 1997, стр. 30) и модалност (вербално изразена възможност и необходимост) е аргумент в полза на тенденцията за възпроизводимост на ССП.

Специфичната емоционално експресивна функция на научния образ също въздейства върху семантиката на ССП, независимо че по принцип за образност в научния стил се говори само по отношение на рецептивността. Облекченото и ускорено възприемане на научния факт допуска наред с точните езикови единици и използването на средства с допълващ характер [Попов 2001, стр. 101]. В този смисъл можем да определим употребата на ССП като максимално допълваща информативната и терминологичната структура на текста в научния стил, а също и като семантично маркираща неговия субективен характер с проекция на елемента “възможност”/“невъзможност” (своеобразно съгласие / несъгласие с изказваното твърдение).

От всичко казано дотук можем да заключим, че съвсем закономерно тенденцията за възпроизводимост на ССП се наблюдава в книжовноезиковата практика. Според нас този факт е достатъчен (сам по себе си) за поставяне на нови изследователски задачи в това теоретично поле.

Библиография:

Андрейчин 1944: Л. Андрейчин. Основна българска граматика. София, 1944.

Балан 1958: А. Т.-Балан. Нова българска граматика, Свезка трета. София, 1958.

Бъркалова 1997: П. Бъркалова. Българският синтаксис – познат и непознат. Пловдив, 1997.

Валтер 1981: Х. Валтер. Към проблема за мястото на т. нар. сегашно страдателно причастие в системата на съвременния български книжовен език. – Език и литература, кн. 4, 1981.

Георгиева 1976: Е. Георгиева. За някои граматико-семантични промени на миналите страдателни причастия в съврененния български книжовен език. – Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976.

ГСБКЕ 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Морфология. София, 1983, т. ІІ.

Гърдева 1995: М. Гърдева. Заслугите на Марин Дринов за изграждането на научния стил на българския книжовен език. – Трудове на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Езикознание. 1995, т. 31, кн. 2.

Деянова 1992: М. Деянова. Към установяване на единно страдателно причастие в съвременния български книжовен език. – Български език, 1992, кн.3.

Дикова 2001: Б. Дикова. За т. нар. сегашно страдателно причастие с оглед на функционалната стилистика. – Научни доклади. Обучението по български език в началото на ХХІ век. Смолян, 2001.

Зидарова 1998: В. Зидарова. Очерк по българска лексикология. Пловдив, 1998.

Илиева 1995: М. Илиева. Категорията “залог” в стилистиката. – Трудове на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Езикознание. 1995, т. 31, кн. 2.

Костов 1939: Н. Костов. Българска граматика. София, 1939.

Куцаров 1997: Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997.

Куцаров 2001: К. Куцаров. Сегашно страдателно причастие в съвременния български език. – Научни доклади на БСУ, 2001, т. 4.

Маслов 1981: Ю. С. Маслов. Грамматика болгарского языка. Москва. 1981.

Мирчев 1972: К. Мирчев. Старобългарски език.София,1972.

Първев 1969: Хр. Първев. Морфологически особености на причастията в съвременния книжовен български език. – Български език и литература, 1969, кн. 1.

Първев 1970: Хр. Първев. Съвременният книжовен български език и проблемата за сегашно страдателно причастие. – ИИБЕ, 1970, кн. 19.

Първев 1976: Хр. Първев. Черти от семантичната характеристика на причастията в съвременния книжовен български език. – Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976.

Русинов 1999: Р. Русинов. История на новобългарския книжовен език. Велико Търново, 1999.

Сенкевич 1976: М. Сенкевич. Стилистика научной речи и литературное редактирование научных произведений. Москва, 1976.

Станков 1981: В. Станков. Стилистични особености на българския глагол. София, 1981.

Стоянов 1964: Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език. София, 1964.

Чакърова 2001а: Кр. Чакърова. Към въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката. – Научни доклади на БСУ, 2001, т. 4.

Чакърова 2001б: Кр. Чакърова. Рецензия за дипломна работа на тема “Проблемът за сегашното страдателно причастие в българския език” – ръкопис, 2001.

Ексцерпирани източници:

ВЖ 2002: Вестник за жената, 2002, 21 – 27 декември.

ДВ 2003 : Държавен вестник, 2001, 4 март, бр.20

ДО 2000 : Данъчно облагане. София, 2000.

ДТ 2003 : Дневен труд, 2003, 22 февруари, бр. 52.

ЖБ 1995 : Живко Бояджиев. Увод в езикознанието. Пловдив, 1995.

ИС 2001 : Иван Стефанов. Природата на културата. София, 2001.

ЛТ 1995 : Лингвистика на текста. София, 1995.

М 2003 : Монитор, 2003, 14 януари, бр. 2.

МО 2003 : Международни отношения, 2003, кн. 1.

МС 1993 : Максим Стаменов. Проблеми на обучението в субективната семантика. София, 1993.

ПМ 2003 : Правна мисъл, 2003, кн.1.

СП 2002 : Социологически проблеми, 2002, кн. 1 – 2.

ТЗ 1999 : Търговски закон. София, 1999.

Ф 2002 : Философия, 2002, кн. 5 – 6.

Ф 2003 : Физика, 2003, кн. 1.

Пловдив, 2003